Христовите страдания за спасението на света Слуга на слугите

Като вървеше до Исус, Петър забеляза, че Йоан върви след тях. В него се пробуди желанието да узнае и неговото бъдеще и “казва на Исус: Господи, а на тогова какво ще стане? Исус му каза: Ако искам да остане, докле дойда, тебе що ти е? Ти върви след Мене!” Петър трябваше да разбере, че неговият Господ би му разкрил всичко, което е най-добро за него да знае. Дълг на всеки е да следва Христос, без да проявява неподходяща загриженост по отношение на работата, определена за другите. Като каза за Йоан “ако искам да остане той, докле дойда”, Исус не даде гаранция, че този ученик ще живее до второто идване на Господа. Той само изтъкна своята върховна власт и че, ако би пожелал да бъде така, това съвсем не би засегнало работата на Петър. Бъдещето както на Йоан, така и на Петър бе в ръцете на техния Господ. Послушание в следването на Христос - това бе задължението, изисквано от всеки един от тях.

Йоан доживя до дълбока старост. Той стана свидетел на разрушаването на Ерусалим, на унищожението на величествения храм - символ на последното разрушаване на света. До последните си дни Йоан следваше отблизо своя Господ. Същността на неговото свидетелство към църквата бе: “Възлюбени, да любим един другиго!” “Който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог пребъдва в него” (1Йоаново 4:7, 16).

Идете, научете всички народи*

Само на една стъпка от Своя небесен престол Христос даде на учениците Си следната поръчка: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята - каза Той. - Идете, прочее, научете всичките народи.” “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар” (Марко 16:15). Многократно бяха повторени тези думи, за да могат учениците да схванат тяхното значение. Всички жители на земята, висши и нисши, богати и бедни трябваше да бъдат огрени от небесната светлина с ясни, силни лъчи. Учениците трябваше да бъдат съработници на своя Изкупител в делото за спасяване на света.

Поръчката бе поверена на дванадесетте, когато Христос се срещна с тях в горницата, но сега тя трябваше да бъде дадена на много по-голям брой Негови последователи. На събранието, което се състоя на една планина в Галилея, присъстваха всички вярващи, които можеха да бъдат призовани. Времето и мястото на това събиране Христос бе определил още преди смъртта Си. Ангелът при гроба напомни на учениците за даденото от Него обещание да се срещне с тях в Галилея. Обещанието бе повторено пред вярващите, които се бяха събрали в Ерусалим по време на Пасхалната седмица, а чрез тях то стигна и до много самотни души, които тъжаха за смъртта на Господа. Всички с напрегнат интерес очакваха срещата. Дойдоха на уреченото място по различни околни пътища и от различни посоки, за да избягнат любопитство и подозрение у завистливите евреи. Дойдоха с учудване в сърцата си и обсъждаха сериозно новините, които бяха получили за Христос.

В определеното време на планинския склон се бяха събрали на малки групи около петстотин вярващи със силното желание да научат всичко възможно от виделите Христос след възкресението Му. Учениците минаваха от група на група, като разказваха всичко видяно и чуто от тях за Исус и потвърждаваха казаното с текстове от Писанието, както Исус го бе правил с тях. Тома разправяше случката със своето неверие и как бяха заличени всичките му съмнения. Изведнъж Исус застана сред тях. Никой не можеше да каже откъде или как бе дошъл. Много от присъстващите не Го бяха виждали преди това, но забелязаха на ръцете и нозете Му белезите от разпятието. И когато Го видяха, Му се поклониха.

Но някои се съмняваха. Така ще бъде винаги. Има хора, които намират, че е трудно да вярват и застават на страната на съмнението. Такива хора губят много поради неверието си.

Това бе единственият разговор, който Исус има с много от вярващите след възкресението Си. Той дойде и започна да им говори, казвайки: “Даде Ми се всяка власт на небето и земята.” Учениците Му се бяха поклонили, преди да заговори, а думите Му, излизащи от уста, затворена от смъртта, ги изпълниха с особена сила. Сега Той бе възкръсналият Спасител. Много от тях Го бяха виждали да проявява властта Си при лекуването на болни и при побеждаването на сатанински сили. Вярваха, че притежава власт да установи царството Си в Ерусалим, власт да потуши всяко неподчинение, както и власт над природните елементи и стихии. Той бе утешавал гневните вълни на бурното езеро. Ходил бе по побелелите гребени на вълните. Възкресявал бе мъртви. Сега заявяваше, че Му е дадена “всяка власт”. Думите Му пренесоха мислите на слушащите далече над земните и временните неща, към небесните и вечните. Те бяха издигнати до най-високата представа за Неговото достойнство и слава.

Христовите думи, изречени на планинския склон, бяха едно съобщение, че жертвата Му заради човека е пълна и достатъчна. Условията на изкуплението бяха изпълнени. Делото, за което бе дошъл на този свят, бе извършено. Той бе на път към Божия престол, за да бъде прославен от ангели, началства и власти. Христос бе встъпил в Своята ходатайствена служба. Облечен с неограничена власт, Той даде заръката Си на учениците: “Идете прочее и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:19, 20).

Христос чувства неволята на всеки страдащ. Когато болка разкъсва човешкото тяло, Той чувства мъката. Когато треска изгаря живота, Той чувства агонията. И днес е готов и желае да излекува болните точно така, както правеше това, когато бе лично на земята. Христовите служители са Неговите представители, проводниците, чрез които Той работи. Чрез тях желае да упражнява Своята целебна сила.

Евангелието трябва да се представя не като безжизнена теория, а като жива сила, променяща живота. Бог желае получателите на Неговата благодат да свидетелстват за силата й.

Така може да бъде и днес. Вместо човешки теории и машинации, нека бъде проповядвано Божието слово. Нека християните да премахнат своите различия и да се посветят на Бога за спасението на погубените. Нека с вяра поискат благословението и то ще дойде.

* Въз основа на Матей 28:16-20.

“При Моя Отец и при вашия Отец”*

Дошло бе времето Христос да се възнесе при престола на Своя Отец. Той щеше да се върне в небесните дворове като божествен победител заедно с трофеите от победата. Преди смъртта Той бе заявил на Своя Отец: “Свърших делото, което Ти Ми даде да върша” (Йоан 17:4). След възкресението остана известно време на земята, за да могат учениците да се запознаят с Него във възкръсналото Му и прославено тяло. Сега бе готов да си отиде. Удостоверил бе факта, че е жив Спасител, Неговите ученици нямаше защо повече да Го свързват с гроба. Щяха да мислят за Него като за прославен пред небесната вселена.

За възнесението Си Исус избра мястото, толкова често освещавано от Неговото присъствие, докато живееше сред човеците. Мястото, което трябваше да бъде почетено по този начин, не бе нито планината Сион, местоположението на Давидовия град, нито планината Мория, местоположението на храма. Там Христос бе подигран и отхвърлен. Там вълните на милост, които се връщаха с още по-голяма вълна от любов, бяха отблъснати от сърца, твърди като скала. Оттам Исус, уморен и със съкрушено сърце, бе тръгвал към Елеонския хълм, за да си почива. Като се оттегли от първия храм, святото Божие присъствие се бе спряло на източната планина, сякаш нежелаещо да напусне избрания град. Така Исус стигна до Елеонския хълм, спря и с копнеещо сърце се загледа към Ерусалим. Горичките и долинките на планините бяха осветени от Неговите молитви и сълзи. Склоновете на планината бяха ехтели от триумфалните викове на множеството, което Го бе провъзгласило за цар. На неговия полегат склон Той бе намерил дома на Лазар от Витания. В подножието му в Гетсиманската градина се бе молил и агонизирал сам. От този хълм Той щеше да се възнесе на небето. На неговия връх ще стъпят нозете Му, когато ще дойде втори път. Вече не като човек на скърби, а като славен и тържествуващ Цар ще застане Той на Елеонския хълм, докато еврейското “алилуя” се слее с езическото “осанна” и гласовете на безбройното множество изкупени ще избухнат в мощно възклицание: “Венчайте Го за Господар на всички!”

Сега, заедно с единадесетте ученици Исус се запъти към планината. Когато минаха през Ерусалимските порти, много учудени очи изгледаха малката група, водена от Този, Който само преди няколко седмици бе осъден и разпнат от управниците. Учениците не знаеха, че това бе последната им среща с Учителя. Вървейки, Исус разговаряше с тях, като им повтаряше предишните Си наставления. Като наближиха до Гетсимания, Той се поспря, за да могат те да си спомнят уроците, които им бе предал през нощта на Неговата голяма агония. Пак погледна лозата, чрез която тогава бе представил връзката на църквата с Него и с Отца. Пак повтори истините, които тогава им бе разкрил. Всички неща Му напомняха за Неговата невъзнаградена любов. Даже и учениците, тъй мили на сърцето Му, Го бяха оскърбили и напуснали в часа на Неговото смирение.

Христос престоя на този свят тридесет и три години. Той изтърпя неговото презрение, хули и подигравки. Бе отхвърлен и разпнат. Сега, когато щеше да се възнесе при славния Си престол, когато погледна назад към миналото и размисли върху неблагодарността на народа, който бе дошъл да спаси, дали нямаше да оттегли от тях съчувствието и любовта Си? Нямаше ли да съсредоточи любовта Си върху онова царство, където всички Го ценят и където безгрешни ангели чакат да изпълняват заповедите Му? Не! Неговото обещание към онези, които толкова обичаше и които оставя на земята, е: “Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (Матей 28:20).

Когато стигнаха до Елеонския хълм, Исус ги поведе през билото към околността на Витания. Тук Той се спря, а учениците Го заобиколиха. Лъчи от светлина се излъчваха сякаш от лицето Му, докато ги гледаше с любов. Не ги изобличи за грешките и недостатъците им; думи на най-голяма нежност - това бе последното, което се отрони от устата на техния Господ и което стигна до ушите им. С ръце протегнати за благословение, сякаш уверявайки ги в Своята грижлива закрила, Той бавно започна да се възнася отсред тях, привличан към небето от сила, много по-голяма от земното притегляне. Когато се издигна над тях, благоговеещите ученици напрегнаха поглед, за да зърнат за последен път своя възнасящ се Господ. Облак от слава Го закри от очите им. И когато колесница от ангели Го обгърна като облак, до тях долетяха думите: “Ето, Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века!” В същото време чуха и най-сладката и радостна музика на ангелския хор.

Докато учениците все още се взираха нагоре, някой им заговори с глас, подобен на най-тържествена музика. Обърнаха се и видяха двама ангели в човешки образ, които им говореха: “Галилеяни, защо стоите, та гледате към небето? Тоя Исус, Който се възнесе от вас на небето, така ще дойде, както Го видяхте да отива на небето.”

Ангелите бяха от групата, която като светла колесница чакаше да придружи Исус до небесния Му дом. Те бяха двамата, заемащите най-издигнатото положение в ангелското войнство, дошлите на гроба при Христовото възкресение и придружавали Го през целия Му живот тук на земята. С радост и копнеж цялото небе очакваше да настъпи краят на Неговия престой в свят, опетнен от проклятието на греха. Дошло бе времето небесната вселена да приеме своя Цар. Не копнееха ли и тези двама ангели да се присъединят към групата, посрещнала Исус? Но от съчувствие и любов към тези, които Той бе оставил, останаха назад, за да ги утешат. “Не са ли те всички служебни духове, изпращани да слугуват на ония, които ще наследят спасение?” (Евр. 1:14).

Христос се възнесе на небето в човешки образ. Учениците видяха облака да Го приема. Същият Исус, Който бе ходил и говорил и се бе молил с тях; Който бе разчупвал хляб заедно с тях, Който заедно с тях бе в лодките им на езерото и Който същия този ден се бе изкачил заедно с тях на Елеонския хълм - същият Този Исус се бе възнесъл, за да сподели престола със Своя Отец. И ангелите ги бяха уверили, че същият, Когото бяха видели да се възнася на небето, щеше да дойде отново точно така, както се е възнесъл. Той ще дойде “с облаците и ще Го види всяко око”. “Понеже сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик при глас на архангел и при Божия тръба, и мъртвите в Христос ще възкръснат.” “А когато дойде Човешкият Син в славата Си и всичките святи ангели с Него, тогава ще седне на славния Си престол” (Откр. 1:7; 1Сол. 4:16; Матей 25:31). Така ще се изпълни обещанието, което Господ даде на учениците Си: “И като отида и ви приготвя място, пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, тъй щото, гдето Съм Аз, да бъдете и вие” (Йоан 14:3). С право те можеха да се радват на надеждата за завръщането на Господа.

Когато учениците се върнаха в Ерусалим, хората ги гледаха с учудване. След процеса и разпятието на Христос те смятаха, че ще изглеждат унили и засрамени. Неприятелите им очакваха лицата им да изразяват скръб и поражение, но вместо това видяха само радост и тържество. Лицата им излъчваха неземно щастие. Те не тъгуваха над несбъднати надежди, но в тях бликаше хвала и благодарност към Бога. С удоволствие разказваха удивителната история за Христовото възкресение и възнесение на небето и свидетелството им се приемаше от мнозина.

Учениците вече нямаха никакви съмнения за бъдещето. Знаеха, че Исус е на небето и че продължава да ги обича. Знаеха, че пред Божия престол имат един Приятел и с желание представяха молбите си пред Отца в името на Исус. С тържествено благоговение се прекланяха в молитва, повтаряйки уверението: “Ако поискате нещо от Отца, Той ще ви го даде в Мое име. Досега нищо не сте искали в Мое име. Искайте и ще получите, за да бъде радостта ви пълна” (Йоан 16:23, 24). Те издигаха ръката на вярата все по-високо и по-високо със силния аргумент: “Христос Исус..., Който умря, а при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас” (Римл. 8:34). А Петдесетницата им донесе пълна радост от присъствието на Утешителя, както Христос им бе обещал.

Цялото небе чакаше да приветства Спасителя в небесните дворове. Като се възнасяше, Той вървеше начело, а множеството пленници, освободени при възкресението Му, го следваха. Небесните ангели с възклицания, хвалебни викове и небесни песни придружаваха радостното шествие.

Като наближиха Божия град, придружаващите ангели извикват силно:
“Повдигнете, порти, главите си.

Повдигнете се вие, вечни врати.

И ще влезе Царят на славата!”
Чакащите стражи радостно отговарят с въпроса:
“Кой е Тоя Цар на славата?”
Това те казват не защото не знаят кой е Той, но защото им е приятно да чуят хвалебния отговор:
“Господ могъщият и силният.

Господ силният на бой.

Повдигнете, порти, главите си.

Повдигнете се вие, вечни порти.

И ще влезе Царят на славата!”
Отново се чува питането: “Кой е Тоя Цар на славата?”, защото ангелите никога не се уморяват да слушат името Му да се възхвалява. Придружаващите Го ангели отговарят:
“Господ на силите, Той е Цар на славата!” (Пс. 24:7-10).
Тогава портите на Божия град се отварят широко и ангелското множество влиза през тях всред бликнала възторжена музика.

Ето и Божият престол, заобиколен от дъгата на обещанието. Там има херувими и серафими. Началниците на ангелското войнство, Божиите синове, представителите на непадналите светове - всички са събрани там. Небесният съвет, пред който Луцифер бе обвинил Бога и Неговия Син, представителите на безгрешните царства, над които Сатана смяташе да установи своето владичество - всички са там, за да посрещнат и приветстват Изкупителя. Те копнеят да отпразнуват Неговото тържество и да прославят своя Цар.

Но Исус ги отклонява от Себе Си. Не още! Сега Той още не може да приеме короната на славата и царската одежда. Той влиза в присъствието на Своя Отец. Посочва наранената Си глава, прободеното тяло, пробитите нозе, издига ръцете Си, носещи белезите на гвоздеите. Посочва символите на Своя триумф: Той представя пред Бога “движимия” сноп - възкръсналите с Него, като представители на онова голямо множество, което ще излезе от гробовете при второто Му идване. Приближава се към Отца, Който се радва и на един покаял се грешник. Преди още да бяха положени основите на земята, Отец и Синът бяха сключили завет, за да изкупят човека, ако той бъде победен от Сатана. Бяха се обвързали с тържествената клетва, че Христос ще се застъпи за човешкия род. Христос изпълни тази Своя клетва. Когато на кръста извика “Свърши се!”, се обърна към Отец. Заветът бе изпълнен напълно. Сега Той заявява: Отче, свърши се! Изпълних волята Ти, о, Боже Мой. Извърших изкупителното дело. Ако Твоята правда е задоволена, “желая гдето Съм Аз, за бъдат с Мене и тия, които си Ми дал” (Йоан 19:30, 17:24).

Чува се Божият глас, който заявява, че правдата е задоволена. Сатана е победен. Христовите работници, борещите се ученици на земята, са приети в лицето на “Възлюбения” (Еф. 1:6). Пред небесните ангели и пред представителите на непадналите светове те са обявени за оправдани. Където е Той, там ще бъде и Неговата църква. “Милост и вярност се срещнаха, правда и мир се целунаха” (Пс. 85:10). Отец прегръща Своя Син със собствените Си ръце и казва: “Поклонете се Нему всички Божии ангели!” (Евр. 1:6).

С неизказана радост началства, власти и сили признават върховенството на Княза на живота. Ангелското войнство пада пред Него да Му се поклони, докато небесните дворове се изпълват с радостния вик: “Достойно е Агнето, Което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благоволение!” (Откр. 5:12).

Триумфални песни се смесват с музика от ангелски арфи, докато небето сякаш прелива от радост и хваления. Любовта е победила. Загубеното е намерено. Небето ехти от хвалебни гласове, които провъзгласяват: “На Този, Който седи на престола, и на Агнето да бъде благословение и почит, слава и господство до вечни векове” (Откр. 5:13).