Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)
Изтегляне 6.38 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Глава 2 В памет на...
Хари Потър и Смъртоносните Светии (2007)Глава 1 Царуването на Черният Лорд Двамата мъже се появиха сякаш от нищото, на сантиметри един от друг върху тясна и осветена от луната алея. За момент останаха неподвижни, с магически пръчки насочени един срещу друг, но след като се разпознаха, прибраха пръчките под мантиите си и започнаха заедно да се отдалечават. – Новини? – попита по-високият от двамата. – Най-добрите – отвърна Сивъръс Снейп. От ляво алеята беше обрасла с диви калини, но от дясно беше засаден добре поддържан жив плет. Докато двамата мъже пристъпваха, дългите им мантии се развяваха около краката им. – Помислих, че може би съм закъснял – каза Яксли, на когото грубите черти ту се виждаха, ту не, заради листата на дърветата, които едва пропускаха лунната светлина. – Беше по-сложно, отколкото го очаквах, но се надявам, че ще остане доволен. Мислиш ли, че ще го приеме добре? Снейп кимна, но само толкова. После двамата завиха на дясно по един широк път, който ги отведе извън алеята. Никой от тях не забавяше крачката и после тихо двамата вдигнаха ръцете си като за поздрав и преминаха през тъмният метал сякаш бяха призраци. Тисовият плет заглушаваше стъпките им. Наблизо нещо прошумоля и Яксли отново извади пръчката си, насочвайки я над главата на спътника си, но причината за шума се оказа чисто бял паун, който се разхождаше наперено и величествено върху плета. – Винаги си се е справял добре, Луциус. Пауни... – кисело подметна Яксли и пъхна пръчката си обратно под наметалото. Величествено имение израсна от тъмнината в края на пътя. Светлини проблясваха в диамантено оформените прозорци на долният етаж, а някъде, в тъмната градина отвъд живия плет, се чуваше ромоленето на фонтан.Камъчетата под обувките им почукваха едно в друго, докато Снейп и Яксли бързаха към входната врата. Тя се отвори навътре с приближаването им, въпреки че не се забелязваше човек, който да я е отворил. Коридорът беше голям, слабо осветен, но разкошно декориран, с величествен килим, покриващ почти целия каменен под. Любопитни очи, от бледи лица върху портретите на стените, проследиха Снейп и Яксли, докато минаваха по коридора. Двамата се спряха пред тежка дървена врата, която водеше в следващата стая, поколебаха се, само за миг, след което Снейп натисна бронзовата дръжка. Гостната бе пълна с хора, които мълчаха и бяха седнали около дълга и безукорно полирана маса. Мебелите, които друг път заемаха мястото й, сега бяха скупчени по ъглите на стаята. Осветлението беше слабо и идваше от огъня на красива камина, чиито плочки бяха от позлатено огледало. Снейп и Яксли не посмяха да пристъпят веднага, а го направиха едва след като очите им привикнаха на сумрака в стаята. Именно липсата на светлина привлече погледите им нагоре, към най-странното нещо в цялата стая. Една, очевидно в безсъзнание, човешка фигура висеше надолу с главата над масата, въртейки се, сякаш окачена на невидимо въже и отразена в огледалата на камината и полировката на масата. Никой от присъстващите на гледаше нагоре, освен блед млад мъж, който стоеше точно фигурата. Изглежда сякаш не можеше да спре да хвърля поне един поглед към нея на всяка минута. – Яксли! Снейп! – извика висок и ясен глас на някой, седнал на масата. – За малко да закъснеете! Говорещият беше на централно място, точно срещу камината, така че за новодошлите първоначално беше доста трудно да различат нещо повече от бледия му силует. Когато се приближиха, лицето му придоби по ясни очертания – неокосмено, змиеподобно, с цепки вместо ноздри и светещи червени очи, чиито зеници бяха вертикални. Той беше толкова блед, сякаш излъчваше сиво сияние. – Сивъръс, ела тук – каза Волдемор, посочвайки мястото от дясната му страна. – Яксли, ти седни до Долохов. Двамата заеха посочените им места. Повечето погледи проследиха въпросително Снейп, затова той беше този към когото пръв се обърна Волдемор: – Е? – Господарю, Орденът на феникса смята следващата събота през нощта да премести Хари Потър от къщата, в която живее на друго – по-сигурно място. Всички около масата наостриха уши, като някои застинаха в недоумение, а други се уплашиха, но всички гледаха втренчено в Снейп и Волдемор. – Събота... през нощта – повтори Волдемор. Червените му очи се взряха в гарвановочерните на Снейп с такова острота, че повечето от присъстващите извърнаха погледа си, очевидно изплашени, че самите те могат да бъдат изгорени от този втренчен взор. Снейп обаче спокойно погледна Волдемор и след миг или два, уста на Волдемор, която нямаше устни, все пак се изкриви в нещо като усмивка. – Добре! Много добре! И тази информация идва от... – От източника, когото обсъждахме – каза Снейп. – Господарю... Яксли се бе привел напред, за да вижда по-добре Снейп и Волдемор, застанали почти в другия край на масата. Всички се обърнаха към него. Яксли почака, но Волдемор не проговори, затова продължи: – Аврорът Долиш, се изтърва, че Потър няма да бъде преместен чак до тридесети, нощта в която момчето ще навърши седемнадесет години. Снейп се усмихна. – Моите източници ми казват, че има план да се пусне грешна следа и явно това е тя! Няма съмнение, че Заклинанието за заблуда е било приложено на Долиш. Няма да му бъде за пръв път, всеизвестно е, че е податлив на чуждо влияние. – Уверявам Ви, Господарю, че Долиш изглеждаше сигурен – каза Яксли. – Ако е бил заблуден, разбира се, че ще бъде сигурен – отвърна Снейп. – Уверявам те Яксли, че Отделът на Аврорите няма да играе роля в защитата на Хари Потър, защото в Ордена са убедени, че сме проникнали в Министерството. – Значи Орденът са разбрали поне нещо правилно? – попита нисък и дебел мъж, който седеше не по-далеч от Яксли, после се изкикоти хрипаво, така че смехът му оттекна над масата. Волдемор не се засмя, но погледът му се насочи за пореден път нагоре към тялото, което се въртеше бавно над главите им. Изглеждаше потънал в мислите си. – Господарю – продължи Яксли, – Долиш вярва, че цяла група аврори ще бъдат използвани, за да преместят момчето. Волдемор вдигна голямата си бяла ръка и Яксли веднага млъкна, гледайки обидено към Волдемор, който се обърна към Снейп: – Къде ще скрият момчето? – В дома на един от Ордена – каза Снейп. – На мястото според източника ми, е била дадена всичката защита, която Орденът и Министерството са могли да осигурят. Господарю, мисля че вероятността да го пленим или убием щом успее да пристигне ще е малка, освен, разбира се, ако Министерството не падне до следващата събота, което може да ни даде възможност да открием и развалим достатъчно от заклинанията, за да понесем силата на останалите. – Е, Яксли? – обърна се към него Волдемор, а огънят отблесна застрашително в червените му очи. – Ще падне ли Министерството до следващата събота? Отново всички погледи се обърнаха, а Яксли се изправи. – Господарю, имам добри новини по този въпрос! Успях, макар и с големи усилия и трудности, да приложа проклятието "Империус" върху Пиус Тикнес Много от седящите до Яксли бяха впечатлени. Съседът му, Долохов, мъж с дълго и изкривено лице, го потупа по гърба. – Поне е нещо – отсече Волдемор. – Но Тикнес е един. Скримджър трябва да бъде заобиколен от наши хора преди да предприемем действия. Един провален опит за покушение над Министъра ще ме забави много. – Да, Господарю, вярно е, но както знаете Тикнес е Главен Ръководител на Отдела за Магическо Изпълнение на Законите и като такъв е в постоянен контакт не само с Министъра, но и с другите Главни Ръководители на офисите в Министерството. Смятам, ще бъде по-лесно, след като имаме служител на такъв висок, пост под наш контрол, да подложим и другите на проклятието и тогава те всички ще могат да действат заедно срещу Скримджър. – Ако не разкрият нашият приятел Тикнес преди да е успял да обърне съзнанието и на други – каза Волдемор. – При всички положения е малко вероятно Министерството да бъде под мой контрол до следващата събота. Ако не можем да пипнем момчето, когато пристигне, тогава трябва да атакуваме, когато отпътува. – И тук имаме преимущество, Господарю – каза Яксли, който изглежда твърдо решен да получи малко одобрение. – Вече имаме няколко хора поставени в Отдела за Магически Транспорт. Ако Потър се Магипортира или използва Летежна Пудра, ще разберем веднага. – Няма да направи нито едното, нито другото – отвърна Снейп. – Орденът отбягва каквато и да е форма на магически транспорт, който може да бъде контролиран или регулиран от Министерството. Те не им вярват! – Още по-добре – каза Волдемор. – Ще трябва да се движи на открито, следователно ще бъде още по-лесно. За пореден път Волдемор погледна нагоре към клатещото се тяло и сетне продължи: – Аз лично ще се погрижа за момчето. Имаше прекалено много провали, когато Хари Потър се оказваше замесен Някои от тях са мои. Това, че Потър е още жив е повече заради мои грешки, отколкото заради неговите способности. Всички около масата наблюдаваха Волдемор с опасение, че всеки един от тях може да бъде обвинен за това, че Хари Потър все още е жив. Волдемор обаче, изглежда говореше повече на себе си или на тялото, което беше в безсъзнание над тях, но не и на присъстващите. – Бях невнимателен и така, благодарение на чист късмет и шанс, бяха осуетени безупречни и прекрасно наредени планове. Но сега вече знам и разбирам неща, които преди не осъзнавах. Аз съм този, който трябва да убие Хари Потър и аз ще го направя! При тези думи, като че ли в отговор, прозвуча внезапен стон, последван от ужасен и измъчен рев, изпълнен с много болка и страдание. Много от тези, които бяха се разположили около масата, погледнаха надолу, уплашени, защото звука се бе чул изпод краката им. – Опаш – каза Волдемор, без да променя в тихия си и замислен тон и без да отмества очи от клатещото се тяло над тях. – Не ти ли наредих да държиш затворника ни така, че да пази тишина? – Да, Г-Господарю – заекна дребен мъж някъде от средата на масата, който беше седнал толкова ниско, че повечето от присъстващите бяха решили, че мястото е празно. Но сега той се изправи и бързо изтича извън стаята, оставяйки зад себе си едно странно, сребърно сияние. – Та както казвах – продължи Волдемор, поглеждайки отново напрегнатите лица на последователите си, – Вече всичко ми е ясно. Ще трябва, например, да взема от вас назаем някоя магическа пръчка, за да мога да убия Потър. Всички, които бяха седнали на масата изглеждаха шокирани, защото със същия успех можеше да заяви, че иска да вземе назаем една ръка или крак. – Няма ли доброволци? – зачуди се Волдемор. – Тогава да видим... Луциус! Не виждам причина, в момента да ти е необходима пръчка. Луциус Малфой погледна нагоре. Кожата му изглеждаше неестествено жълта на светлината