Интервю с проф. Недялка видева как бихте се представили пред аудитория, която въобще не ви познава?



Дата10.04.2018
Размер197.78 Kb.
ИНТЕРВЮ С ПРОФ. НЕДЯЛКА ВИДЕВА

Как бихте се представили пред аудитория, която въобще не ви познава?

Бих си казала трите имена, с какво се занимавам, в кои области работя. Това е, няма нещо друго.



Кои автори ви бяха любими в гимназията? Къде сте учили, каква литература сте чели?

Ами аз съм завършила гимназия с преподаване на руски език в Хасково. Това беше, така да се каже, най-елитното учебно заведение за момичета в бившия Хасковски окръг. Като руска възпитаничка четях руска литература, българска класическа литература. В тази гимназия се изучаваше изключително разширено английски език, даже имам специалност екскурзовод на английски език, значи съм чела и това, което съм намирала на английски език. Даже, сега като си подреждах библиотеката, се оказа, че например Хемингуей на английски език съм си го била купила тогава от руската книжарница.



А тогава там е имало и литература на английски език?

Да, тогава в същата книжарница имаше и литература на чужди езици. Даже гледам, че съм взела два екземпляра, което означава, че съм взела един на снаха ми, която също е завършила Руската гимназия – значи, че това се е купувало.

В Хасково имаше ли руска книжарница?

О, да, не само в Хасково, в Димитровград също. Аз съм родом от там, имаше много голяма и много богата руска книжарница и пак имаше отдел с чуждестранна литература. Книгата, която по някакъв начин ме е формирала и затова и най-напред кандидатствах Физика, е една биографична книга за Мария Кюри.

А, какво ви впечатли в тази книга?

Начинът, по който е работила, израствала, борила се е с всичко сама, без абсолютно да пренебрегва и това, че е жена, майка, съпруга.

Цялостната личност?

Да, цялостната личност ми направи много силно впечатление. Даже и до сега помня отделни неща, буквално наизуст от тази книга и тя си ми седи в главата.

А кои автори, освен тази книга, са били важни за вас?

Хемингуей, по-скоро Толстой – другото, което е сега, че ако аз мога да избирам, ще избера живота на граф през 19-ти век в Русия. Той е образован, има достатъчно средства, за да се занимава с това, с което иска, животът с циганските романси и така нататък.

Спомням си, че ми разказахте за интереса си към физика, химия …

Да, тази книга за Мария Кюри, по някакъв начин провокира интереса ми към физиката, затова и кандидаствах Физика. Но не ми достигна бал тогава, защото Физика се влизаше с много висок бал. Аз изкарах много висока оценка по Физика, но не чак толкова висока по Математика. Бях кандидатствала само Физика и заради това една година не влязох в Университета. Реших, че не ми е достатъчна подготовката по математика и по-добре да си съсредоточа усилията по български език и история и втората година влязох Философия. Тогава имаше едни букви, параграфи и съм горда, че съм влязла на общо основание, където бяха приети дванадесет човека. Много малко бяха влезли с 6 по история устен, 5:50 по история писмен и 5:25 по български език.

Вие сте били една от най-добрите ученички в училището в Хасково?

Да, в училището като всеки отличник се справях добре с всичките предмети и затова бях на Олимпиада по химия. Защото просто учителката каза, че макар да не искам да уча химия заради честта на училището трябва да отида. Нямаше как да не отида.

А имаше ли по това време, още в гимназията, близки до вас хора, които си позволяваха да критикуват властта? Какво беше вашето мнение?

Имаше такива близки хора и те бяха от приятелския кръг на брат ми. Трима души от тях направиха опит да избягат през Югославия. Изобщо, имаше канал за бягство през Югославия, който минаваше през Димитровград. Приятелите на брат ми ги хванаха и те лежаха в затвора. Аз бях достатъчно голяма, за да се движа с компанията на брат ми и постоянно общувах с тях. Тогава беше и първата ми среща с Държавна сигурност, когато септември 1969-та година трима от тях избягаха. Брат ми през това време беше във Варна при свой приятел и тогава от Милицията ни прибраха – мен и брата на едното момче и цял ден ни разпитваха за всички връзки и работи, които сме правили. Това беше края на едно много бурно лято, което преживяхме с цялата компания. Родителите ми цял ден прекараха в пощата, свързаха се по телефона с брат ми. Той вечерта се прибра и мен ме пуснаха. След това пуснаха и брата на едното от момчетата. Те един вид заминаха в Холандия. Там се устроиха.

А вие кога разбрахте за това?

По-късно. Те са били в един лагер в Италия – през Югославия в Италия, в Триест са били в лагер и след това в Холандия. Даже после мисля, че единият от тях отиде и към Австралия, но тогава вече станах студентка. Един от аргументите например на майка ми тогава беше, че със сигурност брат ми не е избягал, защото той знае, че сестра му ще кандидатства, защото това означаваше да не ме допуснат да кандидатствам. Беше много интересно, че едно от момчетата е син на партизанин и ятачка и въпреки това не приемаше системата.

А кой поддържаше този канал?

Аз не знам, но от Димитровград избягаха много хора и още тогава ставаше въпрос и сме коментирали, че очевидно има канал.

А имаше ли вътрешни или външни бунтове по време на гимназията?

По време на гимназията, не. Но и какви бунтове – например отказваш да работиш, нали, отиваш на бригада, защото всичките ходехме, но отказваш да работиш. То даже не отказваш, но се офлянкваш, така да се каже, мотаеш се нагоре надолу. А иначе, някакви съзнателни бунтове – не.

Сътрудничели ли сте на списания като „Родна реч“? Свирели ли сте в група? Какъв е бил приятелският ви кръг?

Не, не съм писала, не съм свирила в група. В приятелския ми кръг слушахме традиционна музика. Имаше едно радио „Люксембург“, което слушахме, и пак ще повторя, че това се случва в приятелския кръг на брат ми. Аз практически изкарах младостта си с тях.

Брат ви е бил по-голям от вас?

Четири години е по-голям от мен. След това той се ожени за най-добрата ми приятелка от гимназията, която, слава богу, след толкова години продължава да ми е добра приятелка. А, след това, когато дойдох в София и станах студентка, имах много добър приятелски кръг и приятелите ми от студентските години и досега са най-добрите ми приятели.

Искали сте да учите Физика, но са ви приели Философия – как ви се стори курса?

Аз нямах много връзки с курса, в който първо попаднах. Но, по една случайност, която аз тогава преживях като трагедия, се оказа, че това е най-доброто, което ми се е случило. Изключиха ме за една година от Университета заради опит за преписване и след това попаднах в един много силен курс. С манталитета на отличничката от гимназията, си представях, че като се върна отново в Университета ще ме гледат като повтарачка и вече започнах много сериозно да се занимавам, а иначе щях да си мина през специалността. Аз се смеех, че съм си изкарала първи курс така някак си, но всъщност тази стресова ситуация ми помогна наистина сериозно да започна да се занимавам с философията. Наистина смятам, че човек не знае, кое е добро и кое е зло, когато то се случва с него. Оказва се, че това, което сме мислили, че е нещо много лошо, всъщност влияе по някакъв добър начин.

А какъв беше този първи курс и какъв беше съответно след това курса?

Курсовете са различни, аз и сега гледам. Има някой випуск с много силен курс, някой – не е. Този курс, в който аз попаднах – първия курс беше много голям и втория също. Причината за това беше, че точно в моя випуск момчетата започнаха да влизат в казармата преди следване. Те кандидатстваха, приемаха ги, но трябваше да си изкарат казармата. Имаше някакви квоти на момчета и момичета, тогава много по-лесно влязоха момчета, които са завършили казармата, и фактически в моя курс (във втория курс) имаше много такива, които са кандидатствали преди това по няколко години, но едва тогава бяха успели да се класират. Имах един приятел, който за съжаление се спомина и който беше кандидатствал няколко пъти в Художествената академия. Ние така му викахме – бате Живко, защото беше по-голям, но имахме още няколко души, беше голям курс. Същевременно в този курс имаше мотивирани да се занимават с философия хора, които притежаваха достатъчно способности. Не е случайно, че от този курс трима са преподаватели в специалност Философия – Цочо Бояджиев, Здравко Попов и аз; има един колега, който най-напред беше в катедрата по Психология, сега е във факултета по Детска и начална педагогика. Това се сещам за Университета. В Института по философия към БАН има също поне трима души, които са от този курс. Понеже това е времето, в което нямаше специалности Психология и Социология, хора, които са завършили профил Социология работят в Социологическия институт към БАН. Страшно много хора започнаха да се занимават с преподавателска и научноизследователска дейност и те имат високи позиции, не останаха асистенти или просто сътрудници, те вече стигнаха най-високото равнище в тази йерархия.

А деляхте ли се на неформални групи и кои бяха лидерите?

Не, неформални групи не. Ние водехме доста интензивен купонджийски живот. Компанията се събираше почти всяка седмица. Тогава нямаше и толкова много къде да отиде човек. Можеше да се отиде в университетския Клуб за естетическо възпитание (УКЕВ), където имаше театър с представления, имаше джаз клуб, имаше морски клуб. Това всичко се организираше от този УКЕВ и ходехме на джаз концерти. Оттогава ми е останала любовта към тази музика, която продължавам да слушам и сега. Това правехме. Но иначе някакви изявени лидери, насочващи било то към политически теми или пък философска проблематика, не е имало. Бяха си някакви такива неформални събирания. Много пеехме. В нашия курс имаше двама колеги, които свиреха на китари и пееха много хубаво и ние пеехме с тях.

Кои бяха любимите ви преподаватели и защо именно те?

Аз бих откроила няколко преподавателя: Единият е проф. Добрин Спасов, който преподаваше Логика, проф. Исак Паси, който преподаваше Естетика, бих откроила и доцент Аристотел Гаврилов, който беше изключително почтен човек. Никой никога не е казвал лоша дума за него. Лично за мен беше важно и общуването ми с проф. Кирил Нешев, на когото, както се смеех, съм му първата и любима докторантка – именно защото съм първа. Тогава имаше кръжоци. Имаше кръжок по Етика, който той водеше, и правехме и екскурзии. Фактически оттам ми тръгна интереса да се занимавам с Етика, макар че имаше и кръжок по Социология и даже бях негов председател, но Социологията нещо не ми допадна, докато Етиката просто ме увлече.

Кое ви увлече?

Екзистенциалната проблематика, това че етиката е нещо, което помага да си разрешиш житейските проблеми. Всъщност, когато започнах да се занимавам с етика (и някъде до 1988-ма година), бях сигурна, че това изцяло помага. Тогава се случиха събития, които ти показват, как цялото познаване на историята на етиката не ти позволява да направиш еднозначен и лесен избор, и че трябва да загърбиш едни неща, за да приемеш други. Но, така или иначе, продължавам да смятам, че е добре да се познава история на етиката, да видиш възможните, проиграни в историята на европейската култура модели.

Когато говорите за тези събития, имате предвид, че те са лични или че са обществени?

И лични, и обществени. Ето една такава ситуация, в която ние се намираме. Кое да изберем? Дали да се осланяме на това, че много хора ще получат по пет лева или да вървим напред; в това, че един може да е прав, макар, че всички други твърдят, че са прави. Понеже, в морала има някаква мета-полезност и това не е полезността с оглед на днешния ден. Това е полезността на инвестиране в бъдещето, затова в морала няма статистика, не важат законите на статистиката. Практически, заниманията ми с Етика ми показаха това. Мисля, че това е най-голямата ми печалба от тях.

Помните ли интересни събития в Университета по време на вашето следване?

Бяха изключително впечатляващи лекциите, които изнасяше проф. Паси. Той ги провеждаше в 65-та аудитория и по едно време тя се оказа тясна и един поток вървеше през Университета и отиваше в 272. Това са така – интелектуални събития.

А неформални събития?

Неформални събития, не. Те започнаха малко по-късно, когато вече станахме аспиранти и тогава започнаха да се правят неформалните клубове, тези семинари. Тогава това вече беше на мода.

Тоест, вие сте имали едно спокойно студентство?

Да, едно спокойно студентство, с хубави бригади. Аз имам чудесни спомени от есенните бригади – работехме и се забавлявахме чудесно.

Бяхте ли член на неформални литературни, философски или други кръгове и обединения?

На философски, да. Имахме Платонов семинар, това е по времето, когато бях аспирант.

Това коя година е?

Аз бях аспирантка 1977 – 80-та година, защитих на 04 декември 1980 и началото на януари започнах да преподавам. Това е периодът на аспирантските ми години и началните години на преподаването. Бях аспирант на проф. Нешев, който тогава беше декан на факултета и след това стана заместник ректор. Аз се шегувах, знаех, че за една нощ съм израснала – от аспирантката на декана, до аспирантката на заместник ректора. Бяха ми спестени чисто битови неуредици. Той (проф. Нешев) умееше, без да се намесва пряко, да ми създава някакъв комфорт. Аз по-късно го оцених това, защото, например, отивам с някакъв текст и чакам той да го изкритикува, а той казва, че това е чудесно и да вървя нататък. Да, обаче на мен ми се появяват съмнения и ми се искаше да има по-строг контрол, а после оцених това му качество и сега моите докторанти (аз съм имала поне 30 докторанта) така ги ръководя. Давам им свобода. Нека да си четат текстовете, да се съмняват и да си стигнат до тяхното, а не аз да им наложа това, което мисля.

Можете ли да разкажете повече за Платоновия семинар?

Инициатори на Платоновия семинар бяха проф. Богданов и проф. Цочо Бояджиев, събирахме се в някой от кабинетите в нашето крило. Външен на Университета човек, който идваше, беше Николай Михайлов. Аз го познавам от аспирантските си години – той беше един от участниците в семинара. Направихме и един друг семинар, на преподавателите от специалност Философия. Той обаче имаше една-единствена сбирка, след което се намеси университетската администрация.

А по какъв начин се намеси?

Ами просто казаха да няма такъв семинар.

Защо?

Поради първите два изнесени доклада. Доколкото си спомням, аз говорих там за личностния смисъл на философията в екзистенциален план, а на екзистенциализма не се гледаше с добро око.



Тоест – вашият доклад е един от тези първи два?

Да, единият, другият беше на проф. Любен Сивилов, но не си спомням точно каква беше неговата тема. Той по принцип се занимава с Теория на познанието. Но, така или иначе, ни беше казано, че не може да се случи ..

Това е партийната организация към Университета?

Към Университета, да – университетският комитет. Факултетният комитет не се намеси.

Другите семинари – тези, в които са се занимавали със Социология и т.н.?

Ами те не. Те си бяха като кръжоци, бяха на студентско равнище.

Кой друг е участвал в Платоновия семинар и как са протичали сбирките?

Четяха се текстове. Това е времето, когато се превеждаха основните диалози на Платон и сме говорили чисто теоретично по различните диалози. Мисля, че тогава се подготвяше вторият том.

Откъде се е появила, според вас, нуждата от създаване на подобни семинари? Какво ви свързваше с тези хора в семинара?

Никак не е случайно, че специално младите преподаватели и аспиранти от специалност Философия се насочваха към история на философията, защото това си беше форма на оттегляне от актуалните проблеми. Актуалните проблеми бяха свързани с изясняването на същността и съдържанието на комунистическия морален идеал, разбира се.Така, че заниманието с история на философията си беше един вид дистанциране от действителността; то по някакъв начин предопределяше темите, с които се занимавахме.

Тоест, това не са били събития, за които може да се говори, че са били някаква открито заявена критика към съществуващата политическа ситуация, към реда, към общественото пространство?

Не, не са били. Те са били теоретични събития. В личните разговори е имало, например, аз съм имала лични разговори с Николай Михайлов, който по някакъв начин ми помогна, ако изобщо човек може да се освободи от марксистката философия, след като е минал през нея. Ожесточени спорове сме имали с него и с доц. Здравко Попов на тази тема.

На коя тема?

За съдържанието и възможностите на марксизма да бъде хуманизъм.

Вие каква позиция защитавахте?

Аз и тогава съм я защитавала, но и сега продължавам – мисля, че в ранните произведения на Маркс, в „Икономико-философските ръкописи” от 1844 г. има еманципаторен заряд. Даже сега (преди двадесетина дни) дъщеря ми се готвеше за изпит по Философия на 19-ти век и четеше Маркс и ми казва нещо и се връща към стаята да чете: Казва – „комунизмът бил хуманизъм“ – ама с такова отвращение. Аз й казах да си чете, защото има неща, които могат да бъдат използвани. Никак не е случайно, че има една много силна феминистка рецепция точно на ранните произведения на Маркс, защото наистина в тях се говори за еманципацията и това по някакъв начин, продължавам да мисля, че е актуално сега.

Имаше ли някакви лидери, освен, да речем, основателите на семинара (ето – да речем в Платоновия семинар) – хора, които са доминирали и са задавали тона на дискусиите?

Ами, напълно естествено е, че проф. Богданов и проф. Бояджиев. Проф. Богданов е един от основните преводачи, а проф. Бояджиев тогава работеше по дисертацията си „Неписаното учение на Платон“, така че той си е естествен лидер. Тези семинари имаха изключителна образователна стойност за нас, защото, освен че се дискутира, получаваш информация. Едно време достъпът до литература беше много труден, а като ти кажат какво са чели, ти научаваш много неща.

Защо беше труден достъпът?

Ами, първо, човек можеше да почне да чете в Народна библиотека едва като стане четвърти курс, преди това беше Факултетната библиотека и Университетската библиотека. За да се изпише книга от чужбина, се пишеха специални поръчки и се чакаше с месеци. Получаваш книгата за един месец. Отначало изобщо нямаше ксерокси, след това се появи един ксерокс в Народна библиотека – два пъти седмично по петнадесет страници. В шест часа отивахме да се запишем и, като дойде книга от чужбина, се записват всичките приятели, за да могат да направят ксерокопия. Аз и до сега от сантиментално чувство си пазя подвързаните копия, например „Принципи на етиката“ – и до сега си я пазя. Да не говорим, че съм можела да си я купя във всевъзможни издания в чужбина и сега мога, но това са неща, които се пазят. Както си пазя папка с преводи … когато дъщеря ми беше бебе и нищо друго не можех да правя, преведох три книги на Лев Шестов. Пазя си една от редакциите, защото тези 1000 страници са ми минали четири пъти през ръцете на пишеща машина. Сега е лесно – връщаш, поправяш. Мислех да ги изхвърля, но реших да ги запазя, за да имат хората представа какъв колосален труд сме полагали. Както например си пазя и бележките. Сега например пиша бележки по този начин – тема и страницата, а тогава си преписваш нещата, защото няма как. Аз имам десетки тетрадки, които си седят и аз си ги ползвам.

Интересна е цялата тази материална среда на четенето, де факто на научния труд тогава …

Аз просто си смених стереотипа, защото работя нощем и съм от типа сови, обаче няма как, научих се да ставам сутринта, за да съм в 6 ч. в библиотеката, до 8 ч., защото свършваха местата в четвърта читалня. Трябваше да отидеш на време да си вземеш място и си след това от 7:30 ч. сутринта до 8 ч. вечерта в библиотеката.

А вие самата участвали ли сте в създаването на самиздат издания?

Не.


А каква беше културата на самиздат изданията, до която вие сте имали достъп?

Сега се замислям, какво ми е попадало. На самиздат ми е попадало изданието на „Задочни репортажи” на Георги Марков. Дори не мога да си спомня откъде. Спомням си, че съм го чела в общежитията, а аз започнах да живея в общежитията, когато станах аспирантка. Друго неща, което си спомням да съм чела на самиздат, беше една книга на полски социолог дисидент. Очевидно приятелката ми, която беше аспирант в Института по социология, тя ми го е дала. Ами така някои от приятелите ви ви дава, на мен ми е дал някой и така...

Вие казахте, че едни от най-добрите ви приятели са от курса. Можете ли да разкажете повече за тези приятелства и как се развиват във времето?

Едната ми приятелка от курса в момента работи в Министерството на образованието. Другата ми приятелка от курса, всъщност ние станахме много добри приятелки, когато станахме аспиранти – това е Пепка Бояджиева. Приятел от курса ми е и Цочо Бояджиев. Аз съм кръстница на техните деца, както и на сина на приятелката ми Галя Чекурова също, така че вече сме роднини. Продължавам да си поддържам връзките с доц. Здравко Попов, с него сме приятели от студентските години. С някои хора от курса и някои бивши студенти се събираме всяка събота в 10 ч., пием кафе, разхождаме се в Борисовата градина. Приказваме за всичко – политически, теоретични, битови, семейни, проблеми на децата – всичко се обсъжда. Проф. Пожарлиев и Петя Кабакчиева са малко по-малки от нас, но те също са от тесния ми приятелски кръг. С тях основно на морето се виждаме, защото с тези сгради на различни места е малко по-сложно.

Бяхте ми разказала за един случай, в който с проф. Бояджиев отивате в руска книжарница.

А, да – аз го питах, след като говорихме, дали помни какво купихме за него и той не можа да си спомни. Било е значи нещо, което му е било много ценно, но и той не можа да се сети. Наистина, тогава руските книжарници бяха източник на информация. На руски се превеждаше много. Сега можем да имаме някакви критики към тези преводи, защото те много често са преразказвателни, но тогава това беше една отворена врата, не само към руската култура, но и към световната култура. Например, Томас Ман съм го чела на руски. По повод на Цочо Бояджиев – той ми разказа една случка. Най-голямата книжарница беше на ъгъла ул. „Раковска” и на бул. „Цар Освободител”, а имаше и една друга на бул. „Витоша” и ул. „Алабин” – там имаше по-малка книжарница. Той ми разказва, как вижда една книга – последен екземпляр, която страхотно му трябва и не му достигат някакви стотинки и чака, чака, чака с надежда да дойде някой познат и да му даде тези стотинки и най-накрая помолил, че ще им ги занесе като остави книгата пък им ги даде по-късно и така … Беше си проблем намирането на литература.

Да разкажете за Гьолечица – как се появи Гьолечица? Как се формира кръгът?

Гьолечица – ние сме били току-що започнали работа. Аз съм почнала работа 1981, тя се появи 1983 г., като тръгна от един Марксов семинар около Деян Деянов. Тя Гьолечица си вървеше… Деян Деянов е роден да организира хора около себе си, плюс това живееше на възловото място – ул. „Сан Стефано“; кой откъдето минеше, минаваше през тях. Безкрайно търпелива е неговата съпруга, която издържаше толкова народ вкъщи. Оттам започна идеята и първите семинари на Гьолечица бяха много ожесточени. Хората се разделиха някак си: Едните бяха насочени към изучаване вече върху логиката на „Капиталът”, а другите бяха хуманитари, разбира се, това разделение беше условно – хуманитарите се занимаваха с по-екзистенциална проблематика... Дискутираше се от сутрин до вечер, даже нощ, пишеше се, можеше и да се пие цяла нощ. Аз си спомням, че на един семинар за една седмица изплетох един пуловер. Идваха и чуждестранни гости. В съветската философия имаше хора, които бяха някакъв тип дисиденти, имаха нов поглед към марксизма. Обсъждаха се техните неща. Включително се очакваше Мамардашвили да дойде, но не го пуснаха, той обаче се беше съгласил. Проф. Бояджиев се беше запознал с един много интересен швейцарец по време на специализацията си в Тюбинген. Той дойде една година си спомням, че се забавлявахме много, защото като швейцарец той владееше френски, немски, италиански и английски и като задаваше въпрос се обръщаше и казваше – which language? Освен това, беше красавец и всичките девойки умираха за него. Първо, беше интересно от теоретична гледна точка, но и като преживяване. Атмосферата на Гьолечица си е прекрасна.

Имаше ли нещо друго, освен тази атмосфера, което много отчетливо различаваше Гьолечица от другите семинари?

Абсолютно. След като ръководството пое един специално създаден център към факултета, дори не си спомням как му беше названието, но негов председател беше проф. Иванка Апостолова, и тогава просто начинът, по който се промени семинарът, беше очевиден. Преди това имаше един организационен комитет, който заседаваше по цял ден и цяла вечер, с такива отрудени лица, със загрижени физиономии се вземаха решения, след което всичко си ставаше от само себе си просто.

Чувствахте ли се, че разговаряхте свободно на Гьолечица?

Абсолютно. Със сигурност е имало ченгета. Не искам да споменавам имена, но излязоха имена на хора, които са присъствали и са били ченгета. Не сме го и подозирали. Аз, специално, категорично отказах да отида да си видя досието. Не искам да знам какво е било, така или иначе е станало; но се чувствахме абсолютно свободни.

А притесняваше ли ви тази идея за ченгетата, докато бяхте в Университета?

Е, нашите ченгета от курса си ги знаехме. Единият беше достатъчно тъп и веднага се издаде, другият беше достатъчно безобиден и мисля, че на никого не е навредил. А после – със сигурност е имало. А, ето нещо, което сега се сещам – проф. Николай Василев имаше, мисля, че беше Философски клуб. Един път месечно се събирахме у тях на вино и се обсъждаше определена тема. Мисля си, че този клуб беше доста зорко следен.

Защо така си мислите?

Ами защото там се развиваха, аз не бих казала дори дисидентски идеи, но в теоретично отношение нещо, което се различава от ортодоксалния марксизъм, така че това се следеше и излязоха имена на хора, които са били там. Значи там пак не можеше просто да отидеш, трябваше да те поканят.

А, ако се върнем към Гьолечица – спомняте ли си първата Гьолечица и след това как тя се променяше?

Ами променяше се, защото после влязоха културолози, отначало бяха, така да се каже – социолози и философи, после дойдоха филолози, дойдоха културолози, дойдоха постмодернисти на Владислав Тодоров, Иван Станев. Тогава, благодарение на тях, ни забраниха достъпа до кухнята.

Защо?

Защото мисля, че бяха откраднали някакъв салам от хладилника и те (хората от базата) казаха, че заключват кухнята, която до тогава си беше отключена. Но пост-модернистите са си пост-модернисти. Тя трябва по някакъв друг начин да организират нещата.



Израснахме първо самите ние, освен това самата политическа ситуация се промени. С Нели Огнянова си говорихме, сега като идвах насам, казвам й – „Нели на 14 декември за първи път съм викала тука, ето сега пак трябва да викам”, след което срещнах мъжа на Райна Гаврилова със сина си и казвам, че ето, децата ни израснаха, сега и внуците ни ще израснат... Но всъщност, са се променили нещата.

Как я виждате тази промяна?

Ами аз съм абсолютно убедена, че ще клекнат, както се казва и както е било винаги до сега. Освен 14 декември, аз си спомням юни, вече 90-та година, когато студентите окупираха сградата на Ректората и след това беше създаден Градът на истината. Сега се радвам, че тези млади хора решават да спят на палатки, но тогава ситуацията беше друга. В началото на 90-та година излязохме от Партията и създадохме АСП (социалистическа). Хора, които напуснаха БКП, се събрахме в зала Универсиада. Проф. Николай Василев беше, ако не ме лъже паметта, първият председател. Аз съм спала в лагера на АСП, той беше в този ъгъл на Президентството, който е най-близо до подлеза, водещ към Партийния дом. Тогава имаше камери, които снимаха горе от Министерския съвет и от Партийния дом. Особено вечер те блестяха, сега камерите и журналистите са сред протестиращите, седят между тях. А през 1989 – 90 година отиваш на митинги и – значи ти отиваш и знаеш, че може да се стигне до бой, особено като тръгнаха националистите. Аз тогава си бях взела една година творчески отпуск, който си го прекарах по площадите. След 14 декември (между 14 декември и Коледа) си отидох в Димитровград. В Димитровград няма турци, а пристигнаха от Кърджали колони и направиха някакъв митинг, на който с майка ми случайно попаднахме, така, както си вървим. Стоят пред нас и казват – ето оттук ще ги хвърляме турците, ето там има един мост на железопътната линия. Ние просто се разминахме с тях и аз казах на майка ми, че ако дойдат тези на власт, аз ще емигрирам. Това е декември 1989 г., когато се взе решението да се върнат имената на турците. Оттогава тръгна националистическата вълна. Един от моя курс, който работеше в МВР, стана ясно, че е ченге – Минчо Минчев, той беше един от лидерите на тези националистически протести. Така че съм оптимистка.

Има ли от вашия приятелски кръг хора, които са влезли в политиката?

Е, Здравко Попов влезе в политиката. Но от тесния ми кръг – не. Аз се заклех, че няма да влизам в политическа партия и не съм влязла.

Защо?


Не искам, партията предполага някаква дисциплина, аз искам да имам свободата да решавам сама.

Как изглежда тогава от позицията на настоящето?

Ами, аз прочетох сега някакъв плакат – „Дължите ни един живот!” – и на пръв поглед ми се стори много интересно. Но сега си давам сметка, че те ни дължат израстването ни в живота. Особено от 89-та година – тази постоянна борба за промяна на нещата, фактически това е зрелият период на живота ни. Не ми дължат живот, по някакъв начин те са ми структурирали живота. Тези промени, които се случиха 89-та / 90-та година. Преди това не беше възможно да излезеш в чужбина. Аз за първи път излязох от страната през 1992 г. в Билефелд, Западна Германия, където имаха един Център за интердисциплинарни изследвания в Университета на Билефелд, и тогава кандидатствах там и прекарах страхотно време. Това е едно прекрасно място за работа. Първо, като отидох и ми дадоха ключ към библиотека, басейн, сауна и така нататък. От библиотеката на центъра имаше интернет връзка с библиотеката на университета. Билефелд е от тези модерни университети, които са строени през 60-те години. Сградата беше на ръкави и на всеки факултет библиотеката си е в крилото, а те са свързани след това, така че, като влезеш в библиотеката на Философски факултет, вече имаш достъп до всички факултетни библиотеки.

Липсваше ли ви това, че преди 89-та година не пътувахте?

Да, разбира се. За да отида в ГДР, трябваше да пътувам през Румъния, защото не съм омъжена, и през Югославия мога да избягам. Смятало се е явно, че бракът те обвързва да се върнеш, иначе не мога да си го обясня, защо ти разрешават да пътуваш през Румъния и Унгария, но не и през Югославия, която също беше социалистическа, но по особен начин.

Какво се промени в университетската култура след 89-та година?

Една от основните промени е, че свободата започна да се превръща в свободия. Аз съм от преподавателите, които не са си променили кардинално курсовете, защото не е имало такъв голям идеологически баласт в тях. Аз и досега препоръчвам книги, които са излезли преди 89-та година, които са фундаментални според мен и където може да се отсее чисто идеологическото. Появи се възможността да се предлагат много курсове като спец-семинари, в които работиш със студентите по проблем, който си работиш и вкъщи. Преди това това беше невъзможно. Това е едно от нещата, които се промениха най-много. Иначе, специално в нашата специалност и нашата катедра, някакви драстични промени не са се случвали. Мисля си, че Философски факултет, който се смяташе за идеологически натоварен, се оказа, че не е точно такъв. 99% от нас бяхме членове на партията и не можехме да имаме някакви особени привилегии. Ние тръгнахме по различни посоки, но си запазихме по някакъв начин отношенията, даже левичарите, които са тук – те не припознават БСП. Аз също бих била левичарка, ако бях в друга ситуация, така че не мисля, че са някакви кой знае какви …

Може ли, според вас, да се говори за специфична университетска култура на 80-те или за най-силен период на тази година.



Да и това са именно 80-те – и заради семинарите, и заради лекциите, които се организираха.

Октомври 2013


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница