Идентичност и права на човека михаил Иванов

Показана е връзката между защитата от дискриминация на основата на дадени признаци и защитата на груповите идентичности. Обсъден е въпросът за разликата между индивидуални и колективни права в контекста на защитата на груповите идентичности. Приведени са примери на текстове от актуални международни правни и политически документи, които се отнасят до защитата на групови идентичности.

Думата има латински произход. Латинското idem значи същият, от където в къснолатинския произлизат identicus което значи тъждествен, равнозначен, както и identitas (на английски identity, на френски identité), което се превежда като тъждество.

В математиката, където се следва дословния превод, има пълна яснота – там идентичност еднозначно означава тъждественост. Да се каже, че A е идентично на B, е равнозначно на твърдението, че A е тъждествено на B (A ≡ B).

Не е така в науки като философия, психология, социология, социална психология, където съществува многообразие от подходи относно съдържанието на този термин. Все пак в различаващите се помежду си интерпретации има нещо общо, а то е, че при всички тях идентичността се свързва със спецификата на съществуването на нейния носител, както и със самоосъзнатостта на това съществуване (Макариев, 2008).

За да се ориентираме по-добре в интересуващия ни въпрос, нека да направим разлика между индивидуална идентичност и групова (колективна) идентичност. Ще използваме като работни следните определения:

Индивидуалната идентичност е осъзнатата тъждественост на човешкия индивид със самия себе си във времето, т. е. независимо от промените, които настъпват с него и независимо от промените, които настъпват в заобикалящата го среда. В така предложеното определение се съдържат два аспекта. На първо място понятието за индивидуална идентичност се основава на свойството на човека да съзнава, че е същият (че е тъждествен на себе си) във всички моменти на своя съзнателен живот (на своя живот като личност). Така например човекът в зряла възраст съзнава, че той е същият – че той е идентичен със себе си, когато е бил дете. В този смисъл психологът Ерик Ериксън (1902 – 1994 г.) въвежда понятието Его-идентичност, под което разбира цялостност и непрекъснатост на нашето Аз.

От друга страна, индивидуалната идентичност включва в себе си осъзнатата индивидуалност или иначе казано – осъзнатата различност от другите, т. е. осъзнатия от човека факт, че той е носител на съвкупност от характеристики, чрез която съвкупност се различава от всички останали индивиди - че той е индивид. В тази съвкупност с времето може да настъпват промени – едни характеристики се видоизменят или дори отпадат, появяват се нови и т. н. Но описаната динамика не променя факта на глобалното различие между индивида и другите, който се запазва с времето. Ще отбележим още, че има разлика в начина, по който индивидуалността на даден човек се мисли от самия него и от другите – образът, който човек има за себе си е различен от образите, които другите имат за него.

Нека една група от индивиди е зададена чрез съвкупност от техни индивидуални характеристики, които от една страна са общи за тях, а от друга - посредством които те се различават от другите. Ще казваме, че е налице групова (колективна) идентичност, ако членовете на групата съзнават нейната тъждественост със самата себе си във времето, т. е независимо от промените, които настъпват, както с групата, така и със заобикалящата групата среда. Ще направим уговорката, че става дума за промени, които не водят до изчезването на самата група, т. е. до нейното физическо ликвидиране или до загубването от нейните членове на характеристиките, които я определят като такава (по презумпция груповите идентичности могат да възникват и изчезват).

С други думи груповата идентичност предполага осъзната споделеност от дадени (повече от един) индивиди на общи за тях и в същото време различаващи ги от „другите” характеристики, въз основа на които тези индивиди се самовъзприемат като принадлежащи към специфична група, която остава тъждествена с времето.

Виждаме, че наред със своята индивидуална идентичност членовете на такава група са носители и на групова идентичност. Всъщност всеки индивид е носител на множество групови идентичности, които се включват в неговата индивидуална идентичност, като разкриват различни нейни страни. Някои групови идентичности могат да са взаимно независими, а други могат да се съотнасят по определен начин, например да се включват в обща подредба, включително и в йерархична подредба.

Съвкупността от групови идентичности на даден индивид има динамична природа – той може в даден момент да придобие определена групова идентичност, а в друг – да я загуби, съответно да влезе в групата или да я напусне.
Определения на някои автори, всеки от които подхожда към идентичността от свой различен ъгъл:

Чарлс Тейлър: Терминът идентичност „обозначава нещо като разбирането на хората за това кои са те, за техните фундаментално определящи ги характеристики като човешки същества”. (Тейлър, 1999)

Пламен Макариев: „Общото във всички случаи е, че идентичността се свързва със спецификата на съществуването на нейния носител, но и със самоосъзнатостта на това съществуване. Философски казано, идентичността е единството със самия себе си на индивида или групата….В друг аспект идентичността, от една страна, обособява, разграничава своя носител от всичко останало в света, а от друга – обединява неговите елементи и проявления.” (Макариев, 2008)

Е. Айсин и П. Ууд (по цитат на Пламен Макариев): Формирането на груповата идентичност „… е процес, при който индивидите разпознават едни в други известни атрибути, които установяват прилика и афинитет между тях”. (Isin and Wood, 1999; Макариев, 2008)

Антъни Смит: „… азът е образуван от множество идентичности и роли – семейни, териториални, класови, религиозни, етнически и полови. …всяка от тези роли се основава на социална класификация, която може да бъде променяна и дори отменяна.” (Смит, 1991)

Илона Томова: следвайки Антъни Смит и Хенри Ташфел, тя дефинира „етническата идентичност като съзнание за принадлежност към определена етническа група, заедно с емоционалния и ценностен смисъл на това членство” (Томова, частно съобщение).
Видове групови идентичности.

Да разгледаме накратко някои групови идентичности:

• 
  Полова идентичност. Трябва да се има предвид, че наред с преобладаващото деление на мъже и жени, имащи групова идентичност, основаваща се на техните външни физически белези, съществуват и групи с ясно изразена хомосексуална идентичност, състоящи се от индивиди с различна сексуална ориентация. С други думи наред с половата идентичност, основаваща се на физически характеристики, може да се говори и за идентичност, основаваща се на сексуалната ориентация, която някои автори наричат сексуална идентичност.
  
• 
  Локална идентичност и регионална идентичност. Локалната идентичност по правило е продукт на емоционалните връзки с родното място и произтичащата от това споделена принадлежност към една група с тези, които също са се родили там. Регионалните идентичности се отнасят до по-широки територии, с които отделните индивиди могат да свържат своя родов произход. Например у нас могат да се наблюдават групови идентичности, на основата на общ произход от Тракия, Македония, Родопите, Лудогорието, Добруджа и т. н.
  
• 
  Професионална идентичност, изразяваща се в съзнанието за принадлежност към група, на основата на обща професия – например лекари, учители, музиканти, художници, артисти, журналисти, военни, полицаи, физици, химици, математици и т. н.
  
• 
  Религиозна идентичност. Тези, които изповядват една и съща религия споделят обща религиозна идентичност. У нас са представени общностите на християните – православни, католици и протестанти, на мюсюлманите – сунити и алевити, на принадлежащите към Арменската апостолическа църква, на юдеите и т. н. Специална разновидност на религиозна идентичност е тази на нерелигиозните (атеистите).
  
• 
  Расова идентичност. Тук е необходимо да се направи уточнение относно съдържанието, което се влага в термина „раса”. Широко е разбирането за раса като термин, чрез който се обозначава група от хора, отличаващи се с устойчиви физически характеристики, които се предават по наследство като цвят на кожата, форма на черепа, форма на очите, строеж на косъма и т. н. Наред с това „биологическо” разбиране, „раса” се употребява и в по-широк смисъл, като понятие от социологията, отнасящо се до група хора с общи интереси, обичаи и характеристики (на основата евентуално на общ произход). Това разбиране за раса е близко и понякога се припокрива (включително в някои международноправни текстове) с понятието „етническа група”.
  
• 
  Етническа идентичност. Следвайки Антъни Смит (Смит, 1991), ще разграничаваме „етническа група” от „етническа общност”. Според Смит етническата група представлява „население, което поне според някои външни наблюдатели образува отделно културно и историческо образование”. Сходен е подходът на Патрик Торнбъри, според когото „етническата група се отнася до една културна цялост със или без отчетливи физически характеристики”. (Thornberry, 1991) При такова разбиране съществуването на една етническа група може и да не предполага наличието на етническа идентичност – може да става дума, както отбелязва Смит, за население, което няма оформено самосъзнание, а само смътно усещане, че образува отделен колектив. За „етническа общност” той предлага определение, основаващо се на шест определящи признака: 1. колективно собствено име, 2. мит за общи прадеди, 3. споделени исторически спомени, 4. един или повече отличителни елементи на обща култура, 5. обвързаност с определено отечество, 6. чувство за солидарност, обхващащо значителни сегменти от населението.
  
• 
  Национална идентичност. Налице е многообразие от подходи, както сред специалистите, така и от гледна точка на правното устройство на различните държави относно разбирането на термина „национална идентичност”. Ще се спрем най-общо на два основни измежду тях (Алтермат, 1998): Първият обвързва съдържанието на термина „нация” с етническата идентичност - нацията се разбира в смисъл на етническа общност (или, според използваната на френски терминология - ethnie). В този случай се използва още терминът „етнонация”. При втория подход нацията се разглежда като „гражданска нация” или иначе казано – нацията, това са гражданите на съответната държава.
  

1. 
   Ромите са
   

• 
  етническа група, или
  
• 
  етническа общност, или
  
• 
  етническа група, която под влияние на своята интелигенция и на международните организации е в процес на трансформация в етническа общност
  

2. 
   а) В Конституцията на Република България българското знаме е наречено в чл. 167 „национално знаме”; в чл. 92 се заявява, че президентът „олицетворява единството на нацията”; в чл. 116 се казва, че „държавните служители са изпълнители на волята и интересите на нацията”; в основния закон се говори също за национална сигурност, за единство на нацията, за национални референдуми. От друга страна в чл. 54 се гарантира правото на всеки „да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност”
   

Според Вас кой подход е избран в Конституцията и в Стратегията за национална сигурност: „нация като етнонация” или „нация като гражданска нация”?

за Дякона на българите аз –

България без Левски е сираче,

гнездо без птичи глас.”

която в мене младенее,

че в бялата й заран

красиви цигани живеят!”

В съвременната концепция за правата на човека защитата на идентичността (както индивидуална, така и групова) може да бъде извлечена от принципа на зачитането на достойнството на всяко човешко същество. Днес е общоприето, че спазването на правата на човека произтича от необходимостта да се осигури на всеки както свободно, така и достойно съществуване Този принцип се утвърждава като основополагащ след Втората световна война. В Устава на ООН (1945), както и във Всеобщата декларация за правата на човека (1948) на първо място е изведено „признаването на достойнството, присъщо на всички членове на човешкия род”. Нека да добавим, че в Член 1. на Декларацията се провъзгласява: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права.” В Хартата на основните права на Европейския съюз (2000/2007), която според Лисабонския договор (2007) е част от правото на Съюза, тези идеи са доразвити. Още в Член 1. на Хартата се гарантира „ненакърнимостта на човешкото достойнство”.

Важен аспект на защитата на индивидуалната идентичност е правото на свобода на мисълта, съвестта и религията, което е гарантирано във Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за граждански и политически права (1966) и Европейската конвенция за правата на човека (1950). През 1993 г. Комитетът по правата, който е създаден по силата на споменатия пакт, прави тълкувателен коментар на това право. В коментара с подчертава, че под защита е свободата на мисълта по всички въпроси, на личните убеждения и на обвързването с една религия или вяра. При това става дума както за религиозни убеждения, така и за правото да не се изповядва никаква религия или вяра. Комитетът счита, че свободата на мисълта и съвестта, а също така правото на всеки човек да държи на мнението си без външна намеса, както и свободата да се изповядва или приема една религия или вяра по свой избор са безусловни – върху тях не са допустими каквито и да е ограничения. (Известни ограничения, предвидени в закон, са допустими върху свободата да се изразява, т. е да се дава външен израз на една религия или вяра.)

Комитетът подлага на специален анализ въпроса за религиозното образование и възпитание. От една страна той разграничава правото на религиозно обучение, което е част от правото да се изповядва своята религия, като подчертава, че децата трябва да получават религиозно и морално възпитание в съответствие с убежденията на родителите им. От друга страна Комитетът е на мнение, че Международният пакт за граждански и политически права позволява изучаването в обществените училища на предмети като обща история на религиите и етика, ако то се провежда по неутрален и обективен начин. В коментара се отбелязва, че обществено образование, което включва обучение по една определена религия или вяра е в несъответствие с формулираното правото на религиозно и морално възпитание, освен ако не се приеме разпоредба за недискриминационно освобождаване или за алтернативни възможности, съобразени с желанията на родителите и настойниците.

Съвременното международно право в областта на правата на човека включва в себе си като свой важен аспект и защитата на индивидуалната идентичност на децата, включително на гарантирането на тяхното хармонично развитие. По-специално Конвенцията за правата на детето (1989) гарантира правата на децата да формират свои собствени възгледи, да изразяват свободно тези възгледи по всички въпроси, а също така правото на мисълта, съвестта и религията, като са зачетени и правата и задълженията на родителите да осигуряват ръководство при упражняването от техните деца на това право. В Конвенцията всяко дете е защитено от незаконна намеса върху неговата самоличност, включително върху правото на име (от рождение), гражданство и семейни връзки.

Според коментара на Комитета на правата на човека въвеждането на предмет „Вероучение” като задължителен, ще бъде ли в съгласие с правото на свобода на мисълта, съвестта и религия или вяра и с произтичащото от това право на религиозно обучение?

Индивидуалната идентичност, както и груповите идентичности, които се включват в нея се намират под влияние на макрообществото – те зависят от обществените процеси. Външните въздействия могат да оказват благотворно влияние, но могат да играят деструктивна роля до степен, която може да доведе до деформация на идентичността или до нейното разграждане.

Разглеждайки идентичността като формираща се в отношенията, които човек има с „другите”, Чарлс Тейлър (Тейлър, 1999) обръща внимание върху значението на политиката на признаване. Според него „…нашата идентичност е отчасти оформена от признаването или от неговата липса, често пъти от превратното признаване от страна на другите, и така човек или група от хора могат да претърпят истинско увреждане, истинска деформация, ако заобикалящите ги хора или обществото им връщат като огледален образ една ограничена или уронваща достойнството или достойна за презрение представа за самите тях. Непризнаването или превратното признаване може да причини вреда, може да бъде форма на потискане, затваряйки някого в затруднен, деформиран начин на съществуване”.

Съотнасяйки политиката на признаването с политиката на слепота към различието, характерно за някои на пръв поглед основаващи се на принципа на равенството доктрини, Тейлър констатира: „Сляпо за различието общество е не само безчовечно (защото потиска идентичностите), но също и по изтънчен и несъзнателен начин, само по себе си е твърде дълбоко дискриминиращо.”

Отказът от признаването на групови идентичности е не само нехуманно, защото може да нанесе поражения върху личността на индивида, но то също така крие конфликтен потенциал, защото може да стимулира групова мобилизация, което от своя страна да доведе до групово противопоставяне. Ето защо в съвременната международна система на защита на правата на човека се обръща особено внимание на защитата на груповите идентичности.

Един първи пласт на такава защита е защитата от пряка и непряка дискриминация на основата на различни признаци, като например на основата на пол, раса, етническа принадлежност, принадлежност към национално малцинство, гражданство, сексуална ориентация и т. н. Всеки от тези признаци обозначава обособяване на групи, всяка със своята групова идентичност. Защитата от дискриминацията в този смисъл може да бъде разбирана и като защита на груповата идентичност.

Наред с това през последните повече от 40 години бяха създадени редица международни правни и политически документи, посветени на защитата на етническите, религиозни или езикови малцинства (или на националните малцинства), в които централно място е отделено на защитата на съответните групови идентичности.

На това място е необходимо едно уточнение. Трябва да се прави разлика между защитата на групите от една страна и съответно на груповите идентичности и колективните права от друга. Защитата на груповата идентичност може да се осъществи както със задаването на колективни, така и на индивидуални права.

Делението на колективни и индивидуални права има правно-технически смисъл, отнасящ се до това кой е субектът на правото от гледна точка на неговата защита – колективът или индивидът. Така например, когато говорим за малцинствени права, в първия случай (на колективни права) субект на правото е малцинството - казваме, че „малцинството има право…”. Във втория случай (на индивидуални права) субекти на правото са лицата, принадлежащи към малцинството – казваме, че „лицата, принадлежащи към малцинството имат право…”. И в двата случая става дума за защита на групова идентичност. Освен това и в двата случая може да става дума за права, които могат да се ползват и в група, т. е. индивидуалните права могат да се ползват и в група.
Примери:

1. 
   Индивидуално право: „Лицата, принадлежащи към етнически малцинства, имат право съвместно с другите членове на своята група да ползват и развиват своята култура.”
   
2. 
   Колективно право: „Етническите малцинства имат право да ползват и развиват своята култура.”
   

Както беше казано, делението индивидуални или колективни права има отношение към защитата на тези права. Когато едно право е записано като индивидуално, всеки принадлежащ към малцинство може да го защити индивидуално. За да бъде защитено едно колективно право обаче, колективът трябва по определени правила да излъчи свое представителство, т. е. колективните права водят с необходимост до институциализацията на колективите (в случая на малцинства – до създаване на специфични малцинствени институции). Трябва изрично да се подчертае, че всички актуални международни правни и политически документи, отнасящи се до защитата на малцинствата са написани в термини на индивидуални права.

• 
  Международен пакт за граждански и политически права, одобрен от Общото събрание на ООН на 16 декември 1966 г.:
  

• 
  Декларация за правата на лица, принадлежащи към национални или етнически, религиозни и езикови малцинства, приета от Общото събрание на ООН на 18 декември 1992 г.:
  

„Член 4. (4) Държавите трябва, където е подходящо, да вземат мерки в областта на образованието, за да насърчат познаването на историята, традициите, езика и културата на малцинствата, живеещи на тяхната територия. Лицата, принадлежащи към малцинства, трябва да имат съответни възможности да придобиват знания за обществото като цяло.”

• 
  Рамкова конвенция за защита на националните малцинства, одобрена от Комитета на министрите на Съвета на Европа на 10 ноември 1994 г.:
  

(От Обяснителния доклад към Конвенцията: „35. Тази алинея не предполага, че дадено лице има право да избере произволно да принадлежи към някое национално малцинство. Индивидуалният субективен избор е неразделно свързан с обективни критерии, отнасящи се до неговата идентичност.”)

„Член 5. (1) Страните се задължават да насърчават развитието на условия, необходими за лицата, принадлежащи към национални малцинства, за да поддържат и развиват своята култура, както и да съхраняват най-важните елементи на своята идентичност – религия, език, традиции и културно наследство.

(2) Без това да засяга мерките, приети в рамките на общата им политика на интегриране, страните се въздържат от провеждане на политика или дейност, насочени към асимилиране на лица, принадлежащи към национални малцинства, против тяхната воля и защитават тези лица от всяко действие, целящо такава асимилация.”

„Член 6. (1) Страните насърчават духа на търпимост и диалог между различните култури и приемат действени мерки за поощряване на взаимното уважение, разбирателството и сътрудничеството между всички лица, живеещи на тяхна територия, независимо от етническата, културната, езиковата или религиозната им идентичност, по-специално в областта на образованието, културата и средствата за масово осведомяване.

(2) Страните се задължават да приемат подходящи мерки за защита на лицата, които могат да бъдат подложени на заплахи или дискриминационни, враждебни или насилствени действия поради тяхната етническа, културна, езикова или религиозна идентичност.”

• 
  Харта на основните права на Европейски съюз, провъзгласена от Европейския парламент, Съветът и Комисията на 7 декември 2000 г., ревизира на 14 декември 2007 г., считано от датата на влизане в сила на Договора от Лисабон:
  

Съюзът допринася за съхраняването и развитието на тези общи ценности при зачитане многообразието на културите и традициите на европейските народи, както и националната идентичност на държавите-членки…”

1. 
   Алтермат, Урс. Етнонационализмът в Европа. Издателство „Гал-Ико”, София, 1998.
   
2. 
   Макариев, Пламен. Мултикултурализмът между толерантността и признанието. Към един диалогичен подход. Издателство „Изток-Запад”, София, 2008.
   
3. 
   Мерков, Асен. Бяла циганка. Издателство „Геос”, Плевен, 1995.
   
4. 
   Смит Антони. Националната идентичност. Издателство „Кралица Маб”, София, 2000.
   
5. 
   Тейлър, Чарлс. Мултикултурализъм. Изследване върху политиката на признаване. ИК „Критика и хуманизъм”, София, 1999.
   
6. 
   Isin, Engih and Patricia Wood. Citizenship and Identity, SAGE, London,1999.
   
7. 
   Thornberry, Patrick. International Law and the Rights of Minorities. Clarenden Press.Oxford, New York, 1991.