от огъня, а очите му сякаш бяха хлътнали и с тъмни сенки под тях. Когато заговори, гласът му бе дрезгав. – Господарю? – Пръчката ти, Луциус. Искам пръчката ти! – Аз... Малфой погледна бегло към жена си, но тя гледаше право напред, пребледняла също като него и на пръв поглед да остана видимо непроменена, под масата тънките й пръсти за кратко се стиснаха китката му. При допира й, Малфой пъхна ръката си в робата на мантията и извади пръчката, която подаде на Волдемор. Той я взе и я придърпа пред очите си, за да я изучи подробно. – Каква е? – От бряст, Господарю – прошепна Малфой. – А сърцевината? – На дракон. Плът от сърцето на дракон. – Добре – каза Волдемор. После извади собствената си пръчка и сравни дължините. Луциус Малфой направи неволно движение, което макар за част от секундата, показа недвусмислено, че очакваше да получи пръчката на Волдемор в замяна. Това не остана незабелязано и очите на Волдемор се разшириха злобно. – Искаш да ти дам пръчката си, Луциус? Моята пръчка? Някои от множеството се изсмяха подигравателно. – Дарих ти свободата, Луциус! Това не е ли достатъчно?! Но съм забелязал, че напоследък ти и семейството ти изглеждате все по-малко щастливи. Да не би присъствието ми да ви е неприятно, Луциус? – Нищо подобно, Господарю! – Каква лъжа, Луциус... Противният глас сякаш продължи да съска дори след като злата му уста се беше затворила. Един или двама от магьосниците едва сдържаха да не потръпнат, докато съскането ставаше все по-високо, защото нещо тежко се чуваше как се плъзга по пода под масата. Една огромната змия се появи и се покатери бавно по стола на Волдемор. Изправи се внушителна и сякаш безкрайна, а после започна да се увива около раменете на Волдемор. Вратът й беше с дебелината на бедро, а очите й – с напречни процепи за зениците, които не примигваха. Волдемор помилва разсеяно създанието с дългите си, тънки пръсти, но все още гледаше в Луциус Малфой. – Защо семейство Малфой изглежда толкова нещастно сред свои хора?! Нима завръщането ми и идването ми на власт не е това, което открито заявявахте, че желаете от толкова много години? – Разбира се, Господарю – каза Луциус Малфой. Ръката му потрепери, когато избърса потта от долната си устна. – Желаехме го и продължаваме да го желаем! От лявата страна на Малфой, жена му кимна странно и вдървено, а очите й бяха вперени в змията, увита около Волдемор. От дясно синът му Драко, който се бе втренчил в тялото над тях, погледна бързо към Волдемор, но веднага отмести поглед, ужасен да осъществи очен контакт. – Господарю – каза тъмна жена от средата на масата, чиито глас беше изпълнен с патос. – Чест е за нас, че сте тук, в семейното ни имение. Няма по-голямо признание от това! Тя седна до сестра си, с която по нищо не си приличаха. Не беше само външния вид – черна коса и тежки клепачи, но и поведението, маниерите. Докато Нарциса стоеше скована и притихнала, Белатрикс се наведе напред към Волдемор, защото само думи не можеше да демонстрира желанието си за близост. – Няма по-голямо признание... Даже сравнено с щастливото събитие, което, както чух, се състояло тази седмица в семейството ви? Тя го зяпна с отворена уста, очевидно объркана. – Не знам за какво говорите, Господарю. – Говоря за племенницата ти, Белатрикс. Вашата и тази на Нарциса. Тя току-що се омъжи за върколака Ремус Лупин. Трябва да сте горди! Около масата избухна подигравателен смях. Повечето хора се обърнаха един към друг и размениха весели погледи, други удариха по масата с юмруци. Огромната змия, очевидно не понесе шумотевицата, затова отвори широко паст и изсъска злобно, но Смъртожадните не я чуха, защото бяха толкова зарадвани от унижението на Белатрикс и семейство Малфой. Лицето на Белатрикс, което преди секунди беше изпълнено с щастие, сега погрозня и стана мораво. – Тя не е наша племенница, Господарю – изкрещя над леещото се веселие. – Ние – Нарциса и аз – никога не сме се виждали със сестра ни откакто се ожени за този мътнород. Това дете няма нищо общо с нас, нито пък ние със звяра, за когото е решило да се омъжи. – Какво ще кажеш Драко? – попита Волдемор и въпреки че гласът му бе тих, се разнесе ясно над присмеха и подигравките. – Ще бъдеш ли бавачка на вълчетата? Веселбата нарасна, а Драко Малфой погледна изплашен към баща си, който обаче сведе поглед към скута си. Обърна се към майка си и тя едва-едва поклати глава в знак на отрицание, а сетне продължи да изучава с поглед отсрещната стена. – Достатъчно – изсъска Волдемoр, милвайки гневната змия. – Достатъчно! Смехът мигновено секна. – Много от най-старите ни семейства стават заразени след време – каза той, докато Белатрикс го гледаше, без да си позволи дори да мигне. – Трябва да прочистите вашето, за да бъде здраво?Да изрежете болните части, които заплашват здравето на останалите. – Да, Господарю – прошепна Белатрикс, а в очите и плувнаха сълзи от благодарност. – При първата възможност! – Ще я имаш! – каза Волдемор. – Както в семейството ти, така и в света... ние ще премахнем тази болест, която заразява всички ни, докато не остане само чиста кръв... Волдемор вдигна пръчката на Луциус Малфой, насочи я право към бавно въртящата се фигура над масата и замахна леко. Фигурата се съживи с болезнен стон и започна да се бори с невидимите си окови. – Разпознаваш ли гостът ни Сивъръс? – попита Волдемор. Снейп вдигна очи към тялото, който висеше надолу с главата и Смъртожадните последваха примера му. Сега всички наблюдаваха пленника, сякаш им беше дадено разрешение, за да бъдат любопитни. Докато се обърне към светлината от огъня жената се опита да проговори и думите и прозвучаха с дрезгав и изплашен глас: – Сивъръс! Помогни ми! – А, да – каза Снейп, докато затворничката бавно отново се обърна с гръб към тях. – Ами ти, Драко? – попита Волдемор, милвайки главата на змията със свободната си ръка. Драко поклати рязко глава. Сега след като жената се беше събудила, той не можеше да я погледне повече. – Не си ли учил нейният предмет? – попита Волдемор. – За тези от вас, които не знаят, тази вечер съм поканил при нас Черити Бърбейдж, която доскоро преподаваше в Училището за Магия и Вълшебство Хогуортс. Чуха се кратки възклицания около цялата маса. Изгърбена жена с остри зъби се изкикоти. – Да... Професор Бърбейдж преподава на децата на вещици и магьосници всичко за мъгълите. Как те не са толкова различни от нас и т.н. Един от Смъртожадните се изплю на пода. Черити Бърбейдж се завъртя отново към Снейп. – Сивъръс... Моля те... моля те! – Тишина! – изкомандва Волдемор и с едно леко трепване на пръчката на Малфой, Черити млъкна, сякаш и бяха запушили устата. – Явно недоволна от това, че замърсява и опорочава мозъците само на магьосническите деца, миналата седмица професор Бърбейдж е написа пламенна статия в защита на мътнородите и в "Пророчески Вести". Тя твърди, че магьосниците трябвало да приемат тези крадци на тяхното познание напълно спокойно и, че намаляването на чистокръвните било доста желано... накратко – тя иска да се сродим с мъгъли или, без съмнение, върколаци... Този път никой не посмя да се засмее, защото личеше, извън всякакво съмнение, че в гласа на Волдемор прозвучава нотка на гняв и презрение. За трети път Черити Бърбейдж се обърна към Снейп. Сълзите й се стичаха от очите й в косата. Снейп я погледна безчувствено, докато се въртеше отново и отново към него. – "Авада Кедавра"! Зелена светлинна проблясна в стаята и освети всеки ъгъл. Черити падна с грохот върху масата под нея, която силно се разтърси и зловещо проскърца. Няколко Смъртожадни отскочиха от столовете си, а Драко падна от неговия на пода. – Наджини – вечеря! – оповести Волдемор на змията, която леко се плъзна от раменете му и бавно се провлачи по полираното дърво на масата Глава 2 В памет на... Хари кървеше. Сграбчвайки лявата си ръка с дясната и, дишайки тежко, той успя да отвори вратата на своята спалня с рамо. Чу се звук от счупен порцелан. Той бе попаднал на чаша студен чай, която седеше на пода пред вратата на стаята му. – Какво по...?! Той се огледа наоколо, виждайки, че детската площадка на "Привит Драйв" бе опустяла. Може би тази чаша чай беше идея на Дъдли за някакъв капан. Държейки кър¬вящата си ръка вдигната, Хари събра парчетата от чашата с другата и ги хвърли във вече пълното кошче, едва виждащо се в стаята. След това с тежки стъпки стигна до ба¬нята, за да измие пръста си под чешмата. Беше глупаво, безсмислено и дразнещо и сякаш извън неговото съзнание, че има все още четири дни в които му е забранено да прави магии, но трябваше да си признае че съдраната рана на пръста му го е победила. Той не се бе научил как да лекува раните си и когато сега трябваше да помисли за това, за да може да изпълни плана си по-точно, това му се видя като голям недостатък в магическото обучение. Запомняйки, че трябва да пита Хърмаяни как точно се прави, той използва голям тампон тоалетна хартия, за да попие колкото се може повече от чая, преди да отиде в стаята си и да затръшне вратата зад себе си. Хари прекара сутринта изпразвайки изцяло ученическия си куфар за първи път от както го беше окомплектовал преди шест години. В началото на минали учебни години той отгоре-отгоре беше обирал най-горната част на съдържанието, замествайки я с новите учебници, оставяйки слой от остатъци на дъното – стари пера, изсушени бръмбарски очи, единични чорапи, които вече са му умалели. Малко по-рано Хари беше вкарал ръката си в този бъркоч, усещайки пронизваща болка на четвъртия пръст на дясната си ръка и изтегляйки я, видя много кръв по нея. Затова сега подхождаше по-внимателно. Коленичил над куфара отново, той пак опипа дъното и след като попадна на стара значка, която слабо мигаше между "ПОДКРЕПЕТЕ СЕДРИК ДИГЪРИ" и "ПОТЪР Е НЕЩАСТНИК", напукан и изхабен снийкскоп, и златен медальон с капаче, на чиято вътрешна страна имаше скрита бележка " Р.А.Б" , той най-накрая откри острото нещо, което му беше причинило болката. Разпозна го веднага – беше шестсантиметрово парче стъкло от магическото огледало, което му бе подарено от неговия загинал кръстник Сириус. Хари го сложи настрана и претърси внимателно куфара за остатъка, но нищо повече не напомняше за последния подарък на кръстника му, освен стъклото, станало на парченца, прилепнали в най-дълбокия слой отломки като песъчинки.Хари седна в леглото и почна да разглежда парчето на което се беше порязал, но виждаше в него само собственото си зелено око. След това го сложи върху непрочетения сутрешен брой на "Пророчески вести", който бе върху леглото и се опита да се противопостави на внезапния напън на горчиви спомени, съжаление и копнеж, които се бяха появили вследствие на намирането на парчето счупено огледало, като атакува останалата част на куфара. Отне му още час да го изпразни напълно, изхвърляйки непотребните неща и подреждайки останалото в купчини според това дали ще има нужда от тях, или не оттук нататък. Неговите училищни и куидични одежди, котела, пергамента, перата му и повечето от учебниците му бяха захвърлени в ъгъла, за да бъдат изоставени. Зачуди се какво ще направят леля му и чичо му с тях; ще ги изгорят сигурно през някоя тъмна нощ, все едно са доказателство за някакво зловещо престъпление. Неговите мъгълски дрехи, мантията-невидимка, принадлежностите за правене на лекарства, някои книги, албума със снимки на Хагрид, който той му беше дал едно време, купчина писма, и пръчката му бяха преместени в стара ръчна чанта. В предния джоб бяха Хитроумната карта и медальона с бележка "Р.А.Б" вътре. Той бе на това място не защото беше заслужил или ценен – във всички случай той беше непотребен – а заради това, което струваше придобиването му.... На бюрото освен неговата снежна сова Хедуиг остана голям куп вестници: по един за всеки ден, който Хари прекара, на "Привит Драйв". Той стана от пода и започна да се движи около бюрото и да разтребва. Хедуиг не помръдна, докато той размахваше вестниците и ги хвърляше един по един в купа боклуци. Тя беше или заспала или се преструваше; бе ядосана на Хари, заради малкото време, което имаше още да бъде извън клетката. Когато наближи дъното на купчината вестници, Хари започна да действа по-бавно, търсейки в тях определена новина, която знаеше, че е пристигнала малко след появяването му на "Привит Драйв" за лятото. Той си спомни че имаше малка статийка на първа страница за оставката на Черити Бърбейдж, учителката по мъгълознание в "Хогуортс". Най накрая той я откри. Обръщайки на десета страница той потъна в стола на бюрото си и започна да препрочита намерената статия: Спомени за Албус Дъмбълдор От Елфиас Доуж (Elphias Doge) Срещнах Албус Дъмбълдор когато бях на единадесет години, през първия ми ден в "Хогуортс". Нашето взаимно привличане беше несъмнено поради факта, че и двамата се чувствахме аутсайдери. Аз бях прихванал драконова шарка малко преди да пристигна в училище и въпреки, че не бях вече заразен, моето белязано от пъпки лице и зеленикав оттенък, не окуражаваха много да се доближат до мен. От своя страна Албус беше пристигнал в "Хогуортс" с бремето на нежелана слава. Едва преди година, неговият баща Пърсивал, беше обвинен в жестока, широко разгласена атака над трима млади мъгъли. Албус никога не се опита да отрече вината на баща си, (който бе осъден да умре в Азкабан) че е извършил престъплението – напротив, когато събрах кураж да го попитам, той ме убеди, че знае, че баща му е виновен. После Дъмбълдор отказваше да говори за тази тъжна работа, въпреки многото опити да бъде накаран да го направи. Някои все пак бяха склонни да хвалят това действие и да предполагат, че Албус също мрази мъгълите. Не можеха да бъдат в по-голяма грешка. Всеки познаващ Албус би отбелязал, че той никога не е показвал и най-дребни антимъгълски наклонности. Действително неговата непоколебима подкрепа за мъгълските права му спечелиха много врагове през следващите години. Все пак в рамките на няколко месеца, собствената слава на Албус, започна да затъмнява тази на баща му. До края на първата година, той вече не бе познат на никой като сина на мразещия мъгълите, а като най-добрия ученик който някога бе стъпвал в училището. Тези от нас които имаха привилегията да бъдат негови приятели, бяхме благословени с неговите поуки. А да не споменавам и неговата помощ и подкрепа, с които той винаги е бил щедър. По-късно в живота той ми призна, че още тогава е знаел, че най-голямото му удоволствие е преподаването. Той не само печелеше всяка награда, която имаше в училище, но скоро почна да поддържа връзка с най-признатите магьосници от тези време, включително и с Николaс Фламел – известния алхимик, Батилда Багшот – прочутата историчка и Адалберт Уофлинг – магическия теоретик. Някои от творбите му намериха място в изучавани произведения: "Трансфигурацията днес", "Предизвикателствата на магията" и "Практически отвари". Бъдещата му кариера изглеждаше стремителна, и единствения въпрос беше кога той ще стане Министър на Магията. Въпреки че в по-късни години, често бе предполагано, че е бил на ръба да заеме поста, той никога не е имал политически амбиции. Три години след като започнахме в "Хогуортс", братът на Албус – Абърфорт бе приет. Те не си приличаха: Абърфорт не беше толкова педантичен и за разлика от Дъмбълдор предпочиташе да решава споровете с дуели, вместо с разумно разискване. Въпреки това, би било грешно да се сметне, както някой правят, че двамата братя не бяха близки. Те я караха криво-ляво, толкова добре, колкото можеха две толкова различни момчета. От вежливост към Абърфорт, трябва да се признае, че живота в сянката на брат му със сигурност не е било приятно преживяване. Опасността да бъдеш постоянно засенчван, беше нещо като професионален риск за всеки негов приятел и не може да е било по-неприятно ситуацията да бъдеш негов брат. Когато Албус и аз напуснахме "Хогуортс", смятахме да поемем нормалната за тогава околосветска обиколка – посещавайки и наблюдавайки чужди магьосници, преди да започнем да следваме собствените си кариери. Обаче тук се намеси трагедията. В навечерието на самото пътуване, майката на Албус, Кендра почина, оставяйки Албус за глава и единствен който изхранва семейството. Аз отложих отпътуването си колкото можах, за да поднеса съболезнованията си на погребението на Кендра, и след това поех на (както се оказа досега) едно самотно пътуване. С по-малки брат и сестра, за които да се грижи и малкото останало им злато, не можеше и дума да става Албус да ме придружи. Това бе периодът от живота ни, в който поддържахме най-малко контакти. Писах на Албус, описвайки му може би безчувствено, чудесата на моето пътешествие: от измъкванията ми на косъм от Химерите в Гърция, до експериментите на египетските алхимици. Неговите писма ми разказваха за малка част от неговото съществуване ден за ден, което предполагам е било изключително мъчително за такъв брилянтен магьосник. Потопена в собствените си преживявания, за мен беше ужасно да чуя, че в края на моето едногодишно пътуване, още една трагедия е сполетяла Дъмбълдор – смъртта на сестра му Ариана. Въпреки, че Ариана беше в лошо здраве от много време, ударът дошъл толкова скоро след загубата на майка им, че имаше дълбок ефект и върху двамата братя. Всички тези, които бяхме най-близо да Албус – броя и себе си, за един от тези щастливци – се съгласихме, че смъртта на Ариана и чувството за вина на Албус за нея (въпреки че, разбира се, той бе невинен) оставиха своя знак върху него завинаги. Връщайки се вкъщи, аз открих млад мъж, който беше преживял страданията на много по-възрастен. Албус беше по-сдържан от преди, загубата на Ариана не беше довела до подновяване на близостта между него и Абърфорт, а до отчуждение (с времето това щеше да се промени – в по-късните години те подновиха, ако не близки отношения, то поне сърдечни такива). Въпреки това, той рядко говореше за своите родители или за Ариана от този момент нататък, а неговите приятели се научиха да не ги споменават. Други биха описали успехите през следващите години. Несъизмеримото допринасяне за базата на магическото знание на Дъмбълдор, включително и неговото откритие за дванадесетте приложения на змейската кръв, щяха да облагодетелстват много идващи поколения, тъй както и мъдростта, която той показа с многото присъди като Главен началник на Магисбора. Говори се, че няма магически дуел, който може да се сравни с този между Дъмбълдор и Гриндълуолд през 1945 година. Тези които бяха свидетели писаха за страхопочитанието, което са почувствали гледайки тези двама необикновени магьосници да се борят. Победата на Дъмбълдор, и нейните последствия върху Магическия свят, са смятани за повратна точка в магическата история, съпоставими с "Международния статут на секретността" и краха на Този-който-не-бива-да-се-назовава. Албус Дъмбълдор никога не бе надменен или горделив – той можеше да открие нещо ценно във всеки, изглеждащо всъщност на пръв поглед нищожно или мизерно. И аз вярвам, че неговите ранни загуби го дариха с голяма човечност и съчувствие. Неговото приятелство ще ми липсва повече от колкото може да опиша, но моята загуба е нищо в сравнение с тази на Магическия свят.Това че той беше най-обичания от всички директори на "Хогуортс" не може да бъде поставяно под въпрос. Той умря както и живя – работещ винаги за великото добро и толкова готов да подаде ръка на малко момче с драконова шарка, колкото и в деня в който го срещнах. Хари приключи четенето, но продължи да се взира в снимката придружаваща статията за покойника. Дъмбълдор бе с познатата си добродушна усмивка, но показвайки се над върха на очилата му с форма на полумесец, той даваше впечатление дори като снимка във вестника, че сякаш сканира Хари, чиято мъка се смесваше с чувство на неудобство. Той си мислеше, че познава Дъмбълдор доста добре, но след като прочете статията, той бе принуден да признае, че го е познавал едва-едва. Никога преди не си беше представял детството или младостта на Дъмбълдор – мисълта му беше, че той като че се е родил такъв, какъвто Хари го познава, достоен за уважение възрастен среброкос мъж. Идеята за Дъмбълдор – юноша беше просто чудата, също като опит за представяне на глупава Хърмаяни или приятелски настроени Blast-Ended Skrewt. Той никога не си беше помислял да попита Дъмбълдор за миналото му. Няма съмнение че щеше да се почувства странно, даже неуместно, но въпреки всичко, беше общо известно че Дъмбълдор е участвал в легендарния дуел с Гриндълуолд и Хари, въпреки това не си беше помислил да го попита какво е било усещането, или да го разпита за някое от другите му велики открития. Не, те винаги дискутираха Хари, миналото на Хари, бъдещето на Хари, плановете на Хари... и сега му изглеждаше, че въпреки факта, че неговото бъдеще е изглеждало толкова опасно и несигурно, той бе пропуснал незаменимите възможности да попита Дъмбълдор повече за него, въпреки че единствения личен въпрос който бе задал на своя директор беше може би и единственият за който подозираше, че Дъмбълдор вероятно не му е отговорил честно: "– Какво виждате в огледалото?" "– Аз? Аз виждам себе си, държащ чифт дебели вълнени чорапи." След няколко минути мислене, Хари откъсна статията от вестника, сгъна я внимателно, и я пъхна в първия том на "Практически защитни магии и прилагането им срещу Черните изкуства". След това изхвърли останалата част от вестника върху купчината боклуци, и се обърна с лице към стаята. Беше много по-подредена. Единственото нещо което остана не на място, беше днешният брой "Пророчески вести", лежащ все още на леглото, а върху него парчето счупено огледало. Хари се придвижи през стаята, плъзна настрани парчето огледало от вестника, и го разгъна. Той едва бе хвърлил поглед на заглавието, когато взе навития вестник от совата за доставки сутринта, и виждайки, че не е споменато нищо за Волдемор го захвърли настрана. Хари бе сигурен че от Министерството склоняват "Пророчески вести" да не съобщават новини за Волдемор.