"Хуманитарните войни и новият интервенционализъм в контекста на колективната система на ООН за поддържане на международния мир"
Изтегляне 0.74 Mb.
|
|
Софийски университет “Св. Климент Охридски” Юридически факултет Специалност “Право”
Курсова работа по международно публично право на тема:
Изготвил: Мария Николаева Иванова, Юридически факултет, специалност: право, II курс, 15 група, факултетен номер 56235 Въведение Пътят към Ада е постлан с добри намерения Какво сме ние: животни, задето воюваме, или ангели, защото често се опитваме да го превърнем в нещо свещено? “Няма нищо хуманитарно в една бомба.” Трудно е да се прави добра външна политика, когато основните й организационни принципи са дефектни - като една теория без фактологична аргументация и всеобхватен поглед върху реално случващите се събития. Изучаването на международните отношения би трябвало да отбележи непрекъснатото състезание между реалистичната, либералната, радикалната и в по-малка степен конструктивистката традиции като обяснителни парадигми на действителната политическа обстановка. Голямото разделение между правото на силата и силата на правото привидно се преодолява през последните десетилетия. Укрепването на международната правна школа от една страна се дължи на инфилтрирането на идеи от критичната юриспруденция, от друга – на либералните теоретици, които изследват от нов ъгъл обичайното международно право и енигмите на opinio iuris. След триумфа на реализма в постсоциалистическия период и тихите, прозрачни, груби нарушения на международното право от новите стари велики сили, възниква необходимостта от преразглеждането на “оправдателната” доктрина - във века на свръхскоростните комуникации и нарастващата “четвърта власт” – Интернет, медиите като средство за манипулиране на масите, политически предложения на пропозиции, скриващи фактическите истини, се оказват твърде недостатъчни. За пореден път с “прецедент”, разкриващ “дълга практика и признаване от различни школи”, правото застава зад raison d`etat, за да представи на широката общественост теорията за хуманитарната интервенция. В своето есе Вечен мир(“Zum ewigen Frieden“) Кант изразява възмущението си, че думата “право” (Recht) се използва в дискурса на войната. Философът от Кьонисберг намира за изненадващ факта, че то все още не е изхвърлено от военния политически речник като “педантично” понятие и че нито една държава не е била достатъчно смела публично да го заяви. Че хората, оправдаващи агресивните конфликти, цитират Хуго Гроций, Пуфендорф и Фатер и се водят техни последователи. Кантианската концепция за институционална международна система за мирно разрешаване на международните спорове се доразвива в либералната теория (Тесон, Ана Мари Слоутър), които поставят като главно изискване пред “конституционните демокрации” защитата на индивидуални права чрез противоречиво тълкуване на категоричния императив. Морализацията и политизацията не се дължат на силните конфронтации в дискусиите около хуманитарната интервенция – те са иманентни, защото тя се опира на “фундаменти” със съвсем екстраполиращ, “интердисциплинарен” характер. Ето защо изложението е структурирано около анализ на основните й опорни точки, нейния исторически контекст и моралните, политическите и правните й аспекти. В последователното им излагане ще се разкрият отношенията и действителното напрежение между на пръв поглед противоречивите идеи за суверенитет и външна намеса, както и възможни ефективни начини за преодоляване на глобални хуманитарни проблеми. Понятието за държавен суверенитет има дълбок правен, но и политически заряд. С начертаването на историческите му корени в международното право и държавната практика се цели разкриването на съществената му роля в съвременните международни отношения, паралелно с излагане на нарастващите тенденции за ограничаване на действителното му упражняване, които не биха могли да се имплицират от една строго легална дефиниция. Анализът хвърля светлина върху променящата му се природа и предизвикателствата, които се изправят срещу традиционната статична концепция: принципа на самоопределението на народите и желанието да се преначертаят границите, разширяващото се тълкуване на заплаха за международния мир и сигурност, отслабването на държавната власт и повишаването на значението на народния суверенитет. Интервенцията е разгледана от правен ъгъл, както и на фона на държавната практика. Въпреки влизането на широк кръг едностранни външни намеси в ежедневната политика, в случаите, когато те се упражняват без съгласието на съответната държава, принципът за ненамеса остава тежащ. Анализират се три специфични техни измерения: употреба на военна сила, налагане на санкции и международно наказателно преследване, които определят по-тесните рамки на хуманитарната намеса. 1. Държавният суверенитет За последните няколко века той е определящ принцип за междудържавните отношения и основа на световния ред. Концепцията за държавен суверенитет има корени в международното обичайно право и заляга в Устава на ООН, като се превръща в съществен компонент от поддържането на международния мир и сигурност, стабилна защита на слабите държави срещу силните. По същото време той не е ненарушим нито в правото, нито на практика, както би имплицирала формалната легална дефиниция. Според бившия генерален секретар на ООН, Бутрос Гали, Времето на абсолютния суверенитет е безвъзвратно минало, неговата теоретична обосновка никога не е съвпадала с реалността. Емпирично погледнато, суверенитетът рутинно е нарушаван от великите сили. В днешния глобализиращ се свят е всеобщо прието, че културните, икономическите и екологичните влияния не искат виза за вход. Концепцията за държавния суверенитет е добре окопана в политическия и политически дискурс. По същото време териториалните граници се заличават не толкова от технологиите и комуникациите, колкото от политическите измерения на вътрешни безредия и кризи, които рефлектират на световно ниво. В резултат теориите за мястото и ролята на държавния суверенитет през последното десетилетие се развиват бързо и същностно в огромни, спорни текстове и на тяхна основа протичат съвременните дискусии около интервенцията. Малко обекти в международното право и отношения са толкова чувствителни, колкото идеята за суверенитета, която Щайнбергер в Енциклопедия на международното публично право определеля като най-противоречивата и неясна в историята, доктрината и практиката на международното право. Хенкин се опитва да я заличи като понятие, Лаутерпахт я нарича дума с емоционална стойност, неозначаваща специфично съдържание, докато Верцийл отбелязва, че всяко негово обсъждане крие рискове от превръщане във Вавилонова кула. Същевременно Браун вижда суверенитета като основната конституционална доктрина на правото на народите, а Алън Джеймс - като единствен организиращ принцип на сухите повърхности на глобуса...разделени на самостоятелни цялости, начело със суверен, от конституционно независим тип. Както отбелязва Фалк, малко неутрална земя остава, що се отнася до суверенитета. Поглед към корените на понятието и неговата роля в еволюцията на държавната практика ще обоснове дискусията за правното значение на суверенитета и производния от него принцип за ненамеса във вътрешните работи, които конституират съвременното международно право. С изследването на границите на суверенитета ще се посочат и пътищата на неговата трансформация, обусловени от гореизложените настоящи предизвикателства. 2. Значение и цел на държавния суверенитет Държавният суверенитет изразява компетентността, независимостта и формалната правна равнопоставеност на държавите. Понятието обикновено се използва, за да обхване всички сфери, в които международното право разрешава на държавата да упражнява властта си без външна намеса. Тези области включват избор на политическа, икономическа, социална и културна системи и формулирането на собствена външна политика. Свободата на вземане на решения не е неограничена, но зависи от развитието на международните отношения и съответно на международното право (ius cogens), както и от доброволно сключени международни договори. Идеята за управляващия суверен датира векове назад в контекста на правно регулирани международни отношения и юридически традиции на коренно различни териториални цялости като Египет, Китай и Древен Рим. Приема се, че основите на сегашния международноправен ред се полагат с Вестфалския договор от 1648 г. След близо тридесетгодишна война с него се установява върховенството на суверенната власт на държавата в система от независими и равнопоставени субекти като начин за закрепване на реда и мира в Европа. Главните елементи на държавния суверенитет се кодифицират през 1933 г. в конвенцията от Монтевидео за правата и задълженията на държавите. Те включват три необходими изисквания: перманетно население, определена територия и функциониращо правителство. Важен компонент на суверенитета винаги е било адекватното осъществяване на държавната власт в териториални рамки с изключване властта на други държави. Международната система след 1945 г., залегнала в Устава на ООН, усвоява този основен модел. След деколонизацията рестриктивният и евроцентристки (Западен) модел се превръща в глобален. Няма повече аутсайдери, защото, теоретично погледнато, всеки човек на Земята живее в суверенна държава. По същото време умножаването на броя независими държави не заличава противоречивия характер на суверенитета. В съответствие с чл.2, т.1 от Устава на ООН, Организацията се основава на принципа на суверенното равенство на всички държави членки. Докато те са равни в отношение една спрямо друга, техният статут на легално равни като белег на държавния им суверенитет е базис на изграждането на междуправителствените организации, чийто капацитет да действат между и в държавите се определя от самия приет конститутивен акт. През 1949 г. Международният съд на справедливостта отбелязва, че между независимите държави, зачитането на териториалния суверенитет е същностна основа на