I'd ask you about love, you'd probably quote me a sonnet. But you've never looked at a woman and been totally vulnerable. Known someone that could level you with her eyes, feeling like God put an angel on earth just for you ”

“I'd ask you about love, you'd probably quote me a sonnet. But you've never looked at a woman and been totally vulnerable. Known someone that could level you with her eyes, feeling like God put an angel on earth just for you....”

Дали вярвам в половинките – не. Дали се надявам да съществуват – отчаяно. Имаше време, когато не вярвах в празните надежди, сега живея чрез тях. Дори нещо да се е случило само в мечтите ти, то пак е толкова ярко, силно и част от теб, както ако се бе случило в действителност. А и любовта рядко, всъщност никога не се съобразява с границите на настоящето.

Историята, умовете и душите ни познават случаи, когато любовта е ползвава като оправдание за грешки. Самата тя често е определяна като такава. Истината е, че има непозволена, забранена, невъзможна любов, но никога грешна. Твръде красива и чиста е, за да бъде недостойна. Може да е бляскава или скромна, усмихната или разплакана, тя винаги, винаги е искрена. Имено заради това е не просто висшето, а единствено вдъхновение.

Любовта трябва да е изумително усещане, щом въпреки болката, съмненията и хаоса, които поражда, се стремим към нея с всичките си желания и надежди. Като киселите бонбони, от които езикът ти изтръпва и чийто сладък пълнеж се разлива по небецето, давайки 2 секунди пълно блаженство. Вероятно това е любовта – един живот да ти се стори като 2 секунди пълно блаженство. Живот, изживян на затаени дъхове.

Оскар Уайлд е казал, че “Всеки мъж иска да бъде първата любов на една жена, а всяка жена – последната любов на един мъж”. Може би точно тук се случва магията. На границата става чудото – когато товята първа любов се окаже последният ти пристан. Когато изгревът се слее със залезът и завинаги останеш в онази розова мъгла, където някои вярват, че спят приказките, а други, че е кралството на желанията. Всеки заслужава своите 15 минути слава и седмица любов – истинска, опияняваща, непокварена и единствена. Дали ще ни е достатъчна – най-вероятно не. Дали ще жадуваме за още – със сигурност. Но дали ще го понесем. Любовта е като целувките на Ледената кралица – стоплят те, правят те щастлив, но и малко по малко те убиват. Емоцията е твърде силна. Тя не се случва просто в душите или мислите ни, а в телата ни – пулсът се ускроява, кръвта започва да пулсира, а сърцето бие учестено. Доста опасни симптоми. А според запознати се случват дори само при един поглед или едно докосване. Всеки път. Ако се загубят, значи вече всичко е станало навик и магията си е отишла. Да обичаш по навик е като да дишаш с кислородна маска. А какво следва – спокойствието, партньорът-придружител и сънищата, в които всичко се случва отново.

Всички велики любови са завършвали трагично. Емоцията просто не е оставяла друг избор- или тя си тръгва, или ти тръгваш с нея. Накъде, как – няма значение. В любовта доста неща нямат значение – светът, другите, дори болката. Определят я като егоистична, но нека не й преписваме наши грехове. Тя ни прави различни – съвършени, истински и живи. Краят не винаги е щастлив, а защо трябва да има край. Приказките не съществуват, а защо да не си ги напишем. Мигът отлита – а защо да не го спрем (просто обръщаме часовника).

Една седмица. За една седмица пада империя. За една седмица се създава герой. За една седмица се пише песен.

Животът е в миговете. Важното е просто да ги откриеш. Да затвориш очи и да им повярваш. Както се вярва в Бог. Любовта не иска логика, а безкрайна вяра.