Интервю на михаил груев и ангел джонев с никола китанов

• 
  Казвам се Никола Борисов Китанов, строителен инженер „пътно строителство” съм. Роден съм 1941 година. Това е по време на войната, от това поколение съм, което сме изкарали всичката гладия, следвоенните години, мизерстването. Обаче пък бяхме едно ученолюбиво поколение.
  
• 
  Разкажете нещо за рода си?
  
• 
  Ами рода, като повечето кюстендилци, сме преселници от Македония. Преселили са се веднага след освобождението на Кюстендил. Знаете историята, оттука пълчищата турски тръгват по пътищата, а българите от Македония обратно, но през планините.
  
• 
  А от коя част на Македония?
  
• 
  От Царево село е дедо ми на баща ми - Иван Китанов. От село Очипале е баба му на баща ми – баба Стоянка. Баба ми е дъщеря на Стаменко Очипалец, той е хайдутин от четата на дядо Ильо. Веднага след Освобождението семейството му и даже цялото село и всички очипалци са се страхували именно заради моя прадедо, те са били близки роднини, селото не е било голямо, планинско село, бедно село и тези, сега, които са от Неделкова гращица, то е било чифлик там, и там са се заселили цяла махала. Аз не знаех, че имам толкова роднини.
  
• 
  А в Македония останали ли са?
  
• 
  Останали са, заради земята, за да пазят, но малко братовчеди има. По време на войната баща ми е ходил да види къде е селото Очипале и казва, че първо са го приели с една боязън, да не би да иска наследство и след като е казал, че няма никакви такива намерения, са се успокоили. После са идвали тук по време на войната.
  

• 
  Къде, в Свищов ли?
  
• 
  Не, в София. Бил е добър спортист, футболист. И така, Девети септември го заварва като директор на банката и вече има черното петно. Вкаран е като всички интелигенти от новата власт в затвора. Там са били в една килия с Караманов и там той пише за най-младия сред нас, директора на банката Борис Китанов. Но това е друга история. Щели са да го ликвидират, не да го съдят. Като другите са ги изкарвали нощно време по Черна нива, а голяма част от тях в Народния съд са...просто са им оформени документите. И по една щастлива случайност баща ми е останал жив, защото един се е похвалил от тия, убийците, дето са били, Чернев се казва, той е бил печатарски работник. Похвалил се е на Сугаревите, печатарите, че „тази вечер, че ликвидираме и Боре Китанов.” Сега баща ми е вкаран в затвора, обвиненията са били тогава, че той е от малкото, които са си позволили и си е купил кола. И тогава е имал ДКВ. И на Девети септември още на другия ден, на десети разбиват гаража местните партизани и взимат колата. А гаражът е бил на Пазови и него го национализират, заради колата на баща ми. И беше гараж на Околийския комитет на партията. Вкарваха неколко волги там. После го ползваше Гергинов.
  
• 
  Фактически как се спасява баща Ви?
  
• 
  Баща ми се спасява...те са били няколко младежи, известни в Кюстендил като убийци. Не толкова криминални, колкото садистични. Единият е Чернев, Боре Запасов, третият е един Атанас Миленков, с мен работеше, плановик в пътното. Другият е Павле Смъртта. Такива комсомолци, които на осми са излезнали...Та един от тия се похвалва на неговия ... той бил чирак в книговезницата на Сугареви, известно семейство. Те пък, за добро, са комшии с баба ми, на майка ми, майка й и баща й. И веднага след като е научил това, старият Сугарев е казал: „Недейте, ще направите голяма грешка”. Той изтичва при баба ми и дядо ми, който е известен земеделец - Петър Пулев, даже и бил заместник-кмет по времето на Стамболийски, бил е в Аржентина, но се е върнал и т. н. И когато Сугарев обажда, че ще убият баща ми, цялата рода се хвърля да търси как да го отърве. Затова ви казвам, че то е било случайност, просто един късмет. Вечерта са щели да го натоварят и да го разстрелят и ги хвърлят на Черна нива, това е на превала на дупнишкия път. Другите са в Осоговската планина на няколко места, но те се знаят, разкрити са. И се разтичват всеки от тази голяма фамилия да търси - кой с каквото може да помогне. И просто са отложили, може би дядо ми Любен, нали, защото тогава е имало Околийски комитет, но това са дните вече октомври.
  
• 
  Да, по едно време идва разпореждане да спрат убийствата.
  
• 
  Е, не е спряно, щото след това идва разпореждането да се спрат убийствата, но просто са отложили да го качат в камионетката. Сега причината да се настоява толкова да го убият, защото той не се е занимавал с политика ...а забравих да кажа, че негов съученик е бил - Околийски го назначават управител, един от първите партизани от село Горановци – Драган Кортенски. Бил е съученик на баща ми и даже са седели на един чин. А баща ми е бил добър футболист, това са първите стъпки на футбола, някъде двайсет и някоя година, той баща ми е роден 1906 година. Драган Кортенски не е завършил гимназията, просто изпаднал. Но той беше интерниран, аз като завърших и вече работих в пътното и правихме пътят от Горановци за Олтоманци, за митницата и всеки ден беше там, и той просто беше интерниран. Това е първият партизанин на кюстендилския отряд, не го отричат, бил е командир и той не признава, че е имало друг командир. Той, Чуков и Богословеца, тримата правят чета, е сега колко е верно...Но той е бил по грамотен от тех...
  
• 
  А след това защо е интерниран?
  
• 
  Ами, от Тодор Живков режима, като сталинист. Той е бил известно време нещо като заместник-министър на Военното министерство. И тогава имаше... даже си беше купил една лада, но трябваше да се подписва при кмета, ако ходи на София. И така и почина. Това са 1972-3 година. Та се връщам към разказа за баща ми. Тогава той остава и не го качват в колата. Но тогава ги бързо сменяват околийските управители, просто с дни, слагат земеделци и комунисти. И тогава го пращат Драган Кортенски и става Околийски управител. И майка ми иска среща при Драган Кортенски в околийското и му казва и той много учуден защо Борката е бил в затвора. Сега версиите са най-различни, баща ми не говореше за това, на мен нищо не ми е казвал, не знам какво е преживял. Даже имаше един стар часовник, който го е написал „на Кольо”, може би да ми го остави на мене. Аз тогава съм бил 3-годишен. Та мъки са били в затвора. И Драган Кортенски действително взима мерки... и след три месеца и нещо, чак след Нова Година, го освободиха баща ми.
  
• 
  Ама не е съден от Народния съд?
  
• 
  Не е съден. Не попаднал в това шоу. Сега. Имаше един Васев се казваше, цял живот продаваше лотарийни билети, у фоайето на ГУМ, един стар човек на възрастта на баща ми. Той е бил амбулантен търговец и баща ми като директор на банката му е дал кредит, нали, за да започне търговия. Тогава е било така. И понеже той и не е можал да си намери [поръчител] и баща ми му е станал и поръчител. И той, за да не си върне кредита, го наклеветва, че баща ми не е разрешил да вземе цигари, които е трябвало да даде на партизаните. А баща ми, като директор на банката, е бил и член на Управителния съвет на „Пауталия”, цигарената фабрика. И действително, тогава може би е имал някакви права да ходатайства на еди кой си да му се дадат цигари или да не му се дадат, защото си е било война. И после вече пред мене, д-р Василиев се майтапеше с баща ми: „Боре, ти сега ако кажеш, че си знаял, че цигари ще се дадат на партизаните, сега щеше да си „активен борец”, помагач”(смее се). Но баща ми никога не е говорил за това, мълчал е. Той почина през 1977 година. След затвора не е влизал въобще в банката, веднага се назначи друг човек. Баща ми работеше после като счетоводител. Тогава нямаше много грамотни хора в Кюстендил и баща ми до пенсионирането си работеше като счетоводител, а като главен счетоводител му се назначаваха хора със средно образование. И той трябваше да върши и неговата работа. Но вече последните години беше счетоводител на ОТП „Търговия” и после баща ми стана главен счетоводител на „Топливо”, вече след доста време като някаква реабилитация. Обаче пък директор на „Топливо” беше един от шефовете на Държавна сигурност.
  
• 
  А колко деца бяхте?
  
• 
  Имам сестра, тя е 34-та година, седем години е по-голяма от мене, и аз.
  
• 
  А историята с баща Ви отразили се по някакъв начин на Вас?
  
• 
  Да, това беше черно петно. И аз не можех да стана член на партията.
  
• 
  А кога тръгнахте на училище?
  
• 
  Еми, аз като всяко дете... от братовчедите бях най-младия и аз се равнявах по тях. Братовчед ми е Петър Пипонов и той беше идолът за мене, четири години ни е разликата. Иначе как съм живял...аз например ми купиха нови дрехи, когато у гимназията влезнах. А всичко се шиеше от майка ми, баба ми, като се преправяха костюмите на по-големите. Нали, от баща ми костюмите се шиеха за някои от братовчедите, пък от него, ако не е доизносено, съм го износвал аз. Макар, че баща ми е бил чиновник, счетоводител е бил. А баща ми все е обучавал хора, на нотариуса Симеонов, баща му, Бог да го прости, беше с трети клас и беше дълги години главен счетоводител на баща ми. Баща ми с висшето образование беше счетоводител. И доста рационализации...беше патентовал едно...той го е използвал - идеите за копирно счетоводство. От немски апарати просто да не се преписва и самите документи се прищипват с индиго и остават копия от различните бланки. Водеше се рационализатор, ходеше лектор по курсове за счетоводители и сметкоплани.
  
• 
  А за политика в къщи говореше ли се?
  
• 
  Не, баща ми никога не се е занимавал с политика. Но вижте какво, в къщи се говореше едно, но ние децата бяхме предупреждавани и учени: това, което в къщи се говори, вънка да не се изнася. Просто сме възпитани в двойствен живот. И даже, когато възрастните се събират и някой каже: „а, ама тука пред децата говориме” и баща ми или майка ми: „а, те знаят, те няма да кажат”. Така че, това, което в къщи се е говорило...радио Лондон и радио Свободна Европа се слушаше от край до край. И те си отидоха с отворени очи, че няма са се случи промяна.
  
• 
  А вие коя година сте бил гимназист?
  
• 
  Ами сега...през 1959 г. съм завършил гимназия и като върнете четири години. Като...айде тогава пионерчета, не знам що... ама унижението беше примерно, когато всички ги приемат в Комсомола, нали, трябва някой комунист да гарантира за мене, за да ме приемат член на ДСНМ. И имах един от чичовците, близки приятели на баща ми – артист – Георги Попов и Кирил Попов, и двамата комунисти, заслужили артисти. Единият играеше в нашия театър с Васа Секуличка. Та чичо Кире, той много ме обичаше и обикновено ми беше гарант, за да не се унижаваме в махалата от тия. Например сестра ми – тя седем години [беше по-голяма], ако не й се подпишеше - не можеше да следва. И то не можеше да следва, даже при подписването...тя завърши „Италианска филология”. За да влезне трябваше да й се даде бележка...
  
• 
  ОФ бележка?
  
• 
  Не знам, от ОФ ли беше...и какво е било? Примерно, една година преди нея, първи братовчед Христо Пипонов, на д-р Пипонов баща му, той искаше да кандидатства във ВИТИЗ и не му разрешиха, поради това, че беше писал ВИТИЗ и...не му разрешиха да кандидатства никъде, не му подписаха формулярите за кандидатстване. След това поолабиха доста нещата. Сестра ми искаше „Химия” да кандидатства, но влезна..тогава приемаха някакъв курс за първи път „Италианска филология” и я приеха и това завърши. Ожени се. Зет ми е известен археолог - Димчо Аладжов.
  
• 
  След гимназията как се стече живота Ви ?
  
• 
  Аз бях един от добрите ученици. Свирех и на цигулка и взимах уроци, но алтернативата беше: дали музикант, дали инженер, но баща ми много държеше да съм инженер, вървеше ми много математиката, добри учители имахме по математика, които просто ни наложиха да обичаме математиката и природните науки. Не ми вървеше руския език, не помнех стихотворения наизуст. Отлична диплома [взех], над 5.82 - нали с тия по езиците. Усилие съм полагал само по литература, другите предмети ми се отдаваха...история много обичах. И много четях, то и съучениците ми. Тогава поколението си беше такова.
  
• 
  После в София ли отидохте да учите?
  
• 
  В София, да. При нас задължително, след като завършиш, трябва войник да си. Военната служба - в Разлог бях войник. Пуснаха ме за три дена на изпити. Баща ми...Пипонов беше минно... разработка и аз бях решил от това, което ми разправяше, [че] и аз трябва да стана минен инженер. А той беше студент и по време на унгарските събития го изключиха. Мен ме приеха през 1961 година, но баш тази година станаха много събития. Т`ва не бяха спътници, не бяха космонавти, Юри Гагарин, не бяха конгреси, 22-я конгрес. В казармата учихме това и трябваше да четем и лекциите, защото офицерите бяха нещо като преподаватели. Нали тезиси, от вестниците учихме, показваха ни (смее се)...Защото среднистите бяхме около една десета и няма такива специалности и после станахме и командири на отделението. Артилерийско беше поделението, кой изчислител, кой разузнавач, кой...аз бях радист, командир на радио-отделение. Специалисти бяхме, докато тия гаубичарите – помаци от тоя край. И имах много приятели от Банско, Разлог, Якоруда и интересното беше това, че в паспортите им още пишеше, че са македонци. И когато ги питахме помаците: „Вие какви сте?” те казваха: „Македонци”.
  
• 
  А християните, които бяха оттам?
  
• 
  Християните, които бяха там, една доста голяма група беше от Кюстендил, от нашето окръжие изпратени. Другите бяха от Сандански и Петрич, и третата група бяха по-избрани, явно са си ги избирали местни – от Банско, Разлог, Якоруда, Добринище...
  
• 
  А те като ги питахте какви са?
  
• 
  Вижте сега, тия, които бяха на моето образование, ние говорихме, бяхме близки. Знаете ли банскалиите и разложаните са много повече българи отколкото...даже...патриоти. Нищо, че му пишеше „македонец”, те си беха със самосъзнание...
  
• 
  А на религиозна основа някакви проблеми имахте ли с помаците?
  
• 
  Не, тогава за религията нищо не се...само един, той малко ненормален беше, се изпускаше и казваше: „каури”. Демек гяури, когато го ядосаме много. Другото беше, че свинско не ядяха. А първите дни у казармата и ние не можеше да го ядеме. Готвеха само свински глави с картофи и с ориз. Ама от главите - само сланината. И ние не можеше да го ядем. И тия също. Една седмица, дестина дена и после най-незабележимо почнаха да ядат и всичките, бакарите бяха помаци и турци от Гоцеделчевско. Там имаше и турски села в Гоцеделчевско, някои от тях говореха турски, но много малко, един Рункьов имаше. И те избираха...аз и сега не мога тлъсто да ям, но те избираха...като остави бакара - напълни си чинията повече с мръвки и некой път некой се сети и вика: „Абе, вие нали свинско не ядете...” и тия оставят десетина минути и след това ...(смее се). Глад що не прави?
  

• 
  Т.е. започнаха да ви ваксинират, така ли?
  
• 
  Да, откъде да ги знаеме, ваксинираха ни и даже у ареста съм лежал. И сега имам страх от иглата и инжекциите (смее се). Влезнеме в столовата да се храним, и като тръгнеме да излизаме, на изхода застанал фелдшера с тенжерето със спринцовките и за да излезнеш от столовата, трябва да ти бият инжекцията. (смее се) А столовата беше в сутерен, прозорчетата - горе високо, и ние най-старите, като най-стари изблъскахме [другите] и останахме отзад и отворихме прозорчетата и почнахме един по един да се прехвърляме през това. А пред мене един, „Доктора” му казвахме, той един от малкото женени, Димитров Доктора, той каруцар човекът, обаче беше дроб, не можеше да се набере на лоста. И аз го подигнем да се хване и той почна да рита с краката да се изправи и се смееме и през това време дежурният офицер ни видял и дотърча и ни събра коланите и влезнахме у ареста (смее се). Но проди това, че влезнахме у ареста, спестихме по една инжекция (смее се). Просто го казвам като майтап. Просто то си е военно поделение и ни готвеха за война. Чувстваше се...и у офицерите имаше една психоза. Докараха едно секретно поделение на тавана го сложиха и тридесетина момчета, които подслушваха с някаква апаратура, повечето софиянчета бяха. Храниха се отделно, не се храниха с нас, на отделна смяна се хранеха, макар че бяха над нас поделенията. Просто не ги виждахме, палингатори ли не знам какви са били. Явно подслушваха, защото апаратурите им бяха като радиостанции големи. Говореше се само за война. Учихме и оръжията на гръцката армия, на турската...
  
• 
  И кога ви уволниха?
  
• 
  И най-неочаквано ни пуснаха студентите, които бяхме приети ни пуснаха на 28
  

Имаше един ден разходка до Банско, до Якоруда, оттам, то нямаше автобуси още, нищо, че е било 62-ра година. Имаше гара с теснолинейка до Септември и от Септември - такъв бланков билет на военните, требване, ни даваха и оттам до София и от София до Кюстендил. И от януари почнаха да ни обучават. През 1962 г. станахме студенти.

• 
  И после кога завършихте?
  
• 
  През 1967 г. се дипломирах.
  
• 
  Каква специалност точно?
  
• 
  Строителният факултет, „Пътно строителство”. Имаше две специалности, в кито влизахме: „Промишлено и гражданско строителство и „Пътно и железопътно строителство”. Тези, които бяха „Пътно и железопътно”, след третата година се разделихме. Ние бяхме 30 човека, ония бяха 150. Съпругата ми беше там.
  
• 
  А вие се ожените като студенти?
  
• 
  Не, като завършихме се оженихме. Иначе ходихме. Съпругата ми, и тя е кюстендилка, и почна работа, защото баща ми не можеше да ни издържа. Той с неговата 70 лева пенсия. Вече последната година не можеше да ни издържа семейството и...
  
• 
  А вие можехте да останете в София, защо предпочетохте да се върнете?
  
• 
  Имаше такава възможност да остана в София, но първо отношението тука – в пътното бях на стаж - много добре ме приеха. Пътното нямаше инженери. С изключение на началника. И така се появих, лятото, през стажа, ме пратиха с една група, трасирахме пътища с техници. Там беше един Атанас Тасев, от Соволяно техник, но те не знаеха да работят с теодолит, не знаеха...с нивелири работеха, не може без нивелация...просто разбиване на криви..., и аз..., имаха теодолит нов, почти не използван, и аз го исках и почнахме...утроихме на ден нормата, трасирането. И ме харесаха много и най-голяма беше мойта изненада, че като ми свърши стажа, ми казаха да отида след един месец и да ми платят. Плащането беше: един и двайсет на студент на ден и аз получих някъде към 120-30 лева, които за мен бяха много пари. Стипендията беше 28 лева, от баща ми още толкова, и с това сме живели. И ги питах: „Някаква грешка ли има?” и началникът вика: „не”. Понеже били много доволни, ме назначили за помощник-технически ръководител. Оформиха ми стажа, и аз - много радостен. След това ме срещна...по време на сесията учех тука, дипломна работа правех тука, и началникът ме срещна на пазара и вика: „Абе, ти що не дойдеш да си вземеш парите?” А те понеже раздавали премии, и на тази заплата ми сложили и премия. И отношението така.... След това нашите ме чакаха с четири очи тук, баща ми беше със сърцето зле и той, инфаркти, и жена ми беше оттука, и просто имах една възможност да остана в централната лаборатория, тогава тия дето бяха с отличен успех имаха възможност и преподавателите ми...след това тя стана Научно-изследователски институт по пътищата.
  
• 
  И фактически се върнахте тука?
  
• 
  Не, тогава имаше разпределение и в комисията по разпределението бяха заявили местото от пътното управление и въобще нямаше алтернатива и аз се записах тука. А можеше и у Строителни войски, доста от моите колеги записаха, щото плащането разправяха, че е по-добро. Дойдох тука, една година пътното нямаше инженер. Началникът Нешков беше инженер обаче, завършил ИСИ, но една специалност имаше в Геодезическия факултет – „Геодезия, картография и земеустройство”. Това е някаква геодезия за селското стопанство, за размерване на земите. Беше две-три години след създаване на пътните управления. Окръзите нали са създадени по-рано, останали са били околийски пътни управления. И минават няколко години и идва и реформата в пътищата. Времето беше...точно, когато ме назначаваха, ген. Винаров го бяха пенсионирали, една личност у пътищата. Главно управление на пътищата беше към Министерски съвет. Ония ден си разчиствах бюрото и намерих една карта „Главно управление на пътищата, Министерски съвет”, червена такава...”главен инженер - да му се оказва съдействие и има право да спи по кантоните в страната.” Защото тогава нямаше хотели.
  

И не мина и една година с тия разправии и събития, най-неочаквано ме извикаха и ми предложиха:...Нешков ме беше подготвил, че ще трябва да стана главен инженер на пътното. Така че, една година сеех със ситата фракциите и правех рецептурите за асфалтовата база и проби взимах от насипите – даже ми се смееха, че като жена все със ситата...И тогава ме назначиха за главен инженер на Окръжно пътно управление.