Икономически и валутен Съюз На Европейския съюз

Икономическият и валутен съюз представлява напреднал стадий на икономическа интеграция, включващ обща валутна и икономическа политика. Римският договор не съдържа специални разпоредби относно валутната организация на ЕО  поради две основни причини:

В периода на изграждането на митническия съюз в ЕО не съществуват валутни проблеми. Всъщност, след разпадането на Бретън Уудската система в началото  на 70-те години, изграждането на икономически и валутен съюз на държавите-членки на ЕО става първостепенна цел на  политиката на Общността. Това реално е следващата логична стъпка след изграждането на общ пазар и обща селскостопанска политика . 

Създаването на икономически съюз означава, че държавите-членки първоначално координират своята национална икономическа политика, а на следващия етап престават да следват независима икономическа  политика, т.е. икономическата политика е на равнище Европейски съюз. Създаването на икономически съюз премахва изкривяванията на свободната конкуренция и  помага  за изграждането на един наистина единен пазар.

Икономическият и валутен съюз се основава на четирите фундаментални принципа на отворения пазар:

Той предполага  един интегриран пазар, в рамките на който пазарната конкуренция води до оптимално разпределение на ресурсите, повишаване на благосъстоянието и  икономически растеж.  Но съществуването на отделни национални парични единици, чиито валутен курс се променя може да наруши интеграционния процес.  Това може да бъде илюстрирано със следния пример: да предположим, че валутния курс между немската марка и британската лира е 2 марки = 1 лира. Разходите за производство на стоката Х в Германия е 3 марки, а във Великобритания е 1 лира.Тези обстоятелства ще блогаприятстват износа на стоката  от Великобритания за Германия. Ако обаче немската марка се девалвира и курсът е 4 марки =1 лира,  то тогава цената на стоката Х в Германия ще бъде 3марки= 0,75 лири , а във Великобритания – 1 лира= 4 марки. Това положение ще облагоприятства износа на стоката Х от Германия за Великобритания.

Проблемите, които обикновено произтичат при прилагането на първия метод са свързани с неспособността на някои от държавите членки на удържат на вътрешния натиск за девалвиране на националната парична единица, което може да бъде пагубно за жизнеността на цялата система.

При втория метод се изисква пълна ангажираност на държавите- членки към целите на валутния съюз , което пък води да загуба на национален суверенитет в тази област. Европейската интеграция има опит с прилагането и на двата метода. Изграждането на валутен съюз преминава през първоначалния етап на поддържане на фиксирани курсове между валутите на държавите-членки и впоследствие въвеждане на единна валута.

Бретън Уудската система
Бретън Уудската система  на фиксирани  валутни курсове,създадена през1944г.и контролирана от Международния валутен фонд,  просъществува до 1973г. Тази система гарантираше стабилността на валутните курсове в международните икономически отношения на основата на няколко принципа:
• фиксиране на валутните курсове на националните парични единици по отношение на американския долар с допустими граници за колебание от +/- 1%;
• конвертируемост на долара в злато с фиксирана цена 35,0875 долара за унция;
• възможност /малко използвана на практика/ за преразглеждане на обменните курсове, свързана с  инфлационни разлики и   конкурентоспособността на икономиките на страните от системата.
В края на 60-те години се появиха първите пукнатини в Бретън Уудската система. Разширяването на разходите на САЩ в чужбина предизвика нестабилност на международните пазари. В много страни зачестиха кризи на платежния баланс, водещи към спекулативни атаки и девалвации. Крахът на Бретън Уудската система не настъпи внезапно. Бяха направени опити за нейното спасяване – на 18 декември 1971 г. беше сключено споразумение за нови паритети между валутите и границите на колебание по отношение на долара бяха увеличени на +/- 2,25%.  Валутният риск при тази нова ситуация се стори твърде висок на държавите от Европейската общност. Имаше вероятност да бъдат дестабилизирани две важни области на икономическата интеграция – свободното движение на стоки, малко след въвеждането на митническия съюз през1968 г. и общата селскостопанска политика, която трудно можеше на бъде приспособена към валутните колебания. На 1 януари 1971г. - само няколко месеца преди окончателното срутване на Бретън Уудската система с обяваването на  15 август 1971г. от американския президент Никсън за премахване на конвертируемостта на долара към златото, шестте страни членки на ЕО лансират програмата за изграждане на икономически и валутен съюз. На международно равнище, Бретън Уудската система завършва своето съществуване през март 1973 г., с преминаването към плаващи валутни курсове.

Валутен риск

Ако валутите се колебаят напълно свободно или в рамките на определени граници , то всеки икономически оператор, който притежава чужда валута или ценни книжа в чужда валута е подложен на валутен риск, който се дължи на несигурността на развитието на курса на тази чужда валута към националната парична единица. Да се представим следната ситуация - една италианска фирма сключва договор за износ на стоката Х в Германия с доставка и заплащане в германски  марки след шест  месеца. Да предположим, че стоката струва 2000 германски марки.  Печалбата на италианската фирма много силно ще зависи от  курса италианска  лира/германска марка след шест месеца. Ако италианската лира се обезцени през този шестмесечен период- например в началото на периода курсът е 100 лири равни на 1 марка, а в края 120 лири равни на 1 марка, то италианската фирма ще получи срещу своите 2000 германски  марки 24000 италиански  лири. Ако обаче италианската лира повиши през този период своя курс към марката например 90 лири равни на 1 марка, то фирмата ще получи срещу 2000 немски марки 18000 лири.  За да се избегне валутния риск е обичайно да се сключи споразумение с банка. В този случай банката носи валутния риск, но тя от своя страна също се опитва да го избегне като осъществява операции, свързани с разликите между текущия валутен курс и очаквания валутен курс след шест месеца. Тези операции от своя страна оказват влияние върху лихвените проценти.

Първи опит «змия в тунела» - През 1969 година ЕК подготви т.н. доклад Бар, в който бяха обосновани необходимостта и рационалността от създаването на пълен икономически и валутен съюз. През декември същата година  на среща на държавните и правителствените глави на държавите-членки на ЕО беше взето решение за ангажирането им в изграждането на икономически и валутен съюз. Беше създаден специален комитет под председателството на Пиер Вернер, тогавашен министър- председател на Люксембург със задача да подготви конкретни предложения. Въз основа на предложенията на този комитет , през  1971 година Съветът на министрите прие програма за поетапното изграждане на икономически и валутен съюз. Централно място в програмата заемаше т.н. "змия в тунела" - договореност за сближаване на курсовете на валутите на държавите-членки една към друга, поддържайки съвместно тяхната стойност  по отношение на щатския долар. Програмата предвиждаше и целенасочени усилия за координиране на националните икономически политики . Така програмата имаше за цел успоредното изграждане на икономически и валутен съюз.

През 1977 г. Рой Дженкинс, тогавашният председател на ЕК в своя лекция в Европейския университет във Флоренция издигна апел за подновяване на опита за изграждане на икономически и валутен съюз. Макар и скептично, тази идея беше приета и през 1978 г. беше взето решение за създаване на нов валутен механизъм, подобен на предишната валутна "змия". Той ,обаче, беше по-гъвкав от своя предшественик, позволявайки по-широки граници на колебания на отделните валути и предвиждаше създаване на нова европейска парична единица ЕКЮ -  ЕCU /European Currency Unit/ . Стойността на екюто трябваше да се формира в съответствие с кошница от националните валути на държавите- членки и да бъде използвано в сделките в рамките на европейската валутна система. Всяка държава-членка на ЕО трябваше да създаде резерв от екю, депозирайки 20% от златните и 20% от резервите си в чуждестранна валута в Европейски фонд за валутно сътрудничество /EMCF- European Monetary Cooperation Fund/.

Този проект за създаване на европейска валутна система получи подкрепата на Франция, ФРГ, Бенелюкс и Дания. След първоначални колебания, Италия и Ирландия също се присъединиха към системата. Така европейската валутна система стана реалност и тя се оценява като първия съществен успех в историята на изграждането на икономическия и валутен съюз.  Европейската валутна система инкорпорира успешно  испанската песета - през юни 1989 г., братанската лира-стерлинга- през октомври 1990 , португалското ешкудо - през април 1992 г. По-късно  към  нея се присъединиха австрийския шилинг - през 1995 и финландската марка - 1996г. 

Оптимална валутна зона

Стандартната теория за оптималните валутни зони определя икономически критерии, които членовете на един валутен съюз би трябвало да изпълняват за да се постигнат максимални ползи при минимални разходи. Необходимо е да се подчертае, че изпълнението на тези критерии не е на практика condicio sine qua non за създаването на валутен съюз.

Обобщени критериите за оптимална валутна зона означават, че страните, които я формират трябва да имат висока степен на икономическа хомогенност. Хомогенността  обичайно се оценява чрез три основни показателя: обем на търговията между държавите участничики, интензивност на мобилността на работна сила и капитали и степен на синхронизация на бизнес цикъла.  Ако тези три показателя имат високи стойности , то може да се заключи, че степента на хомогенност между съответните страни също е висока и че те могат благополучно да изградят валутен съюз. Основният проблем при оценката на хомогенността  в същност  е, че няма точен ориентир за оценка на стойностите на изброените показатели, за да се вземе правилното решение дали те са високи, нормални или ниски.

Прегледът на тези показатели за държавите членки на ЕС показва следното:
• Обемът на  търговията между държавите членки е висок, което означава, че техните икономики са интегрирани и взаимнодопълващи се. В ЕС отношението между вътреобщностната търговия /взаимната търговия между държавите членки/ и БВП на ЕС е 17 % . Този показател е сравнително висок, но има потенциал за неговото повишаване с въвеждането на еврото.
• Интензивността на движението на капитали между държавите членки е висока. Езиковите и културни различия, обаче, влияят отрицателно въърху интензивността на движение на работната сила, която все още остава сравнително ниска.
• Според изследвания, проведени в ЕС съществува значителна синхронизация  на бизнес цикъла между държавите членки с изключение на Великобритания. Смята се, обаче, че валутният съюз неминуемо ще води до по-голяма синхронизация.

Следователно,  държавите членки на ЕС изпълняват само някои от критериите за оптимална валутна зона.  Това не означава на практика, че те не е трябвало да създават икономически и валутен съюз. Според теорията за оптималните валутни зони, ако критериите не са изпълнени преди създаването на валутния съюз, те постепенно се постигат  по време на неговото функциониране.

Екю не притежаваше характеристиките на типична парична единица, както поради своята вътрешна структура, така и поради функциите, които изпълняваше.

Люкс. франк е равен по стойност на белг.франк.  

Стойността на екюто се променя в съответствие с претегления тренд на курсовете на валутите от "кошницата" и като цяло е по-стабилна в сравнение със стойността на всяка национална валута от "кошницата" взета отделно.  Разменната стойност на екюто в национална валута е равна на сумата на разменните стойности на величините, които съставляват екюто. Разменните стойности на екюто в национални валути се изчисляват ежедневно от EК и се публикуват в "Официален вестник" - Official Journal of the European Communities " серия С.

Екюто  изпълняваше само частично класическите функции на истинска парична единица: например, тъй като то не съществуваше самостоятелно ролята на резервна валута се изпълняваше предимно от немската марка.

Европейската валутна система , /както преди това и "змията"/, съдържа интервенционен механизъм, основан на мрежа на паритетите. Максималното отклонение между две валути не трябва да надминава 2,25% и централните банки са задължени да интервенират, когато тези граници бъдат достигнати. По-широки отклонения /6% / бяха предвидени за испанската песета , британската лира, по-късно за португалското ешкудо. Валутната интервенция на страните-участнички е задължителна, когато са достигнати полетата на колебания /т.е. когато курсовете са над или под 2,25% по отношение на определения ориентировъчен курс между съответните валути/.

Срокът на краткосрочната финансова помощ е три и половина месеца. След изтичането на срока, помощта която може да ползва съответната страна се удвоява. Изплащането на заемите може да се осъществява наведнъж, когато съответната централна банка бъде в състояние да извърши това - т.е. когато има положителен баланс в екю. Размерът на кредитите за краткосрочна подкрепа на валутите е 14 млрд.екю. Размерът на кредитите за средносрочна финансова помощ е също 14 млрд. екю, но нито една държава-членка не може да разполага с повече от 50% от този таван т.е. 7 млрд.екю. Тези средства са консолидирани в единен фонд.

През 1985 година бяха приети редица разпоредби за улесняване използването на екюто в операциите между централните банки:

От 1987 година един път годишно се извършва общ преглед на икономическите и валутните резултати на държавите-членки в рамките на Валутния комитет. Това колективно наблюдение , което се основава на сбор от показатели / лихвен процент, тепм на инфлация, равнище на безработицата, състояние на платежния баланс и т.н./ позволява да се вземат необходимите решения за предотвратяване на сериозни аномалии.

Най-общо европейската валутна система показа значението на колективната дисциплинираща рамка, която тя установи. В твърде неблагоприятна международна среда - втория петролен шок в началото на 80-те години, спекулативните колебания на долара, борсовата криза през 1987 и т.н., европейската валутна система задоволително изпълни своята главна цел - установяване на тясно сътрудничество, водещо към създаване на зона на валутна стабилност в Европа. Заставяйки държавите-членки  да се съобразяват с установената дисциплина на валутните курсове, европейската валутна система направи съществен принос в борбата срещу инфлацията. Тя подпомогна и процеса на сближаване на лихвените проценти.

2.  Етапи на изграждане на ИВС

На 27 юни 1989 г. в Мадрид  и на 8-9 декември същата година в Страсбург, Европейският съвет разгледа плана "Делор", изготвен от управителите на централните банки на държавите-членки под председателството на Жак Делор - тогавашен председател на ЕК. Планът "Делор" предвижда изграждане на  икономически и валутен съюз на три етапа.

Целта за осъществяване на икономически и валутен съюз беше потвърдена и от Договора от Маастрихт и Договора от Амстердам. Въпреки, че създаването на икономически и валутен съюз трябва да се разглежда като единен процес, все пак за достигането на крайната цел Договорът от Маастрихт предвижда преминаването през три основни етапа с  конкретни срокове. Определянето на конкретни дати за преминаване в отделните етапи е особено важно, тъй като създава убеденост и увереност, че поетият от държавите-членки ангажимент ще бъде изпълнен, засилва позицията на правителствата при определяне на вътрешната икономическа политика и принуждава колебаещите се страни да последват примера на страните с най-добри резултати. Най-общо, валутният съюз предвижда създаване на обща валута на държавите-членки, създаване на Европейска централна банка и провеждането на обща валутна политика. Според Договора от Маастрихт изграждането му  се осъществи на три етапа:

Първият етап започна на 1 юли 1990 г. с влизането в сила на директивата за пълното либерализиране на движението на капиталите вътре в Общността. Основни цели на този етап са по-голямо сближаване на икономическата политика и по-тясно сътрудничество между централните банки.

Въпреки че   всички държави-членки на ЕС  отбелязаха напредък в изпълнението на критериите за членство във валутния съюз особено що се отнася до намаляването на темповете на инфлация и на лихвените проценти, много от тях ще трябваше да  положат допълнителни усилия,  за да намалят държавния дълг и бюджетния дефицит.  По тези показатели първоначално отговаряха  на изискванията само Люксембург, Ирландия и Дания които се справиха с бюджетния дефицит през 1996 г. Другите държави-членки предприеха специални оздравителни  мерки, за да се подготвят за членство в  икономическия и валутен съюз.

Белгия 1,4 5,7 - 2,1 122,2 - 4,7

От началото на последния трети етап на изграждането на икономическия и валутен съюз ЕС се въвежда  единна валутна политика и единна валута - евро  Решение за името на европейската парична единица беше взето от Европейския съвет в Мадрид през декември 1996. Създадена и нова институция - Европейска централна банка , която  замества Европейския валутен институт . Седалището на  Еврипейската централна банка е във Франкфурт. Европейската централна банка заедно с централните банки на държавите-членки  образуват Европейската система от централни банки.  Европейската централна банка и националните централни банки не могат да получават инструкции от правителствата или от институциите на ЕС. Всички централни банки, включително и тези на страните, неучаствуващи в единната валутна политика са членове на Европейската система от централни банки от началото на третия етап. Основна цел на системата е да поддържа стабилността на цените. Освен това,  на Европейската система от централни банки са възложени следните основни задачи: да определя и да прилага валутната политика на ЕС; да управлява официалните резерви от чужда валута на държавите-членки , да извършва операции по обмен на валута в съответствие с член 109 от Договора; да стимулира доброто функциониране на платежните системи. Европейската централна банка  издава наредби и  взема решения, необходими за осъществяване на задачите на Европейската система от централни банки. Европейската централна банка  има изключителното право да разрешава емитирането на банкноти в рамките на ЕС. Европейската централна банка и националните централни банки могат да емитират банкноти.

Въвеждането на единната  парична единица  се осъществи на практика чрез преминаването през три основни фази:

• Първата фаза  започна още през 1998 г, когато  се взе решение кои държави-членки изпълняват критериите за членство във валутния съюз. Това бяха 11 държави – членки – Германия, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Италия, Испания, Португалия, Финландия, Австрия, Ирландия. Гърция имаше проблеми с изпълнението на критерия за равнище на инфлацията /тя изпълни Маастрихските критерии през 2000 г.и влезе се присъедини към еврозоната на 1 януари 2001г./, а Великобритания, Дания и Швеция пожелаха да на този етап да не участват в еврозоната. 
• Началото на втората фаза на въвеждане на еврото съвпадна с началото на въвеждане на третия етап на икономическия и валутен съюз - 1 януари 1999 г. Неотменимото фиксиране на  размeнните курсове  на валутите на участващите държави и еврото сложи край на съществуващата валутна кошница. От икономическа гледна точка, валутният съюз   започна своето реално съществуване от тази дата, въпреки,че банкноти и монети евро влязоха  в обращение три години по-късно. През тази фаза  разплащанията с евро се извършваха само чрез банкови трансфери, чекове, кредитни карти . Бяха премахнати всички правни пречки за използване на еврото. /Всеки ще може  свободно да използва еврото, но никой няма  да бъде задължаван да го прилага.  Прилага  се известният принцип  " няма принуда, няма забрана"./ За да се осигури необратимостта на фиксираните курсове и функционирането на валутния съюз, валутната политика се основава на еврото.  Беше създадена нова система за междубанкови разплащания  - TARGET system , която  оперира в  евро.
• Третата фаза започна на 1 януари  2002 г., когато в обращение бяха пуснати монети и банкноти евро.  Те бяха в обращение заедно с националните парични единици , които постепенно бяха изтеглени от обращение до 28 февруари 2002 г., въпреки според Договора от Маастрихт това можеше да стане до  края на  тази фаза - 1 юли  2002 г. Това не означава, че от тази дата банкнотите в национална валута напълно загубиха  своята стойност - те ще могат да бъдат обменяни в продължение на известен период в националните банки на държавите-членки срещу евро.

Със започването на третия етап на икономическия и валутен съюз , европейската валутна система беше заменена с нов  обменен механизъм на валутните курсове Този механизъм  свързва еврото и валутите на държавите-членки, които  остават извън  неговата зона – Великобритания, Дания, Швеция.  В специална резолюция Европейският съвет в Амстердам през юни 1997 г. определи целите, принципите и  основните характерни черти на  обменния механизъм . Според тази резолюция, обменният механизъм трябва да  осигури стабилна икономическа среда , необходима за функционирането на единния пазар , така че  той да не бъде застрашен от прекомерни колебания на курсовете на еврото и валутите  на държавите -членки , които не участват в третия етап.  

В съответствие с Договора от Маастрихт първоначално държавите-членки  запазват отговорността за икономическата си политика в рамките на икономическия и валутен съюз. Те обаче са задължени да  действат по такъв начин, че да спазват принципите на отворената пазарна икономика  и конкуренцията , да се отнасят към икономическата политика като към въпрос от съществено значение за ЕС, да осъществяват икономическата си политика, допринасяйки за постигането на целите на Съюза. Именно в тази постановка може да се открие оригиналността на модела на икономическия и валутен съюз на  държавите-членки на ЕС - в същност това е съюз на страни с различия в нивото на развитие, но с общ стремеж да постигнат единни цели.

В съответствие с приетите от Европейския съвет  насоки на икономическата политика, Съветът на министрите  направлява икономическото развитие във всяка държава - членка и в ЕС като цяло и  следи за съотвествието на икономическите политики с приетите насоки. Когато се установи, че икономическата политика на определена държава -членка не е в съответствие с тези насоки, Съветът с квалифицирано мнозинство прави необходимите препоръки на страната.

През третия етап на създаването на икономическия и валутен съюз бюджетните политики на държавите- членки се ограничават от три правила:
• Забранено е предоставянето на кредити от Европейската централна банка или от националните централни банки на държавните власти;
• Забранен е привилегирован достъп на държавните власти до финансовите институции;
• нито Европейският съюз, нито държава-членка са отговорни за изплащането или за  поемането на задълженията на правителствата, на регионалните , местните  или други органи на съответната държава-членка.

Комисията  наблюдава динамиката на бюджета и равнището на държавния дълг в държавите-членки с цел да открива на достатъчно ранен етап грубите грешки. В частност Комисията  следи състоянието на бюджетите и държавните дългове и тяхното съответствие с бюджетната дисциплина - т.е. ще следи съотношението на държавния дефицит към брутния вътрешен продукт  да не надхвърля предвидената стойност от максимум 3% от БВП и съотношението на държавния дълг към брутния вътрешен продукт да не  надхвъря предвидената стойност от максумум 60% от БВП.

Ако държава-членка не изпълнява изискванията, Комисията  изготвя доклад, в който  ще се прави анализ и на други икономически показатели на страната. В съответствие с този доклад и със съображенията на съответната държава-членка, Съветът на министрите  решава дали съществува прекомерен дефицит. Ако се стигне до такава констатация, на съответната държава -членка се правят препоръки за намаляване на дефицита в определен период от време.

Предвиждат се и редица мерки за преодоляване на евентуални краткосрочни икономически проблеми, които могат да възникнат в определена държава-членка. Такива проблеми обикновено са свързани с последици върху платежния баланс на страната. Те имат важно значение за Общността като цяло , защото биха могли да принудят държавата-членка да прибегне до протекционистични мерки, които са в противоречие с принципа на свободната търговия, залегнал в Римския договор.  Ето защо общностното законодателство  предвижда специални мерки, които трябва да бъдат предприети, както от въпросната страна, така и от институциите на ЕС, за да се справят с проблемите без да нарушават функционирането на единния пазар.

Необходимостта от още по-тясна координация на националните икономически политики  доведе до  съгласуването на т.н. Пакт за стабилност и растеж, чиито механизъм беше приет през декември 1996 г.  от Европейския съвет в Дъблин. Неговата основна цел е осигуряване на  необходимата финансова и данъчна дисциплина  на държавите - членки, участващи в ИВС и избягване на възможни  неравновесия след изграждането  му.  Пактът предвижда  превантивна система за  идентифициране и коригиране на бюджетните проблеми  преди да бъде достигнат 3%-ния праг   и на серия от правила, които да предпазят държавите-членки от увеличаване на бюджетния дефицит.  Предвидените от Договора от Маастрихт   процедури за  надзор, бяха на практика заздравени и усъвършенствани чрез Пакта за стабилност и растеж.  В съответствие с пакта, държавите - членки подготвят програми за стабилност , които ежегодно ще се актуализират.  На пракитка, държавите-членки поемат задължението да предприемат мерки за стабилност при съществуването на риск от  нарастване на бюджетния дефицит. Ако държава -членка не предприеме необходимите мерки ,  Съветът на министрите може да наложи санкции . Санкциите ще се изразяват в изискване на депозит  равен на 0,2 % от БВП и  допълнително 0,1% от БВП за всеки пункт на превишаване на прага на допустимия  3% дефицит. Горната граница за тази депозит е 0,5% от БВП. Ако в рамките на две години държавата-членка не осъществи препоръчаните мерки, депозитът се превръща в глоба.   Основната критика, отправяна към Пакта се състои в неговото концентриране върху стабилността на бюджета и недостатъчното внимание на мерки за осигуряване на растеж.  

Несъмнено процесът на създаване на икономически и валутен съюз е  сложен и противоречив. Неговото осъществяване  се нуждае от широк политически консенсус между  държавите-членки на ЕС. Ясно е, че изграждането на  този съюз изправя европейската интеграция пред голямо предизвикателство.  Изпълнението на критериите за членство налагат редица жертви , свързани със строгата бюджетна дисциплина,  все още продължава дискусията за потенциалното създаване на  Европа на различни скорости и  за взаимоотношенията между държавите в зоната на еврото и извън нея,  разширяването на ЕС също поставя редица въпросителни, свързани с  успешното осъществяване на  този амбициозен проект. Въпреки, че се очаква началните условия в периода на въвеждане на еврото да бъдат добри- ниска инфлация, по-висок растеж,  съществува необходимост от структурни реформи, без които има опасност от намаляване на растежа , още по-голямо увеличаване на безработицата и политически натиск за използване на традиционните инструменти на националната монетарна политика включително девалвация. Като недостатъчна се  оценява подготовката на банките,  фирмите и особено на държавната администрация .

Едновременно с това изграждането на икономическия и валутен съюз би водело до редица положителни  резултати: независимата  Европейска централна банка ще гарантира ниска инфлация; еврото ще създаде по-голяма сигурност за деловите среди и ще заздрави единния пазар; ще бъдат намалени разходите по сделките  и според предварителни проучвания спестените средства ще възлязат на 0,5% от БВП на ЕС; очаква се единната валута да ускори растежа и да привлече чуждестранни инвестиции.

4. Икономическият и валутен съюз – предизвикателствата пред ЕС

Съмненията относно изграждането на валутен съюз в Европа  изчезнаха. И политици, и анализатори обръщат поглед към бъдещето на еврото, което все още крие много неизвестни. В същност два въпроса са особено важни в тази посока:

Историята на европейската интеграци е пълна с примери за успешни икономически проекти и пропаднали опити за политическо обединение. Достатъчно е да си припомним от една страна създаването на Европейската общност за въглища и стомана непосредствено след Втората световна война, изграждането на Европейската икономическа общност и по-късно на успешното функциониране на единния пазар и от друга, неуспешната Европейска политическа общност .

Очевидна е обаче необходимостта от тясна взаимосвързаност между осъществяването на икономически проекти и политическото им гарантиране. Достатъчно ли е то в процеса на изграждане на ИВС и ще гарантира ли безпрепеятственото му функциониране ? Някои учени /Волфганг Веселс/  виждат четири възможни модела за взаимодействието ИВС и политическата интеграция.

При дискусиите на тези модели преодладава мнението, че ИВС  ще функционира ефикасно и че постепeнно ще се оформи нещо като икономическо правителство, в което ще бъдат гарантирани взаимното участие и  нарастваща стабилност.  Съдбата на ИВС ще зависи много силно от редица политически въпроси: влизането в сила на Договора от Ница, решенията на МПК през 2004 г., разширяването на ЕС. 

Разширяването на ЕС и неговата връзка с успешното функциониране на еврото:
Съвсем естествено разширяването на ЕС рефлектира върху съдбата на ИВС, тъй като пълноправното членство в ЕС  предполага и бъдещо участие в ИВС. Не се очаква новоприетите държави -членки да се присъединят веднага към ИВС - те вероятно  ще участват първоначално в  европейската валутна система и в европейския  механизъм на валутните курсове. В същност, ако се следват исторически етапите на европейската интеграция, то предпоставка  за участието  в ИВС е пълното участие в единния пазар , т.е. пълното осъществяване на четирите свободи на движение на стоки, услуги, хора и капитали.  Държавите-кандидатки за членство трябва преди всичко да  осъществят пълна пазарна интеграция във всички сфери , а не само да изпълнят Маастрихтските  критерии. Икономисти от страните -кандидатки, правят следните прогнози за етапите на вклюването им в ИВС:

1. Пълна интеграция в единния пазар -  комплексните задачи на хармонизацията на законодателството, изграждането на ефективно функциониращи институции, прилагането на европейските стандарти, реформата на  публичната администрация и постепенното въвеждане на общите политики е трудно осъществимо в много кратки срокове. От друга страна, въвеждането на дълги преходни периоди не е в интерес на интегрирането на страните в единния пазар. Очаква се пълната интеграция на държавите - кандидатки от първата вълна  в единния пазар да се осъществи между 2004 и 2006 г. 
2. Постепенно изпълнение на  Маастрихтските критерии -  Според прогнозите, изпълнението на Маастрихстките критерии от държавите кандидатки за членство от първата вълна  ще се осъществи около 2006 г.,  въпреки, че е много трудно да се предвиди продължителността на този етап.  Тук не бива да се изключва вероятността за по-голямата му продължителност, ако либерализацията  при участието в единния пазар  се окаже тежък  товар за икономиките на страните - кандидатки.  Дискутира се и отражението върху  бюджета на тези страни на вноските в бюджета на Общността, изискването на съ-финансиране  и т н.  Всичко това би могло да удължи срока за достигане на стриктното изпълнение на Маастрихтските критерии.  Тук следва да се посочи, че на практика протичането на  двата етапа ще се осъществява паралелно  във времето и ще  зависи от конкретните  резултати и възможности на всяка страна-кандидатка.
3. Присъединяване  към ИВС  след 2006 г. - Подготовката  за въвеждането на еврото и  изтеглянето на нациналните валути вероятно ще трае  2-3 г. в  СЦИЕ.  Подготовката на търговските банки  , на фирмите и на цялото общество е твърде важен стадий в пълноценното включване в ИВС.

Ще се сбъднат ли тези прогнози, кои държави-кандидатки ще успеят най-бързо и най-ефективно да се подготвят за членство в ИВС ,  ще   покаже бъдещето.  Има обаче няколко  извода, които се налагат и са важни за  осъществяването на подготовката за участие в ИВС:

- Участието в ИВС не трябва да бъде изкуствено осъществено действие, а естествен резултат от икономическото интегриране с останалите държави-членки.
- Само икономически силни държави биха били способни да се справят с неограничената конкуренция  на един голям пазар.  Приемането на  слаби и неукрепнали икономики би изисквало постоянна финансова помощ от ЕС , което не е реалистично на практика.
- Критериите за участие в ИВС ще стават все по-строги , като се има предвид Пакта за стабилност, новия механизъм на валутните курсове със страните-членки, които не участват в ИВС, координацията на икономическите политики , данъчната хармонизация и т.н. . В ИВС ще бъдат приемани държави, които изпълняват критериите  от Маастрихт не само в момента на тяхното включване , а  имат  доказан икономически потенциал да поддържат строгата дисциплина. Те ще трябва да изпълняват изисквания в много по-разширен и задълбочен вид  от сегашните конвергентни критерии.
 
Постигането на членство в ЕС, не означава автоматично участие на новите държави-членки в еврозоната. Ето защо страните-кандидатки концентрират своите усилия  в периода на предприсъединителната подготовка  предимно върху изпълнение на Копенхагенските критерии и да се стремят към реално икономическо сближаване с държавите-членки на ЕС. Концентрацията само върху Маастрихтските критерии в периода на подготовка за членство в ЕС може в някои случаи да затрудни страните-кандидатки в постигане на  икономическо сближаване. В същност за страните-кандидатки е важно да постигнат не само номинално сближаване чрез изпълнение на Мастрихстките критерии, но преди всичко достигане на сегашните държави-членки по отношение на развитие на реалната икономика и на равнището на доходите.  Естествено преди да могат да се присъединят към еврозоната новите страни кандидатки трябва да изпълнят Маастрихтските критерии включително най-малко две години техните парични единици да участват във валутния механизъм без девалвации и напрежение. 
 Включването на  страните-кандидатки в еврозоната практически ще протече през три етапа:
• членство в Европейския съюз
• участие  в механизма на обменните курсове /минимум две години/
• членство в еврозоната

Пред страните-кандидатки стоят три съществени предизвикателства ,  с които трябва да се справят , за да могат да участват пълноценно в еврозоната:

Така естествено се достига и до въпроса за глобалната икономическа сигурност , до изискванията за по-стриктни международни правила на играта и кодекси за поведение . Кризата на световната финансова система  направи много актуална и дискутирана идеята на Жак Делор  за създаване на  Съвет за икономическа сигурност.  Инициативата на  Делор не цели създаване на орган с управленчески функции, който да налага своите решения на правителствата.  Според Жак Делор" Съветът за икономическа сигурност ще бъде  школа за  посрещане на глобализацията и ще намира прагматични решения за предсказване и предотвратяване  на заплахата от  кризи .  Придобиването на опит  в бързо променящия се свят ще даде по-добри резултати, отколкото рутинното мислене на някои и коментариите на други, които седнали удобно в своите кресла гледат големия световен стадион. "  Не случайно  вече все по-често се говори дори за "световно икономическо правителство", а Европейският парламент призова за създаването на международни институции за регулиране и надзор.  Трудно е да се каже дали тази смела идея ще получи скоро някакво развитие.  А по-малко смели ли бяха идеите за изграждане на самата Европейска общност или  на валутния съюз ?