Чак сега, все пак, той видя това което бе пропуснал.По протежение на долната част на първата страница имаше по-малко заглавие, което бе върху снимка на Дъмбълдор крачещ наоколо гледайки тревожно: „Дъмбълдор – Най-накрая истината?”. Очаквайте следващата седмица, шокиращата история на самозвания гений, смятан от много хора за най-великия магьосник на своето поколение. Оголвайки образа на ведрата му среброкоса мъдрост, Рита Скийтър разкрива смущаващото детство, необузданите младини, продължилите цял живот вражди и тайните които Дъмбълдор гузно отнесе със себе си в гроба; защо човек посочен да бъде Министър на Магията се задоволи да бъде прост директор? Каква беше истинската цел на тайната организация позната като „Ордена на Феникса”? Как всъщност Дъмбълдор посрещна смъртта ? Отговорите на тези и много други въпроси, са проучени в новата ексклузивна биография „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор” на Рита Скийтър, специално интервюирана от Бери Брайтуейт на тринадесета вътрешна страница. Хари отвори вестника и намери страница тринадесет. Статията беше придружена от снимка, показваща друго познато лице – жена носеща очила покрити със скъпоценни камъни и сложно накъдрена руса коса, зъбите и описващи, както би било предположено, усмивка на победител, въртяща пръстите си срещу него. Правейки всичко по силите си да пренебрегне тази противна картина, Хари продължи да чете. Персонално Рита Скийтър е много по-добродушна, отколкото нейните жестоки и наперени портрети биха предположили. Посрещайки ме в коридора на своя уютен дом, тя ме води направо в кухнята, на чаша чай, парче торта и разбира се, най-свежи клюки. – Е, разбира се Дъмбълдор е мечтата за биографиста – каза Скийтър – Толкова дълъг и пълен живот.Сигурна съм че моята книга ще бъде първата от много, много други. Скийтър със сигурност беше реагирала бързо. Нейната книга от 900 страници беше написана за по-малко от четири седмици след мистериозната смърт на Дъмбълдор през юни.Попитах я, как тя успя да направи това постижение? – Ех, ти си била журналист толкова дълго колкото и аз, и знаеш че крайния срок ни е втора природа. Знаех, че Магическото общество иска настойчиво пълната история и исках да бъда първата която ще отговори на нуждите му. Припомням й публичните забележки на Елфиъс Доуж, специалният съветник на Магисбора и дългогодишен приятел на Албус Дъмбълдор, че "...книгата на Скийтър съдържа по-малко факти от колкото картичка от шоколадова жаба" Скийтър заметна глава и се разсмя: – Горкичкия ми Доужи! Спомням си когато го интервюирах преди няколко години за правата на езеряните, благословен да е. Абсолютни безсмислици говореше, смяташе че сме на дъното на езерото Уиндърмиър и постоянно ми казваше да се пазя от пъстърви. И все пак обвиненията на Елфиъс Доуж в неточности, бяха разпространени на много места. Смята ли наистина Скийтър, че четири седмици са достатъчен период за направата на пълен портрет на дългия и необикновен живот на Дъмбълдор? – О, скъпа – изстреля Скийтър, с критикуващ ме тон – знаеш добре колкото мен, колко много информация може да бъде събрана с една дебела торба галеони, нежелание да бъде чуто „не” за отговор и добре направено Самопишещо перо ! Всъщност, хората, се редяха на опашка да говорят за неща от живота на Дъмбълдор.Не всички мислеха че той е толкова прекрасен, знаеш, че той не беше в добри отношения с доста хора. Но точно старият Доужи Доуж може да млъкне, защото аз имам достъп до източник, за който повечето журналисти биха си дали пръчките, източник който не беше говорил за обществото никога преди, и беше близко до Дъмбълдор в най-трудните и неприятни моменти от младостта му. Голямата публичност за биографията на Скийтър, щеше със сигурност да шокира тези които смятаха че Дъмбълдор е водил безукорен живот. Попитах я, какви са най-големите тайни които е разкрила ? – Е, Бети не ставай смешна, няма да ти издам най-важното преди да почне да се продава книгата – изсмя се Скийтър – Но мога да обещая, на всички които все още си мислят че Дъмбълдор беше толкова миловиден, колкото беше бялата му брада, жестоко се лъжат.Мога да кажа само, че никой, който е чувал отношението му към Тъмните Изкуства, не си е и представял, че в младините си той всъщност се е забърквал с тях ! И за човек, молещ за толерантност и разбиране, в младините си, той въобще не е бил с толкова широки възгледи! Да, Албус Дъмбълдор е имал изключително мрачно минало, а да не споменавам и крайно подозрителното му семейство, което толкова старателно се опитваше да потули. Попитах Скийтър, дали няма предвид брата на Дъмбълдор, Абърфорт, чиято присъда за неправилно използване на магия, издадена от Магисбора, породи малък скандал преди петнадесетина години ? – О, Абърфорт е само върха на айсберга – изсмя се Скийтър – Не, не, аз говоря за нещо много по-лошо от брат с хоби да се кара на козите, по-лошо даже и от баща, нараняващ мъгъли – Дъмбълдор не можеше да запази тези неща в голяма тайна все пак, защото и двете бяха санкционирани от Магисбора. Не, майката и сестрата са тези, които ме заинтригуваха, и след малко проучване открих истински източник на лоши нрави и безсрамни... но както казах, ще трябва да почакаш за глави от девета до дванадесета за пълната картинка. Единственото което мога да кажа е, че не е странно, че Дъмбълдор например никога не е говорил как си е счупил носа. Въпреки че разбутва костите на семейството му, Скийтър може ли да отрече брилянтността, която е довела Дъмбълдор до толкова невероятно магически открития ? – Той имаше мозък – отстъпи тя – въпреки че винаги е имало въпроси дали всички заслуги за откритията му са негови. Както разкривам в глава шестнадесета, Айвън Дилъсби твърди, че той вече е бил открил осем приложения на драконовата кръв, когато Дъмбълдор му „взел назаем труда”. Но, значимостта на някой от постиженията на Дъмбълдор, не може да бъде отречена.Какво ще кажете за победата му над Гриндълуолд ? – О радвам се, че спомена Гриндълуолд – каза Скийтър с доста неприятна усмивка – Страхувам се че, тези които лековерно са повярвали, на невероятната победа на Дъмбълдор трябва да се подготвят за удар. Много долни неща са ставали. Всичко което мога да кажа, е да не бъдете толкова сигурни че това е бил вълнуващ дуел между легенди. След като прочетат книгата ми, много хора ще трябва да заключат, че Гриндълуолд е развял бяло знаме от върха на пръчката си, и се е предал без бой! Скийтър отказа да коментира повече по тази увлекателна тема, и за това обърнахме разговора към близостта, която със сигурност, ще омае читатели повече от всяка друга. – О, да – каза Скийтър кимаща живо – посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър-Дъмбълдор.То е наричано нездравословно, даже злокобно.Отново казвам, читателите ще трябва да купят книгата ми, за пълната история, но няма съмнение, че Дъмбълдор имаше неестествен интерес към Потър още от начало.Дали това е било най-добре за момчето – е, ще видим. Със сигурност е обществена тайна, че Потър имаше изпълнено с грижи юношество. Попитах Скийтър, дали все още поддържа връзка с Хари Потър, от когото тя взе прочутото интервю миналата година: изключително важната статия, в която Потър говори за убедеността си, че на Този-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал. – О да развихме по-силна връзка – каза Скийтър – Горкичкият Потър – има малко истински приятели и ние се срещнахме в един от моментите от живота му, когато той бе изложен на най-голямо изпитание – Тримагическия Турнир. Аз съм може би, единствената от малкото живи хора, които могат да кажат че познават истинския Хари Потър. Което ни води към много слухове които циркулират, за последните часове на Дъмбълдор. Смята ли Скийтър, че Потър е бил там, когато Дъмбълдор е умрял ? – Е, не искам да разкривам много, всичко е в книгата, но свидетели в "Хогуортс" твърдят, че са видели Потър да бяга от мястото, секунди преди Дъмбълдор да падне, скочи, или бъде бутнат. Потър по-късно е дал показания срещу Сивиръс Снейп, човек срещу който той изпитва голяма ненавист. Дали всичко е така – както изглежда? Нека Магическото общество реши това. След тази интересна бележка, аз реших че е време да си тръгвам. Не може да има съмнение че Скийтър е написала бестселър. Междувременно поддръжниците на Дъмбълдор, треперят какво ще се разкрие скоро за техния "герой". Хари стигна края на страницата, но продължи да я зяпа безчувствено. В него се надигнаха отвращение и ярост. Той направи вестника на топка и го хвърли с все сила към стената, правейки го част от останала купчина боклуци натрупани около препълненото кошче. Започна да крачи из стаята наслуки, отваряйки празни чекмеджета, вдигайки книги от рафтове с единствената цел след това да ги върне на същото място, неосъзнаващ какво прави, мислейки си за случайни фрази от статията на Рита: "посветила съм цяла глава на цялостните отношения Потър-Дъмбълдор", " ... То е наричано нездравословно, даже злокобно...", "... аз имам достъп до източник, за който повечето журналисти биха си дали пръчките...", "отношението му към Черните изкуства, не си е и представял, че в младините си той всъщност се е забърквал с тях !..." – Лъжи!!! – изрева Хари, и видя през прозореца съседа, който рестартираше косачката си, да гледа нагоре нервно. Хари седна на леглото си. Парчето огледало отскочи по-далеч от него. Той го взе и започна да го върти из пръстите си, мислейки и мислейки за Дъмбълдор и лъжите, с които Рита Скийтър го клеветеше. Лъч светлосиня светлина! Хари замръзна, а пръста му се плъзна по наръбения край на огледалото отново. Не беше възможно, той си беше въобразил! Хвърли един поглед през рамото си, но и там нямаше нищо друго освен, стената с леко светъл прасковен цвят както го беше избрала леля Петуния: нямаше нищо синьо което можеше да се е отразило. Той се взря отново в парчето стъкло и не видя нищо, освен неговите зелени очи, които го гледаха от него. Той си беше представил, нямаше друго обяснение; беше си представил защото си мислеше за своя мъртъв директор. Ако нещо бе сигурно, то това бе, че погледът на светлосините очи на Албус Дъмбълдор няма никога да го прониже отново.. Каталог: books books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето books -> В обятията на шамбала books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год books -> Книга 2 щастие и успех предисловие books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга books -> Тантриското преобразяване Изтегляне 6.38 Mb. Сподели с приятели:
|