Вяра, надежда и любов
Sanctisque ne reverentius visum de actis deorum credere quam scire
*„Видно е, че за делата на боговете по-свято е, ако не и по-почтително, по-скоро да се вярва, отколкото да се знае” (лат.). — Б. пр
Тацит, «Германия», 34
До този жив бог в сърцето се стига и към него се връщаме — ако междувременно сме го напуснали, за да предпочетем логическия и мъртъв бог — по пътя на вярата, а не на рационалното и математическо убеждение.
А какво е вяра?
Този въпрос се задава в катехизиса на християнското учение, който ни е бил преподаван в училище, и на него се дава следният отговор: «Да вярваме в това, което не сме видели.»
Още преди около дванадесет години поправих този отговор в едно есе по следния начин: «Да вярваме в това, което не сме видели, не! А да творим това, което не виждаме. » Преди това ви казах, че да вярваме в бога е на първо място да искаме поне да го има, да желаем съществуването на бога.
Теологичната добродетел вяра е според апостол Павел, чиято дефиниция служи за основа на традиционните християнски изследвания по този въпрос, «жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що не се вижда» (Евр. 11, 1).
Субстанцията или, по-точно казано, опората или основата на надеждата, гаранцията за нея. Което свързва и не само свързва, а подчинява вярата на надеждата. Фактически ние не се надяваме, защото вярваме, а по-скоро вярваме, защото се надяваме. Надеждата в бога, с други думи, пламенното желание да има бог, който да обезпечава вечността на съзнанието, ни кара да вярваме в него.
Но вярата, която е в края на краищата нещо сложно, включващо една познавателна, логическа или рационална съставка и друга емоционална, биологическа или сантиментална и в същност ирационална, ни се представя под форма на познание. И на това се дължи непреодолимата трудност да се отдели от каквато и да е догма. Чистата, свободна от догми вяра, за която толкова много писах на времето, е призрак. От това затруднение не можеше да се излезе дори и с измислянето на вярата в самата вяра. Вярата, се нуждае от някаква материя, върху която да действува.
Вярата е форма на познание, макар и да не е нищо друго освен познанието за нашия жизнен порив и дори неговото формулиране. Само че думата вяра има в нашия всекидневен език двояк и дори противоречив смисъл, означавайки, от една страна, най-висшата степен на възприемане от ума на едно познание като истинско и, от друга страна, слабо и колебливо възприемане. Защото, ако в един случай да вярваш в нещо е най-голямото съгласие, което може да се изрази, фразата «вярвам, че е тъй, макар и да не съм съвсем сигурен в това», е най-обикновена.
Това отговаря на казаното вече от мен за несигурността като основа на вярата. Най-силната вяра, доколкото е тя различна от всяко друго познание, което не е рistiсо или основано на вярата - вярно, както бихме казали, - се основава на несигурността. И то е, защото вярата, гаранция за това, което се очаква, е не толкова рационално възприемане на един теоретичен принцип, колкото доверие в човека, който ни уверява, че нещо е така. Вярата предполага един обективен личен елемент. Ние не вярваме толкова в нещо, колкото вярваме в човека, който ни уверява или убеждава в едно или друго. Човек вярва на едно лице и на бога като личност и олицетворение на вселената.
Този личен или религиозен елемент във вярата е очевиден. Вярата, казва се често, не е сама по себе си теоретично познание или рационално възприемане на някаква истина, нито пък се обяснява достатъчно същността й чрез доверието в бога. «Вярата е вътрешното подчинение на духовния авторитет на бога, непосредственото подчинение. И доколкото това подчинение е средство да се постигне един рационален принцип, вярата е лично убеждение.» Така казва Рейнолд Зееберг*.
Вярата, която дефинира св. Павел, гръцката пистис, се превежда по-добре с доверие. Думата пистис произлиза действително от глагола пейто, който, макар и в действителен залог да значи убеждавам, в средния залог е равнозначен на доверявам се на някого, вземам някого под внимание, имам вяра в някого, подчинявам се. А да се доверяваш, fidare se, произлиза от корена fid, откъдето - fides (fе) - вяра, и оттам - соnfianzа - доверие. Гръцкият корен pith и латинският fid изглеждат братя. В заключение самата дума fе носи етимологично смисъла на соnfianzа, отдаване на чужда воля, на една личност. Доверие можеш да имаш само в хора. Човек се доверява на провидението, което си представяме като нещо лично и съзнателно, не на фатума, който е нещо безлично. И така човек вярва в този, който ни казва истината, в този, който ни вдъхва надежда; не пряко и непосредствено в самата истина, не в самата надежда.
И този личен, или, по-точно казано, персонализиращ смисъл на вярата, проличава дори в най-низшнте си форми, тъй като той създава вярата в априорното познание, във вдъхновението, в чудото. Много известен е случаят с онзи парижки лекар, който, забелязвайки, че някакъв лечител му отнема клиентелата в неговия квартал, се прехвърлил да живее в друг, много далеч, където бил съвсем непознат, препоръчал се, че е лечител, и започнал да практикува като такъв. Когато го обвинили, че упражнява незаконно лекарската професия, той показал дипломата си и казал горе-долу следното: «Аз съм лекар, но ако бях казал, че съм лекар, нямаше никога да имам клиентелата, която имам понастоящем като лечител; но сега, като се научат моите пациенти, че съм следвал медицина и че притежавам диплома на лекар, ще ме напуснат и ще потърсят някой лечител, който им предлага повече гаранции поради това, че не е учил медицина и лекува по вдъхновение.» И така злепоставя се лекарят, за когото се доказва, че не притежава диплома и че не е следвал медицина, а се злепоставя и лечителят, за когото става известно, че е учил медицина и че е дипломиран лекар. Защото едните вярват в науката, в учението, а други вярват на личността, имат вяра във вдъхновението и дори в невежеството.
«Има едно различие в географията на света, което се забелязва, когато установяваме различните мисли и желания на хората по въпроса за тяхната религия. Нека си припомним, че в религиозно отношение целият свят е разделен на две полукълба. Едната половина на света, необятният тъмен Ориент, е мистична. Тя упорствува да не вижда нищо с прекалена яснота. Ако изтълкувате и изясните на ориенталеца каквато и да е велика мисъл за живота, тя веднага ще му се стори неистинска. Ориенталецът притежава един инстинкт, който му подсказва, че най-всеобхватните мисли са прекалено необхватни за човешкия ум и че ако те бъдат представени в изразни форми, които човешкият ум може да разбере, извращава се тяхното естество и се губи силата им. А, от друга страна, западнякът изисква яснота и губи търпение пред тайнствеността. Той обича едно точно съждение със същата сила, с каквато неговият брат от Ориента го мрази. Той упорствува да узнае какво представляват за неговия личен живот вечните и безкрайни сили, по какъв начин те ще направят лично него по-щастлив и по-добър и едва ли не как да му построят къщата, за да му дадат подслон и да му сготвят вечеря на огнището. . . Има несъмнено изключения; има мистици в Бостън и Сент Луис, има и хора, вкопчени във фактите, в Бомбай и Калкута. Двете душевни нагласи не могат да бъдат отделени една от друга от океан или планинска верига. В някои нации и страни, както например сред евреите и в нашата Англия, те много се смесват. Но в общи линии те делят така света. Ориентът вярва в лунния светлик на тайнствеността; Западът в обедното слънце на научния факт. Ориентът иска от Вечния неясни подтици; Западът улавя настоящето с лека ръка и не иска да го пусне, докато не му е дало разумни ясни доводи. Всеки един от тях зле разбира другия, не се доверява на другия, дори до голяма степен го презира. Но двете полукълба, взети заедно, а не всяко едно поотделно, образуват целия свят.» Това е писал в една от своите проповеди негово високопреосвещенство Филипс Брукс, епископ на Масачусетс, известният унитариански проповедник (вж. Тhе Мisterу оf Iniquity and other Sermons,* проповед ХII - «Тайнствеността на несправедливостта и други проповеди» (англ.). Б. пр.).
Бихме могли по-скоро да кажем, че в целия свят, както в Ориента, така и на Запад, рационалистите търсят дефиницията и вярват в понятието, а виталистите търсят вдъхновението и вярват в личността. Едните изучават вселената, за да изтръгнат от нея тайните й; другите се молят на съзнанието на вселената, опитват се да влязат в пряка връзка с душата на света, с бога, за да намерят гаранция или субстанция за това, на което се надяват, а то е да не умрат, и доказателство за това, което не виждат.
А тъй като личността е воля и волята е устремена винаги към бъдещето, този, който вярва, вярва в това, което ще дойде, тоест в това, на което се надява. Не се вярва, строго погледнато, в това, което е, и в това, което е било» освен като гаранция, като субстанция за това, което ще бъде. Вярва ли християнинът във възкресението на Христа, тоест вярва ли в традицията и в Евангелието - и двете сили са лични, - които му казват, че Христос е възкръснал, това значи да повярва, че сам той ще възкръсне някой ден по милост Христова. Дори научната вяра, защото такава вяра съществува, е устремена към бъдещето и е акт на доверие. Ученият вярва, че в някой бъден ден ще настъпи слънчево затъмнение, вярва, че законите, които до днес са управлявали света, ще продължат да го управляват.
Да вярваш, повтарям, е да се довериш на някого и се отнася до лице. Казвам, че знам да съществува животно, наречено кон, и че то има такива или онакива характерни черти, защото съм го виждал, вярвам и в съществуването на жирафа и на птицечовката и че тези животни са такива или онакива, защото имам вяра в хората, които уверяват, че са ги виждали. И така стигаме до елемента на несигурност, който вярата съдържа в себе си, защото човекът може да се лъже или да ни лъже.
Но този личен елемент придава на вярването, от друга страна, един емоционален, любовен характер и особено при религиозната вяра обвързва спрямо това, което се очаква. Едва ли ще се намери човек, готов да жертвува живота си, за да поддържа, че сборът от ъглите на един триъгълник е равен на сто и осемдесет градуса, защото тази истина не се нуждае от пожертвуването на нашия живот; но в замяна на това мнозина са жертвували живота си, за да защитят религиозната си вяра, и то е, защото мъчениците правят вярата, а не вярата мъчениците. Защото вярата не е простото възприемане от интелекта на един абстрактен принцип, не е признаването на една теоретична истина, при което волята не прави нищо друго, освен да ни подтиква да разберем; вярата е свързана с волята, тя е движение на духа към една практическа истина, към една личност, към нещо, което ни вдъхва живот, а не ни кара само да разбираме живота.* (* Сравни с Тома Аквински, «Summa». Secunda secundae, quaestio 4, арт. 2. - Б. а.)
Вярата ни дава живот, показвайки ни, че животът, макар и да зависи от разума, има другаде своя извор и своята сила, в нещо свръхестествено и чудодейно. Един особено уравновесен и подхранен с наука ум, математикът Антоан Огюстен Курно (1801 – 1877 френски математик и философ) , е казал вече, че тенденцията към свръхестественото и към чудодейното дава живот и че ако тя отсъствува, всичките спекулации на ума водят неизменно до духовна мъка («Трактат за последователността на основните идеи в науките и в историята» (фр.). Б. пр. параграф 329). И то е, защото искаме да живеем.
Но макар и да твърдим, че вярата е елемент на волята, по-правилно би било може би да се каже, че е самата воля, волята да не умрем или, по-точно казано, друго някакво свойство на духа, по-различно от разума, от волята и от чувството. И тъй бихме имали чувствуването, познаването, пожелаването и вярването или творенето. Защото нито чувството, нито разумът, нито волята творят, а действуват върху една вече създадена материя, върху една материя, дадена от вярата. Вярата е творческата сила на човека. Но тъй като поддържа с волята по-тясна връзка, отколкото с която и да е от другите сили, ние представяме вярата под формата на воля. Нека се отбележи при все това, че да искаш да вярваш, тоест да искаш да твориш, не е точно да вярваш или да твориш, макар и да е начало на това.
Вярата е следователно ако не творяща сила, цвете на волята и предназначението й е да твори. Вярата твори до известна степен своя обект. Да вярваш в бога значи да твориш бога и тъй като бог ни дава вярата в него, бог сътворява непрекъснато себе си в нас. Затова е казал Св. Августин: «Ще те търся, господи, зовейки те, и ще те зова, вярвайки в тебе. Призовава те, господи, моята вяра, вярата, която ти ми даде, която ти ми вдъхна с човешкия образ на твоя син, с посредничеството на твоя проповедник» („Изповеди”, книга I, глава I). Силата да създадем един бог по наш образ и подобие, да персонализираме вселената не означава нищо друго, освен че носим бога в нас като субстанция на това, на което се надяваме, и че бог ни създава непрекъснато по свой образ и подобие.
И бог се сътворява, тоест бог сътворява сам себе си в нас чрез състраданието, чрез любовта. Да вярваш в бог значи да го обичаш и да се боиш с любов от него. Човек започва да го обича, преди още да го е познал, и обичайки го, той в края на краищата го вижда и го открива във всичко.
Тези, които казват, че вярват в бога, а нито го обичат, нито се боят от него, не вярват в него, а в онези, които са ги учили, че бог съществува; но и те на свой ред не вярват много често в него. Тези, които вярват без духовна страст, без дълбока мъка, без несигурност, без съмнение, без отчаянието в утехата, че вярват в бог, вярват само в идеята за бога, но не и в самия бог. И така както човек може да вярва в него от любов, може да вярва в него и от страх, а дори и от омраза, както е вярвал в него онзи крадец Вани Фучи, който у Данте обругава бог с хулни жестове от ада („Ад”, XXV, I, 3). Защото и демоните вярват в бог, а и много безбожници.
Не е ли начин да се вярва в бога онази ярост, с която го отричат и дори го хулят тези, които не искат той да съществува, тъй като не успяват да повярват в него? Те искат той да съществува, както това искат и вярващите; но бидейки люде слаби и бездейни или злосторни, в които разумът е по-силен от волята, чувствуват се повлечени от разума въпреки съкровеното си желание и се отчайват, и се отричат от отчаяние и като отричат, утвърждават и творят това, което отричат, и господ се явява в тях, утвърждавайки се чрез отричането на самия себе си.
Но на всичко това ще ми се възрази - да учиш, че вярата създава своя обект, значи да учиш, че този обект е само обект на вярата и че е лишен от обективна реалност извън самата вяра; както, от друга страна, да учиш, че вярата е нужна, за да успокои и утеши народа, значи да обявиш за илюзорен обекта на вярата. Истината е, че да вярваш днес в бог е за вярващите интелектуалисти преди и над всичко да искаш бог да съществува.
Да искаш да съществува бог и да действуваш, и да чувствуващ така, както ако би съществувал. По този именно път, искайки той да съществува и действувайки съобразно с това наше желание, създаваме бог, тоест така бог се създава в нас, така ни се явява, открива се и се разкрива пред нас. Защото бог се показва на този, който го търси с любов, и се крие от този, който го търси със студения си, лишен от любов разум. Бог иска да почива сърцето, а не главата, макар и във физическия живот да има периоди, през които главата спи и си почива, а бдението и трудът пришпорват сърцето. И така знанието без любов ни отдалечава от бог, докато любовта, дори и без знание, а може би по-добре без него, ни води към бог; и чрез бога до мъдростта. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят бог!
И ако бъда запитан как вярвам в бог, тоест как бог се създава в мен и се разкрива пред мен, ще предизвикам може би усмивка или смях, или дори възмущение у този,
уойто чуе отговора ми.
Вярвам в бога, така както вярвам в приятелите си, защото чувствувам дъха на обичта му и невидимата му ръка, която, макар и да не мога да хвана, ме притегля, привлича и притиска; защото имам дълбокото убеждение, че съществува едно насочено към мен провидение и един всемирен дух, който чертае собствената ми съдба. Защото буквата на природния закон - тя си остава в края на краищата буква - не ми казва нищо и не ме учи на нищо.
Неведнъж в живота си съм се виждал надвиснал над пропастта; неведнъж съм се намирал на кръстопът и пред мен са се разтваряли като ветрило многобройни пътища. Избирал съм един от тях, като съм се отказвал от останалите с пълното съзнание, че връщане назад няма. Нерядко, и такива само веднъж представящи се мигове, съм чувствувал тласъка на една неудържима и изпълнена с любов съзнателна сила. И тогава съм съзирал там пътя, който иоди към господа.
Човек може да почувствува, че вселената го зове и го води, както се водят един друг хората, да чуе вътре, в себе си глас безсловесен, който го приканва: «Върви и проповядвай на всички народи!» По какво познавате, че човекът, който е застанал пред вас, има като вас съзнание и че притежава повече или по-малко смътно съзнание едно животно, а не един камък? По това, че този човек се държи с вас човешки, по начин, подобен на вашия, ипотова, че камъкът няма спрямо вас държане, а понася вашето държане. По същия този начин вярвам, че вселената има като мен някакво съзнание; защото забелязвам едно държане по човешко подобие и чувствувам, че край мен стои една личност.
Виждам пред себе си някаква безформена маса; някакво неизвестно животно; в него не се очертават крайници; виждам в него само две очи, и то очи, които ме гледат с човешки поглед, поглед на себеподобен, който ме моли за състрадание, и чувам диханието му. Заключавам, че в тази безформена маса има съзнание. Така, не по друг начин звездното небе гледа вярващия, със свръхестествен, божествен поглед, който моли за върховно състрадание и за върховна любов, и вярващият чува в покоя на нощта диханието на бога, което стига до най-потайните гънки на сърцето и му се разкрива. Това е вселената, която живее, страда, обича и търси любов.
След като сме обичали дреболийките, които ни се изплъзват от ръцете така, както случайно са попаднали в тях, без да сме се трайно привързали, започваме да обичаме най-постоянните неща, неща, които не могат да бъдат уловени с ръце; обичта ни към благата се превръща в обич към Благото; от красивите неща обичта ни се прехвърля към Красотата; от истинското - към Истината; от насладите - към Щастието и в последна сметка обикваме Любовта. Човек излиза от себе си, за да потъне още по-дълбоко във върховното си аз; индивидуалното съзнание излиза от нас, за да се потопи в цялостното съзнание, от което е частица, но без да се разтвори в него. Бог не е нищо друго освен Любовта, която изплува от всемирната болка и става съзнание.
Също и това - така ще ми се възрази - означава да се движиш в железен кръг и този бог изглежда чисто субективен. Уместно е тук да отдадем на разума дължимото и да видим какво значи нещо да съществува, да е обективно.
Какво означава в действителност нещо да съществува и кога казваме, че то съществува? Да съществува нещо е да се постави то по такъв начин извън нас, че да предшествува нашето възприятие за него и да продължи да съществува, след като изчезнем. А нима съм сигурен, че нещо ме е предшествувало или че нещо ще ме надживее? Може ли моето съзнание да знае, че има нещо извън него? Всичко, което знам или мога да знам, е в съзнанието ми. Нека не се заплитаме в неразрешимия проблем за една друга обективност на нашите възприятия и нека кажем, че съществува това, което действува, и че да съществуваш значи да действуваш.
И тук пак ще се каже, че не бог, а идеята за бога действува в нас. И ще кажем, че бог чрез идеята за него и, по-точно казано, много пъти чрез самия себе си. И ще ни се възрази отново, като ни се поискат доказателства, че съществуването на бога е обективна истина, защото се изискват явни белези. И ще трябва да питаме заедно с Пи л ат: «Какво е истината?»
Точно така запитал Пилат и без да изчака отговор, се извърнал и си измил ръцете, за да свали от себе си отговорността, че е допуснал да бъде осъден на смърт Христос. И така питат мнозина: какво е истина?, без да очакват да получат отговор, а просто за да се извърнат и да си измият ръцете, чувствувайки се виновни за престъплението, че са допринесли да бъде убит богът на собственото съзнание или на чуждите съзнания.
Какво е истина? Има два вида истина - логична, или обективна, чиято противоположност е заблудата, и морална, или субективна, на която противовес е лъжата. В друго мое есе съм се опитал да докажа, че заблудата е рожба на лъжата.
Моралната истина, път, по който трябва да се мине, за да се стигне до другата, също морална истина, ни учи да способствуваме за процъфтяването на науката, която е преди всичко и над всичко школа за искреност и смирение. Науката ни учи в същност да подчиняваме нашия разум на истината и да познаваме и съдим за нещата такива, каквито си са; тоест каквито те искат да бъдат, а не каквито ние искаме те да бъдат. При едно истинско научно изследване самите данни за действителността, възприятията, които получаваме за света, се обособяват в нашия ум като закон, а не сме ние тези, които ги оформяме. Самите числа правят в нас математиката. И науката е най-подходяща школа за примирение и покорство, защото ни учи да се прекланяме пред факта, който може да е привидно най-незначителен. А е преддверие на религията; но действието му се изчерпва в нейните рамки.
И така както има логична истина, на която се противопоставя заблудата, и морална истина, на която се противопоставя лъжата, има също естетическа истина, или правдоподобност, на която се противопоставя безсмислицата, и религиозна истина, или истина на надеждата, на която се противопоставя безпокойствието, причинено от пълното отчаяние. Обаче нито естетическата правдоподобност, тази на нещата, които се доказват с доводи, нито религиозната истина, тази на вярата, субстанцията на това, което се очаква, е равнозначна на моралната истина, а стои над нея. Този. който затвърдява вярата си върху основата на несигурността, не лъже, нито може да лъже.
Не само не се вярва с разума, нито дори над разума или, под него, но се вярва против разума. Религиозната вяра, това трябва пак да се изтъкне, не е вече само ирационална, тя е противорационална. «Поезията е илюзията преди познанието; религиозността - илюзията след познанието. Поезията и религиозността слагат край на водевила на изкуството да се води светски живот. Индивид, който не живее или поетично, или религиозно, е глупав.» Това ни казва Киркегор ( Afsluttende uvidenskabelig Eiterskrift, глава IV, дял II А, параграф 2), същият тозит който ни е казал, че християнството е един изход, посочен от отчаянието. Той е прав, но само чрез отчаянието, подтикнало към този изход, можем да стигнем до надеждата, до тази надежда, чиято жизнеутвърждаваща илюзия надхвърля всяко рационално познание, внушавайки ни, че винаги има нещо, което не може да се редуцира до разума. А за него, за разума, може да се каже това, което се казва за Христа, и то е, че който не е с него, e против него. Това, което не е рационално, е противорационално. Такъв е случаят и с надеждата.
По целия този път стигаме винаги до надеждата.
Изпълненото с болка тайнство на любовта има една тайнствена форма, която е времето. Ние свързваме с брънките на грижата утрешния ден с вчерашния, а сегашното не е, строго погледнато, нищо друго освен усилието, на предишното да стане послешно, настоящето е само стремежът на миналото да стане бъдеще. Сегашното е една точка, която, щом се оформи, и се разпилява и при все това в тази точка се съдържа цялата вечност, най-същностното на времето.
Всичко, което е било, не може вече да е нищо друго освен онова, което е било, а всичко, което е сега, може да бъде само каквото е сега; възможното се пренася винаги към грядущото, единствено царство на свободата, в което въображението, творческа и освободителна сила, плът на вярата, се шири на воля.
Любовта е винаги с поглед към бъдещето и се стреми към него, защото нейното дело е делото на нашето увеко-вечаване; свойствено е за любовта да се надява и тя се подхранва само с надежди. Щом любовта осъществи желанието си, тя се натъжава и веднага открива, че не е нейна присъща цел това, към което се е стремяла, а бог го е поставил като примамка, за да я подтикне към действие; че целта й е по-далечна - и тя завързва отново по трудния си житейски път на измами и разочарования. Превръща в спомени несбъднатите си надежди и извлича от тези спомени нови надежди. Рудникът на виденията на нашето бъдеще се намира в подземията на паметта ни; въображението изковава надежди със спомените. Човечеството прилича на девойка, изпълнена с желания, гладна за живот и жадна за любов, която тъче дните си с блянове; очаква, очаква винаги, очаква безспирно вечния любим, онзи, който й е предопределен отпреди, от памтивека, от много преди далечните й спомени, отпреди люлката, много преди в миналото, и ще живее с нея и за нея, нататък и все по-нататък, във времена, много по-далечни от най-далечните й надежди, до отвъд гроба, към бъдещето. А най-изпълненото със състрадание пожелание към тази бедна влюбена, както и към девойката, която вечно очаква любимия си, е сладостните надежди от пролетта на живота й да се превърнат по време на нейната зима в още по-сладостни спомени, в спомени, пораждащи нови надежди. Какъв сок на спокойно щастие, на примирение пред съдбата дава сигурно в дните на най-краткото ни слънце споменът за все още неосъществените надежди, които запазват чистотата си поради това, че не са се осъществили!
Сподели с приятели: |