Іі част България в периода на османска зависимост и нейното освобождение



Дата23.07.2016
Размер221.3 Kb.
A JOURNEY THROUGH THE MIDDLE AGES AND MODERN TIMES

ІІ част
България в периода на османска зависимост и нейното освобождение
Зара Костова
В края на 13 век разделената на части средновековна българска държава, окончателно пада под властта на османските султани. Няма сила по това време, която да устои на устрема на азиатските завоеватели. Независимо под каква форма провеждат експанзията си, през ХІV, ХV и почти целия ХVІ век османските турци са винаги победители. Прострени на тритe континента Азия, Европа и Африка някогашните владения на Османската империя днес представляват 34 съвременни държави: в Африка това са Алжир, Тунис, Либия, Египет, крайбрежието на Судан по Червено море и Еритрея; в Азия, Саудитска Арабия, Йемен, османците не успяват напълно да усвоят някои емирати в южното крайбрежие на Арабския полуостров, където имат “спорове” първо с португалците, а по-късно с англичаните, но по-насевер безспорни османски владения са Кувейт, Ирак, Йордания, Израел, днешната Палестнска автономия, Ливан, Сирия, и още по-на север Крим, Кавказ, Армения, Азърбайджан, Кюрдистан, Южен Иран, крайморската ивица на Дагестан и разбира се съвременна Турция, малка част от която е в Европа, върху чиято карта различаваме днешните Гърция, България, Сърбия, Македония, Албания, Хърватско, Словения, Босна и Херцеговина, Черна гора, Румъния, Унгария, Украйна и Бесарабия. В тази огромна империя България е само една провинция, наречена Румелия. В замяна на това обаче тя има твърде стратегическо положение, тъй като през нея минават пътищата на запад, на северозапад и на север, където често се насочва османската експанзия. Румелия води към Западните Балкани, към Сърбия, Унгария и Австрия. Армиите на султаните прекосяват българските земи, за да завладеят Влахия, Молдавия, Подолието и да продължават победните си походи на север и на североизток.

За да управляват огромните територии, които завладяват, султаните прилагат три типа управление на провинциите си. Обикновено периферните вилаети и труднодостъпните високопланински райони са с полузависим васален или автономен статут. Те запазват собствените си местни владетели и плащат данък на централната власт. Друг вид са провинциите с годишен данък, като арабските земи. В тях местните структури на властта се запазват, но върху им има и османска администрация. Третият тип владения на султаните са най-силно зависимите и здраво вградени в османските структури на властта провинции с тимарски режим, каквато е и България. Тук населението е осъдено да изпита цялата сила на османския централизизъм и да бъде най-здраво вградено в османската система на властта. Почти всички следи на българската държавност са заличени. И ако Сърбия например особено през ХVІІІ в. когато границите на империята започват да се свиват, често граничи със Австрия, а някои от териториите и минават ту под австрийска, ту под османска зависимост или пък Гърция, която е отворена и достъпна откъм Средиземно море, все пак имат досег с така да го наречем “свободата”, то земите на България са заключени отвсякъде. До превземането на Кримското ханство от Русия през 1774 г. Черно море е османско езеро. На север са васалните княжества Влахия и Молдавия, на запад – Белградския вилает, на югозапад – вилаетите Янина и албанските непристъпни земи. Българинът се оказва впримчен отвсякъде, в една чужда на манталитета му, макар и в началото дисциплинираща система с установени правила. По този въпрос обикновено националните историографии от държавите - бивши османски провинции влизат в спор с турските и западните историци, които често твърдят, че установяването на османската власт през първите векве на възход донася мир и просперитет за покорените народи. Налагането на османската власт действително слага край на междуособните войни, които непрекъснато се водят в периода на феодална раздробеност между християнските държавици, на които са се разпаднали Византия, България и Сръбското деспотство. За да загине обаче, българската държава, така както и Византия и Сърбия, е заварена от завоевателите като една дълбоко разложена средновековна държава, без сигурни стожери на своето народностно и държавно начало. Данъчното бреме през първите два века на османско господство действително намалява, в сравнение с данъците преди падането под османско владичество, но османската система на власт, макар и приспособима към заварените общества, а оттам и дълговечна, си остава подвластна на една непреодолима скованост, която е нейният смъртоносен недостатък. Тя не донася просперитет нито в Северна Африка, нито в страните от ислямския Близък изток, нито пък на Балканите. Както и останалите общества, влезли в границите на империята на султаните, българският народ е поставен пред дълго и мъчително изпитание за своята устойчивост и приспособимост.



В средата на ХV в., след като превзема византийската столица Константинопол, Мехмед ІІ Завоевателят въвежда системата на милетите – обединението на разнородните му поданици по религиозен признак, като всеки от първосвещениците на религиозните общности става негов подчинен. Всички мюсюлмани в империята са един милет, независимо дали говорят арабски кюрдски или турски, всички евереи също са един милет, арменците са два – армено-католически милет и армено-грегориански. Православните християни, независимо от народността и езика си, също са обединени под върховенството на Константинополския патриарх, който става висш сановник на султана. Този централизаторски акт на Завоевателя нанася силен удар върху българската идентичност. Премахнат е духовният център на Българските земи - Търновската патриаршия. Нейните епархии, с изключение на Одринската, стават подвластни на вселенския патриарх в Истанбул. Загубили политическата си идентичност, над българите е установена и нова духовна власт, чужда на народностните, езиковите и културните ни традиции.

В края на ХVІ в. обаче могъщата Османската империя преживява силна икономическа и политическа криза. Тя е резултат от сложни процеси, заложени в самата същност на османската държава от една страна, а от друга – от промените в света, които постепенно променят баланса на силите в полза на Западна Европа. Преживял епохата на Ренесанса, на Реформацията и на Великите географски открития, западноевропейският свят формира силни централизирани монархии, способни да дадат отпор на османската експанзия. Подобни процеси протичат и в други съседни на империята земи. В Иран се консолидира силната империя на Сефевидите, а на североизток набира мощ бъдещата Руска империя. Колкото и силна да изглежда понякога външно, през ХVІІ в. държавата на султаните губи военната си мощ. Бойните неуспехи за една организирана на военна основа държава имат силата на смъртоносни удари. Още в началото на ХVІІ в. централната власт в Истанбул започва все по трудно да управлява периферните си провинции, в които непокорните еничарски подразделения формират местни режими. Алжир, Тунис и Триполитания формално признават върховенството на султана, но отказват да плащат годишния си данък. Процесът на отслабване влиянието на централната власт се задълбочава и в началото на ХVІІІ в. обхваща и по-силно зависимите провинции, като Египет, Багдад, Басра, Йемен, Хабеш и др. Във втората половина на ХVІІІ в. той достига и силнозависимите провниции. Отслабването на влиянието на централната власт се задълбочава и от постепенното въвличане на имперските провинции в системата на европейската търговия и стопанство. Отворила границите си за западните капитали и стоки, империята подравя основите на собствената си икономика, засилват се стоково-паричните отношения и отвън пропълзява буржоазния меркантилизъм. През втората половина на ХVІІІ в. в провинциите се появяват силни търговци-посредници между местните производители и западно европейските търговци на суровини, които натрупват големи богатства. Ако тези богаташи са мюсюлмани, те обикновено се обвързват и със системата на властта и стават господари на местната администрация. В империята започва истинска война с провинциите, които се борят за независимост от османската централна власт.


Земите на днешна България или провинция Румелия също са въвлечени в този процес. Това става сравнително късно – през втората половина на ХVІІІ в. На север от Балкана, във Видинско се установява местният господар Осман Пазвантоглу, в Русе – Исмаил Тръстениклията, на юг из Тракия шестват бандите на кърджалии и даалии. Слабата централната власт се вижда принудена да се облегне на покорените народи. На българите е разрешено да се въоръжат и да противодействат с оръжие на разбойниците кърджалии, на връщащите се от фронтовете деморализирани войски, и на непокорните и своеволни аяни. Когато централната власт се справя с анархията и разорението, вече е твърде късно. Българите са се научили, че могат да се бранят с оръжие. Непрекъснато разширяващите се търговски връзки с Европа помагат на някои будни българи се замогнат икономически. Други са се издигнали чрез посредничеството си между конкуриращите се местни деспоти, трети пък са започнали да трупат богатства като съюзници на централната власт. Тази група в българско общество скоро обособява един издигнат икономически слой, който скоро ще застане начело на стопанското и духовно възраждане на българския народ. Усетил се силен, докато е имал оръжие в ръцете си, замогнал се икономически този слой от българи, които по същество представляват формиращата се българска буржоазна прослойка, полага началото на сплотяването на възраждащата се българска нация. От нейните редове се излъчват главно онези видни за нас, българите героични личности, които оглавяват и ръководят

- борбата за изграждане на национална просвета и култура,

- движението за църковна независимост и

- борбата за политическо освобождение.

Тези три могъщи течения, които се зараждат в недрата на българското общество, възкресяват отново забравената българска държава. Ето защо времето, през което българският народ се ражда отново като независим, със свое собствено национално съзнание и култура, наричаме

Българско възраждане

Епохата на българското възраждане отбелязва възход на българския дух и култура. В условията на османската деспотична система, развитието на науката, образованието, книжнината и периодичния печат били пренебрегвани. Самият турски народ и останалите подвластни на османските султани мюсюлмански поданици изостават със столетия в сравнение с модерна Европа. Интелектуалната стагнация шества и сред господстващата мюсюлманска общност, а какво остава за останалите, поставени в зависимост народи и религиозни групи. Колкото и в продължение на столетия империята да се самоизолира от интелектуалния напредък, гледайки с чувство на превъзходство християнския свят, тя все пак влиза в досег с преживяващата епохата на Просвещението Европа. Търговските връзки отварят прозорец към света, в който средновековното мислене е останало необозримо назад. Гърците и сърбите, например, които благодарение на географското си положение могат да осъществяват връзките си с Европа далеч по-лесно, поемат по пътя на изграждането на национална просвета и култура по-рано. Изолирани отвсякъде, българите стигат до модерния свят по-рядко, по-трудно и по-бавно или пък опосредствено, чрез своите гръцки, сръбски или румънски съседи. Нещо повече, привикналата към контрол над българските епархии Гръцка патриаршия в Истанбул, а по-късно и гръцката национална държава, умишлено препятстват самостоятелния духовен подем сред българите. Те се стремят да ги подчинят на своята национална “мегали идея” и на пътя на българския духовен прогрес освен вкаменяващата османска система, която пречи и на собственото си развитие, застава още едно препятствие. Действително мнозина жадни за светско образование българи учат в гръцките светски училища и получават много добро образование. Преживял по-рано своя ренесанс, гръцкият народ е успял да създаде гръцки училища не само в Гърция, но и в редица български градове. Тези училища действително разпространяват светски знания и повишават грамотността, но българите трябва да плащат за това високота цена на денационализирането на своите млади хора. Да не говорим, че често гърците се отнасят високомерно спрямо българите, а някои образовани и забогатели българи започват да се гърчеят.

Още в средата на ХVІІІ в. един монах на име Паисий от манастира Хилендар в Светия Атон събира сили, за да извади от мрака на забвението споменът за някогашното величие на българското царство. Този скромен труженик на бога и родината написва в мрака на своята монашеска килия “История славянобългарска”, която е манифест към българите за национално осъзнаване и за борба против чуждото политическо господство. Той съзнателно описва онези събития от историята ни, които повдигат националното самочувствие – множеството победи над Византия и приноса на българите за разцвета на славянската култура. Паисий иска да пробуди чувството за достойнство и гордост на своя народ, унизен и обезверен след четиривековното чуждо господство. Той призовава българите да не се срамуват от своята народност, защото и ние сме имали своя славна държава.

Съзнавайки значението на своята история, Паисий сам тръгва да я разпространява. Книгата му започва да се преписва от ръка на ръка и се превръща в свещена реликва. Пръв последовател на Паисий, който преписва “История славянабългарска” е поп Стойко Владиславов от Котел. Той е известен и с църковното име Софроний Врачански. През размирните кърджалийски години, тъй като никой гръцки владика не съгласил от страх за живота си, е назначен за епископ на Врачанско. Софроний обикаля своята епархия, води църковните си богослужения на български език и възпитава българите в духа на Паисиевото слово. Епископът на Враца написва невероятната книга на своя живот “Житие и страдание грешного Софрония”, която е истински шедьовър и един от най-добрите образци в световната литература, които описват годините на упадък и размирици в Османската империя от края на 18 и началото на 19 век. Софроний е автор и на първата българска печатна книга, от 1806 г., сборник с поучения наречен “Неделник”. Делото на Софроний е продължено от Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, които разгръщат активна просветителска дейност в Македония. Дълга е поредицата от имена на бележити българи, посветили живота си на изграждането на модерната българската национална просвета и култура. Едва ли тук ще можем да изброим всички тях, достоините им дела и приносът им за гигантската крачка напред, която подтиснатия столетия български народ прави през епохата на своето Възраждане.

Нека споменем имената на котленеца д-р Петър Берон, получил университетското си образование в Хайделберг и Мюнхен, написал и издал през 1824 г. Т. нар. “Рибен буквар”. Този учебник, написан по модерният за времето си метод на Бел-Ланкастър, съдържа изключително светски познания в областта на хуманитарните и точни дисциплини; габровецът Васил Априлов, завършил средно образование в Русия и медицина във Виена, но посветил се на търговия и построил през 1829 г. с помощта на други богати габровски търговци първото българско светско училище в Габрово, автор на няколко труда по въпросите на българското просветно дело и проблемите на българския език, Неофит Рилски, съставителят на първата българска граматика, Неофит Бозвели, Емануил Васкидович, братя Миладинови , Контстантин Фотинов, Найден Геров, Христаки Павлович, Иван Богоров и Петко Р. Славейков и славните революционери Георги Раковски, Л. Каравелов, Христо Ботев, др. И др. Тези учени и будни мъже стават учители, съставят учебници, пишат речници, издават първите периодични списания и вестници. За няколко десетилетия българските земи се покриват с гъста мрежа от училища. Осъзнали своята изостаналост българите се стремят с всички сили да наваксат пропуснатото. Те напускат родината си, за да се учат в най-прочутите европейски университети. Някои от тях като професор Никола Пиколо от Търново – специалист по въпросите на древногръцката литература, четат лекции в Сорбоната. През 1869 г. в Браила се създава българското книжовно дружество, което по-късно се превръща в Българска академия на науките.

Заедно с подема в образованието и науката, се води и



борбата за независима българска църква.

Българите искат църквата им повече да не е подвластна на Гръцката патриаршия, да се премахне богослужението на гръцки език от българските храмове и в епархиите с преобладаващо българско население да се назначават български владици. Борбата за извоюване на независима българска църква също се ръководи от събралата самочувствие и знания българската буржоазна прослойка. През 1839 г. под натиска на Великите сили османската власт е принудена да обявяви програмен докумен за модернизиране на Османската империя. Той е известен под името Гюлхански хатишериф (Гюлхански от името на двореца Гюл хане – Дворец на розите – в който бил тържествено обявен, и от хат–и шериф – свещено постановление). Османското правителство шумно прокламира пред света, че всички поданици на империята са с равни права. Това дава възможност на българите да поставят своите искания на законна основа. В средата на 19 век те открито поставят въпроса за създаване на самостоятелна българска църква. Българите искат от султана народът им да има свои черковни представители в Цариград, които да се застъпват за неговите интереси пред правителството. След упорита борба начело с двамата видни деятели на църковното движение Иларион Макариополски и Неофит Бозвели, българите успяват да извоюват от султана специален ферман, с който се разрешава на българската колония в Истанбул да построи своя българска църква. С този документ османската власт дава официално признание за съществуването на българската нация в Османската империя.

След Кримската война (1853-1856) българите започват нова офанзива за духовната си независимост. Борбата става все по-ожесточена и се пренася в градовете из българските земи. Жителите на Кукуш в Македония първи изгонват гръцкия владика, а примерът им е последван в цялата страна. Действията на спонтанно недоволство на българските граждани защитава пред властите българската църковна община в Истанбул. В този първи легитимен орган на българския народ влизат видни общественици и писатели като Петко Славейков, Тодор Бурмов, д-р Стоян Чомаков, Гавраил Кръстевич и др. (вж. портретите им) С тяхна подкрепа, на 3 април 1860 г. по време на великденското богослужение в българския храм в Истанбул Иларион Макариополски тържествено обявява отделянето на българскатата черква от Патриаршията. Османската власт, която лесно може да реши конфликта, протака, заинтересована от поддържането на напрежение между българи и гърци. Българо-гръцкия черковен конфликт е повод за представителите на великите сили, да се намесят в делата на Османската империя и да извлекат от това колкото е възможно повече дивиденти. Русия, като официална покровителка на източното православие в Османската империя, защитава единството на християните в империята. Поради настоятелността на българите обаче, тя подкрепя отделянето на българската църква от гръцката. Османската власт обаче умишлено протака решаването му. Принуден от все по-нарастващото брожение сред българите, което застрашава да се превърне в революция, на 28 февруари 1870 г. султан Абдулазиз издава ферман за създаване на самостоятелна българска черква. Борбата на българите за независима църква се увенчава с успех.
Просветителското дело и борбата за черковна независимост вървят ръка за ръка с въпроса за политическата еманципация на българите. Пред тях са примерите на сръбската национална революция и създаването на сръбската държава след Руско-турската война от 1806-1812 г., както и гръцкото въстание, завършило с успешен край в следствие на нова Руско-турска война от 1828-1729 г. Жадните за свобода българи стават доброволци в тези войни и се бият за независимостта на своите съседи, изпълнени с надеждата, че Русия ще се застъпи и за свободата на България. В различни краища из българските земи избухват спонтанни бунтове и въстания, провокирани както от външнополитически събития, така и от полувинчатите реформи, които централната османска власт се мъчи да наложи отгоре, с цел да подобри състоянието на остатъците от някога великата си империя.

Началото на организираното националноосвободително движение свързваме с името на Георги Стойков Раковски. Образован, интелигентен и с практически опит, Раковски вижда, че въпросът за независимостта на България е част от сложния Източен въпрос и че българите трябва да използват противоречията между великите сили, за да осъществят своите национални въжделения. Раковски не страда от илюзии по отношение на политиката на Русия но оценява, че външнополитическите й планове до голяма степен съвпадат с целите на българското освобождение. Той вижда, че Западът често е крепител на целостта на Османската империя, но смята, че българите трябва да се възползват от реформените му стремежи и от всичко, което е благоприятно за българската кауза. Раковски развива стратегията за балканска солидарност и единодействие, но се сблъсква с ограничеността на балканския национализъм и стига до заключението, че за освобождението си българите трябва да разчитат единствено на себе си. Раковски подчинява целия си ум и талант на журналист, поет и изследовател на великата цел за освобождение на отечеството. Отдал целия си живот на българското освободително дело, през 1867 г. Раковски умира, прояден от туберколоза.

В годините на стагнация след Кримската война (1853-1856) пред българската независимост има две възможности. Първата е политическата автономия на българите постепенно да се разширява с легални средства и чрез реформи в рамките на Османската империя. Ако този път се поеме, не се налага употреба на насилие и масови кръвопролития, а в същото време до голяма степен се гарантира целостта на българската етническа територия. Основният недостатък на този вариант е обаче, че денят на независимостта на България може да се отдалечи безкрайно дълго във времето.

Другият вариант се свързва с всенародни въоръжени действия, които да предизвикат нова криза в Османската империя и да наложат политическо решаване на българския въпрос. Този радикален път включва военни действия и всенародни жертви, но разкрива реални възможности за ускоряване деня на освобождението. Той обаче крие един съществен недостатък – с него не може да се гарантира целостта на българската етническа територия, тъй като налага във финалната си фаза намесата на Великите сили. Това означава, че съдбата на България неизбежно ще зависи от тяхната добра воля или по-точно от техните интереси. Но нетърпеливото за свободата си българско общество поема по този път.

През 70-те години, след смъртта на Раковски на сцената на българската история се появява друга значимата фигура на българската революция – Любен Каравелов. Публицист, писател и учен. Учил в Московския университет, усвоил идеите на европейското просвещение, запален от постиженията на науката, Каравелов издига глас за освобождение, което според него минава през националното обединение и борбата против османската власт. В Букурещ Каравелов започва издаването на в. Свобода, около който се обединяват българските революционни дейци и формират Българския революционен централен комитет. Умерената програма на Каварелов, в която трябва да се употребяват “мирни средства и само в краен случай – оръжие” обаче е изместена от радикални революционни действия. В първите редици на българското революционно дело излиза друг лидер – стратегът, идеологът и организаторът на българската революция Васил Левски. Бивш монах, хвърлил расото, за да посвети живота си на делото на свободата Апостолът, както го наричат всички, изгражда Вътрешната революционна организация - мрежа от комитети, които при даден сигнал трябва да вдигнат цялото население на въстание. Провал довежда османските власти до разкрития. Става ясно, че в България съществува тайна организация с ръководител Левски. Извършват се арести. Левски е заловен. Той и другите членове на революционната организация са осъдени от извънреден съд в София. Като главен подбудител на въстанието Левски е осъден на смърт. В студения зимен ден на 19 февруари 1873 г. в покрайнините на София смъртната присъда е изпълнена. Никой не може да запълни голямата празнина, която остава след смъртта си Апостола на свободата.

Междувременно Източният въпрос отново се изостря. Лятото на 1874 г. е необичаино сухо и неплодородно, а след него настъпва тежка и продължителна зима. Правителството в Истанбул е пред финансов банкрут и увеличава данъците. Избухва въстание в Босна и Херцеговина. Османската империя отново застава в центъра на международните отношения и европейската дипломация активизира действията си. Това създава възможност за активизиране и на българското революционно движение. Неговият нов подем е свързан с личността и делото на големия български революционер, ярък публицист и гениален поет Христо Ботев. По своя дух Ботев е необикновена фигура. Той отбелязва най-високата точка в развитието на идеологията на българската революция. Надарен със силен и проницателен ум, възприел най-демократичните идеи на своето време Ботев, както и другите български революционери посвещава цялата си енергия, ум, талант и живот на освободителното дело. Начело с Ботев новият централен комитет пристъпва незабавно към подготовка на въстание. И когато то избухва преждевременно Ботев и неговите 200 момчета умират за свободата й, оставяйки светлата диря на своята саможертва.

Върховната извява на българите за свобода и независимост е Априлското въстание. Избухнало през 1876 г., то претърпява поражение и е удавено в кръв, но постига очаквания политически ефект. Българският народ дава 30 хиляди свидни жертви, но събитията в България от април и май 1876 г. намират широк отзвук в целия свят. В защита на българската кауза издигат глас най-светлите умове по онова време – Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Толстой, Достоевски.

През есента на същата 1876 г. под влияние на световното обществено мнение се създава международна комисия от представители на Великите сили, която на място разследва варварствата над българското население. Изнесените факти обаче не променят позициите на западните Велики сили, чиито интереси са да пазят целостта на Османската империя. Победена в Кримската война, Русия действа предпазливо за мирно решаване на конфликта. Опитите й да осигури автономия на България по мирен път обаче се провалят. На 24 април 1877 г. император Александър ІІ тържествено прочита манифеста за обявяване на война.

Тринадесетата по ред война с Османската империя се различава от останалите. В продължение на два века Русия води 12 войни срещу Османската империя. Всички те са подчинени на една от основните външнополитически цели на Русия – да овладее черноморските проливи и техния хинтерланд Балканския полуостров. За руските монарси пътят за утвърждаването на Русия минава през Босфора и Дарданелите, а от там към Леванта и световните морета. За тази цел те целенасочено изграждат репутацията на Русия като покровител и защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата на тези народи в освободителната мисия на Русия, толкова повече се утвърждава нейното влияние на Балканите. В резултат на руско-турските войни една след друга се появяват първо като автономни, а скоро след това и като независими християнските национални балкански държави. Мирният договор от Руско-турската война от 1806-1812 г. предвижда автономия за сърбите, а в резултат на Руско-турската война от 1828-1829 г. удавената в кръв гръцка национална революция завършва с резултатен край.

Освободителната за българите война на Русия с Османската империя от 1877-1878 г. се води след краха на Русия в Кримската война (1853-1856), в която Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция са победители. Русия е изоставила политиката на ускорено решаване на Източния въпрос. Нейната политика сега е да изчака естествената развръзка, когато империята на султаните ще се сгромоляса сама под тежестта на икономическата си и политическа разруха. Руската дипломация прави всичко възможно да избегне въоръжения конфликт. Три месеца след обявяването на войната, руснаците все пак започват военни действия.

Българите са убедени, че Русия идва да ги освободи и че това е единствената цел на тази война. Те не очакват освобождението си даром. Във войната се включва българската емиграция от Румъния, Русия, Сърбия и от другите съседни страни. Особено масово е участието на българите в пределите на империята. Най-активно е населението в планинските райони, към което в последствие се присъединяват жителите от равнините, за да участват или подпомагат военните действия по време на войната. Освен опълченски дружини се формират и чети от доброволци, градски и селски въоръжени стражи. Българите се включват като разузнавачи, преводачи, водачи, снабдители на руската армия. На места спонтанно, на други по инициатива на общините е организирано посрещането и настаняването на руските войски, откриването на болници и лазарети, снабдяване на войските с продоволствия и фураж.

Когато войната приключва и оръдията замлъкнат на дневен ред идва проблемът за сключването на мира. И тогава на преден план излизат не военните успехи, а договореностите на политици и дипломати. На паметната за българите дата 3 март 1878 г., само на 12 км от Истанбул в селцето Сан Стефано е подписан мирен договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Турция от друга. От т. 6 до т. 11 Санстефанският мирен договор урежда положението на България, която трябва да бъде автономно трибутарно (плащащо данък на Османската империя) княжество с християнско правителство и народна войска. Нейните граници трябвало да обхванат земите населени от българи в Мизия Тракия и Македония. За основа на българските териториални граници е приет султанският ферман за учредяване на Българската екзархия от 1870 г. Т.е. в границите на България се придвижда да влязат Северна България, без Северна Добруджа, която минава към Румъния, цяла Тракия, без Гюмюрджинско и Одринско, цяла Македония, без Солунската област и Халкидическия полуостров.

Но всичко това остава само на книга. По настояване на канцлера Горчаков договорът е озаглавен “Прелиминарен протокол”. В дневника си посланика на Русия в Истанбул граф Игнатиев пише. “Между мен и Горчаков винаги ще съществува пропаст. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... В неговите разсъждения сякаш се отразява влиянието на английската Камарила. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса... Това робско раболепие пред Европа ще струва твърде скъпо на Русия." Но то струва най-скъпо на българите.

Остри думи срещу действията на канцлера Горчаков отправят още много руски военни и държавни дейци. Днес си задаваме въпроса, защо тогава император Александър ІІ и неговият пръв министър се съгласяват и дори настояват за подписването на злополучния Санстефански мир? Отговор дава самият Горчаков в писмо до своя император. 'Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната... Още от самото начало аз гледам на директния прелиминарен договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж ще демонстрира добрата си воля към балканските народи и в частност към българския като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."

След сложни дипломатически разговори по време на които руската дипломация се опитва да защити някои клаузи на Санстефанския договор, на 1 юни 1878 г. в залата на Берлинската община се откриват заседанията на известния Берлински конгрес. Започва разиграването на нов гигантски театър, в който границите на България се очертават в духа на подписаните преди това тайни споразумения между Великите сили. На Балканите не може да бъде допуснато създаването на голяма славянска страна. Конгресът завършва с подписването на т. нар. Берлински договор от 13 юли 1878 г. На практика той узаконява тайната Лондонска конвенция подписана от лорд Солсбъри и руският посланик в Лондон граф Шувалов на 30 май 1878 г. Берлинският договор разкъсва българската национална общност на три части: Княжество България, васално на султана, в което влизат само Северна България и Софийска област, от Южна България е образувана автономната област под името Източна румелия, която в политическо и военно отношение остава подвластна на султана, а Югозападна България, т. е. Македония заедно с Одринско се връщат отново в границите на Османската империя.

Новината от Берлин причинява болезнен шок за българите. Нестихналият възторг от току що постигнатото споразумение прераства във всеобща покруса и спонтанно недоволство. Политическите разчети на княз Горчаков обаче се сбъдват. Недоволство на българите се насочва срещу западните Велики сили, а Русия печели очакваните политически дивиденти. Нейният престиж в българското общество нараства още повече, а русофилството пуща толкова дълбоки корени, че въпреки превратностите на историческите обстоятелства, остава ненакърнимо десетилетия наред.

Днес, от позицията на сегашните ни познания за станалото преди 125 години, незадоволителното решение на българския въпрос изглежда като нещо неизбежно и предопределено. Съдбата на другите малки народи, които имат свои национални държави е подобна и днес е трудно да посочим малък народ, които е постигнал национална държава в оптималните й етнически граници. В това отношение ние не сме изключение. Фаталната ни зависимост от външните фактори предопределя съдбата на България и през следващите десетилетия. Санстефанския договор остава единствено като символ на националното единство, а някогашната идея за национално освобождение се превръща в идея за национално обединение. Дълго българите живеят с голямата илюзия, че ще го постигнат, защото каузата им е справедлива. Но в Голямата политика моралните норми нямат стойност. В голямата политика важат единствено интересите и правото на силния. Илюзията, че някой ще допусне Обединена България в естествените и граници в името на справедливостта, се оказва не само наивна, но и твърде печална. Тази илюзия води до пропиляването на колосална национална енергия, до поредица от национални катастрофи и огромни страдания.

Нека завършим обаче с едно по-оптимистично заключение, тъй като сложната ни историческа съдба трябва да ни кара да правим по-балансирани равносметки. Възкресението на българската държава след петвековното забвение е едно голямо постижение в новата ни история. То е реален факт и неговата сила не бива да остава в сянката на Санстефанския мираж. На 6 септември 1885 г. Княжество България се обединява с Източна Румелия, което при тогавашните сложни обстоятелства може с основание да се смята за истинско чудо. И макар че опитът за обединение с Македония и Одринско през 1903 г. e неуспешен и че третата част от земите ни завинаги остава извън пределите на странта, на 22 септември 1908 г. България обявява своята независимост от Османската империя. Осъществява се заветната цел на няколко поколения – независима българска държава, една от малкото национални държави в Европа и света по онова време.

Нека не забравяме, че множество не по-малко достойни народи постигнаха това много по-късно, а други и до днес не могат да се похвалят с това.

Използвана литература:

История на България, Т. 4, Българския народ под османско владичество от ХV до ХVІІІ в. София, 1983,

История на България, Т. 5, Българско възраждане – ХVІІІ – средата на ХІХ в. София, 1985, 127-171 и 285-304.

История на България, Т. 6, Българско възраждане 1856-1878 г. София, 1987, 7-32, 110-116, 165-179, 262-332



Косев, К. Крахът на Санстефанския национален идеал. – Studia in Honorem Professoris Verae Mutafchieva, Sofia, 2002, 241-249.

Дойнов, Ст. Критичен поглед върху Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. Доклад oт Международната конференция в София, “125 години от Освобождението на България от османско владичество”, март 2003.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница