Господин Черийски, хайде да започнем оттам, как изглеждаше Перник във Вашите очи в края на 70-те и началото на 80-те години?
Общо взето в Перник, това, което се майтапят в момента по телевизиите, това представляваше Перник в края на 70-те, началото на 80-те години. Перник си беше един...така...град, цяла България си го знаеше, беше град не на промишлеността, това беше другото – Перник си беше хулигански град, град на побоищата, на тези истории – те си вървят открай време.
А защо си вървят тия неща?
Значи, според мен това е, че Перник е създаден много изкуствено. Първо около мините, след това около „Стомана”, третият етап беше 80-те години около „Червена могила”. И...идват хора отвсякъде и просто не се познават. Първо е имало много антагонизъм между местните и придошлите. След това започват да се оформят кварталите. Та Перник общо взето се знаеше, че е хулигански град.
Това покрай агитката на „Миньор” ли?
Значи сегашната агитка на „Миньоро” няма нищо общо с агитката на „Миньор” на времето, но прословутият лаф „групата на Шаро”, използва се и в други градове, нали, а Шаро беше водач на агитката на Перник, в момента е някъде към 70 години. Човекът още ходи на мачове.
Хулиган?
Хулиган, от старите хулигани и старите рокаджии. Значи, да не забравяме, че Перник е с много рок-групи. Първият импресарио на ФСБ през социализма е перничанин, т. нар. Рустан. Той беше илюзионист, правеше дискотеки.
А имаше ли типично пернишки такива групи, които бяха ъндърграунд и около които имаше специфична младежка среда?
Имаше, но общо взето старите... Мусе имаше един. От старите пернишки квартали от Варош имаше едни братя Писо и Тони Волови, Васо Свинята, който след това стана голям бизнесмен, той се мотаеше тука. След промените стана собственикът на марката „Пина колада”.
А някакви местни рокаджийски групи?
Да – „Пъстрите”, „Дива”. За рокаджийските групи аз ще ви препоръчам има едно кафе в квартала „Перник-изток”, преди той беше квартал „Ленин”. Значи, ако отидете в това кафе там има снимки на стари рокаджийски групи от 70-те и 80-те години. Този, който държи кафето, той ги познава, той е дисководещ. „Рок-кафе” се казва. Той може да ви разкаже много за музикалните среди в Перник. Аз съм малко по-страничен наблюдател. В „Двореца на културата” имаше клуб на „Ентелегенцията” – аз така им казвам. Те половината бяха ченгета, пияници и художници. Перник, между другото, има и много художници. От глава на населението, може би е с най-много художници. Но всичките тях ги пасяха Държавна сигурност. Аз помня годините, когато „Двореца” беше затворен – всеки не можеше да влиза. Ние сме влизали отзад.
Вие кореняк перничанин ли сте?
Не. Значи, ако някой ви каже, че е кореняк перничанин - ще ви излъже. Аз съм израснал в Перник. Аз съм дете на разведени родители и съм доведено дете тука в Перник. Като са се развели нашите, майка ми идва тука – тя е от Благоевградско, а баща ми е самоковец. Аз съм роден в Брежани през 1960 г. Те са били много млади и там са живели и аз съм роден в мина Брежани. След това са дошли тука по София, по Кремиковци, явно баща ми е бил шило, което не стои в торба. След това са се развели. Майка работеше в строителството, аз бях на детска градина. След това с втория ми баща са се запознали. Много хубав човек и съм израснал в Дивотино. То е на пет километра от Перник. Даже аз до къщите на нашите стигам по-бързо, отколкото до апартамента, в който живея в кв. Изток. Общо взето аз си бях така малко... гравитирах около маргинални личности, не завърших нормално училище, а завърших вечерно и то завърших след като се ожених. За такива кофти истории са ме изключвали от училище.
А под кофти истории разбираме сбивания, напивания ...?
Сбивания, не толкова напивания, колкото неподчинение на учители. Аз открай време не обичам някой да ми се налага и открай време и като смятам, че за нещо съм прав... и винаги съм бил конфликтен. Работил съм в „Електомонтажи“ малко. Работих в Електомонтажно управление през 1978-9 година. Напуснах и след това почнах в Монтажно управление, работих две седмици и напуснах. Заминах известно време за Дупница. През 1980-81 г. се върна тука в Перник. Вече се бях оженил и започнах в „Червена могила“ – „Заводски строежи“, в самия строеж на завода. Електричар бях в завода. Тогава завърших вечерно в завода Строителния техникум. И през 1985 г. когато намаляваха работещите в „Червена могила” в строителството аз съм от първите съкратени. По желание. Влезнах в експлоатацията на завода, работих четири-пет месеца и с началника нещо не се харесахме.
Къде това ?
В самия завод „Червена могила”, но във „Водно стопанство“ – Помпено-охладителна станция-едно. От там напуснах и почнах в едно предприятие „Технопрогрес” беше. То правеше малки обектчета. Аз почнах, защото бяха обещали да се ходи в чужбина и специално нашата група трябваше да замине за Китай. Но стана така, че софийската група се върнаха от Куба и заминаха за Китай, а ние останахме. Между другото бях много добре платен. Никва работа не вършихме, водиха ме електричар, а имахме един електрожен на цялото предприятие. И викам няма да стане, напуснах и отидох в „Стомана”.
Един такъв въпрос – тук доходът в града беше над средния за страната, защото тук, макар и при по-тежки условия на труд, се вземаха високи заплати, съответно пенсионерите бяха с по-високи пенсии. През 80-те години къде се харчеха тези пари?
В кръчмите. Нямаше къде да се харчат. Аз ще ви кажа за себе си. Понеже почнах в „Стомана” и работех на подстанции. Дневна, нощна – два дена почивам. Отивам на работа, за да се наспя. Бяха раздути работните места, естествено. Заплатата ми беше около 300 лева. Ниска заплата – в този цех работеха войници по договор и пенсионери и бяхме пет-шест човека, които сме нормални, но аз работих примерно много частно. Правех инсталации, осветления разни. Жена ми работеше като кранист в „Стомана” и получаваше 500-600 лева заплата. Аз си прекарвах месечно – 800 до 1000 лева от частно. Имах доход над 2000 лева. И ние няма къде да си харчим парите. За да си купим телевизор, отивам в магазин, който знам, и директно отивам при продавача и го викам настрани: „Ела, бе пич!”. Телевизорът струва 1000 лева, слагам 200 кинта отгоре. Искам телевизор и го получавам. Да си купим секция – продавачката казва „не” – ние отиваме отвънка при мангала. Магазин „Явор” го знаете, и викам: „Пичове, ей тази секция продавачката каза, че я няма.” Ония вика: „Дай сто лева и секцията ти я товарим”. „Ето ти сто лева и секцията я взимам”. Тука вземахме такси и ходехме на „Рубин” да ядем и да пием кафета и торта „Гараш”. С такси ходихме до София, седнеш, правихме се на гъзари. То това беше. Имаше няколко кина в Перник и повечето ходихме на София. На пазар за обувки ходихме в Кюстендил, за дрехи ходихме в Благоевград, защото от „Биляна“ – Петрич изкарваха. Търсиш кой е работил в чужбина и търсиш долари, за да си купиш дънки, парфюми и цигари от Кореком. И така си харчихме парите.
А къщи на село? Нещо строяхте ли?
Баща ми има къща, но тя си е на баща ми – не е моя. Аз съм малко по-чешит, аз и в момента нямам собствено жилище, живея под наем. Но строяха, много строяха. Особено като се строеше „Червена могила”, тогава всички вили около Радомирско се построиха с бетон, желязо и т.н.
Крадени материали?
Ми...ти не го крадеш, разбираш се с този на бетоновоза, колко пари да му дадеш и той ти докарва и ти сипва. Проблемът си е негов, но всичко беше с крадени материали. Буквално се крадеше. Ако нямаш познати, на които да дадеш някой лев, не може. Имаше си хора, които се занимавах с тези работи и продължават да се занимават пак. Това беше общо взето живота в Перник. Нямаше някакви развлечения. Че се получаваха много пари – получаваха се. Взимаш отпуска – отиваш на море, то и на морето няма какво да похарчиш. Зимата ходиш до Боровец, Пампорово – насам-натам. Някои строяха къщи. Много къщи се построиха. Като отидете по селата сега - те са огромни къщи, като прогимназии, но никой не живее в тях. Лично аз как почнах да се занимавам с тези истории. През 1986 г. аз почнах в „Стомана” работа и през 1987 г. правим едно производствено събрание. И в един цех имахме може би ей толкова стаичка, в която стоехме ние, дежурните на подстанцията и електриците, които са на цеха. Значи ние дежурните имахме телефон без шайба – диспечерски. И когато извършваме манипулации в подстанцията - дигаме телефона и там ти се нарежда, пишеш на едни бланки...но да не ви обяснявам. А до нас има едно малко по-голямо помещение, в което има два панела с техника, която е на КИП „Автоматика“. И аз правя едни превключвания, отворим телефона и го оставим – понеже като ти наредят и ти пишеш и казваш: „Отивам да изпълня еди какво си и всичко това се записва при диспечера. Правим манипулацията и се връщам, понеже стара техниката и трябва всяко едно действие да се записва. Тя ми затвори телефона, аз пак звъня, ама тя отгоре ми стои отворена слушалката и не мога да се свържа и взимам телефона с шайбата – дразнещи тека, когато трябва да свършиш нещо бързо. И правим производствено събрание и викам: „Добре бе, защо седиме заедно? Не може ли да вземем другата стаичка, която е малко по-голяма и има два панела на кипаджиите. „Ами те са на кипаджиите.” „Добре, ама ние да не би да сме дърводелци.
КИП какво е?
Контролно-измервателни прибори. Ние не сме дърводелци, ние тяхната техника няма да я пипаме, но просто нормално е, за да работиме. И почнаха разни старци да ми се подсмихват. „Вчера дойде, днеска ред ще ми въвеждаш.” Викам си – „Що се занимава аз с глупости?” Но в този цех специално беше въведено профсъюзния членски внос не ни се удържаше по ведомост като на други места, а имаше тетрадчици. И профорганизаторът минава на края на месеца на заплата и иска да си платиш. И аз му викам: „Няма да си плащам членски внос!” „Що няма да плащаш?” „Ми да дойде някой от Профсъюзите и да ми обясни какви права имам и тогава.” Това става в края на 1987 г. Минава годината и колежката, която събираше, ми вика: „Павка, приключих тетрадката за 1987 г., но айде да почнеш да си плащаш за 88-ма година. Викам нищо няма да си плащам. И коментираме го на сменни срещи и бригадира, който ми е, вика: „Ама какво се разправяте?“ Аз викам: „Абе не искам да си плащам профсъюзния членски внос”. „Как няма да го платиш, ще те уволня!” „Кой си ти, че да ме уволниш? Уволни ме да видим какво става.” Вече почнах на инат. И почнаха едни такива разправии. Почнаха да ме въртят на подстанциите. Всеки месец на различна подстанция. Там където дадения месец има най-много аварии, следващия месец аз съм там дежурен. Няма проблем. Ние имахме едни подстанции, които само минаваш сутрин записваш показателите на трансформаторите и предаваш схемата и се прибираш и на друго место седиш. Имаше една много малка стаичка, която беше до Стан 500 на СПЦ, до самия стан, където изтеглят проката. Вътре жега, майката си е ебало, а ние ходихме с един вълнени работни облекла, които са рискозащитни и те пазят да не изгориш, защото дока се запалва, а тези не се запалват. И аз предавам, ама не на този телефон, а на шайбата, който знам, че се записва. Предавам схемите и накрая казвам: „И температурата в стаята е 56 градуса примерно. И оня ми тресне телефона. Викат ми да не се обаждам по този телефон, но аз им казвам, че по този ще се обаждам. И един ден колабирах от тази жега. Те не ми дават да излизам от стаята и аз 12 часа стоях в жегата и колабирах. И те се уплашиха, че може да се случи нещо. Тогава почнаха да ни разрешават да излизаме, но ...Господ ме е пазил. В това време на подстанцията, на която аз съм бил дежурен, в мое дежурство не е станала авария...Господ си ме е пазил. Дойде 1989 г. „Възродителният процес”, аз съм единственият в цеха, който има малко дете и те викат: „Ние те пращаме да работиш в с. Сеново – фабрика „Каолин”. Сеново, Вятово – това са турските краища. Не мога да откажа. По Кодекса на труда – аз вече бях почнал да чета Кодекса и знаех какви права имаш. Стриктно. Ако работното ми време ми започваше в 7 сутринта, 7 без 20 часа аз бях длъжен да съм там, докато в 19 часа не дойде колегата да ме смени - аз не напусках. Понеже ме дебнат за всяко нещо. И пратиха ме там. Тогава за първи път се сблъсках с това, което правят с турците. Понеже Перник е етнически чист град, никой не е бил на ясно.
