Христо Ботев като емблематична фигура на възрожденското време Характеристики на епохата

“Към брата си”

1. 
   История на творбата – излиза за пръв път във в. “Дунавска зора” през 1868г. Създадена е също по конкретен повод – завръщането на Ботев в родината, където не среща разбиране на идеалите си.
   
2. 
   Междутекстовост с “Майце си” – текстът е в неразривна връзка с “Майце си” – продължава темата за страдащия лирически аз, но изповедната форма е ориентирана към съратника; на мястото на кръвно-родовата връзка се установява нова – по духовен и мирогледен избор. Адресатът е съотечественик, който все още не споделя възгледите на лирическия говорител /”пък и твойта й душа няма/ на глас божий – плач народен”/. Текстът може да се чете като поетически повик за свестяване на съвременника.
   
3. 
   Лирическият Аз – подобно на “Майце си”, стихотворението се открива с мотива за самотността, неразбирането и страданието, като и тук драмата на Аза е разкрита чрез “душата” и “сърцето” /изрази на съкровеночовешкото/ - душата “тлее”, а сърцето е в рани. Душата е и “разпната” – актуализиран е митът за кръстните мъки, който заедно с метафоричността на изказа обозначава драматичното пребиваване на Аза в два свята: профанния свят на неразбирането, на глухото и сляпо социално пространство и света на мечтите, на големите идеи. Проблематиката на стихотворението постепенно преодолява личната драма и се превръща в драма на времето, насочва към двойствеността на света, съчетал “мрачната” реалност и мечтите за тържество на ценностите.
   
4. 
   Доразгърнати, обогатени по отношение на “Майце си” са причините за страданието – те далеч надхвърлят личната скръб и болка. В творбата за пръв път присъства темата за съдбата на народа и Отечеството. Любовта, насочена в “Майце си” единствено към майка и близки, сега придобива друго измерение – обвързана е с Отечеството, което в духа на възрожденската традиция се превръща в свръхценност: “Отечество мило любя,/ неговия завет пазя”. Темата за народното тегло е разгърната чрез образите на плача и на народния гроб. Гробът носи идеята за умиране, за тотално изчерпване на жизнените сили. В лириката на Ботев плачът образува опозиционна двойка с песента. В “Към брата си” плачът се доближава по смисъл до жалната майчина песен /”Майце си”/ и е антитеза на волната песен /”Хайдути”/, на “песента юнашка” /”На прощаване”/. Плачът на народа е израз на тегло, изоставеност, обреченост, а плачът на лирическия Аз – на състрадание, съпричастие. Народът е сакрализиран; неговите мъки са святи – идея, внушена чрез перифразата на една библейска истина: “глас божий – плач народен”. За лирическия Аз народните мъки са равни на божие откровение, затова и в повечето текстове той ще се идентифицира с активна закриляща позиция към народа.
   
5. 
   В “Към брата си” за пръв път се среща антиномията на любовта и омразата – същностен белег на дуалистичната природа на Ботевия лирически герой. Омразата е насочена към глупците – тези, които нямат национален идеал. Те са бездуховни, не обладават нравствено знание; приспособяват се към съществуващото и са чужди на идеята за промяна. Живеенето сред тях е непоносимо, тежко бреме; предизвиква гнева и омразата на лирическия субект, достигнал до познанието за народното тегло, за “мъртвия свят коварен”, който се нуждае от радикално преподреждане.
   

“Елегия”

1. 
   Заглавие и жанр – За заглавие на творбата е избран лирически жанр, чието наименование води началото си от Античността (“елегос” – тъжна песен, оплакване). Елегията става изключително популярна през Възраждането; често се избира нейната форма, когато се разгръщат темите за неволята на роба или за насталгията на скитника в чуждата земя. Като настроения преобладават скръбта на човека, останал без опори, неудовлетвореността от съществуването, състраданието към народното тегло. За разлика от останалите творби, създад ени през епохата (“Стара майка се прощава със сина си” на Чинтулов, “Не пей ми се” и “Жестокостта ми се сломи” на Славейков), Ботевата “Елегия” размива жанровите граници. Творбата се отличава със силна сатирична насоченост – скръбта, с която текстът започва, впоследствие преминава в гняв, в остро отрицание на робството зло, на пасивността и примирението.
   
