Христовите страдания за спасението на света Слуга на слугите



страница3/11
Дата14.01.2018
Размер1.5 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

Анна беше главата на свещеническото семейство, което извършваше богослуженията в храма, и от уважение към възрастта му бе признат от народа за първосвещеник. Неговият съвет се търсеше и изпълняваше като глас Божи. Той пръв трябваше да се срещне с Исус, станал пленник на свещеническата власт. Трябваше да присъства на разпита на затворника, да не би не толкова опитният Каяфа да не успее да постигне целта, която преследваха. В този случай трябваше да се използват неговата ловкост, хитрост и коварство, защото Христос трябваше да бъде осъден на всяка цена.

Официално Исус трябваше да бъде съден пред Синедриона, но пред Анна бе подложен на предварителен процес. Тъй като бяха под римско управление, Синедрионът не можеше да изпълнява смъртни присъди. Той можеше само да разпита затворника и да произнесе присъда, която трябваше да се утвърди от римските власти. Затова бе необходимо срещу Христос да бъдат отправени обвинения, които римляните да признаят за престъпления. Трябваше също така да се намери обвинение, което би го осъдило и в очите на евреите. Измежду свещениците и управниците имаше немалко хора, които бяха убедени в Христовото учение и само страхът от отлъчване от църквата ги възпираше да го изповядат публично. Свещениците си спомняха добре въпроса на Никодим: “Нашият закон осъжда ли човека, ако първо не го изслуша и не разбере що върши?” (Йоан 7:51). Този въпрос бе прекъснал за известно време съвещанията на съвета и бе осуетил плановете им. Сега Йосиф от Ариматея и Никодим нямаше да бъдат повикани; но имаше други, които може би щяха да се осмелят да се изкажат в полза на справедливостта. Съдебният процес трябваше да се проведе така, че да обедини всичките членове на Синедриона против Христос. Две обвинения свещениците искаха да поддържат. Ако можеше да се докаже, че Исус е богохулник, Той щеше да бъде осъден от евреите. Ако бъдеше осъден в противодържавна дейност, това щеше да осигури осъждането Му и от римляните. Анна се опита да установи първо второто обвинение. Той започна да разпитва Исус за учениците и ученията Му, като се надяваше, че подсъдимият ще каже нещо, което би му дало материал да действа. Смяташе да изтръгне изявление, с което да се докаже, че Христос се стреми да основе тайно общество с цел да установи ново царство. В такъв случай свещениците щяха да Го предадат на римските власти като нарушител на мира и подстрекател към бунт.

Христос четеше намеренията на свещеника като в отворена книга. Прониквайки сякаш в най-тайните кътчета на душата на този, който Го подлагаше на разпит, Той отрече, че между Него и последователите Му съществува някакъв таен съюз или че ги е събирал на тайно и на тъмно, за да прикрие плановете Си. Не криеше нищо по отношение на целите и намеренията Си. “Аз говорих явно на света - отговори Той, - винаги поучавах в синагогите и в храма, гдето всички юдеи се събират, и нищо не Съм говорил скришно!”

Спасителят съпостави Своя начин на работа с методите на обвинителите Си. В продължение на месеци те Го бяха преследвали, като се стараеха да Го хванат в клопка и да Го изправят пред таен съд, където биха могли чрез лъжесвидетелство да постигнат онова, което не би могло да се постигне с открити средства. Сега те осъществяваха точно тези свои цели. Среднощното арестуване от една тълпа, гаврата и малтретирането преди да бъде осъден, даже преди да бъде обвинен - това бе техен начин на действие, не Негов. Те действаха в нарушение на закона. Законите им твърдяха, че всеки човек трябва да бъде третиран като невинен, докато се докаже вината му. Свещениците стояха там осъдени от собствените си закони.

Обръщайки се към разпитващия Го, Исус каза: “Защо питаш Мене?” Не бяха ли изпращали свещениците и управниците шпиони по петите Му, за да наблюдават всяко Негово движение и да докладват всяка Негова дума? Не бяха ли присъствали на всяко събиране и не занасяха ли на свещениците информация за всичко, което Той бе говорил и вършил? “Питай онези, които са Ме слушали какво Съм им говорил - отговори Исус. - Ето, те знаят що Съм казвал!”

Пред решителността на този отговор Анна млъкна. Като се страхуваше, че Христос би казал нещо по отношение на неговия начин на действие, който той предпочиташе да прикрие, замълча за момента. Един от неговите офицери, разярен от това, че Анна бе принуден да млъкне, удари Исус по лицето с думите: “Така ли отговаряш на първосвещеника?”

Христос остро страдаше от малтретирането и оскърбленията. Понасяше всякакви оскърбления от ръцете на същества, които бе сътворил и за които правеше безгранична жертва. И страдаше съразмерно на съвършенството на Неговата святост и омраза към греха. Разследването Му от хора, държащи се като демони, представляваше за Него непрекъснато жертване. Да бъде заобиколен от човешки същества, контролирани от Сатана, Го отблъскваше. А знаеше, че ако божествената Му сила проблесне само за момент, би могъл да повали в праха жестоките си мъчители. Това правеше съдебния процес още по-тежък за понасяне.

Евреите очакваха един Месия, Който да разкрие Себе Си чрез външни прояви. Те очакваха от Него с един проблясък на мощната Си воля да промени хода на човешките мисли и да ги принуди да признаят Неговата върховна власт. Смятаха, че по този начин Той щеше да осигури както собственото Си издигане, така и да задоволи амбициозните им надежди. Така че, когато Христос биваше третиран с такова презрение, у Него се пораждаше силното изкушение да прояви божествения Си характер. Само с една дума, само с един поглед Той би могъл да накара преследвачите си да признаят, че е Господ, Който стои над царе и управници, над свещеници и храм. Но трудната Му задача се състоеше точно в това да запази избраното от самия Него положение - да е едно с човечеството.

Небесните ангели бяха свидетели на всяка постъпка, която се извършваше срещу техния любим Предводител. Те силно желаеха да освободят Христос. Ръководени от Бога, ангелите са всесилни. Веднъж в изпълнение на заповедта на Христос, те за една нощ избиха сто осемдесет и пет хиляди души от асирийската армия. Колко лесно би било ангелите, наблюдавайки срамните сцени, на които бе подложен Христос по време на процеса, да проявят своето възмущение, като унищожат противниците на Бога. Но не им се заповядваше да направят това. Този, Който можеше в един миг да обрече враговете Си на смърт, търпеше тяхната жестокост. Любовта Му към Неговия небесен Баща и обещанието Му, направено още от създаването на света - да стане носител на греха - Го караше да понася търпеливо грубото държание на тези, които бе дошъл да спаси. Това бе част от Неговата служба - да понесе в човешкото Си естество всичките оскърбления и малтретиране, стоварващи се върху Му от човешките същества. Единствената надежда на човечеството бе Христос да се подчини във всичко, което можеше да изтърпи от ръцете и сърцата на хората.

Досега Той не бе казал нищо, за да даде на Своите обвинители някакво предимство. И въпреки това бе вързан в знак на това, че е осъден. Трябваше обаче външно поне да се покаже привидно правосъдие. Необходимо беше поне формално да има някакъв законен процес; и властите бяха решили този процес да мине съвсем набързо. Те знаеха почитта, с която Исус се ползваше сред хората, и се страхуваха, че ако арестуването се разчуе, ще бъде направен опит за освобождаването Му. Освен това, ако процесът и екзекуцията не бъдеха проведени незабавно, трябваше да се отложат с една седмица, защото предстоеше празнуването на Пасхата. Така можеше да се осуетят техните планове. За да постигнат осъждането на Исус, обвинителите разчитаха главно на врявата на тълпата, голяма част от която съставляваше утайката на Ерусалим. Ако отложеха процеса с една седмица, част от народа можеше да се надигне в защита на Христос. Можеха да се появят на бял свят мощните дела, които Той бе вършил. Това щеше да възбуди народното възмущение срещу Синедриона. Предприетите действия срещу Него щяха да бъдат осъдени и Исус щеше да бъде освободен, за да получи още по-голяма почест от множествата. Затова свещениците и управниците решиха да Го предадат в ръцете на римляните, преди да се открият намеренията им.

Но най-напред трябваше да се намери някакво обвинение. Досега не бяха спечелили още нищо. Анна заповяда Исус да бъде отведен при Каяфа. Каяфа принадлежеше към садукеите, сред които бяха най-отчаяните врагове на Исус. Сам той, макар и да не притежаваше силен характер, беше също така жесток, безсърдечен и безскрупулен, какъвто беше и Анна. Щеше да опита всички средства, за да погуби Исус. Беше рано сутринта и още много тъмно. При светлината на факли и фенери въоръжената банда потегли със своя пленник към двореца на първосвещеника. Там, докато членовете на Синедриона пристигаха, Анна и Каяфа разпитаха Исус отново, но пак безуспешно.

Когато съветът се събра в съдебната зала, Каяфа зае мястото си на председател. От двете му страни бяха съдиите, както и тези, които специално се интересуваха от процеса. Римските войници бяха застанали на подиума под престола. В подножието на престола стоеше Исус. В Него бяха съсредоточени погледите на цялото множество. Възбудата беше много силна. Само Той, единствен от цялата тълпа, беше спокоен и ведър. Самата атмосфера, която Го обкръжаваше, изглеждаше проникната от свято влияние.

Каяфа бе смятал Исус за свой личен съперник. Голямото желание на народа да слуша Спасителя и тяхната явна готовност да приемат Неговите учения бе възбудило жестоката ревност на първосвещеника. Но сега, когато Каяфа погледна подсъдимия, остана поразен и се изпълни в възхищение от Неговото благородно и достойно държание. Обзе го убеждението, че този Човек е подобен на Бога; но в следващия момент презрително отпъди мисълта. Изведнъж се чу гласът му, който с подигравателен и надменен тон поиска от Исус да извърши пред него едно от великите Си чудеса. Но думите му падаха в ушите на Спасителя, сякаш не ги чуваше. Хората сравняваха възбуденото и злобно поведение на Анна и Каяфа със спокойното и величествено поведение на Исус. Дори и в умовете на онова закоравяло множество възникна въпросът, ще бъде ли осъден като престъпник този Човек с богоподобен вид?

Каяфа, забелязвайки влиянието, което оказа държанието на Исус върху присъстващите, побърза да ускори процеса. Враговете на Исус бяха много объркани. Те искаха на всяка цена да осигурят Неговото осъждане, но не знаеха как да го постигнат. Членовете на съвета бяха разделени на фарисеи и садукеи. Помежду им съществуваше жестока омраза и непримирима борба. Не смееха да засегнат някои спорни точки, да не би да се стигне до свада. Само с няколко думи Исус можеше да възбуди техните противопоставящи се предразсъдъци и така да отклони гнева им от Себе Си. Каяфа знаеше това и пожела да избегне повдигането на такъв спор. Имаше много свидетели, които можеха да докажат, че Христос бе порицавал свещениците и книжниците, че ги бе наричал лицемери и убийци; но такова свидетелство не трябваше да се привежда. В острите си спорове с фарисеите садукеите също бяха използвали подобни изрази; а и такива показания нямаше да бъдат убедителни за римляните, сами отвратени от претенциите на фарисеите. Имаше изобилни доказателства и за това, че Исус не беше зачитал традициите на евреите и беше говорил непочтително за много от техните наредби. Но по отношение на преданията фарисеите и садукеите бяха на нож; и това доказателство не би имало никаква тежест пред римляните. Враговете на Христос не смееха да го обвинят и в нарушение на съботата, да не би при едно по-пълно разследване да се разкрие характерът на Неговото дело. Ако се разкрият чудесата на излекуване, то целта на свещениците би била осуетена.

Бяха подкупени фалшиви свидетели да обвинят Исус в подклаждане на бунт и в стремеж за установяване на ново правителство; но техните свидетелски показания се оказаха неопределени и противоречиви. При разпита те изопачаваха и фалшифицираха собствените си изявления.

Още в началото на Своята служба Христос бе казал: “Разрушете този храм и за три дни ще го издигна.” Според образния език на пророчеството така Той предсказа собствената Си смърт и възкресение. “Но Той говореше за храма на тялото Си” (Йоан 2:19, 21). Евреите бяха разбрали думите му в буквален смисъл - като отнасящи се до храма в Ерусалим. От всичко, казано от Христос, свещениците не можаха да намерят нищо, което да използват срещу Него, освен тези думи. Като ги цитираха погрешно, те се надяваха да спечелят предимство. Римляните бяха участвали във възстановяването и украсяването на храма и много се гордееха с това. Всяко презрение, проявено към храма, сигурно би възбудило тяхното възмущение. По тази точка можеха да постигнат единодушие и римляни, и евреи, и фарисеи, и садукеи, защото всички гледаха на храма с голяма почит. За това обвинение бяха намерени двама свидетели, чиито показания не си противоречаха толкова, колкото на другите. Единият от тях, подкупен, за да обвини Исус, заяви: “Този каза: Мога да разруша Божия храм и за три дни пак да го съградя.” Така Христовите думи бяха изопачени. Ако те бяха цитирани точно както Той ги бе изговорил, не биха били достатъчни, за да бъде осъден даже и от Синедриона. Ако Исус бе само един обикновен човек според твърдението на евреите, Неговото изказване би означавало само проявата на неразумен, самохвален дух, но не би могло да се изтълкува като богохулство. Дори и така, както бяха предадени от фалшивите свидетели, думите Му не съдържаха нищо, което римляните можеха да оценят като престъпление, заслужаващо смърт.

Търпеливо слушаше Исус противоречивите свидетелски показания. Не изрече нито дума за самозащита. Накрая обвинителите Му се объркаха, смутиха и разяриха. Процесът не показваше никакъв напредък. Изглеждаше, като че ли целият им заговор щеше да пропадне. Каяфа беше отчаян. Оставаше едно последно средство: Христос трябваше да бъде накаран да осъди сам Себе Си! Първосвещеникът стана от съдебния стол с лице, изкривено от гняв, с глас и поведение, показващи ясно, че ако беше в неговата власт, той би сразил затворника, който се намираше пред него. “Нищо ли не отговаряш?” - възкликна той. - Какво свидетелстват тези против Тебе?”

Исус остана спокоен. “Той беше угнетяван, но смири Себе Си и не отвори устата Си; както агне, водено на клане и както овца пред стригачите си не издава глас, така Той не отвори устата Си!” (Исая 53:7).

Накрая Каяфа, издигайки дясната си ръка към небето, се обърна към Исус с въпрос под формата на тържествена клетва: “Заклевам те в живия Бог да ни кажеш: Ти ли си Христос, Божият Син?”

При този апел Христос не можеше повече да мълчи. Имаше време за мълчание, имаше и време за говорене. Не бе проговорил, докато въпросът не Му бе зададен пряко. Той знаеше, че да отговори сега, това би означавало сигурна смърт. Но апелът бе отправен от най-високия признат от нацията авторитет и в името на Всевишния. Христос не би пропуснал да покаже дължимото уважение към Закона. Нещо повече: ставаше въпрос за Неговото сродство с Отец. Трябваше да обяви ясно Своя характер и Своята мисия. Той бе казал на учениците Си: “Всеки, който изповядва Мене пред човеците, ще го изповядам и Аз пред Отца Си, Който е на небесата” (Матей 10:32). Сега чрез собствения Си пример Исус повтори този урок. Всяко ухо се приклони да чуе и всяко око се вгледа в лицето Му, когато Той отговори: “Ти рече!” Небесна светлина сякаш озари бледото Му лице, когато добави: “Но казвам ви: Отсега нататък ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци!”

За момент божествеността на Христос проблесна през Неговия човешки образ. Първосвещеникът се сви пред пронизващия поглед на Спасителя. Този поглед сякаш четеше скритите му мисли и изгаряше сърцето му, прониквайки в него. И никога след това през целия си живот той не можа да забрави изпитващия взор на преследвания Божи Син.

“Отсега нататък - каза Исус - ще видите Човешкия Син седнал отдясно на силата и идещ на небесните облаци!” С тези думи Христос представи сцена, съвсем обратна на онази, която се разиграваше в момента. Той, господарят на живота и славата, щеше да седне отдясно на Бога. Той щеше да бъде Съдията на цялата земя и Неговото решение нямаше да може да бъде оспорено от никого. Тогава всяко тайно нещо щеше да бъде извадено наяве пред Божието присъствие и над всеки човек щеше да бъде произнесена присъда според делата му.

Думите на Христос стреснаха първосвещеника. Мисълта, че ще има възкресение на мъртвите, когато всички ще застанат на подсъдимата скамейка пред Бога за да бъдат възнаградени според техните дела, ужаси Каяфа. Той не желаеше да вярва, че в бъдеще ще получи присъда според делата си. През ума му минаха една след друга сцените на последния съд. За момент видя страхотната гледка, когато гробовете дават своите мъртви заедно с тайните, за които той се бе надявал, че са скрити навеки. За момент се почувства, като че стои пред вечния Съдия, Чието око, виждащо всички неща, чете в душата му, изваждайки на бял свят тайни, смятани от него за скрити заедно с умрелите.

Картината изчезна от погледа на първосвещеника. Думите на Христос го засегнаха силно - него, садукея. Каяфа бе отричал учението за възкресението, съда и бъдещия живот. Сега той побесня от сатанинска ярост. Как може този подсъдим пред него да оспорва най-съкровените му теории?! Като раздра дрехата си, за да може народът да види престорения му ужас, той поиска подсъдимият да бъде осъден веднага за богохулство, без по-нататъшни предварителни разследвания. “Каква нужда имаме повече от свидетели? - каза той. - Ето, сега чухме богохулство! Вие какво мислите? И те всички Го осъдиха.”

Убеждение, размесено с гняв, накара Каяфа да постъпи така. Той се разяри на самия себе си, задето повярва на Христовите думи; и вместо да раздере сърцето си пред съзнанието за истината и да изповяда, че Исус е Месия, раздра свещеническите си одежди, решен да продължи упорството си. Всъщност тази негова постъпка имаше дълбоко значение. Едва ли Каяфа го съзнаваше. Чрез нея първосвещеникът целеше да повлияе на съдиите и да осигури осъждането на Христос, а всъщност себе си бе осъдил. Според Божия закон той ставаше вече негоден да изпълнява първосвещеническата служба. Сам си бе произнесъл смъртната присъда. Първосвещеникът нямаше право да раздира одеждите си. Според Левитския закон това бе забранено със заплахата от смъртно наказание. При никакви обстоятелства, в никакъв случай той не трябваше да го прави. Беше станало обичай сред евреите да раздират дрехите си при смъртта на близки приятели; но този обичай свещениците не трябваше да спазват. За това бе дадена изрична заповед от Христос на Мойсей (виж Левит 10:6).

Всяко нещо, което се носеше от свещеника, трябваше да бъде цяло и без недостатък. Чрез красивите служебни одежди на първосвещеника се представяше характерът на великия символ Исус Христос. Нищо друго освен съвършенство - съвършенство в облекло и в поведение, в думи и в дух - не би могло да бъде прието от Бога. Първосвещеник, посмял да се яви на свята служба и да участва в службата на светилището с раздрана дреха, бе смятан за прекъснал отношенията си с Бога. С раздирането на дрехата си той сам се лишаваше от правото да бъде представител на Бога. Не се приемаше вече от Бога като действащ свещеник. Този начин на поведение, показан от Каяфа, издаваше човешка страст, човешко несъвършенство.

Синедрионът бе произнесъл над Исус смъртната присъда, но бе в противоречие с еврейския закон подсъдим да се разследва нощем. За да бъде присъдата законна, изискваше се всичко да бъде извършено на дневна светлина и в присъствието на целия състав на съвета. Въпреки това обаче със Спасителя започнаха да се държат като с осъден престъпник; и Той бе предаден на оскърбленията на най-долните и порочни хора от обществото. Дворецът на първосвещеника ограждаше един открит двор, в който бяха събрани войниците и тълпата зрители. През този двор Исус бе отведен в арестантната стая, посрещнат от всички страни с подигравки затова, че се смята за Син Божи. Собствените Му думи “седящ отдясно на силата” и “идещ на небесните облаци” бяха повтаряни подигравателно. Докато стоеше в арестантската стая и очакваше законното Си разследване, Той не бе закрилян от никого. Невежата паплач бе видяла жестокото отношение, проявено към Него от съвета, и от това се одързости да изяви всички сатанински качества на своята природа. Благородното и богоподобно държание на Христос ги вбесяваше. Неговата кротост, невинност, величественото Му търпение ги изпълваха с омраза, вдъхната от Сатана. Милостта и справедливостта бяха стъпкани. Никога един престъпник не е бил третиран по толкова нечовешки начин, както бе третиран Божият Син.

Но сърцето на Исус се раздираше от една много по-остра болка. Ударът, който Му причини най-силната болка, не можеше да бъде нанесен от ничия вражеска ръка. Докато Христос понасяше подигравателния разпит пред Каяфа, от Него се отрече един от собствените Му ученици!

След като изоставиха своя Учител в градината, двама от учениците се осмелиха да последват на известно разстояние тълпата, която отвеждаше Исус. Това бяха Петър и Йоан. Свещениците познаваха Йоан като добре известен ученик на Исус и го пуснаха в залата, като се надяваха, че като види унижението на своя Водач, ще се откаже от идеята, че такова едно същество може да е Божи Син. Йоан каза няколко думи в полза на Петър, така че успя да осигури вход и за него.

В двора бе накладен огън, защото бе най-студеният час на нощта - точно преди зазоряване. Една група се бе събрала около огъня и Петър самонадеяно зае място сред нея. Той не желаеше да се знае, че е Христов ученик. Надяваше се, че като се смеси безгрижно с тълпата, ще го сметнат за един от довелите Исус в залата.

Но когато пламъците осветиха внезапно лицето на Петър, жената, която пазеше на вратата, го погледна изпитателно. Забелязала бе, че бе дошъл заедно с Йоан; забелязала бе покрусения израз на лицето му и сметна, че и той може да е ученик на Исус. Тя бе една от слугините в дома на Каяфа и бе много любопитна да узнае кой е. Каза на Петър: “Не си ли и ти от Неговите ученици?” Петър се стресна и смути. Очите на цялата група се насочиха веднага към него. Направи се, че не я разбира, но тя бе настойчива и увери стоящите наоколо, че и този човек е бил с Исус. Петър се почувства принуден да отговори и каза гневно: “Жено, не Го познавам!” Това беше първото отричане; и веднага след него петелът пропя. О, Петре, колко бързо се засрами от своя Учител! Колко бързо се отрече от своя Господ!

Ученикът Йоан, при влизането си в съдебната зала, не се опита да скрие факта, че е последовател на Исус. Той не се смеси с грубата тълпа, която ругаеше неговия Господ; и не бе запитан нищо, защото не си придаваше фалшив вид, така че не възбуждаше и подозрение. Потърси си уединено кътче, закрито от погледа на тълпата, но в същото време колкото се може по-близо до Исус. Оттук той можеше да вижда и да чува всичко при разпита на неговия Господ.

Петър не искаше да се разкрие неговият истински характер. Като си придаваше вид на безразличие, той всъщност бе стъпил на вражеска почва и стана лесна плячка на изкушението. Ако го призовяха да се бори за своя Учител, той би бил смел войник; но когато срещу него презрително бе насочен пръст, се оказа страхливец - също както и много християни, които не биха и трепнали пред една действителна битка за своя Господ, но попаднали под подигравките на хората, се отричат от своята вяра. Общувайки с такива, които би трябвало да избягват, сами влизат в пътя на изкушението. Те просто канят неприятеля да ги изкушава и после казват или вършат неща, в които при други обстоятелства никога не биха се провинили. Всеки Христов ученик, прикриващ в днешно време вярата си пред страха от страдания или укори, се отрича от своя Господ така, както това направи Петър в съдебната зала.

Петър се опитваше да покаже, че разпитът на неговия Учител не го интересува, но сърцето му се късаше от скръб, като слушаше жестоките подигравки и виждаше лошото отношение, което Исус търпеше. Нещо повече, той бе изненадан и разгневен, задето Исус унижава и Себе Си, и последователите Си, като се оставя да бъде третиран така. За да скрие истинските си чувства, се опитваше да се смеси с преследвачите му и да се присъедини към техните неподобаващи подигравки. Но изражението на лицето му изглеждаше неестествено. Всъщност той постъпваше като лъжец; и докато се стараеше да говори безгрижно и равнодушно, не можеше да сдържи израза на възмущение при гледката на оскърбленията, които засипваха неговия Учител.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница