Или каква е библейската истина за управлението и функционирането на църквата? Необходимостта от богословски анализ на книгата „Директно към пастирите”
Изтегляне 388.02 Kb.
|
| АНАЛИЗ НА КНИГАТА „ДИРЕКТНО КЪМ ПАСТИРИТЕ” ОТ ФРАНК ВИОЛА
ИЛИ КАКВА Е БИБЛЕЙСКАТА ИСТИНА ЗА УПРАВЛЕНИЕТО И ФУНКЦИОНИРАНЕТО НА ЦЪРКВАТА? Необходимостта от богословски анализ на книгата „Директно към пастирите” възникна заради объркването, което се наблюдава сред част от нейните читатели. Със своето послание авторът Франк Виола застава срещу злоупотребата с власт и господаруването на някои църковни водачи. Това е морална позиция, която всеки здравомислещ християнин би подкрепил. Сериозен проблем и голяма опасност обаче възникват, когато опитвайки се да аргументира своята теза Виола стига до пълно отрицание на позициите на власт и авторитет в църквата. Според него властта била дадена от Христос на цялата църква и тя функционирала чрез самоуправлението на всички вярващи. С основание Франк Виола може да бъде признат за голям идеалист. За съжаление част от неговите идеали са навлезли дълбоко в сферата на утопията, защото са лишени от солидна богословска основа. С тревога се налага да констатираме, че библейската аргументация в книгата „Директно към пастирите” е поднесена крайно едностранчиво и тенденциозно. Този сериозен недостатък, заедно с невярните твърдения на автора относно значението и употребата на определени гръцки думи в новозаветния текст, подвеждат някои от читателите му към следване на утопични възгледи, а в отделни случаи дори стават причина за бунт и разделения в църквите. Именно за да бъде представена тази липсваща в книгата, но изключително важна и балансираща информация са написани следващите редове. I. ВЛАСТ И АВТОРИТЕТИ В ЦЪРКВАТА. Нека да започнем нашия анализ с твърдението на Франк Виола относно властта в църквата. Той пише: „Гръцката дума за „власт” е exousiа. Братя, може да четете Новия завет от началото до края и никъде няма да намерите тази дума exousia в контекст, където един вярващ в Христос има exousia (власт) над друг вярващ! Никога няма да откриете това в Новия завет. То просто не е там.” Това негово категорично твърдение дори при бегла проверка се оказва абсолютно невярно! Последвали призива на Франк да четем Новия Завет от началото до края, откриваме точно тази гръцка думичка и то използвана в контекста „вярващ в Христос да има власт над друг вярващ” поне на две места. И в двата случая е употребена от апостол Павел (виж старогръцкия текст в Дословния превод на Новия завет и Старогръцко-българския речник). Първо, във 2 Коринтяни 10:8 „Защото, ако бих се похвалил малко повечко с нашата власт (exousia), която Господ даде за вашето назидание, а не за събарянето ви, не бих се засрамил.” Тук ап. Павел не се срамува да изтъкне, дори да се похвали, с властта, която Господ му е дал за изграждането на вярващите, защото за него тя е нещо съвсем нормално! Второто място, където откриваме въпросната дума е в същото послание – 13:10 „Затова, докато отсъствам, пиша това, така че когато съм при вас, да не се отнеса строго според властта, която ми е дал Господ за назидание, а не за събаряне.” Отново апостолът се позовава на позицията си на власт и авторитет дадена му от Господ, използвайки същата гр. дума exousiа (власт) - 1849 (номерация на Стронг). Тя е предназначена за назидание, за изграждане на църквите и вярващите. Това е власт над тях (а не над демоните), която е необходима, за да се опази здравото учение, както и моралът и редът в църквите. Разбира се, тази позиция на власт в никакъв случай не дава право на поставените в нея да господаруват над вярващите. Всяка подобна злоупотреба може да доведе до трагични последствия. Нейното непризнаване и незачитане от страна на вярващите обаче, е също така тежка злоупотреба с постановения от Бога ред, водеща до хаос, бунт, лъжеучения, разделения и в крайна сметка – осъждение. Налага се да уточним. Нормалният подход на църковните водачи е с любов и нежност да се грижат за поверените им вярващи. Смирено и със себеотрицание да носят по-големия товар от служението, слугувайки на всички – Марко 10:42-45. Има обаче редица случаи, при които същите „слуги на всички”, в качеството им и на водачи, са длъжни да отправят строго изобличение, да настояват навреме и без време или да наложат дисциплинарно наказание. Объркването на някои вярващи, прочели книгата на Франк Виола, произлиза от това, че в нея са цитирани предимно онези библейски стихове, които се отнасят само до едната страна от отговорностите на пастирите – да бъдат пример, служейки на другите. Така, от тенденциозно подбраните стихове, на пръв поглед изглежда, че тезата на автора е вярна - пастирите не притежават никаква власт спрямо вярващите, те само им служат, а всички заедно се самоуправляват. За да възтържествува истината и да отпадне това объркване се налага да бъдат представени многобройните новозаветни текстове, незнайно защо пренебрегнати от Виола, които ясно разкриват другата страна на пастирската функция – надзор и водене на църквата. Позовавайки се точно на дадената му власт ап. Павел (и от името на Тимотей) заявява, че имат готовност да накажат всяко непослушание, щом стане пълно послушанието на вярващите в Коринт – 2 Кор. 10:6. В заключението на това послание пък четем: „...предупреждавам тези, които вече са съгрешили, и всички други, че ако дойда пак, няма да ги пощадя” - 2 Кор. 13:2. Такова предупреждение може да отправи само някой, който има реална власт над друг, в случая ап. Павел над коринтските християни. Те не за първи път четяха подобно предупреждение написано от неговата ръка: „С тояга ли да дойда при вас или с любов и кротък дух?” – 1 Кор. 4:21. Виола обвинява пастирите, че държат в страх християните с претенциите си за дадената им власт, че посредством този страх църковните водачи манипулират и господаруват над вярващите. Няма как да отречем, че съществуват и такива водачи, но можем да бъдем сигурни, че ако те не се поправят ще си получат заслуженото. Ако обаче приемем за правилна крайната позиция на автора би следвало да отправим същите обвинения и към самия апостол Павел и неговия екип, защото относно страха, като проява на респект, последният пише: „Затова се утешихме; и в тази наша утеха още повече се зарадвахме поради радостта на Тит, защото всички вие сте успокоили духа му.... И той още повече милее за вас, като си спомня послушанието на всички ви, как сте го приели със страх и трепет.” - 2 Кор. 7:13,15. Остава ни да си отговорим на въпроса: Какво толкова е утешило, още повече зарадвало, успокоило и довело до още по-голямо милеене към коринтяните? Отговорът е - завареното от Тит правилно отношение на покаяние, включващо послушание, придружено със страх и трепет, изразени и към Божия служител. В този текст за послушание е използвана гр. дума hupakuo - в речника е под номер 5218, за която Франк Виола невярно твърди, че се отнасяла само за покорство на царя, на съдията и на Бога, но не и за послушание към някого в църквата. Такова отношение за вярващите от ранната църква е било нещо съвсем нормално. Те са били учени, че за прегрешенията си не са отговорни само пред Бога, а и пред онези техни настойници, които Той е поставил да ги пастируват и да отговарят за тях. Пастируването включва грижа, обучение, наставление, насърчение, поставяне в подходящо служение, дисциплиниране и др. В тази връзка един пример от живота на ранната църква се откроява над всички останали. Случаят, в който апостол Петър е бил използван като инстумент на Божието осъждение. Почти няма християнин, който да не е изтръпвал, докато е чел и разсъждавал над описаното в Деяния 5:1-11. Суровото наказание, наложено върху вярващите съпрузи Ананий и Сапфира, си остава част от „твърдата храна” в Новия завет, която не всеки лесно може да преглътне. От текста е пределно ясно, че смъртта на Ананий и Сапфира e пряк резултат от Божието възмездие за извършения от тях съзнателен грях. Най-учудващото в този случай обаче е поведението на ап. Петър. Осъзнал ситуацията, той изобщо не се моли за опрощение, нито ходатайства пред Бога за проява на Неговата милост над тях (за Сапфира е имал цели 3 часа на разположение). Интересно е също, че