2. 
   Лирическото време – Някои от неговите знаци насочват към конкретноисторическото, към времето на българското предосвобождение – “рабската люлка”, кърджалийските “полуди”, оковите – символ на отнетата свобода. Още в първа строфа обаче текстът “проглежда” и далеч назад – в митологичното време, когато Спасителят е прободен “на кръста...зверски в ребрата”, когато идеята за спасението на човека е опорочена, преобърната в своята противоположност. Името на Лойола във втора строфа напомня друго време – ужасите на Контрареформацията, воюваща срещу свободомислието. Така чрез раздвижването на времевите пластове, от една страна, народната мъка през робството се митологизира, а от друга страна, се универсализира, обобщава злото, което във всяко едно време е пагубно за човешкото развитие.
   
3. 
   Образът на народа и народното тегло:
   

б) Темата за народната съдба е разгърната в ІІІ и ІV строфа, в които народното тегло е представено като разпятие. Идеята за несвобода, внушена чрез образа на оковите, се обогатява с идеята за мъченическа и насилствена смърт: “...пот от чело/ кървав се лее над камък гробен;/ кръстът е забит във живо тело,/ ръжда разяжда глозгани кости”. Употребената хипербола (кръвта “се лее”), както и еднозначният образ “камък гробен” съизразяват смъртта. Внушението се допълва и от естетическата трансформация на Разпятието – не човешкото тяло е разпънато върху кръста, а кръстът е забит в живото тяло. Кръстът – символът на християнството, на Божията жертва заради хората, сега е атрибут на насилието. Картината разкрива абсурдността на народния живот – живеенето е заменено от умиране. Езикът е съзнателно огрубен – властващата мъртвина е точен аналог на робството. Анжамбманът (“пот от чело/ кървав се лее...”) и алитерациите доизграждат зловещата атмосфера на насилие и унищожение.

в) образът на врага – Подобно на други Ботеви текстове, и тук народът е противопоставен на своите врагове:

- В “Елегия” враг е националният поробител. Той не е директно назован, не притежава етносни определители. Поробителят е въплъщение на всички негативни характеристики на битието – мрак, варварство, смърт. Врагът у Ботев не е конкретен човек, образът му е максимално обобщен – той е заплашителното, деперсонализирано Зло. Човешкото е неутрализирано, врагът е обвързан със стихийното хтонично начало – “смок е засмукал живот народен”.

- Носител на злото обаче не е само националният поробител; врагове на народа са и неговите социални и духовни потисници – “в сюртуци, в реси и слепци с очи”. Чрез синекдохи са представени издигнатите в социалната йерархия – чорбаджиите, духовенството, продажната интелигенция. Оксиморонът “слепци с очи” разгръща мотива за слепотата като нежелание да се прогледа истината за битието, като национално безпаметство.

- Изграждайки образа на злото, Ботевите текстове преосмислят опозицията родно-чуждо. В “Елегия”, както и в “Борба”, във “В механата”, чуждите и своите потисници са в едно пространство, еднакво се противопоставят на народа и на идеята за свободата. Съединителният съюз “и” в стиха “смучат го наши и чужди гости” отъждествява “нашите” с “чуждите” – те са обединени в безликото “сган избрана”, “рояк скотове”..

г) мълчанието на народа – Злото в “Елегия” е пагубно, защото не среща противодействие. Народът “мълчи”, в диалога с лирическия субект той няма глас – “намръщен само с глава той сочи/ на сган избрана...”. Народът осъзнава своето бавно умиране, но е бездеен, пасивен. Мълчанието му е израз на търпение, беззащитност, угнетеност. В Ботевата философия мълчанието също е зло, защото означава застой, нежелание да се заяви борчески порив, да се промени отреденото.

4. Лирическият субект – Срещу позицията на преломеното множество в творбата се изправя позицията на лирическия субект – гневна, екзалтирана. Тя е внушена чрез различни равнища на текста. Поетическият синтаксис в средищната трета строфа (представяща народното страдание) е накъсан: “Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!” – внушена е непримиримостта на лирическия говорител със злото. В областта на лексиката чувството е подсилено от експресивния грагол “гърмят” окови. В интонационно отношение преобладават повелителни и възклицателни изречения. В противовес на народната статичност изказът на лирическия субект е динамичен. Тонът е сатиричен – отрича се злото, сполетяло народа, изобличават се виновниците за това зло, отхвърля се мълчанието, което също е зло. Въпреки гнева на лирическия говорител отношението му към народа е състрадателно. Народът е жертва, мъченик, с разпнато, изтерзано тяло. Съдбата му е да умира бавно, с кръст в “живо тело”. Подобна смърт е неоправдана, но, което е по-страшно, тя като че ли не е и забелязана.

5. Поанта на стихотворението е неговата пета строфа с лаконично-обобщаващото “чакаме и ний ред за свобода”. Лирическият изказ от предходните строфи се променя – от “аз” в “ние”. Субектът вписва себе си в едно обобщително “ние” – тези, които са просветени, знаят и могат да поведат народа, но остават бездейни: “без срам, без укор броиме време”. От гледна точка на “Елегия” те също са виновни – пасивността им е престъпна – част от онова вездесъщо зло, поради което народът умира. Привидно приобщен към “ние”, лирическият субект всъщност се отделя, оразличава от всеобщата позиция на чакане. С гневния си тон, с активното си отношение към света той се противопоставя на пасивните, примирени индивиди. Срещу скотската незаинтересованост и националното безпаметство се изправя неговият бунтовен дух, който настоява за преподреждане на битието.

6. Обобщение – “Елегия” е текст обобщение на вечното зло, което обезсмисля същността на живота. В това произведение националната съдба е повод да се потърсят дълбинните етични и философски обяснения за злото и за страданието, което то причинява. Творбата не само обобщава цялото минало на човечеството; чрез позицията на лирическия субект тя предлага и единствения възможен изход от “безконечното зло” – непримиримост, активност, преодоляване на робската тъмнина и откриване перспективите за свободно и пълноценно живеене.

“До моето първо либе”

а) в идейната си структура стихотворението се гради върху два основни мотива – любовта и революцията. Интимната любов е белязана със знака на отрицанието, тъй като любовта според Ботев може да бъде равностойна на революционния и национален идеал само ако се издигне до неговата висота. Творбата поставя акцент върху първенството на общите цели пред личните чувства и грижи. Тази идея намира израз и в последното писмо на Ботев до съпругата му Венета: “Знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе”.

б) текстът е изграден от 9 строфи, групирани около три времеви пласта; първите три строфи припомнят миналото – времето на любовните “полуди”; следващите три обхващат настоящето, в което героят прави своя избор; последните три представят мечтания свят на битката революция в някакво друго времепространство; чрез символиката на числата 3 и 9 се опоетизира изборът, сакрализира се революцията, която ще преподреди света, извеждайки го до неговото спасение.

3. Лирическият герой – новият човек с променено съзнание, който прави равносметка на миналото си и утвърждава своя самостоятелно направен, доброволен избор.

а) припомнянето на миналото – свързано с познат от “Майце си” мотив – за погубената, осланена младост: “млад съм аз, но младост не помня”. Някогашното живеене е видяно като безсмислено, неполезно. В миналото на Аза е отдаването на любовните копнежи, интимният порив за “погледа мил” и въздишката на либето; новата ценностна система ги отрича. Любовта е определена като робство /чрез символа на веригите/, като отчуждение от света /”безумен аз светът презирах”/, като пропадане /”чувства си в калта увирах”/. Отхвърлянето на любовта в текста е категорично заявено чрез повелителните глаголни форми в началото на всяка строфа – “остави”, “забрави”, чрез отрицателните глаголи “не помня”, “не грее”. Любовните песни са приравнени с “думи отровни”; самото пеене губи своята стойност, превръща се в “думане” – речева дейност, характерна за битовото всекидневие.

б) в миналото на Аза е любовната песен, в настоящето неин контрапункт са песента на гората и плачът на сиромасите. Песента на гората поражда асоциации за “старите времена” на хайдути герои; плачът на сиромасите е израз на робското тегло, на настоящото страдание. Лирическият герой е този, който ще свърже времената; негово призвание е да откликне на гласовете на страдащите и да стане Спасител на поруганата земя. Изборът му е продиктуван от осъзнатата драма на родното. Творбата разгръща картина на народното тегло, представя свят на преобърнати стойности. Разрушени са кръвно-родовите връзки /”брат брата продава”/, поломена е жизнеността /”гинат сили и младост”/. Плачът на “сирота вдовица” и останалите “без дом дечица” въвеждат мотива за осиротяването на родното, за неговата лишеност от мъжка сила и опора. Робският свят заменя живота със смърт; той изисква преподреждане.

