Хибридният характер на българското развитие

Хаосът, постоянните трудности, несигурността, липсата на перспектива, тоталното объркване по отношение на лични и социални цели и ценности и като резултат едно постоянно недоволство, но непостоянно в обекта си, характеризират обществото ни през последните дванадесет години на някакъв преход, за който се знае кога е започнал, но не е ясно накъде се движи и дали има някакво движение или просто се въртим в омагьосан кръг.

Много е възможно цялото това объркано състояние да не е някаква социална криза, а просто една нормализация. Връщане на обществото към естественото му състояние, в което няма нито ясни правила, нито някой, който да чертае посоката, в която трябва да вървят всички.

…
Едно от изобретенията на социализма бяха бригадите. Пращаха интелектуалци и служители да прибират реколтата, да работят на строежите и в производството, за да опитат от производителния труд и се докоснат до ценностите на трудовите хора. Така поданиците се държаха в постоянно напрежение, бяха размесвани различни социални групи, откъсвани от привичните им задължения и навици, и те непрекъснато чувстваха могъщата ръка на партията или по-точно - на партийните началници, които можеха произволно да се разпореждат със съдбините им. Благодарение на бригадите, хората нито за миг не забравяха, че живеят в общество на безправие и произвол, в което личността не значи нищо и винаги може да бъде пожертвана в името на плана. Бригадите бяха мощен инструмент за манипулация на хората и диктатурата не се отказа от тях до самия си край.

Нищо че бригадите объркваха непоправимо социалния живот. Създаваха хаос в социални сфери като образование, здравеопазване, администриране. Нищо, че не постигаха целите си дори в производството, тъй като неопитните и немотивирани бригадири по-скоро допълнително объркваха нещата, вместо реално да помогнат. Но всичко се замазваше с еквилибристиката на отчетите, с измислените постижения и с бодряшкото докладване за все по-нови успехи.

В края на 70-те години бях на една такава бригада в строителството заедно с колеги от Физическия и Математическия институти на БАН. Разпределиха ни в една от заготовителните бази на строителния монопол.

На различни стругове, фрези и други машини трябваше да изработваме колена, резби на тръби и други тръбни елементи , необходими за вик системите в строителството. Спомням си гротескната картина на социалистическата организация на производството.

По неписано споразумение работниците започваха работа в 6.00 часа, а администрацията в 9.00 часа. През тези три часа около оградата се тълпяха частници, поръчваха различни части на работниците, които след като наберяха достатъчно поръчки, се втурваха обратно в цеха и там започваше да кипи трескав и плодотворен труд, а машините се въртяха на пълни обороти. Частниците получаваха необходимите им части, плащаха и поемаха към града. С идването на администрацията практически работният ден завършваше. През останалите часове от скука някой можеше и да изработи нещо, но основно работниците прекарваха около печката в приятни разговори и взаимни закачки.

Дребните частници, занимаващи се с ремонти по домовете не можеха да си позволят (а и никой нямаше да им го разреши) да имат цех със скъпи машини, където да изготвят необходимите им детайли. Но държавното предприятие го беше създало и различните социални агенти бяха изградили перфектна симбиоза. Работниците от държавното предприятие работеха с държавни машини и материали за частниците и за два-три дена печелеха толкова, колкото беше месечната им заплата. Корумпираната администрация получаваше своя дял и така всички бяха доволни. Страдаше единствено държавният план, но никой сериозно не се интересуваше от него. Оправдавайки се с много работа и липса на работна ръка, най-лесно беше да се поискат бригадири.

Възпитани от комунистическата идеология, че те са класата хегемон, работниците се отнасяха с открито презрение към гнилата интелигенция, дошла да изпълнява техните задължения.

Тези работници - всички от околните села, където имаха малки частни стопанства - печелеха в пъти повече от нещастните учени, караха новички лади и бяха вдигнали по селата си малки палати.

Те се опитваха да третират бригадирите като роби, щедро предоставени им от тяхната партия. Но бригадирите на свой ред не приеха да бъдат унижавани по този начин и те, които в постоянната си работа използваха къде по-сложни съоръжения, приеха поведението на лудитите, разваляйки за нула време машините, но достатъчно интелигентно, за да не могат да бъдат пуснати отново без тяхната помощ. В битието си на бригадири те не носеха никаква отговорност за това. Работниците, усетили силата на интелигентния отговор и след напразните опити на техниците от цеха да се справят с повредите, смениха тона си на господари с жалко сервилничене пред учените, стига те да оправят техниката. Постигнато беше споразумение бригадирите да пуснат отново машините, за което в замяна получиха удостоверения, че са си отработили всичките бригадирски дни. С удостоверението индулгенция напуснах цеха и се наслаждавах на цял месец неочакван отпуск. Накрая получих и възнаграждение от касата на предприятието за дните, през които според удостоверението бях работил.

Разказвам тази трагикомедия, тъй като тя се разиграваше повсеместно из цялата страна и е добра илюстрация на безпомощността и фундаменталната обреченост на командната планова икономика.

Държавната икономика, неспособна да запълни всички ниши на икономическата активност, беше изпуснала окончателно духа на частната предприемчивост и потъваше в още по-голяма неефективност. На село от малкото земя, отпусната за частно ползване, се добиваше повече продукция, отколкото от огромните землища на аграрно-промишлените комплекси.

Социализмът беше лумпенизирал всички и всички живееха с огромни претенции, без да изпитват угризения за изоставените си задължения.

Работниците и селяните виждаха в номенклатурата червени феодали и капиталисти и не искаха да бъдат експлоатирани, интелигенцията не искаше повече да бъде унижавана, а номенклатурата не искаше да управлява ничиите държавни имоти и институции, а да ги владее истински.

И всички сравняваха собствената си страта със съответната страта в западните страни. Те искаха същото качество на живота и същите свободи, но никой не искаше да се запита каква беше цената на западния просперитет.

Социалистическото общество продължаваше да бъде в плен на собственото си утопично мислене. То просто отхвърли провалилата се комунистическа утопия, за да я замени с утопията на демократичното благоденствие. Никой не съзнаваше, че мощният вихър на глобализацията руши социалистическата самоизолация и ни отрежда полагащото ни се място в световната система. Мястото на една бедна страна със сбъркана индустриализация, изостанала технологически и с още по-безнадеждно изостаналото мислене на нейните граждани, неспособни да разбират света, в който така неочаквано се бяха озовали. Хората бяха оплетени в илюзии, стереотипи и наивни представи.

И дори днес ние упорито отказваме да приемем, че няма светло бъдеще, че няма прогресивно развитие, основано на обективни закономерности, работещи вместо нас. Ние се бунтуваме срещу липсата на смисъл в социалния живот, който да оправдава тежкото ни съществуване, роптаем срещу отсъствието на план, който да ни успокоява, че всичко вече е предрешено. Анатемосваме неясно откъде появилото се огромно неравенство, така както преди отричахме равенството.

Макар и в една гротескна форма, неизчистена от наслоенията на традиционните ценности, социализмът беше успял да привнесе в съзнанието на хората модерните илюзии, модерното възприятие на света, без да е успял да създаде едно истинско модерно общество. Така се стигна до парадокса - в неочаквано пръкналата се постмодерна действителност традиционното съществуване да стане опора на модерните илюзии.

България има едно огромно благо, което може да се разглежда и като огромно проклятие. Това е плодородната земя. Тя омекотява всички социални кризи и много рядко проблемите добиват екзистенциална острота. По време на голямата икономическата криза през 1996-97 година някои хора от големите градове стигнаха да ръба на отчаянието, неспособни да изхранят себе си и семействата си, и в същото време в малките селища кризата изобщо не беше почувствана. В обиколките си по малките градове и села слушам ужасяващи данни за безработицата, но самите безработни изглеждат добре нахранени, добре облечени и с достатъчно пари, за да прекарват времето си по кафенетата. Оказва се, че или те, или техните родители се занимават със земеделие, което макар и бедно, осигурява оцеляването им. Те са безработни по отношение на създадения от социализма модерен, индустриален, урбанистичен живот. Трагедията, която изживяват е загубата на една реалност, която им е давала самочувствието на граждани.. Онова, което най-много са загубили е рухването на илюзиите за едно предначертано бъдеще, в което ще бъдат възнаградени за настоящите си несгоди.

Битието отново е видимо ирационално, непредсказуемо, животът отново е низ от случайности и единствено неизбежна остава смъртта.

Но доколкото в страната ни рухването на социалното и на всички свързани с него човешки ценности е удържано на границата на оцеляването, дотолкова остават неизкоренени докрай и илюзиите, че може да се роди нова перспектива, че безвремието е временно, че утре ще се роди нов спасител или нов петгодишен план.

Така възможностите за изтрезняване, за безпощаден самоанализ отново са ограничени и отново съзнанието ни е раздвоено между илюзии и реалност.

Но единствената постмодерна перспектива е липсата на перспектива. Паднал е покровът от модерни илюзии, които са правили възможна вярата в някаква цел и някакво бъдеще. Днешната действителност изисква от индивида да погледне открито в бездната или ако използваме терминологията на Сартр, да погледне в нищото.

Постмодерното се оказва завръщане към предмодерното и даже още по-назад във времето - към варварското съществуване и възприятие на света. Но изтръгнат насила от ирационалната блаженност на традиционното и смлян от свръхрационалните модерни проекти, българинът се оказва неспособен да разбере докрай настъпилата промяна.

Живял в една недовършена, изкривена модерност, той се чувства измамен, че не са го оставили да осъществи модерния проект докрай. Неговият бунт срещу социализма беше бунт срещу недовършената модерност, срещу хибридността на една действителност, крепяща с модерни средства традиционни ценности. Обаче резултатите от бунта се оказаха, както винаги става в историята, противоположни на очакванията.