Христианизация на Българския народ през управлението на хан/княз Борис I михаил (852-889)

През първата половина на IXв. България се превръща в модерна за времето си централизирана монархия. Тя се издига като водеща военна сила и важен търговски партньор в Европейския югоизток, заради притежаваните богатства. Границите на държавата се простират от Среднодунавските земи на северозапад и южното черноморско крайбрежие на югоизток; от р.Днепър на североизток до днешна Македония на югозапад. Това са територии, през които преминават едни от най-важните търговски пътища, свързващи Мала Азия,Източното Средиземноморие и Европа. България отстоява своя суверинитет като води активна политика срещу Византия, противопоставяйки се на аспирациите й. Византийските императори използват разнообразни средства за постигане на целта си - и военно-политически и идеологически. На идеологическите претенции на Византия българските владетели отговарят със своя собствена полтическа програма, която се основава на езическата религия и на историческия модел на българската държава, за който свителстват "Именника на българските ханове" и многобройните каменни надписи. Те свидетелстват за древната държавна традиция и по този начин се обосновава правото на българите да разполагат със своя държава. С чувство на гордост българските владетели отбелязват, че своите военни успехи дължат и на подкрепата на бог Тангра. В резултат на териториалното разширение и преселването на хиляди ромей в Извъндунавска България е постигната една пъстра религиозна картина. Религиозния партикуларизъм се явява като препятствие на стремежите на българските владетели да монархизират властта чрез обожествяването й. По това време силно се обтягат и противоречията между Рим и Константинопол. Двата църковни центъра претендират за разширяване на религиозното си влияние в Средна Европа,където на политическата карта се появяват нови славянски държави. На така формиралата се вътрешна и международна обстановка българския престол е зает от хан/княз Борис I, върху чиито плещи пада тежката отговорност да продължи по отъпкания път или да поеме по нов, който да му отреди важно място в историята на България.

Многостранната държавническа дейност на княз Борис I доказва връзката на българското христианизиране с почти всички политически и религиозни фактори в тогавашна Европа. Личността на княз Борис остава в българската историческа памет като олицетворение на големия прелом, свързан с приемането на христианската вяра и утвръждаването на славянския език в държавния и църковния живот.Тези събития довеждат до редица значими за българската държава последици, каквито са формирането на българската народност, изграждането на самостоятелна църковна организация и укрепването на българския вътрешно- и външноикономически авроритет.

Тези събития и явления закономерно привличат интереса както и на съвременниците си, така и на модерните историци и археолози.Значим принос за изясняването на проблемите,свързани с този период имат Димитър Ангелов - "История на българската феодална държава и право" и "Образуване на българската народност"; Петър Ангелов - "Дипломацията на Средновековна България"; Иван Дуйчев - "Българско Средновековие"; Станчо Ваклинов - "Формиране на Старобългарската култура"; Бистра Николова - "Устройство и управление на Българската православна църква IX-XIVв." , Вяра Николова - "Православната цивилизация според философско-идеологическия модел на Арнолд Томби", Васил Гюзелев- "Княз Борис I - България през IXв.".Макар и публикувано в края на 60-те годни според съвременната ни историческа наука изследването на проф.Гюзелев и до днес не е загубило своите качества и достойнства.

Модерната историография се създава през Възраждането, когато се оформят нациите и е призвана да служи на духа на национализма. Характерен подход за възрожденските историци е романтичният. Те предтавят моментите на блясък и величие, за да повдигнат самочувствието на своите нации. Такъв е подходът, използван и от Паисий Хиляндарски при написването на "История славянобългарска"(1762г.).

Управлението на княз Борис I и христианизирането на българите не е пренебрегнат от него, тъй като това е един от най-важните периоди в развитието на средновековна България.Необходимо е да се споменат имената на Константин Иречек - "Историята на българите", Марин Дринов - "История на българската църква от основаването й до наши дни", И. Снагаров , Петър Мутавчиев.Начало на обективистичния подход на изследването на този период поставя Васил Златарски със своя обобщаващ труд "История на българската държава през средните векове".

В извороведско отношение изследователите градят своите тези на основата на критичния анализ на разнообразен по вид изворов материал. По вид изворите се делят на веществени паметници и писмени източници. Към първата група се отнасят паметници на материалната култура, като най-голямо значение за разкриването и изучаването им има археологическата наука. За Борисовото управление най-характерни са църковната архитектура, църковната утвар - кръстове, кандила, към втората група принадлежат писмените извори за съответната епоха, като те могат да се класифицират по различни принципи - по произход и език, по тип, по вид и съдържание. Според своя произход писмените извори се делят на две големи групи - домашни и чужди.Според своето предназначение към домашните извори от този период спадат съчинения с агеографско-житейно("Чудото на Свети Георги с българина");историко-летописно(Апокрифна българска летопис от XIв) съдържание и официални документи (Закон за съдене на хората).

От чуждите извори - Византийски и Западни(на гръцки и на латински език) преобладават тези с историко-летописно("Хронография" на продължителя на Теофан;"Царе" на Йосиф Генези(Xв.), Бертински и фулденски анали); агеографско("Житие на петнайсетте Тивериополски мъченици"(XIIв) от Теофилакт Охридски); официално(посланието на патриарх Фотий до княз Борис I", "Отговорите на папа Николай по допитванията на българите(886г.) съдържание.

