Интервю на майя грекова с денчо пашов, проведено на 7 октомври от 16 Ч. В кафенето на хотела “шумен”

Д.П. – Вижте сега, паралел може да се прави във много неща, аз съм живял и по това време, когато е бил развит социализъма в България, но, успях да преживея и прехода в държавата. Аз съм от ромски произход, това специално го казвам, щото си е така, но паралелно бих казал, че самите правителства, които са били на власт, специално за ромите ще ви кажа, че обявиха една икономическа война на ромското население. Това се съдържа за съкращаване от работа, в началото, културно казваха да напуснем, няма съкращаване, впоследствие вече взеха да ги махат от работа. Ето в това се съдържа икономическата война спрямо държавата, говоря тука за нашия район, щото ние сме тука компактно населени, и българи, и турци, и арменци, и евреи, и какви ли не, спрямо това нещо дава голямо отражение спрямо нашето население.

Д.П. – Значи това се случва, може би по време, малко част от Жан Виденов правителството, и оттам вече нататъка до сега, значи след 97-ма година говоря.

Д.П. – През 80-те години да ви кажа, нямаше такива…

Д.П. – имаше живот, по-скоро живот имаше…

Д.П.- каквото да беше особено, ние ромите бяхме на работа. Няма значение дали сме метяли улиците, дали сме товарили вагоните, въобще тоя вид работа, обща работа фактически, но хората бяха с работа, бяха щастливи. За самите роми, съботен ден идваше, и това беше един жив празник за самите роми, щото хората, нали... Имаше градска баня, отиваха на баня, къпеха се, всички чистоплътни, и след обяд, събота след обяд беше празник, в смисъл че всеки сядаше около една, един павилион, който го имаше в нашия квартал, всеки взимаше по една биричка, мезенце там, и това беше много радостно, и всеки споделяше това каквото е преживял през седмицата, защото не се виждат, защото тези хора са били на работа, и това беше един празник за самите хора. Да, и това беше радващо, и нямаше такива неща, нали сега, да не говорим за криминализъм, за кражби, за това, много рядко си бяха това, но сега вече това е станало много масово, което го знае всеки един обикновен гражданин на държавата. Сега най-малкото нещо се свързва с… циганите, да.

Д.П. – Ами случки много, примерно сега, важно за мене, няма да забравя 84-та година, аз съм бил в Сливен, спортист съм бил, футбол съм играл, даже съм опериран от менискус, вътрешен, ами почти всяка седмица сме били на турнири, горе на шуменското плато сме ходили, отивали сме в Разград, Варна, на Спортпалас, на Слънчев бряг сме ходили, на такива мероприятия, да, но хубави спомени, хубав живот, разбирате ли. И това взе че, на един такъв турнир, за голяма моя жалост се случи така, че, след това бях на операция на менискус, и не можах да участвам повече на такива турнири.

Д.П. – 84-та година, да, някъде беше по това време мисля, че беше, да, късна есен. Щяхме да ходиме на един турнир, те пак колегите отидоха, но аз не можах да отида. Ами друго, друго, 87-ма година аз направих тогаз на децатата си, беше забранено да се говори турски език, знаете там за преименуването на турското население, имената им. Аз отидох в казиното и казах, ще направя рожден ден, а всъщност аз направих

Д.П. – Да. А всъщност аз направих обрязване, сюнет направих на моите, знаете, и трите ми деца са момчета, и за да направя това нещо, нали, в казиното, трябва, да не казвам, сюнет правим, трябва да казвам че рожден ден, излъгах държавата. Да, направих, да, осъществих тази моя мечта, имам и снимки, тогава нямаше такива видеокамери, и направих, и това са едни хубави спомени със снимките ми, тогава баща ми беше жив, Бог да го прости, майка ми беше здрава, а сега е милата болна, приятели, такива неща. Отивахме в Сливен, правиме турнири по футбол с ромите на Сливен, Пазарджик сме ходили, Варна, Бургас, Русе, тука в Търговище, много, много хубав, задружен живот живяхме тогава, да ви кажа, въобще, много са приятни спомените, просто ако седнеме да ги изброяваме, няма да имаме това време предполагам.

Д.П. - А не, напротив, ние живеем задружно. Но при тия обстоятелства в държавата, в този момент, това което държавата прави спрямо, от една година насам, от правителството на ГЕРБ, това нещо повече мотивира ромите, да ви кажа.

Д.П. - Мотивира ни ние да се активираме повече, да ви кажа, ще говоря малко на политическа тема, щото, мотивира ни да работиме против Бойко Борисов. Той ето сега с 3% вдига тежестта на пенсионирането, ами вдига здравното осигуряване, няма работа предимно за ромите, преди малко ви казах какви са тези неща. Та ето това ни мотивира да работиме против това правителство, и ние ще работиме с правителство, което ще ни подаде ръка. А такова правителство в момента, аз може би, в Шумен кмета е от една от тези политически партии, която БСП-то издигна, ние сме го подкрепили, и той много добре се държи с ромското население в град Шумен, подава ръка във всяко едно отношение, не се държи на големец, не е такъв да фърчи в облаците, той е много приземен човек разбирате ли, всяко едно отношение той помага на ромите, и ние ще работиме сега специално за БСП, казвам ви го най-отговорно, може да го кажете, не се притеснявам от нищо.

Д.П. - Аз тогава бях в автокомбината в град Шумен, товаро-разтоварна група, уволних се 75-та година и там постъпих на работа, приеха ме много добре колектива. 75-та се уволних, почнах ноември месец работа, 76-та година, на 3-ти март аз бях първия партиен член на БКП, най-младия социалист може би тука в Североизточна България.

Д.П. - Ами на 21, аз бях най- , и на 3-ти март 76-та година, на връх Бузлуджа ни връчиха билетите, партийните билети. Това беше голяма радост, голямо изживяване, тръпката голяма, да бъдеш по това време партиен член, и на тези години, и то от ромското население, ромското малцинство, това беше върха, това беше апогея да ви кажа.

Д.П. - До 93-та година.

Д.П. – Ами 93-та година идва едно съобщение и казват, Денчо казват, за голямо съжаление, казват, съкращаваме тази дейност.

Д.П. - Товаро-разтоварната група. Значи, вземахме тогава едни хубави пари, да ви кажа, вземахме 400-500 лева заплата, няма проблеми, и викат, ще си търсите работа…

Д.П. - След това, ние ромите в град Шумен сме тръгнали бизнес между самите роми. Значи, по-така, да го кажа, отраканите момчета отвориха си фирми. И едно наше момче така също си направи фирма, и 93-та година, когато ме съкратиха, юли месец си спомням много добре, аз ноември месец бях почнал работа вече в една фирма, продажба на лагери, ремъци, семеринги, контактори, такива неща, и до 2005-та година аз бях там, бях много добре, да, обеспечен бях абсолютно във всяко едно отношение. Работехме много добре, аз предимно като снабдител, снабдявах тука да кажа обиколил съм цяла България, може би няма кътче в града, в България където, от село от градски произход, където да не съм стъпвал. Познавам много добре държавата, познавам много добре родината, знам всички местности почти, и до 2005-та година вече съм там, оттам нататък вече по борси. А, тази фирма се разпадна, впоследствие там имаше, той си знае, фирмата се закри, оттам по борси, и 5-6 месеца работих в регионалния исторически музей, там работих малко, после съкращават, айде на борсата, айде тука, и сега вече, пак да благодаря, да кажа тука, на Драганчо, който лично каза, към тебе нямам работа, и от март месец тази година съм на работа, на постоянен трудов договор. Благодаря за което, че съм си на работа, слава богу, такива неща.

Д.П. – Моля?

Д.П. - да, да, разбрах

Д.П. - Ами спомням си, разбира се, как, тогава се преименуваха имената на турците!

Д.П. - Бях на работа, беше значи като днеска го помня, беше съботен ден, и бях дежурен да го кажа, и този човек, който пряко отговаряше за мене на работата, в ТК „Мадара” фактически, и вика „Денчо, айде – казва - 11 часа стана, айде да тръгваме”, но като си идваме насам и се чу някаква пукотевица, и по булевард тогаз „Юри Гагарин” мисля че беше, дето сега е „Симеон Велики”, и верига хора, не ни пускаха нас, ние сега идваме от работа, свалиха ни от рейса, едни такива неща се случиха, нали, но ние нямахме пряко отношение спрямо тия хора, абсолютно, минахме-заминахме си, разбрахме какво е станало, че имало престрелка, имало ранени…

Д.П. – да, там около пазара някъде мисля че беше, но не съм видял, с очите си не съм видял такова нещо, но чухме такива неща.

Д.П. - Това беше лятото ли беше, мисля, и оттам насетне, когато тръгна голямата екскурзия, да

Д.П. - Ами да ви кажа…

Д.П. - Не, аз имам спомени много добри, имал съм приятели, и семейни, и такива индивидуални приятели съм имал, ами как да ви кажа, беше много изненадващо, много трогнато, много така… съжалително беше, защото хората не искаха да си отиват, а беше едно такова едно доброзорно

Д.П. - Ами, от работа първо ги освождаваха, и после казваха – айде тука до няколко часа, примерно до 24 часа трябва да напуснеш пределите на България. Аз съм…

Д.П. – Сега, това ми го казваха на мене тия турците, които се изселваха, поне тия, дето съм придружил тука до село Дибиш. Имаше до там полицаи, кордони имаше и оттам нататък ги поемаха други полицаи, други полицаи, и така до границата. Такива, товарил съм багаж на такива хора, помагал съм им, не съм изнудвал хората честно да ви кажа, никога не съм казвал дайте ми пари, дайте ми кокошки, агне никогаж, съвестта ми не взема такова нещо.

Д.П. – Да, да, чувал съм много, такива неща се е случвало.

Д.П. - Ами вижте сега, поне моите комшии, блока ми беше празен, напълно празен, на осмия етаж живеех, осеметажна сграда със шест входа, той един от най-големите блокове, със шест входа, и беше останал празен, квартала беше опустял.

Д.П. - „Боян Българанов”, аз живея там от 80-та година, в апартамент съм.

Д.П. - А, коя карта е?

Д.П. – „Боян Българанов” само един има...

Д.П. - ами

Д.П. - ами да

Д.П. - Преди да заминат тези турци, някои от които ги познавам примерно, бяха платили за някакви апартаменти да си вземат, обаче когато стана тази екскурзия, те си изтеглиха парите, вноските, някои не можаха, и като станаха тия неща, когато се върнаха, те имаха големи перипетии със това да си върнат имотите, къщите, апартаментите. Някои хора успяха да си вземат същите, примерно същата къща, същия апартамент, някои хора си доплатиха после, като се поуталожиха нещата, след 89-та година говорим, и вече нали, когато поутихнаха нещата вече, върнаха им, нали ви казвам, на някои същите къщи, същите апартаменти, а някои си купиха други, и ето сега са добре. Нямаме лоши отношения с хората, добре са, разбираме се тука в квартала, нали, там е квартал със компактно население…

Д.П. – Роми, турци, българи, да, разбира се, живеем…

Д.П. – а, разбира се, в един блок живеем даже.

Д.П. - Ами те сега, криеха от нас, в интерес на истината. Идваха примерно от Пазарджик полицаи в Шумен, и обратно оттука, или нещо щото нали да не се срещат да не ги запомнят с лошо, а може би такава е била политиката тогаз на държавата, на самото правителство. Такива едни неща се случваха, но лично и специално в интерес на истината, не съм видял някого да бият, или пък да го вкарат в Белене, както казваха, по затворите, не съм видял в интерес на истината. Но там, беше едно масово, голямо изселване, да.

Д.П. - Помня го, как няма да го помня, аз съм на 9-ти ноември, скорпион съм, не можах да си празнувам тогаз рождения ден, айде викам ще го празнувам на следващия ден. Събрахме се на следващия ден в къщи, аз се разплаках, да ви кажа в интерес на истината, аз съм член на тази партия, и като казаха на 10-ти ноември вечерта в новините, че Тодор Живков не е вече първи секретар, генерален секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия, аз се разревах да ви кажа. Човекът гледаше жално-милно, но самото вече, впоследствие, течение на нещата, вече всичко взе да се разкрива, че самото, неговото обкръжение го издадоха, направиха така де, вътрешен преврат, за да го свалят. Но всичко това е било наредено от Съветския съюз, под Михаил Горбачов тогаз, който в момента сега е тука в България

Д.П. - А, нямаше такива, щото през 82-ра година нас насила ни вземаха и казаха, ако не си смените имената, ще ви уволним от работа.

Д.П. – 82-ра година, значи на мен тогава ми ги смениха. И нямаше такива ексцесии да ви кажа между ромите, вземаха, смениха ни имената, 85-та година, нямаше такива, специално с ромите нямаше такова нешо, да ви кажа, нямаше такива ексцесии специално с ромите, не, но с турското население е било така.

Д.П. – Е, точно за мен, това е в личен план, разбирате ли?

Д.П. – Ами нашия град си е още червен, и се надявам, че така ще бъде и догодина, но хората се променят, и де да знам, сега тогаз може би системата е била такава, нямаше много гласност, какво става по света, така, и градът просто… Е, то имаше някакъв респект у самите хора от правителството, примерно от полицията, тогаз милицията, страх го е да говори някоя приказка, примерно за Тодор Живков да му кажеш нещо против, докато сега и против президенти, и министър-председатели се говори волно…

Д.П. – Вижте сега, аз съм си мислил върху това нещо, не е хубаво да се говори против, дали било за тогавашното време говорим преди 89-та година или сега, това не са хубави неща. Аз ще ви дам един пример, с парламента на България. Значи, вчера внасят вот на недоверие към правителството на Бойко Борисов. Значи, виждам един хаос в парламента, всеки влиза, всеки излиза, абе като гледаш тия 240 души народни представители, то вътре няма и сто човека! И как приемат, как такова, аз просто, това ме изненадва мене, разбирате ли ме, това ми прави впечатление. И какво може да каже обикновения гражданин? На хората им е дошло до тука вече, хората вече баптисаха, да ви кажа, от избори, и от какво ли не, но мисълта ми е, че не е хубаво човек да говори, и преди и сега, против правителството, дори да е Бойко Борисов, дори да е Станишев, да кажем нали, който ще да е. Просто много съм възмутен от държането на Волен Сидеров, от Атака, писали на гърбовете си „Не на Турция в Европейския съюз”, изроди ги нарекъл, не е човекът той, който ще каже какво трябва да стане в таз България, има други, ред други хора, които... лидер на партия. Или тука скоро, по националната телевизия. Ще ви кажа и нещо друго, госпожо, може да не ме питате, но аз ще ви кажа, за това, за тез ромите, които са, ги върнаха от Франция. Значи, това е една политика на дадена държава. Сега, не може една държава, която ти осигурява на тебе работа, и благоустроява те, примерно, временно някаква квартира, която ти плаща тока, водата, това, и като си работиш, да ти каже – заминавай си. Но има хора, сега, не говоря специално за ромите, сега примерно тука в Шумен пред кметството да направят палатки, шатри, ами аз също не ги одобрявам, такива хора наистина си заслужават да се връщат, да ги връщат! Този човек, който работи съвестно и си гледа работата, такива хора не са върнали, но въпросът е оттам-нататък вече сега, когато се върне вече в България, в Румъния, но ще говоря за България, БНС с Боян Расате направиха, предполагам, че сте го гледали там – „Не на циганския терор!”. Ами това какво е сега, те самите, самата държава настройва хората против мирното население. Аз съм убеден, дълбоко вярвам, че циганите и българите помежду си като комшии са много добри, но самата, самото правителство нагнетява тази атмосфера между хората и допускат такива, тези неща. Това не може да бъде, аз не съм съгласен с тоз човек.

Д.П. – Тогаз нямаше такива, да кажем, такива партии пък нямаше тогаз, имаше…

Д.П. – отиваш и гласуваш за БКП-то и това е то. Тогава беше задружен живота, бе госпожо. Ние отиваме по казината, имаме казино, много хубаво, то се намира в източната част тука на града, много хубаво казиното ни е супер тука, със шадраваните му, музиката, жива музика, оттам нататък по центъра, „Двете липи”, ресторант „Шумен”, „Девятката”, по-късно хотел „Мадара”, тука природния парк, това е красота, там „Орбита” , със животните, нашата зоологическата ни градина, по-нагоре лъвчето, огледалното езерце там, по-нагоре там вляво борове, горе шуменското плато, стъклото му казваме. Все сме били задружни, значи, когато е имало манифестации, ние сме били задружни, отивали сме на манифестация и след манифестация всеки отива да се почерпи, ама българи, турци, цигани сме били заедно, нямало е такива моменти.

Д.П. – Ами то всичко идва от, аз си мисля, от, ето, нашите деца изостанаха, с всичко изостанаха, осакатиха Министерството на образованието, здравеопазването, всичко, всичко. Едно дете не може да израстне пълноценно, първо, от своите родителите, те го осакатяват още от 5-6 годишна възраст, не може да отиде на училище, ами казват, циганите крадат шахтите, нали, това всичко. Сега, аз, за да открадна днеска една шахта, капака метален на шахтата, аз я крада, нали, отивам при господина и казвам, ето аз ви предлагам туй нещо да го купите, да мога да си купя един хляб довечера. Сега, този дето изкупува тези вторични суровини, той нима не знае, че аз съм откраднал тази шахта, защо я купува от мене? Разбирате ли?

Д.П. – А така! Значи, тя е свързана, тези хора са корумпираните, там си има една верига, която вече стига чак до полицията. И в един момент като ме хванат, и ме пускат, правя едно обяснение и ме пускат, какво, за 5-10 лева да ме вкарат в затвора ли? Докато преди не беше така.

Д.П. – Преди нямаше такива кражби.

Д.П. – Нямаше. Всички бяха на работа, почти, имаше такива, стадо без мърша казват не може, но оттук излизаш – там отиваш, веднага кварталния идва, дай си паспорта. Преди имаше паспорти, и пишеше къде работиш, и ако не си на работа, казват ти господине бе, другарю, другарко, тука до 3-4 дена срок ти даваме да отидеш на работа, и ако не отидеш на работа, изселваха. Ами това е, аз не си спомням такива случаи да е имало, щото циганина е работлив, да ви кажа. Дайте му работа, само по този начин можете да го овладеете, дайте му работа, да работи от сутрин до вечер, да се прибере, да пие там една-две бири, ракии, да спи, и сутринта на работа. Нямаше такива уволнявания, нямаше такива кражби. Нашите деца растяха пълноценно в таз държава, имаха тогаз, значи, със основно обрвзование, със средно образование. Това беше лошото пък по това време, нашите деца, които са завършили средно образование, не можеха да се кандидатират примерно да учат във висшето училище тука в Шумен…

Д.П. – ами не ги вземаха на работа, трябва да имаш вуйчо владика, дето казваме. Значи, самите турци тогаз пък ги вземаха, примерно, във висшите учебни заведения, даваха агнета, овце, телета им колеха, пари им даваха, ракии, да, да, съвсем истина ви говоря.

Д.П. – Да, да, тогава. Докато сега вече, пример със Емо Чакъров - завърши си момчето основното, средното, висшето образование завърши, ето медиатор стана сега, ами ето това е огледало на нашето бъдеще…

Д.П. – Ами хубаво е, има и хубави неща, не казвам, че всичко е така. Има и розови неща, но повечето да ви кажа, за мене… не ми харесва този строй в момента, който е сега. Сега аз съм на работа в момента, но тоз, който не е, какво ще каже – айде дай ми една цигара, ще ми каже дай ми един лев, и аз ако нямам ще трябва, какво? Боли ме тука, душата ме боли, разбирате ли, такива неща, аз какво да се…

Д.П. – Абе, той почна, специално за ромите почна 94-та година да го кажа, активно, тогаз вече по-така, значи по това време да ви кажа, по време на комунизма, имало е такива учени цигани, но те са криели, такава нагласа, да не ги разбереш, че са цигани, да не ги изгонят от работа. Например, Васил Чапразов, той е от Сливен, те бяха тука скоро, Илия Илиев, говориха специално за това ромско, за гетата във Франция... Криеха се, за да не ги изгонят от работа, криеха се от хората.

Д.П. – Значи, не бих казал, че имали омраза, но не са им давали такова, предимство ли да го кажа

Д.П. – Не е предимство, но да не се развиват, щото може би те самите вътрешнопартийно са си правели някои изводи, статистики, че след 20 години, след 30 години ромите ще се обединят и ще превземат България. Има такова убеждение, сериозно ви говоря, да, с такова убеждение съм.

Д.П. – Е, това нещо го имаше, да. Имали сме случай, когато едно момче тука от Шумен, тука от „Бялата пръст”, искаше да кандидатства тука във военното училище, обаче го спряха. Имаше добър успех…

М.Г. – защото е циганин?

Д.П. – Да, разбира се. Като го погледнеш, не можеш да му кажеш нали от пръв поглед, че е такъв, но като кандидатства, пише го, пише го Зефир Кулев примерно, българин, обаче там като отворят другата страница, пише Ц, циганин значи…

Д.П. – В архива, разбира се, той има досие, всеки има досие. Сега, аз съм Денчо Асенов Пашов, обаче, българин, да, български гражданин, но за тях тука съм си циганин.

Д.П. – Разбира се, кой е турчин, кой е циганин, кой е българин. За прехода тогаз мисля, че за рамковото споразумение, тогаз бяха направили за интегрирането на ромите 94-та година, мисля, че Иван Костов е главния виновник за скриването на тази рамкова програма десетгодишната, мисля че вземаха някакво такова решение, то европейския, Европа мисля че беше, даже имахме среща в София ние тогаз със Жельо Желев, президент, да, и скриха таз рамковата програма за десетилетието…

Д.П. – Не, не, не, преди това…

Д.П. – 94-та година, говорим по Иван Костовото време. След туй като дойде вече кризата при Жан Виденов, и оттам нататъка вече, много, много трудно стана с нас, много трудно. Преходът какво му казват, преходът е хубаво нещо, но не по такъв начин да се правят прехода, не по този начин да се прави преход. Преходът не е за България в момента, не е момента нито може би тогаз, а тогаз да сме тръгнали по правилния път, може би сега нямаше да има такива разделения между етносите.

Д.П. – Моля?

Д.П. – Аз съм си задавал такъв въпрос, но не мога да си отговоря точно.

Д.П. – А, сега ако ви кажа, какво не стана, първо, закопаха, затриха селското ни стопанство. Това е един доход за България, където ние само от това да си преживяваме, и туризъма, за България ще ни стигне, щехме да бъдем като Швейцария като държава, да. Но… с безработицата най-вече най-плашещото нещо, както да го въртим, както да го таксуваме, всичкото клони към безработицата. И може би тука вече се губи спойката между циганите и българите, умишлено я направиха тази спойка да я загубят, да не ни дават възможности да растем в йерархията, да се развиваме нещо. И значи тука имаше едно предаване навремето «Направи си сам», а сега в момента е – «спасявай се сам», точно такъв термин почнаха българите спрямо циганите, за да няма развитие въобще самия ром, или циганин.

Д.П. – Поне средно образование завършваха.

Д.П. – Да. Имаше, така, по заводите стругари имаше, сменни майстори имаше примерно, които ги познавам в личен план хората. Но беше сто пъти, сто пъти, сто пъти много по-хубаво, това не съм го казал само аз, това са и думи на хората. Аз като се кача в някое такси, питам за нашия кмет, аз пряко се интересувам за него, как е сега, викам, Тошо викам разкопа улиците, а-а, казват, той добре прави човека, виж улиците, след години тъй ще бъде, тъй ще бъде, добре, викам хората негодуват, псуват го – бе, те казват, ще улегнат, щото догодина правят вече асфалтиране, щото има там една програма… А други псуват, този кмет така… но общото мнение за Шумен е, че имат доброто настроение нали спрямо нашия градоначалник, да. Но с работата е трудно да ви кажа, много е трудно тука с работата! А, развалиха стопанството, започнаха масовите съкращения, тука цифрите, какво като ги видиш сега… Няма работа, принуждават се да правят какво ли не неща, какво ли не, много неща, всичко го свързват с ромите. Те да гледат себе си като държава, ограбиха, ограбиха, ограбиха българския народ.

Д.П. – Политиците, разбира се. Нямаме и подходящите хора, не може да ги намерим. Всеки работи за своето его. Да.

Д.П. – Не, не бих казал точно така, но ако разделим на процентно съотношение, аз бих казал, че… 90% през комунизма е било по-добре, 90% при комунизма е било по-добре, поради тази проста причина, че са били хората на работа, нищо повече не, да. И на детски градини ходеха нашите деца, и съм спокоен, успях да си купя апартамент, успях да си отгледам трите деца, и това, какво повече, какво повече от туй, какво повече от туй? В града хората ме познават, (…) приятели сме си, е, може да има и да ме мразят, ама знам ли ги, поне този план не го показват хората, разбирате ли, да.

Д.П. – Какво да ви разкажа. Няма да забравя 76-та година като ме приеха на Бузлуджа, това е най-големия спомен в живота ми, най-големия подарък да ви кажа, нали, след децата ми, които да са ми живи и здрави, това е най-големия ми подарък. Може би ще стане като си замина от света. Това е изживян момент, мигът беше голям, това е 3-ти март, студеничко горе, но в един момент забравяш, забравяш че ти е студено, мига, какво да ви кажа, беше много огромен момент

Д.П. – като млад социалист, като млад, да

Д.П. – на 21 години бях все пак

Д.П. – Имаше по-възрастни, те вече са покойници, единия работеше, те са значи двама които, точно така, единия работеше в ТКЗС-то тука, пък другия работеше към Транспред, товаро-разтоварна група към гарата, даже тези двамата, те вече починаха, бог да ги прости, те ми станаха поръчители за моето приемане в, нали искаха все пак, биографията ми, досие там, какво представлявам в квартала, нали тогава това бях активист, бях така, учех се…