Идеята за национално освобождение – основополагащо ядро на историческите задачи и поетичните послания на предосвобожденското време
„Епопея на забравените” – кулминационен етап в развитието на идеята за национално освобождение
/Вазов възпява подвига на българските опълченци, взели участие в отбраната на Шипка по време на Руско-турската война 1877 – 1878 година/ а/ освобождението предстои, но то ще стане реалност след битката при връх Шипка /от нейния изход зависи свободата/ б/ българските опълченци осъзнават историческото значение на своята саможертва - саможертвата им има националноосвободителен смисъл
Ролята на заглавието и подзаглавието – „Опълченците на Шипка” и „11 август 1877”
заявяват темата на текста
заглавието извежда на преден план не отделна личност на народен водач, а самия народ като деятел на подвига /сравни със заглавията на останалите оди от цикъла „Епопея на забравените”/
подзаглавието придава исторически документален характер на текста /на 11 август 1877 се е състоял решителният бой за прохода Шипка, който определя по-нататъшния победен ход на руските войски/;
подзаглавието заявява, че ще предаде нещо достоверно, но и изключително, имащо важно място и значение в историята ни
ІІ. Жанр 1. Ода – възхвала на героичния подвиг / съпоставка на Шипченската епопея с велико събитие от древността – битката при Термопилите/
Наличие на елегични елементи в лирическия увод
огорчението на поета, причинено от жестоките, несправедливи обвинения на недоброжелателите на родното;
открояване на трагични моменти от нашата история
3. Поетически средства и похвати, типични за одаичния стил, благодарение на които се постига чувството на възторг, преклонение и благоговение пред подвига на националните ни герои
а/ Многословие /плеоназъм/ - най-често се поддържа в структурно отношение от съчинителната връзка
/Така героите биват осветени от всички страни чрез прибавянето на нови и нови черти, на нови и нови нюанси в чувството на възторг./ б/ Контрастът – основно изобразително средство
основополагащ при разгръщането на сюжета и идеите на одата;
широко се използва при съпоставката на противоположни символи;
в/ Паралелизмите като своеобразна форма на контрастите г/ Ролята на градациите, хиперболите и метафорите д/ Своеобразното повторение на една и съща фраза с малки изменения – намалява епическото звучене и засилва неопределеността, така типична за лириката ІІІ. Основни мотиви в творбата
срамът и славата;
позорът и честта;
клеветите на хулителите на българското;
мракът и светлината;
миналото и бъдещето на отечеството;
робството и свободата;
смъртта, саможертвата на героите и безсмъртието на подвига;
историята и легендата;
родното и световноисторическото;
полетът, песента, върхът;
бурята
ІV. Смислови и композиционни части на творбата – три основни части, всяка от които по различен път внушава и доказва художествения замисъл на творбата
Първа /уводна/ част – до „О, Шипка!”
изцяло потопена в миналото, в историята – но оценката на това минало Вазов дава от позицията на следосвобожденското настояще;
под формата на полемика поставя проблема за значението на героичната Шипченска епопея в утвърждаването на българския дух и националната ни гордост;
за опълченците не се говори – Вазов заговаря за „срама по челото” и за „спомен люти от дни на позор”;
спор с онези, които сочат с „присмехи обидни” робското ни минало и твърдят, че свободата ни е подарена;
осемкратно повторение „нека” – тенденциозно допускане, че нашето минало е безславно и позорно, за да бъде това допускане след това опровергано с аргумента, че „...в нашто недавно / свети нещо ново, има нещо славно, / що гордо разтупва нашите гърди...”;
специфичната постройка на първата част на принципа „НЕКА – НО” ражда и опозициите:
позор – слава;
мрак – светлина;
ниско – високо;
негативно – позитивно;
- основен смисъл на противопоставянето: може да има и недостойни епизоди в нашата история, но има и един миг, който е по-важен за нас, защото „смива срамът / и на клеветата строшава зъбът”;
Втора /същинска/ част
изпълнява ролята на доказателствена част, на защита и аргументация на поставената теза, че свободата не ни е дар, че българинът има с какво да бъде горд;
притежава всички белези на разказа, построена е като конкретно описание на битката на българските опълченци с турската армия;
ярко изразени епически композиционни елементи:
експозиция, реализирана в два плана:
обобщаващо-коментаторски – „Три дена младите дружини / как прохода бранят”
конкретен – „Сюлейман безумний сочи върхът пак”, „Ордите тръгват” и т.н.
завръзка – /думите на Столетов, „наший генерал”, които дават тласък на по-нататъшното героично поведение на българските опълченци/ - също разгърната в два плана:
конкретен – имащ отношение към по-нататъшния ход на войната – „На вашата сила царят повери / прохода, войната и себе си дори;
героизиращо - обобщаващ – „България цяла сега нази гледа, / тоя връх висок е: тя ще ни съзре”
кулминация
в конкретен план - „Грабвайте телата!”- някой се изкряска...”;
обобщаващ план – „Фърлят се с песни в свирепата сеч / като виждат харно, че умират веч...”
развръзка – „Изведнъж Радецки пристигна със гръм!”
изявена авторова оценка за разказаното – но оценката е в повечето случаи вплетена в разказа, а не е директно посочена;
както и в първата част, текстът във втората част е изграден на принципа на противопоставянето:
опълченците са „дружините горди”, „орлюка юнашки”, те „като лъвове тичат” и са „като скали твърди”, а смъртта им е „смърт юнашка;
турците са „душмански орди” и „орди дивашки”, те „идат като тигри”, но „бегат като овци”;
началникът на българските опълченски дружини – представен като исполин, той е „наший генерал”, чийто глас „ревна гороломно”, а думите му са „силни”;
военачалникът на турците – Сюлейман паша – характеризиран единствено с негативното „Сюлейман безумний”;
колективният образ на опълченците
легендарен образ
представени са като действителни исторически лица, но са изобразени и така, както народната легенда е разказвала за тях след Освобождението;
„оплискани с кърви”, „всякой гледа да бъде напред / и гърди геройски на смърт да изложи / и един враг повеч мъртъв да положи”, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд”, „Те ще паднат, но честно, без страх...”
опозицията горе – долу
опълченците са надвесени над своя враг, те са горе, по-високо от турцитеи докрая не напускат това пространство;
турците са долу, те „лазят” и „падат и мрат” – противниковите войски напразно се мъчат да проникнат в свещеното, организирано и защитено от светостта на националната идея, високо пространство – „заветния хълм”;
хиперболично представяне на опълченците /за това спомага и опозицията горе-долу/:
в повечето случаи опълченците са видени от Вазов в едър, уголемен план, тъй като се намират във високото открито пространство, а гледната точка към тях е отдолу нагоре;
турците – умишлено умалени, те „лазят по урвата дива”, оприличени са с „черний рояк”т.е. към тях е приложена обратната перспектива – отгоре надолу;
