I. славяни и прабългари в преддържавния период увод

(втора чост)

NB Уводът е същият, както при предишната тема. Изворите и историографията са същите, с акцент върху онези автори, които са по-късни и дават сведения освен за славяни и прабългари, още за събитията по долен Дунав в средата и края на VII . След Увода, изворите и историографията, трябва да се напише обширно резюме за заселването на славяни и прабългари на Балканския полуостров. Изцяло трябва да се предаде и точката за Стара Велика България.

В условията на острия византийско-арабски конфликт прабългарите необезпокоявани осъществяват нападения над византийските владения в Малка Скития. Първото нахлуване в областта е регистрирано през 678 г. Хан Аспарух изплозвал трудностите на Византия на Изток и правел опити да се установи в област, защитена от набезите на хазарите. През 678 г. обаче Византия успява да разкъса обсадата на Константинопол от арабите и да прогони флотата им от Мраморно море. Едва сега империята можела да хвърли всичките си сили за неутрализиране на прабългарските нападения и за покоряване на славяните. През 679 г. византийската войска нахлула по долината на река Струма и започнала да разрушава славянските укрепления. През същата година Аспаруховите българи наново влезли в земите на юг от Дунав. За да се справи с опасността от север, византийският император Константин IV Погонат извършил през зимата на 679-680 г. голяма военна подготовка. За сериозния характер на подготвяната военна операция говори фактът, че тя била планирана едновременно по суша и море, а бойните действия ръководи лично императорът. През пролетта на 680 г.една византийска се насочва срещу северите и "седемте славянски племена" през Тракия, а друга начело с императора на кораби отплава от столицата към делтата на река Дунав. Основният византийски удар бил насочен срещу прабългарите в Онгъла, които били основната сила, застрашаваща Византия откъм Балканския полуостров.

Ходът на събитията през 680-681 г. е предаден накратко от византийските хонисти Теофан Изповедник и Патриарх Никифор. Според Теофан прабългарите се отказали да влязат в открито сражение поради превъзхождащите сили на византийците и се оттеглили в своите укрепления в Онгъла. Три-четири дни византийците не се решавали да предприемат настъпление и да започнат сражение. Междувременно императорът се оттегля с пет кораба към Месемврия, заедно с приближените си, под предлог, че трябва да лекува подаграта си. Той нарежда на своите военачалници да продължат войната и да се опитат да предизвикат прабългарите на открито сражение. Съществува предположение, че по този начин император Константин IV Погонат е искал да снеме от себе си отговорността от евентуално поражение. Други автори предполагат, че за оттеглянето на императора причина били религиозните разпри на провеждания по това време църковен събор в Константинопол и необходимостта от императорско присъствие в столицата. Воденето на война срещу прабългарите било продължена от византийските военачалници, чиято цел била да изкарат прабългарите от техните укрепления.

Внезапното заминаване на императора от бойното поле внася смут в редиците на византийската войска. Войниците били деморализирани и се опитали да напуснат в безредие бойното поле. Те се отправили към корабите без нареждане и без никакъв ред. Прабългарите напуснали укрепленията си и започнали да преследват разколебания си противник. Голяма част от византийските войници намират смъртта си на бойното поле, а само малцина се спасяват с бягство. Така византийския поход срещу Аспаруховите българи завършва с пълен провал и с тежко поражение за император Константин IV Погонат.

В преследване на панически бягащата византийска войска прабългарите преминават река Дунав, навлизат в Добруджа и достигат до град Одесос (дн. Варна). Те бързо заели византийските територии в Малка Скития, която се оказва изключително подходяща за техния начин на живот. Изглежда тъкмо след битката при Онгъла и заемането на земите в дн. Добруджа, хан Аспарух установява по-трайни контакти с вождовете на северите и на “Седемте славянски племена”. Между тях било постигнато споразумение за общи действия срещу Византия, при което всяка от страните поемали определени задължения. На "Седемте славянски племена" била възложена защитата на северозападната граница от аварите. Северите били преселени в проходите на Източна Стара планина и поемат тяхната отбрана срещу Византия. Прабългарите освен защитата на цялата територия поели и задължението да бранят страната откъм морето и срещу напиращите от североизток хазари. Договорните отношения между прабългарския вожд и славянските князе всъщност сложили началото на изграждане на обща държавна организация.

Византийският император не могъл да реагира на развиващите се отвъд Стара планина събития. Неговото внимание било заангажирано от острите религиозни и политически борби в империята по това време. Тази била причината в българо-византийските отношения да настъпи сравнително затишие, което продължило до март 681 година. То било използвано от хан Аспарух и от славянските вождове за укрепване на съюза и за подготовка на съвместна офанзива срещу империята.

През пролетта на 681 г. хан Аспарух взел инициативата в свои ръце. Той извършил няколко похода в Източна Тракия, на които византийците не били в състояние да се противопоставят. В тези походи вече дейно участие вземат и съюзни славянски отряди. Този натиск принуждава император Константин IV Погонат да сключи през 681 г. мирен договор с прабългарския хан. Съгласно договора той се задължил да плаща ежегоден данък на хан Аспарух. По този начин Византия признава де юре съществуването на прабългарско славянския съюз, който бързо прераства в държава. Ходът на събитията показва, че истинското начало на славяно-българската държава е съюзът между двата народа от 680 г., а нейното официално признаване от Византия става чрез мирния договор, сключен преди септември 681 г.

Образуването на съюзната държава предхожда създаването на редица европейски държави. Събитието направило голямо впечатление преди всичко на византийските хронисти, тъй като в непосредствено съседство на Византия се появила нова сила, с която занапред императорите трябвало да се съобразяват. На образуването на българската държава откликнали и западни летописци. Интересно е едно известие на хрониста Зигеберт, който по повод на поражението на Константин IV Погонат в Онгъла отбелязва: "Отсега нататък трябва да се отбележи българското царство".

Образуването на славянобългарската държава е резултат от сложно преплитане на фактори от вътрешно и външно естество. Голяма роля играе факторът “външна заплаха”, който стимулирал готовността на славяни и прабългари заедно да защитават своята територия от ромеи, авари и хазари. Образуването на обща политико-държавна организация показва, че между двете етнически групи - въпреки различните традиции - няма непреодолими противоречия и че общите им интереси преобладавали. Въпреки това хан Аспарух и славянските вождове намерили изключително удачна форма на съвместно съществуване -запазването на вътрешната автономия на общностите- чрез която славяни и прабългари имали време да се опознаят по-отблизо. Това е един от факторите, който осигурява жизнеността на новата държава.

В историческата наука съществуват няколко дискусионни въпроса, свързани с образуването на българската държава. Първият засяга характера на отношенията, които се създават между прабългари и славяни. Главният извор за събитията – хрониката на Теофан Изповедник, определя тези отношения с един не много ясен израз, даващ основания за противоречиви тълкувания. Според едното тълкуване прабългарите подчинили славяните и им наложили данък, а според другото - сключили съюз с тях. Напрегнатата обстановка в Европейския югоизток към времето на образуването на държавата и развоят на събитията след 681 г. дава основание да се приеме тезата за съюзния й характер. Опасностите, които застрашавали прабългари и славяни от всички страни, тласкали и двата народа към сътрудничество, поради което не било реално между тях да се установят отношения на завоеватели и подчинени.

Не съществува и единство по въпроса, коя година следва да се счита за рождена на българската държава. Според едно от становищата основите на държавата са положени през 680 г., когато е осъществен съюзът между прабългари и славяни. По-разпространено обаче е мнението, че България започва своето съществуване след подписания през 681 г. договор с Византия.

Договорът с хан Аспарух е първият случай в историята на Византия, с който тя официално признава възникване на нова държава на изгубени от нея територии. Летописецът Теофан отбелязва този факт, като подчертава, че Константин IV Погонат сключил договора "за срам на ромеите". Този факт е още по-значителен като се има предвид, че по традиция, наследена от Римската империя, Византия по принцип не признавала възникването на нови държави в териториите, смятани за “римско наследство”.

Съществен е и въпросът за ролята на прабългарите и славяните при образуването на държавата. Дълго време в науката се приема, че броят на прабългарите не е надвишавал 25 - 30 хиляди души. Последните изследвания показват обаче, че броят на заселилите се на Балканския полуостров прабългари е бил много по-значителен. Обстоятелството, че българската държава възникнала в резултат от сътрудничеството на славяни и прабългари не омаловажава факта, че в събитията от 680 - 681 г. прабългарите изиграват решаваща роля. Като организирана военна сила те поели главната тежест във войната срещу Византия и заели господстващо положение в новата държава. Хан Аспарух бил признат за върховен владетел и това право се предавало по наследство на следващите ханове, представители на най-видните прабългарски подове. Той се установил със своята дружина в новоизградения аул¹ Плиска. В следващите десетилетия този град се превърнал в здраво укрепената със землени валове крепост, където резидирал ханът и неговите близки помощници. Надмощието на прабългарската аристокрация се запазило и през следващите векове. В резултат на това в държавата се наложила военно административната терминология от прабългарски произход. Утвърдило се завинаги като название за цялата държава името "България". В същото време и ролята на славяните не трябва да се омаловажава. Със своите здрави родови връзки и с уседналото си земеделие те осигуряват стабилност на новата държава. Значителна е ролята на славянските военни отряди при защитата на проходите на Стара планина, където прабългарската конница била по-слабо ефективна. Славянските вождове играят стабилизираща роля през VIII в., когато сред прабългарската аристокрация бушува борба за власт.

Основно териториално ядро на българската държава стават земите на бившата римска провинция Мизия. За южна граница с Византия служела старопланинската верига. На изток границата била черноморското крайбрежие, въпреки че първоначално някои градове като Томи, Одесос и Констанция оставали във византийски ръце. На североизток под контрола на хан Аспарух останала областта Онгъл. На запад и северозапад границата достигала до течението на р. Тимок, до протока “Железни врата” на Дунав и до източните разклонения на Карпатите.

През 680-681 г. се поставя само началото на един сложен и дълготраен процес на изграждане на административните институции на младата българска държава. Създадена от два етноса, в нея съжителствали паралелно битовите, религиозните и обществените традиции на славяни и прабългари. Славянските князе признали върховната власт на хан Аспарух, но съхранили териториалната си обособеност и автономия. В земите, управлявани от славянските князе, се съхранило старото устройство на славянското общество. Там се запазили селските общини, общите събрания на мъжете-бойци, славянската религия и обичайно право. В същото време прабългарите наложили своя начин на живот и управление в земите на Североизточна България. Територията, която заели /наричана "саракт"/ била разделена на три части - център, ляво и дясно крило. Центърът, където била столицата Плиска, се управлявала от хана, а другите две части от неговите най-близки помощници. Важни решения за бъдещето на държавата се взимали на свикваните народни събори. Това била традиция, запазила се от родовия строй. На такъв събор можело да се стигне до смяна на владетеля, въпреки широките му правомощия на върховен главнокомандващ, законодател и ръководител на дипломацията.

През младата държава на прабългари славяни стояли две главни задачи: да запази независимостта си, застрашавана непрекъсната от силни врагове и да обедини под скиптъра на хановете славянските племена от полуострова. Тези задачи определили основните насоки в българската външна политика, в която доминирали българо-византийските отношения и конфликтите с номадския свят в степите на Северното Черноморие, Прикаспие и Приазовие.

