Импулсиране на световно-историческите



страница7/9
Дата31.12.2017
Размер1.29 Mb.
#38208
1   2   3   4   5   6   7   8   9

В този смисъл може да има двояк подход към националността. Единият подход е такъв: пренебрегват нормалните Архаи и просто се отдават на това, което изостаналите Духове на Формата правят от националността. И тогава, израствайки в тази националност, шовинистично се кичат с това, което се е родило, произхождайки от кръвта на своята националност. Говорят изхождайки от националността, своите мисли получават в съответствие с езика на тази националност, в съответствие с особената форма на този език получават също и формата на своите мисли. Израстват, произхождайки от това, което Духовете на Формата са направили от националността.

И ето, ако сега човек поиска да се поддаде на тези изостанали Духове на Формата, пък ако е и много тщеславен, и освен това, ако съдбата му е предоставила висок пост, тогава той започва да фабрикува – напълно в съответствие с националния шовинизъм на съвремието - «четиринадесет точки». И той намира поддръжници, които разглеждат тези «14 точки » на Удроу Уилсън като нещо, което трябва да донесе на света нещо великолепно.

Какво в действителност са били тези «14 точки» на Удроу Уилсън? Те са били като лозунг хвърлен пред света, за да могат да способстват на това, което изостаналите Духове на Формата са искали да излеят върху природните подоснови на различните нации. Те са били инспирирани непосредствено оттам.

Виждате ли, за такива неща може да се говори, разглеждайки ги в различни плоскости. Същото, което говоря днес, оставайки на плоскостта, характеризираща Духовете на Формата и Архаите, същото говорих и преди няколко години за да охарактеризирам «14-те точки» на Удроу Уилсън за мира, като донесли толкова много нещастия и хаос в света.

По-нататък ние виждаме днес, как това, което произлиза от тези изостанали Духове на Формата, се оказва в едностранния естественонаучен материалистически светоглед, в който цари наистина страх, ужасна боязън да се премине към активно мислене. Можем само да си представим, каква страшна сцена би устроил такъв правоверен професор, ако някой студент, надникнал в лабораторния микроскоп, би поискал да изкаже някаква мисъл: това не е разрешено! Тук трябва прилежно да се отбелязва само това, което дава на сетивата наблюдението. При това не знаят, че сетивата дават само половината от действителността; останалата половина на действителността се създава по пътя на образуваните от самият човек мисли. И тук трябва да се знае, каква е съвременната мисия на правилно развиващите се Архаи. В науката, която сега се убива от изостаналите Духове на Формата, трябва да се осъществи истинската мисия на Духовете на Личността. Но пред това хората днес изпитват ужасен страх.

Вие вероятно знаете известния анекдот за това, как науката се съставя на основата на природните особености на различните националности. Думата ми е за зоологията, за това, как да се изучи камилата. Как това го правят различните нации? Англичанинът организира пътешествие в пустинята и наблюдава там живота на камилата. На него ще му е необходимо, може би, година-две за това, да може да наблюдава камилата във всякакви жизнени условия. При това той наблюдава камилата от натура и така я описва. Но в своите описания той избягва каквито и да е мисли: той всичко описва, но не създава каквито и да е собствени мисли. Французинът отива в менажерията, където е изложена камилата, гледа я и описва камила в менажерия. Той не изучава, подобно на англичанина, камилата в природата, в различни условия, но описва само каква е в менажерията. Немецът не отива в пустинята, не отива в менажерията, а сяда в своя научен кабинет, събира всички «априорни» мисли, които може да почерпи от това, което е изучил, конструира «априори» камилата и описва камилата, изхождайки от тази априорна конструкция. Така се разказва приблизително този анекдот. Той е много, много показателен. Може да се почувства разликата: камилата ли се описва или човек сам себе си описва и т.н. Но едно не достига в този анекдот, това, което би могло да доведе до правилен извод, да даде правилен отчет. В този трояк анекдот липсва четвъртият човек, който независимо от това, отишъл ли е в пустинята или изучава книги, защото няма възможност да отиде в пустинята или да отиде в менажерията, или, накрая, ще отиде ли при живописец, рисуващ животни и ще види негови картини, на които може би гениално са изобразени камили, но такъв човек, който е в състояние независимо от това, вижда ли той камилата в пустинята или в менажерията, или взема сведения за нея от книгите априори, който сам е в състояние от това, което е възприел по такъв начин, да постави въпроса пред Божествено-духовния миров порядък: що за същество е камилата? Този човек, който може да свърши тази работа, той ще провиди и в тази камила, която е видял в менажерията, каква ще бъде камилата в пустинята. Да, той ще може да провиди това даже от литературите описания, които е получил от разни книги, от книги, в които се съдържат, може би, карикатурно-филистерски, педантични описания; той все пак от това може да получи каквото трябва, ако съумее да проникне в съществото на камилата, без значение на цялата школска ученост или априорност на получения от него материал. Това е то, което е необходимо днес преди всичко за човечеството: да намери път към духовното, но при това, разбира се, не пренебрегвайки външният опит, а включвайки и всички знания, давани ни от външните сетива, да намерим път към духовното.

И така, ние имаме във всяка област на нашият стремеж към познание това, което трябва да ни поведе към правилното разбиране на това, как изостаналите Духове на Формата могат да ни отклонят от правия път и как правилното разбиране на това, в какво се състои правилната мисия на Духове на Личността, може да ни постави правилно в живота на нашата епоха.

И в този смисъл най-важни се явяват правилните ориентири към подрастващите днес деца, за да се дойде до истинското възпитателно изкуство. Защото днес навсякъде най-страшен недостатък на възпитателната работа е това, което изостаналите Духове на Формата са направили от човека в хода на историческото развитие – да счита, че е съвършено правилно, че човек е такъв, какъвто е сега. Но против това въстава, може да се каже, слава Богу, детската натура. Тя не иска да се примири с това. По-възрастният човек - той охотно се примирява с това, а детската натура въстава против това. Особено революционно се противи на това юношеската натура.

Ние имаме като един от най-характерните моменти на съвременното младежко движение и един от най-характерните моменти на съвременната педагогика това, че педагогиката трябва да стане ясновиждаща или, в краен случай, да си позволи да се оплодотвори с ясновиждане, за да разбере, че сега, когато се ражда човек, заедно с него се ражда и зачатъка на вътрешната активност на мисленето. И тогава, когато ние имаме този зачатък на вътрешната активност на мисленето, тогава ни се научаваме преди всичко на това, което хората днес в по-голямата си част не умеят! Знаете ли, какво днес хората не умеят? Те не умеят да остаряват! А младото поколение иска да види като свои ръководители остарели хора. То не иска да има за свои ръководители също млади хора ( макар, че понякога казва това, но се лъже). То иска за ръководители да има хора, които могат действително да остареят, които да съумеят да пренесат до старостта жив зачатъка за развитие на мисли. И ако младото поколение забележи това, ще последва тези ръководители, защото ще знае: тези хора могат да му кажат нещо щом са съумели по правилен начин да остареят. Но с кого се среща сега младежта? Тя се среща с такива като нея! Хора, които не са успели да остареят, те са останали с детски глави. Те не знаят повече от това, което знаят вече 15-16-годишните! И не е чудно, че 15-16-годишните не искат повече да следват 60-70-годишните, защото тези последните сами не са станали по-възрастни от младите. Те не са успели да внесат активност в стареещото тяло. Младите искат да имат станали наистина стари хора, а не просто изглеждащи стари, с бръчки, посивели или оплешивели, със старо сърце, което обаче е също толкова младо като тяхното... Младите искат такива хора, които са разбрали и съумели да остареят така, че състарявайки се те са пораснали в мъдрост и сила.

Младежкото движение би могло лесно да получи своето разрешение, ако го бяха разбрали в цялото му космическо значение. Ако, например, се изнасяха сериозни лекции на тема: «Как днес е възможно да не се остане до дълбока старост с глава на дете?» В това е проблема. Младите ще се присъединят към тези действително стари хора, които не са с детска глава; те ще намерят общ език с тях. А от такива като тях самите, те нищо не могат да научат. И ето, такъв юноша, който може да е само на 18 години, който не е учил толкова много (туй-онуй той все пак е научил), който има великолепна черна или руса коса, румено лице без бръчки и брада, и той, видите ли, трябва да се вслушва в някой друг, който, всъщност, вътрешно никак не е по-възрастен от него, а при това изглежда толкова комично: той е сив или плешив но не се е научил в живота повече от самият юноша!

Това е основно вътрешната причина на съществуващото разминаване между млади и стари. Вие трябва да възприемете това, което казах в малко хумористична форма, напълно сериозно, в най-дълбокото му значение и тогава вие ще можете непосредствено да възприемете със своето душевно око много от това, което стои в съвременната цивилизация, като голям, значителен, парлив въпрос.
ЛЕКЦИЯ ШЕСТА

Дорнах, 22 март 1923 година
Днес бих искал да ви напомня това, което ви говорих за природата и същността на човешкото мислене. В сегашното време, започвайки от 15-то столетие, от този исторически момент, на който нееднократно съм акцентирал, имаме по същество абстрактно мислене, лишено вече от образност и човечеството се гордее с това, лишено от образност мислене. Ние знаем, че това, лишено от образност мислене се е появило едва от посочения период, а преди това мисленето е било образно и още повече - живо.

Да си припомним каква е природата и същността на това мислене, което имаме днес. Ние вече можахме да кажем: живото същество на това мислене е живяло в нас по времето между нашата смърт и новото раждане, чрез което сме се спуснали от духовните светове във физическия свят. При това слизане жизнеността, същността на мисленето е била до известна степен отнета от него и днес ние, хората от петата следатлантска епоха, носим в себе си собствено, мъртво мислене, само някакъв труп на това живо, същностно мислене, което ни е свойствено за времето между смъртта и новото раждане. И благодарение на това, че ние носим в себе си това мъртво, това лишено от живот мислене, именно в следствие на това ние получихме възможност, като съвременни хора, с помощта на нашето обичайно съзнание да разбираме всичко безжизнено, необходимо за нашите нужди, докато за възприемане на всичко жизнено в заобикалящия ни свят ние днес нямаме способности.

Макар, че вследствие на това ние сме достигнали, като хора, собствената си свобода, своята самостоятелност, от друга страна, чрез това сме се изолирали от всичко, което в света е в непрестанно формиране. Ние наблюдаваме около нас неща, в които, честно казано, няма импулс за постъпателно развитие, няма жизнени зачатъци, неща, у които има само настояще, но никакво бъдеще. Разбира се, може да се възрази, че човек наблюдава сили на зараждане и формиране в растителното и животинско царства. Но това не е така. Той наблюдава това зараждащо се и формиращо се дотолкова, доколкото то е запълнено с мъртво вещество, той разглежда и тези формиращи сили като нещо мъртво. Ако искаме да отбележим особено характерните черти на този светоглед и ги поставим пред душата си, можем да кажем: в предните епохи на човешкото развитие хората възприемаха навсякъде в своето обкръжение нещо живо, изпълнено със сили на зараждане и формиране; сега те навсякъде търсят само мъртвото и искат някак да разберат самият живот, изхождайки от мъртвото. Но не го разбират.

В следствие на това човек навлезе в много своеобразна епоха на своето развитие. Той разглежда днес сетивния свят без подобно на това, както му се дават цветовете и звуците от света на външните сетива, да му се дават и мислите, съдържащи се в този свят. Вие знаете от моята книга «Загадките на философията», че на античният грък мислите са му давани така, както днес се дават цветовете и звуците. Ние казваме, че розата е червена; гъркът е възприемал и мисълта (идеята) за розата, той е възприемал нещо чисто духовно. И това възприемане на чисто духовното постепенно умирало с постепенното настъпване на абстрактното, мъртвото мислене, което е само труп на живото мислене, което ние все още имаме до слизането ни в земния живот.

А сега пред нас стои въпросът: как да съгласуваме едно с друго тези две неща? Как да съгласуваме това: когато искаме да разберем природата, когато искаме да си съставим представа за света, то се срещаме с това, което е извън света на външните сетива, а е в нас самите – мъртвото мислене? Трябва да си изясним съвсем точно, че когато сега човек стои пред света, то той стои пред него с мъртво мислене. Но мъртъв ли е външният свят? Макар и като предчувствие човек трябва днес да си каже: не, външният свят не е мъртъв, в цветовете, в звуците, навсякъде живото се стреми да се прояви. Така, че за този, който съумее да разбере положението на нещата, се изяснява нещо доста забележително, а именно: съвременният човек, без значение, че през цялото време насочва вниманието си само към света на външните сетива, не може със своето мислене да разбере този свят на външните сетива, защото мъртви мисли са неприложими за живия външен свят. Да се опитаме да си изясним това до край. Човек стои днес пред света на външните сетива и смята, че в своите гледни точки той не трябва да излиза от пределите на този свят на външните сетива. Но какво въобще значи за днешният човек да не излиза от пределите на външните сетива. Това значи изобщо да се откаже от всякакво постигане и разбиране. Защото нито червеното, нито звучащото, нито топлото могат да бъдат разбрани с мъртви мисли. Човек мислейки, се намира при това в съвсем друг елемент, от този, в който живее. И е важно да се отбележи, че при своето раждане ние навлизаме в земния свят, но имаме при това мислене, което е труп на това, което сме имали преди своето земно съществуване. И човек иска днес да съгласува две неща: този остатък от своето доземно съществуване да използва в земния живот. И това е довело до постоянно възникващи, започвайки от 15-то столетие, всевъзможни съмнения по отношение на мисленето и познанието. Това е предизвикало голямо объркване в съвременността, скептицизъм и неувереност, царящи във всевъзможните хорски мирогледи. Следствие от това е и, че човек днес понятие си няма за познанието. Няма нищо по-безнадеждно от теории на познанието издържани в съвременен стил. Огромното мнозинство съвременни учени въобще не ги е грижа за това, те го предоставят на философите. В тази област могат да се направят твърде своеобразни наблюдения.

Веднъж ми се удаде да посетя, това беше в 1889-та година в Берлин, вече отдавна умрелият философ Едуард фон Хартман, и ние говорихме по теоретико-познавателни въпроси. В хода на разговора той каза: «Статии по теория на познанието изобщо не трябва да се печатат, най-много може да се размножават на пишеща машина или по някакъв подобен начин, защото в цяла Германия има не повече от 60 човека, които могат с разбиране да се занимават с епистемологични въпроси ». Помислете само: на всеки милион хора – само един човек! Разбира се, на всеки милион хора има повече от един учен човек, или, във всеки случай, повече или по-малко образован човек. Но по отношение теорията на познанието, на действителното и разбиране, Едуард фон Хартман е бил, вероятно, прав. Защото, с изключение на кандидатите, на които преди изпита в университетите им се налага бързо да прелистят дебелите философски справочници, едва ли ще се намерят много читатели на теоретико-познавателните съчинения, ако са написани в съвременен стил, изхождайки от сегашния начин на мислене.

И тъй продължава и нататък, както се казва, през куп за грош. Занимават се с анатомия, зоология, биология, история и т.н., и при това съвсем не ги е грижа за това, дава ли се чрез тези науки познание за нещо реално, а продължават в коловоза нататък. Но човек трябва отчетливо да си изясни фундаменталния факт, че в мисленето, именно в абстрактното мислене, тъй като то, нали, е толкова светло и ясно, носи в себе си нещо във висша степен надземно, докато в земния живот той има около себе си само земно. И тези две неща никак не искат да се съгласуват едно с друго. Сега можем да поставим въпроса: а преди, когато човек е имал все още живи мисли, съгласували ли са се създаваните от него мисле-образи по-добре с това, което е било във вътрешния му свят? И тук трябва да кажем: Да! И аз искам да ви обясня защо. При съвременният човек работата стои така, че той от своето раждане до 7 годишна възраст живее, работейки за построяване на физическото си тяло, а после, при достигане на 7 годишна възраст идва до там, че все повече и повече работи за построяване на етерното си тяло; тази работа продължава от 7 до 14 години. След това човек работи за създаване на своето астрално тяло. Това става в периода от 14-та до 21-ва година, след това той до 28 години е зает с изработка на сетивната си душа, а до 35-та година – на разсъдъчната душа, и после на съзнателната душа. А по-нататък не може да се говори, че нещо се изработва, то ще се образува в бъдеще, започвайки от 42-рата година, когато се полагат основите на неговия Дух-Себе; Той ще бъде развит едва в бъдеще, но и сега човек е съпричастен към началото на развитието му. Така продължава и нататък.

Необичайно важен е периодът от 28 до 35 години. Този период от човешкия живот, от 28 до 35 години, по своето съдържание съществено се е изменил, започвайки от 15-то столетие. До настъпването на 15-то столетие хората все още са възприемали в тази възраст влияния от заобикалящия ги миров етер. Днес е трудно да си представим това, защото сега съвсем не знаят, какво е това, да получаваш въздействия от обкръжаващия миров етер. Но тогава хората са ги имали. Хората на възраст от 28 до 35 години са изпитвали в някакъв смисъл ново възраждане. Те са усещали, че в тях нещо се оживява. В тази връзка е и това, че в стари времена човек са го допускали до званието майстор в коя да е професия само след достигане на 28 годишна възраст. Защото той тогава отново, в някаква степен, макар, разбира се, и не силно, но все пак, до някаква степен отново се оживявал. Той получавал нов импулс. Това е било възможно, защото целият универсален миров етер, обкръжаващ ни покрай обкръжаващия ни физически свят, е въздействал тогава върху човека. В първите 7 години той въздействал чрез тези процеси, които се разигравали във физическото тяло. Той въздействал чрез тях, а не непосредствено върху човека. И след това, до 14-та година и даже до 28-та година, той не е въздействал върху човека непосредствено, а е трябвало да преминава през живота на неговите усещания. Но когато човек е достигал в това време периода на разсъдъчен или съзнателен живот, тогава етерът е въздействал върху него така, че отново го е оживотворявал. Но сега сме загубили това. Ние никога не бихме стигнали до днешната самостоятелност на индивидуално-личностният човек, ако не бяхме загубили това. И с това е свързан фактът, че от онова време цялото устройство на човешката душа е станало съвършено друго. И тук ще ви се наложи да усвоите едно понятие, което за съвременното ни мислене, може да бъде, и е много трудно, но което, без значение на това е много важно. Не е ли така, че в нашия физически живот ни е съвсем ясно, че това, което ще стане в бъдеще, днес още го няма. Но в етерния живот това не е така. В етерния живот времето е като някакъв вид пространство, и това, което трябва да стане, вече въздейства на предшестващото така, както и на бъдещото. Но това не е толкова удивително, защото то се проявява също и във физическия свят.



Ако действително се разбира учението на Гьоте за метаморфозата, то трябва да се каже: в корена вече действа цвета на растението. Той наистина действа там. И така, това е вярно за всичко, което се намира в етерния свят: там бъдещето вече действа в предшестващото. По такъв начин, ако човек е отворен по отношение на етерния свят, то етерното въздейства върху него предварително, още преди да се роди, особено върху неговия свят на мислите. Благодарение на това човека преди е имал действително съвсем различен свят на мислите, отколкото в наше време, когато тези врати в периода от 28 до 35 години вече не са отворени, когато тези врати са затворени. Тогава човек е имал живи мисли. Те са го правели несвободен, но в същото време са му давали това, че той в известен смисъл е чувствал, че е свързан с цялата заобикаляща го Вселена, че той се е чувствал жив в нея. Днес човек чувства себе си само в мъртвия свят, защото, ако живата Вселена би станала действена в него, то тя би го направила несвободен. Само благодарение на това, че в нас действа мъртвият свят, който нищо не иска в нас, не ни оказва никакво определящо въздействие, нищо не може да зароди в нас, ние сме свободни хора. Но от друга страна, трябва да ни е ясно, че човек чрез това, което има сега в пълна свобода вътре в себе си, чрез своите мисли, които, обаче са мъртви, не може да достигне разбиране на заобикалящия го живот, а е способен да разбере само заобикалящата го смърт. Но ако в такова душевно устройство не би настъпило никакво изменение, тогава упадъка на културата и цивилизацията, който и сега се увеличава все повече и повече, би станал все по заплашителен, и човек би ставал все по-слаб и неустойчив в своето душевно устройство, все повече би залинявал. Това би станало видимо много по-ясно, ако хората обръщаха повече внимание на фактите. Но те не им обръщат внимание. Те се успокояват със старите традиционни религиозни представи, които повечето не разбират, но които са наследили. Чак до научни изводи се успокояват хората с такива представи. Обикновено дори не знаят, че когато започват да се занимават с някаква наука и започват нещо да разбират, то все още се придържат към старите традиционни представи; тогава когато по-новите представи, които по същество са само абстрактни, мъртви мисли, са въобще съвсем непригодни за подход към живото. В предишните времена човек, когато върху него все още е въздействал мировият етер, действително още се е намирал във връзка с живота, разлят във външния свят. В тези времена, когато човек още е вярвал в духовния свят, той е можел все още да разбира и сетивния свят. Сега, когато той вярва само в сетивния свят, настъпи нещо твърде своеобразно: неговите мисли са най-духовни, макар и мъртви. Те са мъртъв дух. Но човек не осъзнава, че той днес гледа света с помощта на наследството от това, което е имал до своето земно раждане. Ако би имал живи мисли, оживени от заобикалящия го етер, то той би могъл да разгадае живото в своето обкръжение. Но тъй като вече нищо повече не възприема от своето обкръжение, а има само това, което е получил като наследство от духовния свят, то той и не може да разбере обкръжаващия го физически свят.

Това е действително, като че ли парадоксален, но необичайно важен факт, отговарящ на въпроса: защо, всъщност, съвременните хора са материалисти? Те са материалисти, защото са твърде духовни. Те биха могли да разбират навсякъде материята, ако биха могли да възприемат живото, което живее в цялата материя. Но тъй като те се изправят срещу живото само със своето мъртво мислене, то хората превръщат това живо в мъртво, навсякъде виждат мъртво вещество; и тъй като те са твърде духовни, и тъй като имат в себе си само това, което са имали до своето раждане, то те и стават материалисти. Материалисти стават не защото са изучили материята, нея именно никак не са изучили, а материалисти стават защото собствено и не живеят на Земята. И ако се попитате: защо такива «закоравели» материалисти, като Бюхнер (Карл Георг Бюхнер  17.10.1813-19.02.1837 е немски революционерписателдраматурглекар и философ. Отстоява радикално-материалистически, просветителски възгледи. Бел.Е.М.) или дебелият Фогт (Карл Фогт - 18171895 — изтъкнат немски естествоизпитател, зоолог, палеонтолог, лекар, философ, представител на  вулгарния материализъм ;бел.Е.М.) и т.н. са станали крайни материалисти? Това е така, защото те са били твърде духовни, защото те не са имали в себе си нищо, което би ги свързвало със земния живот, а са имали в себе си само това, което са преживели в предния си земен живот, но което сега вече е мъртво. Материализмът е действително дълбока тайна, той е забележително явление на човешката цивилизация.


Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница