Правна рамка и транзакционни разходи

В контекста на теоремата на Коуз правната система е необходима като инструмент за справяне с негативните външни ефекти в ситуациите, когато транзакционните разходи за разпределение на имуществените права по децентрализиран път са забранително високи (например при голям брой потенциални участници в преговорите) (Coase, 1960, с.18). Т.е. държавата, подобно на фирмата (Coase, 1960, с.17 нарича държавата “специален вид суперфирма”), е решение в случаите, когато пазарните транзакционни разходи са твърде големи. Така ТР се явяват икономическо обяснение едновременно на съществуването на фирмата и държавата като алтернативни на пазара координационни решения²³.

Приложението на един или друг режим следва да се основава на икономическата ефективност²⁵. В разгледания по-горе пример, онагледяващ теоремата на Коуз, имплицитно бяха презюмирани права, защитени с разрешителен режим – собствениците им можеха да ги прехвърлят чрез договаряне и така да се стигне до икономически ефективното решение. Но Теоремата на Коуз е в сила само при пренебрежимо малки транзакционни разходи за договаряне. В реалността, както беше показано, въвеждане на разрешителен режим и осланяне на механизма, описан от Коуз, невинаги ще доведе до желаните резултати поради високите разходи по сделките. По-подходящ в този случай би бил режимът на обезщетение (Coleman, 1984). Така, при условие че правата върху реката са дадени на рибните ферми, предприятието ще е в състояние да наруши тези права, без да се налага да извършва забранително високите транзакционни разходи за преговори, и впоследствие да заплати обезщетение на рибопроизводителите. Веднага възниква обаче въпросът за размера на дължимото обезщетение. Ако то бъде приравнено на пълната стойност на щетата за развъдниците (общо 3 млн. лв.), тогава за предприятието по-евтиният вариант би бил изграждането на пречиствателна станция (2 млн. лв.), което е общоикономически неефективното решение в сравнение със закупуването на филтри на обща стойност 1,4 млн. лв. При положение че законодателят има информация за разходите на фермите за избягване на щетите, но не познава разходите на предприятието, той може да постигне ефективния резултат с най-голяма сигурност, ако предостави правата за ползване на реката на развъдниците и ги защити с дължимо обезщетение в размер на цената на филтрите (Kirstein, 2004). Така демонстрираната аргументация има малко общо с познатия от правото принцип - щетите да бъдат заплащани от причинителя, макар в случая да се стига до еднакъв резултат²⁶.

Ето защо като ориентир при структурирането на имуществените права на теоретично ниво се използва критерият на Калабрези, според който имуществените права и тяхната защита трябва да бъдат формулирани така, че сумата на първичните, вторичните и третичните разходи да се минимизира (срв. с Kirstein, 2004). На основата на този принцип Калабрези формулира по-късно своята теория за отговорността за случайни щети. Минимизирането на „сумата на разходите, причинени от инциденти, и разходите за предотвратяване на инциденти”, се постига според него, ако за щетите от инцидента се държи отговорна страната, която е можела да го предотврати с най-малки разходи. Ако например шофьор причини на пътя инцидент, като нанесе щети в размер на 300 лв., и причината е, че не е сменил спирачките на колата си на цена от 100 лева, то той трябва да бъде задължен да плати щетите. Тогава стимулите ще бъдат такива, че водачите ще сменят своите спирачки навреме, тъй като за тях това ще е по-евтиният вариант, отколкото да заплащат за последствията при инциденти. В същото време за обществото като цяло това ще е най-ефективният вариант, защото в горния случай ще бъдат спестени ресурси на стойност 200 лв.: шофьорът ще заплати 100 лв. за нови спирачки, но няма да бъдат нанесени вреди в размер на 300 лв. (Veljanovski, 2006, с.38-39).

По-нататък в рамките на направлението „икономика и право” се прави сравнителна оценка на различни институционални решения, свързани със защитата на правата на гражданите. Така например предвиждането на извънсъдебно споразумение като способ за решаване на правни конфликти води след себе си определени икономически обосновани последици. Макар основната идея на споразумението да е намаляване на третичните разходи (чрез евентуално избягване на съдебен процес), при непостигане на съгласие и решаване на спора отново пред съда третичните разходи всъщност ще са се увеличили. Но споразумението може да се отрази и на първичните разходи. Знаейки предварително, че е предвидена възможност за споразумение, а с това и за постигане на по-ниска очаквана цена на престъплението в сравнение със законовата санкция, престъпникът ще бъде стимулиран да извърши повече противозаконови деяния, а с това в обществото ще бъдат неефективно изразходвани повече ресурси. От друга страна, допускането на възможност за споразумение, където жертвата има влияние върху изхода и с това върху размера на компенсациите, може да доведе до намалена предпазливост (спестяване на разходи по необходимата грижа за опазване собствеността) и с това отново до увеличаване на неефективното приложение на ресурси (Kirstein, 2004).

Резервираност от правнофилософска гледна точка към подхода на направлението „икономика и право” предизвиква завоалираната идеологическа натовареност на използваните основни икономически концепции. Допускането, характерно за съвременната микроикономическа теория, че междуличностното сравнение на полезността може да се осъществява единствено на база изявените чрез готовността за плащане предпочитания, е проблематично. Така едно благо винаги ще бъде пазарно оценено по-високо от този, който разполага с повече средства да го закупи, въпреки че вероятно би донесло повече субективна полезност на някого, който не разполага с достатъчно средства. Продължението на тази логика е, че ефективно е състоянието, при което богатите получават повече, тъй като сигнализират по-висока полезност на дадено благо за тях чрез по-голяма готовност за плащане (утилитаристката концепция за ефективност – неизменната, макар и имплицитна основа на икономическата мисъл и днес – гласи, че ресурсите трябва да бъдат разпределени така, че да се максимизира общата полезност в обществото). Ако горните идеи се възприемат в правото – следвайки принципа на Познър, съдебните решения или правните норми да уподобяват действието на пазарите – резултатът би бил правна рамка, която допринася за непрекъснато увеличаване на разслоението: заможните индивиди биха получавали допълнителни права върху ресурси, правейки тази възможност още по-вероятна в бъдеще поради нарастналото си благосъстояние. Разбира се, подобно представяне на фактите е доведено до крайност от противниците на икономическия подход: не е задължително тези, които са в състояние да платят повече за дадено благо (право), действително да предложат по-висока пазарна цена за него – никой не би изразходил за правото повече, отколкото то би му донесло като ползи, а ползите може да са по-големи за страна с по-ограничени възможности за плащане. Т.е. процесът на напрекъснато акумулиране на богатството в ръцете на най-заможните, няма да се състои непременно. Но моралната съпротива, която приложението на принципа на икономическата ефективност предизвиква в някои ситуации на разпределение на оскъдни ресурси (например единствената чаша вода в пустинята да бъде предоставена на този от няколкото изгубили се туристи, който е в състояние да плати най-много за нея или в аналогичния случай на разпределение на рядко животоспасяващо лекарство) ограничава областта на приложение на препоръките по линия на икономическия анализ на правото (Coleman, 1984)³¹. От тази гледна точка, тъй като правото отразява по-скоро (изменящи се) обществени предпочитания (представи за справедливост), а промените в законите, веднъж приети, често водят до налагането на нови предпочитания, то се явява обект на изследване на други социални науки, обясняващи формирането на самите предпочитания (вж. Edlin, 2000; Mackaay, 2000).