Икономически аспекти на трансформацията на националния сектор за сигурност и отбрана

През последните години на Студената война глобалната опасност от ядрена война повлия за характерна промяна на вижданията за сигурност. Традиционното схващане за сигурността, описвана с военни термини, постепенно отстъпи място на разбирането за неспособността на националните държави да решават по-глобалните проблеми на социалната, екологическата и икономическата сигурност с военни средства. Под съмнение беше поставена и тяхната легитимация и авторитет да гарантират индивидуалната сигурност на своите граждани, чиито интереси те подчиняваха на целите на военната сигурност. В резултат от това настъпи процес на разширено преосмисляне на определителите за сигурност. Факторите за заплаха на околната среда, правата на гражданите и социалното неравенство, бюджетния и търговски дефицит и макроикономическата стабилност повишиха своята йерархия над военните заплахи в новото интегрално поле на сигурността. Погледът на глобалното общество беше обърнат към невоенните проблеми и заплахи за сигурността. След този период проблемът за националната сигурност вече не е само и единствено въпрос на отбраната и въоръжените сили, нито дори на силите за вътрешен ред.

Първите сигнали за взривоопасната симптоматика и нестабилност на обществения ред дадоха поредица публикации на Римския клуб. Те подчертаваха непрекъснато задълбочаващия се дисбаланс между богатите и бедните в света и натрупването от това на огромна разрушителна енергия. Още първата публикация на клуба от 1972 г., която всъщност беше поръчан доклад, привлече вниманието към проблемите на границата на растежа и стимулира широки дебати за приемливите фактори на растежа. Пак от този период докладите на Комисията „Брандт“ на ООН повдигат въпроса за нарастващото неравновесие между бедни и богати като маркират Коефициента на Джини³ на 1:13. През следващите години тази пропорция не се подобрява, а се влошава. По данни на проф. П. Ганчев към края на 80-те години тя е 1:61, а в средата на 90-те надхвърля 1:74, без тенденция за обръщане на тренда [3, 2005, s.10]. Изводът е, че тази диспропорция не може да бъде отстранена с философията на икономическия растеж и материалното богатство и потреблението. От това следва идеята за необходимост от нов тип растеж, който е базиран на нова пропорция между екологическите, социалните и икономическите фактори за растеж. Този растеж в широк смисъл под името „устойчиво развитие” се лансира за нов културен идеал на обществен прогрес. През следващите години тази идея фокусира усилията и надеждите за бъдещето на голяма част от човечеството и предизвика радикални промени в обществения живот, поне в страните от Източна Европа.

Трудно може, а и не е необходимо да се изброява поредицата от решения и документи на Организацията на обединениете нации, които маркират изминатия път до днешни дни. Ключов документ на визията за бъдещето на глобалното общество е Декларацията на хилядолетието от 2000 година [42]. Лансираните с този документ Цели на хилядолетието за глобалното развитие до 2015 година са забележителен опит да се постигне критична промяна на негативните тенденции на развитието. С доклада на Групата за високо равнише по заплахите, предизвикателствата и промяната [7, 2004] идеята за комплексността и сложната взаимосвързаност на факторите за интегрална сигурност добива инструментален характер. Всяка страна, която желае да работи за интегралната сигурност, би могла да намери своята собствена пътна карта. Документът предлага нова концепция за колективна сигурност, отчитаща широко множество от заплахи за глобалната сигурност. Въпреки възможни несъгласия на страните е очертан модел и препоръки за общи действия.

Докладът на Генералния секретар на ООН от 2005 г. [22, 2005] прави междинен преглед на постигнатото до момента: отбелязва, че само малък брой страни са предприели достатъчно мерки за постигане на целевите показатели за 2015 година; подчертава изоставане в областите за миграция и промените на климата. Констатира намалялото доверие към ООН, което обяснява с неуспеха по повод войната в Ирак. И двете участващи страни са недоволни от ролята на ООН, кoято приемат за подвеждаща. Едната страна смята, че организацията не е изпълнила собствените си резолюции, а другата, че не е могла да предотврати войната. Въпреки неуспехите и съмненията, генералният секретар призовава за сплотени усилия, като акцентира на ролята на по-голямата свобода за развитие сигурност и права на човека.

За съжаление позитивните проекции и призиви за бъдещето по-често изостават от реалността. Показателен в това отношение е един цитат от предговор към публикацията на Института „Уърлдуоч“, написан от М. Горбачов, човекът който има може би най-голям принос за мирния край на Студената война [25, 2005]. Той пише: ”Човечеството има уникалната възможност да направи двадесет и първия век век на мир и сигурност. Но, изглежда, много от възможностите след края на Студената война вече са пропилени. Къде отиде „дивидентът на мира“, за който работихме толкова много? Защо регионалните конфликти и тероризмът станаха определящи в съвременния свят? И защо не постигнахме по-голям напредък по Целите за развитие през хилядолетието”. Тези въпроси нямат леки отговори.

През 90-те години на миналия век се развиха особено тревожно, свързаните с противоречията на икономическото и социално развитие, натиска на човешката дейност върху природната среда и потенциалната опасност от разрушителни климатични промени, невоенни рискове. Защитата на природната среда и изкореняването на крайната бедност и глада се превърнаха в доминанти на глобалното развитие [8]. Въпреки отбелязания умерен прогрес, реалностите на действителността остават тревожни. Прекомерна е несигурността, причинена от вече дестабилизираната връзка с природата. Натрупването на множество дестабилизиращи сили със социален характер като: демографското неравновесие (между експлозивния ръст на населението и достъпа до ограничените и зле поддържани или безогледно използвани енергийни и водни ресурси); задълбочаващото се неравенство между богати и бедни, водещо до крайна бедност, неграмотност, икономическа миграция, инфекциозни болести; международната организирана престъпност; неморалната и неефективна политика и администрация и много други фактори, са симптоми на задълбочаване на несигурността и непредвидима и неконтролирана нестабилност.

Ескалацията на тези явления в много точки на света предизвиква неразрешими с мирни средства кризи. Стремежът за решаване на социално-икономическите и екологическите проблеми с инструментите на религиозния фанатизъм и екстремизъм водят до взривоопасната смес на съвременния тероризъм.

Наистина краят на Студената война даде силен импулс за преосмисляне на идеите за сигурност. Противно на традиционния опит, глобалното противопоставяне не завършва с война, а с дълбоки социално-политически промени. Възстановено е отхвърленото от социалистическата политическа система право на частна собственост на гражданите. Разширени са и другите граждански права и свободи за множество държави от Централна и Източна Европа. Вместо хармония и стабилност обаче промените в част от тези страни създават повишено усещане за вътрешна кризисност, конфликтност и нестабилност. Разпадът на създадените държавни образувания след Първата и Втората световна война генерира усещане за несигурност в редица региони. Кризисното разделяне на страните от СФР Югославия предизвика поредица от военни конфликти в Западните Балкани.

Началните нагласи за повишена глобална сигурност и отказ от въоръжени (твърди) средства за решаване на спорните въпроси бяха разсеяни от появилите се множество въоръжени регионални и локални конфликти. Вероятно по сложен начин промените в Източна Европа дестабилизират равновесието в света. Все по-очевидно е, че в началото на века той се променя в нежелана посока.

Последните надежди за нов мирен и безопасен свят окончателно бяха разсеяни с терористичната атака от 11 септември 2001 г. Появилите се пукнатини по сградата на глобалната сигурност разкриха по-дълбочинните сили и източници на рискове в света. Идеологическата доминанта на противопоставянето „Изток - Запад” от Студената война е заменено с далеч по комплексната, сложна и взривоопасна смес от политически, социално-икономически, конфесионални (фундаментално религиозни) и екологически противоречия на глобализиращия се свят.

Множество изследователи споделят схващането, че нарастващата несигурност и непредсказуемост на бъдещето е породена или поне ускорена от разширяващия се процес на глобализация на обществения живот. Считат, че свързаните с този процес ефекти раждат трудно контролирани глобални рискови фактори и заплахи за сигурността на света.

За рискови ефекти на глобализацията най-често се сочат:

• 
  Глобалните ресурсни и екологически промени и конфликти, произтичащи от нерационалното използване на природните ресурси и вредното въздействие на обществото върху природната среда.
  
• 
  Отворените пазари, плаващите обменни курсове и нарастващата икономическа взаимозависимост на националните икономики, водещи до глобална криминализация на икономиката.
  
• 
  Свободното движение на стоки, труд и капитал, в резултат от което търговията създава значителна част от дохода, предизвиква регионализация на свободната търговия и драматично ускорява икономическото развитие на едни и забавя развитието на други.
  
• 
  Икономиката на знанието, изразяваща се с растяща зависимост от науката, технологиите и развойната дейност, развивани от страните на Севера, за които информацията се превръща в също толкова важен фактор за производството, както капитала и труда, и стимулира все по-нови компютърни приложения.
  
• 
  Напреженията и конфликтите между култури, религии и ценности, водещи до криза на националната държава и разрушаване на стари и създаване на нови междудържавни образувания.
  
• 
  Неконтролираното разпространение на оръжия (вкл. за масово поразяване), които могат да се превърнат в катализатори на конфликтност.
  
• 
  Нарастващата вътрешна несигурност, при която вътрешнодържавните конфликти са също толкова възможни, колкото и междудържавните.
  
• 
  Експлозивната глобална дифузия на информацията в постиндустриалната ера, подпомагана от възникването и укрепването на глобалните информационни мрежи и глобалните новинарски медии.
  

Пряк резултат от тези фактори и условия е нарастваща глобална (а поради това и за определени региони, държави и локални общности) нестабилност и несигурност. Всъщност света се придвижва от определеността и контролирания риск чрез баланса на въоръженията от Студената война към неопределеността на стихийните събития в новия по-слабо контролиран свят. В началото на века новите заплахи и рискове дори не могат да бъдат ясно разпознати. Показателна в това отношение е репликата на секретаря по отбраната Доналд Ръмсфелд след събитията от 11 август [27, 2002], който казва: „Предизвикателството пред нас през новия век е трудно: да браним нацията си от неизвестното, несигурното, невидимото и неочакваното...трябва да се разделим с удобните начини на мислене и планиране – да поемаме рискове и да изпробваме нови неща – така можем да възпрем и победим противниците, които все още не са се появили, за да ни хвърлят ръкавицата”[27, 2002].

Десетина години след разрушаването на Берлинската стена, разделяща Изтока от Запада, постепенно кристализират нови, потенциално опасни за човечеството предизвикателства. По-съществените от тях днес са:

• 
  нарастващи с разширяването на процеса на глобализация противоречия между богатия Север и бедния Юг;
  
• 
  войнстващ ислямски екстремизъм;
  
• 
  объркана или отсъстваща национална идентичност, особено в много етнически държави;
  
• 
  провали на лидери, поставили си химерни цели;
  
• 
  зле дефинирани и/или слабо изразени международни форми за разрешаване на възникващите кризи и конфликти;
  
• 
  ограничено разбиране и/или неосведоменост на богатите нации, водещи до забавена реакция за разрешаване на кризите.
  
• 
  поява на лудитите на 21^-ви век⁴.
  

Основни елементи на това ново и непознато досега преходно състояние на ниско интензивна конфликтност (все още неясно разграничена по дефиниция от борбата с тероризма) са: нейното особено естество; нови проявления; нови действащи лица; нови предизвикателства; нови заплахи и рискове; коренно различни политически и бойни цели от традиционните за досегашните войни; нови оръжия и преимущества; различни критерии за оценяване на победата и загубата.

По своя характер тази нова война е нетрадиционна от гледна точка на скритостта на действителния противник, който може да бъде „навсякъде и никъде”. Основна черта е асиметричността на въздействията, което означава, че защитаващият се не може да използва оръжията на нападащия. Тя се влияе силно от еволюцията на въвлечените държави и нации. Разполагането и движението на въоръжените сили няма фронтов характер. Бойното поле е навсякъде и няма разграничаване на фронт и тил. Всичко може да бъде оръжие при тази война. Информационното поле е основно поле на войната. Има спорадичен и обикновено нискоинтензивен характер, при което е много трудно дефинирането и измерването на победата. Поради това че всяко кътче на света може да бъде бойно поле, непрекъсната подготовката на извършителите и бранителите е наложителна. Сблъсъците са спорадични, понякога зрелищни, но винаги предизвикващи страх и ужас. Трудно може да бъде намерено спокойно убежище. Тази конфликтност е действително предизвикателство към установения ред след Студената война в света. Тя несъмнено отклонява вниманието и ресурсите на световната общност от решаването на не по-малко острите рискове за устойчивото състояние и развитие.

Действащи лица или участници във войната от страна на установеният ред са: нации/държави, регионални коалиции, международни институции. Силите на противника включват: терористи, анархисти, националисти, рецидивисти и престъпници.

Основни заплахи за силите, защитаващи установения ред, са:

• 
  ерозиране на вярата за демократичния идеал в рамките на установения ред, загуба на вяра към „новия просперитет” и „гражданското управление” поради липса на ефикасна и гъвкава реакция на установения ред;
  
• 
  настъпателно инфилтриране на силите на противника, загуба на обществена воля за подкрепа на борбата и постигане на доминираща обществена подкрепа за неговата кауза;
  
• 
  понасяне на катастрофални загуби с нарастващи размери при неуспех в борбата.
  

Силите на опониращия противник преследват: отслабване или унищожаване на установения ред, парализиране на способността на правителствата и установените политически и икономически институции и инфраструктури да опазят реда и безопасността на населението, подкопаване на демокрацията и разрушаване на демократичните ценности, а не завоюване на територии. Основни инструменти за това са: шоковото (страхово) въздействие на обществената психика, стимулиране на нарастващ брой отчуждени обществени групи (базирани на конфликт на поколенията, загуба на вяра в процеса на промяна), раждащи подкрепа за опониращата кауза. Не по малко важни за тези ефекти са и установяването на консервативни идеологии и възгледи и използването на последните постиженията на науката и техниката, за да се постигне оперативен простор на действие.

Противостоящите сили се облягат на различни преимущества. Силни страни на установения ред са: използване на всички компоненти на властта; значителни силови ресурси; технологически прогрес във военната област; възможност за атакуване на противника в неговите убежища; разширяващи се и новосъздаващи се коалиции; дългосрочен ангажимент по всички фронтове.

Силите на противника се са: аморфни и гъвкави поради лесно глобално предвиждане на хора, материали и идеи; прилагат клетъчна организация на бойци самоубийци; ориентирани са към граждански терор, а не към бойни цели, чрез предлагане на нови политически каузи за стари екстремисти; имат открит достъп до изпреварващи технологии (биологични агенти, нов оръжеен потенциал, интернет комуникации) и приложение на смес от високотехнологични (кибератаки) и примитивни оръжия; разчитат на голяма продължителност на конфликта, целяща изтощение; не са ограничени от действието на традиционните правни норми; налагат нарастваща цена на защитата и сигурността на обществото и нарастващи ограничения при финансиране на отбраната.

Оръжията на противника включват: хладни оръжия; огнестрелни оръжия; експлозиви; отвличане на хора, самолети и транспортни средства и вземане на заложници; икономическа подривна дейност (атаки срещу икономиката и финансовата система на ответната страна и света като цяло; атакуване на информационната среда (кибератаки); атомен (радиационен), биологически и химически тероризъм (мега- тероризъм). Тези и някои други специфични оръжия се прилагат публично, като атаките целят предизвикване на страх, паника и ужас в гражданското население на ответната страна.

Ключова особеност на „Новата война” е несиметричният характер на бойните стратегии на участниците. Опонентите на съществуващия ред черпят своята сила от неприложими за защитниците на реда оръжейни средства. Към това се добавя и ускоряваната от процеса на глобализация урбанизация (растеж на града и свиване на селото), позволяваща по-ефективно приложение на преимуществата на опонента. Тези особености правят новата война нарастващо предизвикателна за съвременния свят. Тя отклонява усилията и ресурсите на света от острите проблеми на устойчивото мирно развитие. Изисква всеобщи добре координирани международни усилия за успешно справяне с възникналите предизвикателства и заплахи. Налага търсене на нови стратегически ориентири за справяне с нововъзникналите проблеми.

2. 
   Трансформация на сектора за сигурност и отбрана
   

При очертаните условия на неопределеност и риск, гарантирането на приемлива обществена сигурност трудно може да се основава само на традиционната роля на държавата. Дори и активният процес на регионално сдружаване трудно би могъл да изиграе ролята на гарант за сигурността, ако не е съпроводен с дълбочинна промяна на защитните способности на засегнатите институции и организации. Светът и националните общности са изправени пред предизвикателството на необходимата трансформация на способностите за гарантиране на сигурност. Джон Гарстка [4, 2006] определя трансформацията като „...трайна и целенасочена промяна, най-често в широк мащаб, приета със стратегическа цел да се създадат или укрепят предимства, засилващи конкурентоспособносттаq или да се отговори на съществуващите или новопридобити предимства на конкурента”. Друго определение приема, че тя е: „...процес, отразяващ променящото се естество на военното съревнование и сътрудничество чрез нова комбинация от концепции, способности, човешки ресурси и организационни елементи за използване на предимствата на нашата страна и защита на нашата уязвимост от асиметрични заплахи в името на запазването на стратегическата ни позиция, а оттам и на мира и стабилността в света” [4,2006].

Видно е, че трансформацията е неразривно свързана с конкурентните преимущества при противоборството в реалния живот. В отговор на стари или ново-възникнали заплахи, проблеми и цели на сигурността тя неизбежно засяга организацията (структурите и връзките), технологията (материалната база и съоръженията) и процесите (от лансиране на идеи до тяхното изпитание), човешкия фактор (преобразуващото лидерство) на защитната система. Определена е от стратегическата изходна позиция на състоянието на сигурността и е функция на редица обуславящи причини. Съществува силна корелация на сигурността и богатството на обществото, поради това че несигурната среда изисква отклоняване на ресурси за съхраняване на обществото. Като правило благоденстващите общества са по-сигурни от неразвитите и бедните. Благосъстоянието и сигурността, разбирани по-широко - като интегрално благоденствие, имат единно начало, което според Майкъл Портър се изразява с „конкурентното предимство” [20, 2004, с. 361] на нациите, регионите, държавите, градовете и пр.

Някои основни идеи за философията на трансформацията на Сектора за сигурност и отбрана показват, че тя е:

• 
  Неограничен и непрекъснат във времето иновационен процес, наложен от несигурността на 21^-ви в., изразяващ преход от настояща към перспективна конкурентна позиция по отношение на сигурността.
  
• 
  Това е политически доминиран процес на преобразуване на институционалните структури и правилата на обществения живот.
  

• 
  При икономиката на знанието в много по-голяма степен зависи от знанието и синергията, отколкото от технологиите и програмите.
  
• 
  Фокусирана е към нарастване на организационната способност за защита и контрол на рисковете и може да бъде оценена с ефектите върху продуктивността на защитата.
  

• 
  легитимиране на политическите идеи пред обществото (вкл. привеждане в действие на плановете и програмите) от политическите ръководители.
  
• 
  генериране на нови идеи и разработване на концепции и стратегии (вкл. експериментиране, преглед и преценка на концепциите и стратегиите, генериране на нови идеи) от академичната научна общност.
  
• 
  разработване на планове, програми и приложни стратегии (вкл. преглед и преоценка на приложните стратегии) от администрацията.
  

• 
  синтез на стратегия за сигурност;
  
• 
  комплексен преглед на сигурността;
  
• 
  преоценка на действащите планове и програми;
  
• 
  разработване на нови планове и програми;
  
• 
  разпределяне на предоставените ресурси;
  
• 
  определяне изискванията към човешкия фактор и материалните активи;
  
• 
  определяне на необходимите нови способности.
  

Усилията за постигане на желаните ефекти ще бъдат насочени в три основни направления: постигане на съгласувани ефекти (Coherent Effects); постигане на превъзходство при вземане на решение (Decision Superiority); постигане на съвместно развръщане и устояване (Joint Deployment&Sustainment);

Основни области на трансформация ще бъдат: ефективно поразяване; ефективни гражданско-военни отношения (CIMIC); съвместен маньовър; информационно превъзходство; мрежови способности; експедиционни операции; интегрирана логистика.

Общата архитектура на интегралния процес на управление на трансформацията на силите включва три основни съставни процеса:

• 
  развитие на способности за бъдещи сили;
  
• 
  отбранително планиране (Defence Planning);
  
• 
  развитие на концепции и експериментиране (Concept Development&Experimentation Process (CD&E));
  

Отбранителното планиране е насочено към създаване и поддържане на, ако не оптимална, поне рационална от гледна точка на изпълнението на целите, съвкупност от сили, въоръжение и инфраструктура. Подготвяните планове са инструменти за координация на действията за постигане на целите за изграждане и управление на бъдещите способности на силите.

По особено внимание за академичната общност предизвиква процесът за развитие на концепции и експериментиране (CD&E). Това е систематично управляван текущ процес за придобиване на бъдещи оперативни способности от въоръжените сили, включващ две фази: развитие на нови концепции и оперативно експериментиране. Ролята на CD&E за процеса на трансформация е особено важна, поради това че позволява по-добро използване на всички налични интелектуални ресурси за създаване на нови решения, отговарящи на нуждите на НАТО.

Фазата на развитие на нови концепции включва следните стъпки: оценка на ръководството; първоначален план; утвърждаване на плана; развитие и прецизиране на концепцията; създаване на трансформационни продукти. Тези продукти могат да бъдат: пакет от способности; предложение за сили; доктрини; подобрения в подготовката; подобрения в оперативната съвместимост; промяна на културата.

Фазата на оперативното експериментиране цели изследване на предлаганите теоретични концепции, организационни структури и технологии в ранния им стадии на развитие за намиране на решение за постигане на бъдещи оперативни способности. Позволява добиване на оперативна информация за приоритизиране на ресурсите. Създава прозрачност на трансформацията и на механизмите за измерване на ефективността й. Това е подход, фокусиран към крайния резултат от разработваната концепция, които определя нейната целесъобразност.

Организацията (координация) на трансформационния процес има ключово значение за неговия успех. За осъществяване на вътрешна координация в настоящия момент са изградени: Дирекция „Съвместни експерименти, учения и анализи“ (JEEA); Група на националните представители (NAG); Работна група на CD&E (WG към NAG). Тези органи взаимодействат с другите структури на НАТО при осъществяване на споменатите основни и съставни процеси и фази. Външната координация е зона на компетенция на страните от НАТО, участнички в CD&E. Всяка от тези страни, вкл. България, има възможност да взаимодейства със Дирекция СЕУА (JEEA) на НАТО. Делегира национални представители в ГНП (NAG) и РГ (WG). За по-добра ефективност на националните усилия е препоръчително да се изгради Междуведомствен управителен съвет по CD&E, вкл. Работна група към МУС по CD&E. Решаващ фактор за успешната иновация на способностите на отделната страна и съюза като цяло е т.нар. „CD&E общност”. Преследваните цели и резултатите от трансформацията ще зависят от мобилизираната сила на ориентирания за решаване на проблемите на сигурността национален интелектуален потенциал.

Досега заявените и одобрени български проекти по CD&E: - „Адаптация на лидера и екипа в мултинационални коалиции: културни различия в познанието и екипната работа“; „Автономно подводно транспортно средство“; „Коалиционно зоново разузнаване и разпознаване“, са далеч под възможностите на потенциала на страната.

Управляваният процес на иновацията на способностите предлага алтернативно ресурсно осигуряване на проектите по CD&E. Лансираните проекти могат да бъдат финансирани от НАТО. Ако такова не е необходимо могат да бъдат само експериментирани или да получат съдействие при пазарната реализация на създадените с тях продукти.

Общият извод от внедряването в рамките на НАТО на тази универсална система за иновация на силовите способности е, че тя дава необходимата финансова и организационна рамка за развитие на способности за защита не само от военни заплахи. Напълно възможно е тази рамка да бъде използвана за изграждане на сили с потенциал за защита от невоенни заплахи. Изборът на силите ще зависи единствено от преценката за доминиращите заплахи за страната и решенията за стратегическо ресурсно осигуряване на съответстващите сили.

2. 
   
   Каталог: alternativi -> br11
   br11 -> Управление при кризи – проблеми и перспективи
   br11 -> Рискът при изпълнение на фирмени иновационни проекти доц д-р Цветан Г. Цветков, унсс, катедра „Национална и регионална сигурност”
   br11 -> Икономически аспекти на въоръжените конфликти в Персийския залив след студената война
   br11 -> Сравнителен анализ Мария Станоева, унсс, катедра
   br11 -> Национална и регионална сигурност
   br11 -> Развитие на селските райони в контекста на тяхната устойчивост
   br11 -> Икономически аспекти на професионализацията на българската армия Константин Пудин унсс, докторант в катедра „Национална и регионална сигурност”
   br11 -> Подготовка на националното стопанство за функциониране при военни кризи и конфликти Николай Ставрев унсс, катедра „Национална и регионална сигурност”
   br11 -> Доц д-р Виолета Цакова
   br11 -> Уважаеми господин първи заместник-ректор, Уважаеми членове на академичния съвет
   
   
   
   Изтегляне 0.77 Mb.
   
   Сподели с приятели: