Интервю, проведено на 22. 02. 2014 от Яна Мороз. Участници: Петя, Руми

Участници: Петя, Руми (Майка на Петя), Сашо (син на Петя)

Я.М.: Интересува ме как се случиха нещата, как решихте да вземете Николай?

Майка: Значи, първо Петя реши да си вземе едно дете, тя, понеже, е инвалид първа група да си помага със заплатата, която дават и за Сашо, беше малък тогава, да си има другарче. И така, решихме, обаче, изведнъж и аз останах без работа и съм в такава възраст, че нито при пенсионерите, нито при безработните и така и аз подадох и всъщност, мен ме одобриха. И така, много дълго се чака.

Петя: Аз се отказах защото… разболях се. Аз се отказах защото ми ампутираха пръста на крака и здравословни проблеми, и тя пое щафетата.

Майка: Значи, одобриха ме май месец а през декември още не ми бяха дали дете. Между тях си, така като ги слушаш как говорят, те ще си загубят службата, трябва по бързата процедура да изчистят домовете. Не знам защо Фандъкова не раздаде тия деца, вместо да строи детски градини, ето ги домовете, те са си построени, те са точно на принципа на детските градини построени.

Петя: Не ги дават, Яна, те само циганèта ни набутваха и ние накрая си взехме циганè, защото само това ни дават.

Майка: Първо предлагат циганчета, това е тяхното становище, първо предлагат циганчета и след като, там определени срокове не са взети нито от приемни родители, не са нито осиновени в България, тогава имат право да ги пуснат в международните списъци. И те, понеже, гледат да се отърват първо от циганчетата, казвам ви, племенничката е руса, по-бяла от мен, та циганче взе. Циганче, защото не ни предлагат нищо друго.

Петя: Само циганите предлагат, а българчетата седят там, няма кой да ги вземе. Значи, те си набутват циганèтата, а българчетата седят.

Майка: Да, много порочна практика, не е така, като видиш едно дете и като ти дойде тръпката, нали да си се харесате, то и да е циганче ще го харесаш, щото тя племенницата е влюбена в това дете.

Петя: То и българче да е, пак ще е влюбена

Майка: Много порочна практика, много, просто...

Петя: Братовчедка ми си взе циганче, от две години го гледа.

Я.М. На колко години го взе?

Петя: На година и половина го взе тя, ама тя много готина.

Майка: Не на година и половина, а на две години и половина.

Петя: Тя е много симпатична, тя е по-скоро като туркиня, абе, циганè си е и нашето си беше циганè... Ама нашето го взехме на десет години и беше вече с изградени навици и беше абсолютен дебил. Яна, седеше и гледаше ей така в стената по часове, разбираш ли и не реагира на нищо.

Майка: Той от раждането е по домовете и детето е направило една защита, която не може да се премахне.

Петя: Не допуска никой до себе си.

Майка: Просто не може да се премахне.

Петя: Никой... нито с добро, нито с лошо, това, аз съм имала желание да го шамаросам само за да предизвиквам нещо, нещо, но то- нищо, разбираш ли. И подаръци му правиш и такова, но то не се радва, нито плаче.

Майка: Не, не, нищо не подарък. В магазин с играчки-не. Няма желание, не казва какво. Много особено.

Петя: То като робот. Не беше лошо детето, слушаше.

Майка: Да, той иначе беше добър защото той не беше придобил тия навици, а той беше в най-лошия дом.

Я.М. Кой?

Петя: Този на „Стамболийски“, срещу „Арената“ където.

Майка: Бившия „Ран Босилек“.

Петя: Където все се слави с изнасилвания, с такива, „Ран Босилек“.

Майка: На Възраждане – не, а на Константин Величков.

Петя: Срещу Арена запад, там, на Стамболийски където. Той от години се води най-лошия дом, много изнасилвания, много неграмотност там. Той не можеше да чете, не можеше да пише. Беше пети клас. Четвърти или пети клас . Четвърти клас ли беше?

Майка : Пети.

Петя. Пети клас беше. Те за да го изхвърлят от тия домове са го пуснали от петгодишен на училище. Само и само да се отърват. И той нямаше познания за нищо, той не можеше да чете.

Майка: Ние направихме голяма грешка, но просто, тя беше болна, а аз без работа, живеем под наем, бяхме без никакви средства и за това го приехме това дете, за да почне да тече някаква заплата, някакви доходи за семейството. А те не ми и предложиха. На мене условието ми беше да бъде малко дете, 5-годишно, като внучето, да са на една възраст, да си ги водя заедно на училище, после на градина, нали, едно и също възпитание, да го приобщим детенце и така. Но те не ми предложиха малко дете, предложиха ми това, голямото дете.

Петя: Ама, ние се съгласихме на по-голямо, защото ни казаха, че ако вземем по-малко, ще го осиновят. И по-добре да вземем... ние не искахме да го осиновяваме, искахме да си го гледаме. И ни бяха казали, че ако вземем по-малко дете, то си е в регистрите за осиновяване, ще ни го вземат, ще го гледаме, тука известно време и ще ни го вземат. И викаме, айде, добре, айде, по-голямо да е и мислехме първи-втори клас максимум, да вземем по-голямо, да си седи тука при нас. А, той, знаеш ли, какъв беше готин в началото. Ние се влюбихме в него още първия път като отидохме, той като дойде и един усмихнат. А те ги учат, те си се учат, разбираш ли, да са такива, много добри, да направят добро впечатление, ама то една усмивка до тука и те прегръща, и те целува и ни пя народни песни, и не можеш да си представиш какво дете, ние с нея първия ден в такава еуфория, викам „взимаме го” и много давахме зор да го вземем за Нова Година, за празниците, да е тук, вкъщи детето, да му направим празника. Много готино дете. И като дойде в къщи – край. Нямаше нищо общо с това, което беше в дома. Ма, нищо, разбираш ли, прави си каквото си иска.

Майка: Цял ден да го оставиш на леглото, цял ден си стои.

Петя: Сложиме го да спи, той цяла нощ си пуска и гледа телевизия, ние му забраняваме, той пак си гледа и си прави каквото си иска. Неконтролируем. Прибира се от училище – не се прибира, хуква нанякъде защото той не е свикнал да се съобразява с някого, той е свикнал да си прави каквото си иска. Не можахме да го научиме, че като живее в семейство малко или много трябва да спазва някакви правила. Не, той е...

Майка: Иначе беше кротък, не ни псуваше, не ни биеше.

Петя: Е, не ни биеше и не ни псуваше, да. (смее се)

Майка: С това имахме късмет, защото някой път го накажа и него го накажа (внукът бел. Я.М.) да седят отвън, той оревава света.

Петя: Правеше пакости и ние ги накажем и двамата, Александър почва да реве, дойде след една минута „мамо, много извинявай”, а оня може да седи с часове вънка и въобще не му пука, седи и играе кючеци и си блее.

Майа: Аз да го видя какво прави и на тъмно – седи и гледа си през прозореца и си играе кючеци и си подскача и въобще нищо не го трогваше.

Петя: Един ден му казвам „Николай, ако не се оправиш, мамо...”, защото той мамо ми викаше „...ще те връщам!”, при което той ми казва „Вие взимате пари за мене и няма да ме върнете, така, че не ми говори глупости!” и на мен ми стана много гадно, аз оттогава някак си се пречупих. В смисъл такъв, той ме манипулира по някакъв начин и ми вика „Ще ме върнеш- друг път!” и аз му обяснявам „Ти, викам, Ники, аз ще те върна и ще взема друго дете и за другото дете ще взимам пари, пак е същото, ама ако искам мога да те върна” и някакъв, такъв нагъл на моменти.

Майка: Не, не много нагъл, в училище много нагло се е държал. В училище се оплакваха страшно. Този, ресурсният учител, който работеше с него вика „Не съм виждал такова нещо, не съм виждал!”. Нагъл спрямо другите деца, надменен.

Петя: Той беше със заболяване, с хемофилия и цял живот са го глезили и го пазят, и той е свикнал, нали, никой да не го закача.

Майка: Никой не смее да го бие.

Петя: Грижат се за него защото е болен и ако нещо се удари може да получи кръвоизлив и да умре и така, свикнал, нали, че е някакъв, едва ли не, привилегирован по някакъв начин и се държи нагло с децата, все едно са му длъжни. Така беше. И с тая хемофилия, тука, инжекции биехме и се оправяхме.

Майка: Научих се венозно да бия инжекции уж.

Петя: Ами, държавата не ти го урежда това нещо. Трябва по 20 лева да търсиш два пъти в седмицата някой да ти бие инжекции и тя се научи да бие венозно инжекции. Боцкаше го тука. Той, забранявахме му да играе физическо, той - напротив, ходи играе и се прибира с едни хематоми и се крие тука, и не ни казва. А това е много опасно, той може да умре. И разбираш ли, правеше си каквото си иска.

Майка: Случайно ги откривахме.

Петя: Случайно, като се събличаше, ама то не че много сме го събличали щото той е голямо момче, сам си се къпе, сам си се оправя и ходи, играе физическо, хем съм забранила, той си играе. Като цяло не е било проблемно дете от гледна точка на дисциплина.

Майка: Аз бях с едни амбиции да направя нещо много за него.

Петя: Много се амбицирахме да го научиме да чете, да пише, тя се занимаваше с него.

Майка: Нищо не знаеше, да умножава, да дели, нищо не можеше и аз много се бях амбицирала, учехме тука, пишехме. Става-не става. Стихотворение не може да научи. Най-много един куплет.

Петя: О, абсурд, абсурд. И след един час е забравен куплета.

Майка: Да не говорим за английски. Имаше голямо желание да пее английски песни, не може, нищо не става. Петя знае английски. Нищо, нищо не ставаше с него и аз, понеже, с тия амбиции много го тормозех да учи.

Петя: Може би това беше проблем, че ние много го тормозехме да учи.

Майка: И той просто, не знам. Не мога да кажа, че ни намрази, но аз го карах, той понеже не може да чете и му е трудно, съответно, карам го три, четири пъти да го прочете тоя урок, за да може да го чете гладко. Той като го чете гладко, тогава вече ще му влезе в мозъка, иначе мозъкът му е ангажиран с четене, той не може да запомни какво чете. И го карах, нарочно, колкото се може повече да чете, после аз му разказвах урока защото виждам, че той не може да ми го разкаже и на слухова памет исках, нали, той да ми го разкаже. Много сме се занимавали.

Петя: Имаше напредък. Тука от Социални грижи дойдоха и казаха, че е напреднал.

Майка: Значи, последните месеци, бях пред операция, декември месец трябваше да ме оперират сърдечно и последния месец така го бях оставила, въобще не го закачахме изобщо и тогава, малко, той, като че ли му беше много добре.

Петя: Добре му беше. Той проявяваше някаква агресия. Първо почна да души котките. Знаеш ли колко странно, хване котката и ей така я държи и като хипнотизиран, все едно му доставя удоволствие, разбираш ли. Влизам и го гледам, той я хванал, тя вече беше издъхнала тая котка. Ей така я държи като се вторачил в очите, като хипнотизиран, така гледа. А после беше удушил сина ми. Той тука от стаята едвам-едвам върви, налегнал го на леглото да го души.

Майка: Пак някаква игра, ама...

Петя: Викам му: „Ники, така може да го убиеш”, той вика: „Не, аз си играя”. И викнахме тука психолози, те дойдоха тука, казаха, че той не разбира, че по този начин може да причини болка, че по този начин може да убие някого. За него всичко това си е игра. Той нож ще извади, ще те наръга, за него това си е игра. И говориха тука психолози, идваха по два пъти в седмицата да разговарят с него и нямаше оправия.

Майка: За всички проблеми съм се допитвала до психолози.

Петя: Да, психолози много имахме. И продължава да проявява, то не е точно агресия защото той не е агресивен, той няма разбиране за добро и лошо.

Майка: То е нещо като изучаване, като пробване.

Петя: Не, той няма разбиране за добро и лошо, той не ги разграничава тия неща.

Майка: Аз съм го удряла.

Петя: Той вика: „Аз си играя тука със Сашо”. Аз викам: „ама как си играеш със Сашо”, „ами, това си е игра за мене”. Аз си викам това ще ми удуши детето, а ние сме вкъщи и тогава решихме да го върнем. И пратиха ни психолози, тя като тръгна да прави сърдечна операция, пак искахме да го върнем, не ни дадоха да го връщаме.

Я.М. Как така не ви дадоха?

Петя: Не ни дадоха.

Я.М. По каква причина?

Майка: При сърдечната операция ти дават 6 месеца болнични, 6 месеца! Аз ги предупреждавам, отивам, влизам на операция. Никой не изявява желание да дойде да го вземе. Аз съм в болничен.

Петя: Аз работя на две места.

Майка: Тя няма право да го гледа.

Петя: Ама аз работя на две места, работя в една пицария 12 часа и 6 часа в телевизията. Не мога да го гледам.

Майка: Аз решавам, нали, да остане, да се пробвам. Обаче, като ме изписаха на втория ден, болката, която усещах където са ми рязали ребрата, всички ме предупредиха, тя трае точно три месеца. Аз не мога да стана от леглото, те ме вдигаха. Не мога да стана.

Петя: Тя не може да ги гледа.

Майка: Рева от болка. Искам да кажа, за това го дадох. Помолихме ги да го вземат временно.

Петя: Преди това, когато го взехме, казаха на майка ми, че детето се води на нейно име и аз нямам право да го гледам. А сега, в момента, в който стана това нещо и аз викам: „Така и така, ще вземете ли детето?”, а те казаха „Ами, нека дъщеря ви го гледа!”. Майка ми вика „Как да го гледа дъщеря ми, нали тя няма право?”. А те: „Не, не дъщеря ти ще си го гледа детето докато ти се оправиш”.

Майка: Тогава аз пуснах молба, че ми е трудно и не мога да се справя, да намерят начин, докато съм в болничен, да го вземат. И те го взеха след една-две седмици и го пратиха в тези, SOS селищата.

Петя: От тогава имахме много разправии защото сме го върнали и не ни дават второ дете вече.

Майка: Аз… на 9-ти февруари го взеха, а аз тогава им представям болничен и те ме уволняват. По време на болничен нямат право да те уволняват, те ме уволниха.

Петя: Увониха я и две години я бавиха и въобще не й дадоха друго дете.

Я.М. А вие можете ли да се справите с друго дете? Дали ще е по-различно другото дете?

Петя: Различни са, Яна. Ние ходихме на сбирки. Аз съм ходила на сбирки с приемни родители. Децата им на по 12-13-14 години, отличници, едни контактни, прегръщат се, целуват се, съвсем друго. Нашето беше такова единствено. И после, когато го взехме и ходихме до този дом и всички лелки и чистачки ни викат „Вие луди ли сте да го вземете това дете?”

Майка: Всички ни викаха: „Ама как ще го вземете това дете”.

Петя: Циганката вика: „Вие луди ли сте да го вземете това дете”.

Майка: Циганката, щото то циганче, а тя нали да го защитава, а тя обратното.

Петя: Значи, ходила съм на срещи такива, не можеш да си представиш какви деца и малки, и големи. В повечето случаи, знаеш, че като отидеш в един такъв дом и те скачат да те прегръщат и да те целуват и са едни общителни, такива открити.

Я.М. Те не са съвсем така. Много знаят как да се държат, за да направят добро впечатление.

Майка: Те знаят как да се държат, за да се харесат.

Петя: Да, както той беше. И там ходиме на сбирки и от Перник има хора, и от околността. Децата, всичките са много добри. Едната награда по литература получила, пише стихотворения. Нищо общо с нашия като отношение, като всичко. Просто на нас, всеки ни каза, даже когато ходихме на лекар и единия от докторите вика: Абе, за какво го взехте това циганче?”, викам: „Що, то не е живяло сред цигани”, а той ми вика „Ами, то си е генно”. Другото, което е, при раждането не е имало кислород в мозъка, получило е някакъв отток на мозъка и оттам явно има някакви....

Майка: В тоалетната го е родила майка му и с отток на мозъка се ражда.

Петя: Явно има някакви уреждания, защото той, нали ти викам, блее, такъв.

Майка: Докторът каза, че с тоя отток не търси от него логична мисъл. Значи, не можахме да предизвикаме нито една сълза, ама по никакъв начин, нито с бой, нито с любов, с нещо, така, да предизвикаме. Просто експеримент си направихме, не става сълзата. Рева единствено...

Петя: А, за лагера, да.

Майка: Пратиха го на лагер от фондацията по хемофилия, в Стара Загора. Много хубав, луксозен хотел, с басейн. И там, той беше единствен такъв, от дом, всичките са деца с родители. Беше се сприятелил с едно момченце, с което е бил в една стая от Русе. Единствено като си дойде от лагера тука, рева вечерта. Викам: „Ники, що ревеш?” „Мъчно ми е за този приятел, защото той е много далеч и няма да мога да го видя повече. ”

Петя: Да, и ние сме бяхме стресирали, уплашили, как така реве той. Много рева за това момче.

Майка: Е, това беше сълзата, която видяхме. Една година го гледахме.

Я.М. Колко време, значи, сте го гледали?

Майка: Декември го взехме, на по-следващата година февруари го върнахме. На 9-ти февруари го върнахме. А за Коледа го взехме, дадоха ни го за Коледа.

Петя: Сега е в SOS селище, обажда ни се: „Мамо, бабо, как сте?”

Майка: На село много му харесваше, цяло лято на село го водех, там игра, гаджета и въобще, той там с големите.

Петя: Той не беше грозен.

Майка: Да, да, хубаво момченце. Обличах го хубаво с дрехи.

Петя: Да, той много суетен.

Майка: Да, той зодия лъв. Иначе, така, с хигиенни навици. Мие ръце непрекъснато, зъби.

Петя: Ама мирише. Миришат си. Омирисваше стаята си. Колкото и да се къпе, всеки ден го карахме да се къпе и дезодоранти му купувахме, и парфюми, миришеше си, но не беше мърляв. Не се цапаше, не се капеше много. Ядеше мърляво, той не беше свикнал да яде като хората, но си беше с хигиенни навици, такова дете и не беше от грозните цигани. Така, в профил даже беше хубав. Слабичък такъв, но много с претенции, така, да е добре облечен.

Майка: Надуваше се там.

Петя: Да, надуваше се. Аз имам еди-какво си, аз съм с „Найк“, правеше се на интересен там, колко е важен. Детска му работа. Имаше си няколко положителни неща, но като цяло не можехме да го разберем. Ние сме много общителни, с нея сме много приказливи и емоционални, синът ми също и някак си не можахме да приемем тази студенина и това, където не може да споделя. Ние не знаехме въобще това дете как се чувства. Аз, знаеш ли колко пъти съм го питала: „Ники, добре ли ти е с нас тук, в къщи?“ „Да, да, много ми е хубаво”, обаче после ходеше и говореше на децата, че иска да се връща в дома, защото тука сме го карали да учи. Имах чувството, че не ни обича, обаче, понеже все ми се подмазва, защото аз все командорех тука и той ходеше и говореше на психоложката и тя вика: „Ами той каза, че теб те обича най-много”. Ама как ще ме обича най-много мене, та аз най-много му се карам! Аз и на сина ми и много такива навици му създавам.

Майка: Тя непрекъснато забележки прави.

Петя: Ами аз навици изграждам, аз съм самотна майка и ако не му стъпя на врата, аз не мога да се оправя. И много си го възпитавам и ви позволявам да има правя забележки, не позволявам да се мърля , да се цапа. И на него му правя забележки, а той беше казал на психоложката: „Аз мама я обичам най-много”. Разбираш ли, работеше ни. Той не ме обича, обаче много добре се чувствал, тук на мен ми обяснява, а на децата обяснява в дома, че тук много сме го карали да учи, а пред нас всичко е ОК. Такъв един, двойствен. Двуличен. Двойствен живот водеше. Тука едно, а пред другите – друго.

Я.М. Той при децата кога е ходил, докато е бил с вас?

Петя: Ходехме на сбирки. Те ни викаха на сбирки. Там се събираха, например, всички приемни родители всеки споделя как се е справил, някой път ходи тя, някой път ходих аз.

Я.М. А инструктаж имали ли сте преди това?

Петя: Тя има (майката бел. Я.М.). Мамо, колко време ти беше инструктажа?

Майка: На два инструктажа, един път месец и нещо ходих, после в АЗДП-то ходих.

Я.М. Какво е АЗДП?

Петя: Агенция за закрила на детето.

Петя към сина си: Я разкажи за батко ти.

Сашо (син): За малко не ме удуши.

Петя: Това го знаем. Ама иначе, обичахте ли се.

Сашо: Да, някой път, когато бях направил беля, трябваше да му дам една моя играчка, за да не ме изкаже.

Петя: Така ли? Аз пък това не съм го знаела, че така те е работил. Я кажи, говореше ли си той с теб или нищо не ти казваше?

Сашо: Малко.

Я.М. Какво си говорехте?

Сашо: Не си спомням. За филми.

Петя: Той го научи да гледа анимации и го научи на мръсотии. Средни пръсти, ей такива неща. Моят син не гледаше анимации, като дойде баткото по цял ден само анимации се гледаха.

Майка: Да и ги знаеше наизуст. Казваше следващите реплики.

Петя: Това беше единственото нещо, което е научил. Значи, анимациите така ги гледаше, че филма го знаеше наизуст и той каже репликата и тя същата. Където друго не можеше да научи наизуст, това всичко го знаеше.

Я.М. Какви анимации: филми или по Cartoon Network?

Петя: По Cartoon Network. Той не ги разбираше големите филми, а моят беше на 6 години, в детска градина беше и си гледаше игрални филми. Аз никога не съм държала малкият да гледа анимации. И Сашо си гледаше игрални филми, а Николай – само анимации. Той, като го сложа да гледа игрален филм и той нищо не разбираше.

Майка: Не сме му пускали със субтитри, но дублаж също не разбира.

Петя: А, субтитри изобщо не може да прочете.

Я.М. Какво точно не разбира?

Майка: Не разбира ситуацията. Трябва да му я обясня, защо кой, как е казал или защо кой, как е направил.

Я.М. Когато взехте детето предупредиха ли ви, че може да имате трудности във възпитанието?

Петя: Не, казаха, че е много добро дете, много умно, пее, рисува. Гледаха да ни го набутат по всякакъв начин.

Майка: Една психоложка тогава ни гледаше и ни викаше (прави знак, който би следвало да означава, е нещо лошо ще следва. бел. Я.М.) и ние не се усетихме тогава.

Петя: Да, тогава бяха 5-6 човека когато отидохме и само една така, вика: „Изчакайте, изчакайте”, а ние, понеже го видяхме, а той един щастлив, усмихнат, пее, танцува. Викаме: „ Абе, взимаме го това дете!” аз не съм расистка, циганче не ми е пречило. Всичките гледаха да ти го набутат, само една от тях беше казала „Циганинът си е циганин!”. Казваха само колко е добър и ние като го взехме никой не ти казва, че той е имал оток на мозъка, че той интелектуално е зле и че той не може да се развива. Не е малоумен, ама не може нищо да запомни.

Я.М. След като е запомнил всички филми, значи не е толкова зле. Сигурно има избирателна памет.

Майка: Не, не. Тези са такива единични отговори, детски , на които той отговаряше.

Петя: Имаше моменти, в които той реагира много адекватно.

Я.М. Например?

Петя: Ами, мисли. Имам чувството, че на него му харесваше да казва за всичко: „Аз не знам”. „Знаеш ли какво е това? – Не, не знам”, а той знае. Обаче, понеже, все се говори, че децата от дома не знаели нещо елементарно, кой плод какво е и той си беше ей такъв, той си обясняваше, че не знае и не може. Никога не е правил това нещо и не знае какво е банан, ябълка, какво е тиква, еди-какво-си, какво е нещо, никога не го е чувал. Той не знаел какво е да повръщаш. Имахме един случай с едно повръщане и той обясняваше, че не знае какво е да повръщаш, а после казваше, че много добре знае, разбираш ли.

Майка: Да, защото после нещо „повръщня” говореше, за да го дразни Сашо.

Петя: Не, че нещо сме му се карали, а той за всяко нещо твърдеше, че не знае какво е, демек, така е по-лесно, че е тъп, глупав и да не го закачаме.

Майка: Не, не, беше ужас. Оставяла съм го така последния месец, той цял ден лежи, цял ден, цел ден, не става от леглото. Само стане, наяде се и пак легне на леглото.

Я.М. А вие като казахте, че имате проблеми с него, от дома съдействаха ли ви?

Петя: С психолог. Която психоложка знаеш ли какво правеше?

Майка: Не ни разрешиха да отида на друг психолог.

Петя: Взимаше Николай и кучето и сядаше в градинката, и кучето на пейката до нея, и пускаше Николай да си играе. Това бяха срещите с психолога. Най-тъпото беше, че аз исках този психолог да говори с мен. Тя идва, говори с Николай и аз я питам: „Кажи ми сега какво каза, какво става?” а тя казва: „Аз нямам право да ти кажа”. Аз казвам „Добре, ама аз съм викнала психолог, за да ми кажете аз как да общувам с това дете, какво да правя, защото аз не знам как да се държим, ние не знаем какво да правим”. Обаче този психолог трябва да е контакт между приемния родител и детето, а в нашия случай тя въобще не ми казваше за какво става въпрос. Да дойде да ми каже не какво е казал той, щото то е тайна там, ами да дойде да каже: „На базата на това, което говорих с Николай, трябва да ви кажа как трябва да се отнасяте с него”. По никакъв начин не ни помогна да ни даде насока как да се държим с него, дали с добро, дали с лошо, какво да правим, как да говорим с него, изобщо, разбираш ли? Тя идваше, взимаше го, ходеха по разходки, идваха тук два пъти в седмицата ми се натрисаха вкъщи и си приказваха общи работи, глупости: „Как е сега в училище, какво става?” Изобщо не говореше с него да го пита как се чувства, как иска да се държим с него. Мен това ме притесняваше, че аз не знам как да се държа с него, аз не знам как да му пробия стената, за да мога да го разбера, как се чувства и какво иска. И така, ние искахме друг психолог- нямали сме право. Не ни дадоха. И този психолог по никакъв начин не помогна нито на мен, нито на него. Той нея я лъжеше, тя идва и ни обяснява той колко много ни обича, а той после обяснява на децата, че много сме го карали да учи и не му е хубаво и нищо не стана с психолога, не ни помогна изобщо.

Я.М. Като искахте да го върнете как ви казаха, че не може. Какво точно ви казаха?

Петя: Ами, на майка ми в договора пишеше, че когато е в болничен те трябва да го вземат.

Майка: И отпуска когато съм. Отидох там да се разпиша и да кажа от кога до кога съм отпуска, но никой не го взе.

Петя: Да, те казаха: „Дъщеря Ви ще го гледа”, но преди това ми казаха, че аз не мога да го гледам. И казаха, че не можела да го върне, това не става толкова лесно. Трябвало да си го гледа. Почнаха да измислят психолози пак да идват да говорят.

Я.М. Коя година го върнахте?

Майка: Пуснах молбата, за това, че съм затруднена след операцията. Директорът беше ужасен как са допуснали неговите служители, беше... станала някаква страхотна разправия. Те за това ме намразиха и ме изключиха като приемен родител. Ние направихме филм.

Петя: Ние направихме филм по БНТ. Дойде режисьора с неговия екип, направиха филм за Николай. Понеже като цяло тази система със социалните грижи, с децата е много зле и тя, понеже, не им се подмазва и във филма каза, че самата система ги унищожава тия деца.

Майка: Да, аз говорих много против дома защото не може тия деца да са без контрол там.

Петя: Тя, майка ми, не си поплюва и обяснихме, че никой не се занимава там с тях, никой не учи с тях, те имат учители и никой учител не се занимава да види какво са научили. Никой. Ей така са ги пуснали, ходят из цяла София. Ние сме срещали негови деца от там тук в Лозенец. Ходят, пари им дават, пазаруват си цигари, работи. Под всякаква критика. И тя това го спомена. Другото, което е, че по 5-6 месеца те бавят, за да ти дадат дете. Страшно много те бавят.

Я.М. Защо те бавят?

Петя: Не знам. В другите държави не е така.

Я.М. Предполагам, че са ви правили някаква проверка преди да ви дадат дете.

Петя: О, да. Тука и с нея, и мен ме проверяваха тука. Къде е мъжът ми, дядовци, баби, разбираш ли, всичко проверяват, за да ти дадат дете. Големи бяха проверките. Много ни разпитваха, за да те одобрят. В смисъл, то трябваше и двете да ни одобрят, то детето е на нейно име, но пък аз живея с нея. Тя не беше пенсионер и на нея й тече трудов стаж, а аз съм инвалид, на мен си ми тече, нямаше нужда да е на мое име, преценихме, че е по-добре на нейно. Идваха тука, одобриха, държаха апартамента да се види. Много проверки правиха. Но много те бавят, нарочно те бавят.

Я.М. Защо?

Петя: Ами, не знам защо, има толкова много деца. Може веднага да ти дадат едно дете от дом, а те казват „Ами, няма сега деца за приемни грижи”. Ама как няма, домовете са пълни, как може да ти кажат, че няма деца. Първото дете го хващат и ти го дават. Имаш право, например, само три пъти да откажеш дете.

Я.М. Три пъти имаш право да откажеш?

Петя: Като, нали, напасване се прави. Ако кажеш „не го искам” и се откажеш от него, може само три пъти, след третия път ти взимат правата.

Я.М. На вас вече са ги взели, като гледам.

Петя: На нея го взеха защото последния път като дойдоха тук, вкъщи, пратиха я наново на курсове да си поднови, дойдоха тук вкъщи и как го казаха, имали сме неоправдани доходи. Имали сме лаптоп, детето имало GSM, не знам си какво, а пък тя твърдяла, че е със 120 лева пенсия. И аз много се нервирах защото аз ги заведох оттатък и им казвам: „Аз работя, аз изкарвам по 1000-1500 лева на месец. Аз съм масажистка. Аз съм отделно семейство, аз съм семейство със сина ми. Майка ми си е отделно, майка ми си е със 120 лева пенсия.” И тя им обясни: „ Дъщеря ми ме издържа”.

Я.М. Само социално слаби ли могат да взимат дете?

Петя: Не. Но, понеже, като са я карали да пише какви доходи има, тя писала 120 лева пенсия. А те като идват тук и казват „Ами, Руми, отказали сме те защото имаш неоправдани доходи”. Те просто гледаха да се заядат щото тогава когато искаха да я уволнят, не им подписа документите. Леля ми е адвокат и каза: „Руми, няма да подписваш нищо”. Да не подписва защото те са длъжни да й осигурят болничен, а те я уволниха. И тогава се заядохме и тоя филм, който стана, също стана голяма разправия защото те после втори път я викаха в телевизията да го обсъждат филмът как е минал и защото тя таза, че „Социални грижи” са много туткави, много бавни, въобще, те наистина не си мърдат пръста за нищо. И самата институция е много зле. И край, как можело такова нещо, то тия филми трябвало да се правят в полза на осиновяването, на приемната грижа, да се показва колко щастливи стават децата. Ами, да де, ама мойто дете не е щастливо, моето дете го взехме от дом и то беше толкова нещастно и блокирало отвсякъде и няма желание да общува с никой и то там е направено такова. И за това я намразиха, защото този филм показва, че тези домове наистина ги травмират децата, а те искаха да покажат колко добре се отнасят с тях там. И оттогава си я нарочиха нея и последното оправдание беше тука, че имаме неоправдани доходи. Имали сме лаптоп, не знам си какво. И тя майка ми им обясни: „Ами, тя, дъщеря ми си работи и ме издържа, аз със 120 лева пенсия как да живея?”. И те й казаха „Ами вие имате неоправдани доходи и сега с тази сърдечна операция не можете да гледате дете”, нали била здравословно зле. А тя има описание от личен лекар, където лекарят казва, че няма проблем да гледа дете, тя е с пластика на сърцето, тя няма нито клапа, нито нищо, тя трябваше клапата да й правят и така. А преди беше оперирана, а те й казват „Не, ще си гледате детето, няма проблем”, а сега, когато има и от лекар становище, че може да гледа, да работи, всичко да прави, в един момент почнаха да я жалят, че е много болна… просто си търсеха някакво оправдание и така си останаха нещата. Сложно е, аз си мислех, че е лесно. Понеже ми казаха, че не мога да имам деца и аз все съм си с мисълта, че ще си осиновя дете и за това когато Сашо беше на 5 години и решихме да си вземем още едно дете, защото не мога да раждам, нямаме татко и хайде, викам, да си вземем едно дете. Аз тогава не исках да съм на заплата към държавата, аз исках да си взема дете, без да съм зависима от „Социални грижи”, просто да си го взема да си го гледам като приемен родител.

Я.М. На тези курсове и инструктажи не е ли обяснено, че тези деца може да са по-трудни за гледане?

Петя: По принцип, да. Те обясняват, че някои психически трудно се напасват. Ако си живеят по-дълго в дом и после дойдеш в семейство, там е съвсем по-различен начина на живот. Съобразяваш се с всяко нещо, вече не си единица, вече си част от общност. Обясняват го това нещо. Подготвят те по някакъв начин.

Я.М. Но после се е оказало, че не сте подготвени за Николай?

Петя: Не, че не сме подготвени, то ни беше казано, че може трудно да се напасне. Ние не можахме да го приемем, защото, как да ти кажа, той беше чужд. Аз не можах да свикна с него. Не можах да го приема. Може би вината е и моя, че аз не можах да го приема това дете. Емоционално не можах да го приема, не можах да създам контакт с него, тя също не можа. Той не искаше да създаде контакт.

Я.М. Когато вие го върнахте, той каза ли нещо? Как реагира?

Петя: Ами, никак. Каза, че ще му е гадно, понеже година и нещо е живял тука и е свикнал. Това беше единственото, което каза. Нито е ревал, нито е казал „съжалявам, жал ми е, мъчно ми е“, не.

Я.М. (към Сашо) Ти как реагира кога той си тръгна, как се почувства?

Сашо: Малко гадно, защото нямаше с кого да си играя.

Петя: А на нас ни олекна. Може да звучи лошо, но в един момент, някак си, ми олекна. Аз непрекъснато, през цялото време, все мислех как да се държа с това дете, какво да правя, как да успея да говоря с него и много натоварено ни беше през цялото време защото ти не можеш да го разбереш то как се чувства.

Я.М. Коя година го върнахте?

Майка: 2012-та го върнахме. През декември 2011 ме оперираха, а ние февруари 2012 го върнахме.

Я.М. Всъщност, поводът за връщане е операцията? Това е не причината, а поводът?

Петя: Това е оправданието. Ние искахме да го върнем дори и да я няма тази операция защото той почна да души сина ми и аз не знаех в един момент какво ще се случи.

Майка: Да, ние преценихме, че за нашето дете не е добре. Значи, всички лекари и джи пи-то, с кой още разговарях-не помня, ми казва дали не правим грешка за нашето си дете защото то расте с нисък интелект. Не научава нищо ново.

Петя: Обясняваха, че малките деца копират от големите, а моят затъпя защото копираше нещата от Николай.

Майка: Да, почна да прави разни работи като него. Преценихме, че за нашето дете не е добре. И най-много за това искахме да го върнем, пък то, операцията ни помогна, иначе нямаше да можем.

Петя: Ние още преди операцията говорехме да го връщаме, че не се справяме. И те тогава почнаха с психолози да дойдат, да ни обясняват да си се напасваме. „Не може да го върнете”. И когато вече беше операцията, тогава беше повод наистина да го върнем, защото тя не може да се справи с него. Поне искахме да го вземат за един-два месеца, тя да се възстанови, ние да обмислим нещата и да си го вземем обратно. И така. Но беше трудно. Аз си мислех, че ще е по-лесно, но не е. Братовчедка ми взе дете на две години.

Я.М. Тя кога го е взела?

Петя: Преди две години. То нито можеше да говори, нито можеше нищо. Нищо. Макар, че нищо общо с нашето. То пък много отракано. Разбираш ли, много нахално. Навсякъде пипа, прави бели, съвсем друго. Обаче, таткото много амбициозен и в момента това дете не може да го познаеш: толкова оправна, толкова умна. Такава, бие всичките момчета и се оправя отвсякъде. Въобще не си поплюва. Много оправно момиче. Някой ако я обиди, бие шамарите там, докато нашия го биеха и той седеше там, смотан, нямаше това чувство да се защитава. Той е свикнал да е пасивен и всеки го напада и го обижда и той си седи. Нашият за година и нещо нищо не можа да научи, не можа да чете. Елементарно да чете не можа да се научи.

Я.М.А кога ви казаха, че е имал оток на мозъка?

Петя: След като го взехме и го водехме в Медицинска Академия всеки вторник, да му бият инжекциите. Те там го следят от малък и едната докторка пита как се справяме, ние казваме, че нищо не запомня, а тя вика: „Ама, вие какво искате от това дете, нали знаете, че той интелектуално не става”. Ние: „Защо?”, „Ами, той има отток на мозъка, на него му е увреден интелектът. Логическото му мислене е увредено. Не са ли ви казали?”. Тогава поискахме епикризи, дадоха ни и там си го пише. Нас никой не ни уведоми, че това дете няма как да се развива. Никой не обясни, че това дете си има някакви забавени процеси. След като го взехме, та от онази докторка чухме, та питахме тогава в дома и те ни казаха: „ Да, да, някакъв отток там е имало и има нарушени центрове”. Когато тръгнахме да го взимаме то беше идеалното дете. Само това ни повтаряха, колко е добър. Но с други родители съм говорила, очаровани са си от децата.

Я.М. Той сега в това SOS селище ли е?

Петя: Да, тук някъде, към Радомир. И ни се обажда. Всъщност, нормално е, мен ми е жал. Ама ние сме му единствените близки хора, в крайна сметка. Ние сме единствените, с които е живял. Аз го оправдавам до някаква степен защото той е бил бебе и родителите са му заможни.

Я.М. Вие от къде имате информация за родители му?

Петя: Казаха ни като тръгнахме да го взимаме, че те са заможни, в Радомир са. Има две сестри. Обаче са им обяснили, че детето е с хемофилия и са им казали, че е много трудно, че не знам си какво си и те решили, че не могат да се справят и за това го оставили. Няколко месеца преди ние да го вземем решават да си го върнат. И си го взимат обратно. И са го гледали един месец. И не са го харесали. Той е седял един месец при майка си и при баща си. Той вика: „Аз имам две сестри, по-големи от мен”. И е бил много щастлив, че си е намерил семейството. Казали са „Не можем да се оправяме” и обратно са го върнали, защото не им е харесало детето. Няколко месеца след това ние го взимаме. И след една година го връщаме. Това, предполагам, си е травма за детето. Аз за това го оправдавах защото, представяш ли си след 10 години майка ти и баща ти да те вземат, как си се чувствал, че си се връщаш в семейството и след един месец да ти кажат „Съжаляваме, но не можем да те гледаме, не те харесваме”. То така си мисли, че те не го харесват. То какво друго да е? Явно това го е травмирало, явно за това беше такъв дебил и не смееше да се привързва към нас защото може би си е преценявал, че в един момент и ние ще го върнем. От „Социални грижи” му обясняваха, че може в един момент някой да го осинови, да не се привързва много и той го е изживял това, че са го върнали и той не смееше да се почувства, че си е вкъщи, че ще си го гледаме, да ни допусне до себе си. Предполагам, че и това може да е. Поне, аз така го оправдавах, защото съм търсила причина. Детето е травмирано. Гледай какво нещо, родители го взимат-връщат го, ние го взимаме-връщаме го. Това дете се чувства като някакъв парцал. Гадно е. Сигурно му се е отразило. Не знам. Учителите и докторката ми казаха, че Александър копира от него и дали е добре за моето дете той да продължава да живее тук. И после вече това с душенето, и аз реших, че моето си е по-важно. И така, но е тъжно.