Интервюирал: Димитър Божилов
Изтегляне 183 Kb.
|
|
О: Аз работех четирдесет години в Института по заразни и паразитни болести, това е голямото здание до кино “ Левски” на Заимов, там влязох като млад лекар и излязох като професор вечена шестдесет и шест години, тогава се пенсионирах. Касета 2
Страна В В: След девети септември имали ли сте проблем да заемате ръководна длъжност заради произхода си и съответно вашият съпруг също? О: Да, мога да кажа, че в института аз чуствах, имаше някакъв антисиметизъм, имаше. Един от хората които преследваха евреите беше един от директорите, когато беше процеса на лекарите при Сталин, знаете ли го този процес на лекарите, тогава този наш директор, казваше се Калайджиев, той нарочи всички нас евреи – ние бяхме четирма. Издаде на един от тия четирма че се готви нашто уволнение като писал директора че сме непригодни за научна работа. Добре, ама всички ние четирмата имахме как да кажа, приноси. Лично аз бях наградена за своята научна работа три месеца само преди този акт за уволнение и ние решихме, че ще се оплачем сега на партията, че нас ни гонят по непригодност, след като преставихме, всички и четирмата имахме по някакъв повод, кой спечелил първа награда за млади научни работници, нали, иги преставихме в ЦК и от ЦК извикаха директора ни говорили са с него и той отмени тази заповед. След това той се срещна с нас – Вие сте се обаждали в ЦК.Той да мислеше че може запази това в тайна, но секретарката го беше издала и то не на мене, а на един от химиците. След това той стана много прочут професор Йонтов, той бил химик много известен, стана председател на световните биохимици, въобще бешемного известен учен с когото и аз работих научна работа и благодарение на което постигнахме тоя титаничен анатоксин с когото ваксинирахме въэрастните хора да бъде толкова чист. Той работеше химическата работа, аз микробиологичната работа и така успяхме да създадем една ваксина много чиста, много хубава, мога да се похваля с това че тоя наш продукт послего купуваха западногерманците за своята армия да я имунизират, защото всички армии ги имунизират срещу тетенус, нали младежите са подложени много на наранявания, сега незнам до колко вашата медицинска култура ви позволява да знаете че тетенуса се явява при някакво нараняване, убождане и затова армията е задължително да бъде имунизирана. В: Кои години сте завършили медицина и кога направихте научна кариера? Кога получихте научните степени? О: Медицина започнах да уча веднага след девети септември, септември четирдесет и четвърта година октомври аз се записах медицина, а сестра ми се записа зъболекарство. Но докато аз продължих тука и завърших, сестра ми на втората година се омъжи и роди дете и замина за Израел и не завърши зъболекарство. А аз продължих тука и завърших петдесета – петдесет и първа януари вече започнах да работя и то тоя институт по заразни и паразитни болести. Разпределиха ме в… лаборатория по тетенус, до края на живота си аз останах шеф на тая лаборатория по тетенус, в която се произвеждаше, тогава се произвеждаше обикновен активен анатоксин, така се казваше, с тоя колега Йонтев го пречистихме и го усъвършенствахме. След това там има степени – старши станах. Първо станах втора степен, след това седемдесет и трета година станах първа степен, което се равняваше на професура и от седемдесет и трета до деведесета година съм работила в тоя институт като завеждащ лаборатория, после завеждащ секция – ваксина и профилактика, това беше една от петстотин души, една област в която попадаха всички ваксини – холерна, коклюшна, дифтиритна, нали, бях междувременно и шев на производствения отдел ръководех хиляда и петстотин души. В:Едната ви сестра е била в Израел, а другата? О: Другата беше учителка в София. Беше завършила педагогика и работи тук в София докато се пенсионира, тя е четиригодини и половина по – малка от мене,след пенсионирането нейният мъж беше професор по философия, той е Мойсем, той замина доста… той получи в сърцето запушване на артерии и трябваше да му се направят четири байпаса и тогава след пенсионирането и на двамата той лежа тука в трета градска, но хирурга тогава отишел след един месец, това е било петък, в понеделник е трябвало да му се направи операция. Отива при него и казва – вижте какво вие сте културен човек, вие ще ми умрете на операционната маса по – добре поживейте още четири пет години с това запушване отколкото да умрете на масата. И тогава той имаше сестра в Израел, те имаха близначки, едната от близначките беше се изселила в Израел и имаше един приятел прочут професор по сърдечни операции. Изпратихме,даже с моя помощ всички дукоменти от тук от болницата и тоя професор е казал на дъщеря му нека да дойде тука, аз ще го оперирам или мойте асистенти, но те нямаха пари, аз ще направя операцията без пари. Тогава сестра ми и зет ми заминаха да ви кажа с една поличка с една блузка, така с едно яке без абсолютно нищо заминаха. След десет дена го подлагат на операция и той наистина оживява. Не е било съвсем без пари , той е имал племенник, който е платил за операционната зала за престоя му, но независимо от всичко той остана жив и сега още е жив и живеят там. Там се изселиха и двете му дъщери, които са завършили инжинерство и си намериха хубава… те са специалистки по компютъри и сега работят добре и мъжете им са инженери и те… тая е дълга история, защото единия инженер имаше тука много хубава работа, не искаше да замине, нотрябваше да се раздели семействот, но сега всички са там и са добре. В:А голямата ви сестра ориентира ли се пак към зъболекарството в Израел? О: Не, не там за съжаление много са мизерствали когато са заминали, там не признават юридическото му образувание и той започва да взима изпити един по един в Израел за да може да си въэстанови юридическото образувание и да му признаят дипломата. Междувременно продава яйца, мие улици, бояджия, сестра ми става прислужничка в един детски дом за да могат да приемат детето и въобще работи всичко. В: В кой град става това? О: Градът беше Рамле. Рамле е едно градче близо до Телавив. Едно малко градче, но тя забременява втори път, нейната история е много тежка, втория път тя няма къде да остави детето и седи в къщи докато идват родилните болки, родилните болки идват и не могат да вземат такси и минава камион, тя ражда в камиона. Даже мъжа и прерязва пъпната връв, той поема детето, въобще една много тежка история. Няма пелени та си къса ризата за да може да поеме детето, такава ужасна история с второто дете. И тя остава без образувание, остава с тия четири семестъра зъболекарство които завършва тука. Отглежда си децата след това идва трето дете. И така той завършва юридическия факултет в Израел става юрист, това става в продължение на доста години. Отглеждат три деца две момчета и едно момиче, те самите деца започват да работят и завършват, единият става лекар и сега е много добър акушер – гинеколог в болница в Йерусалим, а другия е инженер и става директор на едино училище, завършва два факултета и става педагог на едно училище. Така че и трите и деца на моята сестра завършиха више, сега сестра ми е жива има девет внука, но почива мъжа и и тя постъпва в старчески дом. В момента сестра ми живее в един старчески дом. В: По време на войните шестдесет и седма – седемдесет и трета година подържахте ли връзка с роднините в Израел, имахте ли проблем с арабите? О: Трябва да ви кажа че ние искахме да отидем да видим сестра ми, но полицията, милиция тогава не разрешаваше, нито на майка ми, нито на мен да отидем да видим сестра ми, това трая от четирдесет и осма година до петдесет и седма година, ние въобще не бяхме се виждали десет години. Имаше един такъв момент в живота ми, човек помни, в института ние правихме колегиум, нали, всички лекари от даден отдел – производствен където работех аз може би едно тридесет души лекари, химици, фармацевти бяхме се наредили и това беше лятото на петдесет и седма година, аз исках отпуска четирдесет дена и началника ми казва: - Имаш голямо производство, има много работа как може да вземеш четирдесет дена отпуска. И аз пред всичките трябваше да кажа: - Вижте какво имам сестра с която съм разделена от десет години, не съм се виждала, сега ми се отдава, това беше шестдесет и трета година, за първи път ми се отдава възможност да се видим, затова искам цялата си отпуска да се видим със сестра ми с която ни делят само тринадесет месеца и сме живяли като близначки, това трябваше да го обявя на всеослушание, макар че той не трябваше да постъпи така, трябваше на саме да ме попита, нали, защо искаш четирдесет дена. Обикновено ние взимахме по двадесет дена, по петнадесет за да не пречим на работата. В: Искате да кажете, че не се е гледало с добро око на заминаването ви в Израел от хората? О: Не, не исках това да кажа, исках да кажа че така мъката беше много голяма от раздялата от липсата на сведения, от това че се разрази война, ти трепериш дали твойте близки са живи или не, а не от внушението на колегите ми. Колегите ми не бяха лошо настроени към мене, в никакъв случай. Антисемитизъм съм чуствала само понякога когато трябваше да ме издигнат, сега ще ви кажа, когато ме направиха, за да ме направят първа степен аз защитих защитих кандидатска дисертация, написах докторат, но така се случи че по процедурата течеше на две еврейки, на мене и на още една. Тогава вече директора беше друг един Шиндеров, сега вие нищо не знаете за този Шиндеров, но този Шиндеров беше същия дето дето го съдиха защо не е казал че е имало радиация, а той беше невинен. Той беше чудесен човек – скромен, честен, добър, учеше ни, той беше се учил в Съветския съюз на това производство и учеше… И аз го спирам, така го чуствах близък и казвам не е ли опасно че на един научен съвет вие предлагате евреи за старши първа степен. Той казва: - Не Корина в нашия институт честно и откровенно хората си казват. Няма опасност за това, защото вие двете еврейки заслужавате и трите рецензии са съвсем положителни. Тогава за професура се правеха три рецензии от трима професори. Сигурно и сега е така. И трите рецензии са положителни така че няма опасност, и наистина получихме болшинство, така нямаше абсолютно никакви проблеми по това и ни направиха първа степен. Само ви го казвам за това че нямаше анти семитизъм между колегите вътре в института, защо така, всеки беше специалис, много добър специалист в своята област, примерно: по отношение на ваксините, на тетенуса, нямаше втори в България, който да се е занимавал цял живот само с тоя проблем, трябва да ви кажа че аз изследвах цялата литература на всички езици, аз самата си превеждах от италиянски, немски, английски, испански, руски, абсолютно цялата литература, ходих японски да ми превеждат и после бях много доволна че японски учени бяха писали в книгата си – Първи бяха Соломонова и Вилям които доказаха че стари хора може да се имунизират и могат да образуват имунитет, те ме цитираха за първи път, разбирате ли. Сега даже когато си представиш за професор това има къде са те цитирали, има и сега, и тогава имаше, нали, и ние търсихме да видим кой ни е цитира. Такаче немога да кажа че… и трябваше да доказвам че еврейката е способна, неможеше за това че съм комунистка или че какво да кажа, ченякойседи зад гърба ми да стана професор. Трябваше въз основа на трудове да стана професор, на свойте въэможности. В: Искате да кажете, че не сте се ползвали с привилегии? О: Не, нямах никакви привилегии, защото мъжът ми работеше в съвсем друга област, аз нямах близки и познати които… Всичко, което бях сама изработила - това беше моят принос. В: Вие сте била член на РМС, а след това станахте ли член на БКП? О: Да, да станах, бях приета за член на БКП. В: До момента членувате ли в БСП? О: Да членувам в БСП сега. В: А след осемдесет и девета година, тия промени, които възникнаха тук в България, по какъв начин ви се отразиха сега, смятате ли, че животът е станал по-лош? О: Трябва да ви кажа че на мен като пенсионерка, единствено тази малка пенсия ме кара да се чуствам… Деведесета година аз се пенсионирах с едно четристотин лева, тогава четристотин лева бяха добри пари, защото аз получавах като професор петстотин лева заплата и тогава беше добре, но после преизчислиха пенсиите и почна граница да има, горна граница, нали, и аз вече не можех да получавам повече и трябва да ви кажа, че което чустват другите пенсионери чустват, чуствам и аз. В: Как оценявате отварянето на Източна Европа към Запада, падането на Берлинската стена, разпадането на социалистическия лагер? Добре ли е или лошо? О: Много е добре, само за съжаление нашата страна икономически е много зле и поставя всички нас бившите интелектуалци в много неравноправно положение, докато всички пенсионери на запад добре живеят даже какво правят – благотворителност от своите пенсии или от натрупани пари. Ние нямаме натрупани пари, пенсията е такава че ние в никой случай не можем не само благотворителност, ние не можем как да кажа да пътуваме както другите правят. За пример ще ви дам един колега лекар от Виена, моя приятелка е била студентка там три години медицина и там е завързала много добри приятелства и чрез нея и аз имам близки.Та и той е работел като лекар и аз, но той получава толкова добра пенсия, толкова е добре, че той ежемесечно носи от своята пенсия помощ на семейства в крайнините на Виена. Семейства с много деца които трудно се издържат, носи им помощи на тях. Нещо повече - той кани моята приятелка, лекарката с която са учили заедно за месец, два у него на гости, той има тая възможност, а ние тук се чудим на една вечеря, ако ти дойде колега, нали, да го поканиш, особенно на ресторант, не си позвляваш на ресторант, а ние имаме доста връзки от чужбина, идват много хора, защото съм участвала и в конференции. Това също потиска хората, нещо повече - когато отида в института санитарката пита: - Е, шефке, колко ти е пенсията? – а аз кажа, а ама мойта заплата е по – голяма, това води до едно унижение и разбира се до невъзможност да помогнеш на децата си в никакъв случай. Ето в това се състои, иначе какво да ви кажа – аз винаги съм обичала България, аз я харесвам България. Имаше време когато ние ходихме с мъжа ми в чужбина на екскурзия, ходили сме в много страни и в Испания и в Англия, Германия, Унгария, Полша, ходих и на конференции и на екскурзия, да не ви говоря из България,били сме планинари. В: Вашият съпруг от еврейски произход ли е? О: Да, той и майка му и баща му. Той се казваше Шемая Герон. Той е електроинженер, работеше дълги години в комитет по планиране. След това го уволниха от комитета по планиране защото неговата сестра - професор по психология и беше председател на европейските спортни психолози и след един така европейски конгрес тя не се върна в България, беше с мъжа си, не се върна отиде в Израел да живее и от плановата комисия му казаха, мина година всеки случай след като тя избяга, а родителите му останаха в България, на него му казаха ти не можеш да работиш в комитета по планиране след като сестра ти е забегнала. Итака той си намери работа в енерго – проект. Отговаряше за планирането на всички тия централи, атомни централи, енерго – централи, беше ръководител на този сектор. След това работи в това енерго дълги години и там се пенсионира.Пак ръководеше тоя отдел, така че не съжаляваше, беше извънредно много зает в комитета по планиране работеха извънредно, а ние имахме малки деца, спомням си аз го моля да се върне да помогне за децата при къпането, той все беше много зает, много се извиняваше. Все така работеше до късно и аз трябваше да се занимавам с момчетата. Момчетата не се гледат много лесно много са буйни, трябва непрекъснат контрол, това ми пречеше на мене, но така или иначе аз го обичах хубаво живеехме и първото нещо което му казах – Бъди спокоен даже да не си намериш работа в София, трябва да отидем в провинцията, готово съм да дойда с тебе където и да е, за да … това е стрес след като е работил толкова години там и са го ценели, даже така носеше на Тодор Живков за подписи , спомням си един път как чак до Варна трябваше да лети за да му даде да подпише някакъв документ. А след това му казват че не може повече да работи и за да спася този стрес аз наистина бях готова да отида където и да е. Той ми създаваше много добри условия разбираше ме. Трябва да ви кажа че виждах нов метод за определяне на тия антитела в човешката кръв и трябваше да отчитам мишките в дванадесет часа вечерта. Той не го мързеше, макар и уморен да дойде със мене, той винаги ме подкрепяше, поддържаше готов беше да поеме върху себе си каквото и да е аз само да продължа научното си изследване, идваше с мен в дванадесет часа да отчитаме мишките. Никак не бе приятна работа, но както и да е. Или когато трябваше да пиша дисертация той ме отменяше от всякакви задължения в къщи само и само аз да напредна, да имам достатъчно време. В: Коя година сте се установили в София да живеете? О: Ами ние не се върнахме след като бяхме студенти, останахме, мен ме назначиха в института, а него го назначиха в комитета по планиране. Като студенти отделно живеехме, а после се оженихме петдесет и шеста година и живеехме заедно да. Първо живяхме една година при родителите му, но там живееше и сестра му със семейството си и беше много трудно. Но се отделихме и живеехме, какво да ви кажа в едно таванско помещение в което живееме и до сега. Но разликата беше че тогава нямаше парно, а постепенно с годините успяхме да направим парно за да може после бях извикала и родителите си. Нямаше кой да се грижи за тях. Така че в един хол и една стая живеехме. Със заеми си го купихме и много трудно го изплатихме. Но едно таванско помещение в един тавански апартамент. Тогава живеехме шест души. В: Ако не e тайна, къде живеете? О: Да, живея на улица “ Достоевски” № 6,това е зад мавзолея на Батенберг, сещате ли се къде е. Точно отзад една коперация на артистите, тавански апартамент в който има наклаон. Касета 3 Страна А
В: На какъв език? О: Обикновено на Ладино. Дядо ми знаеше хубаво ладино и понеже и ние разбирахме, децата… Аз също говоря Ладино. В: Когато бяхте малка, на какъв език сте говорели вкъщи помежду си? О: Майка ми държеше ние да знаем изряден български език. Тя беше завършила гимназия. И не само това. Тя беше една много културна жена, много четеше, имаше вкъщи голяма библиотека. Държеше и ние да говорим изряден български език. С нея, с баща ми сме говорили винаги на български език. Вкъщи ибаба ми и дядо ми говореха Ладино и от тях се научихме и отговаряхме на Ладино. И сега тоя Ладино никак не ми е излишен. Даже когато бях в Америка, на летището не съвсем точно разбирах как трябва да стигна до другото летище, за да отида в Минеаполис. На летището видях една мургава жена. Предварително ми бяха казали, че мургавите хора в Америка говорят испански и разбират Ладино. И наистина тази полицайка наистина много добре ме разбираше и аз, интересното беше, че много добре я разбирах – това, което тя ми обясняваше и аз по този начин безпроблемно отидох… Ню-Йоркското летище е много голямо, има много отдели, пътува се вътре в летището с автобус и Ладино ми помогна. Искам да ви кажа, че съм благодарна на баба си и дядо си затова, че ме научиха на Ладино. Аз верно, че от испански си превеждах научна литература, но Ладино никъде не бях го упражнявала, а там просто ми помогна. В: На масата за Песах какво има освен маца? О: малко ми е трудно да си спомня, но първо се дава една ябълка с мед, за да ни бъде сладък животът. После се слага горчив зарзават – хрян или нещо парченце, слага се вино, риба, но всичките тези неща си имат определен ритуал, който аз не съм се мъчила да запомням. Просто ми е приятно, когато другите го подредят аз само да го спазвам. Но си спомням в детството си – има един много хубав празник Пурим. Той е празник, в който евреите, които са били осъдени на смърт, една еврейка, която е била станала царица, ги е освободила. В: Царица Естер? О: Да. На този празник баба ми винаги приготвяше много хубави сладкиши, гозби, които само тя умееше. Тя беше много добра кулинарка. Цял живот е била кулинарка, не работеше, беше домакиня, отгледала си е децата. На този празник се ядяха захаросани петлета. На Пурим се правят захаросани пръчки, на които може да се напише вашето име. В: На Пурим маскирали ли сте се? О: Да. Този маскарад също беше традиция. Нещо повече – аз сега също правя на моите внуци маски за този маскен бал. Хубав празник е. В: Празнувате ли празника на плодовете Фрутас? О: Да. Фрутас беше много интересен. Не аз, а свекърва ми правеше на моите деца торбички. На всички членове на семейството правеше торбички, когато аз вече бях лекар и бях много заета. Аз работех, грижех се за децата, нямах никакъв помощник – гладене на ризи – мъжът ми беше на такава служба, че непременно трябваше да бъде с бяла риза. Ставала съм в два часа посред нощ, за да гладя ризи, само и само да бъдат изгладени всички. Но свекърва ми приготвяше на всички от тези торбички, в които се слагат най.различни, може би от всички видове плодове, ядки. Беше приятно. В: Ханука празнували ли сте? О: Да. Палим свещички. Имаме си свещник. Много ме впечатли в Америка . Ханука е много близка до Великден в Америка. В американските къщи винаги имаше елхи и даже пред дворовете им слагат някакви кукли – например раждането на Христос. Това са пластмасови фигурки, които означават раждането на Христос или Дева Мария. Еврейските къщи слагат свещниците на прозорците, за да видят минаващите, че това е празник Хеанука нап евреите. Това ми направи много силно впечатление. Аз трябва да ви кажа, че до ден днешен си паля Ханука вкъщи. Не съм религиозна, но спазвам тези традиции. В: На Шабат работите ли? О: Аз работя. Имаше период дълги години, когато работихме в събота. Сега вие не работите в събота, а аз работих докато стана общонационален почивен ден събота. Не съм спазвала съботата да не работя. Не съм могла да го направя. В: Имало е един период през 40-те години, когато е имало голяма криза. Тогава получавали ли сте помощ от организацията “Джойнт”? О: В Сливен не получавахме помощи до 9 септември. Много хора тук бяха получили дрехи и одеяла. Ние в Сливен не бяхме получили помощи. Аз нямах нова рокля нито на… Първо не съм била на абитуриентски бал, никаква рокля не съм имала. Но даже, когато завърших медицина, това беше 50-та година, аз нямах рокля. Майка ми ми изпрати една стара, но запазена рокля. Бях сложила само, хазяйката ми даде една розова якичка, за да мога все пак с нещо да отлича тази рокля, че отивам на бала по повод на моето завършване на медицина. Така че страдахме зая дрехи през този период. В: Когато сте се омъжила, на вашата сватба имаше ли свещеник? О: Аз съм сключила само граждански брак. В: А на вашите родители? О: Те не присъстваха на моята сватба. Ние сами си взехме решението с мъжа ми да се оженим. Баща ми работеше. Вече не беше материално добре. Получаваше малка заплата. Майка ми работеше в една шивашка кооперация, но и тя получаваше малко пари. И аз не получавах голяма заплата. Тогава получавах сто лева. Със сто лева трябваше да си плащам квартирата, отоплението. Трябва да ви кажа, че студентските години бяха доста мизерни. Лежах в леглото с ръкавици и учех, защото нямах отопление. Даже, понеже имахсъквартиратка, тя беше изостанала малко с изпитите, учехме по две. В медицината е много полезно – така се запаметява по-добре. Аз отивах на тавана както съм със зимно палто, слагах си вестник или черга върху въглищата, сядах и така учех, за да може съквартирантката ми да учи … Така 1944 – 1950 година не беше богата година. Гладували сме. В тези мензи ни хранеха с еднообразни храни и аз бях получила едно отвращение към тази храна. Много често оставахме гладни и хлябът ни беше малко. Но бяхме млади – това беше хубаво. В: През времето на втората световна война много евреи са били изпратени на трудови лагери. Вашият баща беше ли изпратен на трудов лагер? О: Баща ми вече беше възрастен човек – не го изпратиха. Мъжът ми беше. Не го дочакаха да си вземе дипломата от гимназията и веднага го изпратиха. Четири години подред той беше в трудови лагери. Каталог: sites -> default -> files -> person -> interview interview -> Молхов Хаим Меворах interview -> Касета 1, Страна А interview -> Луна Давидова interview -> България Интервюирал: Патриция Николова м май 2003 г март 2004 г. Касета 1, страна А interview -> Регина Гринберг София България Интервюирал: Светлана Авдала interview -> Грация Нисим Албухайре interview -> Адела Хинкова interview -> Софи Леон Пинкас interview -> Виктор Барух interview -> Бина Йосиф Декало Изтегляне 183 Kb. Сподели с приятели:
|