в) Ботевият лирически герой подчинява своето битие на изискванията на времето. В текста замяната на любовната песен с песента на гората съизразява замяната на един тип съществуване с друг, към който Азът се стреми. Либето /както и майката/ е част от интимния свят на героя, но то е и част от робското, от битовото, трезво живеене. Изборът на лирическия Аз изисква оттласкване от профанното пространство и устремяване към сакралното, центриращо пространство на борбата и нейния естествен завършек – смъртта. Този избор определя трайното присъствие на мотива за раздялата в Ботевата лирика, както и двойственото отношение на героя към майката и любимата – съкровените знаци на интимно-личното. В “До моето първо либе” интимната любов е отречена и е утвърдено вричането на народа, на свободата, на революцията. Любовта у Ботев се подчинява на идеологията на времето, тя може да бъде призната само ако се издигне до висшия национален идеал.

а) оттласнал се от профанното, загърбил навиците на робското живеене, Ботевият лирически герой се устремява към един друг свят – “там, де земя гърми и тътне”. В “До моето първо либе” “там” няма пространствена определеност. “Там” е митологичното времепространство, в което се развихрят вековечните природни стихии: “Там, де земя гърми и тътне/ от викове страшни и злобни/ и предсмъртни песни надгробни.../ Там...там буря кърши клонове/, а сабля ги свива на венец,/ зинали са страшни долове/ и пищи в тях зърно от свинец...”. В творбата картината на мечтаната битка революция е динамична, огласена. Всекидневието е зачертано; “там” е светът на необузданото, свръхчовешкото, вселенското. В картината се сливат образите на бурята, венеца, сабята, куршуменото олово /”свинец”/. В поетиката на романтизма бурята изразявя бягството от монотонното, сковаващото поривите ежедневие и стремежа към активен, съзидателен живот. Венецът символизира победата, а сабята е атрибут на мъжа воин /позната е от юнашкия епос; във възрожденския модел става неизменен знак на юнашкото, бунтовното битие/. Тя поразява виновния, разграничава доброто от злото. Ботевият текст изгражда представата за мечтаната битка, като актуализира библейския мит за Апокалипсиса, придавайки му значението на национална революция. Поетът осъвременява мита най-вече чрез образа на свинеца, който алюзира куршумената смърт. Тътнещата космическа стихия преподрежда света, възмездявайки злото – тя разделя грозното и прекрасното, низкото и възвишеното, робското и свободното.

б) мечтаната битка очарова лирическия Аз; възторжено-романтично той преживява разрушително-съзидателната й сила. В новия свят го примамва не “милият” поглед на либето, а “милата усмивка” на смъртта. Между него и смъртта има съдбовно привличане, тя е видяна като освобождаване и извисяване, с нея се венчава лирическият герой. Смъртта е неговото посвещение в тайнството, инициацията, която дава сили да се прекрачват границите, да се пребивава в световете на невъзможното. Страхът е потиснат изцяло, духът е издигнат и опиянен: “и смъртта й там мила усмивка,/ а хладен гроб сладка почивка!”. Смъртта в този Ботев текст е естетизирана, придаден й е ореол. Така краят на човешкия живот е осмислен по нов начин – той не е породен от влечение към самоунищожение, а от порив за самоутвърждаване чрез подвиг и жертва.

в) в последната строфа чрез образа на “кървавата напивка” се утвърждава моделът смърт-сватба. Кръвта метонимично заменя виното. “Кървавата напивка” обаче се свързва не само с веселието, живота, радостта, но и с идеята за последното причастие. Така словосъчетанието алюзира страшния, но желан жребий на лирическия субект. Първоличната форма на изказа представя смъртта жертва като личен избор, като отговорност. Пред жертвата любовта не е отречена, тя само “немее”. Любовта ще се превърне в песен на лирическия Аз, но при условие, че се осъществи мечтата: “пък тогаз и сам ще запея/ що любя и за що милея”. В последните стихове, както и в “Майце си”, е изразено желанието на лирическия герой за добротворчество и любов. В новия свят копнеещата душа най-после ще бъде удовлетворена и омиротворена.

“На прощаване” – Христо Ботев

а/ Лирическият увод започва с обръщение към майката, с желанието на героя да я утеши. Плачът, тъгата на майката са породени от раздялата със сина, с “първото чедо”. Лирическият Аз настоява майката да го разбере и да му прости /”Прости ме и веч прощавай!”/. Решението му да я напусне и да живее в омразния чужд свят /”по тази тежка чужбина”/ е предизвикано от робството, което прогонва синовете далеч от родното. Героят настоява майчината клетва да бъде насочена към “таз турска черна прокуда”, обрекла го да се скита “немил, клет, недраг”. Синът нарича себе си “клет”, “клета” е и майката – използвано е едно и също определение за майката и героя. Макар и разделени от “тиха бяла Дунава”, те са свързани от страданието и обичта. Честите повторения на обръщенията към майката /”майко”, “мале”, “майноле”/, наследени от фолклора, подчертават привързаността, подсилват усещането за интимност.

б/ Майката в Ботевото стихотворение е неразривно свързана с домашното пространство. Домът в текста присъства чрез синекдохата “бащино ми огнище”; той е съкровено място; в него се намира всичко “мило и драго” за героя. Но във времето на робството хармонията в домашния свят е разрушена; в него е проникнал чуждият, врагът, който поругава всичко най-свято. Поробителят “бесней” над бащиното огнище. Употребеният метафоричен глагол подчертава силата на злото, проникнало в дома, и изразява омразата на героя към робството.

в/ В този дом синът не може да остане. Майката го е родила “със сърце мъжко, юнашко” и това сърце “не трае” потисничеството, злото. От майката героят изисква подкрепа, защото тя е “майка юнашка”. Чувството за достойнство, за свободолюбие той е наследил от нея; изборът, който е направил, е следствие от гласа на кръвта.

г/ В лирическия увод синът изповядва омразата към робството, но споделя и привързаността си към всички близки в родния свят. Любовта е насочена най-вече към майката – неслучайно на нея героят изказва съкровените си чувства. Тя е изповедник, най-близкия човек на сина, който може да го разбере, да го утеши и да му прости. С топлота е белязано и отношението към бащата и братята. Съпричастието към тяхната болка в текста е изразено чрез етимологична фигура – “там, дето баща и братя/ черни чернеят за мене”. Черният цвят става символ на робското тегло в родния свят, на страданието. Обич и нежност изпитва героят и към либето. Образът на любимата е разкрит чрез елементи, присъщи за фолклора – чрез инверсията “либе хубаво”, чрез епитетите “черни очи”, “тиха усмивка” и чрез метафората “в скръбно ги сърце впиеше”. Майката и либето са образи, познати от народните песни. В текста на Ботев те изграждат интимния свят на лирическия Аз, но едновременно с това са и образи от света на родното – чрез тях се внушава представата за Родината, която за героя е свръхценност. Следвайки върожденската традиция, Ботев отъждествява най-вече майката с Родината, за да изрази дълбоката връзка на човека с отечеството. Именно любовта към родината изисква от героя да излезе на пътя, да се изправи срещу робството зло. Така той ще изпълни своя синовен и отечествен дълг. Прощаването с дома, с близките е прощаване със света на родното, но е и сбогуване със света на робството. По пътя на борбата бунтовникът ще търси свободата, която е цел и смисъл на неговия живот.

д/ Във финала на лирическия увод героят заявява направения избор: “Аз вече пушка нарамих/ и на глас тичам народен/ срещу връгът си безверни”. Изборът му е свързан с тези, които обича, но е и отзив на “народния глас”; борбата, към която е упътен, е в името на народа, на Родината – той следва надличен, всеобхватен идеал. “Там” – в пространството на борбата – бунтовникът ще воюва “за мило, за драго” и за “честта юнашка”. “Мило и драго” е онова, което героят обича, което е интимно близко, свое. “Честта юнашка” по значение се доближава до понятията от финалните стихове – “правда и свобода”. Чрез тези три ценности /мило, драго, чест/ текстът осъществява значимата връзка между света на личността и света на общността. Милото, драгото, честта, правдата и свободата са идеалите на героя, неговите духовни притежания, заради които е готов да се жертва. Ботевият лирически герой е “немил, клет, недраг”; във финалните стихове сам се нарича “сиромах” – той е беден, няма имот, не е обвързан с материалното. Бунтовникът е човек на духа, притежава онези високи човешки качества, които го правят съизмерим с благородната и героична фигура на юнака, установена като идеал в българската фолклорна традиция.