II. природа на реституционния процес правни и икономически аспекти



страница1/4
Дата07.05.2018
Размер0.66 Mb.
#67631
  1   2   3   4
II. ПРИРОДА НА РЕСТИТУЦИОННИЯ ПРОЦЕС


  1. Правни и икономически аспекти



Според формално-юридическото определение на понятието “реституцията” е: “1. акт на възстановяване на всяко нещо на неговия законен собственик, или компен-сиращо го, или на плащане на равностойност за всяка вреда, щета или повреда; 2. Това, което e предложено или дадено в замяна за това което е било загубено, повредено или унищожено.” /McMeel, G. 2000; 14/ С други думи, съдържанието на термина включва в себе си двете логически възможни хипотези – възстановяване правото на собственост върху вещта в нейния първоначален вид и получаване на равностойна компенсация за частично или напълно невъзстановима вещ.


Поради своя пределно абстрактен характер посочената формулировка позволява към “графата” реституция да бъдат отнесени огромен брой, съществено различаващи се в зависимост от основанието си, обекта на отчуждаване /респ. върху който е нанесе-на щетата/, статута на субектите, като засегнати страни в процеса на реституция, раз-мера, вида и формата в която се осъществява компенсацията и др. реституционни казуси, които излизат извън рамките на нашия изследователски интерес: реституцията на собствеността, която е била национализирана от нацистка Германия, реституцията на собствеността на бежанците1, и особено на тези чиито имоти и имущества са остана-ли в териториалните граници на други държави след прекрояване на границите след края на Втората световна война /на полските граждани в Украйна и Беларус, на су-детските немци в Чехия, на унгарските в Румъния, на немските в полска Силезия и много други/, на гръцките и египетски културно-исторически ценности, на огромен брой частно-правни искове при които е налице незаконно присвояване или нанасяне на вреди върху чужда собственост и редица други.

Спецификата на реституционните процеси, протичащи в повечето постсоциа-листически страни се изразява във възстановяването в една или друга степен и форма на собственическите права на всички или част от гражданите, чиято собственост е била одържавена от управлявалите от края на Втората световна война до 1989 г. комуни-стически режими. Следователно, по своята същност реституцията е акт, чрез който се ликвидират последиците от извършеното одържавяване /т.е. превърнатата в държавна, национализирана частна собственост/, поради което винаги и по необходимост пред-ставлява вид раздържавяване. Този извод произтича от общия принцип на възстановя-ване на собствеността “имуществата да са одържавени принудително и без заплащане на равностойно обезщетение”. /ДВ, бр. 30 от 1998 г./ Като такава тя “поражда публич-но-правни отношения между държавата и гражданите във връзка с правото на собстве-ност”, а “не урежда правоотношения между гражданскоправни субекти” /Атанасова, 2000; 17/, защото “принципът на реституцията … е, че се възстановява собствеността, ако имотът е заварен от закона в собственост на държавата, общините, обществените организации, техни фирми или еднолични търговски дружества с държавно, респ. об-щинско имущество…” /ДВ. бр. 30 от 1998 г./, както и поради обстоятелството, че “Рес-титуцията не посяга на публичната държавна собственост, защитена от Конституцията, защото публичната собственост обслужва определени конституционно установени об-ществени интереси.” /пак там/

Станала възможна благодарение на демократичните промени от началото на 90-те години на миналия век, след повече от 40 години държавен социализъм реституция-та не е в състояние да реанимира на досоциалистическите елити или да се яви като механизъм за тяхното възпроизводство /историческите и социално-икономическите ус-ловия за това отдавна не съществуват/, тя е призвана да изпълни единствено обезщети-телна функция, т.е. “да поправи несправедливостите” от миналото, извършени спрямо бившите собственици. Това е причината, която ни кара да дефинираме процеса на рес-титуция като акт на раздържавяване чрез който държавата обезщетява част от своите граждани за причинени им от самата нея имуществени вреди. Или реституционния процес има така са се каже двойнствена природа – от една страна по определение се явява вид имуществено обезщетение за одържавена принудително и без заплащане на равностойно обезщетение собственост, а от друга, винаги е и процес на раздържавя-ване, доколкото именно държавата е субекта, извършил отчуждаването и следователно страната, която трябва да върне /или компенсира/ собствеността на законните и собст-веници2.

Изпълнявайки своята функция на повече или по-малко справедлива компенса-ция, реституционния процес би могъл да се реализира посредством различни схеми на раздържавяване, отличаващи се помежду си по своята икономическа ефективост, след-реституционна регулация, специфика на реституционните ресурси, пазарен потенциал и жизнеспособност на породените от тях стопански форми, стратификационни после-дици и пр. При това по правило, колкото по-равностойно е обезщетението /т.е. е нали-це първата хипотеза за възстановяване на собствеността в първочалния и вид на нейния законен собственик/, толкова повече реституцията се реализира като неефективно и извънпазарно раздържавяване, и обратно. Всички форми на натурална реституция на-пример, като типичен случай на възможно най-справедливо обезщетение имат като цяло нисък коефициент на икономическа ефективост и обезщетяват бившите собстве-ници с недвижимости, които са изключени от стопанския оборот. Обратно – в процеса на компенсация на невъзстановима собственост, където законодателят е обективно об-лекчен при избора на обезщетителни схеми, е налице по-висока икономическа ефек-тивност, включването на активите в стопански оборот и пр. Причините за това се крият в пазарната регулация при упражняване на реституционните права – наличие на след-реституционни ангажименти, трансформацията на реституента в пазарен субект още с акта на самото обезщетение, пазарната регламентация на неговото поведение са все бе-лези, указващи за протичането на реституцията като процес на сравнително ефективно и целесъобразно раздържавяване. В противоположност – отсъствието на следреститу-ционни ангажименти, необвързването при натуралната реституция на реституента със задължението да се конституира като стопански субект, изначалната изключеност на недвижимостите от стопански оборот и др. са причините, които свеждат реституцията до равностойно обезщетение. По този начин, ако за обезщетените бивши собственици е характерно превръщането им в участници на пазара или още при получаване на самото обезщетение /при собствениците на акции/ или след реализацията на това обезщетение /при собствениците на компенсаторни инструменти/, то при притежателите на рести-туирани недвижимости това е дълъг и осеян с много препятствия път, който в повечето случаи изобщо не може да бъде извървян.

Пълната издържаност и обоснованост на правните основания /законосъобраз-ността/ върху които почива процеса на реституция, разбира се, не я правят неизбежна. Както пише Скапска: “…за правителствата реституцията на собствеността представля-ва една многоизмерна дилема. Това е дилема на финансовите разходи за реституцията срещу социалното чувство за справедливост, и вярата в новите правителства и техните закони, установяването на господството на закона, защитата на права, гарантирани в конституцията, и безусловните права на различните социални актьори: бившите собст-веници, жертви на национализацията и конфискацията, и новите собственици.” /Скапска, 2001; 2/ При решаването на тази дилема едно или друго национално рести-туционно законодателство би могло да се основава на различни принципи и приори-тети – от осигуряването “на всяка цена” на равностойно обезщетение при удовлетво-ряване на реституционните искове, през свеждането на реституцията до обслужващ приватизационната политика способ за частично обезщетение, до отказ дори от об-ществена дискусия по проблема. Ако страни като Германия3, например, признават без-условно правата на бившите собственици и осъществяват пълна реституция на всички възстановими имоти и имущества и равностойна парична компенсация за всички невъзстановими такива, то страни като Чехия, България, Естония, Латвия, Литва, Сло-вакия, Словения и Хърватска, правят същото по отношение на възстановимата собстве-ност, а при обезщетението търсят повече или по-малко ефективни схеми за раздържа-вяване, изключващи парична компенсация. Унгария се стреми да редуцира броя на рес-титуираните в натура обекти чрез въвеждане на праг от $57 хил. над който имотите не се възстановяват в реални граници, а само се дължи обезщетение, както и да приложи изцяло пазарни схеми при удовлетворяване на исковете за обезщетение чрез емитира-нето на реституционни ваучери на стойност до $21 хил. долара. Всички тези страни ве-че са удовлетворили огромната част от реституционните искове, както на собствените си граждани, така и на чужденци. Президентско вето, мотивирано с бюджетните огра-ничения възпрепятствува влизането в сила на полския реституционен закон, а Румъния и Македония приеха рестриктивни реституционни закони, според които искателите не възстановяват правото си на собственост след влизането на закона в сила, а трябва да доказват правата си в съда. Очаква се Сърбия да приеме ограничен реституционен за-кон с оглед намеренията на управляващите да интегрират страната в европейските структури, докато пред всички страни от бившия СССР /с изключение на прибалтий-ските/, както и Албания и Босна и Херцеговина, този въпрос никога не е стоял на дне-вен ред.

В зависимост от своите законодателни приоритети и насоките на водената рес-титуционна политика, реституционните процеси в отделните страни се реализират като по-малко ефективно раздържавяване, но за сметка на това по-справедливо и равностой-но обезщетение, или като по-ефективно раздържавяване, но за сметка на това по-нерав-ностойно обезщетение. Независимо от националната специфика на реституционно за-конодателство и правоприлагащата го политика, ние смятаме, че могат да се дефинират два базови типа реституционни модела – икономически, който най-общо казано тясно обвързва реституционните закони с икономическите реформи и прави реституцията елемент от общата приватизационна политика /Унгария и отчасти Чехия/, и юриди-чески, който не свързва реституцията с икономическите реформи, свежда реституцион-ните закони единствено до тяхната обезщетителна функция, без да има ясна визия за следреституционните социално-икономически последици/ в една или друга степен всички останали страни в които бяха приети реституционни закони /с изключение на Румъния и Македония /. В сбит вид основните принципи на които почиват двата моде-ла са представени в Таблица № 1.


Таблица № 1 – Базови реституционни модели

Икономически ориентиран реституцио-нен модел

Юридически ориентиран реституцио-нен модел

1. Отказ от натурална реституция на сто-пански обекти и/или предоставяне на възможност за обезщетение единствено с акции или ваучери;

1. Пълна натурална реституция на цялата одържавена собственост при условие, че съществува реално, независимо дали става дума за стопански или нестопански обек-ти;

2. Емитиране на книжа, които имат стату-та на ваучери при обезщетение за невъз-становима собственост с презумпцията, че те ще бъдат използувани в приватизацият-та;

2. Пълна финансова компенсация за не-възстановима собственост по пазарни цени или емитиране на компенсаторни книжа за участие в приватизацията;

3. Отказ от парична компенсация и обез-щетение с равностоен имот в каквато и да е форма;


3. Емитиране на компенсаторни книжа при което реални възможности за участие в приватизация придобиват други /неправо-имащи по закона/ лица;

4. Обявяване на кратки еднократни сроко-ве за обявяване на реституционните иско-ве и крайни срокове за тяхното приключ-ване;

4. Възможност реституционните искове да бъдат предявявани по всяко време, отсъс-твие на крайни срокове както при реститу-цията в натура, така и при обезщетяване-то;

5. Реституционния процес във всяка него-ва фаза се поставя в зависимост от процеса на приватизация;

5. Реституционния процес във всяка него-ва фаза се свежда до административен и юридически процес;

6. Някои категории лица нямат право да търсят обезщетение – собственици на не-възстановими имоти, движими вещи, чуж-ди граждани и др.;

6. Право да възстановят собствеността си или получат обезщетение имат всички ли-ца, чиято собственост е била незаконно от-нета;

7. Приватизацията стартира или преди рес-титуцията или веднага след установяване размера на реституционните искове;

7. Реституцията в натура предхожда ком-пенсацията, а приватизацията стартира след установяване /удовлетворяване/ на реституционните искове;

8. Законово ограничаване на възможно-стите реституционните казуси да се реша-ват по съдебен ред;

8. Пълна свобода за обжалване на всяко решение на упълномощените органи по съдебен ред;

9. Едновременно стартиране и бързо при-ключване на масовата приватизация с вау-чери и реституционни ваучери, имащи ед-накъв статут в условията на предлагане на достатъчен спрямо обема на ваучерите приватизационен ресурс;

9. Проточване във времето и необезпече-ност на масовата приватизация с достатъ-чен приватизационен ресурс, различен ста-тут на масовите и реституционните вауче-ри, създаване възможности същите да бъ-дат разпродадени на безценица;

10. Третиране на реституентите като участници в процеса на приватизация;

10. Третиране на реституентите като лица, които трябва да бъдат обезщетени;

11. Подчиняване на процеса на реституция на целите на приватизацията;

11. Подчиняване на процеса на реституция единствено на правните разпоредби и на-блягане на административното приключ-ване на процеса, а не на неговият иконо-мически ефект;

12. Пазарна регулация на следреститу-ционното поведение;

12. Административна регулация на след-реситуционното поведение или отсъствие на регулация;

13. Повече или по-малко интегрирани в пазарната система икономически субекти с реални възможности за появата на след-реституционни социални слоеве.

13. Поставени извън пазарната система владелци на активи и продавачи на обез-щетителни книжа с минимални възможно-сти за появата на следреституционни со-циални слоеве.

Българският реституционен модел категорично може да се пречисли към група-та на доминираните от юридически доводи /и по-точно казано политически, облечени в юридическа форма/ модели. Основанията за подобен извод са много – възприемането на принципа “връщане на всичко отнето” без да се прогнозират последиците, прио-ритет на реституцията пред приватизацията при отсъствието на субординация между двата процеса, превръщането на реституцията от механизъм за раздържавяване в съ-дебна битка за собственост, при която водещия мотив на страните е стойността, а не стопанския потенциал на реституционните активи, огромното влияние върху крайните резултати на съдебните органи, които прекрояват съвкупността от подлежащи на рес-титуция активи не според “силата на правото”, а според “правото на силата”, свежда-нето на правоимащите до искатели /т.е. до лица, които са заявители по реституционен иск/, а не като потенциални участници в процеса на раздържавяване, изключително сложна и дълга административна процедура до удовлетворяване на реституционните искове, водеща в близо половината от случаите до съдебни спорове, недоверие към стопанските нагласи на реституентите, пълна неангажираност спрямо следреститу-ционната регулация на процеса от страна на упълномощените органи /за тях процеса приключва с удовлетворяването на иска/ и др.



  1. Реституция и приватизация

Изхождайки от схващането, че поради своите неотменни обезщетителни функ-ции реституцията представлява като цяло една по-незряла и неразвита форма на раз-държавяване, ние смятаме, че именно нейното сравняване с приватизацията ще ни даде възможност за точното и дефиниране, очертаване на нейните основни функции и социални следствия. С други думи тук ние ще се опитаме да отговорим на въпроса: “Кои са онези съществени различия между успоредно протичащите процеси на рести-туция и приватизация 4 и как законово регламентираните форми на удовлетворяване на реституционните искове се вписват в цялостният процес на раздържавяване ?”

Процесът на раздържавяване в условията на 98 % държавна собственост при старта на икономическите реформи у нас се явяваше единствено възможното средство за ускорено създаване на частен сектор в икономиката и установяване на онова оптимално съотношение между различните форми на собственост, което да даде прос-тор за развитие на по-ефективните от тях. Независимо от формата на своето осъще-ствяване /продажба на цели предприятия или обособени части на търг, чрез конкурс или преговори с потенциален купувач, чрез участие на приватизационни фондове и граждани в масовата приватизация, чрез закупуване на дружеството при облекчени условия от РМД, чрез продажба на пакети от акции на фондовата борса, чрез закупу-ване на преференциални акции от страна на работниците и служителите на фирмата, чрез възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи, гори, недви-жими имоти или обезщетение за невъзстановими имоти и имущества с компенсаторни инструменти, акции или идеални части от недвижими обекти/ процесът на раздържа-вяване неминуемо води до намаляването на държавната намеса в социалния и иконо-мически живот на страната и разпределение на държавната собственост между фир-мите и домакинствата. При това предпочетените модели на раздържавяване оказват съществено влияние върху крайните резултати – социално-икономическите характе-ристики на формираните след тяхната реализация стопански субекти5 и социални слое-ве, както и социалният обхват и равномерността на самото разпределение. Спомена-тите по-горе форми на раздържавяване имат не само различни в зависимост от ролята си за повишаване на ефективността на българската икономика последици, но и създа-ват условията за формиране на принципно нов тип социално разслояване, предефини-райки социалното положение на практически всеки един член на обществото.

Изхождайки от тезата, че независимо от специфичните си обезщетителни функ-ции, реституцията също се явява способ за раздържавяване6, ние смятаме, че разкри-ването на природата на реституционния процес предполага очертаване на онези негови специфични особености, които го отличават от приватизацията, а именно:



  • Приватизацията е такъв вид раздържавяване при който новият частен собственик придобива права и задължения /регламентирани в следприватизационния контрол/ след придобиване на функциониращо предприятие да осъществява стопанска дейност, докато при реституцията в повечето случаи става дума за преминаване в частни ръце на част от материалните активи на стопански обекти /тогава, когато реституираните имоти имат стопанско предназначение/ - земеделски земи, магазини, фабрични и адми-нистративни сгради, складове, промишлени терени, предприятия за преработка на сел-скостопанска продукция и др., и много често на обекти с нестопанско предназначе- ние – дворни места, парцели, жилища, гаражи. По малко по-различен начин стои въ-просът за стопанската пригодност на компенсаторните инструменти и т. нар. “реститу-ционни” акции, получени като обезщетение за невъзстановими имоти, но и при тях процеса наподобява повече на обезщетение с стопанскоподобни активи, без техния по-лучател да е задължително обвързан да има стопански ориентирано следреститу-ционно поведение. Преобладаващата стопанска непригодност, ниската пазарна стой-ност, високата степен на амортизираност, трудната ликвидност и пазарна необвър-заност на реституционните активи са онази съвкупност от фактори, които превръщат реституцията по-скоро в акт на еднократно обезщетение, отколкото материално усло-вие за появата на повече или по-малко развити стопански форми. Казаното дотук не оз-начава, че отричаме възможност за проява на стопанско следреституционно поведение, а само че характеристиките на реституционните активи възпрепятствуват едно такова поведение, от една страна, както и че осъществяването му изцяло зависи от стопан-ските нагласи на реституентите, от друга. Същите тези стопански нагласи и предизви-каното от тях стопанско поведение, нито могат да бъдат регламентирани законово, ни-то се създават автоматично с акта на възстановяване на собствеността. Следователно е съвсем естествено да очакваме такъв тип поведение изключително и само при лица, които са собственици на фирми още преди реституцията, и много рядко при физически лица. Обратно – спечелилите приватизационни сделки фирми преди, по време и след приватизацията спадат по дефиниция към бизнес-сектора, работят в условията на па-зарна регулация и по закон не могат да прекратят дейността на приватизираното предприятие, т.е. се явяват нормални стопански субекти, каквито реституентите ведно със своите реституционни активи в повечето случаи не са. Следователно, като механи-зъм, използуван в процеса на раздържавяване, реституцията би могла да се определи като безусловно обезщетение, при което реституента е формално-юридически свобо-ден относно начина по който ще упражнява собственическите си права. Единствено обезщетените с акции и компенсаторни инструменти лица се възмездяват под условие, при което получаването на самото обезщетение предполага определен вид пазарнопо-добно поведение, доближаващо се по своя характер до това на участниците в масовата приватизация и на работниците и служителите, закупили преференциални акции.;

  • Като правило в приватизацията участвуват развити икономически субекти /фирми/, действуващи рационално с оглед стратегиите на стопанското си развитие, притежа-ващи производствен, финансов, търговски, кадрови и пр. опит и ресурси в бранша към който спада приватизираното от тях предприятие, докато реституцията е способ за въвеждане във владение на група физически лица /съсобственически общности/, всеки един от тях със своите собствени житейски и професионални планове. Към момента на възстановяване на собственическите си права те не представляват стопански субект с изкристализирали съвместни идеи за стопанска експлоатация на реституционните активи, а най-често роднинско съобщество. От тази гледна точка, приватизацията има за свое следствие институционалното утвърждаване на фирмите, придобили държавни предприятия, което води съответно и до засилване и укрепване на частния сектор в икономиката като цяло, докато реституцията представлява обезщетителен механизъм за разпределение на държавни активи сред точно определени /въз основа на наслед-ствените им права/ групи от физически лица.;

  • Собствениците на фирми, приватизирали дялове от държавни предприятия с акта на тяхното придобиване заемат нов социален и икономически статус, докато рести-туентите с акта на възстановяване на собственическите си права /респ. получаване на обезщетение/ първоначално /а в повечето случаи и изобщо/ увеличават единствено своето имуществено благосъстояние. Статуса на приватизатора като такъв е възможно да бъде удържан и единствено чрез непрекъснатото възпроизводство на стопанската дейност и адекватен отговор на пазарните предизвикателства, докато съхраняването на позицията на реституента като обикновен владелец на актива е възможно и без негово-то участие като стопански субект в пазарната система. Разбира се, проблема не бива да се елементаризира. При определена приватизационна процедура /определяне на РМД за купувач/, при определени технико-икономически показатели на дружеството и съот-ветни стопански намерения /напр. дружество, което може да работи няколко години, без в него да се правят инвестиции, за което време да бъде “източено” и впоследствие разпродадено “на парче”/, приватизацията също може да произведе не рационално ор-ганизирано предприятие, ориентирано към трайна институционализация в стопанския сектор, а … единствено богати бивши приватизатори. И обратно – при определен вид реституция /напр. възстановяване на земеделска земя/ и при определени технико-ико-номически параметри на реституираната собственост и съответните стопански намере-ния /100 дка първокачествена земя, попаднала в ръцете на човек, който разполага с необходимите знания, умения и капитали/ можем да очакваме като краен резултат създаване на самостоятелно фермерско стопанство. От това следва, че икономическият потенциал на реституционните активи, така както и стопанските нагласи на рести-туентите не могат да бъдат изначално отричани, макар, те да не се явяват естествено следствие от реституционния процес /както е при приватизацията/ - преходът от собст-веник на реституционен актив към стопански субект е изключително труден, дълъг и проблематичен. Ако изходим от механизма на придобиване на собствеността и нейния вид, стойност, броя съсобственици, стопанска пригодност и режим на упражняване на собственическите права, спокойно можем да направим извода, че трайно институцио-нализирани в бизнес-сектора стопански форми, подобни на следприватизационните, ще се появят най-вече като резултат от инициативността и предприемчивостта на рес-титуентите, а не като естествен резултат от природата на реституционния процес.;

  • Приватизацията в бившите социалистически страни е универсално средство за ра-дикална смяна на планово командваната икономическа система и изграждане на инсти-туционалните основи на функционираща пазарна икономика, основана върху свобод-ната конкуренция между независими стопански субекти. Като такава тя се явява абсо-лютно задължително условие за извършване на прехода. Приватизацията е процес на целесъобразен избор, както от страна на държавата, така и от страна на участвуващите в нея фирми, процес подчинен на пазарната логика, водещ до обособяването на стопански субекти с пропазарно поведение, докато реституцията е юридически законо-съобразен но икономически нерационален механизъм за разпределение на собственост, а не на функциониращи стопански структури. Връзката реституент – реституирана соб-ственост не се явява резултат на целесъобразен избор, а е функция на акта на одържа-вяване и родовата принадлежност, а делът притежаван от съответното лице изцяло зависи от мястото му в родословната структура.7 По този начин реституцията би могла да се разглежда и като процес на масово, отложено поради одържавяването наследяване, реализиращо се под формата на раздържавяване на активи. Следователно приватизацията може да се опише като вид раздържавяване при който приватизаторът не само заплаща еквивалента на стойността на приватизирания актив, но и поема за-дължения да осъществява определен тип следприватизационно поведение. Т.е. прива-тизацията е вид еквивалентно-възмездно раздържавяване под условие, доколкото ней-ните функции не се изчерпват с обикновената смяна на субекта и формата на собстве-ност, а са значително по-широки – при класическата форма на приватизация напр. приватизатора поема следприватизационни ангажименти за обем инвестиции, има забранителен период за препродажбата на предприятието и промяната на предмета му на дейност, брой работни места и др., неизпълнението на които е основание за разваля-не на приватизационната сделка. При реституцията като вид безвъзмездно и безуслов-но раздържавяване отсъствуват следреституционни ангажименти – никой не е в състоя-ние да принуди собственика на няколко декара земя да ги обработва, собственика на магазин – за развива в него търговска дейност или съсобствениците на фабрична сграда да организират производствено предприятие. В този смисъл реституцията по-гледната през очите на новите собственици, изглежда като еднократен акт на наследя-ване на обезщетение /в огромния си брой реституентите не са преки собственици на одържавените в миналото имоти и имущества/, вследствие на което в повечето случаи не е в състояние да предизвика последици, излизащи извън рамките на съответното до-макинство.;

  • Приемането на реституционни закони води до това че, собствеността, подлежаща на приватизация се ограничава до онези държавни активи, които са били създадени през периода на държавния социализъм, докато собствеността, подлежаща на рести-туция се ограничава до активите8, които са били създадени или притежавани от частни физически или юридически лица изключително преди 09.09.1944 г.9 Това съществено разграничение предопределя до голяма степен и социалният произход и принадлеж-ност на участниците в двата процеса. Приватизацията дава непропорционално по-големи шансове на представителите на партийния, административен и стопански елит по време на държавния социализъм, а впоследствие и на реформените елити, докато реституцията дава такива шансове на лицата, които са притежавали големи недви-жими имущества в досоциалистическия период. В това отношение приемането на рес-титуционни закони има определена роля като механизъм, осигуряващ представи-телство /запазено място/ сред реформените елити на част от реституентите, както и ограничено в рамките на имуществената реабилитация социално възпроизводство на част от досоциалистическата “класа на позитивно привилегированите собственици”. /Вебер, 1994; 180 –182/ Разбира се, в битието си на притежатели на реституирана соб-ственост, както и с оглед на личната си съдба “оцелелите реституирани собственици … не са в състояние да бъдат пълноценни самостойни двигатели на новото стопанство, още по-малко на възраждането на една разрушена икономика.” /Тилкиджиев, 1998; 120/ Въпреки това приемането на реституционни закони редуцира представителството на бившата номенклатура в новия елит и доведе до значителна дисперсия на соб-ствеността, напр. – в страните от бившия СССР, където такива закони не бяха гласу-вани, практически не съществуваха никакви прегради пред приватизационните апетити на тази номенклатура и криминалният контингент.;

  • Като резултат от приватизацията наблюдаваме пропазарно /а в немалко случаи и квазипазарно/ по произхода и характера си социално разслояване, докато в резултат на реституцията – наследствено-обусловено, предписано и извънпазарно по своя и произ-ход и имуществено по своя характер социално разслояване. Първоначално стратифика-ционните ефекти от реституцията се ограничават единствено до увеличаване на иму-щественото състояние на реституентите, а по-късно в зависимост от предприетите следреституционни действия са възможни и други неимуществени неравенства. Обрат-но – следприватизационното поведение на приватизатора и самата природа на нараст-ване на капитала постоянно продуцират устойчиви, обхватни и възпроизводими стра-тификационни последици: неговият социален статус се препотвърждава след всеки стопански оборот, сделка, инвестиция и др., а стопанското му поведение се отлага ця-лостно върху почти всички измерения на собствения му статус. При това отказът от веднъж заетата позиция на бизнесмена е много по-малко вероятна, в сравнение с тази на реституента, при който “излизането” от този му статус става изключително лесно – чрез продажба на реституираната собственост.

Таблица № 2 – Категории собственици, конституирали се като такива в резултат на процесите на приватизация и реституция



Категории собственици, конституирали се като такива след приватизацията

Категории собственици, конституирали се като такива след реституцията

I. Категории собственици на приватизи-рани активи – физически лица

I. Категории собственици на селски рести-туционни активи:

1. Индивидуални притежатели на акции, спечелени на централизираните търгове, организирани от ЦМП;

1. Собственици на дялове от имуществото на ликвидирани ТКЗС;

2. Участници в централизираните търгове, организирани от ЦМП, предоставили своите инвестиционни бонове на прива-тизационни фондове;

2. Притежатели на поименни компенса-ционни бонове /ПКБ/ - след средата на 2002 г. – на компенсаторни инструменти;

3. Притежатели на преференциални акции бивши или настоящи работници или слу-жители на предприятие;

3. Собственици на акции на търговски дружества, получени като обезщетение за включени в дълготрайните им активи от-чуждени земи;

4. Работници или служители, притежава-щи малки пакети от акции в приватизи-рано от РМД дружество;

4. Собственици на реституирани в реални граници недвижими имоти, намиращи се в българските села;

5. Мениджери, притежаващи големи паке-ти от акции в приватизирано от РМД дру-жество;

5. Собственици на възстановени в реални граници или въз основа на земераздели-телни планове земеделски земи;

6. Бивши работници, служители или арен-датори, закупили обектите в които да ра-ботили при преференциални условия;

6. Собственици на възстановени в реални граници или въз основа на земераздели-телни планове гори и земи от горския фонд;

II. Категории собственици на приватизи-рани активи – юридически лица

II. Категории собственици на градски рес-титуционни активи

1. Миноритарни акционери в инвести-ционни /бивши приватизационни/ фондо-ве;

1. Притежатели на компенсаторни записи /КЗ/ и жилищно-компенсаторни записи /ЖКЗ/ - след средата на 2002 г. на ком-пенсаторни инструменти;

2. Мажоритарни акционери в инвести-ционни /бивши приватизационни/ фондо- ве;

2. Обезщетени с пари собственици на одържавени след 25.02.1992 г. имоти;

3. Малки и средни фирми, придобили след касова приватизация неголеми дър-жавни и общински предприятия, обосо-бени части и обекти;

3. Собственици на идеални части от не-движими обекти, обезщетени за невъзста-новими им имоти;

4. Други дребни и средни български и чужди инвеститори придобили дялове от държавни и общински предприятия, обо-собени части и обекти;

4. Миноритарни собственици на акции на търговски дружества, в чиито дълготрай-ни активи са включени невъзстановимите им имоти и имущества;

5. Институционални инвеститори /банки, застрахователни дружества и др./, придо-били най-често миноритарни пакети от акции на структуроопределящи дружест-ва;

5. Собственици на възстановени в реални граници недвижими имоти, намиращи се в българските градове.

6. Корпоративни български инвеститори, придобили търговски дружества от нацио-нално значение;




7. Водещи световни или европейски кор-поративни инвеститори, придобили тър-говски дружества от национално значе-ние.



Тези принципни различия обаче не трябва да се абсолютизират. Редица стопан-ски форми, родени от приватизацията са доста близки по своя характер до рести-туционните /виж първата половина на Таблица № 2/. Много категории реституенти се заемат позиции, които обективно са близки до следприватизационните позиции на физическите лица и участниците в т. нар. малка приватизация. Така например, възмож-ността настоящи и бивши работници и служители да закупят акции от предприятието в което работят /или са работили/10 в много отношения прилича на обезщетението с ак-ции, което реституентите получават за невъзстановими имоти и имущества, включени в активите на дадено търговско дружество. Правото на българските граждани да при-добият безвъзмездно акции на централизираните търгове, организирани от ЦМП, малко се отличава от правото на притежателите на компенсаторни книжа да закупят такива акции по линия на масовата приватизация /а през втората половина на 2002 г. – чрез компенсаторни инструменти на фондовата борса/. Масовата практика персонала или арендаторите на малки обекти за търговия и услуги да ги закупят без търг, на преференциални цени и при разсрочено плащане като приватизационна техника до голяма степен се доближава до реституцията на подобни обекти. Изключително голе-мите права в сравнение с другите участници в процеса на приватизация, които бяха дадени на РМД /10-годишен период на разсрочено плащане, възможност за изплащане на 90 % от покупната цена с компенсаторни книжа и др./ пък сближиха техните пози-ции с тези на едрите реституенти, акционери в предприятия и съдружници във фирми, възникнали на основата на реституционни активи и капитали. Работниците и служите-лите, които участвуват с малки дялове в РМД, от своя страна, малко ще се отличават по своя статут от притежателите на акции от дружества придобити на фондовата бор-са чрез компенсаторни инструменти.

Следователно формираните след реституцията категории собственици до голя-ма степен се припокриват с физическите лица, приватизирали държавни активи по от-ношение на: широкият си социален обхват, вида на раздържавените обекти, предва-рителното дефиниране на бъдещите притежатели на раздържавената собственост, нис-ката пазарна стойност и потенциал на раздържавените активи, принадлежността им из-ключително към сферата на дребния бизнес и др. Но дори и тези масови приватиза-ционни схеми по-често водят до обособяване и институционализация на стопански су-бекти, действуващи в условията на пазарна регулация, в сравнение с дублетните им реституционни форми. Причините за това се крият в принадлежността им още преди приватизацията към бизнес-сектора или участието им като работници или служители в дейността на предприятието, което се приватизира, а оттук и притежаването на необхо-димия производствен, търговски, професионален, финансов, кадрови и пр. потенциал да продължат дейността на приватизираното предприятие, а не да го разпродадат.11 Единственото изключение се наблюдава при участниците в масовата приватизация, които в своето следприватизационно поведение по нищо не се отличават от обезщете-ните реституенти, главните причини за което се явяват ниската стойност на акциите, трайната им установеност в потребителския сектор и безвъзмездния механизъм на тяхното придобиване.

Въз основа на казаното дотук можем да обобщим, че реституцията не води след себе си до масиран проход на реституентите от потребителския към бизнес-сектора – с акта на възстановяване на правото на собственост се конституират собственици, а не пазарни агенти. Ефективната реституция, а още повече ефективната приватизация изискват не създаване на развит стопански субект с акта на раздържавяване, а обрат- но – приватизационната сделка да бъде спечелена от “най-развитият” в сравнение с останалите конкуренти стопански субект.;



  • Характерна особеност на приватизационния процес е стремежа на участниците в приватизацията да придобият мажоритарен дял от собствеността на приватизиращото се дружество, което ще им позволи да упражняват ефективно собственическите си пра-ва, да консолидират управлението и ресурсите му, да се персонифицира отговорността и пр. Цялата наша най-нова стопанска история може да се представи като процес на концентрация на собствеността, на всяка цена и с всички позволени и непозволени средства.12

Не така стои въпросът със структурата на собствеността при реституционните активи. Всички недвижимости например имат множество собственици, повечето с малки дялове, в резултат на което нерядко се стига до взаимното блокиране на имота, поради противоположни интереси. Практиката за вътрешно изкупуване на дялове е рядко срещана, а възможности за извършване на делби има само при парцелите. При собствениците на земеделски земи постигане на статута на едноличен собственик е възможно с цената на много време, нерви и усилия. Но при среден размер на позем-ления участък от няколко декара и разпръснатостта на земята в различни краища на страната, подобна форма на еднолично владение няма практически никакъв стопански смисъл. Неефективна е структурата на собствеността и при обезщетените с акции и компенсаторни книжа реституенти. Макар, че поради своя законов статут тези обезще-тителни инструменти се явяват лична и неделима собственост на отделния реституент, в хода на реализацията на реституционните си права той неминуемо попада в позиция-та на дребен акционер, подвластен на волята на мажоритарния собственик.;

  • Съвкупността от приватизирани предприятия, обекти и обособени части имат мно-гократно по-висока пазарна капитализация, произвеждат много по-голяма част от БВП, играят много по-голяма роля за икономическия растеж, на тях се пада основната част от инвестициите и износа, тук работят по-голяма част от заетите и пр. Казано с други думи, като гръбнак на пазарната система те имат много по-голям стопански потенциал и перспективи за развитие, но заедно с това и концентрират многократно по-големи финансови, стопански и властови ресурси в ръцете на един ограничен икономически елит.13 Независимо, че се явява слабоефективен метод за раздържавяване, реституцията компенсира този си недостатък с много широкия си социален обхват. Това води до дисперсия на собствеността сред множество домакинства, създавайки по този начин своего рода амортизационни механизми за недопускане на крайни форми на поляриза-ция в обществото. Следователно, следреституционните проекции не трябва да се из-мерват само с икономическата жизнеспособност на породените от нея форми, а е необ-ходимо да се отчете и важните и социални аспекти – ограничаване на мащабите на стихийната и политически протежираната приватизация и осигуряването на жизнено важни за оцеляването на време на прехода материални ресурси и възможности.;

  • Характера на взаимоотношенията между собствениците на приватизирани пред-приятия и техните съдружници, контрагенти, персонал, клиенти и пр. са делови, про-фесионално-безлични и утилитарни, т.е. насочени към извличане на максимална изго-да, печалба и пр., докато взаимоотношенията между реституентите вътре в съсобстве-ническите общности имат изключително непосредствен, неформален и фамилиарен характер. Това разбира се, не ги прави по-малко утилитарни в случаите, когато се пре-следват материални интереси, било при отношения с контрагенти, било помежду им.

*

* *


Всъщност проведеният дотук сравнителен анализ на опозицията “реституция – приватизация” има по-скоро нормативен характер. Независимо от официалните статис-тически данни, че през провежданите повече от 10 години икономически реформи е приватизирана по-голяма част от държавната собственост, върната е цялата земедел-ска земя, реституирани са повечето от градските имоти и са обезщетени с компенса-торни инструменти почти всички собственици на невъзстановима собственост и пр. у нас не можа да се създаде напълно функционираща пазарна икономика и да се консти-туират “нормални” стопански субекти, с пазарно зависимо икономическо поведение. Вместо да стартира със създаването на институции и норми, регулиращи правата и задълженията на пазарните агенти, процесът на раздържавяване /а и преходът към па-зарно-демократична система като цяло/ се ориентира към рекрутирането на частният собственик, като една политически монтирана фигура, появила се в условията на срутващата се планова и стихийно възникваща квазипазарна икономическа среда. Из-фабрикуването на “липсващият капиталистически сегмент на социалните структури” /Минев, Желязкова, 2000; 121/, бе користната задача на политическия елит, а изграж-дането на институционалната среда за неговото развитие не се осъзнаваше като прио-ритет /или в най-добрият случай, се приемаше, че веднъж създаден, частният сектор ще се саморегулира/. “В тази перспектива създаването на “пазарните агенти” се оказа до-миниращо над създаването на самия пазар и над нормативното “предписване” на моде-лите на поведение на пазарните агенти…/Минев, Желязкова, 2000; 122/. Икономически илюзорна се оказа и идеята, че постигането на критериите за нормално функциони-раща икономика се явява функционално следствие от процента раздържавени активи. Приватизацията се сведе до политически проектиран процес на разпределение на държавната собственост между определен кръг от лица и фирми.14 Вместо крайният резултат от приватизацията да се изрази в появата на трайно институционализирани пазарни участници с дългосрочни стопански намерения, чието поведение се регулира както от конкурентите, така и от овластените институции, завършека на привати-зацията се превърна в прелюдия към нов цикъл на преразпределение на вече привати-зираната собственост. На частният сектор не беше позволено да се еманципира от по-литическия диктат преди, по време и /за учудване на някои анализатори/ след процеса на приватизация. Ранното “пускане на духа от бутилката” в условията на недоизгра-дена или направо отсъствуваща институционална рамка, фактически доведе на един по-късен етап до конституирането на тази рамка, но вече “по образ и подобие” на корпоративните интереси на преминалия стихийната фаза на своето развитие частен бизнес. Емпиричните корелати на тази игра, която има капиталисти, но няма правила са много: отсъствието на предвидима и действуваща нормативна база, късното създа-ване на институциите, регулиращи пазара, “поръчковото” законодателство, напълно непригодната спрямо изискванията на пазара неекспедитивна, затворена в себе си и корумпирана съдебна система, която не е в състояние да гарантира правото на соб-ственост, спазването на договорите и събираемостта на вземанията, отсъствието на публично достъпна и достоверна съдебна, кредитна, фирмена и пр. информация, чиято обективност не буди съмнения, липсата на точен и достоверен кадастър и поземлен регистър /в-к “Капитал”, бр. 32 от 2001 г./, масовото потъпкване на правата на дреб-ните акционери /особено от страна на бившите приватизационни фондове/, честата практика при заплащане на покупната цена по приватизационните сделки да се прие-мат т. нар. непарични средства и много други. При тези условия е почти изключено процеса на приватизация да се осъществи по открита, прозрачна и законосъобразна процедура в която участвуват множество равнопоставени кандидати с легитимни соб-ственически права /а не политически креатури/ и съответно спечелилият кандидат да бъде напълно автономен /т.е. независим от политически покровител/ при вземането на основните решения, касаещи съдбата на приватизираното предприятие, собственик с дългосрочни интереси и инвестиционни намерения спрямо това предприятие /а не бро-кер между Агенцията за приватизация и сериозен инвеститор/.

Реституцията, от своя страна също не можа да се превърне в масов мащаб в до-пълнителен способ за раздържавяване, преди всичко поради политически проекти-раната в реституционните закони цел – възстановяване на собствеността на бившите собственици /доколкото е възможно/ във вида в който е съществувала преди одържа-вяването и. Реституционните закони не създадоха собственици, чието следреститу-ционно поведение да се канализира в посока тяхната трайна институционализация в пазарната система, а “свободни” притежатели на активи, намиращи се извън пазара. Вместо да създаде условия за включването на реституентите в стопанския живот и на реституционните активи в стопанския оборот, реституцията се превърна в средство за оцеляване на домакинствата по време на дълбоката икономическа криза.



От тази гледна точка процеса на раздържавяване може да се определи като раз-пределение на държавни активи между политически проектирани “стопански субекти” /при приватизацията/ и между политически и генеалогично предзададени физически лица /при реституцията/, чиито крайни резултати се явяват повече /при приватизация-та/ или по-малко /при реституцията/ пазарноподобни структури. Тази е и причината, поради която и социалните слоеве, получили своето съществуване след реализацията на тези два процеса да не могат да бъдат разглеждани като трайни социални образо-вания.

III. ЗАКОНОДАТЕЛНА ОСНОВА НА ГРАДСКИТЕ РЕСТИТУЦИОННИ ПРО-ЦЕСИ


  1. Каталог: uploaded files -> files -> articles
    uploaded files -> О б я в я в а м к о н к у р с: За длъжността “младши експерт
    articles -> Дата на публикуване на началния текст в интернет на български език
    articles -> Магистърска теза на Борислав Виларов
    articles -> Вопросы социологии
    articles -> Справка за оповестяване на счетоводната политика
    articles -> Иван пунчев стоката в нейното явление
    articles -> Дата на публикуване на началния текст в интернет на български език
    articles -> Междублоковите пространства десислава костова
    articles -> Програма на правителството за стабилно развитие на република българия за периода 2014-2018 г
    articles -> 3. Градските реституенти като разслояваща се категория


    Сподели с приятели:
  1   2   3   4




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница