Интернет като култ

(Есенна конференция „Култура чрез Интернет и Интернет като култ“,

департамент Масови комуникации, 2012 г.)

доц. д-р Росен К. Стоянов
Нека започна с един спомен – преди време, когато бях на все още на студентската скамейка, в един прекрасен ден професор Михайлов ми зададе въпроса: „Росене, та ти нима си го прочел това?” Ставаше дума за книгата на Ерик и Маршъл Маклуън „Закони на медиите”. Че не се чете – не се чете, но поне беше престижно. В моите очи. А и си мислех, че ще се издигна в очите и на професора си. Ама нейсе. Това беше и първият ми фронтален сблъсък с геният на Маклуън. В крайна сметка се оказа, че някои от неговите най-работещи и ефективни определения за въздействието на медиите трябваше да се преживеят в практиката, да се усетят. В този ред на мисли и констатацията, че днешното поколение интернет потребители усещат, чувства Интернет. А ние – техните преподаватели, само си мислим, че го разбираме и че можем да им го обясним.

Основният въпрос при разглеждането на тази тема ще се отклони, поне в началото на настоящото експозе, към интереса, потребностите, уменията и свободният ресурс на потребителите на интернет съдържание.

В Интернет всъщност винаги става въпрос за дигитална форма на запис на конкретно произведение, което в повечето случаи го прави медиа продукт. Самото публикуване на този продукт в Интернет е и предпоставка за потреблението му. Един път дигитализирано всяко едно „произведение” се дематериализира, то вече е съставено само от 1-ци и 0-ли.

Интернет е a-media.

Интернет е дематериализиран източник на съдържание.

А има ли цена дематериализацията? За съществената промяна на концепциите и осъществяването на конвергенцията на медиите в Интернет предстои да мислим и пишем и занапред, но що се отнася до конвергенцията между живота ни и Интернет – тази „възможност” (или заплаха) става все по-реална.

В Интернет средството е едно, по-скоро това не е и средство, а технология, начин, философия за масова комуникация. В новото комуникационно пространство се осъществява своеобразен сблъсък и симбиоза. В ход е т.нар. конвергенция, и то не само между технологичните предпоставки за съществуването на една или друга медиа, но и по отношение на трансформираното възприятие на несъгласувано съдържание.

Съвременните „ползватели” на Интернет имат своите потребности и изисквания към продуктите онлайн. Ръководени и от чиста прагматика, „юзърите” задължават медиа продуктите в Интернет да са:

• 
  Нематериални; Бързи; Евтини; Дори безплатни; Винаги под ръка;
  
• 
  Да не тежат; Да не заемат пространство;
  
• 
  Да можеш да ги получиш от някого; Да можеш да ги изпратиш на някого;
  
• 
  Да можеш да ги запишеш; Да можеш да ги изтриеш.
  

Може би сега е и мястото за малко прагматика в разсъжденията по темата.

Всяка секунда потребителите на интернет съдържание извършват милиарди онлайн търсения. От година на година това количество нараства с десетки проценти.¹ И всъщност това определя и пазарния дял на компанията, осигуряваща най-голям трафик на подобни търсения.

В крайна сметка самата компания Google например е на борсата – има борсова капитализация и листвани акции. Което означава, че всяка подобна статистика е онова важно събитие, поради което се вдига доверието в нейните способности и бъдещо развитие, така щото се вдигат и котировките на акциите й, т.е. цената на компанията расте. Поради повишаване на доверието от страна на инвеститорите. Поради повишаване на ползването на услугата от страна на потребителите. Поради увеличаване разнообразието от продукти, възможности, опции и иновационни решения. Така кръгът се затваря. Ние се чувстваме добре, защото потребяваме нещо, а в крайна сметка именно поради това наше усещане някой прави милиардни печалби.

От друга страна какво друго, ако не медиа продукт са самите уеб-сайтове. Отново заплащаме просто като ги „ползваме”, поради наличието на невъзможните да бъдат преодолени рекламни банери, бутони, мултимедиа, текстова реклама, минисайтове, игри, и т.н., и т.н.

За потреблението на медиа продукти онлайн съществува разбира се и т.нар. смесен модел на заплащане (всякакъв вид – и пряк и косвен), плюс рекламодатели, плюс платени услуги – pay per view, pay per read, pay per click²…

Нека споменем и една друга форма на доброволно заплащане за продукти в Интернет – електронната търговия. Разбира се, освен предимствата, задължително е да отбележим и някои необходимости при ефективното реализиране на тази модерна практика. На първо място това е наличието на развит и работещ пазар на подобни услуги (в това число и маркетингова практика). Следва създаване на административна и най-вече правна обезпеченост на процеса, осигуряваща непривидно усещане за сигурност. И не на последно място – налице е необходимост от преформулирането на навиците за потребление в новата онлайн среда. И ако приемем, че електронната търговия е особен, но само поради начина си на осъществяване, вид търговия или обмен на блага³, то осъществяването й на практика е въпрос на въвеждане в широка експлоатация на вече съществуващи технологични постижения и то не на непостижима за широкия потребител цена.

Проблематизирането около доброволното заплащане на медиа продукти в Интернет има и още един съществен аспект – този на доброволното, евтино, дори безплатно споделянето в глобалното общество, на общочовешките достижения, на познанието.

„Наслаждаването на културните творения и на изкуствата не е начин на живот, свързан с потребителската култура, а средство за лично и колективно обогатяване, до което всеки гражданин трябва да има достъп.”⁴

Факт е, че през последните три десетилетия на 20-ти и началото на 21 в. областта на т.нар. защитено знание нараства със застрашителни размери. Логичното завоюване и запазване на нови и нови територии на знание, следствие огромните вложения в изследвания, ресурси и интелектуален потенциал, създадоха от своя страна невъзможност за свободно опериране с модерните достижения именно в контекста на обмен на данни, идеи, иновации, ограничи се възможността за динамичното и навременно интегриране на най-новите открития в образованието на всички нива, така че процесът да стане още по-отворен и още по-динамичен, застрашено е и правото на свободен обмен и ползване на така необходимите за здравето ни, интелектуалното ни развитие, културното ни обогатяване и технологичният ни напредък постижения.⁵

Необходимостта от разглеждане и приемане на интелектуалната собственост не като самоцел, а като допълнителен инструмент за развитие, бе дефинирана в един основен документ на Световната организация за интелектуална собственост (WIPO) още през 2004 г.⁶ Основни идеи в тази програма са осигуряването на достъп до знанието и гарантиране на възможност за технологичен трансфер, особено що се отнася до свободата на достъп до общите блага на знанието, постигнати следствие на обществено финансирани проекти.

Но все пак – как възприемаме Интернет? Какво е Интернет за нас, за всеки един от нас? Какви възможности ни предоставя? За лична реализация, себеутвърждаване, възможности за общуване, достъп до евтино дори безплатно образование…Не е ли Интернет по същността си новият културен феномен?

Множество въпроси, проблематизирането около които биха ни дали не толкова отговори колкото едно добро начало на преход между самоувереността, че го създаваме, изследваме и във все по-голяма степен познаваме, към усещането му, преход към емоционализирането, а оттам и към по-пълноценното му повсеместно използване и вграждане във всекидневието ни без това да изисква особено усилие, усърдие, предварителна подготовка или каквато и да било нарочност.

Защото това е естественото развитие в отношенията между субекти, изградили взаимно доверие. Или по-скоро създали някакъв вид взаимозависимост. По-скоро еднопосочна зависимост. Доброволното ни себеотдаване на „принципи“ и „правила“, които съпътстват интернет всекидневието ни, както и примиреното ни следване на постановените „закони“, водят до логичната доброволна подкрепа и сляпо следване на някого, на нещо, в това число личности, идеи или вярвания. Тази „обстановка“ определено създава впечатлението за характерна ритуалност или предопределеност.

В тази комуникационна среда създали си идоли, практикуващи идолопоклонничество, извършващи ритуали и свещенодействия, ние изповядваме обща несантиментална, но не и рационална сакралност. Митологизираме дигиталното случващо се около нас. Че дори и обожествяваме хора, начини на живот, мечти, (не)реалност.

Това сме ние – съвременните служители на един култ. Култ към нещото, което за удобство просто наричаме Интернет. Но това е и култ към мимолетността, определяща и модерната дигитална девалвация на признанието.

Някога култът издигаше паметници, вменяваше ни идоли и ни караше да слагаме портретите им по стените, на обществени места, на бюрата си дори. Някои още го правят, но не и ние – модерните интернет поклонници. А и вече стените са други. Фейсбук стени. Няма и бюра. Има десктопи, а там няма място за паметници. За меморизиране и сакрализиране.

Сега правим друго. Не драскаме с тебешир или креда имената на Джон Ленън и Пол Маккартни на стената зад “Попа”. Нямаме проблеми с родната „милиция“. Днес “пишем” на “СТЕНАТА СИ”. На собствената си стена. Пишем мисли, състояния някакви. Всякакви. Завладени сме от самозадължението да го правим. Тези мисли и задължения ни завладяват. Завладява ни по-скоро самата идея да ги пишем. За да ги видят. А въпросът „кой“ просто не стои на дневен ред. Всъщност все едно кой. Трябва ли ни да ги публикуваме. Къде? В медиа? В реферирано издание? А редакционната колегия? Нужна ли ни е тя? Че ние го правим. Тук и то успешно. Всички го правим.

В Интернет, за да стана авторитет, да проимам някакъв вид възможност да оказвам влияние, т.е. някакъв вид власт, нямам нужда от препотвърждаване от страна на авторитети. Да прекланям глава пред реномирани и доказани учени например. Вече авторитет е всеки. Всеки е известен. Всеки може да каже нещо. А кой е чут – това няма значение. Важна е възможността. Но тази възможност можем да определим и като просто мултиплициране на посредственост, което с опасение да провидим и като тенденция да се превърне във водеща сила. Посредствеността от своя страна дава насоки. Предопределя правила. Задава норми на поведение и закони за успешност. Задължава, рамкира и ограничава. Превръща се в „канон“, в догма, в норма.

Да зададем и следващия логичен въпрос – възможен ли е култ към нещо, а не към някого? Преклонение към истината от последна инстанция, предоверяване на важността на “казаното там”. Извинете – на “написаното там”. И отново доброволно подчиняване. Подчиняване на авторитета, но вече не на някого, а на нещо – на Интернет. Него издигаме на пиедестал, възнасяме го в облаците – буквално дори. Живеем в него и чрез него. Изразяваме се там. Доказваме се там. Търсим приемане и харесване. Одобрение. Ставаме все по-зависими от него.

Харесваме, следваме, абонираме се, и сваляме и качваме, гледаме и купуваме, подражаваме, сърфираме, живеем... Феновете вече са последователи. На новият фетиш, на новият идол, кумир. Че и доверено лице. „Приятел”...голям приятел. Дори „Брат”...голям брат.

Но да се върнем към термина култ. Както винаги се обръщаме към вездесъщата интернет търсачка с надежда да получим стойностна и подробна информация. Пишем на английски. Следва информация от „най-достоверният“, за всеки пишещ курсова работа студент, източник – Wikipedia. Тук вече може и да понаучим нещо. „Религиозна практика или религиозно движение“. Или „…група, чийто вярвания и практики се считат за странни…“ Така де, все едно говорят за нас – отделящите все повече часове от собствения си живот в странната дейност на съзерцаване в един монитор, или екран, или дисплей, все едно, в търсене на удовлетворяване на нуждите ни. На всякакви, на всичките ни нужди.

Преди тракахме, после цъкахме, сега замазваме, утре нещата ще се случват с жестове и поглед, а накрая само с мисли. Отново мисли. Може би същите тези от „стената”. От виртуалната стена – обмен на лични свидетелства за това или онова, доказващи всичко и нищо, но достатъчни ни, за да седим там. Да споделяме себе си с всички. В Интернет или пред него. Това е една особена заедност на всекидневно извършване на (почти) окултни ритуали – всяка сутрин, през деня, вечер вкъщи, в заведение, на обяд, под завивките, по време на работна среща, в автобуса, с приятелката на вечеря, в колата, на колелото, в час, по време на есенна научна конференция, по време на изпит, в банята (да не кажа друго) и т.н., и т.н.

Дължим и отдаваме преданост към един лидер. „Интернета“, както пишат някои млади колеги. Там споделяме набор от практики и „текстове”. Поне така ги наричаме. Или май споделяме най-вече снимки. За да е по-лесно, за мисълта, де. Онази същата мисъл, същата – от стената.

Обсебени доброволно, нашите животи са завладени, съзнанието – подчинено. И знанието, и емоцията, и мисълта. То пък една мисъл. Мисъл, качена на стена. Във Фейсбук. Или друга подобна. Светът е малък и спасение никъде няма. Адаптиране в друга среда е невъзможно, защото друга среда липсва. Махнем ли се следва депресия, дисоциация и други още по-страшни последици – обявяването за отстъпници от своите, отхвърлянето и дискриминацията, наречени или приети за аутсайдери... Участието или неучастието и тук, както и във всеки друг култ, има своите последствия.

Ние сме „практикуващи“ Интернет. Извършваме всекидневно множество свързани с това ритуали. Величаем предоставените ни дигитални възможности, обожаваме най-вече собствения си виртуален образ или по-скоро самовнушението, че имаме такъв и то особено успешен, различен и интересен. Тук възхваляваме постоянно и повсеместно новите си възможности за себеизява, преклоняваме се пред измислени, дори често несъществуващи факти, идеали, мечти дори хора. Свързани сме безпрекословно и най-вече доброволно помежду си и с „Мрежата“. Дори я смятаме за идеална. Създаваме си нови кумири макар и за кратковременна употреба. Фетишизираме всекидневието си до краен предел като постоянно се обграждаме с технически средства, които имат една единствена задача – 24 часово подсигуряване на възможността да се чувстваме „несами“. В крайна сметка Интернет се превръща в идеалният обект на всеотдайната ни преданост.

Така въпросът дали възприемаме Интернет като култ се преобразува в категоричното му потвърждение, придобивайки митичен статус. Въодушевеното възприемане на имагинерната, виртуална, но и считана за потенциална възможност за случване на нещо ни успокоява. Дава ни сигурност в несигурната обкръжаваща среда.

Рационалността ни кара да го ползваме, изискванията на модерния живот доказват смисъла да му се доверяваме, но опасността от прекрачване на разумната граница, след която следват сляпото предоверяване и безусловната зависимост, преминаващи в преклонение и страхопочитание съществува. Това е една илюзорност, подплатена с огромна доза обикновена болестотворна пристрастеност. Не можем да се откъснем и за миг. Не можем да кажем дори „лека нощ“, защото нещо постоянно се случва, ние го знаем, а вече и го усещаме. Пропуснатото не може да се навакса, сигурни сме в това. И въпреки, че са ни учили какво е архив, че в тази виртуална среда, чрез и в компютрите ни всичко се съхранява, тъгата за пропуснатото никога не ни напуска.

Личният опит не съществува. Техническото средство замества тотално необходимостта от лично рационално или емоционално преживяване и памет за реалността. Тя самата е виртуалност – интерактивна, но и опосредствана, валидна, достъпна и налична.

Интернет е промотиран като постоянно развиващ се „жив“ организъм, като „вечната модерност“. В това създаване на безброй нови почитатели на култа към новото, в това „мероприятие“, всеки е „свещеник“, пътеводител, авторитет или шаман. Всеки сам е гуру. Ако не на себе си, то на някого другиго, често дори и без да го подозира. Това „поклонничество“ се превръща в култ към потреблението, към консумирането. Интернет видоизменя култа към личността в „култ към А-за“.

А може би защото днес няма личности…толкова вездесъщи, безспорни, авторитетни, или просто могъщи, че да се създава и почита култ към тях. Или напротив – в Интернет всеки може да е личност. Каквато и доколкото поиска – измислена, хиперболизирана, преиграна, всеможеща и всежелаеща. С презрение си спомняме за онези преди нас като за низши – ние не сме „никои“, не сме безгласни букви! Напротив, ние сме много повече – имената се превърнаха в IP адреси, хората се превърнаха в снимки, личностите – в статуси…

Някога създавахме идоли и култове, в опит да познаем страховете си и да се справим с тях. Но тези тотеми ни възпираха от задаването на въпроси. Не обясняваха, а догматизираха. Пренебрегваха възможността рационално да обясним заобикалящия ни свят, като ни даваха единственото основание за нашето съществуване – безропотното подчинение и преклонение пред висшето. Създаването на ново знание бе детерминирано от посредническата роля на онова необяснимото, с което всички трябва да се съобразяваме и от което трябва да се плашим.

Днес, обгърнати в относителна анонимност и тайнственост, залъгвайки се, че информираме или предаваме опит и знание, отново сами изграждаме мрежи от потенциални възможности за препредаване на ирационалност, самозаблуда и този път цифрова удовлетвореност.

Така съградихме и един нов култ – култът към (не)самотата. Но въпреки всичко може има надежда. Както всички все по-добре осъзнаваме – единственият начин да се справим с Интернет е като му се отдадем.⁷