Име на файла Заглавие



страница3/13
Дата24.08.2017
Размер1.02 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13

Историческите места в Ерусалим


Повечето от крепостните стени около “Стария Ерусалим” не са от древността. Били са строени от турците, които са владеели града стотици години (през 1917 г. са били сменени от англичаните).

Най древните останки от някогашния Ерусалим се намират извън градските стени, на юг от ислямския свещен квартал Харам еш Шериф. Склонът на възвишение, върху който жителите на селото Силван са построили няколко свои къщи и градини, е мястото на най стария град. Той е бил притежание първоначално на евусците, а след превземането от цар Давид е придобил своето значение като Сион или “Давидов град”.

Разкопките, които през последните години се проведоха под ръководството на Kathleen Kenyon (професор по археология и забележителна ръководителка на разкопки предимно в Палестина), откриха по средата на възвишението най старите стени на Ерусалим. Те са били строени от евусците (преди завладяването на града) с камъни с кубична форма. Съседи на тези свидетели на най старата история на града са останки от укрепителни стени, построени през по късните епохи.

От това място с отбранителни съоръжение се вижда долината на Кедрон, където се намира подземният Мариин извор – Гион. Той снабдява Ерусалим с вода още от основаването на града. Евусците са свързали този извор чрез тунел с пещера под града, където водата се е вливала в резервоар. Тясна вертикална шахта е служела за изтегляне на меховете, които били спускани, за да се пълнят с вода. Отворът на извора пред градската стена е бил замаскиран, защото никой чужденец не е трябвало да знае, че при обсада градът е осигурен с вода.

Когато Давид обсадил Ерусалим, обещал голяма награда за този, който пръв проникне в него. Вероятно Йоав получил сведения за съществуването на тунела и шахтата. Заедно с хората си е разкрил извора, пропълзял през тунела до резервоара и през шахтата се е вмъкнал в центъра на града (2 Царе 5:8, 1 Лет. 11:6). Тогава отворил градската врата и Ерусалим бил превзет с изненада.

Изворът Гион е известен и с това, че тук е бил коронясан цар Соломон (3 Царе 1:33). В същото време неговият брат Адония, чрез празнична коронация, извършена при кладенеца Рогил, се опитал да заеме властта (3 Царе 1:9). Прочутият кладенец Рогил (днес се нарича Йовов извор или Неемиев кладенец) се намира на по малко от 1,5 км южно от Марииния извор.

По времето на цар Езекия е бил изсечен тунел, свързващ извора Гион с изкуствено езеро в южния край на обградения със стени град (4 Царе 20:20). По неизвестни причини той е прокопан във вид на буквата S. Дължината му е почти 550 м, широчината между 61 и 69 м, а средната му височина е 185 см. Наклонът на дъното му по протежение на цялата дължина е малко повече от 2 м. Специалистите определят тунела като изключително строително съоръжение от древността. Тунелът и езерото от времето на Езекия се ползват и днес. “Водите на Силоам, които текат тихо” (Исая 8:6), все още текат от Марииния извор към езерото Силоам. По всяко време на деня от селото Силван тук идват жени, за да перат или да пълнят с вода своите делви.
Към моите най силни преживявания в Ерусалим спада проучването на тунела и шахтата под стария град. И двете съоръжения са свързани с извора Гион. Със свещ в ръката газих няколко пъти през този дълъг 550 м тунел от времето на цар Езекия и се опитвах да установя по какъв начин старите евреи са го прокопали в здравата скала. Ясно се виждат следите от островърхи кирки, а също от длета и чукове. Най интересна е средната част, където някога са се срещнали двете работни групи. Започвайки от двата срещуположни края, те са пробивали галерията един към друг и са се срещнали в средата на предварително изчислено място. Само в няколко точки строителите са допуснали грешки. По няколкото къси задънени проходки личи, че инженерите са откривали бързо своите грешки и са правили корекциите си преди работниците да продължат да пробиват тунела в погрешната посока.

Видях и мястото върху стената на галерията, където през 1880 г. млади момчета откриха станалия прочут надпис Силоа, в който строителите описват метода на строежа и дължината на тунела, като съобщават и неговата дълбочина под повърхността на хълма. Надписът сега се намира в Археологическия музей в Истанбул.


Извънредно важно място в старата история на Ерусалим заема някогашната територия на построения от Соломон храм. Има достатъчно археологически и исторически доказателства, че тази площ е идентична с днешния свещен ислямски квартал Харам еш Шериф. Святостта на това място датира от древността. Още преди Соломон да построи храма на Йехова, тук Авраам е щял по Божията воля да принесе в жертва своя син Исаак. От дните на Соломон до разрушаването на втория храм от римляните това е било най свещеното място на юдеите.

В по ново време на същото място е била построена християнска църква. Арабите я превърнали в джамията ел Акса и я разширили с още няколко постройки, от които най красива е Скалният купол (често наричан много погрешно Омаровата джамия). След Кааба в Мека това е най свещеното място на мохамеданите! Учените са единодушни, че скалата в центъра на Скалния купол е мястото, където в старозаветното време е стоял жертвеният олтар.

Под скалата се намира просторна пещера, която чрез отвесно пробито отверстие била свързана с вътрешността на сегашната джамия. Вероятно свещениците са изсипвали през този отвор в пещерата остатъците от жертвите (кръвта, костите и пепелта) и са почиствали олтара. Тунел (сега засипан) е водил от пещерата към долината Кедрон.

Мюсюлманите обясняват съществуването на пещерата по съвсем друг начин. Според тях пророкът Мохамед отишъл на небето от тази скала, която искала да го последва, но ангел я задържал. Останала наполовина издигната във въздуха, а под нея се образувала пещерата.


На западната страна на днешния Скален купол трябва да се е намирал построеният от Соломон храм, а също и храмът, който е изграден от Зоровавел и който Ирод е реставрирал (в него влезе и Исус). В югоизточния ъгъл на свещения район се намират подземни халета, които народът назовава като “Мястото на Соломон”. Археологията обаче твърди, че нищо от това строителство не може да бъде отнесено към времето на Соломон. Долната част на стените и колоните датират от времето на Ирод Велики, докато стените над тях са били построени от кръстоносците, на които тази засводена постройка е служела за конюшня.

И огромните камъни от “Стената на плача” в стария Ерусалим не произхождат от Соломоново време, както вярват много от посетителите, а от времето на Ирод. Те … седалище на римския военачалник в Ерусалим и същевременно казарма на римския гарнизон. Получила е наименованието си от Ирод в чест на неговия покровител Марк Антоний. От крепостта римските войници са могли да наблюдават какво става в храма и при необходимост са се намесвали. Така е станало, когато насъбраните при храма юдеи са искали да убият апостол Павел (Деян. 21:31,32), но римската стража се е намесила.

Друг свидетел на древния храм е цитаделата с т.нар. кула на Давид, която обаче няма нищо общо с царя, чието име носи. Нейната долна част спада към най старите видими останки от Ерусалим, включен към укрепленията от времето на Исол. Когато Тит през 70 г.сл.Хр. разрушил Ерусалим, оставил кулата непокътната, сигурно да напомня на бъдещите поколения. По дебелината на нейните стени те е трябвало да съдят за отбранителната мощ на града, покорен от него.
Според преданието Гетсимания се е намирала на западния склон на Маслинения хълм (Елеонския хълм). Това по всяка вероятност съвпада с истината. Там днес има две градини, които претендират, че са останки от Гетсиманската. Местата обаче, които се сочат както от римокатолическата, така и от гръко-католическата църква като свидетели на последните Исусови душевни преживявания и Неговото предаване, със сигурност не са историческите места. Наистина някои от маслинените дървета в тези градини имат възраст от няколко стотици години, но нито едно не е било свидетел на Исус.

Стръмното изкачване на върха на Елеонската планина (809 м) е особено изживяване. Тази планина спада към най високите в цяла Палестина, коронясана с няколко кули, от които нито една не е по висока от тази на руския манастир. Отдалеч прилича на игла. Вита стълба с 214 стъпала води към площадка на върха, откъдето човек може да се наслаждава на приказна гледка не само на Свещения град, но и на далечни места от Западна и Източна Палестина.

В подножието лежи живописният град Ерусалим с неговите начупени стени, старинни улички и нови квартали. На изток се вижда Юдейската пустиня, долината на Йордан и Мъртвото море, а далеч на хоризонта – и високото плато Моав. На запад планините на Юдея се спускат към Средиземно море. На юг ясно се откроява Витлеем, а зад него в далечината се издигат планините на Хеброн и Нечев. На север са историческите места Гавая (Gibea), на Саул и Масфа (Mizra), на Самуил, както и планините Гаризин (Garizim) и Гевал (Ebal), където чрез водача Исус Навин са били прогласени Божиите благословения и проклятия над Израйлевия народ (Ис. Нав. 8:33 35).
Свитъците от Мъртво море
Свитъците от пещерите край Мъртво море

Когато за пръв път през 1953 г. посетих Обетованата земя и Ерусалим, исках да изследвам еврейските ръкописи, открити само няколко години преди това в Юдейската пустиня. С големи надежди се запътих към Археологическия музей в Ерусалим. Там група изследователи работи над хиляди фрагменти, намерени през 1947 г. в пещера I при Кумран (Qumran). Особено се радвах, че при моето няколкоседмично пребиваване в Ерусалим имах правото да видя оригиналните открития, както и да се запозная с учените, които съдействаха за разчитане и публикуване на написаното в свитъците.

От тогава често отивах в Ерусалим и разглеждах ръкописите, намерени в пещерите край Мъртво море. Няколко пъти посещавах пещерите. Често се отбивах при развалините на Кумранския църковен център (открит между 1951 и 1956 г.). Тук есеите (essener) са правели своите изследвания, извършвали са богослужения, работили са и са се хранили. (Есеите са юдейска аскетична секта в Палестина, появила се 200 г. пр. Хр. и просъществувала до 70 г.сл.Хр.; нейното седалище е на западния бряг на Мъртво море.) Обходих халето, в което са били писали свитъците, влизах в басейните, където есеите са извършвали своите ритуални бани и проследих аквадукт в планината до извора, от който някога са получавали вода. Разгледах и земеделското стопанство в Аин Феска (Feshkha), разкрито през 1958 г., с неговите примитивни постройки. Есеите монаси са получавали от него скромните храни за своето преживяване.

Посещението на това място, както и моето дългогодишно задълбочено занимаване с открития там материал, ме накараха да стана ревностен изследовател на свитъците. Щом заговоря за тях, обхваща ме същото вълнение, когато за пръв път чух за тяхното намиране и видях снимки от свитъците на пророк Исая. Това бе през март 1948 г.

Между откриването на пещерата I и моето първо посещаване на Ерусалим през 1953 г. бяха разкрити … опазила 35 000 свитъка. По късно бяха претърсени и още няколко “съкровищни” пещери. Те значително увеличиха пълнотата на материалите от първите пещери. През това време в Ерусалим бе построена модерна сграда, която трябваше да служи за хранилище на свитъците от Кумран, малко поетично наречена “Светилище на книгата”. В сградата има идеални условия за пазене.

Едва ли друго археологическо разкритие е раздвижило духовете така, както ръкописите от пещерите при Кумран и другите котловини на запад от Мъртво море. Наскоро учен предложи историята на теологичните изследвания да се раздели на “преди Кумран” и “след Кумран”. Това е излишно! Сигурното обаче е, че християнската теология бе превратно повлияна именно чрез тези открития! Много от валидните преди това теории са вече изоставени и заменени с нови. С пълно право може да се каже, че нито един теолог не би могъл да има представа за новото състояние на изследванията в тази област, ако не познава и не държи сметка за съдържанието на свитъците. В много висши теологични училища и факултети (включително и този, където преподава авторът) се четат лекции и провеждат упражнения в тази нова област, като от общия материал, който се изнася от 1847 г., тя има превес. Нито един изследовател не е очаквал подобно нещо и в най смелите си предвиждания.

Пещерата I при Кумран, открита случайно от младо арабско овчарче, ни предостави прочутите, напълно запазени свитъци на Исая, няколко повече или по малко фрагментни свитъка и стотици отделни откъси. Този материал, отчасти с библейско и отчасти с небиблейско съдържание, бе публикуван от 1950 до 1955 г. Той дава конкретни сведения за есеите, за които дотогава се знаеше твърде малко, като предлага нова перспектива при изследване на библейската история. Когато учените, както и бедуините, започнаха да търсят нови пещерни съкровища, те наистина откриха още 10 пещери (с ръкописи) в областта Кумран, два във Вади Мураба, изоставена долина на юг от Витлеем, и още няколко в долините южно от Енгади. Освен това при най новите разкопки на юдейската крепост Масада бяха намерени библейски и други ръкописи от I в.сл.Хр. Крепостта Масада била превзета от римляните 3 години след разрушаването на Ерусалим или през 73 г.сл.Хр.

Най старите от откритите свитъци произхождат от VII в. пр. Хр., а най новите – от II в.сл.Хр. Досега са публикувани текстовете както от Кумранската пещера I, така и от пещерите II до X (1962 г.). Публикуван е и добре запазен свитък с Псалмите (от пещера XI през 1965 г.), както и свитък … фрагмента, намерени в Кумранската пещера IV, както и от многобройните останали ръкописи, до 1968 г. бяха публикувани единствено коментарни библейски текстове и само няколко пробни текста с друго съдържание. Но учените, които подготвят публикуването на цялостния материал, вече известиха за резултатите от техните изследвания.


Достоверност и възраст на свитъците

Папирусовите свитъци предизвикаха ожесточени спорове за тяхната достоверност, след това спорове за значението им за Новия завет и накрая изобщо за достоверността на целия християнски доклад и религия. Непосредствено след откриването на свитъците учени от Америка и Европа изразиха съмнение относно достоверността на ранния период на написването им. Когато обаче се получиха допълнителни доказателства и когато прочути археолози изследваха с помощта на научни методи областта на Мъртвото море, достоверността на свитъците бе доказана категорично, с което изчезна и всяко съмнение относно ранния период на тяхното написване. Днес се знае със сигурност, че свитъците са писани, с малки изключения, през последните 3 столетия преди и през първите две столетия след Христос! Повечето от учените са на мнение, че огромната част от ръкописите датират от времето преди разрушението на Ерусалим през 70 г.сл.Хр.

Много важен доказателствен материал дадоха и разкопките в Кирбет Кумран, средище на църковната община, притежавала някога свитъците. Установи се, че преди юдейско римската война това място е било населено от юдеи. След това там са живели за кратко време римски войници. При разкопките бе намерена глинена керамика, а заедно с нея и множество монети, които помогнаха още повече за точното определяне възрастта на керамиката, която съвпада напълно с тази на керамиката от пещерите със свитъците. Изследвания на ленените калъфи на свитъците с радиокарбоновия метод (с въглерод С 14) установиха, че времето датира от първото столетие сл. Хр. На края палеографски изследвания потвърдиха, че написването на свитъците се отнася предимно към нехристиянския период и до I в.сл.Хр. Всичко това убеди повече от учените, че свитъците от пещерите край Мъртво море са истински и стари.
Свитъците и християнството

Втората свада, която се разгорещи около свитъците, бе още по ожесточена. Някои учени твърдяха, че небиблейските юдейски текстове от свитъците били доказателство, че християнството не е донесло никакви свои идеи, че е само нова разновидност на юдейската сектантска вяра. Пръв проф. A. Dupont Sommer от … Wilson ги направи достояние на широката общественост чрез статия (по късно като книга) със заглавие “Писмените свитъци от Мъртво море” (Мюнхен, 1956 г.). За щастие повечето от хората, които се интересуваха от намерените свитъци, не гледаха сериозно на тези възгледи.

Нова бомба избухна през януари 1956 г., когато проф. John M. Allegro (от университета в Манчестър) в предавания по радиото изказа теза, която разтърси основите на християнството. Allegro, работил известно време в колегиума в Ерусалим, съставен за свитъците, бе подходящият мъж, който искаше да каже нещо за тяхното съдържание и да обясни описаното религиозно учение. С удоволствие си спомням седмиците, които прекарах с проф. Allegro в Ерусалим през есента на 1953 г., както и за съвместното ни пътуване през Източната Йорданска област за Петра и до залива Акаба. Allegro твърдеше, че бил намерил близки черти между учението за изкупителната смърт на Христос и това за “Учителя на справедливостта”, някогашен ръководител на Кумранската общност, много почитан и споменаван в свитъците. Alexsander Jannai, неизвестен макавейски свещенически цар (103 76 г. пр. Хр.), бил заловил тайнствения “Учител на справедливост” и го предал за разпъване. След неговата смърт привържениците му от Кумран снели от кръста тялото на своя ръководител, за да го пазят до деня на съда. Allegro твърдеше още, че свитъците съдържали указания, че Кумранската общност вярвала, че “техният господар щял да възкръсне и да отведе своето вярно стадо (народът на Новия завет, както те се назовавали) в нов, очистен Ерусалим”. Allegro казваше: “Преди всичко бе много ясно; сега обаче изглежда всичко е в тиган за топене. Ясно е само това, че е имало здраво очертана есейска система, в която се вмества Исус от Назарет. Какво ще направят от това теолозите, не засяга моята компетентност. Аз публикувам само моите разкрития” (“Time”, 6.II.1956 г.).

