Интервю на надя манолова-николова с георги евгениев георгиев – електротехник, перник, 27 юни 2012 Г

Н.М. Моля ви да се представите, как сте свързан с Перник?

Г.Г. Роден съм в град Перник, родителите ми, както се казва на граовски, са кореняци перничани, майка ми, баща ми, баба ми, дядо ми, всички са от Перник. На 68 години и половина съм, тука съм учил основното образование, завършил съм гимназия, беше ІІ политехническа гимназия, „Христо Ботев“ сега тя не съществува. След отбиване на военната служба в Плевен, като старшина школник, в ШЗО, Школа за запасни офицери, сега е закрита, и втората година в Момчилград, след това вече трябваше да започвам работа тука в Перник. И то в Завода, наречен тогава Д-е М-е З-е; казваше се Държавен металургичен завод „Ленин“ ; започвам през 1964 г. в Листопрокатен цех, като електрошлосер. Започвам да уча вечерен техникум, защото тогава имаше изисквания, особено тези електротехници, техници трябваше да имат техническо образование, не само гимназия. Сега не знам дали се учи така, май нема такова нещо. Тогава след гимназия се учеше още две години за да станеш техник, а тези които си учеха в техникума четири години, направо си ставаха техници, а ние с гимназията - требваше да учиме допълнително.

Н.М. Кой вечерен техникум е това?

Г.Г. Вечерният техникум също се казваше „Христо Ботев“, той още съществува.

Н.М. А това е Минния техникум?

Г.Г. Да, това е , само че ние вечерно време учехме, не там където е неговата сграда сега на „Пашов“/кв. Ив. Пашов, б. Н.М./, а в гимназията. Беше по-удобно, идваха учителите от Минния техникум, аз съм завършил минна електромеханика, нищо че работех в металургията. Така, че вечерно време – там се учеше.

Н.М. Трудно ли беше?

Г.Г. Ами да ти кажа никак не беше лесно, защото си на работа, вечерно време вместо да се разхождаш, да излезеш като един младеж, нали, отиваш на училище, само един час, имаше по трудовото законодателство, един час ни пускаха по-рано от работа, щом учиш вечерно и работехме обща смена, за да можеш да ходиш на училище.

Н.М. Да се запишеш и да учиш-това беше твоя инициатива или на ръководството на място в завода?

Г.Г. Не, не, това беше моя инициатива, даже тука беше ме записал г-н Иван Манолов, аз бех още в казармата, и даже предварително ни пуснаха, тези които ще учиме в техникуми, които ще следват, полувише имаше тогава, специализирани заведения и други и накрая си спомням на 30 септември, без да дочакаме заповедта на министъра, то това пак беше заповед за всички тия дето ще учат, се освобождават на тая дата от военна служба след две години. Знам, че кандидатствах във ХТИ-то/Висш химикотехнологичен институт, сега университет, б. Н.М./, но не ме приеха и си почнах тука в Техникума.

Н.М. Това промени ли заплащането? Позицията ти ?

Г.Г. Не, отначало не. Защото за да ти променят заплатата, там ние работехме на разряди. Сега не знам има ли ги, или не, не се интересувам. Докато аз се пенсионирах през 1995 г. до тогава ги имаше.

Н.М. Най-вискоият разряд кой е?

Г.Г. Най-високият разряд тогава беше 8-ми, а сега е 7-ми, мисля че това още не са го изменили, там където я има тази система.

Н.М. Ти се пенсионираш с 8-ми разряд?

Г.Г. Да, с 8-ми. После се пенсионирах в Мината със 7-ми, по новата система, така беше едно време 8-ми, но по новата система аз съм 7-ми, най-високия. А съм започнал с 3-ти, така се започваше, много редко, некой да започне с 4-ти разряд, да кажем който е завършил техникум. После имаше една практика, която се учеше в гимназията, имаше едно трудово обучение, всеки да вземе някаква специалност и аз имах специалност стругар и имах там 4-ти разряд. Но не съм почнал като стругар, не мислех да продължавам изобщо с тази професия. А имахме и практика в завод „Струма“, като стругар, ..

Н.М. В кои години си рабитл в завод „Ленин“ ?

Г.Г. От 1964 до 1972 г., седем години и четири месеца, даже си вземах и образец 30 за пенсиониране. 1972 г. март месец напуснах. Причините ги знаеш, няма ди ги коментираме тука. / б.Н.М. внезапната смърт на баща ми – Иван Манолов през 1971 г./

Н.М. И така трудовият ти стаж до 1995 г. е в индустриален Перник, в рамките на града?

Г.Г. Да в Перник, напускал съм го само за три години, имал съм и такава ситуация... Но в завода, там беше нещо огромно, работеха сигурно над 10 000 човека в ДМЗ-то. Но да си дойдеме на думата, защо загинаха нашите предприятия, нашта индустия тука? Защото , например в завода, там където аз работех на стан 1 100, там се работеше по абсолютно първобитен начин и то през 60-те години, беше срамота там, ако сега го видиш некъде заснето, направо ще се хванеш за главата, как беха валцьорите със железните обувки, как раздираха ламарините на ръка, и жените с едни клещи, ...

Н.М. Е, нали е стан?

Г.Г. Бе какъв стан, нагрева се парчета ламарина, минава през едни валци, уж ги валцоват и после требва да се отлепат, докато още са топли. Ако не стане това, чакат да истинат, после едни жени с големи ножове ги раздират, знаеш ли какви жени? и как работеха там жените? Там беше първобитна работа, направо аз ти казвам, робски труд! И сега всеки говори, имаше тогава работа, имаше ама, ето тоя стан беше !, не знам тая техника от кога е била, сигурно я 20-те години от миналия век... , я миналия век?! Не знам!

Н.М. Тя е била сигурно руска?

Г.Г. Да, руска беше, целото оборудване на ДМЗ-то си беше руско. Та дори, когато се строи ЕСДЦ-то, само да поясним това е Електростоманодобивния цех. През 80-те години, до тогава стоманата се добиваше в Мартеновия цех, и в едни големи кофи, получаваха се т.н. слитки. Там се отлива стоманата, с различни марки и т.н. , после се вади се от специални форми такива. Имаше даже виц за един там, на пропуски беше шеф, и му се обадили, абе еди кой си е турил в чантата си една слитка да я изнесе..., а тоя шеф не знае какво е слитка. А то тежи тонове, не може да я сложи в чанта! /смеят се/ Така се произвеждаше стоманата, първо чугун, после стомана, и с добавки, старо железо и съответните добавки, на манган, силиции, зависи каква стомана се произвежда. До като сега се измени тая работа. Първо се закри Домения цех, който произвеждаше чугун, първо защото е трудоемко, второ сега почнаха да произвеждат повече стоманата, повече по електрически път. В електродъгови пещи, в тях се вкарват едни големи електроди и с много силен ток от трансформаторите се подава ток, и там се топи ...като имаш предвид не се използва чугун. Използва се старо железо и съответните добавки, за да се изкара стоманата и веднага това като се отлива от кофите, те са много големи, огромни.... Тука първо в ЕСДЦ-то беха докарали руски пещи и след това ги смениха с шведски. ?

Н.М. А, кога стана това? Ти не си бил вече тогава ?

Г.Г. А не, аз работих там малко. Като напуснах от завода 1972 г. отидох в асансьорния сервиз. Седем години тех в сервиза, бех и началник на сервиза три години, и след това 1979 г. напускам асансьорния сервиз, защото от 1979 г. започна големото строителство на Пернишкия промишлен комплекс. Започна да се строи Червена могила, разширение на „Стомана“, вече не беше ДМЗ, а го беха направили Металургичен комбинат „Ленин“, даже не беше „Стомана“. Стана комбинат. Некъде към 1980 г. Така че към 1979 г. отивам аз в строителството, където беше пълномощник Белички и започнаха да се строят-разширение на Стомана...

Н.М. Само да изясним какво е пълномощник?

Г.Г. Това е пълномощник на Централния комитет на БКП, на Партията, със задача той да контролира, да координира действията на всички строителни фирми, за да може да се изгражда Пернишкия промишлен комплекс. Много огромно строителство се почна – разширение на МК „Ленин“, да се строи нов Електростоманодобивен цех, плюс лаборатории, Вародоломитен цех, едни такива малки допълнителни цехчета строиха, за вар при добиването на стоманата; разширение на „Струма“, който завод сега въобще се закри и мисля че, там построиха нови леарни, но сега ги блъснаха. Като имаш предвид, че тоя завод е в центъра на Перник?! И разширение на Циментовия завод се прави в Батановци, и вече се застрои Червената могила. Като огромен обект, аз отидох на Жилищното строителство, започна да се строи един жилищен комплекс от панелни блокове на края на Радомир, за работниците в Червената могила, там работих една година. След това се развали това предприятие и дойдох на разширението на МК „Ленин“, за простояването на ЕСДЦ-то. Там бях енергетик и отговарях за временното захранване на обекта, там се използват табла, касети и т.н. , слагат се временни трансформатори, защото на самия строеж работят много заварочни машини, които са трифазни, с генератор двигател, за да се използва прав ток, не може само с трансформатори, трансформаторите имат малко друго предназначение..., да не обясняваме нещата. Конструкцията на ЕСД Цех, не знам точно по какъв проект е, сигурно руски, е с огромни колони, най-високата колона е некъде 42 м. Тя е точно в средата, където са двете стотонни пещи, които правиха. Целата конструкция е стоманена, а едно време ДМЗ-то се е строило с бетонна конструкция, разбираш ли, повече бетонни колони. После всичко се изменя, конструкциите са стоманени и за това се използват много заварочни машини. За това тука беха дошли най-големите специалисти от, има такъв цял Институт за заварочна техника в София. Най-големите специалисти беха ги докарали тука да работат. До като не се свърши строителството, работих две години там. 1982 г. се пуска ЕСДЦ-то, смени се пълномощника на ЦК, м,м... сега не мога да се сетя за името му, нов пълномощник, накрая дойде. Старият Белички, не беше перничанин, даже беше некакъв министър, не знам точно. А аз 1982 г. напуснах тука строителството и отидох в Съветския съюз да работя.

Н.М. При това огромно строителство, да кажем при факта, че завод „Струма“ се строи в центъра на града, че въздуха е прекалено замърсен, имаше ли някаква реакция на хората ? Можеше ли да има някакава реакция на хората?

Г.Г. Не си спомням да е имало някаква реакция, особено сега както има протести на екозащитници, изобщо не се говореше за екология. Даже не само се носеше слуха, а и славата на Перник, като най-мръсния град! Най-мръсният град в България беше Перник! Ако изброим само колко комини пушеха само на ДМЗ-то, не стига че на Доменна/пещ/, не стига че на Мартена, имаше колко 5 или 6 пещи мартенови, отделно още работеше стария ТЕЦ, плюс ТЕЦ „Република“, да не говориме за „Струма“, където там също се лееше стомана, и пушек от Леарната, непрекъснато имаше замърсители от там. В самата леарна не съм влизал, но ...

Н.М. Добре, а това не се ли оценяваше, не се ли калкулираше в цената на труда ви? В смисъл да се отчитат вредните условия на труд?

Г.Г. О, не, не си спомням да са ни давали некакви вредни. Единствено даваха кисело млеко, та даже на електротехниците не се полагаше, и газирана вода. Само на тия които са пещари, валцьори, те са по-близко до това, непосредствено до това/в смисъл до вредните фактори-б.Н.М./

Н.М. Но въздуха не е само за ..., той е общ за всички?

Г.Г. Да, той е общозамърсен, както аз работех в ЛПЦ-то, но за нас не се полагаше, ..... имаше такива водарки /коли, които карат вода, Б. Н.М./, първо се произвеждаше газираната вода на место, с такива ръчни машинки, и после почнаха да докарват бутилирана газирана вода, първите беха стъклени бутилки, 250 грама, ако помниш, след това се правеше безалкохолно в тех. В каси почнаха да ги докарват и кисело млеко, отначало беха в легени и после, еее кога ? почнаха да ги докарват в едни такива алуминиеви съдове и по-късно в бурканчетата, даде ти едно бурканче, и вие сте хора / в.см. електротехниците, б.Н.М./

Н.М. А как беше със стола, с храненето? Защото работата е на смени?!

Г.Г. Ами стола си работеше непрекъснато, защото се работеше на три смени, самото производство е непрекъснат процес и нема Нова година, нема събота, неделя, нема празник, нема делник. Така и ние елекротехниците бехме на първа, втора и трета смена и храната в стола ние си я плащахме, не беше безплатна, безплатна само на празника на металурга. Даваха по една пържола...

Н.М. А хубава ли беше храната?

Г.Г. А, за тогавашното време хубава беше храната, готвеха супи, и други, с месо и без месо, кой каквото обича...

Н.М. Как се разрешаваха конфликтите? Тогава, когато възникнеха някакви конфликти между хората вътре в самите бригади, как се решаваха тези отношения? Да кажем трудови конфликти? Знаем, че е имало норми, задължения, които е трябвало да бъдат изпълнявани?

Г.Г. Ами при нас, точно електротехниците немаше норми, а по-скоро се гонеше плана, плана се гонеше, плана е на целия цех, имаше в него два стана, всеки стан имаше отделно план, на стан 1 100 един план, на 2 100 – друг. При нас беше тънка ламарина, на стан 1 100 от 0.5 до 2 мм и знам, че пишеха на дъската изпълнен плана за тази ламарина, за месеца, за това-онова. Но при нас електротехниците немаше норма, а беше важно да се поддържа електрооборудването, да нема аварии, защото работниците не работат, и плана нема да се изпълни. Основно се държеше на плана, план, та план! Изпълни ли се плана, тогава ще ти дадат премия, премията взимат най-много тези, които са основните работници и за нас колкото ни определят. За това беше зора, така че не е имало норми и за това такива конфикти немаше. Може да е имало отделни дразги, в ...

Н.М. А профсъюзната организация беше ли задължителна? А партийната, връзката с тях?

Г.Г. Профсъюзната задължително, с профпредседатели, даже имаше в самите бригади, правят се профсъюзни събрания, избират се ударници, такива неща... Докато партийните работи не ги знам, защото не съм бил никога партиен член. Там беха определени хора.

Н.М. Не са ли те канили да бъдеш париен член?

Г.Г. Канихаме веднъж, за 25 годишнината от 9 септември. На входа на ДМЗ-то, сега на „Стомана“ имаше паметник на Ленин, него го свалиха после и там беха организирали акция на Комсомола, на младежи. Ние бехме комсомолска организация като младежи, до 30-години се водиш комсомолец. Имахме комсомолски секретар един Стойчо, живее в квартала / дн. Квартал „Изток“/, Гошо ще те правиме париен член, ще дойдеш. Абе тая работа нема да стане...

Н.М. А ти защо отказваше?

Г.Г. М,м,... Не съм имал никога такава цел и ...

Н.М. Защо, какво ставаше с хората, които ставаха партийни членове?

Г.Г. Хората, които ставаха партийни членове обикновено стават ... некакви кадри, изискваше се за определени длъжности да си париен член, и то за малки длъжности, та какво остава за големи такива, нали...Директор е абсурд да станеш, без да си партиен член?!

Н.М. Но ти не си смятал, че е необходимо?

Г.Г. Не, никога не съм имал такива намерения. И това беше единствения път и повече не са ме канили. После в асансьорния сервиз, имаше една не знам колко ги направи партийни членове. Тя ме пита веднъж, но аз казах, че веднъж са ме канили и съм отказал, така че нема смисъл да ме питаш. И така си остана. Щото приемаха за партийни членове повече работници, например , моя по-голем шеф, който беше на целия район, който хващаше Перник, Благоевград, Кюстендил, се водеше един район, в цела България имаше 9 района на Асансьорни сервизи и един директор в София. Такава беше организацията на Асансьорни сервизи и ние бехме един от районите, които командваше нашия шеф, той беше инженер, не като мене среден техник. Командваше Перник, Кюстендил и Благоевградски окръг. Той искаше да стане париен член, обаче като служител се води, като началник, имаше такива категории служител, а не работник...

Н.М. А, като работник се става по-лесно партиен член, не като служител...

Г.Г. Да, като си работник, наши колеги от сервиза направиха цела група, партийна.

Н.М. Всъщност 1989 г те завари в Русия или не?

Г.Г. Не, аз 1982 г. заминах в Съветския съюз, в гр. Железногорск към стоителството и се върнах 1985. Като се върнах оттам, почнах работа в „Благой Попов“. За тогавашното време, той беше с големото име на един модерен завод. Завод без комин, както го определяха тогава, защото имаше вече един пресов цех , самото производство е един вид металургия, произвеждаше шини за асансьори, специални такива профили, пак железни, обаче металните блокове се нагреват в електрически пещи и след това минават в една преса, беше германска технология. Когато започнах 1985 г. направиха Радиалноковашки цех, Р-еК-аЦ-е се казва, той пък беше с австрийска технология и ковашка машина. Слага се метала и се нагрева вече не в електрически пещи, а в газови, вече беха вкарали газ, и в една въртяща се газова пещ идва тази австрийска машина с две ръце хваща железото, кове го и т.н.

Н.М. Тоест автоматизация и роботизация на производството?

Г.Г. Да, беше голема работа, голем цех, 1985 г. много модерен, специално се произвеждаха такива профили, кръгли, квадратни, правоъгълни, дори говореха, че тая машина може да изкове и едно оръдие, като има един специален дорник. Може да изкове дулото на едно оръдие! Внасяше се специална стомана, блумингова стомана, от Кремиковци и от това новото ЕСДЦ в завода. Защото направиха една нова машина за непрекъснато леене, мисля че беше по испанска технология. По-добре знаят тези, които останаха да работят в ЕСДЦ-то в „Ленин“. И там смениха руските пещи с шведски. Явно много добре са работили...

Н.М. Руските?

Г.Г Да!? Всичко се смени, машината се казва за непрекъснато леене, защото като отлееш 100 тона метал знаеш ли как се обработва? Ако не е тая машина за непрекъснато леене, отлива се, отива в едни улеи и стои там ... и се отливат едни дълги парчета по 8 метра. Това не можеш да го отлееш в кокили, както беше едно време в Мартеновия цех. ... Източваше се метала от пещта в кофата, от кофата в кокилите, е дълга и предълга...

Н.М. Като беше такъв завода, това отразяваше ли се върху заплащането, върху самочувствието на хората?

Г.Г Е, да, разбира се, заплащането беше станало по-добро. Спомням си, че в ДМЗ-то като работех бех стигнал най-много до V разряд, от ІІІ, ІV –ти, та до V –ти, а може би и до VІ-ти да бех стигнал, до 150-160 лв, повече не сме взимали в Листопрокатния цех. Започнах със стотина лева, с премии и нещо друго до 150-160 лв.

Н.М. А в „Благой Попов“ ?

Г.Г. А в „БЛагой Попов“ вече бех началник на един воден блок, на една попмена станция, която захранва целия завод с вода. Тя требва да работи непрекъснато, да захранва всички тия пещи, цехове, защото те се охлаждат с вода, дали ще е РКЦ-то, нищо че е с газ, трябва да се охлажда, дала ще е Пресов цех или имаше едно ЕШ-е П-е ...

Н.М. Какво е ЕШП -е ?

Г.Г. Електрошлаково претопяване, което за нищо не ставаше и първо него го закриха. Пак такава руска технология, глупости такива. Имаше тогава такава история. Директора Михайлов на РКЦ-то тръгва да купува некаква ковашка машина в Австрия. Това се говореше на всеослушание. Там директора отнесъл от това ЕШП-е метал, който те отливат по тая стара технология и този метал ще се дава на РКЦ-то, и от него ще се кове. И директора откарал три такива слитки, в Австрия, за да види, да се покаже как ще работи машината с този метал. Нагреват първата слитка, пускат я и като започва да кове машината, те са четири чука, работят един срещу друг на самата машина, и метала се разпаднал. Пускат втората, третата, метала се разпаднал...

Н.М. Металът се разпаднал???

Г.Г. Метала се разпаднал, леле, станали за срам, и австрийците казали - машината е напълно в ред, сега пускаме наш метал. Нагреват го, пускат, получават - какъвто искаш профил, искаш квадрат, кръгъл, искаш правоъгълен... Беше за срам, говореш се на всеослушание. Наште станали? , не смеят да си кажат името от срам! Та затова първи се закри тоя цех - ЕШП! Докато РКЦ-т о и Пресов цех още работи.

Н.М. Какво беше РКЦ ?

Г.Г. , Радиалноковашкия цех.

Н.М. И още работи, защото технологично е добре?

Г.Г. Да работи още, но говореха, че сега работят само по заявки, защото тия профили се изработват повече за машиностроенето. Те са по-специални. Тук-таме и нашто машиностроене е западнало, така че естествено тоя цех нема къде да продава продукцията си. Само ако има поръчки, аз съм говорил с такива хора, които още работат там, които ги познавам, казват само по поръчки – Пресовия цех има поръчка, работи, нема поръчка не работи. Когато аз работих, пак на план се работеше, цеха беше затрупан от метал. Нали Кремиковци бълва метал, наште направо изнасяха суровини, не да вземат да произвеждат нещо! Сега „Стомана“ изнася повече във вид на суровина..., не знам точно, но повече суровина ..., а нема да произведеш нещо от него, да речем машина, вилица, лъжица, и така да го изнесеш в друг вид ...

Н.М. Да, така е, т.е. политическата промяна през 1989 г те завари в „Благой Попов“ така ли?

Г.Г. Да, 1989 г. когато стана промената аз бех в „Благой Попов“, когато станаха тия събития.

Н.М. Това отрази ли се върху живота на предприятието?

Г.Г. Върху живота на предприятието, отначало почти нищо. В първия момент нищо не се почуства. Аз напуснах през 1990-та година, и отидох в Мината. Вече в Мината, последните пет години работих там, като отидех в Мината, вече започнаха да се отразяват нещата. Първо тогава се образува тази „Подкрепа“, до тогава немаше такава профсъюзна организация. Отидех на рудник „Александър Миленов“, той сега е закрит вече. Много рудници се закриха в Перник, защото нема въглища, има само по открит начиин. По подземен начин се работи само в рудник „Бела вода“, бившия „Толбухин“ и то доколкото знам то е на концесия работи. Та в „Миленов“ се образува „Подкрепа“...

Н.М. А кои хора агитираха в полза на „Подкрепа“ , от София или местни перничани?

Г.Г. Местни перничани, чак от София не знам дали са идвали. Тренчев после започнах да го познавам. Местни такива, даже едни ги познавам, на съпругата ми един съученик Студенчо Николов, инженерче, завършил беше МГИ-то/Минно-геоложкия институт в София, сега Университет, б. Н.М./ и там работеше.

Н.М. Той не беше ли директор на Мината?

Г.Г. Не, не беше. Директор беше Иван Гонев, през 90-те години. Първо беше Чочо Стоименов, женен за рускиня, и той като се пенсионира, този Гонев от главен инженер на Мината, стана директор. Тогава започнаха да образуваха „Подкрепа“, организираха протести...

Н.М. Ти членуваше ли в „Подкрепа“?

Г.Г. Да, аз членувах в „Подкрепа“. Образува се и КНСБ тогава отделно, за разлика от предишните профсъюзи, започна да нема работни дрехи, дотогава даваха, по едно време купони за храна немаше, тогава се полагаха купони за храна, започна да се говори, че в „Стомана“ заплатите били много високи, а пък в Мината са толкова ниски. Имаше такива протести, идва даже един отгоре специално на събрание на Подкрепа, ... ние ще вземеме мерки, туй онуй, започнаха да дават дрехи, кога дадат, кога не.

Н.М. Започна да става нестабилно...

Г.Г. Да, самата Мина стана нестабилна. Единственото ново, което се направи, сложиха ... Като отидох 1990-та година там, ти представяш ли си как са работили тия миньори – техните съблекални, ... немаше шкафове, а в ДМЗ-то още 64-та година имаше шкафове за дрехите, а в Мината – нема. Едни вериги, на които си закачаш дрехите и една мърсотия !!!! Като отидех първо в мина „Житуша“,четири години ,преди рудника, същата работа, в Миленов рудника, същата работа. Та на втората година, на третата ли година, казаха че ще докарат шкафове. Докараха метални шкафове, отначало уж на всеки да има шкаф, то беше за чудо!

Н.М. Може би „Подкрепа“ се е преборила за тези неща?

Г.Г. Да, точно може би те, а може и КНСБ-то да е участвало, защото започнаха нещата да се мислят по нов начин, та се пребориха и сложиха шкафове. Иначе беше абсолютна мизерия !!! /б.Н.М. събеседникът подчертава думата абсолютна/. Да не говориме, че банята не е като света, ама дрехите да нема къде да си сложиш, да ги закачаш на вериги!! Това си е било не знам от кога си !??

Н.М. А какво беше, да кажем, машините, оборудването в Мината?

Г.Г. Оборудването беше старо.

Н.М. В сравнение с „Благой Попов“ ?

Г.Г. Е, в сравнение с тия модерни машини, които беха в „Благой Попов“ да не говориме. В Мината си се работеше по един първобитен начин. В тия пет години и половина дето съм работил, единствено тия шкафове дето ги направиха. Иначе техниката си беше както в Житуша, с едни скатове, едни ленти, тия машини не знам от кое време са били, немам напредстава. Имаше малко по-модерна техника в Шахта, рудник „Г. Димитров“, по-късно пак го върнаха старото име „Св. Ана“, защото там съм си правил дипломната работа. Беха вкарали руски машини – комбайни, но те немогат да се сложат навсякъде, защото зависи от големината на въглищния пласт. В Пернишкия басейн на места има по-големи, на места по-малки пластове и не може навсякъде. Където има по-малки пластове такава машина не можеш да вкараш. А в Шахта беха вкарали т.н. комбайни, там единствено се работеше по-механизирано.

Н.М. Искаш да кажеш, че ... Понеже в Минния музей на града има такъв комбайн, аз съм го виждала, човек остава с впечатлението, че навсякъде се е подобрило добиването на въглища благодарение на тези комбайни! Кажи сега истината, понеже Музея ти представя по един начин нещата, а ти казваш друго...

Г.Г. Може да ти го представя, тоя Музей има комбайна само от Шахта, на друго место той не е работил! И то само на определени участъци, не си спомням точно, пак ти казвам това зависи от дебелината на въглищния пласт. При 1м -1.50 м ти не можеш да го вкараш, там може да работят само хората, нема как да работи тоя комбайн. Може би руснаците са го правили да кажем, за Донбас, но това какво е ! Не съм го и учил колко е висок, широк тоя пласт, нали ?

Н.М. Изненада ли беше за тебе 1989 г.? Промяната не само в България, а и в Източния блок. Тъй като имаш опит с Русия през 80-те години беше започнала известна промяна...

Г.Г. Беше започнала, но да ти кажа тая промяна, нали ние българите сме малко, да го кажеме робски народ, свикнали сме все да си мълчиме, не се усещаше. От време на време се чуваше за в Чехия, Полша, за вълненията, това-онова, но тука не се говореше официално, все нещо се чуваше за това. Тука не е имало такива работи и най-учудващото беше, когато беше свален Тодор Живков! Но кой ще го свали, пак тези които си останаха там! Като Петър Младенов и всички други около него. Малко се почуства като почна да се организира СДС-то, като партия, като демократична организация; като се направиха избори за пръв път. До тогава изборите БКП-то ги правеше формали, без да има други партии и БКП-то си печелеше !най-редовно изборите. Немаше друга партия, имаше едно БЗНС, ама тоя Земеделски съюз аз не съм го виждал да участва в листи! Как беше не знам, но не съм го видял нито веднъж на избори!

Н.М. А как смяташ, тези промени, изобщо провала на социализма закономерно ли дойде, или по-скоро в резултат от събитията в Русия или на външни други фактори?

Г.Г. Не, мисля, че този провал дойде закономерно. За това защото първите приказки на 1950 и некоя година, когато се е строило ДМЗ-то, това не знам дали е удобно да се каже?

Н.М. Е, удобно е всичко !?

Г.Г. Нашата улица тука се казваше Фердинанд Тодоров. Тоя бай Фердо, наречен така от миньори, металурзи е бил шеф на Профсъюзите! За тоя бай Фердо, за него има приказка, когато се открива първия стан 250 на Сортопрокатния цех в завода /ДМЗ „Ленин“ б.Н.М./. Аз не съм бил там още 1953 г., но като ученик съм ходил да гледам как железото излизаше, като се валцова през едни тръби, вода тече по него и то излиза и се хваща с железни клещи! Имаше един филм „Най-добрият човек, когото познавам“ с Петър Слабаков, с Невена Коканова, и там едно момче учеше при нея, тя беше учителка, и то работеше там, железото го пробожда през стомаха, заблудил се в момента, пробожда го и умира! Та така се вадеше железото! После се реконструира тоя цех, с едно непрекъснато валцоване, минава през едни валци желязото, нема такива стари техники. Та мисълта ми беше за времето, когато се открил тоя цех. Този същия бай Фердо идва там и казал: „ А, ние сега построихме най-големия завод на Балканите за железо и ето тука ще изкарваме това железо“. А завода е бил в землището на с. Църква, после става Даскалово, и той казва: „Тука у тая тръница дето обикаляха зайците, ще произвеждаме железо и това железо ще го завреме в гъза на американците!“ /Смем се двамата!/ У-У-У Голема работа! После като отидох у Мината все ми напомяха помниш ли какво каза бай Фердо при откриването на Завода!? Червенков е бил на откриването на завода и било голем смех ?!

Н.М. А тия думи, бай Фердо пред Червенков ли ги казва?

Г.Г. Да, бе да, пред Червенков и той се засрамил, пред всичко го е казал! В Мината за този същия бай Фердо имаше пак приказки! Миньорите ги караха в едни газки, камиони /на работа от селата или до селата, подразбира Г.Г., б. Н.М./ , ти не си се возила с такива, като фургон с пейки.

Н.М. На бригада с такива ни караха.

Г.Г. А, даже тебе са те карали с тех... И карат, но некъде шофьора не иска да спре там, където иска миньора, там ми спри, онам ми спри! И миньорите отишли при бай Фердо и му казали –бай Фердо шофьорите не искат да спират там където ние искаме, вървиме толкова много пеша ...

Н.М. Да, по селата сигурно ги разкарват.

Г.Г. А бай Фердо казал – Абе, е ... им майката на тия шофьори бе, имате ли лампи? А още се е работило с газените лампи, ацетиленови лампи, после се въвеждат електрически, с акумулатор, тука на каската на главата и така; но той каззва, удрете с лампите бе, не бойте се, по шофьорите бой!

Н.М. /смее се!/

Г.Г. Да, това си стои като виц сред миньорите! Обаче после шофьорите като ги набили един път, два пъти, той шофьора един, а те миньорите много в един камион! Като набили един, двама шофьори и даже така разказваха, миньорите му казвали на шофьора - върни колата назад еди къде си, а той викал немам задна скорост, лъжел! /Смеят се / Немал задна скорост! И шофьорите, те отиват и се оплакват на бай Фердо! Бай Фердо, а Мината имаше цел гараж, Минен гараж, миньорите ни бият! А той – как ще ви бият бе, вие имате ли манивели? Даже 60-те години в ШЗО-то в Плевен, аз карах курсове за автомобилист на ГАЗ-51, на втората година требва да си командир на шофьори, значи требва да управляваш и ти иначе как ще си командир? Учебните коли имаха инструктори, те беха от сержант до старшина, сега вече старшина нема; угасиш ли колата, той ти казва, слизай и взимай манивелата и така палиш колата. На ГАЗ-ката имаше манивели!!! Та, бай Фердо казва на шофьорите имате ли манивели, бре! Удрете се тех!, е... им майката на миньорите, как ще ви карат да спирате къде те искат? Та за този бай Фердо има най-големи вицове в Мината и в Завода. Той сигурно не е имал никакво образование! Прост човек, как е станал такъв немам представа, не знам. Вицовете за него беха такива, като мене хората са ги запомнили, после вече не виждам кой ще ги помни. Така, че в Мината този комбайн дето са го изложили в Музея е само от Шахта, другъде не! В Бела вода не съм чувал да са я използвали, други кои подземни рудници работеха – „Темелко Ненков“ беше закрит, „Цалева круша“ също, „Димитър Благоев“ също закрит, а работеха „Толбухин“, „ Шахта“, „Миленов“, ние където работехме и един „Гарванов“, който е по пътя за Дивотино, малко преди селото, едни негови сгради още стоят, там беха стол, съблекални и всичко, . Така към 1990 г. работеха тези рудници до 1995 г. Сега нещо копаят по открития способ, но махнаха релсите, някога отиваха вагоните там да товарят, сега всичко се закри и „Шахта“, и „Миленов“. Има открит рудник, над Гробищата, сега се води „Тева“. Както и рудник „Република“ е по открит способ, а само в Бела вода е подземно добиването. Даден на концесия, на този Мариянов, той беше едно време директор на рудник „Толбухин“ /старото име на рудник „Бела вода“, б. Н.М./. Аз помним като се прави пистата /ски пистата в Голо бърдо над Перник, б. Н.М./, кметът Чолев много контактуваше с него, веднъж му беше давал въже за да го направят шлосерите на мината, да стане безконечно, без възли, аз това не го мога. То става непрекъснато, такова въже имаше и на нашия рудник, дърпа вагонетки, спуска дървен материал, метали и т.н.

Н. М. Промяната отрази ли ти се върху личния статус, върху твоето семейство, в каква посока се отрази, можеш да кажеш и като цяло как се отрази промяната върху България и върху Перник?

Г.Г. Гледай сега, в много от нещата се отрази в положителен смисъл. Скоро си говорихме с внуците, с Жожи, който ме пита – ти като беше малък какво колело караше? Викам му карах карачка, знаеш ли какво е карачка? Извито железо бетонно и едно друго железо кръгло, с което го буташ, това е карачка. Такова колело съм карал! Немаше колелета. Говорим за промената. 1977 г ходихме на екскурзия до Ленинград, сега Петербург. Били са евтини стоките да, но са били малко на пазара, да не говориме за нещо по-луксозно като леките коли. Требваше да се редиме 10-15 години. Говориме за нещо по-обикновено, имаме едни приятели от Казанлък, с които се запознахме в Съветския съюз и там разбрахме, че каквато е там уредбата, същата е и тука. Защото ние от тех копирахме, както тука немаше стоки, така немаше и там. Да не говориме за ядене, за обличане, чудеха се как наши спортисти и други да внасат маратонки, дънки, женски дрехи, облекла, и т.н. Същото беше и за храната, храната може да е била евтина, но липсваше! Ние сме близко до София и благодарение на това, че сме близко ходехме да си купиме палка салам, но и там не се намираше по всеко време. Това изобилие, което го има сега в Кауфланд, Билла, тия големите магазини, това направо беше мираж за нас! Ние ходихме 1986 г. на една екскурзия в Малта, влезнахме в магазините им, знаеш ли какво викаше на Джони фотото, сина – Валтер- цъкаме като часовници! Защото такова изобилие от стоки немаше. После на пазара в Атина, беше май месец, направо бехме шаш!

Н.М. Добре, а ти други аспекти на промяната можеш ли да споделиш?

Г.Г. Други аспекти, ами да заговориме за телефоните. Вие бехте подали молба за телефон и 30 години требваше да чакаш за телефон. В нашия квартал се прокопа за кабел некъде 1995-1996 г. Тогава телефона се имаше за лукс, ние имахме заради Профилакториума / Болница за долечение и рехабилитация, б.Н.М./, прокараха един кабел, но за другите не! Колата също се имаше за лукс. А къде ни беше Козлодуй, къде ни беха тия големи енергийни мощности, когато в последните години на социализма имаше режим на тока, един час има, три часа ток нема! Два –три часа ток немаше. Свещи купувахме! Е, може ли при това развито социалистическо общество – 1985-1986 г. като се върнахме от Съюза, 1987-1988 г. Какво ще ми говори Станишев за това, колко светло е било и колко добре сме били! И като некой каже едно време хладилника ми беше пълен, един бай Киро, викам му – с какво ти беше пълен хладилника? С въздух! Защото агнешко, се продаваше у магазина само за 1 май! И то с такива блъсканици и ако се уредиш на нердиш! Можеш да вземеш. Да не говорим за други неща ...

Н.М. Тоест ти не разбираш това явление – носталгия по социализма?

Г.Г. Да, не го разбирам у по-възрастните хора. Аз също не съм толкова млад, но като ми кажат едно време бехме добре. А бе, добре, в кое бехте добре? Ама имаше работа за всички, това им е най-големия аргумент, добре, работа имаше за всички, заплатите ни беха малки, нема какво да купиш, в Съюза в гр. Железногорск, същото нема какво да купиш в техните магазини , имаше още купонна система! За празниците се даваше талонче за да ходиш да си купиш мясо, на руски, или нещо друго ако са докарали! През другото време се спасявай както можеш! Ако докарат от Украйна нещо на пазара можеш да вземеш, ако не!, не. Ние/ Г.Г. има предвид своето семейство, с което е бил в Железногорск б. Н.М./ вечерно време хващахме автобуса в събота вечерта или в петък вечерта, и отиваме чак у Москва, чак в Москва сме ходили! И там като отидеш голяма опашка, стоиш и чуваш, никой не е от Москва, от областни, големи градове Курск, Лвов, даже. За качеството да не говорим, те не умеят да правят колбаси, не слагат такива мерудии, които ние харесваме, но нямам претенции, поне да го има! Чудили сме се, как може да влезеш в магазин и да няма опаковъчна хартия!? Дават ти го в ръката! Ние оттука си носехме торбички, пак имахме! Те имат толкова много гори, да нема заводи за такава хартия?, да произвеждат торбички, хартия ...и т.н. В това си приличахме! Та ти говорих за приятелите ни от Казанлък, и те се вдигнат 1987-88 г. и ходят до София за да пазаруват. Така беше и там, ходиш чак до Москва, в столицата, а в другите големи градове няма нищо.

Н.М. Добре, промяната измени тези неща, но в твоята лична собстственост имаше ли промяна?

Г.Г. Да, започна да се говори за частна инициатива вече, за фирми и т.н. Да ти кажа ние бехме откъснати от света и изведнъж това ни се видя трудно, това не може да се асимилира лесно! Аз съм се родил 1943 г., а частната собственост изчезва към 1946 г. тука, хайде до 1948 г. когато се е образувало ТКЗС-то тука и частната собственост замира! Не само частната собственост, а и частната инициатива замира един вид. И сега изведнъж като казаха – направете фирми! , да направиме предприятия, и т.н. Как да го правиш, като ти това просто не го знаеш! Не ти е толкова ясно!

Н.М. И все пак направихте!

Г.Г. И все пак направихме, автобусна фирма. Бисер/ малкият син на Г.Г./ беше направил фирмата преди мене, после аз направих фирма на мое име и даже още съществува. Фирмата е за автобусни превози, но казаха че тя може да развива всекакви дейности. Но основно се захванахме с автобусни превози. От началото даже се отказах да продължа работа след пенсионирането, след 95-та година, караха ме - остани още две-три години, но аз си казах – е сега, имам фирам, ще ставам собственик на фирмата, ще работиш вече за себе си, а не за държавата и да разчиташ на държавните предприятия. Положихме доста труд и ни беше наистина интересно; и до сега продължава фирмата да работи, макар, че аз се отказах, защото требва да съм и шофьор, и монтьор. Сега, те разчитат да има частни фирми ... Но, вече се говори... Да купиш един автобус, да превозваш хората, той струва много пари, заемите на банките – лихвите са големи, лихвите беха станали 200-300 процента по едно време! Когато ние купихме първата, една бежова „Кароса“, добре че возехме хора, шивачките от тука в София. В Перник още немаше такива шивашки предприятия, сега даже много се направиха от гърците, те повече инвестираха тука. А този в София беше Джаванян - ливанец или сириец, или кипърец, така и не разбрахме. Беше направил фирма на „Цариградско шосе“, та добре че там почнахме да возиме. За жените в Перник по принцип не е имало работа, повече за мъжете имаше, та даже два автобуса карахме ние и общо шест автобуса пътуваха с работнички за там близо година и повече. Добре, че тогава тоя собственика плащаше навреме, не като сега, навреме и благодарение на това изплатихме на Първа източна банка заема. Вземахме тогава 12 000 марки, знаеш ли какво е за тогавашното време? Заложихме колата един Олтцит, бех взел чисто нов и едно място /б.Н.М. става дума за свободен парцел земя/. А отначалото искаха да заложиме къщата, а бе как къщата ще ти залагам! Ама това нема да стане, добре че се съгласиха да заложиме Олтцит- а и земята. Зора беше за около две години и ги изплатихме тези пари. Благодарение на това, че имаше работа за автобусите. Иначе беше и сега си е страшно, държавата много иска да се развива частния бизнес и да изпъкне средния българин, да се формира средната класа, при която нито си много беден нито богат, но имаш достатъчно пари да живееш един нормален живот. Но за да я има тази класа, като на Запад, колко говорят тия лихви да паднат, да паднат, но не падат лихвите! И всеки, който не успее да направи печеливш бизнес пропада!

Н.М. А в Перник има ли такива случаи на пропадане? От вашия бранш?

Г.Г Ами... от нашия бранш имаше много желаещи да развиват тоя бизнес, но постепенно отпаднаха хората ... Ето нашата фирма сега взе на лизинг /коли/, лизинга е също голема измама, едни такива монешници се завъдиха там, нашите още плащат лизинга на един такъв мошеник, много години за пет автобуса още плащат. Не могат да ги платят. Защото там вече никакъв контрол нема при тоя лизинг, ела да видиш, хиляди левове за автобуса, той става злато... И освен това, те измами и ти продаде нещо, което е старо, уж било на пет години, а то десет и нагоре, урежда в КАТ документите, сменя датата на производство, вместо 1989-1990 г., той слага 1996-1997 г. и веднага вдига цената, а ти купуваш нещо, което не е качествено.

Н.М. Да и не си струва лизинга.

Г.Г. Не е само при нас, дали ще правиш некакво предприятие със стари машини, само пребоядисани, както говореха за Люсо Стойков тези машини само пребоядисани, и като ги пуснеш, до кога ще работят тия машини?! До никъде, а трябва да плащаш, и автобуса е същата работа. Трябва да си отговаря на години и със съответното техническо качество! Всяка машина е така. И ето тука не може да се справи държавата! С тези мошеници!

Н.М. С корупцията ...

Г.Г С корупцията в администрацията. Тука имаше един „Икарус“. Понеже с конкурс става отдаването на линиите, в документите му пише, автобус на едиколко си години, и като го гледам този „Икарус“ той е на 20 години, а собственика го писал на 10. Е, може ли да е верно това, то си личи, че не е на 10! Но как го е уредил, пак чрез КАТ, с плащане, там където са прегледите ... Така, че ето тука не ни върват нещата. Непрекъснато се говори за това и тези 20 години не могат да потеглят нещата, защото ето тука с тази корупция не могат да се справят.

Н.М. А смяташ ли, че трябва да има политическа сила, водеща в развитието на България,която да има определена програма, цел и т.н. Виждаш ли нещо такова в България?

Г.Г . Е да, требва да има такава партия, не може в една държава да нема ред, както в едно домакинство, трябва да има такава партия, която да сложи ред и, и да контролира финансиите, както на едно домакинство и на една държава, без това просто нема да стане.

Н.М. А през 90-те години десницата имаше ли такава роля или не?

Г.Г. А имаше, ама изглежда и в тая десница влезнаха хора, които не са за там. Не всички са честни, а търсят личните си облаги и повече говорят за пред народа, а не вършат некаква работа. Ние с Роси/съпругата му/ си говориме, че сега ни харесва Бойко Борисов, защото е много енергичен, предприемчив, стреми се магистрали, туй-онуй да направи, мислиме, че е сериозен и все пак излиза нещо на бял свят! Не да ми говори Станишев, измислил там едни километри, къде са ти километрите? Едно парче магистрала, тука от началото на Църква до Долна Диканя и го правиха седем години!

Н.М. Колко километра са това?

Г.Г. Нема и десет! Станишев беше направил от Люлин под Мало Бучино, аз ходих и видех, даже не го беше вързал с Околовръстния път..., да не говориме, я имаше пет километра, я не!

Н.М. Един последен въпрос – за бъдещето на Перник, виждаш ли го като индустриален град или по-скоро това нещо вече отмира със старата епоха?

Г.Г. Виж сега, Перник като индустриален град, който е бил, нема как да стане! Първо, защото се изчерпаха въглищата, нема въглищни запаси, това което има е минимално да захранва един ТЕЦ. Повече нема! Перник се е развил след Освобождението от турско робство благодарение на въглищата. За това започват да работят ТЕЦ-ове, а преди това „Железни заводи“, и от село става град. После пак продължава да се развива, да се направи ДМЗ-то, то е благодарение на това, че тука има ток! Нито рудата е .. нито друго, обаче ток има, е това е достатъчно! С ТЕЦ „Република“ веднага се захранва с него, много други заводи се направиха благдарение на въглищата. Сега въгледобива запада, тия заводи западнаха, не работят, Червена могила не е модерен завод – единствената грешка на Българие е, че не е строила модерни заводи. Сега гледам, може едни чехи да са добре, Унгария и другите, ама който е строил нещо, което е добро. А ние тая руска техника дето я купувахме, в ДМЗ-то например, не я виждам как ще върви и какво ще произведе? Ето Токоизправители /Завод за токоизправители/загинаха, защо ? Нема какво да правят, загинаха „Феромагнити“ също. Пектин също, благодарение на това, че не е направено нещо модерно. Сега общуваме с целия свет, нема го СИВ, даже руснаците не ни искат производството, защо, нека ни вземат производството?, ама не искат. Бойко скоро казваше щели да изнасят земеделска продукция в Молдова, договарят и там да се обработва на ишлеме като консервни продукти и да се внася в Русия. И защо? Защото на нашите стоки те сложили такива големи мита!! А на Молдова – нема!

Н.М. Да минава като молдовска стока!

Г.Г. Да, Молдова е съгласна, защото за тях ще има работа, ще направят предприятия да си правят консерви. Е може ли едно време да ги внасят, а сега не можело ... на нас най-големите мита. И се чудя какъв приятел е той с Путин, ами газта, ще я намалят Газпром при особени условия..., а кои са особените условия, ако се съгласиш да правиш Белене, ако се съгласиш да правиш Южен поток, иначе - не. Ето, слагат ти вилицата отгоре!

Н.М. Да, така е.

Г.Г. Да, за това нема приятелство! Ето как стоят нещата. Требва некой човек, който е като президента. Ето неколко месеца, нещо започва да ми харесва, ходи до Щатите, все организира срещи, с да кажеме с научни работници от БАН, с други за нови технологии, непрекъснато се муши и търси нещо да се направи. Там е пътя, нема нужда само да строиме като по време на социализма Кремиковци и Червена могила.

Н.М. Е, Перник не е такъв район пък да развива и земеделие? Земята не едобра!

Г.Г. Не може, обаче в Пернишки окръг може да се развива животновъдство, Надя. Ето тука е абсолютната грешка, едно Голо бърдо /близката малка планина/, едно Голо бърдо, където имаше стада овце, пълно с хора, казвам на един съсед – защо не гледате овце и той - е кой да гледа овце?, никой не иска. Защо държавата изпусна земеделието? Просто никой не иска да работи земята, а ма всеки мисли, че като стане кравар или овчар ще стане милионер. Това нема да стане! Нито с автобусната фирма ще стане, или тираджия, или ще произвеждаш хляб, или ножове, нема да станеш милионер. Ето защо ти казвам, че ние не познавахме света, ние се заблуждаваме, че като почваме частна дейност ще ставаме милионери. Нема да станеме и никой не е станал. Това, че говорят как Рокфелер или Форд направил от две ябълки толкова милиони, това е станало за години и после не всеки от нас е толкова умен, та да стане милионер. А земята, аз ти казвам, може да не произвежда много, но защо тая земя да пустее? Знае се какво може да произвежда, грозде не се ражда, памук нема да произвеждаме, ама това което може да ражда нашта земя, требва да се произвежда. А в Пернишко има достатъчно райони за животновъдство. Ето арабите, викат че, плачат за агнешко, плачат за ярешко, техните стада са смесени овце и кози, искат пилешко, само свинско не го ядадт, друга религия. Всичко останало може да се произвежда и продава. Тука има достатъчно условия...

Н.М. Но реално няма такъв пазар? Условията по проектите са едни...

Г.Г. А требва да се създаде пазар, един човек казва требват 50-овце за да се създаде ..., глупости, требва, дори пет агнета да има, да има къде да ги издаде, да ги продаде. Този дето ми се прави на министър Найденов, щом е упазарил с арабите, да може да ги изнесе! И да ги продаде. Щом арабите били гладни?!

Н.М. Обикновеният човек не може да си намери пазар в арабския свят?

Г.Г. Е, как да го намери? Той тука трудно го продава на нашия пазар, камо ли там!

Н.М. В този смисъл казваш, че трябва да има политика спрямо животновъдството?