Ii книга Анализ на политиките и практиката

ВЪВЕДЕНИЕ

Робърт Пикард

Настоящата книга има за цел да допълни първата от тази поредица със заглавие: “Patrimoine culturel européen (Volume I) – Coopération intergouvernementale : recueil de textes” (“Европейско културно наследство (Част I) – Междуправителствено сътрудничество: сборник от текстове”), която съдържа всички текстове, изработени от Съвета на Европа в областта на културно–историческото наследство.

Намерението на този втори том е да обясни синергията, която съществува между политиките за културно наследство, засегнати под различни аспекти (архитектурно, археологическо, движимо, нематериално, природно наследство), и да събуди обществения интерес за ролята на Съвета на Европа в тази област. Той поставя въпроса за устойчивото развитие и отделя място за продобиващото все по-голяма значимост понятие “културна среда”; припомня за връзките между различните категории наследство, от една страна, и политиките за градоустройство и благоустройство на териториите, от друга.

Тези въпроси са разгледани в светлината на основните инструменти, изработени от Съвета на Европа: конвенции (международни трактати), препоръки и резолюции на Комитета на министрите, но и резолюции, декларации и ръководни принципи – резултат от конференциите на министрите, отговорни за културното наследство и благоустройството на териториите. Направени са справки с работата на комитетите на Съвета на Европа, специализирани по проблемите на културното и природно наследство и благоустройството на териториите, както и с дейността на Конгреса на местните и регионални власти на Европа и на Парламентарната Асамблея. Обърнато е внимание и на връзките с други международни организации, работещи в тази област.

Това проучване започва с оценка на дейностите, водени от нашата Организация, за насърчаване достъпа за опознаването и радостта от културното наследство в широкия смисъл на понятието. Въпросът за правото на култура и на културно наследство е в основата на целта, определена от двете срещи на върха на държавните и правителствени глави на Съвета на Европа, състояли се през 1993г. и 1997г., а именно промотирането на “плуралистична и парламентарна демокрация, неделимост и универсалност на човешките права, предимство на закона и едно общо културно наследство, обогатено от многообразието си”. Освен това, изправен пред глобализация на икономиката и пред новите възможности, предлагани от информационното общество, Съветът на Европа възнамерява да изработи етични политики, които няма да са дискриминационни и които ще позволят достъпа на широката публика до културното наследство. Тези въпроси са разгледани с оглед на дейностите в дългосрочна перспектива и на предложенията за изработване на нови нормативни текстове.

Тази книга е разделена на осем части:

• 
  Културни права и културно наследство
  
• 
  Архитектурно наследство
  
• 
  Археологическо наследство
  
• 
  Движимо наследство
  
• 
  Нематериално наследство
  
• 
  Културна среда
  
• 
  Устойчиво развитие
  
• 
  Бъдещи насоки
  

Най-важните текстове на Съвета на Европа и на други международни организации, на които сме се позовали, се намират в края на всяка част. За повече подробности относно главните инструменти на Съвета на Европа следва да направите справка с “Patrimoine culturel européen (Volume I) – Coopération intergouvernementale : recueil de textes”, която, освен селектирана библиография на приети документи, съдържа и публикации и Интернет сайтове на Съвета на Европа.

Принципът за общо наследство и нуждата от съвместни действия са препотвърдени в увода на европейската културна конвенция от 1954г., която полага основите на политиката за културно сътрудничество на Съвета на Европа. Съгласно чл. V от този текст, договарящите Страни трябва да вземат под внимание факта, че обектите, подчинени на техните компетенции и представляващи европейска културна ценност, са неделима част от “общото културно наследство”; те трябва да предприемат мерки за опазването им и за осигуряването на обществен достъп.

Културната политика на Съвета на Европа – и която пряко засяга културното наследство – цели да развие чувството за европейска културна идентичност, като едновременно с това съхрани характерните елементи, изграждащи нейното богатство. Този подход изисква опазването и експонирането на идентичностите, на тяхното многообразие и общите им корени посредством познаването, разбирането и зачитането на другите култури. Всяка една политика в тази област поставя неизбежно въпроса за съществуващата връзка между културата и правата на човека. Всъщност тя ни кара да се замислим върху опазването на индивидуалните културни права, както и върху колективните културни права на уязвимите групи, върху потребността от избягване на конфликти между културите на мнозинствата и малцинствата и върху значението от споделяне на богатството от културни ценности на другия в признаването на тяхното многообразие.

От приемането на европейската културна Конвенция идеята за определяне и опазване на културните права се развиваше, благодарение на културното сътрудничество най-напред под егидата на Съвета за културно сътрудничество (СКС), след това на четирите управителни комитета, които го замениха през 2001г. Тъй като СКС беше междуправителствен орган, отговарящ за европейските въпроси, той се ползваше политически от подкрепата на Комитета на министрите (изпълнителния орган на Съвета на Европа).

Измежду другите теми, декларацията приканва страните–членки, гражданите на Европа и засегнатите европейски организации да действат съвместно за:

“…осигуряване опазването и експонирането на европейското наследство и съдействие за непрекъснатото му обогатяване чрез създаването (точка 1)…

повишаване на обществения достъп до наследството и спомагане по този начин в осъзнаването на европейската културна идентичност и в промотирането й пред новите средства за комуникация (точка 2)…

спомагане в признаването на културната идентичност на областите с преселници и малцинства и тяхното включване в социалния живот, за да могат нашите общества, зачитайки многообразието, да позволят появата на нови солидарности (точка 12)…

активно участие в осъществяване на европейското изграждане, за да се опазват и промотират идеалите и принципите, които са нашо общо наследство (точка 17)”.

В края на 80-те години сгромолясването на съветската система и възникването на новите демокрации в Централна и Източна Европа, голяма част от които членуват в Съвета на Европа, създадоха ново предизвикателство. Повторната поява на различни форми на нетърпимост ни принуди да реагираме. Необходимостта да се опазват културните права, в частност на лицата, принадлежащи на културни малцинства, беше препотвърдена в заключителната Декларация на I-та среща на върха на държавните и правителствени глави на Съвета на Европа (Виена, 8–9 октомври 1993г.). Този текст подчертава растящата значимост на европейското културно наследство в подкрепата и поддържането на демокрацията и стабилността, насърчавайки толерантността по отношение на културното многообразие:

“… Ние изразяваме убеждението, че културното сътрудничество, на което Съветът на Европа е привилегирован инструмент – посредством обучението, медиите, културната дейност, опазването и експонирането на културното наследство, участието на младите, е основно за единството на Европа при зачитането на нейните различия…” (параграф 17).

Освен това, тази Декларация призовава Съвета на Европа да създаде инструменти за стимулиране развитието на европейски културни инициативи и по този начин да повиши съзнанието за обща принадлежност, като едновременно с това придаде тежест на понятието “културна идентичност”.

Съвместно с други комитети и съгласно параграф 17, СКС изготви списък на културните права, на принципите и целите, върху които правителствата да изградят действията си. Един Комитет ad hoc (в случая) за опазването на националните малцинства (КОНМ) се позова след това на списъка, за да ускори тази работа съобразно мандата, който му е поверил Комитетът на министрите.

В този процес рамковата Конвенция за защита на европейските малцинства (1995г.) бележи голяма крачка напред, тъй като покрива широк диапазон от проблеми, много от които културни по своето същество. Например тя установява следните принципи: да третира без дискриминация идентичността на всеки (религия, език, традиция, културно–историческо наследство), да позволява на всеки да се запознава с културата, езика и историята на малцинствата, благодарение именно на създаването на независими организми, които да ги промотират, или още да се осигури участието на всеки един в културния, социалния и икономическия живот на националната общност. Давайки нов принос в този дебат, през 1994г. и 1995г. КОНМ изработи предложения за одобрение на допълнителен протокол към европейската Конвенция за Правата на Човека. По този начин възнамерява да гарантира някои индивидуални права, а именно зачитането на културната идентичност и достъпа на всеки един до културните дейности, информацията и собственото му културно наследство. Юридически и политически трудности не позволиха приемането на протокола, но Комитетът на Министрите се произнесе в полза на изработването на нови норми в областта на културата и защитата на националните малцинства в смисъла, даден им от Декларацията от Виена.

“… Гражданите имат право да изучават една неманипулирана история [и почиваща на] адекватен научен подход… Местната история, както и националната (но не националистическата) трябва да бъдат изучавани, както и историята на малцинствата…”

“… Разбирането в дълбочина на свойствените на наследството стойности може да улесни зачитането на многообразието, да благоприятства толерантността и да надскочи единствените разлики. Оттам насетне приетото понятие за общо културно наследство трябва да доведе индивидите и общностите до признаване на споделената отговорност за неговото опазване, без значение от местонахождението му, както и от политическия контекст, в който се вписва…”

Европейските министри се обърнаха към Комитета на министрите на Съвета на Европа с молба да изиска от CDCC и неговия Комитет за културно наследство (CC-PAT) да изработят работна програма в средносрочен план по темата “Наследство и идентичност” (Резолюция № 1: Културното наследство като фактор за изграждането на Европа). Това искане цели да отговори на няколко задачи: признаване приноса на всяка култура при формирането на наследството и неговата роля в развитието на съвременна Европа; отстояване на необходимостта от анализиране на начините, по които наследството може да допринесе за културното единство и социалната интеграция; създаване на механизъм за опазване и експониране на културното многообразие на архитектурното наследство и на археологическите обекти такова, каквото е изградено на определена територия, следвайки хода на историята и нейните политически превратности.

През 1997г. CC-PAT поверява тази задача на работна група, която, след като се е запознала с извършените вече от Съвета на Европа дейности в тази област, се захваща с определяне на принципи, от които Държавите трябва да се ръководят. Тези принципи целят опазването на елементите на архитектурното и археологическо наследство, които отразяват историята на определена територия, както и историята на народите и културите, живеещи или живели там. Те са резюмирани по следния начин:

• 
  държавите са задължени да зачитат свидетелствата на историята, отнасящи се до различни части от тяхната територия: археологически обекти, архитектурни или исторически свидетелства, културни пейзажи, характерни за местни култури, съществували или още съществуващи, дори и като малцинства;
  
• 
  политиките на наследството не трябва да проявяват никаква дискриминация по отношение на многообразието от територии, хората, които, ги населяват, или културните останки; необходимо е да се следи законодателството в тази област да не пречи на осъществяването на една недискриминационна политика на наследството;
  
• 
  принципът за недискриминация трябва да се прилага във всеки един случай: при идентифицирането и опазването на ценностите на наследството, при поддръжката и реставрацията им, но и при помощта, оказвана от всички категории собственици (обществени или частни, отделни лица или колективи, асоциации, граждански или религиозни групи), или пък при обучението и развиването на интереса на персонала от сектора на наследството. Той не трябва да пречи на положителната дискриминация, чиято роля е да опазва културното наследство на културни малцинства или на застрашени автохтонни населения.
  

• 
  всички граждани трябва да има еднакво право за достъп до документалните източници и до друга информация, свързана с наследството, и всички категории на наследството трябва да се зачитат еднакво;
  
• 
  органите за консултация или за взимане на решения, които се занимават с опазването на наследството трябва да проявяват разбиране към квалифицирани кадри, представляващи национални малцинства или малцинствени населения;
  
• 
  работите, извършвани по паметниците – свидетели на история, богата на различни култури, в която има редуване или приемственост на народи, оставили отпечатъка си върху нея, трябва да се съобразяват с тази история. Нещо повече: един от философските постулати на консервацията е зачитането на приноса на всичките етапи на развитие, както препоръчват и принципите на реставрацията, залегнали в международната Харта за консервация и реставрация на паметниците и обектите, наречена Венециянска Харта (1964г.);
  
• 
  консервационните работи трябва да привилегироват традиционните употреба на наследството. Когато се предвижда друга употреба, трябва да се държи сметка за културните и социални стойности, присъщи на засегнатите обекти и сгради, както и за паметта на оригиналната общност (най-вече за култовите места);
  
• 
  в териториите с национални малцинства, оригиналната топонимия, свидетелстваща за историята на културните паметници и обекти, трябва да бъде зачитана (включително и чрез използването на двуезикова топонимия);
  
• 
  документите и източници на информация, засягащи паметниците и обектите, трябва да описват обективно тяхната история.
  

С одобрението на CD-PAT тази дейност прераства през 1998г. и 1999г. в изработването на проект за препоръка на страните–членки на Съвета на Европа или на подписалите европейската културна Конвенция държави. Освен това, публикуването през 2000г. на “Насоки за развитието на законодателства и системи за управление на културното наследство” подсилва идеята за създаване на механизми, които да осигуряват разпределяне на отговорностите в областта на опазването на многообразието от културни идентичности, в полза на европейското единство.

При все това, политическите събития, възникнали в югоизточна Европа, водят до взимане на друга посока. През 2000г. Комитетът на министрите изработи проект за резолюция с цел да се създаде “Комитет–посредник на конфликти, засягащи наследството, идентичността и многоообразието в Европа”. Текстът не е одобрен, но идеята се трансформира в изготвяне на проект за протокол, допълнителен за Конвенцията за опазване на архитектурното наследство на Европа от 1985г. (наречена Конвенцията от Гренада) и за европейската Конвенция за опазване на археологическото наследство (ревизирана) от 1992г. (наречена Конвенцията от Ла Валета). След това въпросът е разгледан по време на V-та европейска Конференция на министрите, отговарящи за културното наследство (Порторож, 6–7 април 2001г.).

На Конференцията в Порторож европейските министри потвърждават необходимостта от опазване на многообразието и на специфичните за всяка една общност стойности на наследството, и смятат, че трябва да се промотират разбирането и единството (Резолюция № 1.2), като подчертават, че:

“…индивидите и общностите имат исконно право да определят сами идентичността си, да познават историята си и да моделират бъдещето си чрез своето наследство. Ако те имат правото да ценят наследството си, то имат и дълга да зачитат наследството на други индивиди и общности, признавайки общия интерес, който представлява наследството в неговата цялост…”

Европейските министри поискаха от националните, регионалните и местни власти да промотират една интегрална консервация на културното наследство, която да се съобразява с миналите и настоящи приноси на различните общности, с техните култури и концепции, а именно позволявайки им да участват в процесите на съгласуване и на взимане на решения. Те приеха и Декларация за ролята на доброволческите организации в областта на културното наследство, насърчавайки обществените власти да взимат под внимание значимостта на тези организации в изграждането и укрепването на обществото, в частност приноса им в оразованието и следенето на политиките за опазване на наследството в полза на демокрацията.

По отношение на международното сътрудничество, Препоръка № R (2000) 1 за промотиране на трансграничното сътрудничество между териториални общности или власти в културната област, одобрена от Комитета на министрите в началото на 2000г., припомня необходимостта от достъпност на културните дейности в и извън границите на държавата, за да се насърчи диалога, да се премахнат психологическите бариери и се изгради съзнание, чуствително към общото културно наследство. По повод на Конференцията в Порторож, европейските министри препотвърдиха, че изучаването на историята трябва да почива на разбирането и обясняването на наследството, както и подчертаване на неговото трансгранично естество – това е, което припомня Препоръка Rec (2001) 15 на Комитета на министрите, отнасяща се до обучението по история в Европа през XXI век.

Съобразно общата политика за културно сътрудничество, от 2000г. насам се наблюдава нарастваща синергия между културните политики както сред вътрешните сектори на Съвета на Европа, така и с други международни организации. По този повод Комитетът на министрите на Съвета на Европа и ЮНЕСКО приеха съответно Декларация за културното многообразие, в края на 2000г., и една универсална Декларация за културното многообразие, през 2001г.

Декларацията на Съвета на Европа акцентира върху необходимостта да се отстояват и промотират свободата и плурализма на медиите, основни както за демокрацията, така и за поддържането и насърчаването на културното многообразие в новата световна обстановка. Културното многообразие минава през съзидателната свобода на изразяване и свободата да се информираме за практики, родени от различни култури. Декларацията на ЮНЕСКО тръгва от аналогична гледна точка, но, разбира се, в световен мащаб. Тя прокламира някои принципи, засягащи идентичността, многообразието и плурализма (и именно културното многообразие през призмата на правата на човека), както и креативността и ролята й в полза на международната солидарност. По отношение на културните права, декларацията се движи в посока на дейностите, които Съветът на Европа върши:

“… всяка личност трябва да може да участва в избрания от нея културен живот и да упражнява собствените си културни практики…” (чл. 5).

По този повод тя подчертава значимостта на културното наследство:

“… наследството, във всичките му форми, трябва да бъде опазвано, експонирано и предавано на бъдещите поколения като свидетелство за опита и човешките стремежи, за да подхранва креативността в цялото й многообразие и да установява истински диалог между културите…” (чл. 7).

Накрая тя припомня необходимостта за страните да работят и да си сътрудничат в преследването на редица цели, свързани с опазването на културното многообразие, формулирайки линии на поведение и стратегии за опазването и експонирането на културното и природно наследство.

Кризисните ситуации са друга област, в която дейностите, свързани с културните права и културното наследство, намират приложение. Член 1 от Статута на Съвета на Европа изключва военните аспекти на защитата. При все това, Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на културните ценности в случай на въоръжен конфликт (1954г.) (наречена Конвенцията от Хага) и допълнителните й протоколи задължават държавите, които са ги подписали, да се въздържат от употреба на въоръжена сила с цел разрушаване на културните ценности на друга държава, както и да взимат всички предпазни мерки за опазването на собственото им културно наследство.

В това отношение Съветът на Европа е допринесъл много за установяването на мира и дружеските отношения в Европа, а именно след Балканската криза през 90-те години. Комитетът на министрите препотвърждава тази позиция, приемайки, през 2001г., декларация за опазването и възстановяването на култовите места в Косово и балканския регион, която се обръща към всички отговорни за подсигуряване опазването на култовите места. Тя подчертава, че е необходимо да се върне първоначалния архитектурен характер на разрушените или изоставени култови места като символи на едно възможно възвръщане на ваимното доверие и на хармоничното съвместно съществуване на народите, националностите, етносите и религиите.