международните отношения, а тридесет години по-късно се позовава на фундаменталния принцип на държавния суверенитет, върху който почива цялото международно право. Като израз на държавността националният суверенитет гради системата на международноправния ред. Един акт на агресия е неправомерен не само защото подкопава този ред, но и защото държавите са упражнили суверенитета си, забранявайки войната. Съответно, провалът или отслабването на държавната власт, водейки до вътрешен политически вакуум, предизвикват човешки трагедии и международна и регионална несигурност. Репресивни, агресивни или държави в колапс могат да доведат до заплахи за международния мир и сигурност. Принципът за ненамеса във вътрешните работи e котвата на държавния суверенитет в международните отношения и задължения. Държавната юрисдикция се отнася както до правото на държавата да предпише определени правила за поведение в рамките на правната си система, така и да ги приложи, скрепени със съответна правна санкция. Тя е prima facie изключителна над държавната територия и задължението за ненамеса защитава както териториалния суверенитет, така и вътрешната юрисдикция на държавите на равна основа. В Устава на ООН е заложена експлицитна забрана за намеса във вътрешните работи на държавите членки. Чл.2, т.7, гласи, че никоя разпоредба на настоящия Устав не дава право на Организацията на обединените нации да се намесва в работи, които по естество са от вътрешната компетентност на която и да е държава, нито изисква от членовете да представят такива въпроси за уреждане. Суверенитетът е ключова конституционна гаранция за съхраняването на международния ред. Въпреки плурализацията на международните отношения чрез пролиферацията на недържавни субекти на международното право - демонстрирано от ускорените темпове на икономическа глобализация, демократизация и приватизация - държавата остава фундаменталният защитник на правата на човека на локално ниво в построената международна система на колективна сигурност. Равният правен статут на държавите предоставя протекции на слабите държави при оказване на натиск от страна на по-силни от тях. Тази идея е изразена от алжирския президент, който като председател на Организацията за африканско единство, нарича суверенитета нашата последна защита срещу правилата на един несправедлив свят. 3. Граници на държавния суверенитет Съществуват важни и широкоприети граници на държавния суверенитет и съответно вътрешната юрисдикция на държавите в международното право. На първо място, Уставът на ООН хвърля светлина върху напрежението между суверенитета, независимостта и равенството на отделните държави от една страна и колективните международни задължения за съхраняване на международния мир и сигурност, от друга. Според гл.VII суверенитетът не е бариера пред действия на Съвета за сигурност като част от мерки в отговор на заплаха за мира, нарушения на мира или акт на агресия. С други думи, суверенитетът на държавите според Устава на ООН отстъпва пред изискванията на международния мир и сигурност. А статусът на суверенното равенство се държи ефективно само при наличие на стабилност, ред и мир между дъражвите. На второ място, държавният суверенитет може да бъде ограничен от обичайни и договорни задължения в международните отношения и право. Държавите носят правна отговорност за изпълнението на международните си задължения и следователно техният суверенитет не може да бъде извинение за неосъществяването им. Задълженията, произтичащи за държавите по силата на тяхното членство в ООН и подобни международни организации предполага ограничения пред суверенитета им до размера на предписаните в Устава задължения. Чл.2, т.2 от Устава, гласи, че всички членове на Организацията изпълняват добросъвестно задълженията, които са поели съгласно настоящия устав, а под заглавието Цели и принципи, същият член задължава държавите членки да постигнат международно сътрудничество при разрешаване на международните въпроси от икономическо, социално, културно или хуманитарно естество, както и при развиване и насърчаване зачитането правата на човека и основните свободи на всички без разли от раса, пол, език или вероизповедание. По-нататък ООН се определя като център за хармонизиране на държавите за предприемане на действия за постигане на посочените общи цели. Следователно, решаването на икономически, социални, културни и хуманитарни проблеми, както и свързани с правата на човека се проектира в международната сфера. Суверенитетът носи имплицитни отговорности за държавите да защитават населението, упражнявайки адекватно правителствените функции. След 1945 г. запазеният за външна ненамеса кръг значително се стеснява и се наблюдава разширяваща се мрежа от задължения в областта на правата на човека. Те съставят твърд набор от държавни задължения, които защитават личността и регулират политически и икономически дейности. Суверенитетът не е в състояние да загради вътрешните нарушения на правата на човека, които противоречат на международни задължения. По подобен начин чл.2, т.7 от Устава засяга границите на компетенциите на ООН като международна организация, а фразата по естество от вътрешната компетентност - сфери, които не се регулират от международното право. Както определя Международният съд на справедливостта, въпросът дали определен проблем е или не е изцяло във вътрешната юрисдикция на дадена държава, е относителен и зависи от развитието на международните отношения. По-нататък той заключава, че изглежда неприемливо термини като вътрешни работи да имат фиксирано съдържание, независимо от последващата еволюция ан международното право. Държавният суверенитет ерозира под въздействието на съвременни икономически, културни и екологични фактори. Взаимодействието в преди наречените вътрешни работи между държавата и частния сектор и външни субекти е рутинно. Но проблемът тук е съсредоточен в потенциалното напрежение, когато норми относно държавния суверенитет и масoви нарушения на правата на човека съществуват едновременно. Както отбелязва Кофи Анан пред Общото събрание на ООН през 1999 г., държави, придържащи се към криминално поведение, трябва да знаят, че границите не са абсолютна защита. На този фон събитията през последните години поставят нови предизвикателства пред суверенитета. 4. Нарастващите заплахи за държавния суверенитет Гореизложените граници на суверенитета са всеприети. Те са заложени в Устава на ООН, негови авторитетни правни интерпретации и множество последващи международни договори. През последните декади и особено след Студената война, четири радикални заплахи се изправят пред държавния суверенитет: непрекъснатите искания за самоопределение на народите, разширеното тълкуване на международния мир и сигурност, отслабването на държавната власт и нарастващото значение на народния суверенитет. Централната настояща трудност пред суверенитета възниква от ерозирането на две норми, които не са били засягани по време на Студената война - ненарушимостта на границите и нелегитимността на сецесията. За близо половин век, колективното самоопределение е ограничено до първоначалния процес на деколонизация. Съществуващите граници са неприкосновени и е немислимо да се предполага, че част от дадена държавна територия може да се отдели, дори и с получено съгласие на държавата. Уставът на Организацията за африканско единство недвусмислено сочи, че колониалните граници, въпреки че са арбитрарно начертани, трябва да се спазват, иначе би настъпил хаос. Uti possidetis, ita possideatis. В края на Студената война обаче тези относително чисти води се размътват. СССР се превръща в бивша суперсила. Русия наследява неговия правен статут, включително постоянно място в Съвета за сигурност, но се създават 14 нови държави. Скоро след това Югославия се разпада на 6 независими държави, а Еритрея се отделя от Етиопия. Това отслабване на нормите, отнасящи се до границите и сецесиите, създава нови напрежения. Политиците в развиващите се страни са дълбоко загрижени за легалността на колониализма. Тъй като европейските държави са управлявали толкова много азиатски и африкански държави без наличие на съгласие от страна на последните, уважението на държавния суверенитет е норма par excellence за ексколониалните държави. В светлината на историята е трудно за представителите на развиващите се страни да приемат за ценни алтруистичните заявления на Запада. Което може да изглежда като тесногръден легализъм, като разрешението на Съвета за сигурност за осъществяване на намеса - често за Юга е необходима oпорна стена срещу новите форми на империализма. Втората заплаха пред суверенитета се състои в разширеното тълкуване на заплахи за международния мир и сигурност и правото да се прекрачва принципа на ненамеса. То произтича от факта, че колективната система за сигурност, заложена в Устава, е изградена въз основа на опита от Втората световна война, част от който е съмнително приложим в настоящите условия. Фокусът е принципно върху външно неправомерно упражняване на суверенитета от държави, извършващи актове на агресия. Колективни усилия на ООН да се справи с вътрешни проблеми на мира и сигурността, масови нарушения на правата на човека, включващи геноцид, се противопоставят на изискването за суверенен статус на страните членки според Устава. Действия на държавите, одобрени след края на Студената война от Съвета за сигурност, непрекъснато разширяват рамките на идеята за заплаха за международния мир и сигурност. Този процес всъщност започва още по време на Студената война с наказателните решения на Съвета за сигурност под формата на икономически санкции и оръжейно и петролно ембарго срещу апартейда в Южна Африка. И в двата случая Съветът за сигурност определя обръщането към действия под гл.VII като отговор на заплахи за международния мир и сигурност. Но истинските мотиви са човешките жертви от вътрешно нарушаване на правата на човека или режими на бялото малцинство. Еволюцията на дефиницията за заплаха за международния мир и сигурност нараства през деветдесетте години на XX век. Например, докато се позовава на чл.2, т.7 от Устава, Съветът за сигурност в резолюция 688 (1991) осъжда репресията на цивилното иракско население в много части на Ирак, включващи предимно населените с кюрди. Съветът за сигурност последователно обявява атаките срещу цивилни в Босна и Херцеговина, Сиера Леоне, Косово за сериозни нарушения на международното право. Потвърдено е, че страните по Женевската конвенция и прилежащите й протоколи, са индивидуално отговорни за подобни нарушения. Oсноваването на международни трибунали с наказателна юрисдикция и преговорите около Римския статут за Международния наказателен съд сигнализират, че жестокостите с човешки същества, вършени от собствените им правителства, като военни престъпления, престъпления срещу човечеството, и разпространяване на геноцид, могат да надвият претенциите на суверенитета. Най-сериозните интервенции през 90-те години на XX век са легитимирани поне отчасти на хуманитарни основи, въпреки че и тези хуманитарни измерения отново са представени като заплаха за международния мир и сигурност. В повечето случаи бедствена хуманитарна ситуация се споменава експлицитно в резолюциите на Съвета за сигурност - с най-показателен пример Сомалия, където думата хуманитарна се споменава 18 пъти в резолюция 794 (1992). В сесия, посветена на Африка от януари 2000, пандемията от СПИН също е обявена за грижа на Съвета за сигурност. Накратко, интерпретациите на международния мир и сигурност, които определят и компетенциите на Съвета за сигурност, са същностно разширени, макар и не без противоречия. Третото предизвикателство пред традиционните интерпретации на държавния суверенитет се появява заради невъзможността на определени държави да упражняват ефективно властта си в рамките на територията си. В някои случаи суверенитетът се оказва легална фикция, която не съответства на политическата реалност. По думите на един анализатор (Р. Джаксън), те са квази-държави. Както беше отбелязано вече, същностно измерение на суверенитета е възможността за фактически контрол над територията. Някои автори дори спорят, че провалилите се държави нарушават изискването за членство в ООН в чл.4 от Устава, че са в състояние да поемат задълженията си. Тази перспектива се оказва важна на фона на нарастващата убеденост, че осъществяването на държавната власт е необходимо условие за защитата на фундаментални субективни права. Тя не носи съжаление за репресивните правителства, но признава минимум на държавна юрисдикция за съхраняването на вътрешния и външен ред и справедливост. Отсъствието или изчезването на функциониращ кабинет може да доведе до същия вид човешка катастрофа като наличието на репресиращ такъв или до гражданска война. Последствията в такива държави са анархия, хронично безредие и цивилна война без съобразяване с правилата за водене на въоръжени действия. Поотделно или общо тези качества препяствят държавата да упражнява властта си над цялата територия. В подобна ситуация революционни групи могат да окупират и контролират големи части от нея, спирайки възможността на държавата, поемайки отговорност да защитава индивидите, да съхрани обществената сигурност. Политическият вакуум в резултат от посочените обстоятелства води до намесата на недържавни участници, които поемат проблемите в собствените си ръце, бежански вълни и насилствено преместване на населението, които създават грижи и на другите държави, международни организациии и гражданското общество. В подкрепа на интервенцията на Икономическата общност на западноафриканските държави в Либерия, Зимбабве излага позицията, че вътрешните работи трябва да се квалифицират като такива в мирна среда. Teжките хуманитарни последици от провала на държавната власт води Съвета за сигурност до прекрачване на държавния суверенитет със заявления, че вътрешното безредие може да конституира заплаха за международния мир и сигурност. Например в Сомалия пълното отсъствие на държавно управление подтиква Съвета за сигурност да предприеме намеса под условията на гл.VII. Четвъртата заплаха за традиционния държавен суверенитет възниква от променящия се баланс между държавите и народите като източник на тяхната легитимност и власт. По-старата версия на правото между държавите е преборена от правото, базирано на индивида. В съвременния политически и правен дискурс се защитава по-широка концепция за суверенитета, включваща правата на човека и отговорността на държавите. Такава формулировка е предложена от Кофи Анан в широко цитирана негова статия в The Economist за две концепции за суверенитета, която помага да се изясни интензивния дебат около легитимността на хуманитарната интервенция. В нея той спори, че едната идея за суверенитета е ориентирана около държавите, а другата - около народите: Каталог: files -> files files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България files -> Георги Димитров – Kreston BulMar files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт Изтегляне 0.74 Mb. Сподели с приятели:
|