Хвърчащата класна стая Ерих Кестнер

Ерих Кестнер

Този път ще стане истински коледен роман. Всъщност канех се да го напиша още преди две години; а сетне, вече съвсем сигурно, миналата година. Но, както става винаги, все нещо ми попречваше. Докато напоследък майка ми каза: „Не го ли напишеш тая година, няма да получиш нищо за Коледа!“

Това реши всичко. Бързо стегнах куфара си, сложих в него ракетата за тенис, банския костюм, зеления молив и страшно много хартия и когато, запотени и запъхтени, от бързане се намерихме в чакалнята на гарата, запитах: О — А сега накъде?

Защото — съвсем понятно е — да, съчиняваш коледен роман сред най-голямата лятна жега е много мъчно нещо. Не можеш просто да седнеш и да пишеш: „Беше лют мраз, снегът се сипеше на провала и когато господин доктор Айзенмайер подаде глава през прозореца, двете му уши замръзнаха…“ Искам да кажа, че и при най-добра воля не можеш да пишеш подобно нещо през август, докато лежиш отпуснат като задушено месо на смесения плаж и чакаш всеки миг да получиш слънчев удар! Или не сте съгласни?

Жените са практични. Майка ми намери изход. Пристъпи към гишето за билети, кимна приветливо на чиновника и запита:

— Извинете, къде има сняг през август?

„На Северния полюс“ — се беше приготвил вече да каже чиновникът, но като позна майка ми, преглътна дръзката забележка и учтиво рече:

— На връх Цугшпице, госпожо Кестнер.

И така, наложи се незабавно да си купя билет за Горна Бавария. Майка ми каза още:

— Да не ми се връщаш у дома без коледния роман! Като ти стане много горещо, ще поглеждаш към снега на Цугшпице Ясно ли е?

В този миг влакът потегли.

— Не забравяй да пращаш дрехите си за пране! — извика в допълнение майка ми.

За да я поразядосам малко, изревах:

— И поливай цветята!

Сете си махахме с кърпички, докато всеки изчезна от погледа на другия.

И тъй, от две седмици живея в полите на Цугшпице, край голямо тъмнозелено езеро, и ако не плувам или не играя гимнастика или тенис, или пък Карлинхен не ме вози с лодката си, седя на малка дървена пейка сред една просторна ливада, а пред мен има маса, която непрестанно се клати, и на нея пиша моя коледен роман.

Околовръст цветята цъфтят във всевъзможни; багри. Тревичките почтително се прекланят пред вятъра. Пеперудите излитат на разходка. А една от тях, едно голямо пауново око, дори ме спохожда понякога. Кръстих я Гертруда и с нея се погаждахме много добре. Едва ли минава ден, без Гертруда да пристигне, пърхайки с крилца, и доверчиво да кацне върху моите листове.

— Е, как е, Гертруда? — питам аз тогава? Харесва ли ти се още животът?

В отговор тя лекичко вдига и спуща крилца и сетне доволна литва по своя път.

Отвъд, в края на тъмната елхова гора, са струпани голям куп дърва. Върху него се е сгушила котка на бели и черни петна и втренчено ме гледа. Подозирам и почти съм убеден, че е омагьосана. И че ако иска, би могла да говори. Само че не иска. Винаги, когато си паля цигара, тя прави гърбица.

Следобед офейква оттам, защото й става много горещо. И на мене; само че аз оставам. Все пак съвсем не е дребна работа да седиш така — да изгаряш от жега — и да описваш, да речем, бой със Снежни топки.

Облягам се тогава хубавичко на моята дървена пейка, поглеждам нагоре към Цугшпице, в чиито огромни скалисти бездни блести хладният вечен сняг, и ето че мога да продължа писането! Случват се наистина дни, когато откъм онзи край на езерото, отдето обикновено идват бури, се надигат облаци, преплуват небосвода право към Цугшпице и се трупат пре върха, докато от него вече нищичко не се виждал.

Тогава, разбира се, е свършено с описанието на битките със снежни топки и с другите подчертано зимни събития. Но това не е беда. През такива дни чисто и просто описвам сцени, които се разиграват в стая. Човек трябва да умее да се справя с всичко.

Вечер редовно идва да ме вземе Едуард. Едуард е едно кафяво теленце с мънички рогца, хубавичко като на картинка. Чува се още отдалеч, защото на шията му е окачен хлопатар. Отначало хлопатарът звъни съвсем слабо, понеже теленцето пасе горе на една планинска ливада. Сетне звънът се приближава все повече и повече. И накрая на сцената излиза и Едуард. Измъква се измежду високите тъмнозелени елхи, от устата му се подават няколко жълти маргаритки, сякаш ги е набрал нарочно за мен, и с тромави, бавни крачки прекосява поляната. Идва до моята пейка.

— Какво, Едуард, време ли е вече за почивка? — питам го аз.

Той ме гледа учудено и кима, и хлопатарът му звъни. Но пасе още мъничко, защото тук има великолепни глухарчета и анемони.

И аз написвам още няколко реда. А високо над нас кръжи орел й с все по-тесни серпантини се издига към небето.

Накрая прибирам зеления си молив и погалвам Едуард по топлата гладка кожа. А той ме мушва леко с рогца, за да стана най-сетне. И после двамата тръгваме бавно през хубавата пъстра ливада към дома.

Пред хотела се разделяме. Защото Едуард не живее в хотел, а у един селянин зад съседния ъгъл.

Неотдавна разпитах селянина. И той ми каза; че един ден Едуард сигурно щял да стане голям вол.

ВТОРОТО ПОДРАЗДЕЛЕНИЕ НА ПРЕДГОВОРА
Съдържа загубата на един зелен молив; забележка във връзка с големината на детските сълзи; презокеанското пътешествие на малкия Йонатан Троц, причината, поради която баба му и дядо му не дошли да го посрещнат; ода на човешкото дебелокожие и настойчив призив към смелите да проявяват разум и към разумните да проявяват смелост.

Всъщност снощи, когато седях лениво в общия салон на хотела, след като се бях нахранил, имах намерение веднага да продължа да пиша. Вечерното сияние по алпийските върхове беше вече изгаснало. Цугшпице и Рифелвенде се изгубиха сред сенките на настъпващата нощ. А от другия бряг на езерото, над потъналата в мрак гора, надничаше усмихнато пълната луна.

Тогава забелязах, че съм изгубил зеления си молив. Сигурно беше изпаднал от джоба ми, когато се прибирах. А може и Едуард — хубавото като на картинка теленце — да го бе взел за стрък трева и да го бе глътнал. Тъй или иначе, седях без работа в салона и не можех да пиша. Защото из целия хотел, при все че е много луксозен, нямаше зелен молив, който бих могъл да поискам назаем! Глупава работа, а? В края на краищата взех една детска книга, която авторът й ми беше изпратил, и я зачетох. Но скоро я оставих. Ужасно се ядосах! И ще ви кажа защо. Господинът направо иска да втълпи на децата, които четат книгата му, че те непрекъснато са весели и че просто не знаят какво да правят от щастие! Онзи неискрен господин твърди, че детството било изпечено от първокачествено козуначено тесто.

Как може един възрастен човек да забрави до такава степен детството си, че един ден изобщо да не знае колко тъжни и нещастни могат да бъдат понякога децата? (Използувам случая от все сърце да ви замоля: никога не забравяйте детството си! Обещавате ли ми? Честна дума?)

Защото всъщност няма значение дали плачеш заради счупената си кукла, или пък след години заради изгубения си приятел. В живота никога не е важно защо скърбиш, а само колко скърбиш. Детските сълзи съвсем не са по-дребни и често пъти са доста по-тежки от сълзите на възрастните. Но да не се разберем криво, драги приятели. Не е необходимо да се разнежваме без нужда. Искам да кажа само, че човек трябва да бъде честен дори когато това му причинява болка. Честен до мозъка на костите си.

В коледната история, която ще ви опиша от следната глава нататък, се среща едно момче на име Йонатан Троц; другарите му го, наричат Джони. Този малък осмокласник не е главен герой в книгата. Но тук му е мястото, да ви разкажа нещо за живота му. Роден е в Ню Йорк. Баща му бил германец. Майка му — американка. Двамата живеели като куче и котка. Накрая майка му избягала. И когато Джони станал четиригодишен, баща му го завел на нюйоркското пристанище, до един пароход, който заминавал за Германия. Купил на момчето билет за парахода, тикнал една десетдоларова банкнота в детското му портмоне и окачил на шията му картонена табелка, върху която било написано името на Джони. Сетне отишли при капитана. И бащата казал:

— Моля ви се, приемете със себе си детето ми! В Хамбург баба му и дядо му ще го вземат от парахода.

— Дадено, господине — отвърнал капитанът.

И докато го казал, бащата на Джони бил вече изчезнал.

Тъй момченцето пътувало само през целия океан. Пътниците били страшно мили към него, подарявали му шоколад, четели написаното на картонената табелка и казвали:

— Ех, късметлия си ти — още като малко дете да преплаваш голямото море!

След като пътували цяла седмица, пристигнали в Хамбург. И капитанът зачакал край стълбичката за слизане от парахода дядото и бабата на Джрни. Всички пътници слезли и потупали момчето още веднъж по бузата. Един учител по латински развълнувано казал: „Дано бъде за твое добро всичко това, мое дете!“ А моряците, които слизали на сушата, му извикали: „Не провесвай нос, Джони!“

И после на борда дошли хората, които трябвало да боядисват пак кораба, та при следния рейс до Америка да изглежда нов-новеничък. Капитанът стоял на кея, държал момченцето за ръка, поглеждал от време на време ръчния си часовник и чакал. Но не идвали нито бабата, нито дядото на Джони. Пък и не можели да дойдат. Те били умрели още преди много години! Бащата чисто и просто искал да се отърве от момчето и го изпратил в Германия, без да си блъска повече главата какво ще става после.

По онова време Йонатан Троц не разбирал още какво зло са му сторили. Ала той поотраснал и тогава се заредили много нощи, през които лежал буден и плачел. И цял живот не ще смогне да преодолее мъката, която му причинили на четири години, при все че, повярвайте ми, той е храбро момче.

Все пак работата се наредила някак. Капитанът имал една омъжена сестра; оставил момчето при нея, ходел му на гости през време на престоите си в Германия, а когато навършило десет години дал го в интерната при гимназията „Йохан Сигизмунд“ в Кирхберг. (Този интернат впрочем е мястото, където се разиграва нашата коледна история). Понякога Йонатан Троц все още заминава през ваканциите при сестрата на капитана. Хората наистина са много мили към него. Но по-често си остава и през ваканциите в училището. Много чете. И тайно пише разкази.

Може би един ден ще стане писател. Но това не се знае още. Той прекарва цели сутрини или следобеди в просторния училищен парк и разговаря със синигерчетата. Те кацат по ръцете му и го гледат въпросително с бчичките си, докато им говори. Понякога им показва едно кафяво малко детско портмоне и десетдоларова банкнота в него.

Описах ви историята на Джони само защото неискреният господин, чиято детска книга четох снощи в общия салон на хотела твърди, че децата винаги били весели и че от блаженство просто им се завивал свят: Нищо не разбира тоя човек!
Тежката страна на живота съвсем не почва, с изкарването на прехраната. Нито почва, нито пък свършва с това. Но аз не подчертавам тия общоизвестни истини, за да си въобразите сега, че сте кой знае колко важни, ами! И още по-малко, за да ви плаша. Не, не. Бъдете колкото можете по-щастливи! И толкова весели, че от смях да ви заболят тумбачетата! Но запомнете едно: не се самозалъгвайте и никога не допускайте да ви залъгват. Научете се да гледате неуспехите право в очите.

Не се плашете, ако не сполучите в нещо. Не се разкисвайте, ако нямате късмет. Не провесвайте нос! Кожата ви трябва да загрубее, та да издържа на всичко!

Трябва да се научите твърдо да преглъщате ударите, както се изразяват боксьорите. Трябва да се научите да ги преглъщате и да ги смилате. Инак още при първата плесница, която ви залепи животът, ще бъдете „гроги“. Защото боксьорските ръкавици на живота са дяволски големи, момчета. Ако изядеш една такава плесница, без да си подготвен за нея, достатъчно е след това само някоя от малките стайни мушици да кихне, за да се проснеш с цялата си дължина.

И тъй, не провесвайте нос! Старайте се кожата ви да загрубее! Ясно ли е? Който е проумял първото, вече наполовина е спечелил. Защото въпреки плесниците, които ще изяде, той ще запази достатъчно самообладание, за да използува двете качества, важни в случая — смелостта и разума. И запишете си на челото това, което ще ви кажа сега: смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия! Световната история познава много епохи, когато глупави хора са били смели, или пък умни хора — страхливи. Това не е било както трябва.

Едва когато смелите станат разумни и разумните — смели, наистина ще се почувствува онова, което в миналото често пъти по погрешка е било установявано: напредъкът на човечеството.

Впрочем, докато пиша тия едва ли не философски редове, аз пак седя на дървената си пейка сред пъстрата просторна ливада и масата пред мен продължава да се клати. Още преди обед си набавих от бакалницата един зелен молив. И сега пак е късен следобед. На Цугшпице блести току-що падналият сняг. Върху купчината дърва отсреща се е сгушила котката на бели и черни петна и втренчено ме гледа. Тя положително е омагьосана! А откъм планината звънти хлопатарът, окачен на шията на моя приятел Едуард. Скоро той ще дойде да ме вземе и да ме бодне с рогцата си. Пеперудата Гертруда днес не е идвала. Дано не й се е случило нещо!

Да, и утре най-сетне започвам с коледния роман. В него ще става дума за смелчаци и за страхливци, за умници и за глупаци. Нали в един интернат има най-различни деца?

А добре, че се сетих… Знаете ли всички какво е интернат? Интернат, това е един вид училище, гдето учениците живеят. Би могло да се каже също: казарма за ученици. Момчетата живеят там. Ядат в голяма трапезария на дълги маси, които трябва да подреждат сами. Спят в големи спални; сутрин идва домакинът и почва да бие една камбана, която звъни, та се къса. А неколцина дванадесетокласници са инспектори по спалните. Те следят зорко като ловджийски кучета другите да наскачат мигновено от леглата. Някои от момчетата никога не могат да се научат да оправят леглата си както трябва и затова в събота и неделя, когато на другите се разрешава да излязат в града, те остават в занималните и за наказание пишат упражнения. (Чрез това обаче пак не се научават да си оправят добре леглата.)

Родителите на учениците живеят в далечни градове или пък на село, където няма гимназиални училища. И децата отиват при тях на гости само през ваканциите. На някои деца много се иска и след изтичането на ваканцията да си останат в къщи. Други пък, стига родителите им да позволяваха, са готови да останат в училището дори и през ваканцията.

Има освен тях и тъй наречените приходящи ученици. Те са от същия град, в който се намира гимназията, и не живеят в училището, а по домовете си.

Но ето, моят приятел Едуард, хубавичкото като на картинка теленце, вече излиза от тъмнозелената елхова гора.

Втурва се и тромаво препуска напреко през ливадата към мен и към дървената ми пейка. Иде да ме вземе. Трябва да преустановя работата.

Сега то стои до мен и мило ме гледа. И така, извинете ме, че прекъсвам! Утре ще стана рано и най-сетне ще почна да пиша коледния роман. Вчера получих писмо от майка си и тя пита докъде съм стигнал.

Първата глава

— Дяволска работа! — каза на своя сътрапезник осмокласникът Матиас Зелбман. — Ама че ми стърже под лъжичката! На всяка цена ми трябват двайсет пфенига за една кесия вчерашни кифли. Имаш ли пари!

Ули фон Зимерман, дребно русокосо момче, измъкна портмонето от джоба си, даде на вечно гладния си приятел две монети по десет пфенига и прошепна:

— Ето, Мац! Само гледай да не те пипнат. В градината е дежурен Хубавия Теодор; Ако, те види да бягаш през портата, спукана ти е работата.

— Я се махай с твоите глупави дванайсетокласници, трепетлико такава! — рече тържествено Матиас и прибра парите.

— И не забравяй да дойдеш в гимнастическия салон! Пак имаме репетиция.

— Вързано е в кърпа! — рече Мац, кимна и изчезна, за да си купи час по-скоро вчерашни кифлички от пекаря Шерф на „Нордщрасе“.

Навън валеше сняг. Коледа се усещаше във въздуха. Човек можеше вече буквално да я подуши. Повечето от учениците тичаха из парка, замеряха се със снежни топки или дебнеха някой да се зададе замислен по алеята и разтърсваха с всички сили дърветата така, че снегът се свличаше тежко от клоните. Стогласен смях изпълваше градината. Неколцина горнокласници, запалили цигари и вдигнали яките на палтата си, крачеха с достойнство нагоре към Олимп. (Олимп от десетилетия насам наричаха един самотен тайнствен хълм, до който биваше да отиват само ученици от горните класове и на който според един слух имало древни германски жертвеници там всяка пролет се извършваха призрачни церемонии по приемане и посвещаване. Бррр!)

Други ученици останаха в училищната сграда, качиха се в занималните, за да четат, да пишат писма, да подремнат малко след обяда или пък да работят. Откъм стаите ехтеше гръмко свирене на пиано.

На гимнастическото игрище, заледено преди седмица от домакина, се пързаляха с кънки. Сетне внезапно почна страхотна тупаница. Отборът хокеисти на лед искаше да тренира; Но кънкьорите отказваха да опразнят заледената площадка. Неколцина петокласници и шестокласници въоръжени със снегориначки и метли, трябваше да почистят леда, пръстите им мръзнеха и те мръщеха яростно лица.

Пред училището се беше струпала възбудена тълпа деца и гледаше нагоре. Защото на третия етаж, пазейки с мъка равновесие, по тесните корнизи на фасадата се придвижваше шестокласникът Геблер, за да се прехвърли в съседната стая.

Беше се залепил до стената като муха и местеше бавно крака встрани, стъпка по стъпка.

Момчетата го гледаха, затаили дъх.

Най-сетне Геблер достигна целта и с един скок се прехвърли през широко разтворения прозорец!

— Браво! — развикаха се зрителите и въодушевено заръкопляскаха.

— Какво става тук? — запита един горнокласник, който дойде с известно закъснение.

— О, нищо особено! — отвърна Себастиан Франк. — Само помолихме Шрайфогел да се подаде на прозореца. Защото Хари не искаше да повярва, че Шрайфогел е кривоглед.

Другите прихнаха да се смеят.

— Ти май си решил да ме поднасяш, а? — запита горнокласникът.

— Ама не, как ще реша такова нещо! — скромно отвърна Себастиан. — Че нали да ви нося, при вашата големина би значело направо да си изкълча ръката.

Горнокласникът предпочете да отмине с бързи крачки.

В този миг дотича Ули.

— Себастиан, трябва да дойдеш на репетиция! — викна му той.

— „Кралят рече, пажът се завтече!“ — издекламира присмехулно Себастиан и бавно препусна нататък.

Пред гимнастическия салон вече стояха три момчета. Джони Троц, авторът на коледната пиеска с вълнуващото заглавие „Хвърчащата класна стая“; Мартин Талер, обединил в личността си първенеца на класа и художника на декорите, и Матиас Зелбман, който винаги беше гладен, особено след обедите, и който искаше един ден да стане боксьор. Той дъвчеше още когато подаде няколко от вчерашните кифлички на малкия Ули, дошъл заедно със Себастиан.

— На! — промърмори той. — Хапни си и ти нещичко, че да станеш голям и силен.

— Ако не беше толкова глупав — каза Себастиан на Мац, — щях да извикам сега: „Как може един разумен човек да плюска толкова много!“

Матиас добродушно сви рамене и продължи да дъвче. Себастиан се повдигна на пръсти, погледна през прозореца и поклати глава.

— Полубоговете пак подскачат танго.

— Напред! — заповяда Мартин и петте момчета влязоха в гимнастическия салон.

Гледката, която се представи пред очите им, явно не им хареса. Десетина горнокласници танцуваха на двойки по паркета. Упражняваха се за часа по танц. Дългият Тирбах беше взел навярно от готвачката една женска шапка назаем и я бе накривил на главата; си. Сега, прегърнат с прекалена елегантност от ръката на своя патньор, той танцуваше като млада дама.

Мартин отиде до пианото, пред което седеше Хубавия Теодор и блъскаше клавишите колкото може по-фалшиво.

— Тия празноглавци! — изръмжа презрително Мати. Ули се скри зад него.

— Принуден съм да ви помоля да преустановите — каза учтиво Мартин. — Искаме да за продължим репетицията на пиесата от Джони Троц.

Танцьорите се спряха. Хубавия Теодор вдигна ръце от клавишите и високомерно каза:

— Бъдете така добри да почакате, докато престанем да се нуждаем от салона!

Сетне продължи да свири. И дванадесетокласниците отново затанцуваха.

Главата на Мартин Талер, първенеца на осмокласниците, почервеня до ушите — с това той бе известен надлъж и шир.

— Престанете, моля! — каза високо той. — Доктор Бьок е разрешил да репетираме в гимнастическия салон от два три часа следобед. Знаете много добре, че е така!

Хубавия Теодор се извъртя върху стола пред пианото.

— Значи тъй говориш на твоя старши по стая, а?

Ули понечи да офейка. Парливите положения не бяха по вкуса му. Но Матиас го държеше здраво за ръкава, гледащ яростно към горнокласниците и мърмореше под носа си:

— Дяволска работа! Дали да ударя един по нагръдника на тоя дангалак.

— Спокойствие! — каза Джони. — Мартин ще уреди въпроса.

Дванадесетокласниците бяха обкръжили малкия Талер сякаш искаха да го изядат. А Хубавия Теодор започна отново да свири своето танго. Тогава Мартин разблъска настрани ония, които го заобикаляха, пристъпи до самото пиано и затръшна капака! От смайване устата на горнокласниците пресъхнаха. Матиас и Джони побързаха да се притекат на помощ. Ала Мартин се справи и без тях.

— Вие трябва да спазвате точно като нас съществуващите разпоредби! — извика възмутено той. — Не си въобразявайте кой знае какво, като по една случайност сте с няколко години по-големи от нас! Оплачете се от мен на доктор Бьок! Но настоявам веднага да напуснете гимнастическия салон!

Капакът на пианото беше паднал върху пръстите на Хубавия Теодор. Прелестното му фотогенично лице се изкриви от яд.

— Почакай само, момченце! — каза заплашително той.

Сетне напусна бойното поле.

Себастиан отвори вратата и с изискана учтивост се поклони пред оттеглящите се горнокласници.

— Тия господа танцьори — каза пренебрежително той, когато дванадесетокласниците бяха вече вън, — през часа си по танц се въртят в кръг с разни изписани госпожици и се смятат за ос на Земята. По-добре щеше да бъде да прочетат някога какво пише за жените Артур Шопенхауер.

— Аз намирам, че момичетата са много мили — каза Джони Троц.

— А пък аз имам една леля, дето умее да се боксира — забеляза гордо Матиас.

— Хайде, хайде! — извика Мартин. — Йонатан! Репетицията може да започва.

— Дадено — рече Джони. — И тъй, днес ще минем още веднъж последната картина. Тя още никак не е улегнала. Мац, научил си ролята си безобразно!

— Ако старецът ми знаеше, че играя тук театър, веднага щеше да ме прибере от школото — рече Матиас. — Правя го само заради вас. Пък и кой ли друг освен мене, би могъл да играе ролята на свети Петър, а?

Сетне извади от джоба на панталоните си голяма бяла брада и я окачи под носа си.

Пиесата, която Джони бе написал и която момчетата искаха да представят по Коледа в гимнастическия салон, бе озаглавена, както вече споменахме, „Хвърчащата класна стая“. Състоеше се от пет действия и до известна степен би могла да се нарече почти пророческо произведение. В нея се описваше учебно-образователната система такава, каквато може би щеше да бъде наистина в бъдеще.