Петър не събира цялата църква, за да разискват провинението на съгрешилите и едва тогава да решат какво да правят с тях, какъвто е редът за дисциплиниране, указан в Матей 18:15-17. Последното, което Сапфира чула била нейната присъда, произнесена от ап. Петър: „Защо се съгласихте да изкусите Господния Дух? Ето краката на тези, които погребаха мъжа ти, са на вратата, и ще изнесат и тебе.” - Деяния 5:9. В онзи ден два трупа набързо били погребани, без каквито и да било церемонии или погребални шествия. Вследствие на случилото се: „... голям страх обзе цялата църква...” - Деяния 5:11. Това бил святият страх от Бог, който включвал в известна степен и страхопочитание към водачите, поставени да се грижат, пазят и „пасат” Неговата църква. Лъжата спрямо Петър била възприета от Бог като лъжа спрямо Самия Него - „...не си излъгал човеци, но Бога” Деяния 5:4.
Въпреки шокиращото преживяване, никой от християните в ранната църква не си позволил да обвини ап. Петър в самоуправство, господаруване или манипулиране чрез всяване на страх. Как все пак да си обясним случилото се с Ананий и Сапфира? Понякога, в извънредни ситуации, суверенният Бог избира да извърши действия спрямо някои тежко провинили се вярващи извън принципния регламент за дисциплиниране в църквата. За целта, Той може да се намеси директно (1 Коринтяни 11:27-32 - осъждението над онези, които участват недостойно в Господната трапеза, Откр. 2:20-23 – решението за пряко наказание над Езавел и нейните подръжници) или да използва поставените от Него, в позиция на власт, водачи. Христос каза на апостолите Си: „Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас... На когото простите греховете, простени им са, на които задържите, задържани им са.” - Йоан 20:21-23. Следващият пример потвърждава библейската обосновка на това обяснение. - С тази власт ап. Павел отлъчи и предаде на Сатана вярващия, който живял развратно в Коринтската църква – 1 Кор. 5:3-5. Изобличи коринтяните, че вместо да се наскърбят за тази поквара са се възгордели (явно те са били абсолютно неадекватни в тази ситуация) и с наказанието на тежко съгрешилия ги постави пред свършен факт. Както разбираме от текста и в този случай не е била дадена възможност на другите вярващи да участват във вземането на решението за отлъчване. Павел изобщо не е имал намерение, нито е считал за необходимо да чака всички да стигнат до единодушие и едва тогава наказанието да бъде наложено. В книгата си обаче Виола извежда утопичната теза за самоуправление на вярващите чрез задължителен пълен консенсус. Той погрешно твърди, че в дните на първоапостолите всяко решение се е вземало от всички в църквата и то само с пълно единодушие. Предстои ни да разгледаме по-подробно това негово твърдение в т. III от настоящия анализ. Посочените два примера в никакъв случай не дават основание на съвременните водачи да се самозабравят и да изискват безусловно подчинение за всяка тяхна приумица. Те обаче ни помагат да осъзнаем реалността, че в църквата съществуват позиции на власт и авторитет, които трябва да бъдат признавани и уважавани от всички. След това важно уточнение нека продължим с примерите, разкриващи красноречиво новозаветната действителност. Освен развратника от Коринт, Ап. Павел отлъчва и Именей, Филет и Александър (възможно е последните две имена да са на един и същи човек), които не са устояли във вярата и са започнали да богохулстват, както и да разпространяват лъжливо учение - 1Тимотей 1:19,20/ 2Тимотей 2:17,18. - С тази власт ап. Павел пише на Филимон, че има право да му заповяда (гр. дума epitasein - 2004), но заради любовта предпочита да го помоли – Филимон 1:8,9. В края на посланието обаче му пише: „Уверен в твоята послушност, аз ти пиша и зная, че ти ще направиш и повече, отколкото ти казвам.” - 21ст. Тук, за послушност, е използвана отново същата гр. дума hupakuo – 5218. С други думи, в това послание Павел нежно и с любов напомня на Филимон за своята власт и съвсем основателно очаква неговото покорство на дадената му заръка. - С тази власт ап. Петър в Деяния 10:48 заповядва (гр. дума prosetakse – 4367) да