От тези изказвания трябваше да се направи заключението, че свитъците дават недвусмислени доказателства, че Библейското учение за разпъването на Исус не е нито ново, нито единствено.

Твърденията на Allegro обиколиха чрез вестниците целия свят. И тогава избухна нова свада за и против свитъците! Учените, които работеха в Ерусалим над описаната в тях информация бяха изумени. За тях беше изненада, че свитъците са съдържали това, което Allegro е искал да намери. Тъй като всички използвани от него текстове се намираха в Палестинския Археологически музей в Ерусалим, в продължение на няколко дни учените прекъснаха своята работа и провериха там много изчерпателно сведенията, над които бе работил Allegro и от които бе направил своите заключения. Резултатът бе, че тези текстове не подкрепят по никакъв начин неговите твърдения! Под “Изложение за обществеността” учените сложиха своите подписи, принудени от дълга им да изтъкнат недостоверността на своя сътрудник. Изложението гласеше:

“Г н Allegro разполага само с такива непубликувани текстове, чиито оригинали понастоящем се намират в Палестинския археологически музей, където ние работим. Относно цитатите, които пресата изнесе, на основата на радиопредаването на г н Allegro, ние изследвахме целия публикуван материал, както и непубликуван такъв. Не можахме да потвърдим твърдението на г н Allegro.

Ние не намерихме никакво разпъване на “учителя”, никакво сваляне от кръста и никакво “потрошено тяло на техния водител”, над което да стоят на стража до съдния ден. Ние сме убедени, че Allegro или е чел невярно текстовете, или на основата на предположението си е съставил верига от изводи, които нямат никаква подкрепа от материала” (“Time”, 2.IV.1956 г.).

След публикуването на изложението Allegro призна, че наистина е чел повече между редовете и че голяма част от неговите твърдения се основават на предположения, до които бил стигнал при това четене на свитъците. След това частично опровергаване сензационните твърдения, които заплашваха да засегнат основите на християнството, бяха окачествени като фантазия! Бурята затихна. Отново бе показано, че извънбиблейските писма от пещерите край Мъртво море не омаловажават християнските учения! Огромно признание доби зрялата присъда на проф. Millar Burron: “Казва се дори, че откритията щели да революционизират новозаветното учение. Това може би ще предизвика вълнение. Но за такава превратна промяна в разбирането на Новия завет на основата на свитъците не съществува никаква опасност. Всички изследователи, които са работили над текстовете, ще потвърдят, че случаят не е и няма да бъде такъв” (“Писмените свитъци от Мъртво море”, Мюнхен, 1957 г., с. 270).

Със сигурност може да се каже следното: Непреднамереното изследване на свитъците води до категоричното заключение, че липсват каквито и да са доказателства, че Исус бил копирал “Учителят на справедливостта”. Делото, животът и смъртта на “Учителят на справедливостта” по нищо не си схождат с делото, живота и смъртта на Исус Христос. Освен това не съществуват сходства между очаквания от сектата Месия (които всъщност са двама) и Исус, както и с Неговата дейност. Изводът е, че християнството по никакъв начин не би могло да се роди от есейството!

Трябва да се признае, че религиозните разбирания на есеите са влияели върху християнството. Изрази в Новия завет, които преди са били смятани като влияние на елинизма или като специфично християнски, се оказаха, че са съществували в юдейската литература по времето на Христос. Исус и неговите ученици сигурно са знаели за съществуването на Кумранската секта и е възможно дори да са били запознати с някои от техните книги. Нищо обаче в литературата на Кумран няма сходство с учението на Исус за спасението, още по малко говори за изкупителната смърт на Христос! Есеите не говорят нищо за благодатта (придадената и вменената правда) и за оправданието чрез вяра в Исус, които ап. Павел изтъкна на преден план и доказа, че са най важни.

Обратно, съществуват близки паралели с учението и поведението на Йоан Кръстител. Последователите на Кумранската общност (вероятно есеите) са живели като него в пустинята на Юдея и са се отричали от многобройните съблазни на живота. Те са вярвали, че чрез отделяне от света и чрез живот на себеотричане трябва да приготвят “пътя Господен”; подобно на Йоан Кръстител са казвали за себе си думите на пророк Исая: “Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа. Прав друм направете в безводната пустиня за нашия Бог” (Исая 40:3). Извършвали се ритуални измивания във водни басейни, реките и морето. Ученията им са насочени към очакване на Месия, но имат и допирни точки с поученията на Йоан Кръстител. Това даде основание на някои от изследователите да допускат, че Йоан, преди започване на неговата дейност, може би е бил член на Кумранското общество, поради което е споделял много от техните убеждения. Но след като е последвал Божия призив, скъсал е с тях и с техния отшелнически живот, за да отиде сред хората и да приготви пътя за Христос.
Стойност на свитъците

В пещерите край Мъртво море бяха намерени хиляди библейски ръкописи. Тъй като техният произход е средно с 1000 години по стар в сравнение с произхода на разполагаемите дотогава еврейски ръкописи, изведнъж се доближихме по време до съставителите на старозаветните книги. С това ни се предостави възможност да проверим текстове от онази Библия, която са използвали Христос и апостолите Му.

Всички старозаветни книги, освен Естир, са дадени едни чрез малки, а други чрез го големи откъси. Свитък от книгата на Исая е останал напълно запазен в пещера I, както и добре запазен Псалтир в пещера XI. M.Gross можа да възстанови над 2/3 от тази книга. От другите книги са намерени по няколко свитъка. С най голям интерес бяха публикувани книгите Второзаконие, Исая, малките пророци и псалмите, защото от тях бяха открити повече от 10 свитъка.

При прочитане на библейските ръкописи се стига до заключението, че мазоретският текст датира най късно от началото на християнското летоброене (това е текстът, поместен във всички печатни еврейски библии). Това изненада много учени, според които произношението на думите в еврейската Библия до времето на Талмуд и Мазора са били подложени на всевъзможни промени (от II до X век сл. Хр.). Исаевият свитък “в” от пещерата I (който е лошо запазен) съдържа текст, идентичен с нашата мазоретска печатна еврейска Библия. Същото важи и за много текстове от Кумран, Вади Мураба и Масада. Дори Исаевият свитък “а” от Кумран с неговите многобройни правописни грешки, преписани откъси според желанието, пропуски, добавки и поправки отразява значително вярно мазоретския текст.

Няколко от тези библейски ръкописи имат близко родство със Септуагинтата, гръцкият превод на Стария завет. Те са доказателство, че съставителите на “Септуагинта” на много места са следвали съществуващото тогава еврейско текстово съставяне, което се е различавало от това, предадено ни от мазоретите (мазоретите са еврейски учени в Палестина и Вавилон, които са допълнили през VII X век сл. Хр. неозвучения текст на Стария завет със знаците на произношение и ударение, със забележки, препратки и известни въведения). Например в Деяния 7:14 се казва, че Йосиф е изпратил да доведат в Египет баща му Яков и цялото негово домочадие, общо 75 души. Този брой съвпада с даденото в книгата Битие 46:27 само с текста на Септуагинтата, но не съвпада с мазоретския текст, където цифрата е 70. Еврейски ръкопис от Кумран на книгата Битие дава същото число, както Септуагинтата. Следователно съставителят на “Деяния на апостолите” може да не е цитирал проповедта на Стефан пред Върховния съвет непременно по “Септуагинта”. Може да е използвал и еврейски текст, който по начина на четене да е бил в съгласие със “Септуагинта”.

Като се абстрахираме от такива нищожни различия, библейският текст е бил предаван през вековете с удивителна точност и вярност! Това доказват свитъците от пещерите край Мъртво море! Много учени изразиха своето удивление от този факт и предупредиха, че към текстовете трябва да се отнасяме с по голямо внимание в сравнение с ... Вярващите в Библията теолози смятат определено, че е валидно казаното от Исая преди 2700 години: “Тревата изсъхва, цветът повяхва, но Словото на нашия Бог ще остане до века!” (Исая 40:8).


Първите разкрития на о в Елефантина

Истинска сензация беше и откриването на други папируси на арамейски език, но този път в Америка. Това съвсем не бе много отдавна. В една нюйоркска къща за пазене на вещи стоял повече от половин столетие стар пътнически куфар. Когато най после го отворили, намерили в него много папируси, които били закупени през 1893 г. от проф. E. T. Kraeling. Всъщност това са свитъците от първите големи разкрития на о в Елефантина, но техният купувач Charles E. Wilborn починал при второто си пътуване от Египет за Америка. Неговият куфар, съдържащ скъпоценните текстове, останал дълго време заключен, докато най после съдържанието му станало притежание на музея в Бруклин. Ако тези папируси бяха предоставени на учените веднага, положително биха предизвикали невиждана сензация. Сега обаче са само желано допълнение към богатия материал.

Текстовете са на арамейски език, на който са писани и части от книгите Ездра и Даниил. Това е бил официалният език по времето на Персийската държава.

От намерените документи се узнава, че на о в Елефантина е имало цяла колония от юдейски наемни войници, които са били на служба при египетските фараони, заселвайки се там вероятно в дните на последните юдейски царе. Имали са изграден храм на своя Бог Яхве (Йехова), но заедно с Него са почитали и други чужди божества. Техният култ отразява доста точно религиозните възгледи на много юдеи по време на вавилонския плен. Персийците, завладели Египет под водачеството на Kambyses, разрушили по голямата част от храмовете в страната, между които и този на египетския бог Хнум на о в Елефантина, но пощадили юдейския храм. Очевидно великият персийски цар е бил благоразположен към евреите, защото тяхната религия вероятно е създавала известен респект в душите на монотеистичните персийци.

Въпреки че между юдеите и техните египетски съседи на този остров са съществували сложни и обтегнати отношения, все пак се е стигало до спечелване на египтяни за юдейската вяра. Повечето от намерените документи описват частни отношения на членовете от колонията в Елефантина, но няколко от папирусите съдържат и богати исторически сведения.
Разрушаването и възстановяването на Юдейския храм на Елефантина

От документите става ясно, че юдейският храм на о в Елефантина бил разрушен през 410 г.пр.Хр. поради отсъствие на персийските нашественици. Наистина след тяхното завръщане на евреите било дадено удовлетворение, като главните ръководители на бунтовниците били наказани, но не им е било разрешено (на евреите) да издигнат отново своя храм. Персийският управител поискал от еврейските пълномощници първо да представят съгласието на ерусалимските власти, без което не е могло да се отговори положително на тяхната молба. Тогава юдеите от Елефантина отправили писмена молба до първосвещеника в Ерусалим. Юдеите в Ерусалим, които преминали през училището на Ездра и Неемия, естествено не биха могли да хранят някакви симпатии към техния отделен храм. Сметнали за най мъдро да игнорират това писмо и не изпратили отговор.

Три години по късно евреите от Елефантина повторно изпратили молба. Този път обаче до персийския наместник на Юдея Биговай, като намеквали, че ще се присъединят към Самария, ако молбата им бъде отхвърлена. Във връзка с това писали и до двамата сина на градоначалника на Самария Санавалат, с което подсилили заплахата за ерусалимските власти. Сега те дали своето съгласие, но при условие, че в храма на Елефантина няма да бъдат принасяни кръвни жертвоприношения.

Но скоро, след като евреите построили отново своя храм, в Египет избухнало въстание против персите и техния владетел Артаксеркс II. Тук папирусите замлъкват! Не можем да знаем какво е станало с еврейската колония на о в Елефантина, след като египтяните отново възвърнали независимостта си.

Папирусите от Елефантина имат голяма стойност, защото доказват историческата достоверност на отричани дотогава библейски факти. В тях (папирусите) се споменават не само отдавна известните личности като Санавалат, постоянният противник на Неемия, и Йоанан, главният свещеник в Ерусалим (тези двама често се споменават в книгата на Неемия), но има информация и за това, че Санавалат е бил градоначалник на Самария. Едва сега, узнавайки с каква власт е бил облечен този човек, можем наистина да си представим трудностите, които би могъл да създава на Неемия.

От папирусите, станали известни едва напоследък (сега се намират в музей на Бруклин), научаваме, че в календара на евреите от Елефантина годината започва с есента. Валидността на този календар за Юдея се вижда от книгата на Неемия, но въпреки това често беше поставяна от учените под съмнение. Това, че със същия календар са се ползвали и юдеите на о в Елефантина през V в.пр.Хр., е доказателство за сведенията, дадени от Неемия. Този факт е сигурната основа за определяне датата на завръщането на Ездра в Юдея (457 г.пр.Хр., която за читателя на Библията представлява изходната точка на пророческия период от Дан. 8:14).

Разглеждането на развалините на това древноеврейско заселище стана за мен незабравимо преживяване! През последната вечер от пребиваването ми в Асуан, когато застанах отново на брега на могъщия Нил, пълната луна грееше ярко над този живописен остров с неговата пищна растителност. Новото арабско село бе обгърнато от мрак, но арабски песни долитаха от древните еврейски развалини, където преди 2400 г. са звучали юдейските псалми за възхвала на Йехова.

Съзрях Божието провидение, което бе предвидяло тези толкова ценни текстове да бъдат запазени в продължение на векове под пясъците на тази отдалечена от света земя. Днес заедно с много други източници те потвърждават истинността на библейските доклади.


във вавилон
Огнената пещ

Преданието на днешните иракски жители гласи, че огнената пещ се е намирала при Киркук, в средата на сегашните петролни полета. Това, че докладът на Библията за тримата непреклонни мъже се свързва точно с това място, отдалечено на север, вероятно се дължи на факта, че там на много места от земните пукнатини излизат горящи газове.

В действителност обаче библейският доклад трябва да се свърже с вавилонската област, защото съгласно Дан. 3:1, царят е заповядал златният образ да бъде издигнат в равнината Дура, лежаща в непосредствена близост до Вавилон. Името на тази равнина се е запазило в названието на реката Нар Дура, която е приток на Ефрат и се влива в нея около 8 км под Хила. И няколкото хълмисти височини наоколо носят името Дура.

В околностите на Вавилон и днес съществуват многобройни тухларски пещи. При моето последно пребиваване там небето беше забулено от гъст черен дим, който се издигаше от тях. Мой приятел, с когото пътувахме заедно, ме заведе при една такава пещ, като можах да разгледам внимателно нейната конструкция и начин на горенето. От вътрешната страна на стените, иззидани конусообразно, бяха струпани за изпичане суровите тухли. В една от стените се виждаше отвор. Наблюдавах работник, който почти непрекъснато изсипваше в него плява, напоена с нефт, опасно доближавайки голите си ръце до пламъците. Когато от време на време спираше да сипва, за да избърше потта от челото си, можеше да се види просторната вътрешност на пещта. Огънят, буйно пламтящ, беше нажежил тухлите до бяло и като че ли тук и там беше протекла лава от стопена глина.

У мен неволно се появи мисълта, че Навуходоносор може би си е послужил с подобна пещ, за да накаже тримата евреи, верни на своя Бог. Методът, по който тези съоръжения и до ден днешен се загряват, ми помогна да разбера как по онова време пещта е могла да бъде нажежена 7 пъти по силно от обикновено: трябвало само да се излее повече от суровото земно злато, каквото изобилно са предлагали още от най стари времена петролните кладенци на Месопотамия. Остатъците от древните пещи, намерени при разкопките на Вавилон, дават възможност да се разбере конструкцията им, която много малко се различава от тези на днешните пещи. Твърдението обаче, че е била открита пещ с надпис, според който е служила за място за екзекуции, не отговаря на истината, въпреки че по принцип изгарянето на живи хора тогава не е било рядкост, потвърдено от клинописни текстове.

Впечатляващ е фактът, че думата, използвана за “огнена пещ” (attuna) в книгата на пророк Даниил 3 гл., се среща и във вавилонските клинообразни надписи.



1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   13


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница