Европейската конвенция за пейзажа

През април 2002г. Конвенцията от Флоренция е подписана от двадесет и една страни и ратифицирана от други три, като за влизането й в сила са нужни още седем ратфикации. Това е първият международен документ, посветен изключително на опазването, управлението и експонирането на европейския пейзаж. Неговото поле на приложение е много широко: той засяга естествените, селски, урбанистични и перурбанистични пространства (земни, водни, морски), в резултат на което може да обхване различни аспекти на природното и културно наследство. Нещо повече, от това, че конвенцията се прилага за цялата територия на държавите следва, че ръководните принципи за устойчиво териториално развитие на европейския континент са приложими за опазването на околната среда и промотирането на устойчивото развитие, но и на трансграничното сътрудничество върху общите програми за експониране на пейзажа (член 9). Все пак, държавите имат право да посочват територията или териториите, към които да се прилага конвенцията и да решават къде впоследствие да разширяват нейното приложение (чл. 14).

Европейското сътрудничество е основен елемент на Конвенцията от Флоренция (чл. 7 до 11), тъй като страните се ангажират да вземат предвид пейзажното измерение в международните политики и програми, без да предвиждат по-стриктни постановления, които биха могли да се приложат в областта на благоустройството и управлението на пейзажа (чл. 12). В това отношение Конвенцията държи сметка за множество международни текстове, касаещи културното и природно наследство, трансграничното сътрудничество и други теми, а именно много конвенции, изработени под покровителството на Съвета на Европа и на други международни организации. Измежду тях нека споменем Конвенцията, засягаща опазването на световното културно и природно наследство (Париж, 16 ноември 1972г.), Конвенцията, отнасяща се до консервацията на дивата природа и естествената среда на Европа (Берн, 19 септември 1979г.), Конвенциите от Гренада и Малта, които касаят съответно архитектурното и археологическото наследство, европейската рамкова Конвенция за трансгранично сътрудничество на териториалните общности или власти (Мадрид, 21 май 1980г.) и нейните протоколи в добавка, европейската Харта за местната автономност (Страсбург, 15 октомври 1985г.), Конвенцията за биологическото разнообразие на видовете (Рио де Жанйро, 5 юни 1992г.) и Конвенцията за достъп до информацията, за участието на обществото в процесите по взимане на решения и достъп до правосъдието в областта на околната среда (Аарюс, 25 юни 1998г.).

Развитието на политика за пейзажа посредством Конвенцията от Флоренция взима предвид и други инстанции или структури, засегнати от тези въпроси, като напр. европейската Агенция за околната среда и паневропейската Стратегия за биологическото и пейзажно многообразие. Тази Стратегия, датираща от 1995г., е резултат от съгласуваната дейност на Съвета на Европа и на други национални и международни организации; тя е приета от петдесет и пет страни. Ако нейна приоритетна цел е обърне тенденцията към разрушаване на околната среда на Европа, то първият й петгодишен план за действие (първият от серия, предвидена за 20 години) признава необходимостта от фиксиране на ръководни насоки за ориентиране на политиките и програмите. Те се отнасят до консервацията на пейзажи и до опазването в синергия на биологичното многообразие; за да се подчертаят връзките с културното наследство, тя се позовава специално на Конвенциите от Гренада и Малта на Съвета на Европа и на Конвенцията на ЮНЕСКО за световно наследство.

Като се вземат предвид тези други конвенции и стратегии, Конвенцията от Флоренция предвижда общи мерки за опазването, управлението и благоустройство на пейзажите?. Освен необходимостта от интегриране на пейзажа в законодателството и в политиките за благоустройство на териториите и на урбанизма (виж по-горе експозето на постановления 5.а и d), всяка страна се ангажира, според чл. 5.c да установи процедури за участие на обществото, на местните и регионални власти, и на други участници, засегнати от концепцията и реализирането на политики за пейзажа. Чл. 5.b уточнява, че всяка страна трябва да приеме специфични мерки за определяне и прилагане на съответни политики. Член 6 излага тези мерки по следния начин:

1. 
   Да се привлече вниманието на гражданското общество, на частните организации и обществени власти върху стойността на пейзажите, тяхната роля и измененията, които са претърпели.
   
2. 
   Промотиране на обучението на специалисти в областта на пейзажа; предвиждане на полидисциплинарни програми за обучение в областта на наследството, управление и благоустройство на пейзажа, насочени към професионалистите от частния и държавен сектор и към засегнатите асоциации; при училищното и университетско преподаване да се постави въпроса за стойностите, свързани с пейзажа, с неговото опазване, управление и благоустройството.
   
3. 
   Да се направи конкурс за най-добрите участници в наследството, за да се подобри познаването на пейзажите и да се бди работите за идентификация и оценка да бъдат водени от обмените на опита и методологиите на страните в европейски мащаб.
   
4. 
   Да се формулират качествени цели за идентифицираните пейзажи, след допитване до обществото.
   
5. 
   Да се приложат политики за пейзажа, благодарение на различни средства за намеса, отнасящи се до опазването, управлението или благоустройството на пейзажите.
   

Конвенцията от Флоренция следователно има потенцално решаваща роля за развитието и промотирането на понятието “културна среда”. Елемент на индивидуалното и социално самочувствие, и на качеството на живот, пейзажът днес е натоварен с изключителна мисия за осъществяването на човешкото същество и укрепване на европейската идентичност. Опазването и управлението на пейзажа заемат важно място в културен, екологичен, социален план, както и в контекста на околната среда, и изграждат ресурс (прилагани в по-широк смисъл към различни области), благоприятен за икономическата дейност, а именно туризма. Някои териториални планове са увредили по различен начин и в различна степен пейзажите или са били причина за изгубването на техния отличителен характер, но приемането на механизми за устойчиво благоустройство на териториите във връзка с една политика за пейзажа отваря път на истинска възможност за опазване на “културната среда”.

Конвенция, отнасяща се до консервацията на дивата природа и естествената среда на Европа (Берн, 19 септември 1979г.) (STE № 104)

Европейска рамкова конвенция за трансгранично сътрудничество на териториалните общности или власти (Мадрид, 21 май 1980г.) (STE № 106) и нейният 2-ри протокол (Страсбург, 5 май 1998г.) (STE № 169).

Европейска конвенция за опазване на архитектурното наследство на Европа (Гренада, 3 октомври 1985г.) (STE № 121).

Европейска Харта за местна автономност (Страсбург, 15 октомври 1985г.) (STE № 122).

Европейске конвенция за опазване на археологическото наследство (ревизирана) (Ла Валета, 16 януари 1992г.) (STE № 143).

Препоръка № R (95) 9, отнасяща се до интегралната консервация на културните обекти, включена в политиките на пейзажа, приета от Комитета на министрите на 11 септември 1995г.

Паневропейска стратегия за биологичното и пейзажно многообразие, 1995г.

4-та европейска конференция на министрите, , отговаряща за културното наследство (Хелзинки, 30–31 май 1996г.): Декларация от Хелзинки за политическото измерение на консервацията на културното наследство в/на Европа.

Заключителна декларация на 2-та среща на Върха на държавните и правителствени глави на Съвета на Европа (Страсбург, 10–11 октомври 1997г.).

Европейска конвенция за пейзажа (Флоренция, 20 октомври 2000г.) (STE № 176).

Обяснителен доклад на европейската конвенция за пейзажа.

Ръководни принципи за устойчиво териториално развитие на европейския континент, приети след 12-та сесия на европейската конференция на министрите, отговарящи за благоустройството на териториите (Хановър, 7–8 септрмври 2000г.).

5-та европейска конференция на министрите, отговарящи за културното наследство (Порторож?, 6–7 април 2001г.): Резолюции № 1.4 и 2.1.

Препоръка Rec (2002) 1 отнасящи се до ръководните принципи за устойчиво териториално развитие на европейския континент, приета от Комитета на министрите на 30 януари 2002г.

Други текстове:

ЮНЕСКО: Конвенция, засягаща опазването на световното културно и природно наследство (Париж, 16 ноември 1972г.) (Конвенция за световното наследство).

КОНОСР: Конвенция за биологичното многообразие (Рио де Жанейро, 5 юни 1992г.).

ИКОНЕ : Конвенция за достъпа до информация, участието на обществото в процесите по взимане на решения и достъп до правосъдието в областта на околната среда (Аарюс, 25 юни 1998г.).

Докладът на Конференцията на Обединените Нации за човешките условия на живот (Обитаване II) (Истанбул, 3–4 юни 1996г.) набляга върху необходимостта от мерки в световен мащаб, за да се достигне до “устойчивото развитие на човешките условия за живот в един урбанизиращ се свят”. По този въпрос Параграф 152 от доклада (Опазване и реставрация на историческото и културно наследство) декларира следното:

“… историческите обекти, места и проявления с културна, научна, символична, духовна илии религиозна стойност, са важен израз на културата, идентичността и религиозните вярвания на едно общество. Тяхната роля и значение, по-специално с оглед на нуждата от културна идентичност и континюитет в един бързо променящ се свят, трябва да бъдат признати. Сградите, пространствата, обектите и пейзажите, богати на духовни или религиозни традиции, са важни фактори за стабилност и хуманност в обществото, както и извор на гордост за общността. Опазването, реставрацията и използването, при зачитане на неговото културно измерение, на урбанистичното, селско и архитектурно наследство, вървят в посоката на едно дълготрайно използване на природните и създадените от човека ресурси. Достъпът до културата и до културния аспект на развитието е от капитално значение; всеки трябва да може да се ползва от благата, които предоставя културата…”.

Освен това докладът признава ноебходимостта от действие за насърчаване на историческия и културен континюитет на зоните, обектите, пейзажите, екосистемите, сградите и други предмети и прояви, както и необходимостта развитието да бъде включено в целите на опазването и реставрацията.

Резолюция № 2 на 4-та европейска Конференция на министрите, отговарящи за културното наследство (Хелзинки, 30–31 май 1996г.), признава в контекста на дейностите на Съвета на Европа нуждата от изработване на европейска методология на управление на наследството в перспективата на устойчивото развитие и стратегии за културния туризъм. Тази работа напредна, благодарение на прилагането на определен брой механизми. Множество препоръки на Комитета на министрите по повод на други теми, пряко или косвено, засягат устойчивото развитие. В полза на програмата за техническо подпомагане, “Насоките за развитие на законодателства и системи за управление на културното наследство” задълбочават въпроса за устойчивото развитие. Предисловието на европейската конвенция за пейзажа признава, че тези постановления имат за цел достигане до устойчиво развитие, изградено на хармоничното равновесие между социалните нужди, икономиката и околната среда. Водещите принципи за устойчивото териториално развитие на европейския континент предлагат гъвкава и ориентирана към бъдещето рамка за сътрудничество, основано на идеята за устойчиво развитие.
Насоки за устойчиво развитие в областта на културното наследство

“Насоките за развитие на законодателства и системи за управление на културното наследство” консатират в заключенията си, че правните понятия и действията в областта на опазването на културното наследство са еволюирали след приемането на понятието “интегрална консервация”. Тези заключения изясняват значението на глобалната идея за устойчиво развитие, което представлява друг основна крачка напред, включваща от страна на обществените власти, както и от страна на участниците в наследството, една радикална промяна на отношението и навиците. Основавайки се на идеите, изложени по време на световната среща на Върха, те припомнят определението за устойчиво развитие (което отговаря на належашите нужди, без да компрометира възможността на бъдещите поколения да отговорят на своите собствени нужди). Насоките препотвърждават, че това определение стъпва на три основни принципа: икономическото развитие, социалното равновесие и опазването на околната среда (която включва културното и природно наследство), уточнявайки, че с оглед на устойчивото развитие нито от тези три принципи не може да бъде привилегирован спрямо останалите два.

Насоките повдигат множество ключови въпроси, свързани с устойчивото развитие и наследството.

1. 
   Понятието за устойчивост се базира на капацитета на културното и природно наследство за адаптиране към новите изисквания и нужди (адаптиране на структурите и функциите) без периоди на прекъсване или остаряване и без намеси, които могат да нарушат равновесието на неговата околна среда.
   
2. 
   Устойчивото развитие предполага една внимателна политика на управление на културното и природно наследство, за да може то да бъде предадено на идните поколения в цялото богатство на своята автентичност и многообразие. Много строгите мерки за опазване ще са винаги с ограничено действие. Идеалът за устойчиво развитие трябва да вдъхновява за едно по-креативно отношение, което да позволи да се завещае на бъдните поколения едно културно наследство, обогатено от съвременните достижения.
   
3. 
   В този смисъл, консервацията на наследството не може повече да бъде разглеждана самостоятелно, като самоцел. Оттук насетне тя се определя като основно и неизбежно средство за конкретизиране на глобалната цел за устойчиво развитие на обществото на ниво икономика, социална политика и околна среда.
   

За да се оптимизират резултатите от това полидисциплинарно и полисекторно “хоризонтално координиране”, обществените власти ще трябва да осигурят и “вертикално координиране” на своите политики. То почива на принципа за допълване, който включва зачитането и допълването между компетентните органи и действията на европейско, национално, регионално и местно ниво. Хоризонталното и вертикално координиране ще бъде затвърдено от политика за “географска интеграция”, която признава многообразието и сложния състав на различните територии в Европа и ги експонира в общ интерес. Този принцип се базира на географски подход, разграничен от политиката за наследството, който все пак запазва глобална визия за цялостта на европейската територия и би трябвало да доведе до развитието на различни видове сътрудничество, обмен на информация и на полезни практики, дори и на общ опит на транснационално и трансрегионално ниво, както препоръчват Ръководните принципи за устойчиво териториално развитие на европейския континент.

Адаптирането на правните и институционални механизми към новите принципи за устойчиво развитие предполага присъединяването на обществото, към което се прилагат, чрез “позитивни” процеси, които позволяват участието на обществото и на асоциативния сектор. Освен това, Резолюция № 1.4 от 5-та европейска Конференция на министрите, отговарящи за културното наследство (Порторож, 6–7 април 2001г.) препоръчва експонирането на темата за “културна среда” чрез стратегии за етично развитие, които, в стремежа си да промотират просперитета, признават общественото измерение, присъщо на устойчивото опазване на наследството.
Устойчиво развитие и тематика на наследството

Необходимото сближаване между различните секторни политики с цел постигане на устойчиво управление трябва да бъде обърнато към различните засегнати области.

1. 
   Устойчиво развитие и архитектурното наследство
   

Определените цели са:

• 
  консервация на паметниците, архитектурните ансамбли и обекти чрез мерки за опазване, мерките за материална консервация на изграждащите ги елементи, операциите по реставрация и експониране;
  
• 
  интеграцията на тези ценности в рамката на живота на съвременното общество чрез прилагане на програми за ревитализация и рехабилитация, включително и чрез адаптирането на сградите за социална цел и към нуждите на модерния живот, което да е съвместимо с техните достойнства, да опазва елементите, които представляват културен интерес и да съответства на характера на рамката, в която се вписват.
  

• 
  интегралната консервация на недвижимото културно наследство е един от основните елементи на благоустройството на териториите и на урбанизма. За тази цел трябва да се намерят глобални политики, които да служат за основа на една по-хуманна политика за благоустройството на териториите и на урбанизма.
  
• 
  интегралната консервация на културното наследство на дадена страна, състояща се от своите паметници и обекти, засяга на първо място ейните граждани. Трябва да се поддържа равновесие между човека и неговото традиционно обкръжение;
  
• 
  обществените власти, на национално, регионално и местно ниво, поемат особена отговорност при интегралната консервация на архитектурното наследство. Те трябва да се намесват пряко в действията за подпомагане, а именно чрез фондове, предназначени за проекти за реставрация, за съживяване и рехабилитация, насърчавайки частната инициатива, взимайки изключителни мерки за осигуряване на обучението на квалифицирани практици, хармонизирайки новите конструкции със старата архитектура и упражнявайки повишена бдителност в секторите, в които автентичният характер на архитектурното наследство рискува да бъде засегнат от негативния ефект от големите обществени или частни работи.
  

2. 
   Устойчиво развитие и археологическото наследство
   

Археологическите обекти и техния контекст трябва да бъдат взети под внимание при изследването на влиянието на големите обществени или частни работи върху политическата среда. Темата за интегрална консервация (такава, каквато е определена от Конвенцията от Малта) е основна в този контекст за съгласуването на съответните нужди на археологията и на благоустройството на териториите, и за ограничаване на разрушението или износването на археологическото наследство.

Често се забравяме за обхвата на археологическото наследство, което, при подобни случаи, рискува да остане без защита. Заплахата, която представляват например новите транснационални и трансрегионални инфраструктури, както и благоустройствата, които ги придружават, изисква изграждането на връзки между отговорните сектори и механизми за трансгранично сътрудничество. Ръководните принципи за устойчиво територилано развитие на европейския континет признават тласъка, който оказват на регионалните и местни икономики инвестициите, реализирани в сектора на транспорта в рамките на “Еврокоридори”, но и припомнят, че тези операции с голям размах изискват изучаване на влиянието от тях, което ще даде ясна оценка за преките и непреки последици. В смисъла на устойчивото развитие, подходът към този тип проблеми се състои в осигуряване на координация на регионално, национално и транснационално ниво, в предвиждане на предварително разрешително за започване на работите, система за следене на проекта, оценка на неговите последици и възможността за иаменение на проектирания маршрут, когато той рискува да нанесе щети върху потенциално ценните археологически останки.

3. 
   Устойчиво развитие и движимо наследство
   

Освен чисто туристическия аспект, трябва да се вземе предвид културното, образователно и интегрално измерение на културните ценности, което предполага демократизиране на условията за достъп до тези произведения, откъснати от тяхната първоначална функция (в музеите), или запазили я. Това може да наложи да се създаде музей, да се експонира археологическия обект с неговите архитектурни аспекти и с богатствата му, благоустрояването на култово място с всичките му аспекти (включително и когато то съхранява култовата си функция), организиране на посещение с образователна цел на някой индустриален обект, когато напр. се постави въпроса за опазването и използването на машини и т.н.

Необходимото прегрупиране на секторните политики с оглед на устойчивото развитие предполага също и включването на консервацията на движимото наследство в глобален проект за благоустройство на паметниците и на околната среда (териториално, културно, социално и педагогическо), която да му служи за рамка.

4. 
   
   Изтегляне 1.43 Mb.
   
   Сподели с приятели: