Христо Ботев като емблематична фигура на възрожденското време Характеристики на епохата

“Борба”

1. 
   Заглавие – най-функционалното понятие в Ботевия речник; основна екзистенциална, социална и философска категория; начин на съществуване; максимална обобщителност – липса на членна форма.
   
2. 
   Началото на текста:
   

б) липсата на ценности (християнската триада); страданията на духа;

в) образът на “сън мъртвешки” – замрялост, застиналост на света;

г) извод за драстичната преобърнатост на света – парадоксът “Свестните у нас считат за луди,/ глупецът вредом всеки почита” .

а) важен е не нравственият, а материалният, количественият критерий за оценка: “Богат е”, казва, пък го не пита/ колко е души изгорил живи”;

б) богатият – разпознат като ограбващ сиромасите, като “мъчител”;

в) истинното слово – заменено от лъжливото;

г) служенето на Бога – заменено от слугуване;

д) сатирично отрицание на грабителите и на техните слуги (“поп и черква”, “дивак учител”, “вестникарин”);

е) изобличение на манипулативната същност на институциите, поддържащи робската психика; дискредитиране на постулатите, приспиващи съзнанието (“че страх от бога било начало на всяка мъдрост”, “Бой се от бога, почитай царя!”) – чрез преизказността, чрез фолклорния мотив (“Туй е казало/ стадо от вълци във овчи кожи”); десакрализация на библейския персонаж (“Соломон, тоя тиран развратен”); оксиморонът “Свещена глупост!”;

ж) обобщение на робството зло – “Светът...тиранство и зло тачи”; покорството и примирението като същностни характеристики на замрелия свят; разумът и съвестта като опит за противодействие; доброволното приемане на зверството;

з) философското осмисляне на битието – извечността на злото – ироничността в глаголната форма “върви” (след като светът е застинал); анжамбманът (акцент върху “лъжа и робство”); метафората “лъжа и робство...царува”; цикличност – “из род в потомство”, “ден и нощ”; преобръщане на библейския мит за Небесното царство – земното царство е “кърваво, грешно”, “на подлост, разврат и сълзи”, “на скърби”; отговорът на въпроса, зададен в началото: “добро ли, зло ли насреща иде”, прозвучава с ясна категоричност – насреща иде “зло безконечно”.

4. Финалът – оказва се обаче, че това не е краят на Битието, не е анулиране на неговата същност, защото злото е породило единствения възможен противопоставителен механизъм – борбата; рязък преход от статичност към активност; отново употреба на “върви”, но вече със значение, подчертаващо динамиката: “кипи борбата и с стъпки бързи/ върви към своя свещени конец...”; борбата открива пътя към Спасението; многоточието обещава продължение, претворяване на “кървавото царство” в царство на свободните; викът срещу мълчанието; “Хляб или свинец” = живот или смърт; “ние” – разумните, непримиримите, готовите на саможертва; последователи на Спасителя; те ще извървят пътя от “зло безконечно” до “свещения конец” на борбата.

5. Жанрови и стилистични особености:

а) преплитане на елементи от различни жанрове – елегия, ода, сатира;

б) различни стилистични нюанси – приповдигната метафоричност, романтически изказ, разговорен стил, публицистична декларативност;

в) съвместяването на разнородни езикови същности е още едно от проявленията на борбата (срещу нормативността в литературата) като единствено възможния за Ботев начин на мислене, творчество и живеене.

“Обесването на Васил Левски”

1. 
   История на творбата – последният публикуван поетически текст на Ботев; единственото стихотворение със съхранена чернова; обнародвано е в изгубения днес “Календар за 1876”; предполага се, че е написано в края на 1875г.
   
2. 
   Заглавието – подобно на баладата “Хаджи Димитър”, в заглавието и на тази Ботева творба присъства името на историческа личност – и тук е заявена връзката с извънтекстовата реалност; тя се потвърждава и чрез ключовата дума “обесването”, която с членната си форма посочва конкретно събитие от българската история, оставило трайна следа в националното съзнание; заглавието въвежда темата за смъртта на героя, но с рязкото си до грубост назоваване на действието отрича всяко обещание за прослава, за апотеоз; акцентът е поставен върху самото случване на събитието, а не върху резултата от него; лексемата “обесването” се съотнася смислово с ключовия образ в творбата – бесилото, който е средоточие на личната и народната драма и който внушава тържеството на злите сили.
   
3. 
   Началото на стихотворението и образът на майката родина:
   

б) риторичният въпрос (“защо тъй жално, тъй милно плачеш?”) – въвежда темата за скръбта; напомня началото на “Майце си”, но тук жалната песен е заменена от жалния плач – образ, който е по-непосредствено свързан със страданието, болката и тъгата;

в) втора строфа – доразгръща мотива за страданието; възклицанието “ох” и повторението “зная, зная” – лирическият субект е достигнал до познанието, прозрял е истината за печалното настояще; замяна на първоличния изказ с второличен – съпричастие, разбиране; субект и родина се сливат в общото състояние на болка и скръб;

г) причините за страданието – “затуй, че ти си черна робиня,/ затуй, че твоят свещен глас, майко,/ е глас без помощ, глас във пустиня”; страданието – следствие от робството; метафоричният епитет “черна” – нещастието, измъчеността на родината; библейският образ “глас във пустиня” – изоставеност, самотност; употребата на “черна” поражда и друга асоциация – “почернена”, “носеща траур”; впоследствие същият знак ще бъде приложен и към бесилото (“черно бесило”); още във втора строфа страданието на родината подтекстово е обвързано и с основната причина – смъртта на героя, на “единия син”.

а) образът на гарвана – символ на зла прокоба, предвестник на смъртта; зловещата му поява вещае тревога, прекъсване на живота; усещането за злокобност – подсилено от алитерацията; кръстосаната рима “плачеш” – “грачеш” свързва природното и човешкото, съизразява трагизма, обхванал целия свят;

б) загубата на сина е видяна като криза на цялото пространство, на всички негови елементи; към образа на гарвана се наслагват образите на “псета и вълци”; трансформация на митологичните персонажи от “Хаджи Димитър” – в баладата соколът, орлицата, вълкът – носители на грижата, съпричастието към героя; в “Обесването на Васил Левски” животните и птиците са лишени от високо-поетичното, не изграждат символично пространство, което надмогва трагизма; грозното грачене, воят – изрази на опустошението, смъртта;

в) човешкото присъствие – старци, жени, деца (слабите, безпомощните); отсъствие на мъжкото (силното, активното); две градации – възходяща (молят – плачат – пищят) и низходяша (старци – жени – деца) – с нарастването на емоционалното напрежение, изразено чрез гласовете, нараства и усещането за слабост и безпомощност.

а) пространството – разколебано между конкретното и неопределеното; “Там близо край град София” уточнява мястото, но същевременно въвежда и неизвестното (къде точно е гробът на Левски никой не знае); подтекстово е въведен мотивът за вината, за изоставеността на героя в смъртта; тази трагична изоставеност придобива вселенски отзвук – полята в четвърта строфа са вече без национални определители; полето – пространство на смъртта; мъртво, бяло; асоциира пустиня, в която се носят тръни – знаци на предначалния хаос и пустота, знаци за края на времената;

б) времето - зима – своеобразна образна емблема на трагичната атмосфера; детайлите “студ” и “мраз” – знаци на смразяваща скръб, обездвижване, умиране; подобно на голото поле и зимата алюзира времето преди сътворението, необятността на небитието; песента на зимата – “зла” – внушава злокобност, безразличие, подсилва идеята за изоставеност и безпомощност.

6. Образът на героя – героят е един, обособен; въведен е в средищната, трета строфа (в златното сечение), представен е само с едно двустишие: “и твой един син, Българийо,/ виси на него със страшна сила” ; “един син” поставя акцент върху единичността, изключителността; в поетическите внушения на творбата той е белязан с непостижимост и самота; “страшната сила”, с която “виси” на бесилото, внушава духовна мощ, която го доближава до фантастичното; сред вцепенените, безсилните, оплакващите го той остава единствено силният; самотата и изключителността му пораждат асоциации с образа на Спасителя, а “черното бесило” става идентично на Христовия кръст; трета строфа, с която се въвежда образът на Апостола, започва с повелителното “Плачи!”, отправено към майката родина – подчертана е връзката между родината и нейния Един син, нещо повече – героят е представен като жертвения син на родната земя; той е единственият носител на спасението и за родния свят то като че ли приключва “там”, на черното бесило; героят е самотен, без следовници; извисен и свободен, а в скръбта и смъртта остава родният свят – поробен и безсилен да следва водача си.

7. Обобщение – С елегията “Обесването на Васил Левски” Ботев пръв митологизира личността на Апостола като български Спасител. Творбата споделя скръбните тоналности на робския свят, но и налага идеята за саможертвата като висок нравствен жест. Текстът поражда трагичното и величествено усещане, че “там близо край град София” е станало нещо, което е в най-високите точки на националното битие. И както кръвта на юнака не спира да тече “там на Балкана”, така и героят на бесилото виси със страшна сила “там близо...”. С баладата “Хаджи Димитър” и с “Обесването на Васил Левски” Ботев изгражда два образа, лишени от реални времеви измерения, станали неизменна част от народното митическо съзнание.

Христо Ботев – публицистика

1. 
   Публицистичното слово като възможност за действен диалог:
   

б) изискване за актуалност, злободневност;

в) открито заявена позиция;

г) важна страна на този тип общуване – взаимното разбиране, условие за единомислие и единодействие (крайната цел на Ботев).

а) фейлетон – художествено-публицистичен жанр; отразява злободневни обществено-политически събития (действителни факти и герои – фактологично равнище); особеност на възрожденския жанров модел – съчетаване на публицистично и художествено и доминиране на белетристични елементи; постига пряко сатирично внушение, като използва механизмите на метафоричността и хиперболизацията; значими постижения – Каравелов, Ботев;

б) повод за създаване на фейлетона “Политическа зима” – идейната криза между Каравелов и Ботев;

в) заглавието и алегоричният образ на зимата – замрялост, застиналост на националното и на европейското политическо битие; зимата – образен модел на безкрайното страдание на поробения народ, на екзистенциалната и духовната летаргия, на апатията на великите сили и на българската журналистика към народните съдбини; “политическа зима” – криза на европейските политики; смислово обвързана с образа на нощта – метафора на безпаметството, на робското бездействие; смислово обвързана със съня – обществената пасивност;

г) сънят – основен мотив, около който е организиран сюжетът; дава възможност за преплитане на действителното и фикционалното, за лесни, бързи преходи от едното равнище в другото; чрез съня се очертават две фейлетонни ситуации – на спящия в топлата соба българин и на кръчмата – Свят;

д) образът на българина “патриот” – олицетворява пасивността и покорството; ограниченост в пространството на битовото (“топлата соба”), на телесната задоволеност (“самун хляб”, “парче сланина”, “няколко глави праз лук”); стесняване на битието до минималното, елементарното; отсъствие на смисленото;

е) Светът кръчма – преход от единичното към всеобщото; кръчмата като порочно място – на пиянска разтуха, самоизмама и забрава; “народите”, както и техните управници, са представени в гротескови измерения – чрез битови кръчмарски действия; изобличени са политическата надменност (Горчаков), цинизмът (Мак Махон), хитростта (лорд Дерби); уподобяване на стаята на патриота с кръчмата – подобно на гладните народи в кръчмата, българинът “патриот” е отдаден на самоизмамата, на илюзията (сънува лятото на Балканския полуостров);

ж) основни проблеми, които поставя фейлетонът:

- несправедливостта и политическата демагогия (в европейски план);

- националното робство;

- черковната борба;

- лъженауката и псевдолитературата;

- глупостта на журналистиката;

- пасивността на емиграцията;

- човешкото приспособенчество и примиреност;

з) стил – сатиричен, саркастичен; експресивна лексика и фразеология; образни метафори, алегория, карикатура, гротеска:

- паяжината – алегоричен образ на мъртвилото и на султанската политика (мрежата се свързва с мотивите за улавянето, оплитането, пленничеството);

- гротескови образи – султанът паяк, империята – кочина, поданиците – мухи, литературните деятели – “мудрословеснейши патки”, писанията им – “литературни зеленчуци”; силно изобличение на насилието, аполитичността, глупостта;

и) финалът на фейлетона – концентрира сарказма, обобщава измеренията на “политическата илюзия”; завръщане към съня; сънуването на “равноправното лято” – преплетено с илюзиите за разрешаване на световната драма; гротескното кукуригане и джафкане подчертава колко зловещо напразни са надеждите за свобода; последната фраза налага Ботевия извод – робът сам трябва да промени своята злочеста и унизителна съдба.

4. Памфлетът “Смешен плач”:

а) памфлет – публицистичен жанр; остро сатирично произведение преди всичко с политическа насоченост; злободневен; с конкретно-исторически характер; изобличаване и отричане на политически системи, възгледи, теории;

б) конкретен повод – Парижката комуна и отзивите за нея; излиза в “Дума на българските емигранти” през 1871 г.;

в) заглавие – оксиморон – очертава двата оценъчни аспекта, от които ще се разглежда събитието – страстна защита на делото на комунарите и изобличение на всички, които отричат това дело;

г) творбата – изградена върху един устойчив културен образ – на френската столица; Ботев развенчава утвърдения мит за Париж като столица на цивилизацията, културата и изтънчеността; извежда на преден план покварата, насилието, суетата на властниците; упоменаването на библейски и исторически личности разширява измеренията на злото, обобщава бездушието, варварството на завоевателите; текстът преобръща утвърдени пропорции, преосмисля елементите от опозицията варварство – цивилизация – за автора завоевателните войни “в името на цивилизацията, в името на божия промисъл” са разрушителни; обратно, бунтът на комунарите, обявен от поддръжниците на цивилизацията за варварство, е свещен;

д) основанията за бунта на комунарите – обезсмислянето на човешките ценности, стремежът да се направи “скитника – гражданин”, а робът – свободен човек; Ботев тълкува историческото време като динамика, като протичане на времето напред, като прогрес; според него, когато едно общество изчерпи вече своите ценности, то неминуемо ще бъде заменено от следващо, налагащо по-адекватни стойности; Парижката комуна е такова историческо събитие, което разрушава едно негодно вече време и полага основите на ново, с по-ценностни критерии;