Интервю на Георги Чапкънов, 1988 г

Аз съм добруджанец. За мен това е много важно. Просто тази територия на България има своеобразен, незаменим с нищо чар и не се учудвам защо Йордан Йовков напусна Балкана, също много красив край и предпочете да остане в Добруджа. Освен като спокоен равен релеф на земята, който всъщност е много богат, този край го правят красив хората, които обработват земята. В най-голяма степен там се чувства, че тя изхранва хората. Към труда и към празниците там се отнасят като към обряд. Дори и приказките добиват една като че ли по-голяма мрачност. Спомням си как моята баба напълваше гори, извори и всякакви сенчести места с всевъзможни таласъми, русалки, самодиви, вампири и ние децата, по цели дни се взирахме с боязън в тези хладни сенчести места. И ако наистина там нещо помръдваше, или пропяваше , го свързвахме с някакви непонятни образи, които хем имаха граници, хем бяха неведоми, загадъчни.

Може би от тук започна моят художествен живот. Защото смятам, че за художника първото му качество е богатата фантазия. Ако в главата му живеят само видени неща, той не е добър художник.

И баща ми беше художник самоук. Пишеше фирми, работеше църковна живопис, а после отиде в театъра. Майка ми беше актриса. В такава фамилия и приятелите, които им идваха на гости, естествено се интересуваха от изкуство. С баща ми, който беше голям ловджия ходех още от малък на лов. Аз и сега продължавам да ловувам. Така познах по-отблизо всякакви твари. Познах живота им, смъртта.

От малък живеех с единствената мисъл, че ще стана художник, макар че понякога мечтаех да бъда летец, пожарникар, борец, но това бяха мимолетни желания. Основното оставаше – преди всичко художник, после другото.

Средното си образование получих в Художествената гимназия в София, където в последните две курса трябваше да направя избор между живописта, графиката и скулптурата.Избрах последното, може би защото най-лесно ми се отдаваше. Но имаше и друго- скулптурата се водеше от Петър Рамаданов – майстор с голям опит, безкрайни знания, личен приятел на Гео Милев, Николай Райнов, Николай Лилиев, а през престоя му във Франция – на Жан Ефел, Анри Матис, режисьора Жан Реноар. Чрез тази богата личност , ние, неговите ученици, се докоснахме до голямата култура. Това беше истинско богатство, което ние получавахме даром.

През 1963 г. постъпих в художествената академия. От преподавателите скулптори искам да посоча проф. Иван Мандов, който изгради в мен вкус къ по-изящната форма и към портрета.

Когато започнах с шамота, то беше защото веднага можеше да се види работата в някакъв материал Към гипса нямам предпочитание. Но все пак от шамота трябваше за стане скулптура, а не керамика. Изхождайки донякъде от антични образци, защото не ме задоволяваха търсенията на керамиците в тази насока,

Аз се заех да докажа, че той е хубав материал, част от земята. Като мачкаш тази земя, тази глина, имаш усещането, че се докосваш до божественото – човекът е направен от кал. По този начин създадох у себе си едно уважение към простите материали и се помъчих да извлека максималното според моите възможности от тях. От земния материал правех земни сюжети. На първо място търсех отношението на човека с природата. Като част от нея възприемам животното. С една дума – човекът и животното. Работите често добиваха форма на притча, някаква малка приказка, която внася загадъчност, и в това аз намирам смисъла на подобна скулптура.

Не бих искал и в по-големите работи да присъства, както и в малките, разказът. Искам да кажа нещо по-съществено, да стане по-често като форма и да бъде много по-сложно, по-многопланово, да буди полярни размисли. В една работа трябва да има няколко, ако не различни, то поне сходни мисли, които да говорят за нейното пластично богатство.

От опита който имам в съприкосновението съвременните търсения съзрях, поне за мен е така, че има недотам видени и недотам изследвани ъгли в изкуството по отношение на по-прости неща – например жеста. Той внася в творбата магичност , обогатява едно състояние и го извежда на друго ниво.

Почти нямам подготвителна рисунка към скулптурата си, освен в случаите, в които съм я използвал като съвсем дребна бележка, просто да не забравя какво ми е хрумнало, за да мога на спокойствие да го изведа до край било в пластика, било в нова рисунка, но вече по-завършена. За мен рисунката има своя неотменима стойност. Просто не я намирам като помощно средство за каквото и да е, а много държа тя да има качеството на завършено или незавършено произведение. Правих и живопис, но много неща пропилях при местенето от квартира на квартира. Като завърших Академията, направих една изложба от маслени платна, пастели, акварели, рисунки. После събрах всички работи с желание да отворя пакета след десет години, но всичко изгоря при един пожар на тавана на един колега. Оттогава живопис не правя. Сега чакам да дойде някой ден и пак за започна. Едни и същи средства понякога дотягат и на човек му се иска да се забавлява. Това е игра, която в определен момент става сериозна. Ако тръгне човек с много сериозни амбиции, много се съмнявам, че резултатите ще бъдат качествени. Заприличва на мания. За мен това е много смешно, при положение, че вече е имало Фидий, Микеланджело и други титани, човек да бъде маниак. Просто трябва да си гледаме работата заради това, че не можем без нея. На мен ми стига, че нещата, които правя, мога да направя само аз. Не бива да избиваме в противната посока на маниите си и да задължаваме околните да ни обръщат внимание, което може и да не заслужаваме.

Творческите търсения, валидни за съвременните насоки на българската скулптура, се изразяват не само и не толкова в промените засегнали формално-стилистичните задачи, а по-скоро в мисленето на художника, или казано по друг начин – в онези трудно обясними пластове на интелектуалния, интуитивния и емоционален капацитет на твореца … в самостоятелното тълкуване на идеята на творбата и в отстояването на най-адекватната й форма, оживена от рисковете на експеримента.

Георги Чапкънов, 1988 г.,