бъдат кръстени във вода повярвалите от Корнилиевия дом. Най-вероятно причината Петър да използва заповед в този случай е настаналото объркване сред придружаващите го юдейски християни относно изливането на Свeтия Дух и върху езичниците. Той обаче не се зае да ги убеждава какво е правилно да се направи в този случай, за да могат да вземат решението заедно, с пълно единодушие. Ап. Петър просто заповяда да бъде извършено това, което сам вярваше, че е правилно. Наложи му се да убеждава юдейските вярващи по този въпрос, но едва след като се завърна в Йерусалим. Тук е мястото да напомним, че в старогръцкия език има много синонимни думи за едно и също понятие. Това в пълна сила се отнася и за гръцките думи със значението - власт. За да не си помисли някой, че такава власт над вярващите е била дадена само на първите апостоли, но не и на водачите след тях, служи текстът в Посланието на ап. Павел до Тит 2:15 - „Така говори, увещавай и изобличавай с пълна власт. Никой да не те презира”. Изразът в гръцкия текст на Новия завет, преведен в българските издания като пълна власт – meta pases epitages – 2003 е твърде показателен. Преведени буквално тези три думи означават с всякакви заповеди. Старогръцко-българският речник предава значението на този израз като право да се дават заповеди, власт. В същото послание Павел пише на Тит да постави презвитери във всеки град на остров Крит – Тит 1:5. Използвана е думата katasteses - 2525, означаваща да поставиш, да назначиш, да определиш. В този текст, по никакъв начин, не се и намеква Тит просто да признае предварително избрани от новооснованите църкви презвитери. Така стигнахме и до друга странна особеност в учението на Франк Виола. В книгата си, относно поставянето на презвитери, той заявява следното: „Оригиналната гръцка дума, която обикновено се превежда като „ръкополагам”, всъщност означава „признавам (потвърждавам)” или „разпознавам (оценявам)”. Павел и Варнава признаха старейшини във всяка църква. Това не е официално ръкополагане, както служителите биват ръкополагани днес. Просто това е публично признание на това, което вече се е случило.” Такъв смисъл на признаване на някого, вече избран от местната общност, какъвто Виола твърди, че съществувал, изобщо не може да се намери в Деяния 14:23. Текстът там е: „И след като им ръкоположиха презвитери във всяка църква и се помолиха с пост, препоръчаха ги на Господа, в Когото бяха повярвали.” Гръцката дума, преведена като ръкоположиха е heirotonesantes - 5500, която означава гласувам с вдигане на ръка, избирам, определям, назначавам на чин, длъжност, а не „признавам” или „разпознавам”. Тезата, че новооснованите църкви сами си били избирали презвитери, а за Павел и Варнава останало само да ги потвърдят, не се базира на здрава библейска аргументация, нито пък може да служи за образец при основаване на църкви. В разглежданата ситуация трябва да имаме предвид повдигнатите тежки гонения, които попречиха на апостолите да останат достатъчно дълго за обучението и изграждането на новоповярвалите. Те бяха принудени да поставят някого от наскоро повярвалите за водач, просто защото със себе си не водеха някой по-зрял християнин, когото да оставят, за да ги обгрижва и обучава. Съвсем по друг начин постъпиха апостолите в Йерусалим, когато разбраха за повярвалите езичници в Антиохия. Те не ги оставиха сами да се развиват и сами да си определят водачи, а им изпратиха Варнава - Деяния 11:19-26. Твърде показателно е, че именно църквата в Антиохия, поета и изграждана от самото начало от зрели водачи, дошли от вън, стана добрия пример и образец за мисионерската работа. Точно тя през 60-те години на I-ви век замени Йерусалимската църква като духовен център на ранното християнство. Но нека за кратко да се върнем на посланието към Тит. Ап. Павел му заръчва: „...да сложиш в ред недовършеното и да поставиш презвитери във всеки град...” Тит 1:5. Липсата на някой, които да носи отговорност за църквата, прави мисионерската работа недовършена. Самият Господ Исус Христос определя в Лука 12:42-48 Божият ред на управление и отговорност в църквата. Той изисква поставянето на настойник или управител (гр. дума – oikonоmos - 3623) някой, на когото е дадено и поверено повече, отколкото на другите, и е поставен да отговаря за тях. На уточняващия въпрос на ап. Петър „Господи само на нас ли казваш тази притча или на всички...” (на онова място е присъствало многохилядно множество – 12:1 и част от поучението се е отнасяло и за него - 12:13-21) Исус отговоря, визирайки специфичната отговорност на апостолите като бъдещи водачи на църквата: „..А кой е онзи верен и благоразумен настойник, когото господарят му ще постави над домашните си слуги, за да им дава навреме определената храна?” - Лука 12:42. Важна част от мисията на Христос била да подготви апостолите за служението и отговорността им на настойници, каквито те щели да бъдат спрямо поверените им вярващи. След възнесението на Господ Исус и приключването на служението им в Йерусалим апостолите пътували по света, за да проповядват Евангелието и да основават нови църкви. Те на свой ред обучавали и поставяли в тях местни настойници, водачи, на които останалите вярващи трябвало да се покоряват. Ето и целия текст на Евреи 13:17 - „Бъдете послушни (гр. дума e peitho – 3982) на вашите наставници (в Дословния превод – водачи, гр. дума е hegeomai – 2233) и им се покорявайте (гр. дума е hiupeiko – 5226), защото те бдят за душите ви като отговорни (понеже сметка ще дават) за тях, за да изпълнят това бдение с радост, а не с въздишане; защото да бдят с въздишане не би било полезно за вас.” Трябва да отбележим, че в своето тълкуване на този важен текст Франк Виола постъпва отново некоректно. Той изобщо не споменава, че в този стих, който наставлява вярващите какво да бъде правилното отношение към техните водачи, са използвани не една, а две синонимни думи отнасящи се за послушание и покорство. С този необичаен изказ авторът на Посланието към евреите действително се е постарал никой християнин да не може да се обърка относно отговорността си да се покорява, да отстъпва, да следва, да се съгласява, да бъде послушен на поставените водачи. Въпреки това намират се хора, в лицето на Франк Виола и подръжниците му, да подценяват и пренебрегват значението на този толкова ясен и категоричен текст! Също така Франк (може би съвсем съзнателно) не споменава и за какво ще дават сметка пред Бога поставените водачи. Отговорът - за душите, които са им поверени – е твърде показателен за значимостта на тяхното служение! Посочените текстове недвусмислено разкриват истината, че още от най-ранния си период църквата е имала своя структура. Да, в нея, за разлика от света, не е имало пирамидална йерархия, а по-скоро плоска, но все пак е била налице функционална йерархия. Всички вярващи са царство свещеници, но сред тях съществуват водачи, на които е била поверена специалната и свръхотговорна грижа за душите на останалите - Евреи 13:17. Затова и ап. Павел нарича епископа Божий настойник - Тит 1:7. Гръцката дума oikonоmos - 3623, използвана в този текст означава: управител на домакинство, стопанин, домакин, разпоредник, настойник. Това е водач с делегирана власт да пасе (храни, обучава, обгрижва, води, пази и при нужда дисциплинира) поверените му от Бога души, а не просто вярващ с ограничената функция на „пазач”, както твърди Франк Виола. Разбира се, всички тези дейности епископите или водещите презвитери не извършват сами, а с активното съдействие на вярващите в църквата и особено с помощта на другите презвитери и дяконите. Църквата се развива пълноценно, когато максимален брой християни са включени според дарбите им в нейните дейности. Епископите (надзорниците) или водещите презвитери обаче носят основната отговорност за случващото се във всяка местна църква. Обратното становище - относно ограничените правомощия на епископа, който бил по-скоро вярващ с функция на пазач, към когото християните трябвало да погледнат едва когато настъпи някаква криза, Франк Виола има, защото отрича съществуването на йерархия в Църквата. Относно произхода и съществуването на йерархията в цялата вселена, можете да прочетете повече в Приложение 1 към настоящия анализ.
В самото начало на основаването на християнската църква, необходимата власт за нейното изграждане притежава само Христос. По-късно, след края на интензивното обучение на 12-те апостоли, тази власт Той делегира и върху тях: „Както Отец изпрати Мен, така и Аз изпращам вас... Приемете Светия Дух. На когото простите греховете, простени им са, на които задържите, задържани им са.” - Йоан 20:21-23. Сред дванадесетте, ап. Петър се откроява с поверената му водаческа функция. По-късно той е наречен апостолът на обрязаните – Гал. 2:7,8. Служението му на настойник или иконом над Божието домочадие, ярко проличава чрез делегираните му отговорности и власт. Това виждаме не само в прословутия текст в Матей 16:18,19, но и в последвалите най-важни и ключови моменти от изграждането на църквата. Господ Исус предупреждава Петър за готвеното от Сатана пресяване на всички апостоли. След това предупреждение Христос продължава: „Но Аз се молих за тебе, да не отслабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си.” - Лука 22:31,32. Твърде показателно е, че Господ е избрал апостолите да бъдат възстановени след тежкото им изпитание именно чрез служението на Петър, а не по директен начин от самия Него. Такава е функцията на настойника/иконома - да се грижи и отговаря за онези, които са му поверени. Няколко дни по-късно възкръсналият Исус трикратно потвърждава водаческото призвание на Петър, въпреки отричането на последния, с думите: „Паси агънцата ми!”, „Паси овцете ми!” - Йоан 21:15-17. За пастирската функция на Петър спрямо останалите апостоли и ученици красноречиво свидетелстват следните важни моменти:
Разбира се, ап. Петър не се е превъзнасял и не е господарувал над останалите заради повереното му настойничество. Неговото водачество обаче било прието от всички християни и не е било поставяно под съмнение, въпреки грешките, които понякога допускал. Вярващите имали право да получат обяснения за неговите действия - Деяния 11:2-4. При основателни причини другите водачи можели да го поправят – Галатяни 2:11-14. Който продължава да твърди, че посочените епизоди от служението на ап. Петър са просто поредица случайни съвпадения, а не явното проявление на Божието ръководство чрез него, се намира в заблуждение. Апостолите са и първите епископи на църквата. В Деяния 1:20 Петър, говорейки за предателството на Юда, припомня старозаветното пророчество „друг нека вземе чина му”. Интересно е, че в превода му от еврейски на гръцки език, използваните думи за „чина му” са гръцките Ten episkopen – 1984 (надзирателството му) още означава чин, длъжност, служба и др. Още по-ясна става представата ни за високите изисквания на Бог към църковните водачи, за тяхната отговорност и позиция от първите три глави на Откровението на Йоан. Каталог: knigi knigi -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога” knigi -> Ако животните можеха да говорят knigi -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България» knigi -> Ние искаме само твоята душа knigi -> Книга първа: древни легенди I. Седемте велики тайни на Космоса Пролог: Легенда за космическата мисъл knigi -> Без граници д-р Стоун Един друг свят само чака да натиснете вярното копче knigi -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие knigi -> Божиите генерали knigi -> Приятелство с бога нийл Доналд Уолш Изтегляне 388.02 Kb. Сподели с приятели:
|