След управлението на хан Пресиян (836-852г) на българския престол се възкачва неговият син хан Борис(852-889г.).Началото на управлението на новия владетел съвпада с възникването на една изключително напрегната и динамична обстановка, изразяваща се в някои промени, които настъпват в района на Централна Европа. През 843г император Людвиг Благочестиви разделя Франкската империя между тримата си сина: Карл Плешиви наследява Западната част на Франкската империя, Лотар - Центалната, а Людвиг Немски - Източната част.От друга страна на територията на днешна Чехия като политически фактор се издига Великоморавия, държава със славянски еднически облик, създадена през първата половина на IXв. Изостря се и съперничеството между Рим и Константинопол за надмощие над намиращите се в процес на христианизация или все още непокръстени славянски племена.Тази сложна международна обстановка предполага възникването на сложни политически съюзи, в които взема участие и България.

Още в началото на своето управление хан Борис изпраща свои пратеници при крал Людвиг Немски, за да известят за заемането на престола от нов владетел и за изразят готовност за поддържане на сключения през Прецияновото управление(845г) българо-немски мирен договор(Сведения за това съдържат Фулденските анали). През 853г. обаче България коренно пренасочва политиката си към Среден Дунав.Хан Борис сключва военен съюз с врага на немския крал - Ростислав Великоморавски, с цел отбиване на домогванията на немците за политическо господство над среднодунавските славяни. Освен това Бертинските анали намекват , че Плиска е подбудена и от дипломацията на Карл Плешиви. Обединяването на българи и великоморавци е сериозна заплаха за Людвиг II. Той реагира веднага като привлича хърватите, които са в остро съперничество с Великоморавия по отношение на териториите по средното течение на р.Дунав. Византийският император Константин VII Багренородни (Xв) отбелязва, че хърватите нападат българите, които претърпяват поражение. Потвърждение за неуспеха на Борис дава и Теофилакт Охридски (XIв), който съобщава, че "облак от франки покрил България", скоро след 852г. Борис е принуден да се въздържи от по-нататъшна активност, тъй като вниманието му е приковано и от византийските действия на юг.

През 855-856г. между България и Византия избухва нова война. Причината за нея трябва да се търси в стремежа на Византия да си възвърне контрола върху някои стратегически области, намиращи се в пределите на България. В резултат на успешните византийски военни действия по суша и по море, водени от император Михаил III (842-867) и кесаря Варда, Византия успява да възобнови частично контрола си върху "диагоналния" път, завладявайки Филипопол и околностите му, областта Загоре,Черноморските крепости - Дебелт, Анхиало и Месембрия. Поради това, че изворите не дават сведения за по-нататъшни военни действия се предполага, че мирът между двете държави е възобновен.

Укрепването на великоморавските позиции в Средния Дуная през 60-те години на IXв. засяга сериозно интересите на България. И двете държави претендират за ролята на обединителен център на славяните по средното течение на р.Дунав. Това довежда до създаване на нова коалиция между България и Немското кралство през 862г, насочена срещу Великоморавия.

Изворите свидетелстват и за сключване на съюз между Великоморавия и Византия. Князът на Великоморавия настоява да му бъдат изпратени мисионери от Византия, които да разпространяват християнското учение на говоримите от народа му славянски езици. С тази отговорна задача е натоварена делегация, водена от Кирил и Методий.

Чрез разпространяването на християнството на славянски език Византия се стреми да приобщи Великоморавия в своята културно-религиозна сфера. Според професор Бакалов по този начин Византия ще реализира програмата "минимум" спрямо славяните. Чрез създаването на поместна църква във Великоморавия, империята се стреми да ограничи немското политическо и културно влияние, както и религиозното влияние на Рим в този период. Програмата "максимум" предвижда ликвидирането на славянската държава, но геополитическите интереси на Византия не предполагат осъществяването й спрямо Великоморавия.

Фулденските анали съобщават, че по същото време Борис пожелава да приеме християнството от Немското кралство. Но намерението на българския владетел е повод за безпокойство за основния съперник на папата - Константинополския патриарх Фотий. Ако България приеме кръщението от Рим, това ще разшири папските позиции в непосредствена близост до столицата на Византия, която също се стреми да установи своето духовно господство над българската държава. Затова Византия предприема незабавна инициатива срещу намеренията на Борис. През есента на 863г. след като успява да нанесе удар на арабите Михаил III организира внезапен поход срещу България. Поради заетостта на българските войски във войната с Великоморавия, хан Борис не успява да организира бързи контра действия. Освен това, годината е неплодородна за България, глад и болести се стоварват върху Борисовите поданици, 4-дневни земетресения нанасят големи разрушения("Царе" на Йосиф Гелези"). Поставен в такава ситуация, Борис търси дипломатически изход от нея. Като предварителни условия за сключване на траен мир,Византия иска разтрогване на българо-германския съюз и приемане на християнството от Константинополската патриаршия. Тези условия са приети и скоро след това е сключен "дълбок мир", който гарантира сигурността на българо-византийските граница за период от 30 години. Българската делегация е покръстена. Започва подготовката за изпращането на мисии в България. Въпреки значителното надмощие на империята в конфликта, договорът урежда някои териториални спорове в полза на България. Византия предава на България областта Загоре. Утвърдено е мнението, че на българската държава е върната областта Загоре, която през 705г. Византия предава на кесаря Тервел и отвоювана през 855-856. Според един он най-добрите познавачи на политическата география на Средновековна България Петър Коледаров, Византия предава на българите област със същото име, която обаче трябва да се локализира в земите на днешна Македония(в миналото с името Македония са се обозначавали земите около Одрин) - по долината на Средна Струма между Кресненското дефиле и Рупелския пролом; между планините Пирин,Огражден и Беласица. Тези отстъпки за България,регламентирани в мирния договор с Византия,свидетелстват за дипломатическите качества на Борис.

Що се отнася до възникването на християнството на Балканския полуостров, традицията сочи, че то прониква в Южна Тракия и Гърция още през Iв, проповядвано от апостол Павел и неговите ученици. По-късно върху териториите на бъдещата българска държава се създават редица христиански общини, които дават не малко мъченици по време на предприетите от римските власти гонения през III и IVв. Колонизацията на славяни и прабългари през VI-VIIв. до голяма степен разтройват църковния живот на Балканите, но той не е прекъснат. Впоследствие, благодарение на активната византийска христианизаторска политика, голяма част от славяните приемат доброволно християнството. То обаче не повлиява съществено върху религиозните им възгледи, а те просто приемат, че съществува още един Бог, различен от техните.

Прабългарската религия също е толерантна. Политическата конюнктура налага християнството да проникне в ханския двор, без да му е дадена възможност да се превърне в култова и светогледна насока на цялото общество. Причините за това са дипломатически, каквито са и случаите с Органа, Кубрат и Тервел. При Енравота положението е доста по-сложно. Той приема християнството по лична воля и убеждение, и е лишен от трона, както съобщава Теофилакт Охридски. Но разпространението на християнството в условия на различна официална религия е само по себе си дестабилизиращ фактор и предпоставка за възникване на чужди културни влияния в страната. Затоеа репресиите срещу преселниците - християни при Крум, Омуртаг и Маламир не са израз на верска нетърпимост, а са продиктувани от разбирането, че разлика между "ромеи" и "християни" не съществува. Отъждествяването на християнството с Византия, заставя проникването му в България, но не може да го спре окончателно. Хан Борис е първият, който прозира, че Христос не е бог единствено на Византия и че приемането на неговото учение е от съдбоносно значение за политическото съществуване на българската държава.

През есента и зимата на 863-864 година във византийската столица се извършват големи приготовления за покръстване на българите. В Плиска е изпратена мисия от един епископ, един специален пратеник на императора и множество духовници. Така хан Борис, заедно със семейството си и най-приближените му хора за покръстени тайно. Българския владетел приема името на своя символичен кръстник - Михаил III. В знак на скъсване с езическата традиция Борис се отказва от титлата хан и приема византийската титла "архонт", която в политическата терминология на по-късно учредения старобългарски език се превежда "княз". Църковният обред е извършен тайно през една нощ на 864г, което свидетелства за наличието на опозиция срещу християнството в България по това време.

В българската историческа наука се водят спорове относно официалната дата на приемането на християнската религия. Макар и отразено в много извори, покръстването на българите не е точно датирано. Различни изследователи посочват дати от 863 до 867. Първата дата е много ранна - тогава се води война с Византия, а втората твърде късна поради различни съображения. Дълго време се възприема тезата на Васил Златарски, отнасящо покръстването към 865, мотивирана от известния Балшенски надпис. В него много мъгляво се споменава за някакво много важно събитие през периода 865-866, засягащо княз Борис-Михаил и поверения му "от Бога" народ. Днес обаче е доказано, че това твърдение е в противоречие със сигурно датирано събитие от този период - бунтът на боилите в края на 865г. Трябва да се има в предвид и разликите на византийската календарна година. Най-утвърдена остава датата 864г. Процесът на покръстване на българският народ е отраязен в съчиненията на Лъв Граматик, Йоан Скилица, Теофилакт Охридски и др., както и в множество жития, намереният печат с образа на княз Борис, кръст и надпис "Господи, помагай на Михаил,архонта на България" на лицевата страна и надпис "Богородице помагай на Михаил,архонта на България" също потвърждава приемането на християнството от Борис.

Покръстването на българите намира широк отзвук във Византия и целия тогавашен свят. В домашните и чужди извори покръстването на княз Борис е отразено в много легенди. Според една от версийте като причина за приемането на християнството се сочи сестранта на княз Борис - Ана, която приема християнството по време на пленничеството си в Константинопол. Друга легенда разказва, че Борис приема Христос в сърцето си под въздействието на изографисаните от монаха и живописец Методий,а четвърта отдава това на папския Рим.

Актът на христианизацията има сериозни логически причини. От една страна, приемането на християнството става по политически съобръжения. До средата на IXв българската външна политика е подчинена на идеята за териториално разширение и неговата защита. В хода на военните действия срещу Византия, езичеството служи като морален вдъхновител и укрепител за българите. То превръща войните в свещенни и справедливи. През IXв в политическата карта на Европа се появяват новите държавни образования на сърби, хървати и великоморавци, както и втора християнска империя - Западната Римска империя, чийто отношения с Византия са подчинени на постоянно съперничество. При това положение е необходимо Плиска да отстоява своите интереси не само със средствата на оръжието, но и тези на дипломацията.Тук обаче се откроява неравнопоставимостта на България сред останалия християнски свят. В международните отношения тя не може да разчита на сигурен съюзник, тъй като неспазването на договорите с езичниците не се счита за грях. И то при положение, че ханът на българите владее огромна територия и управлява многоброен народ. С други думи при хан Борис България е могъща държава, но и липсва престиж. Изравняването й с цивилизования свят е възможно само чрез приемането на християнството.

Не по-маловажни са вътрешните и идеологическите причина за приемането на християнството. Религиите на славяни и прабългари са обвързани с етническите им особености и са твърде различни, за да послужат като духовен обединител. Христианизацията открива възможност за пълното консулидиране на двата етноса и преодоляването на техните културни и религиозни различия. Освен това идеологията на християнството е изключително благосклонна за централизирането на монархическата институция и отвърждаването на идеята за нейната юридическа неограниченост, свързана с т.нар. "харизма". Това означава, че владетелят се възприема като Божи наместник на земята. Властта придобива святост, при което посегателството срещу властта означава бунт срещу Бога и обратно - всяко богохулство означава бунт срещу владетеля. Така се създава ореол на тайнственост и мистичност, на божествена предопределеност, създава се чувство на устойчивост и сигурност. Това е начинът властта да се съсредоточи в потомците на една династия, чието право да владеят се дължи на Бога, а не на хората.

В заключение може да се обобщи, че приемането на християнското кръщене в България е един естествен акт в развитието на държавата. Със своите действия княз Борис се утвърждава като способен и далновиден владетел, който определя един траен и ползотворен курс в политиката на страната.

Скоро след приемането на християнството от Борис започва масово покръстване в българските земи. Това не става съвсем гладко и безпрепятствено. Борис-Михаил трябва със сила да кара непокорните българи да приемат символите на новата вяра. Много езически капища са разрушение, за да бъдат въздигнати на тяхно място християнски храмове. Но Византийските духовници проповядват на гръцки език и същността на религията за новопокръстените остава съвършено непозната. Това създава възможност по българските земи да се появят проповедници на исляма, юдаизма, манихейството, както и някои самозвани свещеници, които внасят още по-голям смут в душите на религиозно неукрепналите християни.

Новата религия е приета остро и в средите на българската аристокрация, за която езичеството е символ и бранител на държавната независимост, а християнството - проводник на връждебната византийска политика. Част от боилите са силно привързани към религията и обичаите на прадедите си. Не е без значение изразяването на българската и славянската аристокрация, тоест загубите на установените привилегии.

Според Бертинските анали в края на 865 и началото на 866 недоволните от политиката на хана възстават срещу него. Западните извори съдържат по-голяма информация за този факт. Домашните хроники го премълчават, за да не се оронва авторитета на новопокръстения владетел, който след смъртта си е канонизиран за светец. Организатори на бунта са 52 боляри от десетте комитата на страната. Те се събират в столицата с цел да свалят и убият княз Борис, който им е дал "лош закон" и се е отстъпил от бащината си чест и слава. Енергичната реакция на Борис и помощта на верните му войници ликвидират бунта. Следват жестоки репресии. За да предотврати всяка възможност за бъдещи брожения, българският владетел налага смъртно наказание на 52-та боили и техните семейства. Останалите участници са освободени.

Суровата присъда над довчерашните му помощници дълго смущава духа на Борис, което личи в един от въпросите му до папа Николай I. И все пак решението на княза е историческо оправдано. С тези решителни действия той показва, че връщането на старата вяра е невъзможно и затвърждава христианизацията като държавна политика.

Религиозният хаос и бунтът срещу покръстването ускоряват решението на Борис за бързо уреждане на въпроса за статута на българската църква. Липсата на българска църковна организация може да бъде сериозна заплаха за сигурността и независимостта на държавата. След покръстването им българите са включени във "византийското семейство на народите"(ойкумене), а българският владетел е обявен за "духовен син" на византийския василевс, стоящ начело на това семейство. Така създадените васално-йерархични отношения се превръщат в реална опасност от пълното подчиняване на България от Византия. Според тогавашния византийски патриарх Фотий, христианизирането на един чужд народ е най-сигурното средство за премахване на неговото неподчинение. Настаняването на гръцкото духовенство и проповядването на гръцки език в България свидетелства за това, че Византия преследва изпълнението на програмата "максимум" спрямо българската държава. Всичко това е много добре известно на княз Борис-Михаил, който започва да търси пътища и начини за излизане от политическата опасност за България, която носи новата вяра. Той се възползва от противоречията между Рим и Константинопол и насочва усилията си за изграждането на независими българска църква.

Предполага се, че по силата на сключения с Византия мир първоначално Борис се обръща към константинополския патриарх Фотий(858-867;877-886) с молба да му разясни кога и къде може да се сдобие със собсвена църковна институция. Но вместо ясен отговор той получава обширно послание - "ръководство за владетеля", без да съдържа нито дума относно отправеното запитване. То съдържа сведения за решенията на 7-те Вселенски църковни събора. След този твърд дипломатически отказ от страна на Константинопол княз Борис в търсене на решение за българслоя църковен въпрос се обръща към папския Рим.

Наличните извори не дават отговор на въпроса, дали княз Борис очаква от Рим удовлетворяване на българските искания, или този акт отначало е замислен като дипломатическа маневра, която да предизвика по-голяма отстъпчивост от империята. Със сигурност обаче, както съобщават Бертинските анали и "Животът на папа Николай I" от Анастасий Библиотекар, на 29 август 866г. в Рим пристига официална делегация, начело с кавхан Петър и боилите Йоан и Мартин. Те носят дълъг списък с въпроси, които според проф.Златарски са 115 до римския папа, с който оповестяват намеренията на своя владетел - преминаване в диоцеза на папата и сдобиване с автокефална църква със собствен архиерей, номинално подчинен на Рим. С превода на написаните на гръцки език въпроси се заема Анастасий Библиотекар. Под ръководството на папата опитният канонист и историк съставя "Отговорите на папа Николай по допитванията на българите", 106 на брой. Този документ е интересен извор за състоянието на България преди и по време на покръстването, тъй като дава подробна информация за административното устройство, социалната структура и военната уредба на страната. Част от отговорите са по въпроси, свързани с църковния канон, друга част разясняват различни религиозни обреди, а трета - разглежда въпроса за по-нататъшното изграждане на държавната законодателна власт. Отностно проблема за уреждането на самостоятелна българска църква папата споменава, че на първо време българите могат да имат епископ, а впоследствие според разпространението на християнството църковният глава трябва " да се нарече, ако не патриарх, то поне архиепископ". Както личи от по-нататъшните му действия папа Николай I няма намерение да допусне ръкополагането на самостоятелен глава на българската църква, а просто се опитва да спечели време, за да обвърже по-здраво новопокръстения народ с Апостолическия престол.

На 13 ноември 866 година 106 отговора на българските въпроси са връчени на Петър, който придружен от голяма мисия духовници, начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски, пристига в Плиска. Тъй като пратениците на Рим не признават кръщението на Източната църква, незабавно започват повторно покръстване на населението. Византийското духовенство е прогонено от България.

Паралелно с пратеничеството в Рим през август 866г., княз Борис изпраща и второ такова в Немското кралство с настояване за съдействие за изграждането на българската църква. Така князът се стреми да си осигури политическата закрила на Людвиг Немски, тъй като Византия не би оставила дипломатическата му инициатива пред римския престол без отговор. Пратеничеството на Немското кралство пристига в България почти едновременно с папските духовници. Тази мисия обаче се оказва излишна и се завръща в кралството си.

Преориентацията на България към Римската църква е възприета крайно негативно в Константинопол. Изпратената във византийската столица делегация водена от римските духовници е върната обратно още на границата. В специално окръжно послание от 867г. патриарх Фотий порицава дейността на римските духовници и търци подкрепата на източните патриарси. В същото време обръщението на императора към Борис I е с подкупващ и наставнически тон, което показва готовността за приемане на новопокръстената страна обратно в лоното на Вселенската патриаршия. Въпросът за българската църква задълбочава противоречието между Рим и Константинопол. От май до септември 867 във византийската столица се провежда поместен църковен събор на източните църкви. На събора Фотий налага своето становище и Римската църква е обявена за еретична, а папата е анатемосан. Този акт е известен като Фотиева схизма от 867. Българският владетел се опитва да се възползва от създалата се ситуация. През втората половина на 867г. в Рим е изпратена нова мисия , отново ръководена от кавхан Петър с искане папата да назначи за глава на българската църква еписком Формоза Портуенски , но папата отказва. Еписком Формоза е отзован. Най-вероятно по време на пресотя си в Рим българските пратеници осъществяват контакт със светите братя Кирил и Методий , които пристигат там , за да защитават създадената от тях славянска писменост и литургия.

Новата мисия, изпратена в България от папа Николай I е ръководена от Доминик Тривенски и Гримоалд Полимартийски, е с предложение към българския владетел да избере за духовен глава на българите един от тях или Павел Популонски. По пътя към България българските и римските дипломати преминават през манастира в Анвилеа, където вписват имената си в Чивидалското евангелие. В него са посочени и имената на членовете на Борисовото семейство, от където съдим и за поредността на неговите синове. Тази преписка е единствения исторически извор, който съдържа езическото име на първородния му син Расате - Владимир.

През февруари Формоза Портуенски и Павел Популонски, придружени от кавхан Петър се връщат в Рим и уведомяват новия папа - Адриян II , чийто понтификат започва в края на 867, за новата кандидатура, издигната от Борис - дякон Мартин. Но вместо тази влиятелна и дееспособна личност папата предлага на вниманието на Плиска напълно зависимия от Рим поддякон Силвестър, който пристига в България с еписком Леопард Анконски. Разочарован от неотстъпчивостта на западната църква княз Борис отправя ултиматум, че ще приеме единствено - еписком Формоза или дякон Мартин. Отговорът на папа Адриан II отново е отрицателен. За да изпълни целта си , Борис отново насочва вниманието си към Константинопол. Когато разсъждаваме върху алтернативата Римска църква - Константинопол, не е ли логично един политик да търси духовно обвързване с по-далечния център на християнството, което го прави автоматически по-независим. Така както великоморавският княз Ростислав търси духовно сближаване с Византия, за да се отърве от опеката на немското духовенство, защо да не приемем, че княз Борис се стреми към сближение със Западната църквра, за да не допусне политическото влиение на Византия. Ако за момент приемем, че пред него е стояло подобно съображение, то много скоро поведението на папския престол, .................

Подновяването на диалога с Константинопол е благоприятстван от две основни причини. От една страна връзките на България с Папството правят имперската политика далеч по-отстъпчива. От друга страна през 867 след държавен преврат на престола в Константинопол се възкачва Василий I Македонец. Патриарх Фотий е свален и изпратен на заточение през 866г., а на негово място е издигнат патриарх Игнатий. Империята поема и нова духовна политика. Новата цел е да се потърси разбирателство между Източната и Западната църкви и да бъде преодоляна ехизмата. Папа Адриан II също изпитва необходимост от византийското признателство, защото по същото време северноафриканските араби нападат и опустошават южните части на Италийския полуостров, където се намират папските владения. Така на 5.Х.869г в Константинопол се свиква събор, който трябва между другото да реши и възникналите между Рим и Константинопол противоречия по въпроса за българската църква. След 1054г. католическата църква представя събора от 869г като VIII Вселенски, докато православната църква го отбелязва като поместен събор. Сведения за него черпим от "Животописи на римските папи" от Анастасий Библеотекар.

Константин VII Багренородни, в съчинението си "За темите", дава сведения за избухналия конфликт между Сърбия и България, при които българската армия е разбита. Дванадесетте боили и престолонаследника Владимир - Расате попадат в плен. Те са освободени след личната намеса на княз Борис. Изследователите допускат, че конфликтът е инспириран от Византия ( някои го датират от 880г) , за да се окаже натиск върху България във връзка с решаването на църковния събор.

В Цариградския събор участват патриарсите от Константинопол, Йерусалим, Антиохия, Александрия и представители на Рим. На последното от десетте заседания от 4.III.870г са поканени и български участници, водени отново от кавхан Петър, които открито поставят въпроса на кого трябва да се подчини новоучредената българска църква. За най-голяма изненада на римските легати, съборът решава правото на юридикция да бъде отредено на Константинополската патриаршия. В отговое на това римските духовници отказват подписването на документите и така се стига до т.н. "малка схизма" която довежда до окончателното разделение на Западната и Източната църкви.

Решенията на събора в Константинополе победа и на българската дипломация. Използвайки съперничеството между двете църкви Борис постига максималната възможна свобода за духовното развитие на страната - получава автономен статут на българската архиепископия, чийто предстоятел се ръкополага от Константинопол, но се одобрява от хана в Плиска.

Крайният избор се свързва и с една характерна разлика между двата модела. Докато за Западната църква е присъщ "папоцезаризъм" или върховенство на религиозната власт над светската, то при Източната се прилага обратния модл - "Цезаропапизъм". Така църквата се явява укрепващ фактор за монархическия институт , което е крайно необходимо на българския владетел в държавностройтелното и народообединителното му дело. По примера на Византия княз Борис възприема доктрината на "цезаропапизма".

Веднага след събора латинските духовници са отпратени от България, а на тяхно място са назначени византийски духовници. Както свидетелства "Чудото на Св.Георги с българина", първият български архиепископ е Йосиф (Стефан) , грък по произход.

Рим дълго не може да се примири с поражението си. Новият папа Йоан VIII непрекъснато пише писма до княз Борис I , с които се опитва да го върнве обратно към Римската ....... Но решението на княз Борис да остане в християнската общност на византийско-славянския свят е непоколебимо.

След пристигането на архиепископ Йосиф (Стефан) в България започва организационното изграждане на българската църква, което се оформя по подобие на Константинополската патриаршия и нейните канони. Център на българската архиепископия става столицата Плиска , въпреки настояването на Византия това да бъде Дръстър, понеже този град вече разполага със своя катедра. Първи в църковната йерархия е архиепископът, назначаван от константинополския патриарх, но със съгласието на българския владетел. Константинопол е под контрола на княз Борис, който има възможност да се намесва в църковните дела. Така българската църква се намира под формалната зависимост на Константинопол.

Създават се и условия за ръкополагане на висши духовници с удобрението на княза. След архиепископа се нарежда т.н. (прото-) синкел помощник на архиепископа. Функциите свързани с документациите на Синода са поверени на секретар, наречен хартофилакс. Важна роля заема отозархът , който трябва да следи за изпълнението на църковния канон, а при необходимост да разяснява догмите на вярата. Най-ниското стъпало в църковната йерархия са енориалните свещеници. Постепенно с развитието на манастирите се обособява монашеско съсловие. Това доказва , че в България изключително бързо и ефективно е възприета цялата структура на християнската църква, разделена най-общо на бяло и черно духовенство.

Териториално българската църква се разделя на епископии, чиито брой е значителен, но не е точно известен. Според Теофилакт Охридски княз Борис построява в страната си 7 съборни храма, което оправдава избора за учредяването на 7 митрополитни средища. Важни църковни центрове са - Средец, Дръстър, Охрид, Брегалница, Дебелт, Червен, Београд и разбира се Плиска и Преслав.

За нуждите на релията в страната е предприето мащабно строителство. Този въпрос е засегнат още от патриарх Фотий, който обръща внимание на ролята на храма. Множество веществени извори свидетелстват за активната стротелна дейност -Надписът в Преслав, базиликата в Плиска /датирана от времето на папските мисий/, храмът "Св.Пантелеймон" - в Охрид, храмът "Св.св. Ахангел Михайл и Гаврайл" в близост до Охридското езеро и др.

Така към края на 70-те години на IXв. устройството на българската църква вече има изградени традиции, благодарение на византийските и римските духовници, занимаващи се с християнизацията на българския народ.

Българският владетел осъзнава, че византийското духовенство съдейства за разширяването на политическото влияние на Византя в България. Изворите свидетелстват за изпращане на български младежи в Константинопол, които се посветяват на духовна кариера. В такава група е включен и сина на княз Борис - Симеон, който след завършването на Магнаурската школа се заможва. Вероятно зад това решение на Симеон стои княз Борис. През IXв. по-голямата част от константинополските патриарси са избирани от средите на монашеството. Това доказва,че Симеон е подготвян за духовен глава на българската църква. Така българския владетел следва старобиблейската традиция за съсредоточаване на светската и духовна власт в ръцете на управляващата религия.

Целта на княз Борис - българската архиепископия да се сдобие с народностна църква и избора на духовенство да премине в ръцете на българския синод и владетел, окончателно в постигната през 879-880г. на т.н. Фотиев събор. След смъртта на Игнатий патриарх става отново Фотий. Решено е и патриархът да се откаже от правото на патриаршията да ръкополага архиепископ в България. Така българските архиепископи да не фигурират в епархийските списъци на Константинопол. Опитът на Рим да постави отново въпрос за принадлежността на българската църква остава безуспешен.

Решението на Фотиевия събор има изключително важно значение в историята на българската църква. Създаването на българската архиепископия с пълна независимост няма прецедент в дотогавашната практика. Независими катедри са онези, които по предание са създанени от апостоли или апостолски ученици. Изключение прави само константинополската патриаршия.

След като постига независимостта на българската църква княз Борис насочва своите усилия към постепенното заменяне на византийското духовенство с български свещенослужители и въвеждане на славянско богуслужение в българската църква. Това ще изгради абсолютната й самостоятелност и ще доведе до нейното национализиране. Основна роля в тази насока има делото на Солунските братя - Константин Кирил Философ и Методии, свързано със създаването и разпространението на славянската писменост и книжнина.

Въвеждането на славянската писменост е част от византийската политика в борбата срещу Рим и Немското кралство за надмощие в славянския свят. За разлика от Римската църква, която строго се придържа към триезичието - латински, гръцки и еврейски език, византийската не го приема официално подари полиетническия му характер. Разпространението на богата писмена християнска култура сред новопокръстените народи е сигурно средство за утвърждаване на византийското политическо влияние.

Сложната задача по създаването на славянската писменост и утвърждаването на славянския кножовен език е възложена на братята Константин - Кирил Философ и Методий, които са представители на високообразования византийски елит. Няколко важни обстоятелства определят избора на императорския двор. Първо двамата братя познават много добре славянският език, тъй като са родени в Солун, един район, в който живеят предимно славяни, и най-вероятно майка им също произлиза от славянското население. от друга страна те са вече добре познати на императорския двор. По-големият брат Методий изпълнява висшата длъжност архонт /управител/, свързана с областната византийска административна структура. Константин завършва Магнаурската школа, става особено известен с блестящите си изяви в богословските диспути с представителите на иконоборството. По личната покана на Фотий, Константин го придружава в мисията при Чарацините!!! през 855г., която благодарение на него постига успешно своите цели. През 861-862г. Кирил и Методий са изпратени от император Михаил III с важна църковна и дипломатическа мисия при хазарите. Чрез своите богословски умения Кирил успява да издейства разрешението на хазарския владетел да отнесе със себе си мощите на един от първите римски папи - папа Климент.

Двамата братя работят по написването на славянската азбука и превода на свещените книги в периода 855-862г. в манастира "Св. Полихрон" в Мала Азия. Там , както свидетелства Черноризец Храбър, те създават първата славянска графична система - глаголицата, в чиято основа е заложен диалектът на солунските славяни от източнобългарски тип. Според първоначалния замисъл Кирил и Методий и техните ученици се подготвят за просветителска дейност. В резултат на оформилата се през 862г. международна политическа ситуация, византийската дипломация променя насоката на тяхната учителска дейност. В отговор на молбата на княз Ростислав и по силата на сключен между Византия и Великоморавия военен съюз (862) през 863г. Кирил и Методий са изпратени във Великоморавия, за да разпространяват славянската писменост. В периода 863-869г. двамата братя и техните ученици извършват активна просветителска и учителска дейност сред дунавските славяни, изграждайки училища и обучавайки славянски свещеници и ученици. През 867г. Константин и Методий успешно защитават правото на славянския език да съществува като богослужебен наравно с латинския, гръцкия и еврейския на специален диспут във Венеция. Те решават да се завърнат в Константинопол, за да бъдат ръкоположени някои от учениците им.

По обратния път те разширяват мисията си и в Блакненското княжество по молба на княз Коцел остават няколко месеца и там подготвят 50 ученика.

Като израз на признателност за техния успех, Кирил и Методий са поканени на аудиенция при папата. Те се завръщат в Константинопол в момента, когато е убит император Михаил III, а патриарх Фотий е изпратен на заточение. Новият император Василий I и патриарх Игнатий не се ангажират с подкрепа за мисията им във Великоморавия. Така мисията изцяло пада върху плещите на двамата братя и губи византийския си характер. Възползвайки се от поканата, отправена към светите братя император Василий I им възлага задача да съдействат за нормализирането на отношенията между Рим и Константинопол. Пристигайки в Рим те са тържествено посрещнати от папа Адриян II (където вероятно присъстват и борисовите пратеници). Там славянските книги са осветени в църквата "Св.Мария Фатан". Папа Адриан II посвещава в църковен сан ученици на светите братя. Така славянския език е признат за литургичен език и прозвучава в няколко от църквите на града. Предполага се, че епископ Формоза Портуенски съдейства за контакт между намиращата се в Рим българска мисия и солунските братя. Именно от българската делегация княз Борис получава богата информация за делото на Кирил и Методий.

След смъртта на Константин - Кирил Философ на 14.II.869г. Методиевското просветно и книжовно дело в Панония и Великоморавия продължава, въпреки жестоките гонения на Немското духовенство. През периода 870886г. Методий е й славянски архиепископ. С помощта на своите ученици разпространява успешно славянското богослужение, обучение и книжнина сред панонските славяни до смъртта си - 6.IV.885г. След смъртта на Методий обаче делото му е унищожено от немското духовенство и антиславянската политика на княз Светополк. Мнозина от по-младите му ученици са продадени на робските пазари във Венеция. След много премеждия трима от най-подготвените измежду тях - Климент , Наум и Ангеларий достигат до българската столица Плиска, където княз Борис ги посреща като отдавна чакани и желани гости.

С покровителството си над тримата прогонени от Великоморавия Кирило-Методиеви ученици княз Борис съхранява най-значителното културно-политическо движение в Европа през втората половина на IXв. и превъща България в страна със своя национална писмена култура. Те пристигат в България през 886г. По същото време в България пристига и още една група Кирило-Методиеви ученици, сред които е и презвитер Константин. Предполага се, че Борисовият син - Симеон също пристига в България заедно с тях. Българският владетел им осигурява изключително благоприятни условия за разгръщането на една всеобхватна културно-просветна дейност. Оформят се двр школи за обучение на български църковен клир и книжовна дейност - Охридската и Плисненско-Преславската.

Климент заминава за Охрид, а Наум остава в Преслав заедно с останалите славянски просветители.

В югозападните предели на България Климент посвещава местните хора в християнството, проповядва, обучава нови ученици, лекува. Делото на Климент е отразено подробно в "Пространното житие на Климент Охридски" от Телофилакт Охридски. В поверената му област в продължение на 7 години Климент обучава над 7500 българи за духовници, обогатява славянската и старобългарската книжнина, разгръща мащабно манастирско и църковно строителство. През 893г. той е ръкоположен за епископ и църковен надзорник на "Третия дял на българското царство" и като такъв спомага за развитието на църковната уредба и дейност. Според една част от Кирилометодиевистите с неговото име се свързва и създаването на кирилицата, а според други - на кръглата глаголица, с която е заместена глаголицата на Кирил и Методий(като по-правдоподобна е втората теза). Климент Охридски умира на 27.VII.916г. и впоследствие е канонизиран за светец.

Вторият ученик на Кирил и Методий - презвитер Наум е оценен в старобългарската литература като "светилник на цялото мизийско население". Първоначално той също извършва църковно проповедническа дейност, а по-късно оглавява книжовната школа Преслав, където се преписват и размножават основните славянски и богослужебни книги. Занимава се и с преводачество. До 900г. той работи активно, след което се оттегля в манастира "Св. Архангели Гавраил и Михаил", където на 23.XII.910г. умира. Погребан е от съученика си св. Климент. В чест на Наум манастирът е преименуван на "Св. Наум".

Реформаторската дейност на Кирило-Методиевите ученици в България довежда до възможността за изтласкването на гръцкия език от богослужението и замяната му със славянско-старобългарски, оформя се български духовен клир, създател на писмената българска християнска култура. Най-трайна и значима последица от тяхното дело е тласъкът, който дават за формирането на българската народност, оправдавайки надеждите и очакванията на далновидная български владетел, който им осигурява условия за работа.

След близо 36-годишно управление през 889г княз Борис доброволно предава властта на първородния си син Расате - Владимир и се оттегля в манастир "Св. Пантелеймон".

Новият княз променя политическия курс наложен от Борис - Михаил и се сближава с Немското кралство, което среща остри критики сред българската аристокрация. Външнополитическата ориентация и издигащия 30 годишен договор са предпоставки за влошаване на отношенията с Византия. Въпреки, че приписаният на Расате - Владимир опит за скъсване с новата вяра почива на полулегендарни данни, възпитаваният в духа на прабългарската религия не е съвсем чужд на подобни настроения.

Според "Хрониката" на ибат Регинон моралният облик на Расате е много далеч от нормите за справедлив и умерен християнски владетел. "...започва да върши грабежи". Така или иначе, делото на Борис - Михаил е поставено на изпитание. Пред 893г. старият княз захвърля расото, сваля Владимир и го наказва с ослепяване. Тези събития завършват със Свикването на Преславския събот(893). Решенията от този събор са следните: първо, Симеон е освободен от монашеския си обет и обявен за български княз; второ, за столица е избран град Велики Преслав, с което още веднъж е отречено езическото минало; славянобългарският език е обявен за официален в църковната и държавната практика; Климент Охридски е избран за пръв " епископ на българския език". След този събор княз Борис отново се завръща в манастирската обител, където на 2.V.907 умира. Признателността и уважението към неговото дело са засвидетелствани от църквата, която го канонизира за светец.

Дейността на княз Борис за постигане на независима българска църква е завършена окончателно при следващите негови поколения. Предполага се, че през 918г цар Симеон обявява автокефалната българска архиепископия за самостоятелна патриаршия. Второто мнение е , че това става с българо-византийския мирен договор от 927г, провъзгласяващ България за царство, а българския архиепископ - за патриарх.

С приемането на християнството и утвърждаването на славянската писменост в България е увековечен еволюционен завършек на дълъг исторически процес, обозначаван в съвременната историография като славянизация на държавата. Неговата същност се състои в предприемането на редица политически мерки за премахването на етническия, културния и езиков дуализъм в страната. Този процес започва с привличането на славяните към централното държавно управление, с въвеждането на общодържавно писано законодателство, с християнизацията на страната, изграждането на самостоятелна църковна организация и приключва със създаването на народностна по език книжнина. В този смисъл въвеждането на славянската писменост завършва прехода на славянобългарското общество от варварски тип държава към средновековна монархия с добре развита гражданска и църковна администрация.

Най-мащабният резултат от християнизацията на България е формирането на българската народност. Приемането на новата вяра води до уединението на бита, нравите, обичаите и ценностите на всички българи. В края на IXв. в чуждите извори изчезва и употребата на отделните етноними - славяни и прабългари.

Окончателното централизиране на властта разграничава напълно юридическото въздействие на Константинопол и осигурява пълна независимост във вътрешнополитическото развитие на България.

С приемането на християнството българския владетел е приет в европейското семейство на християнските владетели. Засилени са международните културни, икономически и политически връзки на България с останалите европейски страни. Процесите на християнизацията в България са стимулирани и белязани от факта, че скоро след покръстването, християнството започва да се разпространява на старобългарски език. Кирило-Методиевите ученици създават образите на старобългарската култура, превурнала се в родоначалник на славянската култура като цяло.