Аспарухова България поддържала тесни връзки с племенния съюз на Кубер. През 685 година от гнета на Аварския хаганат било освободено живеещото по долината на река Тимок славянско племе тимочани. То било включено в пределите на българската държава. Хан Аспарух неотклонно следвал и завещал на своите приемници политиката на защита и приобщаване на славянските племена. Когато през 688 г. Византия нападнала и се опитала да завладее земите на славяните на север от Солун, българският хан решително се намесил в тяхна защита. Това била първата българо-византийска война след сключването на мирния договор от 681 г. Византийците претърпели тежко поражение. Византийският император Юстиниан II едва се спасил чрез бягство. Напрегната оставала обстановката по североизточните български граници, където продължавали на напират хазарите. Показателно за сериозността на положението там е обстоятелството, че основателят на българската държава хан Аспарух загинал в битка срещу хазарите през 701 г. на север от дунавската делта този хан не само изиграл решаваща роля в създаването на славяно-българската държава, но положил основните жалони на нейната вътрешната и външна политика за следващите десетилетия и векове.
Българската държава при управлението на хан Тервел

През 701 г. ханският престол бил зает от сина на Аспарух, хан Тервел (701 - 718 или 721 г.). При своето управление той умело съчетавал дипломатически с военни средства, за да утвърди младата държава. Новото по време на неговото управление било трайното включване на българската държава в политическите отношения на епохата. На България било гледано не вече като на внезапно появил се противник, чието съществуване е неизвестно, но като партньор в тогавашния европейски свят. През 705 г. към хан Тервел се обърнал за помощ смаленият от престола и намерил убежище при хазарите император Юстиниан II. Българският хан му предоставил значителна военна помощ. През пролетта на 705 г. Юстиниан II потеглил към Константинопол със съюзена българска войска и го обсадил. Внушителното присъствие на българите под стените на града се оказало достатъчно. Сваленият император влязъл без бой в града и си върнал императорската корона. В знак на благодарност той отстъпил на България областта Загоре в Източна Тракия. Първата териториална придобивка, получена от хан Тервел на юг от Стара планина, била от изключително важно стопанско значение, тъй като откривала излаз към топлите южни черноморски пристанища. Областта имала и важно стратегическо местоположение. Отстъпвайки тази територия, Византия губела в значителна степен възможността да организира бързи и внезапни нападения към сърцето на българската държава през проходите на Източна Стара планина. Император Юстиниан II почел българския хан с високата византийска титла "кесар", която била втора по значение след императорската. Раздаването на почетни титли на чужди владетели била обичайна практика за византийската дипломация. В конкретния случай обаче, това било ново признание за България след договора от 681 г. Фактът, че една вътрешно-политическа криза във Византия била разрешена с помощта на България показва, че тя твърде рано започнала да играе важна роля в живото на Европейския югоизток.

Три години след тези събития Юстиниан II нарушава приятелството си с българите и внезапно нахлува в Тракия. Някъде около Анхиало войската му била посрещната от хан Тервел и разбита напълно. Императорът безславно се завърнал в Константинопол. Неговите на пръв поглед противоречиви действия за сетен път показват, че Византия не се примирявала със съществуването на българската държава. Когато през 711 г. импертор Юстиниан II отново бил свален от власт, хан Тервел повторно му изпратил на помощ 3 000-на войска. Тзи път Юстиниан II не успял да надделее над противниците си в Константинопол и загубил престола.

През 716 г. при управлението на новия византийски император Теодосий, българо-византийските отношения били уредени с нов мирен договор, който съдържал четири основни клаузи. Официално била очертана границата между България и Византия в съответствие с териториалните придобивки за българите от 705 г. Освен това Византия се задължила и занапред да плаща ежегоден данък, който бил изчисляван в ценни кожи и копринени тъкани. Двете държави се споразумели взаимно да си предават политическите бегълци. Уредени били и търговските взаимоотношения. Българските и византийските търговци можели да търгуват в съответните държави само след като платят необходимите такси и мита на границата.

Договорът от 716 г. ясно показва колко динамично се развивала българската държава в десетилетията след своето основаване. Тя сключила с византийската империя договор, който бил съставен в духа на най-добрите дипломатически традиции през тази епоха. С него България защитавала своите политически, териториални и търговски интереси и същевременно признавала интересите на своя южен съсед. “Икономическите клаузи” на договора са уникални за Ранното Средновековие, поради което са наречени от някои чуждестранни изследователи “първият икономически договор на средновековна Европа. Действията на българския хан показали, че България преставала да бъде “варварска” държава, която съществува от ограбване на съседите си, а се приобщава към най-напредналите в цивилизационно отношение ранносредновековни държави.

Година след сключването на българо-византийския мирен договор, обстановката около византийската столица отново се усложнява. През 717 г. Константинопол отново бил обсаден, този път по суша и море от арабите. Това била най-сериозното настъпление на Арабския халифат срещу Византия от времето на неговото създаване. При успех на обсадата, арабската експанзия щяла да се насочи към Балканите и Югоизточна Европа с всички произтичащи от това последици. Позовавайки се на българо-византийския договор от 716 г., византийският император Лъв III постигнал споразумение с българския хан за оказване на помощ на империята. Българският хан обещал да се притече на помощ и да нападне в гръб проникналите на Балканския полуостров араби. Това решение показва, че хан Тервел не само изпълнявал договорни задължения, но поел задачата да пази не само империята, но и Европа от арабската експанзия. Ханът съвършено точно преценил, че в момента арабите представляват по-голяма потенциална заплаха за неговата държава, отколкото Византия.

Стълкновението между българи и араби до Константинопол е намерило отражение в значителен брой византийски, западни и източни извори. Единодушно е мнението, че през 718 г. в резултат на решителната българска намеса, арабите претърпели нечувано до тогава поражение от българите. Според летописеца Теофан в конфликта загинали 22 000 араби, а Зигеберт говори за 30 000 жертви. Константинопол бил спасен, а името на България се разнесло из всички краища на тогавашния свят. Основателно се приема, че победата на хан Тервел, както и по-късно победата на франкския майордом (управител) Карл Мертел над арабите при Поатие, са тези две събития, които не позволили арабското нашествие да се разпространи дълбоко във вътрешността на Европа.

С управлението на Тервел завършил един период от историята на младата българска държава. Утвърдила се в център на Европейския Югоизток, само за 25 години тя става една от основните политически и военни сили в този регион. Ясно се очертали двете основни линии на българската политика: двубоят й с Византия и борбата за обединяване на славянските племена от полуострова. Постигнатите по времето на Тервел успехи укрепили българската държава и й позволили вече като утвърдена държавна структура да посрещне вътрешната криза, която се разразила в нея през VIII в.

Заключение

Образуването на българската държава в края на VII век е факт от изключително национално и общоевропейско значение. Държавата на хан Аспарух преградила пътя на империята към заселените със славяни територии на Балканския полуостров и се превърнала в обединителен център за славянските племена от българската група. В перспектива в пределите на българската държава ще се развият процеси на сливане между славяни и прабългари, в резултат на които възниква българската средновековна народност. Съществуването на българската държава осигурило условия за развитието на висока и самобитна българска средновековна култура, в резултат на което България се оформила като един от водещите славянки културни центрове в Европа. Преживяла половинвековната остра политическа криза през втората половина на VIII век, от началото на IХ в. тя поела по пътя на вътрешно стабилизиране, държавно изграждане и етническо сплотяване. България станала първостепенен военно-политически фактор в тогавашния свят и щит за Средна и Западна Европа срещу прииждащите от Азия нашественици.

1 С понятието “аул”, което означава буквално “двор”, “резиденция” се означавало укрепеното населено място, където живеел ханът със своята дружина

2 Пасажът, който е в курсив, не спада към съдържанието на темата така, както тя е формулирана в заглавието. В този си вид той е предназначен за онези, които ще кандидастват в УНСС. За кандидатстващите в СУ е важно да усвоят само есенцията на този пасаж и най-вече заключенията към него. Това е необходимо за пълна разработка на следващата тема.

Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт

Изтегляне 417.6 Kb.

Сподели с приятели: