И аз имам зимница там, тя как е. Йове?



страница4/28
Дата27.08.2017
Размер4.04 Mb.
#28859
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28
- А! Той от холера е умрял!
- Излизайте навън! - извика Малинчев. Всички грабнаха раниците и пушките си и един през други избягаха навън.

* * *


Месец по-късно седмина от дванайсетте войници, които бяха преспали в джамията, между тях и Малинчев - те бяха пили от манерката на турчина, - излязоха от болницата и пеши тръгнаха да търсят полка си. Всички бяха прекарали холерата, вече оздравели, само че още слаби и затуй вървяха бавно и се подпираха на тояги, като старци. Много често седяха да си почиват. Тогава Малинчев, със същата оная усмивка, която не липсваше от лицето му, казваше:
- Гледайте си работата, момчета. Лека-полека ще стигнем. Нейсе, прескочихме ний трапа. Ще забравим всичко - болки, мъки. Само онзи турчин, хъм... като че го виждам и сега. Гледам го, седи на прозореца, мълчи и все ми се струва, че се смее...

Безотечественици



На булевард "Дондуков" има едно малко кафене - "Добруджа". Аз зная, че мнозина не са чували името му, нито подозират съществуването му дори. Защото това кафене не е като големите, елегантни локали, дето всеки ден ще намериш познати и непознати, Тук идат всякога едни и същи хора, идат тъй редовно и постоянно, както членовете на някое конспиративно общество посещават своя клуб, както болните от една и съща болест се събират в амбулаторията на своя лекар. Няколко пъти прочетох из вестниците съобщения, че там, в това кафене, ще стават събрания на добруджанци. Трябвало да се вземат някои решения. Аз не ходих на тия събрания. Но все пак имах неотразимо желание да отида там когато и да е, макар и не на събрание.
Намерих го лесно. Отдалеч очите ми се спряха на новия голям надпис. И макар да имаше нещо жизнерадостно и дори весело в едрите отчетливи бели букви на ясносин фон - сърцето ми болезнено се сви върху това родно име, което четях, стори ми се да пада невидим траурен креп. Влизам вътре. Само няколко души посетители. Най-бедна, най-скромна мебел - никаква разлика от безбройните малки кафенета на предградията. И в самите посетители познати от нашия край аз не видях. Приказваха за най-обикновсните злободневни работи, банални закачки и шеги. Аз си поръчах кафе и зачетох вестник, разочарован в надеждата си да намеря тук тежката скръб и болезнения спомен за изгубения роден край...
Но ето влязоха наведнъж голяма група хора. Изглежда, че тия, които бяха вече в кафенето, добре ги познават и са ги чакали. Събраха се наедно всички, разговорът стана по-шумен, по-оживен. Но и това беше предишният празен, лекомислен разговор. Разочарованието ми растеше и аз пак се вдълбочих във вестника си. Внезапна тишина настъпи след малко. Повдигнах очи: говореше сега ниско само един възрастен, вече побелял човек. Дочувах откъслечни думи: "Добрич... Силистра... Балчик... Училищата... Може ли да се търпи." Аз знаех вече какво се говореше. И гледах под моя вестник тия хора. Всички слушаха, но мнозина не гледаха вече тоя, който говореше. Очите им, неподвижни и съсредоточени, гледаха някъде в пространството. Замечтаният поглед на хора, чиято мисъл лети някъде далеч...
Да, разбирам вече всичко. Сърцата се разкриваха, обливаха се в кръв. И през трепетните думи, подобно видения насън, минаваха чудните, далечни картини на родния край. Какво виждаха тия тъжни, замечтани очи? Може би широките, пространни полета в празника на тяхната пролет и красота: високи, изкласили ниви, леко полюшвани от вятъра, като широко смарагдово море. Виждаха родната степ, излегната под грейналите лъчи на слънцето, като засмяна, девствена хубавица, раздиплила до безкрайните хоризонти зелената си атлазена дреха с разкошни, причудливи бродерии от жълт синап, ясносиня метличина и огненочервени макове. И над всичко това едно необятно, дълбоко лазурно небе, изпълнено с блясък и лъчи, с дъх на билки и с песните на трепетни чучулиги...
Картини на някогашните хубави дни. А сега? Сега, както тука, и там е зима. Под облачното, безутешно небе заснеженото поле глъхне в безмълвие и скръб. Няма стада, няма пеещи звънци. Селата чезнат, засипани със сняг, и само далеч някъде самотни вятърни мелници лениво и тежко въртят големите си крила, сякаш издигат се и падат ръце, безнадеждно призовават и молят... Навсякъде тишината на замръзнало море. И в тия бели безлюдни полета вятърът гони черни, отскубнати кой знай отде бурени. Така е било цяла зима. Но сега може би това навява по-тъжни мисли, защото напомня участта на печалните изгнаници, прокудени далеч от своя роден край...
Зима - това са дните на почивка и веселби. Нодали има радост сега за тия хора с буйни, смели души, широки и открити като техните полета? Чуват ли се там песни, свирят ли гайди, кавали? О, не! Аз виждам как от мълчеливите кръчми излизат приведени мрачни хора, с неуверени, колебливи крачки, сякаш измъчвани от някаква болест - може би пили много, но с още позаглъхнала болка на душите, с неуспокоена ядна мисъл. Те се прибират рано и аз виждам как вратите нервно се захлопват, ламбите без време се угасват, защото вън звънтят сабли и шпори, улицата се пълни с пияния смях и чуждата реч на нахалните завоеватели...
Да, голяма е скръбта в тоя край. Добруджа не е наша вече. Едно траурно име, един болезнен спомен в паметта на цял народ. Скърбят, зная, всички. Всеки ден аз чувам да се повтаря: "Моля ви се, житницата на България! Най-плодородният край. Елдорадо." И вещо се изчисляват изгубените богатства, селата, градовете. Милите тия хора, те тъй убедително и хубаво приказват! И вярвам, че скръбта им е искрена, но все пак това не пречи ни на техния апетит, ни на техния сън. Голямата, непоправимата загуба е за други. Онези, които нямат вече свой роден край, своя родина. Онези, от душите на които е изтръгнато нещо, което оставя пустота на отчаяние и скръб, оставя вечна, неизцерима рана. Те са мъртъвци, които бродят като печални, безутешни сенки в света - тъжната участ на Пиер Шлемиля - човека с изгубената сянка...
Как стана всичко това? Как се случи? Нещастие, което дойде като гръм и болката от което расте всеки ден. Спомням си, бях в една болница в Бургас. Една сутрин виковете и охканията в превързочната ме събудиха по-рано отвсякога. Станах и намерих нови вестници на масата си. Взех един и вниманието ми се спря на съобщението: "Смесената румъно-българска комисия е привършила работата си. Новата граница започва 13 км на запад от Тутракан, 13 км на юг от Добрич..." Вестникът падна от ръцете ми, почувствувах сълзи на очите си и една скръб, нетърпима скръб... 13 км на юг от Добрич! Значи, всичко, всичко е свършено вече! И преди това аз знаех за нахлуването, знаех това, което се искаше, но истината, страшната истина сякаш едвам сега се разбираше. Така, гледайки още непогребания мъртвец, в тъпата, опияняваща тъга, всичко ни се струва като тежък, кошмарен сън. Но когато скъпият покойник се скрие в тъмния гроб и върху ковчега остро и пронизително зачука хвърлената пръст - сякаш едвам тогава сънят престава, става всичко ясно и непоправимо и душата изпуща отчаяния, горък вик...
Все там в една топла ясна вечер аз гледах през прозореца на болничната стая към морето. Далеч се изправяха мълчаливи планини и пълният месец чертаеше златен пламтящ път върху тъмните води на морето. Дочувах възторжените звукове на "Шуми Марица", от време на време се издигаше високо ура. Аз знаех, че тая вечер заминават с параход 31. и 44. полкове. Войници от Силистра, Добрич, Балчик, Каварна - от полетата на цяла Добруджа. Не можах да ги изпратя, отдалеч просълзен аз слушах и гледах. Войната се свърши и те се завръщат. Но къде, къде ще отидат те сега? И струваше ми се, че това не беше ура, а някакво глухо, болезнено стенание. Параходите напуснаха пристанището, видях ги да преминат пламтящата, грейнала струя на месеца и след това да се губят в тъмното море техните ярки, червени огньове. Аз гледах и ми се струваше, че тия параходи, които изчезваха в морето и в нощта, никога няма да стигнат някакъв бряг, че те, подобно на тайнствените кораби-скитници в легендите, вечно ще странствуват, вечно ще търсят нещо изгубено и скъпо...

* * *


Сьбуждам се, като от дрямка. Да, ето що вижда съсредоточеният, унесен поглед в тишината на това малко кафене. Поглеждам към другата маса. И там същите широкоразтворени замечтани очи, същият едва чуван шепот: "Силистра... Добруджа..."
Всички живееха с една мисъл, една скръб. Под общото чувство на болезнена носталгия това просто, малко кафене се превръщаше в някакво оброчище, някакъв странен скит, гдето се служеха мълчаливи задушевни литии за тъмен, далечен бог... И всички тия хора, които срещам за първи път, изведнъж ми стават тъй близки и познати, сякаш съм бил много, много години наедно с тях.
Аз плащам кафето си и излизам. Но утре аз пак ще дойда.

Те победиха



Разхождах се един ден към семинарията. Далеч пред мене се простираше заснеженото шосе, безлюдно и пусто, само с безкрайната си върволица телеграфни стълбове, и в някаква умора и безнадеждност проваляше и се губеше зад хълма. От двете му страни дърветата и храсталаците на градината се тъмнееха неподвижни и сънни, потънали в дълбока замислена тъга. И над пространния парк, над дворовете и редките здания стоеше неподвижна, пепелява мъгла. Ниското, близо до хоризонта слънце потъмняваше и чезнеше в тая мъгла, безжизнено и хладно, като угасваща комета, предметите губеха строгите си реални очертания и целият пейзаж добиваше странната призрачност на сън, наумяваше фантастичното видение на приказка. Но високо в небето, чисто горе от мъгла, ясно и отчетливо се изправяше Витоша, засипана със сняг, царствено горда, унесена в спокойна, тежка мисъл, с неподвижен поглед, който сякаш търсеше далечни спомени в изминалите векове или надничаше в бъдащето...
Аз стигнах до пътя, който се отделя за семинарията, спрях се и дълго гледах. На тоя път се бяха спрели десетина биволски кола. Носеха каменни въглища. Едни широки, грамадни кола, сякаш поставени на колелета малки кораби, пълни догоре с въглища. Керванът почиваше. После коларите станаха и с високи, непрекъснати викове, в които пак прозвучаваше една нота на нежност и обич, заподканяха тежките биволи. И те, привели глави, изопваха ниски като стълбове нозе, тежкият кораб заскриптяваше и тръгваше из стръмния, тежък път...
Отминах по-нататък. Изведнъж ми дойде наум за една малка скулптурна група, която видях на последната художествена изложба - "Те победиха". Един бивол с широк, масивен корпус на ниски нозе, корпус, в който се таи голяма, неимоверна сила, широко, виторого чело с някаква тежка и апатична, но упорита мисъл. До него - един селянин, опълченец, с широки плещи, с преметната на рамо пушка, с открито, широко чело, на което стои същата тежка, но упорита мисъл. Чувствуваше се една задушевна обич, една безкрайна привързаност между тия две същества, чувствуваха се невидимите връзки на обща, еднаква съдба...
Когато бях в изложбата, пред тая малка група имаше отрупани много посетители. "Боже, колко хубаво!" - шепнеха с пламнали очи млади, хубавички момичета. Някакъв строг, навъсен господин, с карне и молив в ръка, продължително се взираше през сините си очила. А добродушен, пълничек буржоа високо и смело казваше: "Да, това е вярно! Те победиха"... Може би той виждаше само един ядовит сарказъм, хвърлен в очите на надути самохвалци. Може би другите се любуваха на оригиналното другарство на човека и животното. Може би. Но и тъй да беше, аз все пак бях уверен, че всички дълбоко в душата си чувствуваха една голяма художествена правда, виждаха един вечен и хубав символ...
Аз зная с каква привързаност, с каква голяма обич се отнася нашият селянин, той и цялото му семейство, към немия безгласен работник - бивола и вола. Другар на цял живот, на весели и тъжни дни. С него наедно той, уморен и приведен, върви след ралото от сутрин до вечер. А малки, дрипави немирници, които никога друг път не биха могли да се запрат на едно място, цели часове, цели нощи се скитат в полето, пазят и пасат тия любими волове и биволи. И връщането от пасбище или от работа е всякога една интимна радост в цялата къща. Галени имена, милувки... И гледаш, някой малък, червен като божур тантурко едва пристъпящ, подкрепян от засмяната майка, подига се и безстрашно подава суха кора хляб на "Сивча". И кроткото, добро животно предпазливо посяга с влажния си грапав език, добродушно пъхти с мокрите си, широки ноздри и в големите му черни очи грее голяма няма радост. И така е във всяка селска къща. Някога, в загиналите вече религии, това е било един култ. Край бреговете на Нил много храмове са се издигали и много жреци са служили в тях на звездочелия Серапис. Тоя култ невидимо живее и днес. Всеки знае голямата скръб, която селянинът, цялото семейство, изпитва, когато умре - или пък му го отнемат - вола, бивола. Че за това има цяла сълзлива литература! Боже мой, викат авторите, какво ще прави бедният човек, изправен пред глада, пред жестокостта на лихваря. Нещастно резоньорство! Всякога то е способно да направи една права мисъл, едно чисто и задушевно чувство -- вулгарно и грубо. Защото не е работата за някакви пари, за някакъв лихвар. Има много дни, когато тоя затворен и студен човек внезапно се разчувствува, душата внезапно кипва и той е готов да остави пари за два вола на първия кръчмарин, без да скърби. Но сега той плаче сам, плачат децата - плаче жената. Защото волът, който е умрял или е отнет, оставя същата празнина и скръб, като кога умре човек от къщи. Изчезва една душа, изчезва нещо обично и свидно...
Аз зная краища в България, дето на воловете казват "ангели", и когато момите и младите булки, връщайки се от чешмата с пълни менци вода срещнат на пътя си тежкото, равнодушно животно, което спокойно и важно върви по средата на улицата - те, младите булки и моми, се спират, струват му път, както това биха направили пред белите коси на един старец, пред свекъра или пред всеки почитан човек. Нали това е трогателно и мило? Нали в тая почти суеверна почит блика широката вълна на признателност и обич към честния, беззаветен работник? Това са същше чувства, които Кардучи е вложил в своята малка и проста, но тъй хубава песен за "Вола".
Това е силуетът на единия.
А другият, широкоплещият, здрав, с наивна и девствена душа селянин - и той е същият жрец на труда. Когато пролет крушата се разлисти и кукувицата закука, това е човекът, който мечтателно и радостно брои, за да види колко ризи ще скъса това лято. Да, ризи, които ще се скъсат от работа, от обилен пот. Човекът, който под високото, ведро небе, замислен, но с обнадеждено сърце бавно крачи и с широк, уверен размах засява житните зърна в черните недра на земята. Сега той е мъчелив и религиозно сериозен и неговият труд достига тържествеността на обряд, на свещенодействие. А няколко месеца по-късно той, щастлив и доволен, изправен пред зелената, изкласила и буйна като морето нива, туря ръка на сърцето си и шепне:
"Сполай ти, боже. Добър плод ни си дал..."
И когато една вечер камбаните в глухото малко село тревожно разнасят зловещата вест за войната, той със същата загриженост, спокойствие и твърдост се готви за новия труд. Труд също тъй тежък, като една сеитба, като една жътва. И ето те двамата напущат родния кът, тъгуват за милувките и смеха на малките палави любимци, скитат се далече по чужди пътища, под чужди небосклони. Но навсякъде те показват своите беззаветни усилия, изпитана душа, железни мишци и сила. Победи гърмят една след друга. Светът се учудва, светът очарован гледа: и далече, всред посърналите пустини на Чаталджа, под дъждовното небе, в кални пътища, той съзира тях - двамата другари. Да, те победиха!
Еднаква добросъвестност и усърдие и във войната, и в мирния труд. Аз си спомням как тоя честен, добър селянин, тъгуващ сред боевете за своите ниви, често вземаше шепа пръст, размазваше я между пръстите си и казваше: "Да, харна земя. Захар!"... И може би той, широкоплещияг работник, влюбен в земята и труда, изправен на брега на Мраморното или Бялото море, също като мужика на Горки, загледан в безкрайната ширина, с въздишка е казвал: "Ех, да беше поле това... че да го разореш!..."
Сюблимен герой в боя и в мирния труд! И сега, в тия тежки, безрадостни дни в едно тъмно упованне аз го виждам да се изправя пред мене, да расте като мощен, гранитен исполин, здрав, силен, с девствена чиста дута, с една вяра и една обич: земята и труда. А ниско при неговите нозе, малки, дребни хора горещо се препират за него, викат, махат ръце, вещаят неговите съдбини, чертаят пътя на щастието му. Но никой достатъчно не го разбира и никой достатъчно не го обича. А той - сега са зимни дни и се попийва - накрехва нехайно рунтав калпак, очите му дяволито се смеят, подмигва лукаво и казва: "Дявол да го вземе! Ще пусна една червена бюлетина, да видим какво ще излезе!"...

* * *


Когато се връщах, отново срещнах кервана коли. Те бяха стоварили някъде въглищата и сега си отиваха. Бавно и спокойно пристъпваха тежките красиви животни и на виторогите им чела се четеше сякаш веселото доволство на изпълнен дълг. На последната кола на кервана седеше един доста стар селянин, в солдашка без пагони шинела и загледан мечтателно в лилавия запад, ниско, като за себе си, тананикаше нещо...
Отиват си вкъщи. Аз гледам дълго след тях. Те ще rзбикалят много, защото през големите улици с гладък паваж, дето сега се скитат елегантните дами и мъже с уморени от скука погледи, там строгите стражари не ще ги пуснат. И някъде далеч при Конювица, дето наместо електрически глобус кротко грее луната, те ще спрат пред малка бедна хижа. С вик и шумна радост ще ги посрещнат рояк боси, палави дриплювци... И когато той, уморен от тежкия труд, вече притвори очи и сън го обори - още веднъж ще си спомни за своите другари - те са близо, дели ги една стена само, и той чува тежкия им дъх и спокойното, монотонно преживяне.
А рано на другия ден те отново ще подемат своя труд.

На старата граница



Ония, които не са имали щастието или простата възможност да видят поне веднъж в живота си море или граница, всякога таят в душата си неясни предчувствия за нещо загадъчно и странно. И може би те не се лъжат. Защото човек, застанал на скалистия отвесен бряг, под който блещи, играе и шуми безкрайната водна пустиня, застанал на оная рязка черта, дето свършва една земя и захваща друга, непозната и чужда - и тук, и там, той еднакво стои пред една загадка, пред една тайна. Има, освен това, нещо твърде екзотично, твърде изключително и хубаво в живота край едно море, край една граница. Хората на крайбрежията познават и уседналия, някак спокоен и тежък живот на сушата, но познават и капризния ярав на морето, познават бурите, опасностите му. А край една граница в привичния начин на живеене, в познатите, собствени нрави невидимо се преливат хиляди тънки струи от живота и културата на една чужда раса. И животът тъй става по-колоритен, по-разнообразен. Морският бряг и границата са тия широки прозорци, тия открити веранди, от които може да се обхванат други простори, да се надникне в други мир. Границите често се менят. Макар и по-рядко, понякога и моретата напущат бреговете си. Но и от една някогашна граница, и от едно изсъхнало море всякога остават неизличими следи, които продължават да говорят за един изчезнал, но странен и непознат живот.
Аз никога няма да забравя тия дни, конто някога прекарах край една граница. И с радост, и с тъга сега си спомням за тях, защото всичко това е само спомен, само минало. Тая граница не е вече такава. Но аз зная, че там ни времето, ни хората са успели още нещо да променят. Навярно всичко е тъй, както някога. Сред широкото безкрайно поле пак се простира тая правилна, равна ивица, всякога по-зелена, по-светла от цялото поле. Тая ивица, прилична на развита копринена лента - това е границата. По самата и среда върви бял, равен път. Път, тръгнал някъде изпод тъмните сенки на далечни замислени върби, между клоните на които блещят сребърните води на Дунава. После той поема равното, открито поле, спуща се и се изкачва по ниски хълмове, но върви все направо, върви с нетърпението на самотен пътник, бърза да стигне тъмните вълни на Черно море. Да, аз помня всеки кът, всяка извивка на тая граница. И сега още стоят навярно малките, самотни здания на постовете, стоят и белите километрични камъни, побити върху ниски зелени могили. Всичко е тъй, както някога. Само белият равен път е безплоден и пуст. Някога той сякаш делеше не само полето, а и самото небе, и въздуха дори. От двете му страни, като ярките бои на две чужди знамена, блещяха зелените жита у нас и жълтите, грамадни квадрати на цъфналата рапица - отвъд. Тогава над постовете се развяваха трицветни флагове и всякога по пътя се мяркаха самотните силуети на патрулиращите войници...
Сега тихо и безмълвно е там. Безстрастни и замислени бродят след плуга орачите. Навсякъде бродят и овчари. Някога те се държаха по-далеч - сега стадата се реят върху самата граница. Тъй свободно и непринудено те ходят върху всяка старина: напуснати гробища, обрасли в бурен и засипани развалини... Овчарите, незлобивите деца на полето, това са хората, които по-често от всички други се спират върху всеки остатък, върху всяка следа от миналото, мечтаят, замислят се върху тях...
И сега аз най-често си спомням за него, оня добър старец, моя приятел, с когото тъй често и задушевно беседвахме в тихите топли вечери. Навярно сега той изглежда много по-стар, някак внезапно, изведнъж остарял. Той не е тъй приказлив и весел, както някога, и върху лицето му лежи сянката на мъчителната горест, която лежи и върху целия тоя край. Някога, зная, в чантата си - хубава, овчарска чанта с тежки големи пискюли - той носеше единствената си, най-любима книга - Вечния календар. Дали я носи и сега? Или, може би, той горчиво се е разочаровал и в нея? Защото тая книга, изпълнена с най-уверени, категорични предсказания, не можа все пак да го предупреди - да му подскаже това голямо нещастие, което доде тъй неочаквано, тъй жестоко и неоправдано...
Сега е пролет. По зеленото чисто поле, обляно от меките сребърни лъчи на слънцето, весело и леко бродят стадата. Някаква тъмна, сладостна песен ронят трепетните звънци. Аз виждам добрия старец. Виждам го там, дето най-често се срещахме. Той е близо до някогашната граница. Върху ниската кръгла могила, покрита с млада зелена трева, се белее каменният стълб. Старецът хвърля ямурлука си, при него остават да лежат кучетата; сам той напуща стадото и тръгва към побития камък. Той пристъпя близо до него, сваля шапката си, косата му се белее като сняг и за да вижда по-добре, коленичи. Той иска да прочете пак надписите на камъка. Тия надписи, които новите пришелци не знаят и затова още не са ги изличили. Една малка тайна, една скъпа реликвия, която пази полето, която знае само той. И приведен той чете: "България, 83 клм. 2. V. 1900." И някъде по-надолу, набързо и небрежно надраскани, още тия думи: "Ефр. Игнат Стоилов. 8. полк." Да, това, което той хиляди пъти е вече чел. Той тъй добре познава тия думи, че ясно ги вижда и със закрити очи. Все пак той още се взира в тях, стои гологлав, коленичил. Може би устните му шепнат нещо, може би из угасналите безжизнени очи капят едри сълзи. България! Какъв дълбок и нов смисъл има тая дума. Как трепва и боли душата, как всяка буква дълбоко се врязва в нея, всяка буква открива жива, мъчителна рана. И защо трябваше това да се случи, с какво те заслужиха тая участ? Загледан в това име, коленичил и гологлав пред белия, побит камък, върху зелената ниска могила, той стои сякаш над някакъв гроб, в който е легнал скъп, непрежалим мъртвец...
Милият, добър старец. Той дълго, дълго седи тъй. И когато с глуха, дълбока въздишка се изправи, все тъй гологлав, с чистия сребърен сняг на косите си, той се обръща сега на запад и просълзените му очи се спират някъде далеч. Да, там, зад тия ниски зелени хълмове, по които се извива и преваля път и едни след други отбягват телеграфни стълбове, дето слънцето е увиснало и скоро ще се скрие - там някъде е новата граница. Боже мой, веднага зад тая черта почва друга, родна, хубава земя. Че там и въздухът е друг, и слънцето грее по-силно, и небето е по-хубаво и по-синьо. И всеки кът е там градина, и цветя, и песни. И хората там са добри, всякога засмени, щастливи. Това е чудна земя, това е рай. И как неотразимо привлича тя, как зове! Някога и тук беше тъй, но това като че не е било, като че е сън. И сега там, на новата граница, по неутъпканата още пътека вървят те, добрите някогашни приятели. Той вижда тия румени хубави момчета в сиви шинели, с преметнати на рамо пушки, ножовете на които проблясват на слънцето. Те вървят бавно, от време на време се спират и гледат насам. Те си спомнят, те мислят за тук. Той вижда как в чистите, детски още погледи минава тъмната сянка на една голяма скръб, припламва и внезапният огън на една безкрайна ненавист, огънят на една свята и непорочна жажда за мъст...



Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   28




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница