Интервю на дарина кючукова с биляна веселинова, шумен, 07. 10. 2010 Г

Дарина Кючукова: Искам да започнем с въпроса - Какви са най-важните събития за Вас през последните 20-на години, тук в Шумен? За Вас лично? Какво бихте откроили като важни събития?

Биляна Веселинова: В обществено-политически и в културен план?

ДК: Да, и в личен план съответно....

БВ: Ами, не знам... На прима виста сигурно ще пропусна някое събитие.

ДК: Не, не става дума за изброяване. Просто за Вас лично, кои събития са важни през последните 20 години?

БВ: Важно като цяло е развитието на града, който по мое лично мнение не последва съдбата на някои типове провинциални градове, имайки предвид , да речем - един Добрич, или Сливен, или Ямбол, или Силистра. Говоря за тези, които са в региона. А като големина...

ДК:: А каква разлика виждате в това развитие? Какво точно имате предвид?

БВ: Положителна. Шумен успя да избяга... на първо място, от мутризацията. Не, че нямаше такива крими елементи и тук, но... бяха в по-малка степен... Бяха по-семпли... Нямаше го този супер изявен бандитизъм от една страна. На второ място, Шумен бе опазен от тази безогледна приватизация. Естествено има предприятия в региона, които затвориха врати, или които се трансформираха, или които преминаха няколко пъти през няколко съмнителни капитали. Но в сравнение с някои други български градове, смея да твърдя, че Шумен се оказа на един остров, където нещата се случваха малко по-безопасно, малко по-безболезнено за хората.

Д:К Как си го обяснявате това? Как съумяхте това да се получи в Шумен?

БВ: Може би имаше голям сблъсък на интереси, които пречеха на мигновената приватизация, защото примерно за едно „Шуменско пиво” или за една „Мадара” на времето се бореха няколко приватизационни лобита. И когато има една битка и когато едно нещо се отлага във времето, то политическата ситуация и икономическа такава се променят и едновременно с това нещата се случват, пак казвам, малко по-благоприятно отколкото са можели да станат.

ДК: И като краен резултат Вие отчитате, че това е по-положително от това, което се случва в други български градове?

БВ: Да, още повече, че пак така в сравнение с останалите градове с индустриални зони, с развитие на някакъв вид промишленост, без значение дали тя е лека или някакво машиностроене, самата индустриална зона на Шумен, така както е обособена, е много лицеприятна. Пак казвам, в сравнение с други промишлени комплекси или квартали в други български градове, където всичко прилича на един тюрлюгювеч – с бараки, с някакви там складове, дето не се знае кой какъв и на кого е и т.н. Тук са по-подредени нещата. Първо, заради липсата на много новооткрити предприятия. Няма чак толкова много. Не, че няма естествено. Появиха се...

ДК: А кои са всъщност те?

БВ: Ами, появиха се шивашки предприятия. Появиха се млекопреработвателни такива. Появиха се складове на чужди фирми, т.е. складови бази. Появи се производство на слънчеви и отоплителни системи, инсталации и пр. такива.

ДК: А това са чисто шуменски предприятия или са клонове на други предприятия?

БВ: Не, това са чисто шуменски предприятия. А като клонове... можем да посочим „Меггле”, което обаче беше преди това на „Старс къмпани”, която бе шуменска компания, която съответно продаде предприятието, продаде фабриката на „Меггле”. А „Шуменско пиво” си беше чисто шуменско предприятие, което впоследствие стана собственост на „Карлсберг”. Но има шуменски фирми като „Съни систем”, като „Примекспо”-то, като „Ал и Ко”, като „Алкомет”, „Фикосота”, една водеща българска фирма, която е от началото... от зората на демокрацията, както се казва, които са разкрили много свои филиали в други градове и не само – и в чужбина включително.

ДК: Да... Казахте „зората на демокрацията”... С какво я свързвате всъщност? Може би е вече спорно като понятие... Какъв смисъл Вие намирате в това?

БВ: Ами, не знам. От годините, на времето, от позицията на времето на изминалите 20 години, какво... един неуспял преход...

ДК: Неуспял?

БВ: Да, като цяло за страната. А в крайна сметка ако погледнем България, защото няма как да говорим за прехода, за Шумен и да го изолираме. Какво се случва? Едни структури на Държавна сигурност преди продължават и днес. Може би трябва така да минат едни, не знам, може би още 50 години, за да можем да направим заедно една трансформация на поколенията и на обществото. А вече по-малко се говори за тези структури на ДС или обикновено ако се говори, се използват такива популистки фрази „ченгетата вън от властта” или някакви такива лозунги. Истината е, че всъщност като една малка държавица ние се знаем кой с кого и къде е. Няма как имената, като тръгнеш да ги навръзваш и като ги четеш или като ги чуваш... да не са свързани с един или друг икономически кръг, с една или друга партия. И да не видиш, че те са като едни олимпийски кръгове.

ДК: Интересно сравнение правите…

БВ: Просто всичко си е такова... като брънчица, като една верига за верига, за верига и... Да, и журналистите го знаят, и политиците го знаят. Но...,ще мине време, ако не, така смятам, че съм оптимист в това отношение...

ДК: Вие казахте 50 години.

БВ: Да, трябва да стане това прочистване и за него просто е нужна история. И след като днешните години станат история - тогава вече може би някой ден ще има един адекватен поглед на случващото се, случилото се през 1989 г. И в тази връзка така си спомням, мисля, че Божидар Димитров го беше казал, във Ватикана, в библиотеката им, изследователи и учени могат да ползват всички документи, архиви и т.н., но единственото условие е да са минали 200 години от създаването им. Което означава, че трябва да се предпазим от субективната гледна точка на автора, на неговите деца, на неговите внуци и вече някъде там във времето нещата могат да се погледнат отстрани обективно и да кажем „Да, това е черно, това е бяло, това е цветно, това е ново или старо”.

ДК: ...т.е. за да бъде направен обективен поглед примерно за ’89 г., трябва да минат доста години явно.

БВ: Определено, най-малко един век. Няма такъв анализатор, който, според мен поне, да може да каже какво точно ни се е случило. Казвам „ни”, защото на нас всички ни се случи, го преживяхме.

ДК: А какво се случи за Вас през ’89 г. и в Шумен?

БВ: Естествено първите митинги, СДС-идеята...

ДК: Как беше възприета тук? Много ли симпатизанти имаше? Как мина през Вашия поглед по-скоро?

БВ: Не знам... аз тогава бях ученичка...

ДК: Вие всъщност сте били кой клас?

БВ: 9. клас. И в езиковата гимназия, в която учех, така беше много еуфористично настроението. Най-смешното беше, че всички, които бяхме в Комсомола, защото отличниците нямаше как да не сме в Комсомола...

ДК: А Вие сте били от тях?

БВ: Да... И изведнъж всички станахме от СДС.

ДК: Как се случи това? Това е много интересно…

БВ: Явно хората, които така или иначе сме имали някакви участия в обществения живот на училището, примерно нещо сме организирали, някакви тържества... т.е. в желанието си за ново, за разчупване, за някакво такова антитоталитарно мислене... и в един момент просто този т.нар. Комсомол се изсипа в СДС. Не, че някой е станал член. Примерно аз лично не съм членувала в политическа партия. Така... не ми допада идеята...

ДК: Защо?

БВ: Ами, по ред причини. Но просто това се случи. Комсомолът като че ли се раздели на две. Едните останаха вече в БКП/БСП, а другите отидоха в СДС. И изведнъж станаха смъртни врагове.

ДК: Как си обяснявате това?

БВ: Като „Левски” и „ЦСКА”. Като.... Не знам... Това разделение на населението е много странно. Има един символ от Асамблеята „Знаме на мира”, т.е. мотото „Единство, творчество, красота” и много му се смяхме, така му се присмивахме...

ДК: Защо? Още по време на членуването в Комсомола или след това?

БВ: Не, след това. Той беше много смешен. Това беше обявено за ретроградно. Беше обявено за супер тоталитарно, някакво там измислено пионерско, беше заклеймено отвсякъде. Оказва се обаче, че „творчество, единство и красота” е точно водещият мотив на масоните. И се оказва, че всъщност Людмила Живкова е била носител на идеите на тези тайни просветителски братства. И когато човек научи това в един момент се обръща назад и си казва „Леле, големи глупости сме мислили”. Не ние, но е имало... Така че това е... разделението...

ДК: А Вие кога го научихте това?

БВ: Наскоро. Примерно от книгата на Димитър Недков за „Знака на българина”. Там е описано подробно.

ДК: Тогава всъщност и преосмислихте и това?

БВ: Не, не. От много отдавна. Смятам, че това разделение... Хубаво е човек да има политически идеи, но те първо не са ясни в страната, те не са ясни като цяло. Политическите платформи на партиите са просто „копи-пейст”една от друга. Винаги съм се чудила, ако седнем наистина да ги изчетем, защото те наистина са досадни за четене, те не се траят. Човек трябва да има здрави нерви или да му платят супер много пари, за да седне и да ги изчете, и да ги анализира, и да видим къде всъщност... каква е разликата между едните, другите, третите, десетите... И ще видим, че разлика почти няма.

ДК: А тук в Шумен открояват ли се разлики или е подобна картината?

БВ: На избори се открояват. А иначе тук в Шумен мога да кажа, че едно 60% от хората, които се занимват с политика, са там за лични интереси, както в национален мащаб. Може би за процентното съотношение не знам дали съм точна, но долу горе е такова положението. Останалите 40% - част от тях са може би заради убеждения, но те са твърде малко, а другите просто няма какво да правят и смятат, че за сметка примерно на някаква лична кариера могат да направят такава политическа, не че им се отдава.

ДК: А споменахте Комсомола... Какво можете да кажете за това? Как си спомняте това членство? Как са се случвали тогава нещата?

БВ: Аз го гледам с малко детски поглед...

ДК: Да, но интересен е и точно този детски поглед може би...

БВ: Ами, беше любопитно. Големите бяха там. И след като си бил много заслужило пионерче, е много редно да влезеш в Комсомола. И не само, че е редно, но това е едно признание, въпреки че ставаше задължително, пак го имаше елементът на гордост. Имаше някакви изпити за Комсомола. Знам, че някои устави се учеха. Предполагам,че сме ги били научили – нещо като все едно да си научиш урока по история или по география. И сме си казали приказката, били сме изпитани много така щателно и след това са ни приели. Беше някъде в сградата на бившия Профсъюзен дом, който сега е Областна управа. Мисля, че там беше т.нар. изпит. И това е.

ДК: Какви мероприятия се организираха?

БВ: Е, нямах толкова време. Както се смеем – тъкмо станахме комсомолци, то пък се разпадна Комсомолът. Нямахме време да станем много активни членове. Но... някакви такива училищни, междуградски мероприятия... те участваха навсякъде... Примерно състезания, кръжоци някакви. То не е било семинари или кръгли маси, не помня как им казваха тогава - от рода на днешните семинари , но не мога сега да намеря думата. И разликата беше, че нямаше кетъринг, а някой от събранието или там нещото, което се случва, осигуряваше порции. И ако това е развитието, крачката от порцията до кетъринга, е ужасно жалко. Просто това е пародия. Това са кавички. Но като се замисля сега... май цялата ни работа е такава в политиката. Просто нещата минаха от порции на кетъринги.

ДК: И всъщност след ноември месец, и промените, и се разпадна и това?

БВ: Ами, да ’90 г. мисля, че се случи. Малко по-късно. Пак казвам, размити са ми. Не съм ги следяла толкова, не са ми били на първа линия какво точно се случва, защото в крайна сметка там се заяждахме, драчехме се – СДС, БСП... Скачахме, вдигахме двете пръстчета. Но това са били по-ученически, по-тийнейджърски спорове. Те не са били някаква идеология да се вкарва в приказките. Така че по-скоро в този спортния спор. Пак казвам – „ЦСКА” – „Левски”, точка по въпроса. Ама, защо, как и кой, не е толкова важно.

ДК: А Вие след като завършихте, предпочетохте да следвате журналистика?

БВ: Не, аз съм завършила право.

ДК: А Вие сте завършили право?

БВ: Обаче тук едновременно с това започна създаването на първото частно радио в града. Тъй като бях сътрудник в радио „Шумен” и екипът, който се сформираше за „Форте радио” (първото частно радио в Шумен)...

ДК: Коя година се слува това?

БВ: Това е ’94 г. И е едно от малкото частни радиа в страната, радиостанции – радиа не е правилно.

ДК: Как си обяснявате това? Формирането на това частно радио на фона на това в страната? Как се появи тази инициатива?

БВ: Първо, това беше икономически проект на „Фикосота”. От „Фикосота” президентите Кюркчиеви, Красен и Жечко, прецениха, че Шумен е град, който може и който трябва да има една частна медия, като каквато впоследствие се появи „Форте радио”. И така с една група колеги журналисти от радио „Шумен” и приятели, ние се пренесохме във „Форте радио”. Снежана Масларска е човекът, който ръководеше екипа – журналистическото тяло. Преминаха се обучения, различни тренинги... Радиото беше едно невероятно събитие за града.

ДК: А защо? Това е липсвало...

БВ: Ами, да. Просто музиката, забавата, скечовете, по-тесния контакт със слушателите, този по-непринудения. Това се търсеше и в другите частни формати радиостанции. Така моделът, по-скоро американския модел на радиожурналистика навлезе, това поведение, което провокира слушателя...

ДК: Какви бяха провокациите към слушателя?

БВ: Ами, най-различни. Имаха възможност да си избират музикални поздрави, включваха се в диалог, т.е. водещ и слушател. Можеха дори и да се скарат. Да се говори за такива забранени дотогава теми. Сега ни е смешно – например някой бил поканил тогава проститутка в студиото, това е – не знам, сигурно вече на колегите няма и да им дойде на ума, защото не е нещо кой знае какво, но тогава това вече можеше да се случи и това ставаше.

ДК: Това е в средата на 90-те, нали?

БВ: Да. Или примерно помня имаше едно предаване в неделя, в което се обаждаха слушателите и се обаждат на място, имаше случаи, в които се ходи на място, на някакъв купон, на адрес. Разни игри... едновременно с това актуална информация, все пак това беше един формат, в който новините бълваха, а в същото време вечерно време нещата влизаха в тази забавната форма. Като имаше едно радио канал Ком и така това беше по-разчупеното, а не „Уважаеми слушатели, днес в Шумен се провежда еди-какво си...”, а така малко „Здравейте приятели, как сте днес...” и то точно уличната лексика и то в добрия смисъл. После нещата се поизродиха малко...

ДК: Защо? Какво имате предвид под „изродиха”?

БВ: Ами, днес вече журналистиката в България трябва да мине рубикона и да влезе в малко по-цивилизования план, защото малко изпуснахме, казвам изпуснахме – като част от тази гилдия, изпуснахме малко повече уличния език и във вестниците , и в телевизията, и в радиостанциите и това май не е добре за никой.

ДК: Защо се получи? Как си го обяснявате?

БВ: Не знам, прекалената еуфория, прекалената свобода.

ДК: Еуфория от свободата или еуфория и свобода?

БВ: По-скоро пазарът позволи да се нароят по ред причини много медии – различни, във вестникарски формат, в телевизионен, радиостанции, отделно интернет сайтове и всичко останало. Като че ли сега интернет сайтовете и информационните започват да обират този вакуум, който се получи с прекалената профанизация. И вестниците като че ли започнаха да се връщат към така малко по-сериозния тон, защото не знам, ако трябва да се пресегнем и да направим един анализ на един вестник… Но е страшно нещо, това което се случва. Не знам дали новините следват читателите си. Може би „Стандарт” е един от малкото вестници, който отделя така по-сериозно внимание на международните новини. Аз по националните медии, по телевизиите, не съм гледала някакви анализи какво се случва в Ирак. Тази ядрена програма в Иран, там някакви руски учени били напуснали, но какво става? Изборите в Бразилия ще ги коментираме в Габрово, пресен пример от снощи БТВ новините мисля бяха. Защо? Защото тази Дилма Русев била с габровски корен, но тя не знаела много... това са глупости, това е безумие, това е просто, не знам, едно безхаберие... И всичко се носи по течението и се дрънкат простотии.

ДК: А защо така се тръгна по течението? Каква изходна точка може да посочите? Или... заговорихме за прехода в началото, тук нещата могат ли да бъдат обвързани по някакъв начин според Вас? Или по-скоро не?

БВ: Ами, и да, и не. Има връзка, няма начин да няма. Има връзка. Имаше случаи, в които в медиите влязоха не толкова чисти пари. Имаше хора, които първо решиха, че е много лесно да правят медии. Имаше други, които платиха твърде висока цена, за да правят медии. И в крайна сметка в момента на българския журналист не му е комфортно. Има цензура, защото има такава. Има цензура по ред причини. По-лошото е, че българският журналист прави и своята автоцензура, което е още по-страшното от цензурата по прицип.

ДК: Вие налагате ли си такава?

БВ: Ще излъжа, ако кажа не. Всеки си има спирачки. Но пак казвам, този процес някъде във времето ще спре. За него няма да са необходими 50 години. Българските медии имат стратези. Колегите журналисти, с които разговаряме и с които правим някакви анализи на това, което се случва в нашата кочинка... си мисля, че до 10-на години нещата ще се променат коренно и една от причините е именно интернетът, и социалните мрежи, които вече се превръщат в едни нови медии. Човек по приятелите си, все пак зависи и какви са му приятелите, може да проследи едно 30-40% от новинарските събития, не само в национален мащаб.

ДК: Неизбежно е тези промени да не се отразят върху журналистиката.

БВ: Да, и няма да изглежда така както изглежда в момента. Понеже много често винят българските медии – не били отразявали истината, били жълти, били пишели глупости, били пишели непроверени информации и в крайна сметка на това нещо аз имам отговор – каквото е търсенето, такова е предлагането. Или някакви такива пък – защо било написано... ще се затрудня малко, исках да дам един пресен пример, за какво беше направена тази забележка.... Примерно защо е написано (по памет), че 15-годишно момче бере душа, „в тежко състояние” е трябвало да бъде написано. Това са едни такива забележки – „ей тия журналисти това не могат, онова не могат”.

ДК: Да, но част от аудиторята търси това.

БВ: Да, но ние не можем да стоим и да пишем „той е в тежко състояние, комоцио, и...” Ако се напише така, трябва да се преведе. Всъщност за това сме медиатори, за да преведем, за да смелим информация, хората да я разберат.

ДК: Да, Вие казахте „профанизация” в разговора всъщност? Защо се налага това опростяване на езика, тази улична лексика?

БВ: Първо, защото езика се развива. Заедно с този уличен език в медиите навлизат и много нови думи. И в разговорите на хората, и в цялата комуникация въобще. Така че не трябва да гледаме толкова черногледо...

ДК: Не, но може ли например да се сравни лексиката от средата на 90-те и сега примерно 21. век като развитие?

БВ: Е, много по-жаргонен е. Навлязоха много повече чуждици. По-неглижирана е лексиката.

ДК: А вие като говорихте за радиото, казахте, че този тип участие е било някакъв американски модел. Тук нещата могат ли да бъдат обвързани според Вас с това разчупване на някакви стереотипи, не знам...

БВ: До някъде да... обаче нали все като гледаме чуждото и като се опитаме да вземем някоя положителна практика и току покрай нея закачим и най-големите й недостатъци. Налучкваме, просто налучкваме тона и се мятаме от едната крайност в другата.

ДК: Затова ли считате, че преходът не е успял?

БВ: Той не успя, защото не се каза цялата истина, каквато и да е тя.

ДК: Не се каза „от кого”… или?

БВ: Не се каза. Аз не я чух от никой. Тогава аз не я чух от големите (тогава). Големите, защото аз съм била на 15 и съм била тийнейджър. Аз исках тогава да я чуя, примерно ’92 г. когато беше моята абитуриентска, а вече бяха минали 3 години. Аз тогава исках да я чуя като един 18-годишен човек какво точно се е случило именно за тези 3 години. Защо не го казаха? Кое толкова беше трудно? Истината... не се ли работи с истината, не можеш да очакваш фойерверки като резултати.

ДК: А всъщност промени ли нещо за Вас? Примерно за тези 3 години, за този отрязък, който споменахте? От този 9. клас до абитуриентската вечер? Като спомени, някакви преживявания...

БВ: Появиха се повече кафета, можеше да се пие Кока-кола - прословутата Кока-кола! Не, че и преди не съм си я пиела, пиех си я… Не знам, защо е тази драма с Кока-колата. Имаше си я по барчета на общината, по барчета на партията и там имаше... от време нямаше банани. Не знам кое е било криза. То и сега е криза. Тия сравнения с бананите и Кока-колата много ме дразнят по принцип, защото са много такива едни смешни чак. Какво било... пиели Кока-кола и носели дънки Ливайс. Те и сега носят дънки Ливайс, нали вече има Ливайс, но Ливайс е втора употреба. Някакси тази ценностната система, нещо в нея куца. Не може така да се казва всичко – това е лошо, това е хубаво, някакви крайности – не са нужни. Как да излъжа дъщеря си и да й кажа, че преди ’89 г. „беше ужасно, беше страшно, беше гадно”. Не, беше супер купон.

ДК: Какво имате предвид?

БВ: Ами, много яко. Някакви бесни рождени дни, някакви луди партита... Нашите майки се скъсваха да правят сладкиши, сандвичи, купуваха ни там някакви... Помня, че нашите рождени дни, моите съученици си правеха цял клас рожден ден. Вкъщи се събираме, пеем, някой има касетофон, тогава имаше касетофони – това е все едно сега да имаш МП3-ка. Искам да кажа – „уред за музика”, с който се излъчва някаква музика. Да, сигурно е нямало някакви там кой знае какви парчета, нямаше такъв обмен, нямаше и интернет. И си се веселяхме много сериозно. Екскурзионните летувания са спомен. Страшни! Просто голяма веселба, голямо ходене, гледане, беше много интерсно, много хубаво, много приятно си изкарваше човек. Даже голямо забавление беше и по бригадите. Скатавахме се. Не ни се работеше, естествено на кой му се събира морковено семе и там да му се мъкнат някакви щайги с ябълки, или пък не дай боже домати. То си беше готино, беше си… да си разкажеш вицове, да си пееш песни. Не знам, това си беше така една забава. Още повече си спомням 8-9. клас, бяхме по-големи, и по това време септември месец... цял месец ли не учихме или половин... имаше си едни дни, в които ходиш само на бригади. Отиваш сутрин, качваш се в автобуса от училище, отиваме на бригада, работим каквото работим и се прибираме. Вече като се приберем към 2-3 часа или там по някое време, понеже нямаш да си учиш, обаче все пак си в учебно време и си в града си – не си на море, на планина, или някъде, и се събирахме и излизахме. Ходихме в библиотека, четяхме списания, сядахме да пием разни, защото и преди ’89 имаше заведения. И така и си изкарвахме. Примерно нещо се събираме и си ходим на гости. Беше много готино. Не знам... на море най-малко 2 пъти на годината ходех на почивка с моите родители. На планина, готини станции, по линия на обмен – баща ми пътуваше, живяхме малко в Чехия. Такова едно готино детство, в смислъл такъв, на мен лично не ми е било някакво вип партийна школа... Не, просто един нормален готин живот с екскурзии, с контакти с други хора, със снимки от хубави места. Имахме много повече време да се събираме роднини. Имаше повече време да се събереш, да се видиш, да отидеш на гости.

ДК: Защо е имало повече време? Какво се е променило?

БВ: Не знам, може би това работно време. На първо място работното време на нашите родители и на другите, на техните колеги, въобще на всички. После възможностите… може би ни стигаха парите, защото за разлика от нас – или ние харчим повече, или нещо не е както трябва, Сега каниш 10 души, те как ще дойдат – те ще си донесат пуканките, те ще си донесат мезето, ти също ще приготвиш нещо. Но да поканиш 10 души на гости просто ей така, дори и да имаш повод, си е малко така натоварващо бюджета мероприятие, което трудно може да направиш 4 пъти в месеца. Аз си спомням, че на времето много си ходеха големите на гости. И съответно ние сме се събирали така с деца, ако ние отиваме при някакво приятелско семейство, аз си играя с децата, които са малко по-големи или по-малки от мен. У дома е същото, като дойдат. Сега като че ли аз лично това не мога да го осигуря на дъщеря си.

ДК: …т.е. не може да й направите такъв рожден ден с всички деца от класа...

БВ: Ами, да... прави се. Или може би можем да поканим половината клас, но първо, живеем в по-малки жилища. Второ, самият бюджет е вече така по-семпъл. Ако трябва да сравнявам менюто от един мой рожден ден с един неин, за съжаление ще кажа, че тя е ощетена. Не знам защо.

ДК: Защо тогава се спекулира със сандвичите с лютеница?

БВ: Няма сандвичи с лютеница. Има сандвичи с пастет, има сандвичи с филе Елена , с луканки, с такива неща. Аз не знам кой... Да, може да има лютеница за разнообразие, но ако някой ми каже, че е посрещал... Не, може би има и такива хора, нека да не слагаме всичко под общ знаменател. Но лично аз и моите познати – голям кръг, мога да изброя поне 20 имена, нямам такива, които са посрещали гости с лютеница. Просто не мога да се сетя за такова нещо.

ДК: А какъв е бил образът на Партията в детските Ви спомени?

БВ: На кой му е пукало за Партията! Има БКП. Има ОФ. Имаше и някакви земеделци, но и тогава като сега не бяха много ясни.

ДК: А кой е бил Тодор Живков тогава за Вас?

БВ: Тодор Живков го даваха по телевизията. Имаше го на портрети насам натам по разни учреждения. Другарят Тодор Живков еди-какво си е казал. И първо, аз не разбирах какво говори другарят Тодор Живков и второ, говореше си там разни работи и се разказваха вицове за него. Много се хилехме на тях. Те бяха тайни и забранени, но чак толкова да се е слушало за вицове не знам. Аз самата съм разказвала вицове – някакви там, които съм чула. Но не е било чак такова строго… мен не са ме хващали, че разказвам вицове за Тодор Живков. Бояна..., не всеки можеше да влезе там. Беше готино. Имаше някакво такова разделение верно. Примерно да отидеш в станция на ЦК на БКП можеше да почиваш ако някой от твоите роднини е по-важен партиен член. Много хора ходеха. Пак казвам, Пети, Шести дом по Златна ривиера, Велинград – прекрасни станции – не са били чак такова табу. Щом аз, мои познати сме ги виждали тези неща, това не е било някаква такава супер изолирана история, много скрита покрита и много вип. Сигурно е имало нещо по-вип. Нямам някакви тягостни спомени от преди ’89 г. Все пак едно дете няма как да формира такава негативна нагласа.

ДК: А Възродителния процес? Той също се ситуира преди ’89 г. За него имате ли някакъв спомен.

БВ: Да, няма начин. Специално в шуменския регион той се усети много сериозно заради смесеното население. Първата вълна, ’84 г., всъщност има още една – тя е ’79 г. Тогава е имало турско население, което се изселило в Турция. Тя не е била толкова масова. Не знам как точно са били нещата. Имам познати, които са заминали ’79 г. и после са се връщали.

ДК: Къде са били всъщност?

БВ: От Шумен отиват в Анкара. Установяват се там, живеят и работят. И с времето така започват да си идват, защото примерно те са семейство - мъж и жена с дете, родителите остават в Шумен, в шуменско село и те си идват вече да ги видят на гости.

ДК: Но вече са се установили и живеят там?

БВ: Те живеят там, да. След това ’84 г. - смяната на имената. Ние сме били деца. Много беше станало модерно по едно време турчета, т.е. момичета туркинчета да се кръщават Биляна и аз много страдах. Просто не исках да се казват така. И не за друго, а просто не може така да се мултиплицира името ми. Всеки обича да има нещо единствено. Примерно като деца, ако пишеш с един химикал, хубаво е да имаш своя химикал, но да няма още 10 такива. И това с името е същото.

ДК: Те как приемаха тази смяна на имената?

БВ: Не им беше приятно. Това си беше гадно.

ДК: Повлия ли върху взаимоотношенията им с другите?

БВ: Примерно аз имах приятелки туркини, които аз наричах с турските им имена, когато бяхме само ние. Когато бяхме в по-тесен кръг. В т.нар. официални разговори - когато сме пред магазина аз се обръщам с българското име. Мисля, че пак това преименуване стана малко повече на книга, отколкото всъщност. И намираха се кметове, които да улесняват по селата, на хората се обясняваше „Дайте сега тука, то това е решение на Партията...”

ДК: Как ставаше това? Ваш избор ли беше или техен, когато сте си само вие да ги наричате с техните си турски имена? Негласно ли се случваше? Имало ли е нещо да тежи в тази ситуация?

БВ: Не, говорили сме си много открито, много нормално. Какво мога да кажа на една Фибел, която не помня как се казваше, или имаше едно момиче Фидян, която се кръсти Оля и не мога да кажа на Фидян - Оля, защото аз я знам като Фидян. И лично на мен проблем ми бяха българските имена, защото е ужасно.

ДК: А те помежду си са се наричали с български имена само на публични места?

БВ: Да, в училище, в градските училища. Защото казвам, че съм имала няколко контакти, когато съм била на село при баба си и при дядо си. Но в градските училища беше задължително да се използват български имена, нямаше този компромис. Обикновено карахме на прякори или на умалителни имена.

ДК: За да избегнете това?

БВ: Да. Защото имах една съученичка, си спомням, казваше се Бехра, после се кръсти на Бела. И докато се казваше Бехра й казвахме Бехи, а след това трябваше да й казваме Бели. Но ние пак й казвахме Бели, защото нали Бехи – Бели, та така минаваше метър.

ДК: А имало ли е примерно или щяло ли е да има някаква санкция, ако на публично място я наречеш с автентичното име? В училище например?

БВ: Явно сме били предупредени с нещо, за да го следим и да го спазваме. Но дали е имало някава санкция, не знам, просто не мога да се сетя. После ‘89 г. като тръгнаха да си ходят беше много грозно. Защото те плачеха, със съседи... пак казвам в този регион живеят българи, турци... И тогава си спомням как нямат място за багажа, бяха ми оставили играчки, да ги пазя, ако се върнат. Не можеш да си размениш адрес, защото няма интернет. Те отиват там, но още не знаят къде ще са. И така една грозна история. За родителите да не говоря – оставят си къщи, имоти. Такива едни много сърцераздирателни сцени. После беше хубаво, защото се върнаха. И беше много хубаво пазените играчки да ги върна. Бях взела две кученца, но не мога да взема повече. И мои приятели така също. Това беше много излишен стрес. Но в същото време – ето четем документи, слушаме – имало е тогава т.нар. турска страна, имало е група турци живеещи в България, които наистина са искали да провокират напрежение, искали са да се създаде суматоха. Имало е напрежение. Не мога да правя крайни квалификации, но просто това е едно заиграване с етническата карта. Не знам, имам много бегли спомени, но мисля че, тогава хората живееха много мирно и спокойно. И се беше получило едно такова омешване и мисля, че в един момент турският етнос да не би да се е уплашил, че ще се смели, ако продължи това мирно и спокойно съжителстване.

ДК: Дали наистина е възможно да е имало нещо подобно?

БВ: Не знам, защото се пазеха тези етническите, специфични празненства. Има курбан, има байрам, правят колачи, има шекер байрам, коч байрам и тези колачи се дават като нашите козунаци. Но това е от една страна. Някои баби по селата ходеха с шалвари, но голяма част от младите махнаха шалварите, а след това ги сложиха обратно. Все едно нарочно да се каже „аз съм мюсюлманка” или „аз съм ...”, т.е. шалварите в Делиормана, този край, те като че ли не са символ или забрадките. Това не е символ на исляма, а едва ли не на турската принадлежност на турчина. Сега от позицията на времето нещата влизат в норамалното си русло. Има си ги честванията за Възродителнсия процес.

ДК: Какви са честванията?

БВ: Всяка година по време на майските събития в селата, в шуменска община, в Разградско има чествания, в Търговищко също. Това са чествания на падналите жертви по време на Възродителния процес.

ДК: Има ли много жертви? Или е относително може би?

БВ: Относително е. Нямам точни данни. Имало е жертви. Присъствам на тези мероприятия, но не съм се запознавала.

ДК: А те в какво се изразяват? Как ги отразяват?

БВ: Тези възпоменателни събори обикновено минават под егидата на ДПС. Така малко се преескпонинрат политически. Иначе в памет на жертвите присъстват всички политици от региона. И обикновено идват и от централното ръководство на ДПС, понякога идва и Доган. Има кушии, официална програма, концерт. Събират се много хора.

ДК: А как се е породила тази традиция да се организират такива чествания? Кога започват?

БВ: Повече от 10 години. Имат си паметни плочи и си поднасят венци. Може би ако и българските, т.е. те са български политици, но имам предвид, не само от ДПС - приема се със знака, че е турска пратия, въпреки че не е, там членуват и българи и не би трябвало да се приема като чиста такава, въпреки че е удобно, но не е.

ДК: А защо е удобно?

БВ: Удобно е да се приема, че това е етнически капсулирана партия. Факт е, че през последните години имаме етнически българи, които членуват.

ДК: Удобно е за другите политически сили?

БВ: Може би. Но честванията те са част от историята и се правят. Местното население си прави някакъв събор. Има си сергии, веселби. Възродителният процес е факт, не можем да го изтрием с гума. Остава просто да кажем, че това е глупава историческа грешка, която просто няма смисъл, да се играе с нея.

ДК: Още тогава ли беше възприета така? Вие казвате, че е било грозно. Имало ли е противоречиви оценки тогава?

БВ: Беше си страшно. Имаше си присъствие на армия, имаше си полиция, такива едни безредици, нещо беше станало. Прибирахме се тогава от 24 май някъде бяхме на екскурзия, в Южна България и се прибираме, нали Ви казвам, че беше много весело с тези екскурзии, и се прибираме от ученическа екскурзия и някъде тук при прохода преди или след Веселиново, селото, ни спират едни войници ли са били, с автомати, претърсват автобуса. Тогава е имало сигнали, нали четем сега по разни спомени, че е имало сигнали от ДС, че е имало опити за терористични атаки. Явно наистина е вряло и кипяло в обществото, за да се изкарат тези спец части въоръжени, по центъра, в Кърджалийско долу, Южна България. Явно е имало сигнали за такъв тип провокация и си е имало напрежение в обществото. Но като цяло за мен лично не беше справедливо това насилствено преименуване. Наистина е глупаво, майка ти и баща ти да те кръстят Ахмед, после някой да каже, че ти трябва да си Асен, това първо, а второ, ако някой от тези хора е искал да живее в Турция нека да отиде естествено ние няма да го спрем, всеки има право да живее, където си иска. Това е свързано със свободното преминаване на хора. Никой не е крепостен селянин – който иска да си живее в Турция, който иска да си живее в България, а ако някой иска да живее и на Хаваите. Какво значение има – всеки си живее там където се чувства най-комфортно.

ДК: А те като се върнаха какво разказваха? Тези, които се върнаха?

БВ: Ами, носеха подаръци. Имаха страхотни дъвки, тогава тук нямаше такива. Страхотни сладки лакомства, като се започне от бонбоните и се свърши до тези солените вече ядки, миксовете със стафидите сега вече ги има,но тогава ги нямаше. И беше много готино. Носеха си подаръчета. Радвахме се, че се виждаме. Те разказваха какво има там. Смяната на имената не развали отношенията между приятелските семейства. Отношенията се запазваха. Имаше някаква разделителна ивица, но много такава незабелижима.

ДК: Но защо е била породена?

БВ: Ами, защото едните били българи, а другите били турци.

ДК: А това кога се усещаше? В смисъл как се усещаше, че едните са българи, а другите турци? На какво ниво?

БВ: Различните, дали са българи, дали са турци, дали са руснаци, те са различни от теб като народност. Той си е различен. А към турците може би е битувало, то и сега естествено не можем да кажем, че кой знае колко нещата са се променили. Там го има този момент с османското владичество или турско робство, аз не виждам никаква разлика – робство или владичество, в учебниците го пишеше турско робство. Това е синдромът на недобре освободения. А си даваме сметка или се надявам поне, че на днешната Хюлия, ако прапрапрадядо й е бил тук някакъв, тя няма нищо общо с това. И обратно. Сега например с поляците, с германците. Тия националните междуособици, междунационалните конфликти те така дават отражение. Но тук при нас на Балканите, пак е всичко е пресолено, пиперено.

ДК: Тази ивица на тънко разграничение продължава ли да съществува и днес? Защото говорихме за преход?

БВ: Аз в себе си тази граница не я усещам. Дъщеря ми е 8. клас. Още като бебе, в детската градина като беше, никога това разделение аз не съм й го демонстрирала. Тя трябва да знае, че има различни религии. Нормално е от обща култура да знаеш, че не всеки трябва да отиде в православната черква, защото може да е католик, може да е евреин, може да е мюсюлманин, може да е... И второ, разликата между българските и турските имена, примерно беше много интересно, защото никога не й казах, че тя се казва Але – приятелка от детската градина, защото е туркиня, това умишлено не го казвах, защото не исках в нея да го има този елемент. И какво като е туркиня? Ами, имаме и поляче – какво правим? И в един момент тя израсна с тая мисъл и сега дори я усещам, че на нея не й е интересно това разделение. Сега ако тя го чуе, тя не влага в него смисъл – този с разделителната ивица. Тя не взима отношение в такива разговори, те не са й интересни. Смята ги за безплодни.

ДК: Водят ли се такива разговори?

БВ: Ами, примерно гледаме дебати по телевизията – българи, турци... и тя не може да разбере къде е проблема – какво от това кой какъв е. Какво от това, че някой е германец, дали някой е англичанин? И тази философия у дома – ние се чувстваме добре така, нашето семейство. Не искам такива разделения, няма смисъл. Трябва да има едно единство, трябва да даваш душа за творчеството и за красотата, като в проповедите на масоните, нали истината не е от сега. По принцип няма нужда от разделение. Светът е едно малко село, колкото и изтъркано да звучи това – имаш приятели в Канада, в Щатите, в Украйна, Турция, Саудитска Арабия – пишеш си, чуваш се всяка вечер по скайп, пишеш си във Фейсбук нон-стоп, сега като отворена група всички ги виждаме какво правят. Какво значение има това? Трябва да се концентрираме по-скоро върху личностните качества, отколкото върху това кой каква религия изповядва, кой каква националност има.

ДК: А тая ценностна система, която куца, както казахте Вие?

БВ: С времето... Образованието е в пълен хаос. Какво да правим? Ако хванем образованието и кажем „то не струва” - пълна дупка, не се учи качествено, децата не комуникират правилно, веднага ще бъде прехвърлена топката към семейството. Да, ама какво прави семейството? В семейството бащата пие две ракии, няма го по цели дни и цели нощи, защото работи. Няма време да спи. И така децата се прехвърлят от вкъщи, в училище, на социалните институции, които се грижат много за всичко само в работно време – от 8 до 5 ч. И тая ценностна система така се върти около тези основни точки и никой нищо не прави.

ДК: Да, и е странно, че когато може би се говори за нея се вмъква и прехода като оправдание за този колапс като причина или като фактор. Има ли нещо общо според Вас?

БВ: Ами, да вземем например най-елементарното – „За и против униформите в училище”. Отричане науниформите, защото на времето „О, нас как са ни обличали с престилки, какви гадни униформи имало”. Ами, добре, де. Хайде, да не е всеки първи, ама всеки втори има роднина или приятели някъде по чужбина. Мой племенник живее и учи в Бостън със семейството си и той има униформа в училище. Той учи в едно от елитните училища в Бостън към Масачузетския университет (мидъл формите, с които после продължават). Там тоталитарен режим ли са въвели? Има ги униформите не само там. И в Холандия, и в Англия, просто знаем прекрасно, че ученическата униформа е дори вип, самочувствие на децата им се дава, че принадлежат към това супер елитно училище с еди-колко си годишна традиция. А тук приемаме, че „не, това с униформите е глупост”. Появиха се ученически униформи.

ДК: Тук в Шумен има ли такива училища?

БВ: Разбира се, има. Но примерно една част от тях направиха много калпава история. Уж да бъдели по-евтини, уж да минела поръчката през еди-коя си фирма... И какво стана накрая – децата тръгнаха с едни изкуствени ризи. Или тук едно училище, няма да го споменаваме, беше сложило едни елеченца такива шушлекови, като на супермаркет, нищо лично към продавачките в супермаркети, да кажем квартални, ей такива шушлекови елеци. Не е хубава тая приказка, ама „хубава работа, ама българска”. Защо да не е една качествена продукция, да се изкара. Не знам защо така се получават.

ДК: Това е много интересно – как се е появила тая фраза „хубава работа, ама българска”?

БВ: Ами, тя от циганската идва. Нали като кажем „хубава работа, ама циганска”..

ДК: Да, но защо се случи да е толкова емблематична, да разбираме какво се има предвид? Откъде?

БВ: Това е един алхимичен въпрос. Ако има отговор, ще се появи един камък, който ще стане диамант и България ще стане перла в короната на Балканите. И размиването на отговорностите е причина.

ДК: А това размиване на отговорности винаги ли е съществувало? Винаги е много относително като понятие, но все пак... или просто т.нар. нови условия позволиха това размиване?

БВ: Новите условия и почти изкоренената ценностна ценностна система изпразнена от съдържания.

ДК: ...т.е. преди ’89 г. е съществувала поне своеобразна ценностна система? Не знам как да се изразя...

БВ: Дори и да е била фалшива донякъде няма някаква кристална ценностна система. Като цяло ние не можем да стоим изолирани от света. Тези промени шетаха навсякъде, във всички държави. Но ако искаме да създадем държава, в която искаме да живеят децата ни, трябва наистина да поработим малко в тяази насока, не малко, а много. Стига сме искали... И до възпитание е. Пак казвам, много е комплексно. Нали се сещате, че примерно ако излезеш с тигрова блузка и смъкнати, тесни панталони, с които ти се вижда пъпа, с такова облекло няма да те пъснат и в пъб в Брюксел. Защото преди няколко години присъствахме точно на такава ситуация. Давам го като пример, защото е това, което виждаме по улиците като поведение и като облекло. Отиваме на по бира в една приятна бирария, защото спряхме цигарите, т.е. забраниха пушенето и никъде не може да се пуши – само в бирариите. И отиваме на по бира с колегите в едно много приятно заведение, по тези централните улици. Влизаме и някакви две девойки, заведениетое почти фул и всички са с някакви бежеви, сини, нормални ризи, панталони, поли. Един приличен дрескод се спазва. Всеки е излязъл от някъде – от работа, срещи, или туристи... И в следващия момент влизат две девойки с едни такива ярки гердани бяха, с потничета прилепнали, тутакси ми заприличаха на наши десетокласнички. При което обаче тъкмо сядат и в един момент фейсконтролът отиде при тях и ги помоли да напуснат. И те напуснаха. Те не бяха... в това облекло, с което излизат нашите ученички, там не ги допуснаха до заведение. Часът е 9 вечерта, няма вечерен час, няма нищо, просто те не бяха облечени по подходящ начин за тази бирария. Това нещо е знак, който трябва да приемем. Защото съвсем наскоро тук в едно заведение на главната улица сервитьорките бяха облечени по такъв начин, летните им одежди, имам предвид, че бяха почти голи горките. И тъкмо се замислих, че...

ДК: А това им е служебно облекло?

БВ: Служебно, да. Беше много фешън в кавички, много екзотично. Бяха някакви два парцала отпред и отзад, някакви супер къси поли, всичко бюст, целокупно разголено, с някакви мрежички – нещо като мадам Бовари и червените фенери. И се замислих как това служебно облекло, ако всичко ни беше на мястото, ако бяхме една нормална държава, защото като казвам нормална, нали има такива разни правозащитни организации...Това си беше за съд – за сексуален тормоз ли щеше да бъде, за дискриминация ли, за каквото искаш за това го заведи, просто тоя собственик щеше да плаща като поп до кога е жив, защото първо той ги е накарал. Не знам в цивилизованите държави, в западноевропейските държави или Щатите, това облекло щеше да бъде забранено, това е насред улицата, не е специализирано заведение, не е нощен клуб, не е публичен дом. То е на центъра, открити масички, открити кафета. Там сядат майки с колички с деца, пенсионери и възрастни, хора на срещи, служители. Близо е например до ... областният управител например може да реши да си покани някой гост и е норамлно да го заведеш в кафето и „заповядайте”. Е, да, но ще му сервира такова чудо, че това ако е... Аз бих се почувствала неудобно, ако имам гост и седнем там, наистина бих се почувствала неудобно.

ДК: Как се случи да не сме „нормална държава”, защото това върви като „хубава работа, ама българска” и „не сме нормална държава”? Как се случи?

БВ: Няма я истината за прехода. Облякоха се нещата в едни полу-полу... Част от Комсомола направи СДС, част от БКП направи СДС, продължава отражението на ДС. Всъщност всичко стана полу. Понеже нямахме цялата истина, имахме полуистината и така... от едно полу, от друго, от полу трето... и стигнахме до полудържава...

ДК: Но започнахме добре с положителното развитие на Шумен?

БВ: Да... така е. Удобен град е за живеене, всичко е близо. Тук е удобно да отгледаш детето си – имаш и детски градини, училища, и странична база. Просто е един прекрасен град за живеене....

ДК: С хубава история...

БВ: Да, и историята... ако някой ден идеята да се изнесат министерствата извън София и министерствата да бъдат разположени в различни, в други градове... Шумен може да поеме едно или две ведомства без притеснение.

ДК: А какво ще кажете за този паметник – 1300-годишнината?

БВ: Много е хубав. Аз много го харесвам. Няма такъв друг в страната. Бетонен бил, не знам какъв си бил... Ами, бетонен е.

ДК: А там се организират някакви чествания, нали?

БВ: О, да.

ДК: Август месец?

БВ: Там ходят много шуменци, много гости на града. И в момента, в който някой дойде в Шумен, трябва да го качиш на паметника, не може да не го качиш. Шуменци тренират по стъпалата и ги изкачват. За човек, който не го е правил, му се виждат много и не е препоръчително да ти дойде гост и да го опънеш по стъпалата да тръгне да ги изкачва, защото ще се умори. Паметникът е много интересен по няколко причини. Първо, пресъздава историята на България, на българската държава...

ДК: Такава е концепцията?

БВ: Да. Има много интересен въздушен кръст, който се получава от бетонните тела между скулптурата на Борис и следващите владетели. Като цяло е внушителен. Такъв паметник отива на история на една държава. Винаги ще се намерят критици да кажат „това не е красиво”, „на нищо не прилича”, „толкова бетон, един квартал щяло да се направи”. Този паметник не е навредил по никакъв начин на Шумен, само е помогнал. За гости... Там се правят много сватби, има... много е красиво, по-необичайна е церемонията да правиш сватбата на открито. Самото Шуменско плато е много интересна дестинация, от паметника или от крепостта можеш да отидеш и кола, и пеша. Мисля, че е едно много добро изпълнение. Няма пари за поддръжката му и дано да се намерят докато е време, за да не се случи нещо... Вече имаше инцидент с падане на копито, на част от копито, заменен е с някакъв по-олекотен материал. Като всеки монумент има нужда от поддръжка, но е прекрасен паметник и добре, че никой не е решил да го мести като паметника на Съветската армия…

ДК: Аз Ви благодаря за интервюто! Можем да използваме откъси, нали?

ДК: Много ми беше приятно!