Интервюирал: Димитър Божилов
Изтегляне 183 Kb.
|
| В: През 1944 г.?
О: Да, през 1944 г. през месец март. Не съм много добре с датите. Във всеки случай ние ходехме още на училище. Защо си го спомням това. Един ден получихме писма че трябва след два дена да се явим в еди-какво си училище с най-необходимите само – кърпа, сапун и др., защото ще бъдем изселени. Ние знаехме вече, че отиваме на концентрационен лагер. Това се разпространи много бързо, защото и слушахме, аз имах и българи приятели, радио Лондон. Даже и аз ходех да слушам радио Лондон в къщата на … мъжът беше комунист, но беше на едно гипсово корито. Нали знаете, тогава туберкулоза на костите се лекуваше по този начин. Стопанинът на къщата лежеше неподвижен в едно гипсово корито. Той имаше туберкулоза на прешлените и зада могат да заздравеят, го държаха неподвижен, но жена му също беше комунистка и тя ни пускаше радио Лондон. Позволяваха ми да слушам . Та ние бяхме наясно, че отиваме на лагер. Тогава горката, майка ми ни накара да си ушием раници, та всеки да има поне една раничка поне да можем в какво да носим. Но аз не престанах да ходя на училище и отивам на училище. И учителката ми по химия беше много привързана към германския фашизъм. Тя самата беше фашистка. Тя ме вдига на изпит. И аз разбира се отговорих за тройка. Можете да си предсавите какъв е ужасът вкъщи. Плачем, че отиваме на загиване. Но въпреки това тя ме изпитва. Аз имах по всички предмети шестица, тя ме изпитва нарочно, за да ме унижи. Пише ми тройка и тя ме оставя, а ние след два дена трябва да отидем на концентрационен лагер. Затова помня коя дата беше – това беше края на март, защото, след като се приготвяме, на 10 март идва съобщението, че се отменя отиването и така ние бяхме спасени. Историята на това спасяване вие го знаете, но ние го чухме на 10-ти. То е станало на 9-ти отмяната, но в Сливен дойде на 10-ти. Отидох на матура по химия, получих шестица, получих много хубава диплома, с която се записах по-късно медицина. Но тая учителка се ожени за немец и отиде в Германия. Аз не я забравих тая учителка. Тя го е направила нарочно, за да се почувствам унизена от това, че не зная. В: Как се развиха нещата след това? На 9 септември 1944 г. сигурно сте били много радостни, че е свършило всичко. Идва народната власт… О: Да, разбира се. Бях много активна отечественофронтовка, член на РМС-а. След това бях приета в партията – по-късно. Аз имах доста голям актив преди 9-ти. Събирахме много суми. Спасихме например - един беше осъден на смърт – един политзатворник. Ние събирахме пари, за да подкупим съдията да премахне смъртната присъда. Този човек оживя и след 9-ти. Носихме, редовно, ние събирахме храни от еврейските семейства. Не знам дали вие, младите можете да си представите, че ние ядяхме хляб с купони. Получавахме такова малко парченце или получавахме съвсем малко или захар… ние си отделяхме от тези неща, за да можем да го носим в затвора на политзатворниците. В: Това за кое време се отнася? О: За преди 9-ти ви говоря. Това беше рисковано, зощото полицията следеше. Следеше нашата дейност. Имаше един полицай, не зная откъде дойде тая симпатия, тоя вижда баща ми и казва “кажи на дъщеря си, че полицията я следи. Тя знае с кого се среща”. Един вид това беше предупреждение, защото този, с когото работих аз например в гимназията, имаше един отговорник на РМС-а във всички училища в Сливен. В Сливен имаше няколко училища – девическа гимназия, мъжка гимназия, текстилно училище. Имаше професионално училище за шивачки и във всичките имаше вътрешна ремсова организация. Аз бях отговорник на гимназията и после на еврейската група. Този човек беше отговорник на всички. Събирахме сме всички дрехи, предавала съм цели куфари с храна, вечерно време сме се срещали. Него го арестуваха. Той ми каза после, след като се отърва. Той ми каза … какво… Него го качиха на въже, предсавете си, да признае с кого има връзки. Той обаче беше силен физически мъж, ученик беше и той. Та той издържа и не издаде никого. Значи по този начин аз можах да се запазя – благодарение на издръжливостта на този човек. Но, осъдиха го, но не на смърт, и той излезе на 9 септември от затвора и той ми разказа тези неща. В: Вие споменахте за книги, които е имал брат на баща ви. Имаше ли религиозни книги? О: Не, нямаше такива книги. Не са били религиозни нито един от двамата братя на баща ми. Те са били социалисти. Имаше много руска литература. Те са билиинтелектуалци – за разлика от баща ми. Баща ми е завършил само трети и четвърти гимназиален клас. Значи седми или осми клас е завършил баща ми. Те са били интелектуалци. Те са били и двамата висшисти и били са социалисти. Те не са били такива, нямаше такава… В: Аз имах предвид дали от прадядо ви, който е бил равин дали са останали някакви специални книги? О: Равин е бил дядо ми откъм майка ми. На майка ми бащата е бил равин, но от този ми дядо от Сливен, сега ще ви кажа, в наследство ми остана талет – този бял шал. Синът ми в Америка ми се помоли да му го занеса и аз му го занесох на него. В: Той отличава ли се от днешните талети по някакъв начин? О: Не, не се различава. Това е един копринен бял шал с резки – по-тъмни, черно или синьо и с ресни. По нищо не се отличава. В: Искам да ви попитам още – в къщата ви в Сливен имахте ли домашна помощничка? О: Да, имахме през известен период. В: Тя само за домакинството ли се грижеше? Участваше ли в готвенето? О: Не, тя участваше само в чистенето. Трябва да ви кажа, че и аз самата не обичах много готвенето, понеже имахме голяма къща, голямо семейство. Предпочитах да лъскам, да мия, да гладя, да пера, а не да готвя. Просто голямата ми сестра, напротив, имаше такава слабост – обичаше да готви и докрай, и сега, тя обича да готви и да шие и да пере. Аз не съм имала. Предпочитах да шетам, физическа работа да върша и след това да чета. Обичах да чета и така, това се отрази на професията ми. В: Вкъщи имахте ли достатъчно място всяка от вас да има отделна стая, или сте живели в една стая? О: Не. Дядо ми и баба ми си имаха една спалня, баща ми имайка ми – друга и ние, момичетата имахме трета. Но моята сестра, голямата, беше в Ловеч в девически пансион – Американски девически пансион. Тя отиде още когато беше на десет години. Тоест бяхме първи прогимназиален клас. И цялата гимназия - тя завърши този колеж така че през всичкото това време почти ние живяхме в една стая – в тая, за която ви говорих, че е с прозорци към улицата с по-малката ми сестричка, която е с четири и половина години по-малка от мен, а сестра ми идваше само през ваканциите. Тя спеше в нашата стая през време на ваканциите. Освен тези три спални ние имахме и една холна стая, в която слушахме радио, в която се събирахме вечер, в която вечеряхме. Отделно имахме кухня. В: Имахте ли добри условия за живот? О: Да, имахме добри условия. В: Когато започнаха тези събития през 1943 г. – баба ви и дядо ви бяха ли още живи? О: Дядо ми вече беше починал, а баба ми беше жива. Тя почина когато аз бях вече в София студентка по медицина – втори или трети курс. Значи тя е починала след 1944 г. В: Можете ли да ми опишете с какви дрехи е била облечена? Как е изглеждала? О: За разлика от други стари хора – например бабата на моя мъж – тя също живееше в Сливен и аз я познамах – тя също е дошла от Турция и носеше някакво боне с дантела, но моята баба не носеше. Тя беше по-съвременна жена, обличаше се по градски, обикновено, да не кажа, че майка ми пък беше още по-модерна. Майка ми добре се обличаше – имаше възможност и добре се обличаше. Така че в моето семейство нямахме възрастна жена, която да носи това боне. Бабата на моя съпруг – тя носеше. В: Майка ви е живяла в Сливен, а нейното семейство е останало в София. Какво се е случило с тях по време на гоненията? О: През 1944 г. беше починал бащата на майка ми. Останали бяха тримата й братя, които бяха изселени, но в северна България. Една част от това семейство се беше изселило в Израел – младите. Големият й брат, децата, големият син и малката дъщеря бяха се изселили чрез тая организация в Израел. Те починаха преди две – три години, неотдавна. Те станаха жители на Израел. Но възрастните хора бяха останали в България. Бяха изселени в северна България – кой във Видин, кой в Лом – тези семейства. Чак през 1948 г. имаше едно много голямо преселване на евреи от България за Израел – тогава се преселиха и тия братя със семействата си на майка ми. В: Вашите родители и вие имахте ли желание да се изселите тогава. Поради какви причини останахте тук? О: Знаете ли какво, на баща ми след 9 септември му върнаха фабриката. Той започна да работи. Аз бях ремсистка и нямах желание да замина. Единствено от нашето семейство моята сестра се ожени, макар и студентка – имаше си една голяма любов ученическа. Ожениха се даже преди той да завърши право в България. Но щом завърши и започна да работи и той през 1948 г. замина със сестра ми за Израел. Имаха едно дете. Аз бях студентка по медицина в София. Значи след 9 септември аз имах желание повече да уча отколкото да замина за Израел. Защото знаех, че там няма да имам възможност да уча. Имах силно желание да имам някаква професия. Всъщност това желание за медицина дойде у мен много рано. Когато бях на 12 или 13 години, спомням си, че бях в прогимназията, значи шести или седми клас, майка ми много тежка се разболя. Получи запушване на жлъчните пътища. Пожълтя, почерня, тя беше на смъртен одър. Тогава ме извика лекарят, който я лекуваше и ми каза – “виж какво…” и ми каза “ти имаш по-малка сестричка, моля ти се грижи се за сестричката си”. А лекарят, който я лекуваше каза “знаеш ли, от твоите усилия много зависи майка ти да оживее.” И ме научи да слагам, нали тогава имахме пернишки печки, които горяха или с дърва или с въглища… Една голяма тенджера слагахме с вода на печката, вътре слагахме хавлиени кърпи. И той ме научи как с хавлиена кърпа да изцедя, да я потопя в тая вряща вода и да я слагам на мястото на черния дроб. И каза единствено тая пара и топлина може да отпуши жлъчните пътища на майка ти и тя да оздравее. И аз, можете ли да си представите с ръце на 12-13 годишно момиче, цялата бях станала на мехури от изгаряния, но се амбицирах, че може да оздравее майка ми. Касета 2 Страна А
О: Да. Идвахме на гости много. Майка ми е била любимката на семейството, защото тримата братя са били много по-големи от нея. Тя е най-малката. Баба ми затова е раждала девет пъти – за да дойде едно момиче и това момиче е било майка ми. Те много я обичаха, но живи са останали трима. Даже бях се разболяла от апендицит и майка ми ме доведе тук в тая клиника, която се наричаше клиниката на Варкони – един унгарски евреин, който беше отворил тази клиника. Не знам дали знаете. Тя е останала и сега – клиниката е тук, но се нарича другояче. Това е при спирката на петицата – след площад “Македония” – на “Руски паметник”. Отсреща има една голяма болница и там беше клиниката на Варкони. Аз съм идвала – Варкони лично ме е оперирал от апендицит. Бях в гимназията ученичка и си спомням, че дойдохме тука. Бяхме на гости на вуйчо ми, на малкия брат на майка ми така че често идвахме на гости. И при дядо ми сме ходили преди това. Друг път на лицето си имах някакъв липом – пак дойдохме с мама да ме оперират. Въобще мама идваше често, когато позволяваха. Но дойдоха години… В: С влак ли сте пътували тогава? О: С влак. Имаше връзка между Сливен и София. Даже връзката беше много смешна – сменяхме влака в Зимница и така идвахме в София. Но така или иначе имаше влек така че с влак идвахме. По-късно вече забраниха на евреите да пътуват и моята сестричка се разболя например от хорея. Хорея е ревматизъм на мозъка, при което болните не могат да направят “ръкавица4, да направят фините движения, да отключат. Просто не могат да направят фините движения на ръцете и на краката. Препоръчаха ни да дойде в софия, обаче трябваше много дълго разрешение от поличията да пътуваме, аз не съм пътувала – само мама… В: Това сигурно е след 1939 година? Тогава излиза “Закона за защита на нацията”. О: Когато излиза “Закона за защита на нацията”. Това е 1939 г. или 1940 г. Не зная кога беше забранено, но си спомням кога баща ми трябваше да вземе мерки и да ходи в полицията, за да вземе разрешително да доведат сестра ми в София, да я прегледат, да сложат диагноза и начин на лечение и се върнаха в Сливен. Загуби цяла година, докато се постави диагноза. После аз самата поставях такава диагноза. Но пътуването беше дотогава. След това не можехме вече никъде да пътуваме. Не можехме да излизаме вън от Сливен въобще. В: Кога се запознахте с вашия съпруг? Кога се оженихте? О: Майките ни бяха приятелки. Те са ни къпали заедно като деца. Живеехме много близо един до друг, но ние и в гимназията бяхме в една компания. Ходили сме заедно на тези игри в еврейското училище, въобще той беше в един клас по-напред – учеше се в класа на моята сестра. По-голямата ми сестра е само с тринадесет месеца по-голяма от мен и в основното училище и в забавачницата – всичко сме изкарали заедно. Но ние любов не сме имали в гимназията. В гимназията имах друга любов – бяхме се влюбили с един от текстилното училище. Той беше дошъл от Плевен, но много по-късно вече като студенти излязохме от Сливен, той учеше инженерство, аз учех медицина, и чак тогава вече, почти като завърших вече – тогава се залюбихме. В: Медицина сте учила в София? О: В София. Дълго време майка ми и баща ми останаха в Сливен, а неговите родители се прехвърлиха в София и така – той живееше при родителите си, а аз живеех на квартира. Подробностите не са важни. Слагах инжекции на сестра му – така ме помоли майка му и така започна едно приятелство, което се превърна в любов и така се оженихме. В: През коя година се оженихте? О: Оженихме се през 1956 г. Родих двама сина – единият през 1957 г., а другият през 1961 г. Единият завърши инженерство. Работеше тук в един институт – много хубав. Той завърши…мъжът ми е електроинженер…важно ли е да кажа какво е завършил синът ми? Работеше много хубаво. Стана научен сътрудник в един инженерен институт към “Ворошилов”. В: Сигурно е завършил ХТИ? О: Да. Не. Той е електроинженер – радио и телевизия – такъв раздел. После той се ожени тук. Имаше едно дете. Жена му е лекарка и отиде в Унгария да защити дисертация. Да изработи и защити дисертация. Не можаха да живеят много разделено и още на втората година – тя три години беше в Унгария – още на втората година синът ми отиде и беше съгласен да работи каквото и да е, но да бъдат двамата. Детето остана тук. Гледахме го нашето семейство с мъжа ми и нейните родители. Но след като защити дисертация, тя владееше много хубаво английски език, написа дисертация на английски, защити я и тогава … Беше отишла в Лондон на някакъв конгрес на млади научни кадри и там се запознава с един лекар от Америка и той й казва, че може да дойде в Америка да работи като сключи договор и мъжът й и синът й да дойдат с нея. И те заминават така в Америка. След една година обаче тя пада от една височина. Няма даже една година – след девет месеца отиват на една екскурзия. На връщане спират за почивка на един хълм и се качва да огледа наоколо околностите. Три четири деца от компанията тръгват след нея и тя се обръща и ми казва "Не се качвайте - тук е опасно.” И както казва така, пред очите на детето си се хлъзга и пада. Тя умира на 35 години и синът ми остава сам с детето си, което е на осем години. Ние го гледахме докато завърши първи клас – първи клас завърши тук. Тя имаше голямо желание да специализира и след като получи похвала от професора, че вече е навлязла в науката, че много хубаво се справя, и синът беше… Синът ми работеше в Америка най-различни работи – мияч, какво ли не, не и инженерна работа – само и само да просперира жена му. Това е съдбата на единия ми син. Той остана там. Четири години той се грижи за сина си. Аз го помолих да доведе тук сина – да го отгледаме – осемгодишно момче. Той ми каза. Той ми отказа – каза, че той ще се грижи за него. И наистина - започва да работи. Професорът, при който е работила жена му го поканва да стане техник на лабораторията – той имаше научна лаборатория. И той започва да работи там с малко по-добра заплата, за да може да издържа този син. През лятото обаче детето не може да излезе навън от апартамента. В Америка е така – има голяма кражба на деца и детето не го пускат вън от апартамента да излезе. И синът ни извика мен и мъжа ми да отидем за три месеца на гости. И това ни беше първото посещение на гости на сина ни в Америка. В: Коя година се случва това? О: Това става през 1994 г. Той живее в Минеаполис. Това е северната граница на САЩ – граничи с Канада. Близо е до Чикаго. В северната част е - студено е. През ноември има сняг, температурата пада до минус 30 градуса. Там е горещо лято и студена зима. След няколко години детето му решава, че баща му трябва да се задоми и така той се запознава с някаква жена, която е дала обява във вестника. Решава да дойде да живее при тях пробно. Тя е от този тип американки, които се занимават извънредно много с благотворителност. Харесват се и се оженват. След четири години от смъртта на жена си се оженват и от нея… Тя не е била женена, но е имала приятел, който също е бил загинал – аз даже не знам къде и какво е бил… Оженват се и от този брак се родиха две деца – едното вече е на пет години, а другото е на две години. Така че аз съм баба на четири момчета и едно единствено момиче. А сега за другия син. В: Разкажете и за другия си син. О: Другият син беше влюбен във фотографията още в гимназията и реши това да му стане професия.И след като изкара войниклъка, отиде в това училище – то е за фотографи и печатари. Незнам точно как се казва училището. Тогава завършваха гимназия и ги приемаха в това училище за две години и стана професионален фотограф. И сега работи в “Нощен труд”като фотограф вече много години. Той не попадна най-напред в пресата беше в ортопедията на една болница, там имаше специална фотографска лаборатория, но когато трябваше да съкратят персонала, и той трябваше да бъде съкратен. И тогава отива във вестника да работи. И той има две момчета малки. Единият е на седем години и половина и е първокласник. Другият е шест годишен. Аз затуй ви казвам, че съм заета с тия деца, защото мъжът и жената: жената завърши Икономическия институт и работи в министерството, то сега Статистиката не е министерство вече,то се променят – веднъж е министерство, друг път не е. В: Разкажете за снахите си. О: Случайно и двете са еврейки. Малкият син как си намери тая жена – когато работеше в ортопедията в нашия институт имаше един техник. Неговият син като войник си беше счупил крака.. Моят син много се грижеше за него в ортопедията, нали в ортопедията го приеха и лекуваха цяла година. Моят син не стана лекар, обаче имаше много хубаво чуство, хуманно чуство към болните, просто го обичаха и той много хубаво се отнасяше стова момче. И като оздравя след една година вече той го покани на една вечеря у тях и така се запознава с жена си и се залюбват и се оженват. Затуй ви казвам че случайно, не е имало нещо така. В: В София имало ли е еврейско училище сега например през петдесете – шестдесете? О:Децата ми не са завършили еврейско училище, само в българско училище са били. Тогава нямаше еврейско училище, нямаше занимание и те не са завършили,те са така. Трябва да ви кажа, че ние не сме възпитавали в тях чувството за евреи. Повечето като космополит, защото и аз и баща му сме били и ремсисти и комунисти, в същност не бяхме комунисти, а бяхме социалисти,просто имаме леви убеждения. И тех сме ги възпитавали в тоя дух. Сега в еврейско училище, ето внука ми, който е в Америка, който е ходил в еврейско училище, той с гордост казва: - Аз съм евреин. А ние така бяхме възпитани , че не казвахме – Азсъм горда че съм евреин. Сега ще ви кажа един пример: Това с което аз се гордея в живота си, чеза първи път в света открих, че старите хора, възрастните и старите хора, аз изследвах хора от шестдесет и пет и деведесет и пет години и установих, че те могат да изработят и имунитет срещу тетенус, моята професия беше микробиология и имунология. Аз изработвах ваксина и бях длъжна да я изпробвам, никаде по света не дават такива итакива дози правете, нали, това е тайна към всяка биологична фабрика. Аз работех в този институт по заразни и паразитни болести в лаборатория по тетенус и в тая лаборатория аз провеждах научна работа. И това което в живота ми остана като принос в науката, освен дребните, това че въведох за първи път в България ваксина против дифтерия, тетенус, коклюш и активната имунизация против тетенус не само на малките деца и на възрастни стари хора. Почнах с това какъв ми е приноса, че аз до тогава в литературата казваха че възрастните и стари хора им е изхабена имунната система и даже да ги ваксинираме те не могат да изработят имунитет. Защо стигнах до това? – Мойте родители бяха вече възрастни хора, баща ми имаше хипертония, майка ми страда от диабет, аз работя с инфекциите – тетенус е много тежка инфекциозна болест от която се умира, аз знаех че с косите си, даже с миглите, аз носа в къщи някаква инфекция и затова първото което направих, когато изработих с още един колега хубава ваксина, изчистена която не дава странични ефекти имунизирах майка си и баща си – много внимателно, видях че те понесоха много добре имунизацията. Аз следвах статистиката в България умираха от тетенус възрастните хора, защото децата постепенно бяха ги имунизирали – това стана петдесет и шеста и седма година ние имунизирахме децата но старите хора не смеехме да ги имунизираме защото всеки един има някакво заболяване и затова контингента от умрели хора и заболели от тетенус бяха над шестдесет години. Някакъв възрастен човек си бъркал в саксийката, но имал рана и се заразил и умрял, бабичката се спънала пред стълбите имало желязо за да си изтрият краката – изтривалка, там се спънала, паднала, разболяла се от тетенус и умряла. Това ми даде, как да кажа, идеята че аз трябва да се занимавам със старите хора, да разбера как да ги предпазя, целта ми беше да няма нито един заболял и умрял от тетенус в България. Бях в една командировка в Буда пеща за двадесет дена за обмяна на опит. Там говорих само немски език в института за серуми и ваксини, имат същия институт като в България – голям и хубав институт с професори с много напреднала наука, отидох за обмяна на опит и през деня непрекъснато говорих немски и просто бях зажадняла, бях оставила двете си деца в България а там самичка, през декември – мъгли, лошо време и бях зажадняла да говоря български език и отивам при информаторката и казвам – Моля, ви се има ли в хотела някой българин ; - Да има вика и то лекар. Обажда му се пред мене и казва: - Тука има една лекарка, която е зажадняла да говори български. – Ми добре, казва ще сляза и слезе във вестибюла на хотела. Забравих, че същия този вестибюл виждам отсреща проститутки, които просто на немски се пазарът за един час, за няколко часа, но на мене ми беше приятно че стози колега мога да говоря, оказа се че колегата е геронтолог, геронтолозите са лекари, които се занимават със старостта, нали как да доживеят хората до дълголетие, нали, начин на хранене, начин на живот и се занимавал с това и беше научен работник дошъл също за обмяна на опит. И с тоя доктор Визев, той беше може би дванадесет и повече години по – млад от мене, но важното е че почнахме разговор тогава и ни беше приятно, той ми разказа с какво се занимава и аз,итой се съгласи да опитаме в старчески домове, а той работеше с тези старчески домове и се съгласи да опитаме с имунизацията от тетенус на тези хора. И така като се върнахме в България след тези двадесет дни, той беше добър организатор, даже той уреждаше превоз от министерството до старчески домове на Дунава, и сега съществуват тези старчески домове там, ходихме командировка там и започнахме само с четирма души първо. Първата вечер аз ги инжектирам и ги наблюдавам, трябва да ви кажа че през ноща тези хора ходеха до тоалетната, нали като възрастни хора, аз треперех да не би да стане нещо, защато ако стане нещо аз отивам в затвора, тая ваксина още не беше утвърдена, нали, беше утвъдена за млади хора, но не и за въэрастни, така сме треперели първите вечери, катовидяхме тези четирма души съвсем безболезнено прекараха имунизацията. От четирма ние ги направихме на шестдесет – това бяха редица командировки, които ходихме. След това започнахме да взимаме кръв от тия хора, така се установява имунитета, взимаме кръв преди имунизацията и след имунизацията , имаме метод в лабораторията и установяваме антитела, вие знаете какво значи – изследваме степента на защитеност, това е математически много хубав метод, изследваме мишки – изследваме просто серума на хората и установяваме за първи път в света, че старите хора изработват чудесен имунитет, публикувахме го на английски език, трябва да ви кажа че това не беше за нас лесно. Това беше седемдесет и четвърта – и пета година, даваме го за публикация в едно западно списание и да ви кажа и от там дойде и световното признание, защото от цял свят получавах писма, не само с благодарност от това което съм направила, но и да поискат мйта статия, същност публикацията която съм направила. И след това вече когато бях на конгрес в Ленинград дойде признанието отвсякъде и от американците и от датчани, идваха при мен, запознаваха се, защото аз до тогава не бях ходила на конгреси за тетенус. Нас до тогава не ни бяха пращали тук в България нито ни пращаха нито ни позволяваха да си платим да отидем някъде, но в Ленинград аз за първи път отидох и така това за мене беше чудесно, така да кажа морално удоволетворение че и американците и германците и унгарците казаха че ние взехме поука от тая публикация и почваме да имунизираме въэрастните хора, защото тетенуса вече проблем в света за старите хора, а не за младите хора които ние имунизираме. Това е едно хуманно откритие защото запазваме живота на старите хора. Трябва да ви кажа че не ми беше много лесно, в научния съвет аз докладвах за тая работа и ги моля да ми позволят имунизацията да се извърши в България, несамо да бъде задължителна до шестдесет години, но да бъде разрешена и за по – възрастните, срещнах голям отпор, много от професорите на нашия научен съвет казаха бе защо ще тормозим старите хора. И тогава си спомням че станах и казах: Професор Андонов беше най – върлия противник, тогава вика – що ще ги тормозим, ако това е вашия баща казва ви е на осемдесет години и умре от тетенус няма ли да съжалявате че не сте го запазили с една ваксина, която е безвредна. И оттогава започнаха имунизациите да няма възраст.Убедих научния съвет да вземе решение за имунизация на въэрастните хора. Това беше решение на министерството да се имунизират всички възрасти, без оглед на възрастта и така… В: Къде сте правили изследванията? Къде е било вашето работно място? Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало Изтегляне 183 Kb. Сподели с приятели:
|