А колко голяма група бяхте?
Автобус от четиридесет и няколко човека, които бяхме командировани да работиме в една фабрика до Вятово, но спяхме в Сеново. Там каолинът го забъркват като каша и когато отидехме ние там...много голямата част бяха войници по договор. И те ни бяха казали, че им трябват електрончици и електричари. Ние отиваме и те веднага почват „ти, ти и ти от тая смяна – на тръстиката”. На тръстиката му викаме там, където се меси калта. И ние питаме защо отиваме там, ние сме специалисти и те ни казват много да не знаеме, че отиваме в казармата. Викам: „О, просто сте сбъркали, аз не съм войник! От тука си тръгвам и никой нищо не може да ми направи, защото не ми подсигурявате работа по специалността.” Още едно момче се обади и нас ни оставиха да работим електричари. На другите млади момчета им скъсаха задниците от работа. Това беше юни месец.
Каква беше атмосферата в селото при самите турци?
Значи аз ги виждах хората пред завода и питам какво правят пред завода и тогава ми обясниха, че не ги пускат да работят, който не си върне червения паспорт. Значи след като си си извадил задграничен паспорт, за тебе работа във фабриката няма. И не ги пускаха хората. Значи вътре работих с две турчета – едното се казваше Вейсел – Весо, той го раздаваше някакъв комсомолски секретар, явно малко по-така,...след това го видях, че е активист на ДПС. Но другото момче, викахме му „Камарад” и така или иначе нито му разбрах българското име, нито турското. Така и не му разбрах името за този един месец. Той понеже използваше думата „камарад“ и ние го питаме как иска да му викаме и той вика: „Камарад”. Така му викахме, не му разбрах името, каквото и да го питаш - мълчеше, бяха просто смачкани. Значи аз там видях, че не е това, което на нас ни го представят. Че те саботират производството – напротив, самото ръководство на фабриката саботираше производството. Бяха вкарали някакви мангали да работят и те бяха изгорили всички двигатели. Ми аз през целият си живот не съм сменил толкова двигатели, колкото през този един месец. А малко преди това, като слушах „Свободна Европа” и бях намерил телефона на Тренчев и тогава разбрах, че е арестуван, той е арестуван на 26 май.
А с Тренчев откъде се познавате?
След това ще ви кажа. Тогава беше първият ни контакт, но не можахме да го осъществим, майка му ми каза, че е арестуван. И така, седя си и си слушам „Свободна Европа”. И като се върнах от Вятово, а там изкарах един месец и като се върнах тука и тогава започна повече да се говори за Тренчев и „Подкрепа”, а той беше още в затвора и си викам: „О, само този като излезе и ще направим и тука един профсъюз.” Говорим си ей така, ден да мине, друг да дойде. Имаше много млади момчета при нас, имаше и един такъв конфликт. Бях отишъл небръснат и носех и дълга коса и бригадирът вика: „Да се обръснеш!” Аз го питам защо. „Къде в правилника пише, че аз не мога да съм с брада”. Пак един такъв конфликт. Цехът брадяса целият след този конфликт – те, младите момчета започнаха да си пускат бради. И аз, искам - не искам, и аз си пуснах брада. И вече – значи попаднаха ми, в края на септември месец, при едно ходене по София, попаднаха ми едни обръщения на Софийската организация на „Подкрепа”. И аз почнах да нося с мене си разни такива работи в завода. А с Тренчев се запознах ноември месец - митингът, който беше на 18 ноември 1989 г. И аз така си бях поставил за цел да търсим подкрепа. Въпреки че по това време „Подкрепа” беше създадена като профсъюз на интелектуалците. Така пишеше в устава – „на инженерно-техническата и художествено-творческа интелигенция.” Видях аз един син плакат на „Подкрепа” и отидех и аз при този син плакат по време на митинга. Като приключи той, под плаката сме двайсетина човека. Значи Ирена Зафирова беше, Волен Сидеров беше тогава, Еленко Божков беше, той носеше от едната страна плаката. Минахме пеша от „Александър Невски” покрай „Света Неделя” и нагоре по „Търговска” и излизахме нагоре до Южния парк. И там се запознах с Тренчев. Там както беше могилката и имаше едни пейчици и всеки пита: „Аз съм от този град - има ли някой?” И така се запознахме с едно момче от Перник, Краси Любенов, по-млад от мене. И се върнахме с Краси от София и решихме, че ще правим „Подкрепа” в Перник. И кой, кой и хванахме двама братя, работеха осветители в Двореца и си написахме едни плакатчета и следващата събота отидехме в парка в Перник, където има една сцена, сложихме там тези плакатчета и ние седиме трима, а единият от тримата братя седи на моста, за да гледа дали няма да ни арестуват, за да се обади евентуално в София ако сме арестувани. В края на краищата и ние не знаехме какво правим. Като по това време аз бях най-стар от тая група, а 1989 г. аз съм бил на 29 години. Почнаха да идват хора, интересуват се, извадихме една тетрадка и започнахме да ги записваме – кой иска да става член на „Подкрепа”. Като приключихме съботата следобеда късно отидохме до София и се срещнахме с Ирена Зафирова и така почнахме. Те ни дават някакви материали, ние ги размножаваме, като през това време, то нещата се развиват успоредно...значи тогава се чу, че Веско Дзивев от „Червена могила” издава вестник „Алтернатива” на принтер. Аз на този вестник съм виждал един брой и по това време Николай Слатински започна да издава вестник „Съвест”, пак на принтер. Той ни го донасяше този вестник и ние започнахме да го лепиме...така беше. След това започнаха броженията пак за турските имена ако си спомняте и тези на Минчо Минчев започнаха да правят митинги по страната.
А тука? Какви бяха настроенията?
Тука настроенията бяха всекакви. Значи – от потупване по рамото и подкрепа скришом до „ще ви изправим до стената и ще ви разстреляме”. На мене са ми го казвали хора, които след това видях в СДС. Няма значение. И започнахме да се събираме една групичка – Камен Миланов, той почина, земеделец – николапетковист, Слатински – ние си го издигнахме, той се занимаваше с Клубовете за преустройство. Ние си го издирихме и даже... вече като се създадоха четири организации тука в Перник на „Подкрепа” в предприятията – едно в „Стомана”, първото, още през ноември... и така почнаха да се създават. Другите бяха в завод „Феромагнити”, там се създаде от Петър Петров, който сега е депутат от ГЕРБ. Другият беше Руси Теофилов, те бяха млади инженерчета. В трета поликлиника в кв. „Изток” създадоха организация около една медицинска сестра. На „Червена могила” се създаде една организация. То тогава още „Червена могила” беше един завод и след това те се разделиха на много заводи, но тогава Недко беше оттам и Мария Бонева, даже доста години беше секретар на Комисията по Национална сигурност в парламента. Много качествен човек. Аз бях залепил един телефон за записване в „Подкрепа”, Краси Любенов имаше домашен телефон и това беше неговия, а за „Стомана” бяхме сложили моя служебния. И половин час след като разлепихме плакатите и отрязаха телефона на подстанцията. Оставиха най-важната подстанция без телефон, без да се правят нормални манипулации. Но това бяха такива... то веднага се предаде от ухо на ухо телефона, кой какъв е. Имах проблеми с влизането в „Стомана”, полицаите ме спираха, проверяваха ми пропуска, паспорта, по график дали съм на работа и т.н. И така, събрахме се на 22 декември и решихме, че ще създаваме градска организация на „Подкрепа”. Бяхме 13 човека, като се бъзикахме кой ще е Юда. Но за разлика от други градове, където се събираха 10 човека и създаваха градската организация, ние го направихме по друг начин. Отпечатахме си делегатски карти, събрахме пари и наехме театъра в „Двореца на културата”, който е за 350 човека. И казахме така: „Който няма делегатска карта се качва на балкона, който има - слиза долу.” Самоорганизирахме се и го направихме на 13 януари. Но преди това...страдахме малко от това, че сме малко недоучили. И почнахме са се питаме: „Ти така... ще поемеш ли организацията?” Първо имаше едно архитектче Иван Учкунов и той вика: „Е, не мога, нека некой от вас.” Ваня Рошкова и тя вика: „Абе, аз съм жена...” и ние се спряхме на Краси Любенов. Него ще го правиме председател, обаче търсиме все пак и някой с висше образование. И отидохме при Слатински. Викаме му, че ще го направим секретар на организацията.
А той какво работеше в „Червена могила” тогава?
Някакъв научен работник беше, ама точно какво работеше... в Института на „Червена могила” работеше. А май философ беше, какво е правил по Института... не знам. И на 13 януари създадохме организацията в „Двореца на културата”, над 350 човека. Избрахме Краси за председател. Ние не се познаваме и отвътре почнаха: „Предлагам за представител на докторите еди кой си.” Никой не познаваш. Д-р Йонова от Перник беше избрана за представител на лекарите. На учителите Ася, тя в момента е в Америка. За машиностроенето имаше двама, които отговаряха. За заместник-председател избрахме едно момче от „Стомана”, той отговаряше за металургията. Имаше един миньор, възрастен, той беше трудоустроен и него го избрахме за представител на миньорите. И така...След това се направи митинг и д-р Желев идва...защото ние тогава като „Подкрепа” тръгнахме като гръбнак на останалите организации на СДС.
А кога се направи СДС в града?
Ами СДС се направи...не мога да ви кажа точната дата, но мисля, че беше края на януари и началото на февруари. Направихме го в база „Звезделина”, събрахме се пак така 10-на човека, представители на различни организации, пак ние бяхме гръбнака. Този Камен Миланов, който почна, той беше от „Никола Петков”, дойде от социалдемократите един възрастен господин, ама той мисля, че почина. От Клубовете за гласност и преустройство Китан Китанов и така създадохме...Получихме едно помещение на центъра и почнахме да се събираме и така общо взето след години като почнаха да излизат досиетата, ми стана ясно как сме били използвани. Защото примерно председателят на СДС между първите и вторите избори, значи си е доносник и то в агентурното му досие пише, че е получавал и пари за тази работа. Временната управа, която правихме на Перник, единият от хората, които Петко Симеонов лансира и дълги години беше на фонд „Земеделие” на Перник, се оказа, че е доносник. И се оказа, че всичките, които сме ги избирали за ръководство..., щото ние - млади момчета, викаме: „Айде някои по-възрастни, по-така хора…“, а то се оказа, че всички общо взето са били забъркани със службите и затова се получи това нещо. После, когато бяха вторите избори в Перник, когато бяха за местна власт и за парламента през 1991 г. ...
А СДС спечели и на първите избори тука?
Да, на първите от осем депутата – четири мажоритарни, четири пропорционални – четири бяха от СДС, четири бяха от БСП. Бяха 50 на 50.
Което беше неочаквано, нали, защото самата комунистическа партия се рекламираше като партия на работническата класа.
Да, ама аз това забравих да ви кажа – през 1989 г. на пленума на партията, аз не знам дали някой има снимки...ние се бяхме събрали пред Двореца на културата, те вътре заседават, а ние отвънка се бяхме събрали около 700-800 човека със свещи и стоехме и полицаите се бяха наредили пред нас. И по повод на изгорените кръстове Станка Шопова и Рударска бяха искали да ни арестуват. В края на краищата младите хора в Перник никога не са били привърженици на БСП. И миньорите не са привърженици на БСП.
А каква беше атмосферата в града между началото на 90-та година до към вторите избори?
Ми как да кажа...беше обтегната. Ние младите се карахме непрекъснато със старите, прехвърчаха искри. Комунистите като правеха митинги, ние ги обикаляхме отстрани и викахме: „червени боклуци”, „убийци”, непрекъснато имаше полиция. Просто нямаше митинг, който да не правят комунистите и да нямаше една голяма агитка поне колкото им е половината митинг.
А сбивания имало ли е ? Вие казахте, че Перник е буен град.
Точно на митингите не, но е имало, няма какво да се лъжем. Ей там като го напипам у градинката и със знамето у главата и да си ходи...(усмихва се). Имало е и такива работи. Даже Първанов като стана... той ей тука отгоре живее, като стана шеф на БСП, някой му боядиса тоалетната синя. Та тогава ме обвиниха, че аз съм бил, но не съм аз. Паметници се боядисваха... Значи комунистите бяха изкарали не лоши кандидатури за кв. „Перник- Изток”, понеже аз правих там изборите и ме беше много страх, че ще спечелят, но загубиха. Защото в кв. „Перник-Изток” беше временния кмет на Перник, който работеше в строителството на „Червена могила”, много кадърен инженер, той почина, Иво Стоилов се казва. Той приватизира „Заводски строежи“, но аз го знам него още като технически ръководител. Стана след това групов технически, началник-район, директор, генерален директор, но това беше човек, който беше професионалист и добър строител. Понеже в този квартал живееха и много хора от „Заводски строежи” и мене ме беше много страх, че ще загубим. Но в края на краищата хората гласуваха за СДС. Там влезна един адвокат, който за мене, как се появи в СДС - не ми е ясно.
Сигурно по същия начин...
По същия начин. В един момент гледаш някакво ново лице вътре в СДС. „Това е нашият човек, толкова готин...” ние тичаме и разбираме кво става. Ние като организация имахме много перипетии. Избираме един, оказва се, че нещо не работят като трябва...фактически аз съм първият човек, който съм си изкарал пълен мандат на организацията. До 1992 г. ние имахме шест или седем ръководства на организацията, правихме през три месеца промени.
А той Слатински отиде ли във Великото събрание депутат?
Да, във Великото събрание беше в комисията по Национална сигурност. Заедно с Йончев, комуниста. Те май след това направиха съвместно дружество нещо да си правят.
То явно, че целият преход е някакво съвместно дружество, както и да го погледнеш. Но интересно е тука на местно ниво. След това като се формира тука правителството на Филип Димитров как тръгна приватизацията и разграбването на...
Значи нека преди приватизацията, да си говорим за декомунизацията. Ние имаме много голяма вина за тази декомунизация, която се получи, защото по това време как действахме. Значи – идва от предприятието Х някой, който е председател на организацията и казва: „Тоя нашия директор е комунист и трябва да си ходи.” Това нещо е ставало с моя подпис. Викам: „Добре, но кой, кой да дойде?” И той ми води лицето У и казва: „Този е много готин човек, наш член...” такъв-онакъв...И ние пишеме предложение, пуф у София - и той си заминава. Следващия момент разбираш, че това бил партийният секретар. Значи уволняваш професионалиста директор (дали е професионалист това е друг въпрос) и вкарваш некой партиен секретар. И вкарваш някой луд, който не става за нищо. Но ние декомунизираме страната. Което за мене беше...сега де, тогава бях убеден, че трябва да го правиме. И го правихме. Примерно за пощата, аз няма да забравя Слатински, вече беше станал депутат, и махнаха шефа на пощата и сложиха партийния секретар. И така примерно - директорът на „Стомана” Мановски, аз съм му казвал, че по това време в България едва ли имаше човек, който да разбира от производство на стомана и търговия със стомана, но беше член на Висшия партиен съвет и ние решихме, че ще го махаме и го махнахме. И кого сложихме – главният счетоводител и там почна разграбването на „Стомана”. Лично аз съм си мислил, че трябва да сме честни, не трябва да взимаме пари и такива неща, но се оказа, че хората са взимали.
И то много хора и много пари се оказа...
Значи аз съм го казвал много пъти, бях станал председател и точно тогава сменихме Стоян Илиев и дойде един мангал при мене и искаше да си разговаряме...
А Стоян Илиев кой е?
Главният счетоводител на „Стомана”, който го направихме директор на „Стомана”. Идва един мангал и ми отваря едно дипломатическо куфарче и вътре имаше...аз за първи път виждам толкова пари. Цялото куфарче беше с петдесетолевки. И оня казва: „Аз от тебе искам само да се обадиш на Стоян Илиев и да му кажеш аз да взема табана.” И аз му казах: „Приятелю, аз не обичам циганите – стани и си ходи!”
А какво иска да прави на табана?
От табана се вадят метали и след това се продават на „Стомана”. Аз съм гледал как един и същи камион, натоварен по един и същи начин, влиза 10 пъти в „Стомана” влиза, плащат му го, излиза отгоре, пак влиза – плащат му го и т.н. Това са кражбите. Той тогава ми каза циганинът: „Слушай, ако ти не ги вземеш друг ще ги вземе и аз пак ще се направим...” И така почнаха да разграбват „Стомана”. „Стомана” примерно те са имали информациите, защото Сашка Андреева, Бакалов, Бонев – това бяха все шефовете на „Стомана”, които се оказа, че с махането на Мановски те веднага са купили цялата продукция на предприятието за шест месеца напред. Изтеглили са кредит...
Това е преди освобождаването на цените ли?
Точно преди освобождаването на цените. Те са ги купили четири дена преди да се освободят цените те купуват продукцията на „Стомана”. Тогава беше 310 лв. средно тон стомана, след освобождаването на цените те стигнаха между 2000 и 3000 лева тон стомана. И „Стомана” шест месеца работи за тази група, защото те бяха внесли парите напред по старите цени. По същия начин се случи и в „Кремиковци”, „Камед”, да не говорим тука за строителството, слагаме един юнак, който в момента се мотае по СДС, директор на фирма „Рубаш”, общинска строителна фирма. Паметникът, който стои зад болницата, т.нар хирургичен блок, сега е една недостроена сграда и сега университетът я е купил, за да се помещава там. И тогава се оказа, че за да се довършат, трябват 10 милиона. Кметът Бояджиев, който беше от СДС, издейства тези пари и когато дойдеха парите - отиваме и този нашия човек, който сме го сложили, и той, кофража за това, което струваше 9 милиона лева, ние си мислим, че го има този кофраж, а той нашият го продал в Турция за три-четири милиона лева. И в един момент... това е пак разграбване. И така почнаха да се ликвидират предприятията в Перник.
А какво се случи със завод „Струма” ?
Пак приватизация.
Ама тя тръгна по-късно...
Не, те първо ги ликвидираха. Значи те умишлено ги смъкнаха предприятията да не работят.
Какъв беше механизмът?Да кажем за „Струма” или за завода за пектин?
За „Пектин” мога да ви приказвам колкото искате. За „Пектин” се решава, че този човек, който управлява завода, трябва да си ходи. Здравко Милушев, по това време млад инженер, беше уволнен от „Пектин” и береше портокали в Гърция. Ние се обаждаме на жена му, да му се обади, че ще го върнем в „Пектин” на работа. И решаваме, че в „Пектин” понеже там работеше един Петър Борянски, който е фармацевт и решаваме, че П. Борянски става управител на „Пектин”, Здравко му е заместник и един Димитров - става главен счетоводител. Предприятието е още държавно, това е 1992 година и решаваме по този начин. Казвам решаваме, защото за съжаление съм участвал в тия неща, за което съжалявам, но както и да е. И си седим в кабинета на Бояджиев: „Кво правиме с тия?” И ме пита: „Абе Пешо Борянски не ти ли е много близък?” Викам: „Близък ми е.” „И кво правим тогава?” И аз викам: „Айде, Милушев е професионалист, завършил е Хранително-вкусовия, айде него да го направим, пък Пешо ще му е заместник.” И така го направихме. Стана Здравко Милушев, почнаха да докарват едни ябълки от Иран, Здравко чрез една фирма „Драже”, в която беше вкарал майка си и един пернишки измамник почнаха да ги взимат тия ябълки...понеже тия ябълки бяха на много ниска цена и почнаха вътре да ги подбират и хубавите ябълки да излизат на пазара за без пари и тях ги продаваха на цена на едро. Оттам даде пари напред на мутрите да му докарват ябълки от Македония, мутрите му прибраха парите и не му докараха ябълки. Почнаха да бутилират различни видове ракии, включително и една грапа, македонска, тука се бутилираше. Работят на ишлеме и не получават пари. Той явно получава, но заводът не. И в един момент заводът фалира. По същия начин беше и с печатницата...
А после като фалира, продадоха ли го?
Ами няколко пъти вече се продава „Пектин”. Познавам хора, които имат да вземат пари, но още не могат да ги вземат. Те го нареждаха, от вътре изчезнаха 130 тона захар. Бяха направили една така сделка – имаше една фирма „Аутро” от Австрия, която изкупуваше ябълковия концентрат. По спомен мисля, че беше 1800-1900 долара на тон. Нашите юнаци направили фирма”Аутро пект” – частно дружество, в което участват управителят и оттам управителят и „Аутро пект” взима за 800 долара пектин и го продава за 1800 долара на „Аутро”. И по този начин се източваха много пари от това предприятие, но нали разбирате, че ние не знаем какво се случва с това предприятие. Това го научаваш впоследствие. С разни консултантски договори, с разни договори за охрана. Значи те си вкарват примерно дадената охранителна фирма, тази охранителна фирма изнася всичко от завода. Заводът тегли кредити, взима на консигнация суровина, след това те си предявяват претенции. Друг е въпроса дали е влезнала тази суровина.
Добре, това все пак се случи в цялата страна, разбира се, тука е най-много, защото е индустриализирано, но това спонтанно ли беше или имаше някакъв сценарии?
Явно е имало някакъв сценарии, защото определени хора. Значи Люси Стойков как взема всичко в Перник?
А как го взема? Вие кажете?
Ами, Люси Стойков беше... отначалото почнаха със сирене. Те така му викаха - Сиреняро. Търговия със сирена, значи Люси Стойков... една от най-модерните млекоцентрали се направиха в Радомир през 90-та година.
А той самия откъде е ?
Тука, от града. Щанги ли беше тренирал, не знам дали се го виждали, но няма вид на мутра. Даже като разговаря – спокоен, не е нервен. И отначало почнаха с тази мандра, вземаха напред сиренето, не го платиха. И след това в един момент се оказа, че Люси е представител на ВИС за Перник и те са вземали много от заводите, но в един момент ние сме последните хора, които разбираме, че нещо е станало. И той започна след това „Стомана”, Иван Костов му я подари. Защото в последния ден на правителството на Иван Костов, той даде „Стомана” на Люси Стойков. И Стойков я препродаде на гърците.
А защо я препродаде? Нямаше капацитет за такова огромно предприятие?
Ми на него не му трябва. Ти нещо ако го вземеш за две стотинки, а можеш да вземеш 50 милиона, защо да не го направиш? Вземаш и даваш. Не, че няма капацитет – ти си държиш хората, които управляват завода. Но тогава беше казано, че били неизвестни фирмите, които искат да приватизират „Стомана”. Поне за мене е неясно как фирма „Дьоферко” като това е един най-големите търговци на метали в света. Тука имаше едни руски евреи, които искаха завода. Те предлагаха друг начин на приватизация, да им се даде завода за управление, те да плащат 5 млн. годишно на държавата, за това, че управляват завода с опция, ако след пет години да им бъде продаден заводът. Значи Гутман, представителят на „Райфайзен Инвестмънт“, по това време съм присъствал на разговор, и той по това време и той казва така: „Купете завода...” не мога да си спомня цифрата. И те му казват: „Ние не искаме да купим завода, защото в момента, в който купим завода, държавата ще ни натисне. Газ - не платен, транспорт - не платен и ние ще фалираме. Нека заводът е държавен и ние ще го управляваме. За тия пет години ние ще изчистим тия дългове. Но не им го дадоха. Сега не знам, те руснаците може и те да са мафиоти, но това което те предлагаха, за мен беше по-добрия вариант, от това, което се случи, защото те тогава казаха: „Ние искаме 3 хил. работника...”, в момента работят по-малко от хиляда работника в „Стомана”.
А какво се случи със „Струма”?
„Струма” беше по едно време част от едно обединение заедно с „Червена могила”.
На Клейтман фирмата ли?
Да, на Клейтман, а той си получи фирмата от баща си – старият Клейтман. Той беше на „Червена могила”.
А баща му не е ли бил директор на „Струма” ?
Абе и на „Струма” и на „Червена могила”. Значи по времето на социализма имаше едно припокриване на пернишкия промишлен комплекс. Значи „Струма” и машиностроителните заводи на „Червена могила”, не на металургията, бяха заедно по едно време. Примерно аз съм водил албанци, които искаха чукови трошачки от „Струма“, където ги правеха. И тогавашният директор вика: „Ама, ние нямаме плановете”. И албанците казват: „Ама, чакайте, вие сте ги правили - как нямате плановете. И албанецът донесе плановете на тази машина, вика: „Ето ги плановете, преснимайте си ги и ми я направете.” И познайте какво му направиха. Човекът плаща веднага, то просто не се произвеждаше. Тази машина струваше 250 000 марки по това време, а човекът искаше четири да му се направят. Това означаваше, че този завод можеше да работи и те да му правят тия чукови трошачки. Така по-близък свидетел съм бил на завод „Токоизправители”. Там се правеха платките за пал-секам. И срещу четири платки пал-секам в Симферопол, в тези големите заводи в Русия, получаваха в насипно състояние един телевизор „Фотон”. Тука на склад имаше 7000 телевизора „Фотон”, сглобени, понеже тука ги сглобяваха. И имаха около 3000 телевизорчета от тези, малките. И като дойдеха албанците, понеже албанците много се интересуваха от всякакъв вид техника. Дойдеха албанците и продължиха да изкупват телевизорите всичките. Тогава Рачо Петров беше зам. министър и тази мацката, която беше на „Токоизправители” и те й предлагат да закупят това... и й предлагат това: „ В Симферопол 55 долара ни струва да купиме от склада „Фотоните”. Ние ги искаме на 52 и половина долара оттука ако ги вземеме. Взимаме кредит и почваме да ги изкарваме, с изкарването ще си възвърнем парите.” Тя не им позволи. И аз тогава ходих при Рачо Петров като зам.министър и той дойде тука, но вече беше късно. Те се отказали албанците докато си намерим пътечка до него. Той щеше да я бие в кабинета й за тази сделка. А те казваха така: „Ние искаме тези телевизори плюс договор за още телевизори. Вие как си ги доставяне от Симферопол не ни интересува, но на тази цена можем да купиме толкова телевизора.” А те ги раздаваха телевизорите на работниците като работна заплата. Завод „Феромагнит”, него го купи една чешка фирма и те го купиха не за друго, а затова, че нашият завод беше един клас по-съвременен от техния завод, чешкия.
А в момента произвежда ли?
Не, нашата поточна линия беше демонтирана и откарана в Чехия като по-съвременна. Ферити и магнити се произвеждат за електрониката, но беше ликвидиран.
За да дадем финал на интервюто, да ви попитаме какво беше сбърканото в този преход? Къде се сбъркаха нещата?
Това, че ние, младите, се предоверихме. Предоверихме се, това е цялата история. Вярвахме, че всеки като нас е честен и откровен. Ти постъпваш честно и мислиш, че и той постъпва честно. В един момент се оказва, че е имало задкулисни игри. Просто бяхме излъгани и наивни. Дано сега младежите като протестират...
Излъгани от кого?
Ми как от кого? От Държавна сигурност и от комунистите. И като казвам комунистите нямам нищо против към обикновения човек, който е бил от червената партия, а към върхушката. Това са 200-300 семейства в България.
Т. е. смятате ли, че е имало някакъв предварителен сценарии? Или, че те са били по-информирани...
Естествено, че са били по-информирани. Смятам, че е имало сценарии, или ако не е имало, е създаван в ход и са правени нещата. Като се връщам назад и като се сетя кои хора, по какъв начин са се появявали при мен...Нищо случайно. Включително и в нашата организация хора, които се появиха.
А добре, каква беше ролята на „Подкрепа” в тези години?
На маша, просто бяхме използвани като маша, да свършим мръсната работа.
Т.е. беше ясно, че за да мине назначение трябва да бъде съгласувано с „Подкрепа”?
Да, но ние бяхме използвани поради простата причина, че ние не бяхме информирани. То не се казва така, но ако сега с тоя акъл и информацията, която я имахме,… нещата щяха да стават по съвсем различен начин. Но ние бяхме едни деца, хванати от улицата, имаме някаква власт – не знаем да я използваме, защото де факто тогава имахме много голяма власт, за съжаление. И бяхме използвани точно от старите муцуни.
А Вие съжалявате ли, че не се възползвахте?
Не, значи как да ви кажа, човек трябва да е на чисто със себе си. В момента имам конфликти с децата си за нещата, но аз съм им казал да порастат още малко и ще разбират. Не всичко е пари. Аз знам, че съм си начисто със себе си. Защото знаете ли, моят прадядо е македонски комита, той е от привържениците на Борис Сарафов, от противниците на Яне Сандански. Яне Сандански му е чел смъртна присъда и е оживял, 16 деца е имал, 12 е отгледал с баба ми. Аз не знам дядо ми какво е правил, знае се, че е от това движение, много кръв е пролята и то невинна кръв. Ами...и да ви кажа единият ми брат през 1988 г. го убиха в Кюстендил, намерихме го в реката хвърлен. Значи той е син на втория ми баща, но той за мене си е брат. Природеният ми брат, много хубаво момче, почина преди три години от рак. И винаги си мисля, че ние изкупваме чужди грехове. Аз не искам поколението след мене да изкупува мои грехове. И винаги съм си мислил, че човек трябва да е наясно със себе си и да остави ако не друго, то поне едно чисто име. Аз за себе си съм слушал куп глупости, че съм бандит, но ги оставям настрана. Мога да се ядосвам, но в края на краищата хората ме познават.
А имате ли познати, които са се възползвали?
Да, и ще ви кажа един случай. Жена ми през 1993 г. влиза в болницата да ражда второто ми дете, по това време аз съм председател на региона. Ние имаме получени едни помещения на „Тева” от общината, които с договори за съвместна дейност работят разни хора и получаваме нещо наеми, за да се издържаме. И едно от кафетата, когато ги раздавахме, бившият председател на „Подкрепа” нещо бизнесменче го раздава и плаща човекът нормално наем и върви си договора. И идва едни момент при мене и вика: „Бе, Павка, решил съм да се отказвам.” И аз викам: „Сега какво да правим, на търг ли да го даваме?“ И той ми вика: „Има един човек, който иска да ги вземе при същите условия.” И аз викам: „Доведи го тука и подписваме договора.“ Идва момчето, подписваме договора и мене оттам не ме интересува. И жена ми влиза да ражда и на съседното легло - друга жена, която ще ражда, и пита жена ми: „Абе, този Черийски какъв ти е?” Щото ние сме специфична фамилия и жена ми казва, че съм й мъж. И тя казва: „Това копеле взема на мъжа ми 120 хил. лева.” Жена ми вика: „Не може да ги е вземал тия пари и аз да не знам, че ги е вземал.” И заедно изписваме децата и викам: „Добре бе, тука жена ми ми разправя нещо... кой е мъжът ти?” Оня там с наема. Викам му: „Приятелю, ела да си говорим.” На изписването на децата ние си говорим глупости. Питам го: „С тия 120 000 лева какво стана?“ „Каза, че ти си казал, че ще подпишеш договора при тия условия, като ти даде 120 000 лв. и аз – вика - му ги дадох.“ Дал ги е на Мирчо, който преди мене беше председател на „Подкрепа”, на който му бях дал помещението под наем. И той, понеже го преотстъпва на другия, и казал, че става, обаче: „Трябва да дадеш ти толкова пари“. И забърква моето име. По същия начин в завод „Пектин” беше забъркано моето име. И то директорът го беше казал на едно место и там една моя го попитала познава ли ме и той казал: „Ма как, аз толкова пари съм му дал.” „Ама директно на него ли си дал или на някой друг?” Впоследствие разбирам, че един пернишки доктор, който почина, д-р Стойчев, действително от мое име е ходил и е вземал пари от „Пектин”. Знам и други случаи, в които са вземали пари, но нито един не е прокопсал от тия, дето знам, че са вземали по нечестен път...но бяхме излъгани.
1 Павел Черийски, синдикален председател на КТ „Подкрепа” в „Напоителни системи” – гр. Перник, един от основателите и бивш председател на КТ „Подкрепа” в гр. Перник преди 1994 г.
