Христовите страдания за спасението на света

Юда

Можеше да се види как сега високата фигура на Юда си пробива път през изумената тълпа. Лицето му бе бледо и изтормозено, а на челото му бяха избили едри капки пот. Хвърляйки се към съдийския престол, той изсипа пред първосвещеника сребърниците, които представляваха цената за предаването на неговия Господ. Сграбчи дрехата на Каяфа и жадно го замоли да освободи Исус, заявявайки, че не е направил нищо, заслужаващо смърт. Каяфа го отблъсна гневно, но се смути и не знаеше какво да каже. Вероломството на свещениците бе открито. Стана явно, че те бяха подкупили ученика да предаде своя Учител.

“Съгреших – извика пак Юда, – че предадох невинна кръв!” Но първосвещеникът, който вече се беше съвзел, му отговори с презрение: “Нам що ни е? Ти гледай!” (Матей 27:4). Свещениците с охота бяха използвали Юда за свое оръдие; но презряха неговата низост. Когато се обърна към тях с изповед, те го отблъснаха презрително.

Тогава Юда се хвърли в нозете на Исус, признавайки Го за Божи Син и молейки Го да избави Себе Си. Спасителят не укори Своя предател. Той знаеше, че Юда не се кае. Неговата изповед бе наложена от чувството за вина в душата му, породено от ужасната мисъл за наказание и за бъдещия съд. Юда не изпитваше дълбока, съкрушителна скръб, че е предал неопетнения Божи Син и се е отрекъл от Светия Израйлев. И въпреки това Исус не произнесе нито една осъдителна дума. Той го погледна състрадателно и каза: “За този час Аз дойдох на света.”

Шепот на учудване премина през цялото събрание. С удивление всички наблюдаваха Христовото дълготърпение към Своя предател. Пак им се натрапи убеждението, че този Човек е нещо повече от смъртен. Но ако е Божият Син – питаха се те, – защо не освободи себе Си от веригите Си и не възтържествува над обвинителите Си?

Юда видя, че молбите му са напразни. И бързо излезе от залата, възкликвайки: “Много е късно! Много е късно!” Той чувстваше, че не би могъл да понесе да види Исус разпънат. И в отчаянието си отиде и се обеси.

По-късно през същия ден по пътя от съдебната зала на Пилат до Голгота виковете и подигравките на нечестивата тълпа, която отвеждаше Исус до мястото на екзекуцията, бяха внезапно прекъснати. Като минаха край едно уединено място, видяха в подножието на сухо дърво тялото на Юда. Гледката бе отвратителна. Тежината на тялото бе скъсала въжето, с което той се бе обесил. Тялото му се бе обезобразило страшно при падането и в този момент псета го бяха заобиколили и го разкъсваха. Останките му бяха заровени незабавно. Но присмехът на тълпата отслабна и пребледнелите лица на мнозина издаваха мислите им. Възмездието сякаш се спускаше вече над ония, които бяха виновни за кръвта на Исус.

В съдилището на Пилат (Въз основа на Матей 27:2,11-31; Марко 15:1-20; Лука 23:1-25; Йоан 18:28-40; 19:1-16)

Исус стоеше вързан като затворник в съдилището на Пилат – римския управител. Около Него бе стражата от римски войници, а съдебната зала бързо се пълнеше с народ. Точно отвън пред входа се намираха съдиите от Синедриона, свещениците, управниците, старейшините и тълпата.

След осъждането на Исус съветът на Синедриона бе дошъл при Пилат, за да получи потвърждението и изпълнението на произнесената присъда. Но тези официални лица не искаха да влязат в римската съдебна зала. Според техния церемониален закон това би ги осквернило и би им попречило да вземат участие в празнуването на Пасхата. В своето заслепение те не виждаха, че смъртоносната омраза бе осквернила вече сърцата им. Не виждаха, че Христос е истинското пасхално Агне и че тъй като Го бяха отхвърлили, великият празник бе загубил за тях своето значение.

Когато Спасителят бе въведен в съдебната зала, Пилат не Го погледна с приятелски очи. Римският управител бе вдигнат от леглото и реши да си свърши работата колкото е възможно по-бързо. Той се бе приготвил да постъпи с подсъдимия с истинска съдийска строгост. Придавайки на лицето си възможно най-строгото изражение, Пилат се обърна да види що за човек е този, заради Чието разследване се нарушаваше почивката му в такъв ранен час. Знаеше, че трябва да е някой, който еврейските власти искат да бъде разследван и наказан много бързо.

Пилат погледна хората, които пазеха Исус, след това се загледа изпитателно в самия Него. Бе имал работа с всякакви престъпници; но никога не бе заставал срещу човек, от когото лъхаше такава доброта и благородство, както при този затворник. Не забеляза по лицето му и следа от вина, никакъв израз на страх, нито пък на дързост или предизвикателство. Видя един човек със спокойно и благородно държание, чието изражение не издаваше и следа на престъпник, но върху което личаха отличителните черти на едно небесно същество.

Външният вид и изражение на Христос направиха благоприятно впечатление на Пилат. Доброто в него се обади. Той бе чул за Исус и делата Му. Съпругата му бе разказвала за удивителните неща, извършени от този галилейски Пророк, който лекувал болните и възкресявал мъртвите. Всичко това сега оживя като сън в паметта на Пилат. Спомни си за слуховете, които бе чул от различни източници, и реши да попита евреите какви обвинения привеждат срещу този затворник.

“Кой е този Човек и защо Го доведохте? – каза той. – Какво обвинение привеждате срещу Него?” Евреите се смутиха. Понеже знаеха, че няма да могат да докажат обвиненията си срещу Христос, те не желаеха да бъдат разпитвани публично. Отговориха, че той е измамник, наречен Исус от Назарет.

Пилат отново ги попита: “В какво обвинявате Тоя човек?” Свещениците не отговориха на въпроса му, но с думи, които издаваха раздразнение, казаха: “Ако не беше Той злодеец, не щяхме да Го предадем на тебе!” Когато съставляващите Синедриона – първите хора на нацията, ти доведат човек, за когото те смятат, че заслужава смърт, има ли нужда да търсиш обвинение срещу него? Надяваха се да направят впечатление на Пилат с високото си положение и по този начин да го накарат или да го подведат да отстъпи пред тяхната молба, без да минава през много предварителни разследвания. Силно желаеха присъдата им да бъде утвърдена; защото знаеха, че хората, които бяха видели удивителните дела на Христос, биха могли да разкажат една история, съвсем различна от фалшификацията, която самите те сега разказваха.

Свещениците смятаха, че със слабия и колеблив Пилат ще могат да прокарат своите планове без особени затруднения. Преди това той бе потвърждавал набързо присъди, осъждащи на смърт хора, за които те знаеха, че не заслужават такава участ. Според негова преценка животът на един затворник нямаше особена стойност; нямаше значение дали е невинен или виновен. Свещениците се надяваха, че и сега Пилат ще потвърди смъртното наказание на Исус, без да Го изслуша. Те молеха за тази услуга по случай техния национален празник.

Но в затворника имаше нещо, което възпираше Пилат да постъпи така. Не посмя да го извърши. Той прочете желанието на свещениците. Спомни си как не много отдавна Исус бе възкресил Лазар – един човек, който бе лежал мъртъв в продължение на четири дни; и реши, преди да подпише смъртната присъда, да узнае какви бяха обвиненията против Него и дали можеха да се докажат.

“Ако вашият съд е достатъчен – каза той, – защо тогава довеждате затворника при мене?” “Вземете го вие и го съдете според вашия закон.” Притиснати така, свещениците отговориха, че вече са произнесли присъда над него, но че за да бъде осъждането валидно, присъдата на Пилат трябва да потвърди тяхната. “Каква е вашата присъда?” – запита Пилат. “Смъртна – отговориха те, – но според закона ние нямаме право да осъждаме който и да било човек на смърт.” Помолиха Пилат да повярва на думите им за вината на Христос и да потвърди присъдата им. Щяха да носят отговорност за последствията.

Пилат не беше нито справедлив, нито пък съвестен съдия; но колкото и слаба да бе моралната му сила, той отказа да приеме това искане. Не желаеше да осъди Исус, докато срещу Него не се приведе някакво обвинение.

Свещениците се оказаха на кръстопът. Видяха, че трябва да прикрият лицемерието си с най-дебелото покривало. Не трябваше да позволят да проличи, че Христос е бил арестуван на религиозна основа. Ако това се посочеше като причина, тяхното разследване не би имало никаква тежест пред Пилат. Трябваше да излезе така, че Исус действа срещу обичайното право; тогава Той би могъл да бъде осъден като политически престъпник. Сред евреите възникваха постоянно бунтове и безредици срещу римското управление. Римляните се справяха с тях много строго и бяха постоянно нащрек, за да потушават всичко, което би могло да доведе до въстание.

Само няколко дни преди това фарисеите се бяха опитали да впримчат Христос с въпроса: “Право ли е за нас да даваме данък на кесаря или не?” Но Христос тогава смъкна маската на тяхното лицемерие. Римляните, които присъстваха, видяха пълното поражение на заговорниците и тяхното смущение от Неговия отговор: “Тогава отдавайте кесаревото на кесаря, а Божието на Бога” (Лука 20:22-25).

Сега свещениците смятаха да представят случая така, че все едно Христос е учил това, което те били искали Той да учи. В затруднението си извикаха на помощ лъжесвидетели, които “почнаха да Го обвиняват, казвайки: Намерихме този, че развращава народа ни, забранява да се дава данък на кесаря и казва за себе си, че е Христос, Цар”. Три обвинения и всяко едно без основание. Свещениците го знаеха, но бяха готови да лъжесвидетелстват, стига да могат да постигнат целта си.

Пилат разбра намеренията им. Той не повярва, че затворникът е правил заговор против властта. Неговият кротък и скромен вид съвсем не отговаряше на такова обвинение. Бе убеден, че е организиран таен заговор, за да бъде погубен невинен човек, застанал на пътя на еврейските сановници. Обръщайки се към Исус, той го запита: “Ти ли си юдейският цар?” Спасителят отговори: “Ти право казваш.” И като изговори това, лицето Му се освети, като че ли слънчев лъч светна над Него.

Щом чуха отговора Му, Каяфа и наобиколилите го призоваха Пилат да потвърди, че Исус е извършил престъплението, в което бе обвинен. С шумни викове свещениците, книжниците и управниците поискаха Той да бъде осъден на смърт. Виковете бяха подхванати и от тълпата и ревът й стана оглушителен. Пилат се смути. Понеже Исус не отговори на обвинителите Си, той Му каза: “Нищо ли не отговаряш? Виж за колко неща Те обвиняват! Но Исус нищо не отговори.”

Застанал зад Пилат пред очите на всички в съдебната зала, Христос чу клеветата; но на всички лъжливи обвинения срещу Него Той не отговори нито дума. Цялото Му държание доказваше, че съзнава своята невинност. Стоеше непоклатим пред яростните вълни, които Го връхлитаха. Сякаш вълните на гнева, издигащи се все по-високо и по-високо като вълни на бушуващ океан, се разбиваха до Него, без да Го докосват. Стоеше мълчалив, но мълчанието Му бе красноречиво. То бе като светлина, която се излъчва от вътрешния човек към външния.

Пилат бе учуден от поведението на Исус. Дали този човек се отнася с такова пренебрежение към процеса, понеже не Го е грижа за живота Му? – се питаше той. Като Го гледаше как понася оскърбления и подигравки, без да им отвръща, сметна, че Христос не би могъл да е толкова несправедлив и неправеден, каквито бяха крещящите свещеници. Надявайки се да разбере истината от самия Него и да избегне врявата на тълпата, Пилат отведе Исус настрана и отново Го запита: “Ти юдейски цар ли си?”

Исус не отговори пряко на този въпрос. Той знаеше, че Светият Дух се бори с Пилат и Му даде възможност да признае своето убеждение. “От себе си ли казваш това – попита Той – или други са ти говорили за Мене?”, т.е. какво е подтикнало Пилат да зададе този въпрос – обвинението на свещениците или това бе желание да приеме светлина от Христос. Пилат разбра значението на Христовите думи, но гордост се надигна в сърцето му. Той не пожела да признае убеждението, което му се бе натрапило. “Че аз юдеин ли съм?” – каза той. “Твоят народ и главните свещеници те предават на мене, какво си сторил?”

Златният случай за Пилат бе отминал. И все пак Исус не го остави без по-нататъшно осветление, макар и да не отговори направо на въпроса му. Той изложи ясно Своята мисия. Даде на Пилат да разбере, че не се стреми към земен престол.

“Моето царство не е от този свят – каза Той, – ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден на юдеите, а сега царството Ми не е от тук. Затова Пилат Му каза: ‘Тогава ти Цар ли си?’ Исус отговори: ‘Ти право казваш, защото Аз Съм цар. Аз затова се родих и затова дойдох на света, да свидетелствам за истината. Всеки, който е от истината, слуша Моя глас.’”

Христос потвърди, че Неговото слово бе само по себе си ключ, който би могъл да отключи тайната пред готовите да я приемат. То съдържаше препоръчителна сила и това бе тайната за разпространяването на Неговото царство на истината. Исус желаеше Пилат да разбере, че само чрез приемане и усвояване на истината можеше да бъде възстановено неговото покварено естество.

Пилат имаше желание да узнае що е истина. Умът му бе объркан. Той жадно се хвана за тези думи на Спасителя и сърцето му се развълнува от силния копнеж да разбере какво всъщност представляваше истината и как би могъл да се сдобие с нея. “Що е истина?” – запита той, но не дочака отговор. Врявата отвън му напомни за неговите интереси и задължения в момента, защото свещениците крещяха за незабавно действие. Излизайки навън при евреите, той заяви категорично: “Аз не намирам никаква вина в Него.”

Тези думи, излезли от устата на един езически съдия, бяха унищожителен укор против вероломството и лъжовността на израйлевите управници, които обвиняваха Спасителя. Когато свещениците и старейшините чуха всичко това от Пилат, разочарованието и гневът нямаха граници. Толкова дълго време бяха кроили планове и бяха чакали този случай. Усетили, че има изгледи Исус да бъде освободен, се ожесточиха още повече, сякаш бяха готови да Го разкъсат на парчета. Шумно оспориха изявлението му и го заплашиха с неодобрението на римската власт. Обвиниха го, че отказва да осъди Исус, Който според техните твърдения се е надигнал против кесаря.

Прозвучаха гневни викове, които заявяваха, че размирното влияние на Исус е добре известно из цялата страна. Свещениците казаха: “Той вълнува людете, понеже поучава по цяла Юдея, като е почнал от Галилея и е следвал даже до тук.”

До този момент Пилат нямаше намерение да осъди Исус. Той знаеше, че евреите Го обвиняваха поради омраза и предразсъдъци. Знаеше задълженията си. Правосъдието изискваше Христос да бъде освободен незабавно. Но Пилат се уплаши от зложелателството на народа. Ако откажеше да предаде Исус в ръцете им, можеше да се вдигне голям шум, а той се страхуваше точно от това. Когато чу, че е бил от Галилея, той реши да Го изпрати на Ирод, управителя на тази провинция, който по това време се намираше в Ерусалим. С тази си постъпка Пилат смяташе да снеме от себе си отговорността по делото и да я прехвърли на Ирод. Смяташе също така, че това е и един добър случай да излекува старата вражда между него и Ирод. Точно така и стана. Двамата съдии се сприятелиха покрай процеса на Спасителя.

Пилат отново предаде Исус на войниците и сред подигравките и оскърбленията на тълпата набързо бе отведен в съдебната зала на Ирод. “А Ирод, като видя Исус, много се зарадва.” Никога преди това не бе виждал Спасителя, но “много се зарадва, защото отдавна желаеше да Го види, понеже бе слушал за Него и надяваше се да види някое знамение от Него”. Това бе същият Ирод, чиито ръце бяха опетнени от кръвта на Йоан Кръстител. Когато чу за първи път за Исус, той бе поразен от ужас и каза: “Това е Йоан, когото аз обезглавих, той е възкръснал от мъртвите” “и затова тия сили действат чрез него” (Марко 6:16; Матей 14:2). И все пак Ирод желаеше да види Исус. Сега му се отдаваше случай да спаси живота на този пророк и царят се надяваше по този начин да заличи завинаги от ума си спомена за онази кървава глава, поднесена на блюдо. Той желаеше също така да задоволи и любопитството си и си помисли, че ако на Христос се обещае свобода, Той би направил всичко, което би се поискало от Него.

Голяма група свещеници и старейшини бяха придружили Христос до Ирод и когато Спасителят бе въведен вътре, тези сановници, говорейки всички много възбудено, представиха своите обвинения. Но Ирод обърна малко внимание на обвиненията. Той заповяда да млъкнат, желаейки да му се даде възможност да разпита Христос. Заповяда да свалят белезниците Му, като същевременно осъди обвинителите, че са се отнесли така грубо с Него. Поглеждайки състрадателно спокойното лице на Спасителя на света, прочете там само мъдрост и чистота. И Ирод като Пилат бе доволен, че обвинението срещу Христос се дължеше само на злоба и завист.

Зададе много въпроси, но през цялото време Спасителят запазваше дълбоко мълчание. По заповед на царя бяха докарани немощни и сакати хора и на Христос бе заповядано да докаже възможностите Си, като извърши чудо. “Хората казват, че можеш да лекуваш болни” – каза Ирод. Нетърпелив съм да видя, че тази твоя тъй широко разпространена слава не е лъжа.” Исус не отговори, но Ирод продължи да настоява: “Щом можеш да вършиш чудеса за другите, направи сега за себе си и това ще ти послужи за добро.” И той пак заповяда: “Покажи ни знак, че ти действително притежаваш тази сила, която мълвата ти приписва.” Но Христос се държеше така, като че ли не чува и не вижда нищо. Божият Син бе в човешко естество. Той трябваше да постъпи така, както би постъпил човек при тези обстоятелства. Затова не искаше да върши чудо, за да си спести страданието и унижението, които човек не може да не понесе, ако бъде поставен в същото положение.

Ирод обеща, че извърши ли някакво чудо в негово присъствие, Христос ще бъде освободен. Христовите обвинители бяха виждали със собствените си очи великите дела на Неговата сила. Те Го бяха чули да заповядва на гроба да върне своите мъртви. Бяха видели мъртвите да излизат от гробовете си послушни на Неговия глас. Сега ги обхвана страх да не би Той наистина да извърши чудо. От всичко най-много се плашеха от проявяването на Неговата сила. Това щеше да бъде смъртен удар върху техните планове, а може би щеше да им струва и живота. Силно обезпокоени, свещениците и управниците отново започнаха да настояват на своите обвинения против Исус. Повишавайки гласове, те заявиха, че Той е предател и богохулник и върши чудесата Си чрез силата, дадена Му от Веелзевул, княза на дяволите. Залата се превърна в сцена на голямо безредие, като едни викаха едно, други – друго.

Съвестта на Ирод сега бе далеч по-малко чувствителна от времето, когато потрепери от ужас пред искането на Иродиада за главата на Йоан Кръстител. Известно време той бе чувствал силни угризения на съвестта за своето ужасно дело. Но моралните му възприятия се притъпяваха все повече и повече от порочния му начин на живот. Сърцето му вече беше закоравяло дотолкова, че можеше да се хвали дори с наказанието, което бе наложил на Йоан, дръзнал да го изобличи. И сега нищо не му пречеше да сплаши Исус, като няколко пъти Му заяви, че има власт да го освободи или да Го осъди. Но Исус не даде никакъв признак, че чува и дума от онова, което Му се казва.

Мълчанието ядоса Ирод. То като че ли показваше пълно безразличие към неговия авторитет. За суетния и надут цар явният упрек би бил по-малко оскърбителен, отколкото да бъде игнориран по този начин. Той гневно заплаши Исус, Който все още продължаваше да стои спокоен и мълчалив.

Мисията на Христос в този свят не се състоеше в това да задоволява празно любопитство. Дойде, за да лекува съкрушените сърца. Ако трябваше да изговори някоя дума, за да излекува раните на болни от греха души, Той нямаше да мълчи. Но за тези, които само биха потъпкали истината под несветите си нозе, нямаше никакво слово.

Христос би могъл да каже на Ирод думи, които биха пронизали ушите на закоравелия цар. Можеше да го смрази от ужас и да го накара да се разтрепери от страх, като открие пред него всичките нечестия в живота му, както и ужаса от предстоящата му участ. Но Христовото мълчание бе най-строгият укор, който Той би могъл да отправи. Ирод бе отхвърлил истината, представена му от най-великия от пророците и нямаше да получи повече никаква друга вест. Небесното Величество нямаше за него ни една дума. Същото това ухо, което бе винаги отворено за вопъла на човешките неволи, не бе отворено за заповедите на Ирод. Очите, които със състрадателна, прощаваща любов отправяха взор към каещия се грешник, не можеха да дарят на Ирод и един поглед. Устните, които бяха изговаряли най-внушителните истини, които с най-нежна молба бяха подканяли и най-грешните, и най-ниско падналите, бяха затворени за надменния цар, не чувстващ никаква нужда от Спасител.

Лицето на Ирод потъмня от ярост. Като се обърна към тълпата, той гневно обяви Исус за измамник. След това Му каза: “Ако не дадеш някакво доказателство в подкрепа на твоите твърдения, ще те предам на войниците и на народа. Те може да успеят да те накарат да проговориш. Ако си измамник, смъртта от техните ръце е единственото, което заслужаваш; ако си Син на Бога, спаси се, като извършиш чудо!”

Едва бяха изговорени тези думи и тълпата се втурна към Христос. Като диви зверове се нахвърлиха върху плячката си. Дърпаха го насам-натам, като и Ирод се присъедини към тях, мъчещи се да унизят Божия Син. Ако римските войници не се бяха намесили и не бяха отблъснали побеснялата тълпа, Спасителят щеше да бъде разкъсан на парчета.

“Но Ирод с войниците си, презирайки Го, след като Му се поруга, облече Го във великолепна дреха.” Римските войници взеха участие в това унизително третиране. Всичко, което тези безверни, покварени войници, подпомогнати от Ирод и еврейските сановници, можаха да измислят, бе стоварено върху Спасителя. Но въпреки това Той не изгуби Своето божествено търпение.

Христовите гонители измерваха характера на Спасителя със своя. Те Го бяха представили подъл, каквито бяха самите те. Но зад цялата тази видима картина се натрапи и една друга - сцената, която един ден ще видят в цялата й слава. Имаше някои, които потрепериха от Христовото присъствие. Докато грубата тълпа Му се покланяше подигравателно, някои от онези, които идваха по-напред със същите намерения, се дръпваха назад, изплашени и онемели. Ирод се почувства изобличен и осъден. Последните лъчи на Божията милост грееха над закоравялото му от грях сърце. Той усети, че това не бе обикновен човек, защото Божеството проблясваше през човешкия образ. В същото време, когато Христос бе заобиколен от подигравачи, блудници и убийци, царят почувства, че гледа един Бог на Своя престол.

Колкото и да беше закоравял, Ирод не посмя да потвърди осъждането на Христос. Той поиска да се освободи от тази страшна отговорност и Го изпрати обратно в римската съдебна зала.

Пилат се разочарова и му стана много неприятно. Когато евреите се завърнаха със своя затворник, той ги запита нетърпеливо какво искат да направи. Напомни им, че вече беше разпитал Исус и не бе намерил в Него никаква вина. Каза им, че повдигат обвинения против Него, но не могат да докажат нито едно от тях. Изпратил ги бе при Ирод – тетрарха на Галилея, техен сънародник, но и той също не бе намерил в Него нещо достойно за смърт. “И тъй, като Го накажа – рече Пилат, – ще Го пусна.”

Тук Пилат показа своята слабост. Той бе заявил, че Исус е невинен и въпреки това пожела да Го бичува, за да усмири гонителите му. Пожела да пожертва справедливостта и принципа, за да направи компромис с тълпата. Това го постави в неблагоприятно положение. Тълпата се възползва от неговата нерешителност и ревна още по-силно. Ако Пилат от самото начало бе застанал твърдо, отказвайки да осъди човек, когото намира за невинен, той би строшил онази фатална верига, която щеше да го омотае и да му причини измъчващите го до края на живота му угризения и чувство за вина. Ако бе останал верен на своите убеждения за правото, евреите нямаше да имат смелостта да му диктуват. Христос пак щеше да бъде умъртвен, но вината нямаше да падне върху него. Пилат обаче изнасили съвестта си стъпка по стъпка. Той потърси извинение за себе си да не съди справедливо и безпристрастно и сега се намери почти безпомощен в ръцете на свещениците и управниците. Неговата колебливост и нерешителност се оказаха гибелни.