ПИСМО 10 Организъм в организма. Оценъчна психология, или игри, рително загубени

Когато за първи път забелязах, че човек, когато току-що са похвалили, за известно време става нечувствите-лен към неодобрението - сякаш малко е опиянен и поне за минута е станал всеопрощаващо весело дете, готово да пода­рява своите играчки наляво и надясно; когато се убедих, че има хора на Рая, винаги такива и без всякакви похвали, ся­каш някакво пияничко джудженце в мозъка им непрекъснато повтаря: „Ти си най-Добрият и всички са най-добри"; когато се запознах по-отблизо с техните антиподи - хората на Ада, жи­веещи в състояние на, недоволство от себе си и от околните почти непрекъснато, почти винаги чувствуващи се унизени и поради това понякога, за да осигурят душевното равновесие, унижаващи всички подред, тогава аз разбрах, че у всеки чо­век има свой вътрешен, личен, присъщ само на него. . режим на самаоценката - неий ритъм, неин начин на жи­вот във времето и в пространството. Това е някакъв органи­зъм в организма. Както и да вървят моите работи, каквото и да е времето навън, каквато и да е пощата и прочее, сутрин аз винаги изглеждам на самия себе си дълбоко нищожество в продължение на определени, задължителни минути или ня­къде близо до събуждането, или по-далеч, към средата на деня. Задължителни, неизбежни - около петнадесет до чети­ридесет и пет минути... Докато не бях; осъзна л каква е работата, тези тъжни минути играеха в моя живот твърде гнус­на роля: подлагаха крак на всички следващи и предидущи, разваляха цели дни и месеци... А когато накрая с доста голя­мо закъснение успях да разбера, че това е всичко на всичко законното време за съня през всяко денонощие на моите райс­ки центрове, на които също се полага отпуска (а по време на нощния сън те продължават да работят, осигурявайки му при­ятни сънища), че това е само един мах на емоционалното ма-

хало (по вечерно време аз понякога се чувствувам бог; също малко заблуждавайки се) - всичко застана, в една или в дру­га степен, на своето място. През тези минути аз просто не вярвам на себе си. Старая се нищо да не искам от себе си, нищо да не искам от другите. Включвам радиото, чета вестник. Нека си поспят. Или някаква физическа работа, разходка или гимнастика (много е добра йогийската поза лъв), или конт­растен душ, или отпускане. Ако това е невъзможно (работа, общуване), мъча се всичко да приглушавам, действувам безучастно, отстранено, автоматично. Добре е също така, ако позволява обстановката, физически да се понапердашиш -усилен самрмасаж. И това е всичко. (У Вас в продължение на денонощието, струва ми се, също възникват такива опасни минути - предлагам да се възползувате от опита, като го ко­ригирате с оглед на индивидуалността.)

А каква е всъщност работата? Заставането на Рая пре­дизвиква адско състояние, естествено - врагът не спи. Ние с Вас все пак имаме късмет: има и страдалци, у които Раят заспива и не се събужда месеци наред, а понякога и години -това вече са болести, депресии, които в най-тежките случаи се налага да бъдат лекувани в клиника. Но защо все пак този биосън така силно изопачава самооценката, така влияе на отношението и към себе си, и към другите? Защо у дълбоко депресивно болните спадането на самооценката понякога дос­тига до бълнуването, че те сякаш са виновни за всичките гре­хове на света?

Навярно поради това, че самооценката при всичките й Л външни зависимости е също такава вътрешна функция на организма, каквато е храносмилането, хемопоезата¹, отделя­нето - функция, която е колкото „горна", толкова и „долна". Навярно това е човешкият Ад и Рай .

Различна е самооценката у сития и у гладния, у човек, който пие, и който не пие, у наспалия се и у ненаспалия се. Но „режимът на самооценката" не се изчерпва само с биоло­гическите колебания.

Но едновременно с всичко това човек изгражда своята самооценка, добива своята самооценка, ремонтира самооценката, повишава, сее и жъне...

Човек получава бележки в училището и в института. Но само в училището и в института? На работата и у дома. На улицата и на спортната площадка. В почивната станция и на плажа... Един от малкото общодостъпни начини да си почи­неш от бележките е да се потопиш в някое зрелище, да оти­деш на кино, на театър, на стадиона, да поседиш пред телеви­зора - тук ти самият поставяш бележки, тук ти си, изглежда, защитен, никой не пипа твоята самооценка. (А ако все пак се опита да я ухапе някакъв автор или режисьор, ти винаги мо­жеш да приемеш, че това за теб не се отнася.) Но ето зрели­щето е свършило. Започват размяна на впечатления, обсъждане, спорове.- И ето зрителите вече с всички сили си залепват един на друг бележки, отново битка на самооценките. Спорт, спорт, спорт, сорт, сорт, сорт!... Бележката-майчица пре­ди нас се е родила и по-късно от нас ще умре: тя е и твоят костюм, и талията, и трудовата книжка, марките и сексът, заплатата и мненията - ако можеш - откачи се! Кой е изоб­ретил такова светоустройство, в което цели поколения мис­лят и чувствуват по шестобалната система?

Приятелят от моето детство, изключително добродушни­ят дебелак Мишка, мъжествено признаваше своята двойка по стройност, той се съгласяваше, дори не без гордост, че е най-дебелият от всички на света, освен». О! Ето именно това освен беше неговата точица. Не дай боже да му кажеш, че той е по-дебел от Суходролски - веднага можеш да си докараш един по врата: да, той, Мишка, е най-дебелият човек на света, но Суходролски е по-дебел от него, двойката е на Суходролски! Главната Двойка задължително трябва да е за някого друг, а не за теб, защото, чувствувайки се пълен двойкаджия» не чувствуваш правото на живот. Като мини­мум - не по-лош от еди-кой си, като максимум - най-добър от всички! И ако официалните, признатите дисциплини, като ге­ографията или височината на бюста, не ни решават надежди, ние си измисляме свои, доморасли, ние играем пинг-понг, иг­раем на хоби и на клюки, ние не се успокояваме, докато не намерим начин за набиране на общия бал за успешно взима­не на конкурсния изпит, наричан положителна самооценка.

Неизброими са начините за добавяне на точките, които не достигат за допускането в Рая. Всеки търси, но не всеки на­мира своята оценъчна игра - онова благодатно пространство, в което могат да се получават шестици, без да усещаш, че ти ги поставят даром, и където може, в краен случай, да си ги поставяш самичък.

И не е ли така наистина - кой ще се погрижи за твоята самооценка, освен ти самият? Кой знае, кой се досеща, какво й е там на бедничката, как кара? Кой се интересува от нея? Ту един, ту друг гледа да ти лепне двойка, за да си постави шестица, и ето, че и ти правиш същото™ Самоутвърждаване чрез отрицание, самопризнание чрез непризнаване - на тази най-скучна сред хазартните игри играят не малък брой жи­тели на нашата планета. Най-хазартните играчи (и най-скуч­ните хора) са онези, чиято самооценка не намира за себе си подкрепа в любовно-творческото отношение към света. Външно те винаги имат вид на „знаещи цената си". Хора с накърнена, винаги гладна самооценка, затворници на Ада, веч­но жадуващи и неможещи да утолят жаждата си подобно на болните от бяс, у които дори само видът на водата предизвик­ва спазми на пресъхналото гърло... Работата не е само в това, че някога, в годините на детството тях са ги ругали или хвалили, унижавали или възвисявали повече, отколкото трябва, не само в това, че у тях Адът е по природа силен, а Раят е слабоват. Тяхната трагедия е във вътрешната самота. В затвореността им за Другия. В затвореността към Себе си.

Ето хлапака, който още не е помислил дори нито за своята „цена", нито- за цената на когото и да било: ураганите и вих­рите на оценъчната психология вече се носят над него, но още не са обхванали, не са изравнили душата. Ето юношата, чиято самооценка е самият трепет, самата неустойчивост. Така

се страхува от всички и всякакви унижения, така жадно тър­си самоутвърждаването, толкова лесно е да го закачиш, да го засегнеш... Душата вече е прошита от бележки, но конците още са слаби, кръпките се разпарят™ А ето и възрастния, който знае кое колко струва: със „слаб" вече не можеш да го стреснеш, той вече е разбрал, че в самооценката най-прогре­сивен е принципът на самообслужването. Б, има още и някои уязвими места, има процепи - ами по-бързо да ги прикрием с бронирани кръпки. Ето и познавача в напреднала възраст, целия в плътна броня - до него вече не можеш да си проби­еш път.

Ето накрая и стареца - на него, би трябвало да се приеме, вече не му е до бележките, каквото е - това е, скоро и него няма да го има... Защо обаче той така разцъфтява и от най-малкото признание на неговите заслуги, защо е толкова жа­ден за похвала, толкова чувствителен към ласкателство? И защо е толкова страшна, толкова убийствено страшна закъс­нялата критика?

Именно защото е закъсняла. Закъснелият лекар помага на смъртта. '

Прекъсвам, драги К. Надявам се в следващото писмо ня­как си да обобщя разговора, но не и темата. Днешното резюме: неустойчивата самооценка е нещо субективно неприятно, ала обективно полезно. Ако не беше тя, в нашите редове нямаше да бъдат най-добрите представители на мислещото човечество. Ако жената на Сократ, както свидетелствуват за това неговите биографи, не беше му се карала редовно (спо­ред някои източници дори го е биела, правейки по този начин масаж на самооценката), кой знае, може би нямаше да се ро­ди на този свят ненадминатият все още метод на спора, при който противника го побеждават със съгласие. Как е Зебрата? Предайте й от мен привет и най-добри пожелания.

Измежду старите многонарушавани общочовеш­ки заповеди от типа на „не кради", „не убивай", „не пожела-

вай жената на ближния" има една, както ми се струва, най-неизпълнима:

НЕ СЪДЕТЕ, ЗА ДА НЕ БЪДЕТЕ СЪДЕНИ.

Като лекар и ката човек често и продължително съм раз­мишлявал над нейния смисъл. Какво е това? Призив към смирение, към всеопрощаване? - Никого не осъждай, всички обичай и господ ще ти прости? Или практически съвет - мъл­чи си, не си изказвай мнението, за да не се обърне то против тебе? Напомняне на смъртния, че е грешен и трябва той са­мият да се разкайва, а не да разобличава другите? Или прос­то забрана да имаш мнение, забрана да се мисли?...

Както и да е, тази препоръка човечеството от далечни вре­мена и понастоящем по най-очевиден начин пропуска пок­рай ушите си. Всички осъждат и всички са съдени. От това никъде не можеш да се скриеш, върху това се гради огромна част от човешките отношения. И ето сега, завършвайки раз­говора за самооценката, бих искал да очертая сферата, в която, както ми се струва, споменатата препоръка заслужава извес­тно внимание.

Ами никак не е. Всичко това, разбира се, може някому да се хареса или да не се хареса, но на такъв човек аз с нищо не мога да помогна. Просто това го има, както има трепетлика, пеперуда, звезда Алфа от съзвездието Кентавър. За нащ къс­мет не всичко на този свят е хубаво и не всичко е лошо, не всичко е черно и не всичко е бяло. И далеч не всичко в нас, слава богу, има отношение към оценките и самооценките -има и свободни полета, в които ние просто живеем, без да получаваме бележки и без да се грижим за тях, където прос­то има това, което е.

Да Ви призная, аз обичам тези места - по чудо запазилите се резервати от Страната на Детството, и Ви каня да ги посе­щавате по-често. Не бих искал Вие да разберете моята пока­на като призив към отказване от всички самооценки и оценки.

За нормалния човек това е и невъзможно, колкото и да го желае. Но на хармоничния човек му е необходимо да уме.е да мисли и чувствува много мерно. Оценъчният подход е приложим към всичко и цената на всичко се определя от човека, но човекът все още не е продавач на Вселената. Към всичко е приложим и извьноценъчният подход - съзерцател­ният и изследователският, побиращ в себе си всички цветове и връзки, всички светове на света. Такъв подход прави чове­ка свободен и позволява диалогът да се води като равен с равен...

Казано по-просто: съди, но щ осъждай строго. Понякога нещо просто приемай. Понякога просто гледай. Просто мисли-За съжаление има хора, които това не го разбират. Екстремисти на собственото мнение, те виждат света изклю­чително черно-бял. За нищо не могат да мислят по друг начин, освен в категориите .добро-лошо", „полезно - вредно", пос­тавят бележки на звездите, слоновете, дърветата, бебетата. Техният взискателен поглед оценява вашите сънища и мечти, както и джинсите, и косите, те задушват със своите бележки вашето дишане. Това е тежка преграда към общуването и е прискърбен признак на духовна бедност...

Човек е равен на Безкрайността. Най-страшната грешка ца оценъчната психология е приравняването на човека към неговите принадлежности, към разните параграфи. към фун­кциите и ролята. Циничната крайност на това е овеществяването, превръщането във вещ. Психологията на еснафа е груб и откровен вещицизъм. Но още по-страшна грешка е сам о-отъждествяването на човека с цялата тази вехтория. Проникването на вещицизма в самооценката. Пазарното отношение към своето достойнство. Вече Ви пи­сах за това, което става, когато човек има глупостта да се отъждествява със своята талия, с носа или с дипломата си -този списък може да бъде продължен неограничено. Вещицизмът може да се престори на най-истинска висока духовност.

При мен идват множество хора, страдащи от едни или от други форми на „унижение". И на всеки в достъпна за него форма се налага да обяснявам едно и също: да те унижи мо­же само един човек на света. И този човек си ти самият. Ти се , защото си забравил за своята Висша Ценност. Ти

самият си се превърнал в стпкя. Ти си забравил, че ти ей Човек, Унижаващият Другия признава с това и своята низост. Този, който се чувствува унизен, се отъждествява с унижаващия.

Това е проста и, както изглежда, самоочевидна аксиома. Да признаваш Висшата Ценност. Абсолюта у всичко живо, във всеки живот. И в своя в това число. При такъв подход всички оценъчни игри, всички без изключение, стават онова, което те трябва да бъдат - игри, в които може да се влиза -леко и свободно, без да се губи достойнството. Разбира се, всички ние сме различни и различна е цената ни по различ­ните скали и измерения: ти имаш баскетболен ръст, какъвто аз нямам, аз имам музикални способности, които ти нямаш. Аз нищо не разбирам от литература, ти не разбираш от футбол. Но към нашата Висша Ценност, към човечността това няма никакво отношение. И комплексът за непълноценност, и ком­плексът за свръхпълноценност - това е преди всичко безчо­вечно отношение към самия себе си.

Но всичко просто и ясно, както ние с Вас вече не веднъж сме забелязали, е необичайно трудно за усвояване именно поради яснотата и простотата.

Възрастните като децата се увличат в своите игри. За разлика от децата нито с укори, нито с уговорки, е възмож­но те да бъдат спрени. На желаещия да промени хода на събитията се налага да влезе самият той в играта...

Една забележка накрая: неустойчивостта на самооценката, нейното падане в Ада е необходимо и благотворно, когато Вие оставате насаме със себе си и се занимавате със самоанализ; но по време на общуване - каквото и да е, ако Вие искате да имате успех, вътрешната самооценка трябва да бъде стабилно-положителна. Подчертах: „вътреш­ната", защото външните прояви на самооценката - това е от делен въпрос, въпрос на тактика. Когато станете учител и сте в клас, вие трябва и да се чувствувате уверено, и да се държите уверено; в общуването с приятели, с родители или с хора, които са доста по-възрастни от Вас, самоувереният ма­ниер едва ли ще бъде полезен. Същевременно вътрешната увереност трябва да бъде с Вас. Забележете: истински увере­ните в себе си хора, преминали през огън и вода, извънредно рядко се държат самоуверено. Това не е скромност, това прос-

то не им е нужно, И Вие можете да постигнете същото, без да прибягвате към огъня и водата. Като помните за Висшата Ценност, която живее и у Вас, и у Другия. Като знаете, че грижата за самооценката на Другия -това е най-добрият

да ек грижиш, за, сврята

ВашД.Кст

ПИСМО 12

Сега вече не Ви призовавам към спокойствие. Ще Ви призная, очаквах тази криза. Знаех, че никакви схеми и психологически технологии няма да Ви помогнат, докато не се промени най-главното. - Вашата жизнена позиция. Твърде много неща тук засега още Ви объркват. Аз не мисля, че на­шите усилия са безрезултатни, но на Вас ви е необходимо сега като никога да преустроите самото понятие за „peзулта-та", от това, зависи цялото Ви бъдеще. Да започнем тогава по втория кръг...

Има една дума с твърде разпространено международно значение - дума, която за съжаление е твърде позабравена в своето първоначално звучене и поради това с по-голяма охо­та се използува в иронично-пренебрежителен смисъл. Частна благотворителност, обществена благотворителност... Два корена: „творя" и „благо". Може и така: филантропия -човеколюбив, вид дейност. Каква е тази дейност едва ли е нужно да се обяснява. Аз искам само да припомня, че този вид дейност е достъпна абсолютно за всеки, като се започне от малкото дете и не се свърши с никого.

Тази работа има две страни: материална и идеална, сиреч душевна. Можеш безвъзмездно да дадеш на човека петачка, която не му достига за път, и да извършиш с това акт на мате­риална благотворителност; но това може да се направи по различен начин: да го унижиш, като му се изплюеш в душата, или да го възвишиш, като не му позволиш да се унижи, като го разстроиш или като повдигнеш настроението му, като го огорчиш или като го разсмееш. Вие нямате петачката, която

е нужна на човека, но вие можете да му кажете това по раз­личен начин <вж. no-горе). Попитайте Десетина души коя бла­готворителност оценяват по-високо по отношение на себе си: гарантирам, че девет от десет, ако не и всеки, ще каже: втората. И това няма да бъде лъжа.

Друг въпрос: каква благотворителност човек е по-разпо­ложен да проявява по отношение на другите. Тук се оказва, че мнозинството от хората са по-щедри на думи, отколкото на петачки; но просто думи - това е едно, а думи от душа -това е друго. Имайки достатъчно развит слух за искреност, аз още не съм забелязал човек, способен на душевна благотворителност, да не е оказвал при възможност и материална. Душевна благотворителност може да има вид на материална, а може и да няма. А материалната сама по себе си, без душевната, просто губи своето значение, прос­то е нищо, ако не и по-лошо.

Сега мога да Ви обясня защо аз живея на този свят, Живеят по света хора, които се занимават с тази душевна благотворителност, а дори самите те не знаят това, хора на най-различна възраст, с най-различни професии, положения, нации, равнища на интелект и прочее/Таксиметрови шофьо­ри и продавачи, милиционери и сервитьори, работници и академици, лекари и чистачки. Не, не са гении на комуникативността. Просто добри хора. Количествено те са много, качествено са недостатъчно; ала огромната надежда е в самия факт на тяхното съществуване на този свят.

Има и други, които се занимават с нещо противоположно, за което и подходяща дума не можеш да подбереш. (Да се подбере е възможно, но и така е ясно.) Такива количествено не са много, но качествено са предостатъчно. Крайно важно е да се разбере, че тези хора преди всичко са нещастни. Главното е, че това са именно онези, които се нуждаят от душевна благотворителност повече от другите - нуждаят се с безсъзнателната нужда на умиращите, които вече не знаят за своя глад. С немалко от тях се занимавам като с пациенти и мога с цялата отговорност на лекар да кажа, че те всички имат диабет. При диабета, както е известно, се нарушава ус­вояването на захарта от тъканите, в кръвта има много захар, а организмът гладува. Та ето, те имат съвсем истински диабет, но не физически, а душевен - диабет на душата, който се

отличава с такава ниска усвояемост на любовта, че през ця­лото време са необходими спасителни инжекции, рред тях се срещат студени, коравосърдечни чудовища, които изобщо не разбират какво е това любов и, както изглежда, абсолютно не се нуждаят от нея. Истински дълбок зимен сън, „изключ­ване", както се изразяват в съответните кръгове.

Сега да определим каква е все пак тази нужда от душевна благотворителност. Много проста, такава, каквато е нуждата на растението от слънчева светлина, Обикновена потребност от добра дума. От ласкав поглед или поне от ласкава мисъл. Обикновена потребност от любов. Ненасищаща се потребност, напълно сравнима с потребността от храна („стомахът не пом­ни старата добрина") и с наркоманията.

От такова определение следва, че от душевна благотвори­телност се нуждае абсолютно всеки. Без изключение. Нали тази потребност не може да бъде удовлетворена по друг начин, освен като благотворителност. Човек няма и не може да има задължението да обича когото и да било: „задълже­нието да обичаш", „дългът да обичаш" - това е такъв абсурд, какъвто е студеното топло или мократа сухост. За съжале­ние това не са го разбирали напълно дори Такива големи хора, като Лев Толстой¹.

Не може нито ти самият да обичаш по задължение, нито по задължение да ни обичат. Не може и да се освободиш от потребността от любов. Всеки се нуждае от душевна благотворителност, но не всеки е способен да я окаже. Не всеки разбира нуждата на Другия, не всеки, както вече казах, разбира и своята нужда. Изглежда, търсенето на това благо неизмеримо превишава предлагането и решение на този проб­лем няма и не може да има.

Но решение има. За щастие на човека е присъща освен това и потребността да обича. Потребността да о к а з в а душевна благотворителност. Нейната сила (съвсем не е по-малка, отколкото на потребността да се получава любов, пред­лагането дори надвишава търсенето (защо хората си имат у дома котки, кучета, птици?...). Проблемът е само в това, как да се срещнат един с друг, как да се съединят тези две броде­щи половинки на човешкото същество.

¹И тук не съм сигурен, че колегата правилно разбира Толстой - бел авт

... А Вие? Не сте ли се убедили вече сам, че изискването на любов, дори не на любов, а на нейния скромен заместител, наричан „човешко отношение", е загу­бена работа, която е равносилна на блъскане с глава в стената? Не Ви ли е идвало в многострадалната глава, че в тази упо­рита обсада е съдбоносната грешка - и грешката е именно Ваша?

Задавали ли сте си въпроса - кое е повече във Вашата душевна самота: неудовлетворената потребност да бъдеш оби­чан или потребността да обичаш? Самотата винаги се състои от тези две тъгуващи половинки™

Какъвто и да е Вашият отговор, решително препоръчвам: ако искате да се измъкнете от затворническата самота, за­почвайте от второто. Оливайте душевна благотворителност. Правете това смело и безогледно. КАТО ЗАБРАВИТЕ, до­колкото е възможно, за собствената потребност да бъдете обичан. КАТО ПРИЕМЕТЕ, че тя е несъществуваща, нулева.

Да, това е очевидна самоизмама, но най-плодотворната сред самоизмамите. Път, който е проверен от най-великите и от най-щастливите.

Най-добре е да се започне с едно отговарящо на възмож­ностите разширяване на кръга на своите симпатии. Това е просто; освен привързващите привързаности и обичаните лю-бови у нас винаги пламват и непредсказуемите огънчета на допълнителните, необяснимите симпатии - къси пламъчета, искрици в задния двор на Душата... От искрата, както е известно, се разгаря пламък.

Бъдете внимателен към своите симпатии, те заслужават това.

А ако Вие игнорирате волевия АТ, предлагам Ви да нап­равите неголям жизнен експеримент. Опитайте за един ден или поне за един час доброволно да влезете в ролята на Алтруист. Поживейте едва-едва в ролята на Добрия Ангел. Но поживейте сериозно и - подчертавам - доброволно. Изключително заради себе си: този ден или този час го пос­ветете не на себе си, а на някого другиго или на някаква работа, която няма никакво отношение към Вашите лични интереси. Не чакайте нито благодарност, нито похвали, нито каквито и да е знаци на внимание - нещо повече, действайте инкогнито, така че никой да не се досети за Вашия

експеримент. Сравнете преживяното състояние с Вашето обикновено...

Не искам нищо предварително да си намислям. Ала знам и по себе си, и по опита на множество други хора: субектив­но- резултатите са чудесни. Удивителна свобода. Удивителна увереност.

Ето един съвсем непълен списък на неприятностите, ко­ито могат да бъдат излекувани или в значителна степен об­лекчени само с приемането на тази роля:

срамежливост, неувереност в себе си и всевъзможните ком­плекси за непълноценносг, страхове, тревоги и натрапчи­ви мисли; ипохондрични състояния с неприятни усеща­ния и болки; безсъние; импотенция и полова студенина; раздразнителност, гневливост, конфликтност, депресивни състояния, свързани със самота, загуба на любов и на сми­съла на живота...

Имайте предвид, че докато Вие сте в съзнание, винаги има възможност да приемете тази роля и резултатът няма да за­къснее - резултатът именно за Вас. Не твърдя, че това е лека роля: да действуваш за себе си, но без „лична заинтересова­ност" изглежда по начало неестествено, а непременните ус­ловия - отказ от очакване на благодарност и необходимостта от инкогнито - правят ролята особено трудна, макар че съ­щевременно и увличащо интересна. Като допълнение към ро­лята се изисква и ум, който сам по себе си не се осигурява от ролята. Нали освен субективните резултати трябва да се имат пред вид и обективните, т.е. резултатите за другата страна, а това изисква далновидни пресмятания и гъвкава тактика. За ролята на Добрия Ангел усърдно Ви канят немалък брой егоисти. Приемайки тази покана пв ЯВЕН (за тях) начин, Вие няма да постигнете нищо друго, освен по-нататъшно разви­тие на техния егоизъм - именно за подобни случаи е казано, че ,,нито едно добро дело не остава безнаказано".

„Ами как да действувам тогава? - питате Вие. - Нали твърдите, че ролята на Алтруиста е нужна на мен самия?..." Съвършено вярно. Но аз говоря именно за вътрешната роля. А външната й проява - това е друга работа. Ролята на' Алтруиста понякога-изисква да се приеме и външната ролн на Злостния Егоист - нали именно такъв Вие изглеждане и на изнудвача, когато не се поддавате на неговия натиск, и на

своето дете, когато отказвате да изпълните негов каприз. За някого проявата на Вашия алтруизъм ще бъде унижение, удар с нож в сърцето: „Не ме обливайте с помиите на вашата ху­манност" - никога няма да забравя тази фраза на един свой пациент. В приятелските и любовните отношения има мигове, в които е нужно да умееш да приемаш външната роля на Наивния Егоист, на Обаятелния Егоист, когато например Ви връчват подаръци. Нали е ясно, че ако някой Ви обича, той самият иска да приеме ролята на Алтруист, иска да се чувс­твува нужен за Вас, да Ви подари себе си„. Да, понякога ще Ви бъде тежко, дори и непоносимо, когато ще трябва да се позволява да бъдете облагодетелствувани™ Но никой не мо­же да Ви подари ролята на Истинския Алтруист - и всеки може да я подари, само ако Вие сам я вземете. Повече от всич­ки други роли тази роля е творческа, изискваща истинска жизнена виртуозност, А ако много сериозно помислим, то та­зи роля е и най-страшната, защото този, който я приема, по­ема с това и отговорността да решава какво е Добро. Да мисли, да решава и да действува...