Начало на популярното стихотворение на Н. А. Некрасов „Му жичок с ноготок"

шепнешком,

с максимална сила,

преминавайки вълнообразно от едното към. другото,

с картечна скорост,

със скоростта на охлюв,

сякаш сте страшно .замръзнал,

сякаш в устата си имате горещ картоф,

сякаш след десет минути ще ви разстрелят,

същото, в съчетание с всичко изброено по-горе,

така, както би го прочел марсианец...

... кон, който току-що се е научил да говори...

... робот...

... петгодишно момиче,

така, сякаш ви слуша цялото човечество, а вие с този текст трябва да му обясните колко е важно хората да се стремят да правят добро един другиму, а други думи вие нямате,

така, сякаш с този текст вие се обяснявате в любов, а друга възможност за обяснение нямате,

и т.н. - възможностите са безгранични..

Запишете всичко това на магнетофон. Прослушайте го, са­ми ще се учудите на себе си. Отбележете най-Любопитното. Повторете. Варирайте, фантазирайте: Още и още.

Без да ставате от стола, поседете така, както седи

председател на изпитна комисия,

пчела върху цветче,

касиер на своето работно място,

маймуна, която показва как седите вие,

пребито куче,

тържествуващо куче,

котарак, който има намерението да се поразходи,

наказаният Буратино,

младоженка на сватба,

прасе върху кактус,

Хамлет, принц датски,

ездачка върху кон,

бременна,

престъпник на подсъдимата скамейка,

космонавт в скафандър-

импровизирайте. Усещайте самочувствието. ОЩЕ и ОЩЕ.

Повървете така, както ходи:

младенец, който току-що е започнал да ходи,

едва кретащ старец (старица),

лъв(лъвица),

пиян,

артист (артистка) от балета,

горила (орангутан, шимпанзе),

все същият Хамлет, принц датски,

пак той, но болен отрадикулит,

амеба,

войник от пруската армия,

представителка на най-древната професия,

Ромео в нетърпеливо очакване на среща...

А как вали дъждът?... Покажете - почувствувайте! Ако почувствувате - ще можете да покажете! Свежест, свежест!

ОЩЕ. ОЩЕ.

Усмихнете се, както се усмихва - лейди Макбет, много любе­зен японец, куче на своя стопанин, котарак на слънчице - усмив­ка на нирвана, самото слънчице, майка на бебето си, бебе на майка си.

Намръщете се, както се намръщва... крал Лир, дете, на ко­ето са отнели играчка, човек, който иска да скрие усмивката си, Наполеон, разсърден павиан...

Подскачайте, както скача., щурче, кенгуру, козел, врабче, професор, който изобразява маймуна...

Пейте, както пее...

Пишете, както пише...

Мислете, както мисли...

Защо е всичко това? За да изберете себе си. За да избере­те - трябва да сте били известно време. Да сте били всевъзможен. Да проверите себе си. Да изпробвате, да почув­ствувате цялата палитра на вътрешните състояния. Всички диапазони!... Всичките, разбира се, не може! Но поне макси­мум от възможното... За това са нужни изисквания, поръчки, задания - за тялото и за душата. Освен животът, тях може да ги дава само въображението. То винаги е у вас - бъдете смел. Разнообразете се, обогатявайте се. Създавайте вътрешни „спестовни касички" - от интонации, движения, жестове (на­чини на чувствуване, начини на мислене...).

Като правите поне три пъти през седмицата по двадесет минути импровизирана ролева гимнастика (обикновената ут-

ринна гимнастика също може да се прави в различни роли, като се включи въображението), вие ще забелязвате удиви­телно освежаване на духа, облекчаване на общуването, по­добряване на самочувствието. Ше започне да се повишава и вашата работоспособност.

... Вечер, когато престанат да звънят телефоните, ние се срещаме на чаша чай у Д. С. или при мене. Разговори за това, за онова, обсъждане на текущите работи, спорове, раз­мяна на впечатления и на спомени - ето това е целият психосинтез. От време на време се караме, за това вече споменах. За да не забравяме за какво е ставало дума преди това, включваме магнетофона.

Ето откъс от запис - монолог на Д.С, който се цитира с негово разрешение. Изпълнявайки задълженията на публикатор, аз, раз­бира се, някои неща съкратих, посресах и тл.

„-От ранно детство аз обичах да играя на вълшебни превръ­щания - сякаш съм някакъв друг човек, звяр, растение, предмет, каквото и да е. Какъв и какво ли не съм бил, на кого и на какво ли не съм подражавал- Помня, бях на около седем години, ние жи­веехме с маса на село, и аз, бидейки Буратино, се влюбих в пилетата. Влюбих се с такава непонятна страст и властна жалост, че поже­лах да бъда пиленце-петленце, и по-вече никакъв друг. Ходих заедно с пилетата, бягах като тях - на къси бойни прибежки, енергично разравях земята с лапи, нещо кълвях, тъй като нослето ми беше буратиновско, остро и дълго, писках, дрезгаво-тъничко кудкудяках, кокошинех се, биех се, през глава тичах към квачката, която веднъж едва не ми изкълва окото.. А един пъти, за да бъде всичко както трябва, реших и да спя заедно с кокошките. По това време аз вече не се смятах за Буратино, а за поотраснал полупетел. Без много да му мисля, вечерта се покатерих по стълбичката на полога. Кокошките очевидно ме приеха за свой и не вдигнаха шум. Аз чувах, заспивайки, как майка ми ме вика: „Митя! Къде си, Мии-тя!" - но това вече не разбирах... Не чувах- И изведнъж посред нощ- страшен шум, пляскане на криле, кудкудякане, ос­лепителна светлина в лицето - „Ето го!". Намериха ме с фенер. Бедната ми майка!- Напердашиха ме, разбира се, здравата.-

... Но Сериозният Живот изискваше своето и все повече ме изтикваше в твърдата роля на „самия себе си". Без да осъзнавам това, което става, постепенно започнах.да губя съкровищата от Страната на Детството... Разбира се, не Буратино и не пилен-цето-петленце бяха ценни, а самата способност да се чувствуваш Друг, вътрешното самообновяване,.. Имаше раз­ни етапи - Детството си отиваше и се връщаше... Имаше мра­чен период, когато сериозно повярвах, че аз - това съм само аз; достатъчно е да се каже, че поради този „самия себе си" едва не станах алкохолик и известно време бях близо до самоубийство. Но все пак Детството ме спаси...

- Ставаха и доста забавни неща. Помня като ученик без още нищо да разбирам от самовнушение, без да знам дори такава дума, търсех начин за борба с ужасяващото, парализиращо изпитно вълнение. Опитвах различни неща - опитвах да напрягам волята си, с чудовищни усилия да се,овладявам", опитвах да се засрамвам, опитвах да, плюя" на това и прочее- никакви резултати. Пречеше „аз самият", който толкова се страхуваше за себе си, който никак не можеше да плюе на себе си - ала това разбрах по-късно. И изведнъж - ето, ето_ Още няколко проби и грешки - и най-после схващам, че най-сигурният начин да си вземеш добре изпита, при равни други условия, това е на самия изпит да играещ, че това е игра на изпит.Така,нешрнесериозно-но!_

Да се играе обаче трябва сериозно. Тоест, да се изобразява и известно вълнение. Ето го, ето това е! Няма нищо по-лесно от това - да изобразяващ нещо, което го има в действителност, та дори в излишък!.. Но нали когато силното чувство се изобразява, то винаги в известна степен отслабва. Така е и в множество други случаи - когато плачем от мъка например или Когато се обяснява-

ме в любов: ако чувството е слабо, чрез външното изобразя-ване може да се усили, а ако е силно — винаги отслабва.

Значи никакви тъпи „овладявания" и никакви грубиянски „плюенета", а да се играе на тънка игра, на тайна несериоз-ност за сериозното и предварително да се убедя в , това, да повярвам - е, поне наполовина! И точно наполовина ще се намали твоето зъботракащо „шубе", а заедно с него и рискът да се провалиш с всичките произтичащи от това посдедици. Разбира се, при равни други условия.

...И ето, Най-после играта-е намерена: аз играя на изпити­те някой си Вася Кошкин, който се явява вместо някой си Дима Кстонов. С Дима Вася предварително се е уговорил, че в случай на провал или на недостатъчно добра оценка той няма да се обижда: каквото излезе, щом си се доверил — ще прощаваш. Ето защо вълнуваше се само Дима, а изпитваният вместо него Вася само изобразяваше вълнение - леко заекване; след като е за двамата, получаваше се наполовина

по-малко.

Откритието не беше велико, но практически ценно. Не ви­наги знаех материала най-добре от всички, но да си взимам изпитите, въпреки ужасната си нервност, скоро се научих най-добре от всички, „пищови" никога не използувах и да­вах безплатни консултации по „Психология, на изпитващи­те"! Едва много години по-късно осъзнах, че този мой Вася Кошкин беше типично служебно "аз", Вътрешен Двойник, от който после си изобретявах в големи количества и за себе си, и за своите пациенти. Още много пъти забравях и си спомнях, че аз не съм един, че аз съм в голямо количество... ... Й наистина - ето това съм аз, Дмитрий Сергеевич Кстонов, роден еди-коя си година, такъв и такъв - ето моите документи, които в единствен екземпляр удостоверявам мо­ята тъждественост със самия себе си и с никой друг. Но нали тази моя еднотъждественост е, ако вникнем по-дълбоко са­мо юридическа необходимост. Да, нужен е строг ред за уста­новяване, на личността; да, категорично необходимо е аз, в единствен екземпляр, да се водя еди-какъв си - само така могат да се познаят, узнаят, опознаят, приемат, пропуснат,

¹ Психотехниката на вживяване във Вътрешния Двойник е описана в "Искусство

бъитъ собой" второ издание. с. 177 - бел авт

запишат, привлекат към отговорност, сремират, погребат, да съзнават цялата тази външна необходимост и се подчинявам на нея.

Но защо съм задължен вътрешно да се придържам сляпо към нея? Защо трябва да изтиквам в тази Прокрустова локва¹ своята душа - вселената на въображението, океанът предчувствия?...

Когато влизах в ролята на юридическия „самия себе си", често ми се струваше, че мен някой просто ме е измислил и при това - някой не особено остроумен, отегчителен немарливец. Има ли разлика между произвола на въображе­нието и произвола на съдбата?... Моето появяване на този свят като Д. СКстонов при всички сложни преплитания на воде­щите към това необратими закономерности е факт, които е напълно случаен и чиято произволност е напълно смешна... Случайно е името (мен по едно време решили да ме кръстят Иван), случайна е фамилията. Съгласно семейното предание ние произхождаме от французина Гастон, дезертирал от Наполеоновата армия и приютил се в селцето Малие Левишки в Смоленска губерния, Гастоновият син от дъщерята на мес­тния поп се оказал отракано хлапе и открил край големия път кръчма, на която окачил примамка: „Заповядайте, господа, при Гастон", което на езика на пийналия местен пристав е звучало като ..П-пшли-к-к-стонову"², откъдето е произлязла фамилията, а отчасти - и професията на неговия потомък (пра-дядо ми напивал хората, а аз ги отрезвявам). Моята фамилия не ми харесва, бих искал да бъде Левингстонов. Да, в юриди­ческата реалност аз съм аз, постоянна, саморавна величина; но в душевната реалност моето постоянство е мнимо, НЕИСТИНА — докато съм жив, никога не съм бил и няма да бъде равен на себе си, трактува изравняване щe извърши само смъртта. Та нали дори фамилиите и имената могат да се променят; нали хората спокойно си сменят зъби, носове, кожа, коси, кости, има химия на кръвта, започват постепенно да присаждат органи, на­вярно скоро ще стигнат и до гените- Мисля, че в бъдещото Царство на Доверието хората с много по-голямо желание щесменят своите характери, отколкото дрехите.

¹ Така е в текста (имало се е предвид очевидно „Покрустово ложе") - бел. авт

² Д-да връв-и-им при-и-и-стонов (непреводима игра на думи)

... Питах се... какво е „аз"?...

Моята болка, моят глад? Моите остригани коси? Не, позволете. Не „аз боля", а „нещо ме боли". Боли не „аз", боли само „то", от което „аз" зависи. Ако говорим по същество, то „аз"- това е единствено самоотъждествяване. А имен-но и преди всичко - самоотъждествяване с онова, което в нас е повече или по-малко постоянно или изглежда такова. Пол, година на раждане, местожителство, националност - какво имаше още? Професия?-. Това вече може да се сМени, това е й аз, и не е аз. Но ето тялото - къде ще се денеш от него? Всеки ден мяя все същите ръце, всеки ден виждам в огледа­лото една и съща физиономия, по неволя ще свикнеш».

Но нали и тялото съвсем не е постоянна величина. Ако някой не особено добър вълшебник би могъл да покаже на едно цъфтящо момиче нейния портрет на стари години, тя с ужас би се отвърнала - не, това несъм аз! (Такъв прогностичен портрет дейс­твително може да се нарисува, и то с доста голяма точност.) Тя същата, вече станала старица, ще ви покаже своя портрет на млади години с печално удоволствие: ето, това съм аз. И все пак коя етя?... И едната, и другата. И третата, и четвъртата. „Тайна сия велика ест".

А защо мнозина, и не само момичетата, толкова обичат новите дрехи? За да изглеждат красиви и да правят приятно впечатление? Да. Но не само за това. За да се ч у в с т в у в а т д о б р е. За да си кажат: ето, то в а съм аз - красивият два­десетгодишен". Пробвайки новата дреха, ние пробваме и ролята на Новия Самия Себе си.

Ние търсим нови и нови самоотъждествявания. Ние се въп-лътяваме в своите тела и дела, но в същото време неизкоре­нимо витае, налице с някаква лутаща се безплътност, която желае да се отъждестви с всичко, но е свободна от всичко насилствено. Въпросителен знак, желаещ или нежелаещ да стане знак за равенство. Вътрешна свобода. Смес от множес­тво „аз" - развити и зачатъчни, реализирани и адзможни... Пял живот ние си присаждаме едни свойства и се стараем да потиснем други, цял живот съзнателно илн несъзнателно подражаваме, цял живот, знаети или незнаещи за това, игра-

подражаваме цял живот, знаещи или незнаещи за това, игра-ем своите родители. приятели и познати, герои от киното, от

литературата и още безброен легион от всевъзможни

персонажи, чието общо име е История - дори ако ние на ни­кого не се „правим", те ни правят. През нашата телесна об­вивка като обитатели на хотел минават многоразличните „аз". Тогава защо „да бъдеш самия себе си" означава да бъдеш през цялото време един и същ? Да бъдеш не самия себе си, а нищожна част от себе си?.„

Аз изобретих психологически велосипед, изработен от на­шите предци още през допещернй времена, Познат в общи черти като на маймуните и във всичките си детайли - на актьорите, но за мен този велосипед стана ракета. Вътрешната игра. Моите двойници, за които никой освен мен не знаеше. Вася Кошкин ми свърши работа не са­мо при вземането на изпити, но на определен етап и в общу­ване със собствените родители - Вася беше и любящ син, и нелош дипломат, но за общуване с връстници, а особено с връстнички той вече не беше подходящ, не му достигаше общодостъпно обаяние. Затова пък тук много добра работа свърши младият турски паша Кстонбей-Абстул - щедър, непосредствен, любвеобилен, но, уви, твърде ревнив. На гости при малкия племенник Левик ходеше веселият вълшебник с прозвището Чичодим, остроумен съчинител на живи приказки. А в сек­цията по бокс посещаваше заниманията не особено симпатичният, но необходим по онова време Жоро Свирепов, заради когото малко пострада горната част на носа ми. После се наложи този другар, както и високопочитаемият бей-Абстул да бъдат помолени да ме оставят на мира. Ставайки сутрин, аз знаех, че днес няма да бъде вчерашният, а утре - днешният, че моето право и задължение е да се избирам всеки ден. А наблюда­вайки другите, не преставах да се учудвам колко много хора жи­веят днес с вчерашното си настроение и с мислите си от онзи ден.

... Ти си художник - повтарях си,- ти си художник, който

рисува автопортрета си в съавторство с живота. Очевидността

не се покрива с Истината. Първо човекът играе роля, а после — ролята играе човек. Бавно, но сигурно и тялото, и лицето, и чувствата,. и умът започват да принадлежат на онзи Някой— си, когото вие заселвате вътре в себе си. Това е правило без изключение; вгледайте се в когото и да е и вие ще се убедите в това".

II. КАЖИ МИ КОЙ Е ТВОЯ ПРЦЯТЕЛ

НЯКОЛКО РЕДА ОТ КНИГА, ЧИЕТО НАЧАЛО Е НАВСЯКЪДЕ, А КРАЯТ - НИКЪДЕ. АЛГЕБРА НА ОБЩУВАНЕТО В 12 ПИСМА

Този път като гост започнах да нападам аз.

- Дмитрий сергеевич, вие наричате ГИП школа за общуване, нали?

-Да.

- Да предположим.

- Именно затова питам: на какво основание? Работите с отделни хора, решавате лични уравнения. Но след като си се нарекъл гъска - спасявай Рим, нали така беше?...

-.Като си се хванал на хорото, да речем.-

- Така. А можете ли да кажете какви дисциплини се пре­подават във вашата школа? По каква програма, от кога тя е утвърдена?... Казано другояче, в какво все пак се състои, проблемът за общуването? Или още по-другояче: какво е общуването? Определете.

Е, изглежда, навих го - в очите на Д. С. се появи хирурги­чески блясък. Направи пауза. Попипа шахматната масичка.

- Може ли аз да задам насрещен въпрос? -Задавайте. . .

- Ето сега - ние с вас общуваме ли или не, как е според вас?.

- Не съм сигурен. Зависи от определението. Едва ли.

- Именно. .ЗзаимодеЙствие", „размяна на информация" -защо да не'са определения? Но почти същото е да'кажеш: писмото - това е послание, или ръката е горен крайник. Има думи ясни, които си знаят мястото, които са равни на самите себе си - кибритена клечка например, а има и невъобразимо раздуващи се...

- Например „демагогия".

- Или йшарлатанство". Вие обаче ме отклонихте- Да... Та ето, и общуването е една от тези изтъркани думи, като „сво­бода", „любов" и тем подобни, по които можеш да се плъз­гаш накъдето си искаш, това е понятно и на котарака. (Отнякъде се дочу слабо въпросително мяукане.) Дума-пакет, в която можеш да опаковаш радиопредаване, възпитание, шах­матна партия, лекция, легло, дресировка, театър, бебешкото „уа-уа", празнична трапеза, книга, случаен поглед, анрнимка,

музика, дипломация, псувня... Среда за всякакво обитаване... Аз не знам какво е НЕ-общуване. Общуването всеки случай е цо-дневно от човека и може би по-древно от живота. Една секунда.-

Той подскочи като щурче към своята работна стейа - ед­на от стените в стаята, на която освен две саморъчно напра­вени полички, старо будилниче и изправена до тях двойна стълба няма нищо, а направо, върху тапетите с парченца лейкопласт се залепват и отлепват листове и листчета. Стената по такъв начин е превърната в обширна, добре види­ма маса (зрението на Д. С. е отлично), някои листчета се про­мъкват дори на тавана, някои от тях са на пода - нелош на­чин за подреждане на документацията за човек, който е пре-товарен с всекидневни грижи, но все не се решават да го заимствувам. Отдели някакво листче...

- Ето, вижте». Впрочем, почакайте - с ловкост, граничеща с неучтивост, той Издърпа от ръката ми листчето, на което аз успях да видя само:

„.БИХТЕ ВИЕ ОПРЕДЕЛИ ИЗКУ ДА ОБЩУ ТАЛА ДА СЕ ОБЩУ ДАРБА ДА СЕ УВА - КАКВО ЕТО.

- Но нали ние още не...

- Все едно, отговаряйте веднага каквото ви дойде в главата. Желателно е с едно изречение.

...Ммм... Е, да кажем, умението да се спазва дистанция...

- Так^, блестящо. Самооценката е неустойчива, тревож­ността е висока...

- Какво, какво?... Това вие за мен ли го казвате?

- А, не - така, изобщо. (Той ехидно се намръщи.)

- А вие как бихте отговорили? -Погледнете.

2. Умение да слушаш и да гледаш, непрекъснато тънко

усещане на събеседника.

3. Творческа вежливост.

4. Умението да се представиш.

5. Равновесие на сериозност с хумор.

6. Да бъдеш човек, нищо повече.

7. Умение да управляваш хората незабележимо. Скрито влияние, изкуството да внушаваш.

8. Както във всяко изкуство: нищо излишно плюс онова

„едва-едва". .

9. Приятна физиономия при лоша игра. И обратното.

10. Необяснима дарба да привличаш хората. Обаяние, обаяние!

" 11. Достойнство, всичко е в това.

12- Същото, което е майсторството на актьора: точност на думите, точност на мълчанието. Умението на играеш роля.

13. Никакво изкуство, естественоет! Искреност.

14. Открито лице, скрити мисли.

15. Непрекъсната инициатива в създаването на психоло­гическа атмосфера.

16. Чувство за мярка.

17. Да разговаряш с всекиго на неговия език. ,в 18. Отговорност минус натрапчивост,

19. Познаване на правилата на играта и умение те да бъ­дат прилагани. Винаги да се вижда с един ход по—далеч от партнъора.

20. Умение да доверяваш.

21. Равновесие на егоизми.

22. Изкуството да създаваш привидно общуване, тъй като общуване няма. Всички сме самотни, драги Док, и вие също.

23. Да обичаш. Другото ще се нареди.

- Какво ще кажете? (Докато четях, на коленете ми скочи зла-тясто-опаловият ангорски котарак Цинцинат. Котенцето с татарс­ки очи и с това име бе подарила на Д. С. една пациентка. Наложи се за по-удобно Д. С. Да му съкрати името, сега той е Циник.)

- Какво ще кажа... Има много неща.. Някаква каша..

- Аха. Именно така. Смесица от жанрове, кой каквото може, и Така, и иначе. Но друго не можеше и да бъде при

ограничена журналистична постановка на въпроса.

Съкратено от доктор - бел. ред.

- А защо тогава вие...

- А защО;Вие?! „Какво е общуването"... Ами всичко какво-то искате! Конфликт, сделка, любов, поезия... И нищо, както справедливо твърди отговор номер двадесет и втори.

- Така. Значи и дарбата, и талантът да се общува или как му беще названието - също е всичко и нищо?

- А ето това аз не съм казвал. Въпросът е поставен в такава гъделичкащо-общодостьпна форма нарочно. Отговорите могат да бъдат групирани. Според контекста, според подразбиращите се жанрове... Нали виждате: някои почти си съвпадат, някои имат допирни точки, някои са противоположни. Различни нагласи: у едни - навътре, към овладяване на себе си, у други - навън, към овладяване на другите. Едни наблягат на практическа страна -първият, дванадесетият, деветнадесетият, други - на Моралната -шестият, двадесет и третият-

-Ама това значите тест?

-Ъхъ. (Не знам, Читателю, с какви букви да предам ин­формацията за този утвърдителен звук, обикновено издаван вместо литературното „да". „Ъхъ", написано на хартия, изг­лежда мрачно-неправдоподобно, „аха" - претенциозно-просташко.) Именно така. Проективен тест. За влагане на лич­но съдържание. Или за излагане, както искате.

- И какво се влага и се излага?

- Буквално всичко. Ценности. Шаблони. Характери. Желания, изместени и осъзнати. Интелект, Култура. Време и място. Ограниченост и нейното преодоляване.

- Много общо, много общо! Всичко и нищо! Демагогия, шарлатанство. Моля, конкретно! Ето например десетият: „Необяснима дарба, обаяние, обаяние!" - това какво е?

- Не какво, а кой е. Студентка. Девственица. При повърх­ностна общителност е вътрешно затворена. Пасивно-егоцентрична. Не е грозна, но се смята за най-непривлека­телната, особа на този свят и от това наистина твърде много губи...

-, Разбрано. А четвъртият - „умението да се; представиш"?

- Твърде красив тридесет й седем годишен мъж. Успял е да смени девет места за работа и четири жени. Сега е шлосер по металоремонта, за пореден път е разведен. Обърна се към мен по повод невротичната си импотенция, но се наложи, как­то разбирате, да се разнищва всичко... Човек с хронически

възпалена самооценка, при външната си показна храброст е ужасно раним, през целия живот - психологически дуели я ръкопашни боеве. Осъждан. Хоби - изработка на метални ху­дожествени предмети, ето това нещо е негово (меден профил в ъгъла, нещо като царица Тамара,) Пише стихове - ,макар, че няма скоро да се разберешу все пак аз теб обичам, ти с мене като с птица ще се понесеш, ще галя черната къдрица.."

- Ясно. А на кого е номер седем - „умение да управляваш хората незабележимо"?

- А вие как мислите?...

- Е, някой психологически грамотен ръководител на отдел...

- Почти познахте. Съпруга на ръководител на отдел.

- Съпруга? ...Накратко, вие искате да кажете: колкото хора - толкова проблеми на общуването?

- Съвършено вярно.

- А всеобщ единен Проблем значи няма.

- Съвършено невярно. Има.

- Тогава в какво се състои той? -В неговото неразбиране.

-Тоест?

- Точно така... Циник, марш! - Цинцинат, минута преди това скочил от коленете ми на пода, бе посегнал към една от работните хартийки, която лекото течение в стаята размърд-ваше със съблазнително шумолене. - Марш, на кого говоря! Моя твоя не разбирай; ще стрелям!...¹

Циник разбра, но от последната реплика нещо в мене засече. Аз замълчах, Д. С. също. Ние играехме шах. В Края на партията на дъската останаха два голи царя, бял и черен, нелош модел на двама психолози, разбиращи, че не се разби­рат един друг.