Идеите на Разговори с Бога в живота – Н. Уолш

Това е най-належащият въпрос на нашето време. И съвсем не е незначителен въпрос. И вие, които сте в тази стая, както и други като вас навсякъде по све­та са призвани на предната линия на това изпитание. Това не е въпрос, на който ще бъде отговорено от някой друг, от някое място другаде, а въпрос, на който вие ще отговорите. Вие ще отговорите на въпроса чрез продуктите, които консумирате, индивидуалните избори, които правите на пазара, в мага­зина за облекло и на улицата, където живеете.

Вие ще отговорите на тези въпроси в своето ежедневие чрез това, което казвате на другите, чрез начина, по който им вдъхвате вяра, с избора, който правите и избора, който споделяте и начина, по кой­то го споделяте. И ако не осъзнаете дълбоко онова, което ви казвам и всички последици от него, вие можете да отхвърлите този диалог като най обикновени излишни приказки.

Предлагам ви да прочетете изключителната книга, наречена „Последните часове на древното слънце" от Том Хартман. Докато я четете, проче­тете и книгата на Барбара Маркс Хъбърд, „Съзна­телна еволюция". И ако мога да ви насоча към още една трета книга, не пропускайте да прочетете кни­гата на Мариан Уилямсън „Изцеление на душата на Америка". Тези книги разглеждат настоящата тема много специфично и динамично... С дълбока логика и невероятни прозрения.

Но позволете си поне да се доближите до ниво­то на съзнание, което изисква този въпрос, съзнани­ето, че сега сме достигнали точния момент, в който трябва да направим своя избор. Когато навлизаме в двайсет и първи век и по-нататък, ние сме в една надпревара с времето. Кой ще спечели?

Технологията или човешкият дух? Технологията е спечелвала веднъж навремето и буквално е затрила човешкия живот на тази планета - до степен, в която той е можел да бъде елиминиран. И ние, разбира се, имаме възможността да направим отново също­то. Искам да ви кажа, че това вероятно няма да се случи. Всички ние се бояхме, че може да се случи през 50-те години. Аз не мисля, че това ще бъде една голя­ма експлозия и че Манхатън ще бъде разрушен или Москва ще се разбие на частици от някоя атомна бомба или нещо такова. Това би могло да се случи, но според мен няма да стане така. Дори ако предстои да се случи. По-скоро някои скрити и коварни неща, за които ни се струва, че няма да дадат резултати в продължение на един живот, ще са тези, които ще навредят.

И така, смятам, че за нас е много важно да за­почнем да обръщаме внимание на тези бавно развива­щи се, но сигурни форми на унищожение на качество­то на нашия живот. Да спрем да унищожаваме дъждовните гори. Това е наистина относително просто и да започнем да търсим начин да нахраним всички хора, така че да не се случва 400 деца на тази плане­та да умират на всеки час.

Въпрос?

Нийл, от гледна точка на холистичното здраве, какво мислиш, че трябва да напра­вим, за да подхранваме съзнанието, тялото и духа... За да ги поддържаме в равновесие?

Смятам, че предизвикателството в наше време е да подхранваме съзнанието, тялото и ду­ха едновременно и да поддържаме тяхното равновесие. Това е много трудно в свят, който е напълно увреден и често ни се напълно неуравновесен. И защото светът изглежда неуравновесен, ние сме склонни да нарушаваме равновесието си с него като един вид компенсаторен механизъм: ние нарушаваме равновесието в обратна посока. Например, ако сме били дълбоко посветени на някакъв духовен процес в продължение на дълго време, да кажем в духовна об­щност, ние нарушаваме това равновесие и започваме да се грижим твърде много за телата си, напълно забравяйки, че сме духовни същества. Също така, ако сме били дълбоко погълнати от физическата страна на живота и не сме получавали духовна храна, някои хора започват интензивни духовни семинари и работ­ни групи и толкова дълбоко се посвещават на духов­ния аспект на своето същество, че не могат да се измъкнат. И те заминават на някой духовен семинар за шест или осем месеца, който наистина няма нищо общо с ежедневната реалност и с тази реалност, в която живеят. Така че, истинското предизвикателство е да се постигне равновесие. Мисля, че Джералд Джамполски беше казал: „Животът е въпрос на рав­новесие."

И начинът да постигнем такова равновесие е винаги да помним, че сме троични същества и че никоя страна от нашите три аспекта не е по-важна, нито по-свещена от останалите. Ние сме действи­телно тяло, съзнание и дух.

Има хора, които приемат, че духовната ни страна, нашият дух, е най-сакрален и следователно най-важен. Това не е точно така. Духовната страна на нашата същност не е по-важна и не би следвало да бъде подхранвана в по-голяма степен в сравнение с физическата или менталната страна.

В същото бреме обаче може да се твърди и об­ратното. Ние не обръщаме достатъчно внимание на своите тела. Казах това и преди. Не поддържаме телата си във форма, не поддържаме телата си в добър тонус. Всъщност обръщаме изключително малко внимание на своите тела. Това се отнася за повече­то хора и в резултат особено в Съединените щати мнозина са склонни към изпълняване и към недобра физическа форма. И смъртта настъпва много по-рано, защото не сме обръщали достатъчно внимание на тези и други физически условия.

Също така не обръщаме достатъчно внимание на това да подхранваме умовете си. Удивен съм от това колко малко книги четат хората ежегодно. За­давам този въпрос на хората, където и да ходя: „Колко книги си прочел през последната година?" И ако кажат три-четири, това започва да ми се струва много. Аз чета двайсет до трийсет, понякога до петдесет книги. Почти всяка седмица чета по една книга, когато съм ненаситен. Не се хваля с това, но отбелязвам този факт. Смятам, че такова би тряб­вало да бъде средното количество книги. Мислех си, че така правят повечето хора. Но излиза, че ако човек е прочел три-четири книги годишно, той се чувс­тва много горд от себе си.

Най-обичайният начин, по който хората подх­ранват умовете си, е включването на телевизионния апарат. Понякога отиват да изгледат някой филм, ако това може да се нарече подхранване на ума. Но кога за последен път един обикновен човек е отишъл до библиотеката, за да прекара там неделния следо­бед, да види какво има Балзак да каже, по който и да било въпрос - повечето хора не са правили това през целия си живот - през целия си живот. И техните умове са жадни за нещо различно от „Симпсонови"* или спортните страници на „Лос Анджелис Таймс". Повечето хора не подхранват и своя духовен аспект. Те не медитират. Много малко са хората, кои­то хранят духовната си същност по някакви други начини. Те не ходят на църква или на синагога, или на друго място, Където да се покланят редовно на Бога, а някои хора изобщо не го правят. Те не обръщат вни­мание на факта, че духът им е една трета от цялата им същност. Разбира се, ние сме целите дух, но сме триаспектни създания и те не използват трийсет и три процента от своето време и внимание, за да раз­виват духовната си страна. Повечето от нас разви­ват една или друга сфера, но не и трите равномерно.

Някакво предложение за това как може да се промени това?

Да престанем да го правим. Начинът, по който може да се промени, е да разберем, че ние сме триединни същества и да започнем съзнателно да отделяме внимание на всеки аспект на своята същност, до­ри когато това ни кара да се чувстваме не съвсем удобно. Трябва да преминем границата на нашата зо­на на удобство.

Тези от вас, които не се чувстват удобно в църква или в синагога, или в някакво духовно пространство или когато медитират, въпреки това трябва да го правят. Между другото, така аз започнах да медити­рам. Никога всъщност не ми е била приятна идеята да седна в продължение на един час със свещ или някаква тиха музика или посред нощ и просто да се смълча. Но защото не се чувствах удобно от тази идея и, честно казано, не мислех, че имам силата, не мислех, че мога да издържа да седя смълчан в продължение на един час, въпреки всичко се опитвах, опитвах се и се опитвах пак и един ден имах необичайно преживяване В състояние на медитация, Когато почувствах връзката си с всичко, което е, по такъв невероятен начин, че никога по­вече не съм бил в състояние да спра да медитирам.

И така, аз разбрах нещо. То е както да откриеш, че аспарагусът не е чак толкова безвкусен, че фактически е доста, доста добър, затова опитай, опитай го. Премини отвъд границата на своята зона.

Сега между другото се опитвам да направя съ­щото и с физическите упражнения. Упражненията и аз не бяхме много добри приятели през годините, но сега правя малко гимнастика в една стая, в която съм сложил гимнастически уреди и се опитвам да се накарам да слизам там два-три пъти седмично и да направя някои леки физически усилия. Сигурен съм, че това ще даде чудесни резултати за мен. То е нещо наистина много просто, тук няма никаква магия, никаква мистерия. Просто си позволяваш да обърнеш внимание на самия себе си.

Всеки един от нас си има система за вътрешно водителство, чрез която ще знаем всичко, което трябва да се знае, всичко важно за живота. И ако се вслушаме в тази система за вътрешно водителство, ние ще се срещаме точно с подходящите хора, ще по­падаме в подходящите и съвършени места и обстоя­телства, които са подготвени за нас да ни дадат възможност да изразим най-върховната страна на своята същност.

За мене съвсем не е трудно да обърна внимание на тази система за вътрешно водителство, чувствам я в стомаха си. Често казвам на хората: „Вслушайте се в корема си, коремът ви знае." Има един процес, едно средство, което искам да споделя с хората и което може да им помогне да разпознават кога се движат в правилната посока или кога са на път да вземат пог­решно решение. То е наистина много просто.

Преди всичко откъснете се от мъртвата точка. Ако искате да „затънете", тогава недейте да правите нито едно, нито друго, недейте да вземате решение от страх, че можете да направите погре­шен избор. Но в противен случай вие трябва да нап­равите някакъв избор. Пристъпете към нещо.

Винаги съветвам хората да направят това, да започнат процеса на „вземане на решение" и да прис­тъпят към нещо. Веднага щом определено заявите онова, което решавате да направите или не, да избе­рете или не, веднага щом тръгнете в една или друга посока, само след мигове стомахът ще ви подскаже дали трябва да поемете в тази посока или не. Това е системата на вътрешно водителство. За мен това е стомахът; за други може да бъде ситуирана като мисъл в главата, но всеки от нас има тази система на водителство.

Можете да разберете винаги, когато сте реши­ли да направите нещо и целият ви организъм се бун­тува срещу него и ви казва: „Не, не го прави". И това не е страх, това е чувството на вътрешна мъдрост, което казва: „Струва ми се, че не трябва да правиш това. Всъщност, мисля, че не искаш точно това да извършиш." Или вътрешното ни познание, което казва: „Да, това е правилната крачка. Направи я, направи я, направи я." Това е чувство за радост, за joi de vivre. Душата казва: „Аз съм с теб в това. Да Вървим да го направим." И това вътрешно чувство, но то идва едва след като вземеш решение, не преди това. Хората често чакат да получат такова чувство, такова водителство, преди да вземат решение.

И това е ключовият момент; аз искам специал­но да го подчертая. Познавам много хора, които се молят, медитират и искат от Бога да им изпрати водителство преди да са взели решение, а аз ще пос­тавя целия този процес по обратен начин. Хората седят и казват: „О, боже, дай ми водителство сега, преди да взема решение." А аз бих казал: „Не, не, не. Вземи решение по един или друг начин, а след това се вслушай във вътрешното си ръководство, за да го почувстваш с всяка клетка на тялото си."

Разбирате ли, процесът е обратен. Не се страху­вайте от избора. Направете своя избор и тогава ще разберете дали той е правилният и ако чувствате, че не е правилен, спрете, обърнете се и отстъпете назад, а ако чувствате, че е правилен, продължавайте. Не е ли интересна идея това?

Както знаете, будистите твърдят, че целият е страдание. И в този контекст отговорът очевидно е „да". Страданието съществува, страда­нието е опит. Онова, което ти можеш да наречеш страдание, аз мога да не го нарежа така. Например, аз съм човек, който живее с хронични болки. Имам мно­го малко мигове през деня, когато не изпитвам бол­ка. Аз имах болки през цялото време на настоящата беседа и въпреки това, в сравнение с онези моменти, в които наистина изпитвам болка, аз сега не я изпит­вам. Разбирате ли какво искам да кажа? Някой човек, който знае какво изпитвам, би могъл да каже: „Но, как го постига? Ако аз изпитвах такава болка в тя­лото си сега, не бих могъл изобщо да мисля, а още по-малко пък да изнеса подобна беседа."

Тук не се опитвам да се потупвам по рамото, а просто казвам как стоят нещата. И те стоят по този начин за всеки от нас. Ние всички имаме тук еднакъв опит, така че преди всичко болката е относи­телно преживяване.

В известна степен почти всички ние страдаме през цялото време. Когато будистите твърдят то­ва, те наистина го имат предвид. Животът е стра­дание. (Смях.)

Защото още щом се окажеш в... Самата наша физическа форма е дълбоко ограничаваща, защото не дава простор на истинската ни същност и следова­телно в известен смисъл е болезнена. И така, аз не искам да избегна въпроса ви, но просто ще го поста­вя в известен контекст.

Сега да отговоря по-пряко на вашия въпрос. Да, човек, който преживява страдание, може да има мо­менти на огромно просветление и висше духовно пробуждане. Понякога тъкмо болката води до това, за­щото физическата болка има тенденцията да трансформира представите ни за онова, което е важно. И така, ние сме салонни да концентрираме вниманието си върху истински важните неща и върху истинската си същност. Помня времето, когато работех в екипа на една жена на име Елизабет Кюблър-Рос. Някой знае ли коя е тя? Аз имах удоволствието да работя с Елизабет в нейния екип през един благословен пери­од от живота си и си спомням, че веднъж отидохме на посещение - ние често правехме посещения в до­мовете на смъртноболни хора - това бе едно голямо образование. Разбирате ли, ако наистина искате да се научите на нещо, отидете в домовете на десет умиращи хора през седмицата. И това не е нещо, ко­ето обикновеният човек има възможност да прави в живота си. Понякога се случва на медицински сестри или лекари, но обикновените хора нямат тази възможност.

И една вечер си спомням, че посетихме умираща Ясена, която постепенно загубваше възможността да се движи и всякакво чувство по отношение на тя­лото си от краката нагоре. Това беше някакъв деге­неративен процес и той се разбиваше все по-активно. Всеки път, когато отивахме на посещение при нея, тя бе загубила все повече от телесните си функции, докато един ден бе загубила дори движението на ръ­ката си. Но го беше загубила в момент, в който държала малката си внучка, която била само на няколко седмици. Тя усетила, че не може да помръдне ръката си повече ей така, както я движела току-що. Наложило й се да каже: „Струва ми се, че не мога да държа бебето повече, защото не съм уверена, че съм в състояние да го хвана, когато помръдне." Ето какво сподели тя с нас във връзка с този случай. Елизабет каза: „Как се чувстваше, когато загуби усещане за ръката си? Как изглежда това?" Тя искаше от нея да си даде сметка за онова, което е преживяла. Жената каза с най-благия израз на лицето си: „Разбирате ли, първият път, в който осъзнах, че не мога да помръд­на ръката си както преди, беше моментът, в който гледах как това малко ангелче, само на осем седмици, е вдигнало ръка и се радва на движенията, които може да извърши с нея." И добави: „За мен това беше сякаш животът от моята ръка се е прехвърлил в нейната ръчичка."

Аз не твърдя, че това буквално става така, но фактът, че тази жена е успяла да намери такава ме­тафора в момента на болката си е абсолютен пример за онова, за което говоря. Степента на нейното стра­дание и болката, която го е съпровождала, е довела тази жена до една граница, в която да осъзнае нещо, до което никога логически не би стигнала през целия си живот. Но тя е успяла да види нещо духовно значи­мо в онзи момент, който ние наричаме загуба. Така че, възможно ли е хора в голяма болка да изпитват и го­лямо прозрение? Струва ми се, че е възможно и, откровено казано, е много често явление. Но вие имахте и друг въпрос преди този, който аз напълно забравих.

Имайки предвид това, което Бог ми каза, че всяка болест е самосътворена, аз съм убеден, че такова твърдение е истина. Но, честно казано, не мисля, че трябва да правим пряка връзка. И аз не съм склонен да вярвам на книги, които казват: „ако ти пулсира лявото коляно.... Егоизъм." Добре. Няма да бъда толкава егоистичен. Или пък: „болка в дясното ухо... Липса на разбиране." Виждате ли, сега излизат едни книги, които не винаги са чак толкова точни. Не че отхвърлям подобни книги, но не съм сигурен, че за нас е полезно да се потапяме в тези причинно-следствени отношения, защото е възможно да започнем да виним прекомерно себе си. „Само ако бях такъв и такъв, нямаше ухото да ме боли толкова. Ще се опи­там да проявявам по-голямо разбиране, за да излекувам това ухо." Или: „ако мога да бъда повече такъв и по-малко такъв, какъвто обикновено съм бил, то­гава мога да си излекувам далака."

Мисля, че причинно-следствената зависимост, макар и да съществува, не се проявява по начина, по който се предписва в тези книги, а и ми бе казано, че връзката е далеч по-неуловима. Тя е много, много не­уловима и причината може да се е явила трийсет или четирийсет години по-рано. Първоначалната мисъл, подхранващата мисъл, която е предизвикала този проблем с далака, който трябва да се оперира, когато си на четирийсет и пет, може да е възникнала преди много време, по един съвсем неуловим начин, за който в момента да не можеш да си дадеш сметка.

Каква тогава е адекватната реакция, която можем да проявим? Да обичаме и приемем това, което ни се случва. Нещо, на което се съпротивляваш, то става трайно. Просто приеми го и си кажи: „Това ми се случва сега, моят далак не действа. Избирам да приема и да благословя, благословя, благословя, бла­гословя състоянието си, а не да го заклеймявам, и да позволя на това свое състояние да бъде просто такова, каквото е."

По този начин в много случаи вие всъщност преодолявате състоянието си, защото онова, на кое­то се съпротивляваш, се установява трайно, а онова, което приемеш, ти можеш да избереш да преодолееш. Но ако това, което приемеш, не може да се преодолее, защото е било твърде продължително или защо­то последствията му са твърде големи или просто защото не иска да се махне; това, което можеш да преодолееш - и то е една дълбока истина - това е не­гативното му въздействие или последици върху твоя живот. Ето това е постигнала онази жена, чиято ръка бе отказала да се движи. Тя е видяла благословение в онова, което би могло да бъде трагедия.

Бях свидетел на последните години на един духовен учител, когото познавам малко - бях свидетел на това как умира, бях свидетел на последните няколко седмици и месеци от неговия живот. Този човек уми­раше от смърт, която други хора биха приели за мно­го болезнена, много мъчителна и унизителна. Той бе­ше с катетър и всичко останало и въпреки това то­зи духовен учител продължаваше да проповядва и учи всички онези, които идваха да го видят всеки ден. Че­тири, пет, шест до осем последователи идваха да го видят на смъртното му легло. Човек трябваше предварително да се уговори, за да го види, а той се смееше по този повод: „Както виждате, сега съм по-зает, отколкото, когато бях съвсем здрав".

И той знаеше онова, което знаеше Джоузеф Кардинал Бернардин от Чикаго, Светла му памет. Кардинал Бернардин знаеше следното: „Аз имам са­мо още един дар, с който мога да даря хората. В жи­вот, изпълнен с даровете на моята същност, ето още един, който мога да дам. Дори и смъртта ми ще бъде утвърждение на живота. Дори отиването ми от този свят ще бъде утвърждение на великото зав­ръщане. Дори моята болка ще бъде потвърждение на най-върховната радост на живота."

Този човек бе истински учител и аз научих от не­го за това как се умира с достойнство. Той ме научи на това, защото макар и да не можеше да преодолее последиците върху тялото си от предходни решения в живота, той нямаше нужда да го преодолява, защото последиците върху тялото му нямаха нищо общо с последиците върху неговото съзнание. И когато човек кажеше: „Зле ли си?", Той го поглеждаше в очите и отговаряше: „О, съвсем малко." Човек би казал „колко смело, колко стоическо". А в действител­ност той не лъжеше, той наистина бе съвсем малко зле, докато аз щях да бъда ужасно много зле, ако преживявах нещо подобно. Защото той бе постигнал положение на духовно овладяване и много рядко позво­ляваше физическите преживявания на живота да диктуват неговата същност в даден момент. Това има изключително могъщо въздействие. Всички ние поз­наваме хора, които са умирали с подобно достойнст­во и не само достойнство, но и с подобен дар, който оставят на другите.

Ще ви разкажа още една последна история за човек, който почина по такъв начин. Моята майка бе светица. Всяка майка е светица, но моята беше първосветицата майка на всички времена. Спомням си деня, в който тя умря, момента, в който умря. В последните й минути бе повикан свещеникът от местната църква. Той беше съвсем млад. Пристигна­ха и този човек бе не повече от деветнайсетгодишен. Сигурен съм, че още не се бръснеше. Но ето го, току-що излязъл от Семинарията. Беше съвсем ясно за всички нас, че това е първият път, в който щеше да даде последно причастие, каквото дава Светата римокатолическа църква, защото той се суетеше с неговия епитрахил и с маслото и всички неща, които се правят в този ритуал. Аз не се надсмивам над тях, защото ритуалът е нещо много важно в колективния опит. Имайте предвид това. Ритуалът е заемал ужасно важно място в живота на всеки от нас. Но той никога до този момент не бе извършвал такъв ритуал с човек, който наистина умира, така че влезе в стаята на майка ми, и само след десет-петнайсет минути излезе, пребледнял Като призрак.

- Какво, какво, какво се случи? Той отвърна:

- Ами аз не знаех дали правя, каквото трябва. Вземах от маслото по погрешка и се опитвах да оп­равя нещата, тогава майка ви ме погледна и каза: „Отче, успокойте се, в този момент няма начин да направите грешка" - и добави - „Важно е това, кое­то човек влага в момента, твоята мисъл има значе­ние, а не това, което вършиш."

И той ме погледна с плувнали в сълзи очи.

- Майка ви ме успокояваше, докато умираше.

Така че, ще споделя с вас, че смъртта не е задължително да бъде трагедия. Аз самият се надявам, че когато умирам, ще съхраня поне малко от това дос­тойнство и поне частица от тази мъдрост.

Да, казано ми е, че ние наистина имаме опреде­лен план, с който се въплъщаваме в тяло и че този план е споделен. Искам всеки от вас да знае, че никой не е тук, в тази стая случайно. Всички сме решили да бъдем тук по това време и на това място, на някакво много, много високо ниво. И тогава бихме могли още веднъж да отбележим и да се подкрепим един друг, за да изявим своята истинска същност. И ето че сме дошли, имаме съгласие и изпълняваме своите роли в това съгласие, когато общуваме така, както общуваме днешния ден.

Това, между другото, се отнася до хората, кои­то са добри един спрямо друг и които не са добри един спрямо друг. Истинската святост и истинското духовно издигане означава да разбираме, че няма жертви и злодеи и че човекът, който ви преследва, просто играе своята роля в едно споразумение, което е сключено на съвсем различно ниво, така че вие да изявите и преживеете - да заявите и да се. Преобра­зите, осъществяваш своята истинска Същност. Ето защо всички духовни учители са казвали: „Недей­те да съдите и да заклеймявате."