иппу – (10. 00 ч. – четни номера; от 12. 00 ч нечетни номера) Поправителна сесия 19. 12. 2007



страница1/2
Дата24.07.2016
Размер401.56 Kb.
  1   2
ИСТОРИЯ НА ПОЛИТИЧЕСКИТЕ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ
Доц. д-р Николай Проданов

Изпит (Редовна сесия)

18.11.2007 – ИППУ – (10.00 ч. – четни номера; от 12.00 ч.- нечетни номера)
Поправителна сесия

19.12.2007 – ИППУ (10.00 ч.)
Подготовка за изпита - само от лекции!!!
Допълнителна литература:

1. Лъчезар Дачев “Дял І – от древността до буржоазната революция”, София, 2001 г.

2. Грациански, П. и др., София, 1989 г.

15.09.2007 г.
ПОЛИТИЧЕСКА И ПРАВНА ИДЕОЛОГИЯ В ДРЕВНА ИНДИЯ
Водещи идеологии са т.нар. БРАХМАНИЗЪМ и БУДИЗЪМ. Те възникват в средата на 1 хилядолетие пр.н.е, приема се, че тогава в Индия започва образуването на отделните класи. И двете направления произлизат от религията и митовете, изложени в т.нар. Веди (най-древните ритуални книги на древните арии). И за това те са доста свързани помежду си, но най-острите различия са свързани с различната трактовка за четирите съсловни групи в Индия.

Брахманизмът като цяло е насочен по посока утвърждаването духовенството на родовата аристокрация. Едно от основните му положения това е догмата за превъплъщението на душата и съгласно тази догма, ако човек е живял праведен живот неговата душа след смъртта ще се възроди в тялото на човек с по-високо обществено положение, ако обаче водения живот не е бил праведен, то неговата душа ще отиде в по-ниска обществена група или в най-лошия случай - в тялото на животно или растение. А това, дали се води праведен живот или не, се оценява според това как отделния човек изпълнява предписанията на т.нар. ДХАРМА (понятие, което обединява в себе си онези задължения, които са определени от боговете за всяко съсловие). Идеологическия смисъл на брахманизма е наложен от това да се обоснове кастовия строй, да се покаже неговия божествен произход и в същото време да се защитят привилегиите на наследствената аристокрация.

В рамките на Брахманизма се разглежда държавната принуда (държавното насилие). Идеята за насилието и наказанието като основополагащ принцип в политическата теория при брахманизма, е толкова съществено и важно, че самото знание за управлението на държавата в брахманизма се нарича учение за наказанието. Що се отнася до самата държавна власт, брахманизма я разбира като еднолично управление на господаря и се развива теорията за това, че в във всяко едно благоустроено общество има 7 важни структурни елемента:

Царят;


Съветниците;

Самата страна;

Крепостите;

Държавната хазна;

Войската;

Съюзниците.

Следващ важен момент на брахманизма е това, че светските господари би следвало да признават духовенството, т.е. религиозните закони над светските. Политически идеал на брахманизма е една специфична държава, в която господаря управлява под ръководството на жреците.

Брахманизма не е хомогенно правно учение. В него има и някои по-частни учения, където има някои отлики в сравнение с общите постановки. Например брахман Каутиля – живял е в 4 в пр.н.е. В неговата книга “Артхашастра” са разгледани някои интересни тези. Каутиля смята ,че господарят следва да има главна роля в законодателната дейност. И тук авторът смята ,че има 4 вида закони:

Царската воля, материализирана в царски указ;

Свещения закон, т.е. религиозното предписание;

Съдебното решение;

Обичаят.


Той смята че когато между царския указ и божественото предписани има противоречие то би следвало да се прилага царския указ. Следователно, на преден план в разбиранията на този брахман е заложена идеята за силна централизирана царска власт. Той препоръчва царете да се водят от интереса на държавата и да не се притесняват, тогава когато се налага да се наруши религиозното предписание. Каутиля превежда един цял регистър от практически знания за политиката, т.е. той е един вид Макиавели на Древна Индия. В рамките на самия брахманизъм с течения на годините се появяват тълкования които са насочени към доминация на жреците в обществото.

Сформира се и другата правна религия – Будизма. Съгласно преданието това става в 6 – 5 век пр.н.е. и негов основател е принц Сидхартка Гаутама (наречен по-късно Буда, т.е. просветено). Като цяло, това е едно религиозно - митологическо учение, което е насочено най-вече към отделната личност. Централна идея в будизма е, че човек трябва да бъде освободен от страданията, а като основни причини за страданията будизма вижда в светските желания – за власт, за богатство. Изобщо светският живот за будистите е източник на най-големите страдания за човека. Будизма препоръчва отделната личност да се изолира от човешкото общество, влизайки в монашеска общност. Будизмът разработва системи от религиозно-морални предписания. Две системи – за монасите и за тези които си остават във светското общество.

В будистките монашески общини се допускат само свободни хора, роби не се приемат, встъпилият в общината е длъжен напълно да се откаже от своето семейство и собственост и да престане да се съобразява със рамките на своето съсловие, своята каста а. Т.е. основателите на будизма твърдят, че не само брахманите могат да постигнат душевно спокойствие, а и представителите на другите касти.

Правилата в монашеските общности са детайлно разработени, а правилата за миряните не са така строги. Разликата между будизма и брахманизма е, че при будизма в светското общество на първо място са поставени кшатриите, а при брахманизма – жреците.

В последствие будизма претърпява значителни промени, засилват се компонентите на покорност, смекчават се изискванията за този краен аскетизъм. Постепенно будизма върви по посока на официализиране (официална религия и официално държавно учение). Стига се до 3 век пр.н.е. когато тогавашния цар Ашока преминава изцяло в будистката вяра и тя става официална.

По-нататък, използвайки елементи от брахманизма, будизма и други учения се достига до т.нар. индуизъм. Който в момента е преобладаваща религия на остров Индустан. Към настоящия момент между индуизма и будизма съществуват доста сериозни разлики, в резултат на историческата революция.

ПОЛИТИЧЕСКА И ПРАВНА МИСЪЛ НА ДРЕВЕН КИТАЙ
Най – влиятелните политико – правни учения в Древен Китай са:

Даосизмът;

Конфуцианство;

Моизъм;


Легизъм.

Традицията свързва възникването на Даосизмът с името на Лау Дзъ, живял в 6 век пр.н.е. Смята се, че идеологията на ранният даосизъм отразява възгледите на старите общинни елити, които постепенно губят своето старо влияние и се опитват да се борят за реставрация на патриархални порядки до времето на държавния период. В основата на учение лежи понятието Дао, то е взаимствано от религиозните китайски вярвания, където означава правилния житейски път. Лао Дзъ обаче, преосмисля това понятие и интерпретира понятието дао като абсолютното световно начало. Дао това е източник на всичко съществуващо, свръхестествен закон управляващ света. Пред лицето на тази всепроникваща сила човек осъзнава своето нищожество и се опитва да се освободи от своите страсти.

Даосистите виждат и подчертават недостатъците на обществото. Те обясняват тези недостатъци с обстоятелството, че хората са се предали на своите суетни желания, загърбили са първоначалната простота на светския живот, разкъсали са връзките които са ги свързали със земята и вместо на мъдростта залагат на знанието. В социално етически план даосизмъ осъжда горделивостта и проповядва умереност във всичко. Лау Дзъ казва: Който много натрупва, той има и много да губи, който познава мярката не ще го споходи неудача.

Даосизма изразява надежда за възвръщане на човешката простота и тези свои надежда даосизма свързва с активността на умни вождове, които могат да осъзнаят същността на дао и да поведат след себе си народа. Мъдрият господар, учат даосистите, управлява страната чрез бездействие, т.е. въздържа се от активна намеса в живота на хората. Лау Дзъ порицава управниците за това, че са прекалено дейни, че налагат данъци, че водят безконечни войни. Добрият управител е този, за който народа знае само, че той съществува. Лао Дзъ призовава властниците да възстановят порядките от древността, да се откажат от използване оръдия н труда и да отучат народа от знания. Той казва: трудно се управлява народа, когато той има много знание. Като цяло даосизма е една утопия, защото няма как да се обърне обественото ръзвите назад.

Най-популярната мисъл в Древен Китай е конфуцианството. Конфуций е историческа личност (между 551 – 479 г пр.н.е.). Неговите ученици събират мъдростта на своя учител в книгата: “Съждения и беседи”. Като цяло се смята че той се опитва да примери интересите на обществената аристокрация с интересите на новобогаташите. В конфуцианството има няколко основни понятия:

Благороден мъж;

Човеколюбие;

Правила на ритуала.

Тези понятия са взаимно свързани. Съгласно Кнофуций държавата трябва да се управлява от благородните мъже, начело с господаря който е син на небето. Делението между висши и низши хора не може да бъде отстранено, но това деление не се появява от техния произход, а е в следствие на техните морални качества и знания. Така че категорията благороден мъж е образец на нравствено съвършенство, човек, който със своето поведение утвърждава нормите на морала. Именно по тези критерии Конфуций предлага да се въздигат благородните мъже. Главна задача на благородните мъже е да създават у себе си и у околните т.нар. човеколюбие. Под човеколюбие Конфуций разбира определено поведение, което отговаря на патриархалните ценности и според него в категорията човеколюбие влизат: грижата на родителите към техните деца, синовната почитаност относно възрастните, а към останалите хора – стремежа към справедливи отношения. Според Конфуций: Нe прави на другия това, което не искаш да ти се случи на теб. Конфуций смята, че тези принципи за взаимоотношение между хората могат да се принесат и в политиката. Така например, господарят трябва да се отнася към своите поданици като към свои деца, той трябва да се грижи за тяхното продоволствие, да ги защитава с оръжие и да ги възпитава. Като възпитанието той смята за една от най-важните задачи, като то да се осъществява чрез силата на личния пример. От своя страна народа трябва да се държи към своите управници като към родители и да им се подчинява безпрекословно

Що се отнася до словосъчетанието Правилата на ритуала, Конфуций смята, че те следва да бъдат нормативната основа на държавата. Конфуций е противник на това държавата да се уповава на човешки закони, той смята че много по действени са традиционните религиозни методи за въздействие. Конфуций казва: Ако народа се ръководи посредством закон и реда се поддържа с помощта на наказания, то народа ще се стреми да избегне наказанието и няма да изпитва чувство на срам, а ако се ръководи от добродетелите народа ще познава чувството на срам и ще се поправи.

Но който не иска да приеме тази идея, ще се наложи да бъде наказван. Въпреки това Конфуций изрично казва, че наказанията трябва да се налага бащински. В зависимост от различните гледни точки конфуцианството се оценява по различен начин.

Школата на моистите – основоположник е Мо Дзъ (между 479 – 400 г. пр.н.е.). Моистите осъждат заемането на държавни длъжности благодарение на произхода. Те доказват, че всички хора са равни пред божествата и за това смятат, че трябва да се издигат най-мъдрите, независимо от техния произход. Източник на мъдрост, твърди Мо Дзъ, не са вродените добродетели, не са и книгите, а знанията почерпени от простия народ. Той казва: Ако човек има способности, той трябва да се издига, независимо от това дали е прост земеделец или занаятчия. В противовес на Конфуцианството той издига принципа на всеобщата любов. Идеалната организация на държавната власт е държава начело с мъдър представител и прецизна изпълнителна служба. Той смята, че чиновниците следва еднообразно да изпълняват волята на господаря. За целта трябва да се налага единомислие, да се изкореняват вредните учения и да се поощряват доносите. Поддържането на реда трябва да се поддържа чрез наказания и поощрения. Обикновено се смята, че учението на Мо Дзъ заема промеждутъчно място между конфуцианството и теорията на т.нар. Легисти.

Крупен представител на по-ранния легизъм е Шан Ян – инициатор на знаменитите реформи (390 – 338 г. пр.н.е.). В сравнение с предходните учения легизма е доста по-различен. Те се отказват от идеята да тълкуват държавата и властта от морална гледна точка. Всъщност легизма е насочен повече към властта и държавата, отколкото към народа и човека. Шан Ян казва: Човека може да бъде човеколюбив към другите хора, но не може да ги застави те да бъдат човеколюбиви, а едностранното човеколюбие не е достатъчно да се управлява империята. Легистите придават изключително голямо значение на историческия опит. Те категорично твърдят, че връщане към древните порядки е невъзможно. Те препоръчват да се проведе комплекс от икономически и политически реформи. Легистите предлагат цялата власт да се съсредоточи в ръцете на върховния представител. Умния господар взима властта в свои ръце, установява закон и с помощта на закона въвежда ред. Легистие препоръчва да се премахне заемането на държавни длъжности по наследство. Там трябва да се назначават хора, които са доказали своята преданост към господаря, най-вече чрез своята служба в армията. Освен това Шан Ян допуска да се осъществява и продажба на длъжности. Шан Ян смята, че една единствена особеност е важна – склонността на даден човек да се подчинява на господаря и това е единственото изискване за назначаване на държавна длъжност. В образцовата държава властта на господаря се опира на силата и не е свързана с прилагането на никакъв закона. Шан Ян е в един смисъл проповедник на теорията за държавен терор. Легизмът е една доста пълна програма за централизация на китайската държава и предложенията на Шан Ян са доста използвани при обединението на страната. Практическото приложение на концепциите на легистите водят до деспотизъм и страх у народа. За това последователите на Шан Ян в определена степен смекчават тези възгледи.

Школата на моистите постепенно отмира. Към 2 -1 век пр.н.е. конфуцианството става държавна религия на Китай и официална държавна идеология и като такова то се съхранява в Китай до 1913 г.. От своя страна даосизмът се преплита с някои теории от будизма и някои стари местни религиозни вярвания, постепенно придобива изключителни религиозни черти и губи своето влияние върху политико - правната теория.

РАЗВИТЕ НА ДЕМОКРАТИЧЕСКИТЕ УЧЕНИЯ В ДРЕВНА ГЪРЦИЯ

Робовладелската демокрация в Атина досига своя развет през 5 век пр.н.е. Атина става политически и икономически център на цялото гръцко общество. В историческата литература традиционно се е утвърдила метафората Златен век. Имено в това време се появява школата на т.нар. софисти и тъй като тази школа има своята историческа революция ние говорим са стари и млаи софисти. Софисти идва от гръцката дума софус – мъдър. А с тази дума обикновено са наричани онези образовани хора, които са вещи в изкуството да се спори, вещи в изкуството да се говори в съда и в НС, центъран на тяхното внимание са въпросите на правото и политиката, морала, логическите изисквания към едно доказателство и ораторското изкуство. Към най-видните преставители на старшите софисти са имена като: Протагор, Горгий, Хиппий и Анитифонт.

Името на Протагор се свъзва най-вече с един известен мит – Първоначално човек се отличава от животните само по умението да си служат с огън, което те придобиват от Прометей. Постепенно хората овладяват отделните занаяти, но продължават да живеят разпръснати, на хората е неизвестно да се живее в съобщество, заедно и по някаква причина когато се съберат повече хора заедно то по някаква причина започвали раздори и тогава боговете дават на хората чувството за срам и чувството за справедливост. По този начин хората стават съпричастни към политическото изкуство, разбирано като изкуство да се живее заедно със други хора. Протагор заключава, че никоя дъражава не може да просъществува ако само единици влядеят политическото изкуство.

Протагор подчертава субективния характер на човешките представи. За един и същ предмет могат да бъдат изказани по две противоположни мнения и нито едното от тях да не е по-вярно от другото. И тук прави извода, че общопризната истина и общопризнато благо не съществуват. Човекът е мярка за всички неща.

Един от представителите на старшите софисти, Горги развива представата за относителността на морала, за отделни добродетели в мъжете, жените, в роба и в др.

Подобни концепции които отричат съществуването на блага по-късно са наречени етнически релативизъм.

ПО отношение на законът старшите софисти също имат своите възгледи. Те твърдят, че законите са онази висша справедливост, на която не може да претендира нито един човек, колкото й да е мъдър. Закона е някаква взаимна, споделена справедливост. Т.е. те разглеждат закона като една своеобразна форма на договор мужду отделните граждани. Хиппий твърди следното: Закон е това, което гражданите са написали по общо съгласие, това което може да се прави и това, от което трябва да се въздържаме, т.е. не бива да се прави.

Разработката на политико – правните идеи на демокрацият през 4-3 в пр.н.е започват демократи като Дермостен.

ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИ НА ДРЕВНА ГЪРЦИЯ. ПЛАТОН
Платон (427г. – 347г. пр.н.е.)

Неговите възгледи се формират от Сократ, който е преживял своя живот в беседи по улиците.

Платон като негов ученик напуска Атина, извършва ред пътешествия, в последствие когато обстановката в Атина става малко по-подходяща и основа философска школа под наименованието Академия. Голяма част от неговите произведения са под формата на диалозите. Диалозите с названия Държавата и Законите засягат неговите политически и правните възгледи. В диалога Държавата Платон развива идеята, че идеалния държ строй трябва да е аналогичен с човешката душа, той смята че в чов душа има 3 осн характеристики: разум, гняв и мечта. На разума в човешката душа съответстват уравниците философи, на гнева – войните, на мечтаа – земеделците и занаятчиите. Така като човешката душа трябва да е единна и стабилна, така и държвата би могла да бъде единна и сигурна, в резултат на мирното човешко съществуване (управници, войни, земеделци и занаятчии) Той обявява съсловнот деление на обществото като необходимо изискване за стабилносттта на държавата. Самоволното преминаване на човек от нисшо във висшо съсловие е непоставим и се явява едно голямо престъплени е, защото човек трябва да се занива с това което му е отредила природата и бог. Да се заниваш със своите дела и да не се наместваш във другите, това е и справедливосттта. Тази идея има за цел да защити неравнопоставенността ида защити идеята че хората се делт на висши и нисши.

Основно внимание в този диалог Платон отделя на начина на живот на гажданите. Според него двете висши съсловия не трябва да притежават частно имуществ, то трябва да е общо, общ следва да бъде и техния бит. Храната би следвало да получават от третото съсловие – занаятчии и земеделци под формата на натурални доставки, да нямат пари в себе си и да се хранят задно. Те нямат семейство и за тях се въвежда общност на жените и децата. В същото време на гражданите от 3то съсловие се позволява да имат пари, семейтво, да търгуват. В същото време Платон препоръчва да се налагат определени ограничени – да се произведат толкова материални блага, колкото да задоволят непосредствените нужди на обществото. Платон рисува различните типове деформирана държавност.

Разсъжденията на Платон са насочени в следната насоа: негативните промени сред управниците философи може да доведе до това че хората от третото съсловие да бъдат обърнати в роби. По този начин се получава държава, която той нарича Тимокрация – общество в което доминират силните войни. Такав държва според него е осъдена вечон да войюва, което смята за негативно. За негативна насока на развити на една държава е т.нар. Олигархия – ако няма ограничения в производствената и търг. Дейност ще се натрупат големи богатства и те е организират собствена власт. Ако в борбата между богати и бедни победят бедните, ще се достигне до демокрация, т.е. власт на народа. Платон критикува демокрацията, защото там цари прекалено много свобода (свободия), има хаос, своеволие и безначалие. Ако в едно общество се прекали със свободата има опасност да доведе до прекалено насилие и подчиненост. Т.е. да се достигне до тирания – най-лошото според Платон държавно управление. Главна причина за тези процеси, които той описва, според него това е заболяването на човешките нрави – проманата им към по лошо.

Диалогът с наименование Закони е последният. Между двата диалога има един много важен практически опит да реализира в една гръцка колония на остров Сицилия на практика какво представлява идеалната държава. Този опит обаче настъпва с неуспех. В диалога Закони той се опитва да опише втората по достойнство за него на държавна система, т.е. той продължава да поддържа мнението си за идеална държава. Тази втора по степен фома на държавата. Тук той се отказва от идейта за колективна собственост на управниците и войните и препоръчва следната система:

Първо - земята се явява изцяло държавна собственост. Тя се дели на равни по плдородие участъци. Всеки гражданин получава участък земя и жилище. Този участък земя гражданина не ги притежава като частна собственост, а само ги влдее. Всички останали видове имущество гражданите могат да придобиват в частна собтвеност, но техните размери са ограничени. Платон, съобразявайки се с наличната земя и плодородието прави някакви изчисления и стига до извода, че гражданите с пълни права би трябвало да бъдат 5040 души, като се изключва занаятчии и земеделци. Платон замества делението по съслови с деление по имуществен признак, трябва да се формират 4 имуществени класи и политическите права на гражданите са в размера на тяхното имущество. Освен това те трябва да служат във войската, да заемат държ длъжности и др.

Второ- чисто производствените нужди на обществото според Платон да се реалицират чрез робски труд. Платон дава съвети по отношение на робите: не бива да се оставят да живеят много роби от една националност; да няма жестокост към тях за да не провокират тяхното недоволство.

Четвърто – опитва се потробно да опише организацията на държавната власт. Той препоръчва форма на държавна организация, където са съвместени принципите на монархия и демокрация. На първо място следва да е дейността на НС. По нататкъ педвижда избори на 37 управители и съвет, състоящ се от 360 дущи, а най-отгоре стои т.нра. тайно нощно събрание, където влизат най-възрастните и мъдри хора (10 души). Това са едни доста консервативни възгледи.

16.09.2007
ПОЛИТИЧЕСКО ПРАВНИ ИДЕИ НА АРИСТОТЕЛ
Аристотел (384 – 322 г пр н е.) е ученик на Платон, роден е в Страгия, учи в академията на Платон и по-късно става там учител. Странства в Мала Азия след смъртта на Платон. Три години бил в Македония и възпитател на Александър Велики. Основава в Атина своя школа. В своите произведения излага политическите си и правни възгледи в трактатите “Политика”, “Нихомаховаетика”, съчинението “Атинска полития”

Основният му възглед е, че във всяка вещ може да открие материя и форма, същността на вещта е формата, а материята е пасивна и приема завършен вид в благодарение на формата. Държавата според Аристотел се образува от народните влечения към живота в общност.Основната единица е семейството, от няколко семейства възниква род, от няколко рода – държава, която е висша форма на човешката общност. Именно в държавата се реализира напълно това начално влечение. Човека по свято същност е политическо същество, т.е. същество създадено да живее в общност. За разлика от семейството, чиято база е стремежа за продължаване на рода, то държавта се образува в следствие необходимостта от морално общуване между хората. Държавата е израз на единомислие по отношение на добродетелите. Държавата това всъщност е общуване на хора, с цел постигане на по-добър живот. Но когато казва хора, той няма в предвид всички човешки същества а всички пълноправни граждани на гръцката общности. Варварите не са развити в духовно отношение, имат слаб ум и са физически силни, т.е. не са способни на държавен живот според Аристотел.

Аристотел се опитва теоретично да обоснове робството. Един от неговите доводи е, че не може да съществува стопанство без робски труд. Аристотел отправя призиви да се поробват със сила. Аристотел привежда икономически доводи.

Платон е противник на частната собственост, Аристотел обаче е ярък привърженик на частната собственост. Той твърди: Трудно е да се изкаже с думи колко носи това, че нещо ти принадлежи. Освен това той намира, че евентуалната общност на имуществата е икономически несъстоятелна и, че възпрепятства развитието на икономическите отношения. Хората се грижат добре за това което им принадлежи, а към това което е общо те се отнасят с пренебрежение.

Главна задача на политическата теория – да се открие идеалното държавно устройство. С тази цел Аристотел подробно анализира съществуващите държави, техните недостатъци и причините за държавни преврати.

В “Политика” той прави квалификация на държавите по два критерия:



Първият критерий е числото на управляващите лица, а вторият критерий е целите които държавата се опитва да постигне.

Той разглежда държави управлявани от 1 човек, държави управлявани от мнозинството и такива, управлявани от малцинството.

По вторият критерий Аристотел открива правилни и неправилни държави. Правилна е онази, в която върховната власт се стреми да постигне общо благо за всички граждани, а неправилна е тази в която управляващите се стремят да реализират собствените си интереси. Когато се комбинират двата критерия се получават 6 различни типа държави:

Монархия, която е правилна държава, управлявана от 1;

Аристократична държава – правилна, управлявана от малцинството;

Полития – правилна, управлявана от мнозинството;

Тирания – неправилна, управлявана от един;

Олигархия – неправилна, управлявана от малцинството;

Демокрация – неправилна, управлявана от мнозинството.

От тези 6 типа държави, според Аристотел, основни са Олигархия и Демокрация. Той ги смята за основни, тъй като при евентуално тяхно развитие или смесване би могло да се получат останалите типове държави. Говорейки за демокрация и олигархия, той издига на преден план имущественото положение на властващите. Олигархията принадлежи на бедното мнозинство, а демокрацията на богатото мнозинство. Според него и в двете има основни слабости, олигархията задълбочава съществуващото неравенство, а демокрацията въвежда уравниловъчен принцип.

Идеалния държавен строй според него е Полития. Икономически тя е страна, в която преобладава собствеността със средни размери, това от една страна гарантира добруването на отделните семейства, но същевременно отслабва противоречието между богати и бедни.

Социална опора на властта в Политията са собствениците на земята, като изключва лицата зает с физически труд, най-важни са воините и управниците. Същинската власт е в ръцете на войните. Голямо значене Аристотел придава на въпроса с размерите и географ положение на една държава. Нейната територия трябва да бъде достатъчно голяма, но от друга страна не трябва да е толкова голяма, да е лесно обособима, а числото на гражданите да се обособи до толкова, че те да се познават един друг. Той счита, че идеалната държава да се намира в умерен климат, като Елада.

Правната теория на Аристотел е подчинена на същите идеологически цели, както неговите теории за държавата, те.е да е оправдаят привилегиите и властта на земеделската. Според него юридически правила, право изобщо отсъства, например между господар и роби и между родители и деца. Правот той дели на 2 големи категории – естествено и условно.

Към естественото право според не го се отнасят всички обществени явления, които са природно принесени в обществото (семейството, робството, частната собственост). Под условно право разбира законите, установени от различни хора.

По отношение на тези различни категории, той счита че естественото право стои над човешкия закон, а от своя страна неписания закон стои над писания.

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ В ПЕРИОДА НА УПАДЪК НА ДРЕВНИТЕ ГРЪЦКИ ДЪРЖАВИ

От средата на 4 в пр н е Др гр. Държави падат под властта на Македония А във 2 в. пр. не цялата Гърция е под римска власт. В този период съществуват различни политически и пра учения.

Кризата на гръцките полиси, поражда сред гърците чуствот на неувереност и аполитизъм, човешкото съзнание започва да процъфтява индивидуализма, личността на монарха започва да се обожествява. Теоретичното изучаване на политиката деградира, отстъпвайки на различни морални идеи. Появяват се идеите за космополитизма – човек като граждани на света

Епикур 341 – 270 пр.н.е. Той предполага че законите и държавата съществуват не по силата на природния закон, а по силата на човешкия закон. Той ги разглежда като продукт на съглашение на хората. Подчертава относителния характер на справедливостта, а най-характерната черта в неговото учение е неговия призив да се избяга от политическа дейност. Щастието на човека той вижда в пълната невъзмутимост, пълното спокойствие на човешкия дух. За постигането на тази цел философа предлага човек да се самоотстрани с човешките права, да се отдели от обществото и да се посвети на морално усъвършенстване. Това е израз на безразличието на политиката, обхванало гръцкото общество.

Стоицизъм (стоя – колонада, преподава Зенон Отийски 336 -264). Стоиците са продължаващи на Плато и Аристотел. Свободата на човешката воля е изключена, на човек не му остава нищо друго освен доброволно да се подчини на своята съдба. Стоиците утвърждават, че държавата е вид природно явление, човек по природа е склонен да общува и от там се появява държавата. Всички граждани трябва да се считат на една държава. Стоиците не отричат необходимостта от обществена активност, те счита че благото на държавата е по важно от това на отделната личност. Човека трябва да се жертва в името на държавата.

По- късно се формира учението на Полибий, известен най-вече като историк, поради обстоятелството че неговата основна книга “История” в 40 тома описва пътя на римляните към световно господство. Той доразвива и утвърждава идеята на столиците че светът се развива циклично, сравнява обществения живот с човешкия и смята че всяко общество както всеки човек има детство, юношество, зрял период и накрая старост и упадък. Обществения живот обаче стигай до своя края той отново се завърта по същата спирала. Формите на управление се сменят, премината от една в друга и отново се връщат. Първо според него възниква монархията – еднолично управление, основано на разума, постепенно монархията се разлага и преминава в тирания, също еднолично управление, но което не се основа на разума. Недоволството от тиранина постепенно накарва част от аристокрацията при поддръжката на народа да смъкне от власт тиранина и така се поява аристократична държава, власт на малцинството, но която преследва общото благо, постепенно се преобразува в олигархия – управление на малцинството, но с цел лично облагодетелстване. Това води до недоволство в тълпата и се стига до демокрация – управление на мнозинството. Накрая се стига до охокрация, която представлява власт с господстваща тълпа, извратена форма на демократичната държава Охокрацията се характеризира от господстването на силата, произволни убийства и това е края на обществото. След това отново следва монархията. Полибий смята че тази цикличност, може да бъде преодоляна, тъй като тя върви все по-лошо и по-лошо. Той смята че трябва да се съчетае монархията, аристократичната и демократичната държава, като в рамките на една държава те трябва да си противоречат и така ще се стигне до едно равновесие. Полибий дава за пример Рим, където има представени елементи от тези три държави, например институцията на консулите – монарх елемент, сената – аристократичен елемент, НС – демократичен елемент. За това Рим е така могъщ, успял да покори целия свята.
ПОЛИТИЧЕСКО ПРАВНИ УЧЕНИЯ НА ДРЕВНО РИМСКАТА АРИСТОКРАЦИЯ. ЦИЦЕРОН. ДРЕВНОРИМСКИТЕ ЮРИСТИ.
Най-видния идеолог на римската аристокрация е Марк Тулий Цицерон (106 – 43 г пр. н. е.). Той изразява своето политико-правно учение в диалозите “За държавата” и “За законите”. Трактат “За държавните противоречия” и в политически речи.

Той е имал слабостта да търгува със своят преданост, както му изнася. Приятел е на Юлий Цезар, но след като той е убит става приятел с убийците на Цезар. Цицерон утвърждава, че държавата произхожда от природата, тъй като хората са надарени със способност за общуване. Основната цел на държавата е защитата на имуществените интереси на държавата. По близък начин на големите гръцки мислители той решава въпроса по произхода и същността на правото. Той казва: истинския и първият закон е божествения . Този висш закон възниква много преди хората да се обединят в държави, божествения закон не може да е се отмени с едно гласуване. Следователно държавните закони следва да съответстват на божествения порядък, в противен случая те няма да имат сила.

Наред с тези класически твърдения и в явно противоречие със своите изходни убеждения. Цицерон признава равенството на всички хора пред природата и възможността на всеки един който получи нужното образование да достигне до властта. Частната собственост според Цицерон не е природно явление, тя възниква въз основата на някакво завладяване. В същото време той положително оценява на богатството и договорите в обществото. Държавата се крепи на договорите. Цицерон определя държавата като дело на народа – всеобщност на хора, свързани помежду си със съгласие по въпросите на правото, т.е. би могло да се направи извода, че държавата е правна всеобщност. В една негова книга има списък на професии, които не са достъпни до свободния човек: лихвари, занаятчии. Политическия идеал на Цицерон е политическата сенатска република. Цицерон различава 3 вида държави:

Монархия – доминира царската власт

Аристократична държава- властва аристократичното малцинство

Демокрация

Живеещия в републиканския Рим Цицерон смята че най-добрата сред тях е Монархията. Той смята, че най-устойчива форма на управление е държава, която съчетава и трите.

До голяма степен той се намира под влиянието на гръцките стоици. Той пропагандира идеите на космополитизма и световната държава.

Теоретични възгледи на римските юристи- Юриспонденцията се формира 2 -1 в. пр. н.е. Разцвета на римска юриспонденция е в периода на ранната империя. Тогава опитвайки се да ограничат правото на сената давайки правото на най-изявените римски юристи да дават тълкование на правните норми. Т.е. тези тълкования се прикрепяват към самият закон. Втората половина на 5 в. цялата власт е в ръцете на императора и това се прекратява, така юрисподенцията е в упадък

Сред най-известните юристи са: Гай, Павел, Упиян, Модестин.

Една част от Юстинияновия кодекс, т.нар. Дигести – отбрани части от най-известните и най-разпространени съчинения на римските юристи. Съгласно определението на Целз, правото това е изкуството на доброто и справедливостта. Тази формула звучи много добре но всъщност свидетелства че римските юристи не разделят все още правото от морала. Справедливостта е една чисто морална категория.

В действащото римско право те отделят 3 основи части: естествено, правото на народа, гражданско,

Естественото право, там са институции като брака, семейството, възпитанието на децата. Правото на народите е изкуствено създадено и това е правото, което римляните използват в отношенията си с покорените държави – тук са институции като войната, робството, международната търговия. Гражданското (цивилно) право регулира отношенията между свободните римляни. Разграничаването на право на народите и право на гражданите поставя в центъра на света Рим. От своя страна същинското Римско право (гражданското) се дели на частно и публично. По знаменитата формула на Упиян публичното право се отнася до статуса на държавата, а частното до ползите и интересите на отделните лица. Особено внимание римските юристи отделят на частното право.

ЗАРАЖДАНЕ НА ТЕОКРАТИЧЕСКИТЕ ДОКТРИНИ. АВГУСТИН БЛАЖЕНИЙ


От времето на Августин Велики християнството става основна религия.

Отношенията между християнската църква и монархическата власт не са идеални. От една страна императорите понякога са склонни да гледат на свещениците като свои чиновници и да смятат, че следва да изпълняват техните заповеди. Понякога императорите взимат отношение и налагат мнението си по чисто религиозни въпроси. От друга страна духовенството, със силната си йерархична организация и с възможността си да влияе върху население и духовенството не желае да се превърне в

Църквата има право на религиозна независимост в чисто религиозните дейности, но в същото време християнската църква има и претенции към чисто политическата власти и тези претенции многократно намират израз, например, че християнската църква смята че държавата е длъжна да й помага в по нататъшното налагане на християнството, в борбата с ересите, в процеса на умножаване и защита на собствените им богатство

Обект на т.нар. теократични теории е всъщност защитата на претенциите на църквата за участие в държавната власт. Най-ярката фигура в това отношение е Епископ Аврелий Августин (354 – 430 г от н.е.). В рамките на православната църква той се нарича Августин Блажений, а католическата църква му е признала статуса на най-върховен църковен теоретик. В неговото произведение “За божият град” той смята че съществуват само 2 държави в света. Едната държава той нарича божи град (църквата), а другата – земният град (държавата). Той смята че на земята има 2 различни типа държава – 2 различни земни царства . В едните земни царства доминира разбойничеството. Другите царства са християнските държави, където доминира грижата за подвалстинте. Според неговите разбирания крайната цел на държавата е да служи на църквата, да направлява земния мир към небесния. Той открито призовава към насилие, тогава когато се отнася до приобщаване към църквата и по насилствен път да се изкореняват ересите. Друга цел на държавата според него е поддръжката на социалния ред. Августин също се спира на робството и търси доводи в полза на робството, смята че не е създадено нито от природата, нито от народите, а причината е човешкия грях. Военнопленничеството е също справедливо, защото войната не противоречи на божествените закони. Божествения закон е за частната собственост, делението на бедни и богати и имущественото неравенство. Божественото се натъкмява към съвсем земните интереси на имащите класи. Християнската държава е образец за идеална държава.

Августин казва за заповедта “не убивай”: Не престъпват тази заповед онези, които водят война по пълномощия от бога.

ПОЛИТИКО ПРАВНА ТЕОРИЯ НА СРЕДНВЕКОВНИТЕ СХОЛАСТИЦИ. ТОМА АКВИНСКИ.


Тома Атвински е другата голяма фигура в опитите на християнската църква да създаде и да наложи свои виждания за държавата и правото. Конкретната поява на неговото учение е свързана с преминалата 11 – 13 век война на еретически движения, която силно засяга устоите на съсловния строй и неговата идеология. Явно е била необходима явна теоретическа обосновка на феодалния строй. Вижданията на Августин Блажений към този момент са недостатъчни.

Най-крупния идеолог на католицизма Тома Аквински (1225/6 – 1275 г.). Тома Аквински разглежда философията като слугиня на богословието. Той е за активна намеса на църквата в науката. Що се отнася до конкретното съдържани на неговите трудове, той е силно повлиян на Аристотел, дори може да се каже, че е християнски тълкувател на Аристотел. Края на 12 и началото 13 век трудовете на Аристотел стават много популярни. Заедно с идеите на Аристотел се появяват и някои идеи на арабски философи (учението за т.нар. две истини). Учението за двете истини говори за земна и небесна истина. Земната е нисша и се постига със знание и мисъл, а небесната се постига с вяра. Двете истини не си съвпадат, дори понякога си противоречат. Тома Аквински е ярък противни на теорията за 2те истини.

Аквински смята че земята е една йерархия на различни форми, като на чело на тази йерархия стои Бог, а наместник на бога на земята е римския папа. По същия йерархически принцип е организирано и светското общество.

Учението на Аквински за законите, взаимната подчиненост. Той определя закона като някакво общо правило за постигане на определена цел, като правилото може да изисква определено действие или напротив – да изисква бездействие, тогава когато става въпрос за забрана. Тома Аквински предпочита да говори за божествени и човешки закони. Като реална форма на божествения закон той разглежда Библията. Той твърди, че всички предписания на закони произтичат единствено и само от волята на Бога и се вади много важен извод: Всяко нарушение на закона (божествен и човешки) представлява тежък грях. Той отделя внимание на съсловното неравенство. Тома смята, че съществуващата човешка йерархия е установена от Бог.

Тома Аквински различава три елемента на държавната власт:

Същността на държавна власт

Произход на държавна власт

Използването

Същността на властта е установена от Бога, но от това не следва че всеки един монарх, управители е поставен на това място от Бога, защото той може да бъде изменник, тиранин. В такива случаи заключението на законността на властта принадлежи на църквата. Тома възпроизвежда Аристотелската квалификация на държавата, но придава значение само на някои от тези форми на държавата и като основен принцип на държавата той признава правото за издаване на закони. Тома Аквински особено се интересува от разликите между република и монархия. Към републиката той се отнася отрицателно, според него монархията е най-добрата форма на управление, а републиката счита че е раздирана от безборядки, борба между партиите. От една страна той твърди че църквата може да упражни много силно нравствено въздействие върху един монарх по този начин да го предпази да се превърне в деспот, тирани, но ако това стане този монарх трябва да бъде смъкнат от власт, като църквата има правото и задължението да освободи поданиците му от клетвата към този монарх. Това е много силно средство за въздействие на църквата върху властта. Тома Аквински го обосновава теоретично.

МАРСИЛИЙ ПАДУАНСКИ


Живял е през 1280 – 1340 г.. Виден учен, медик и богослов. В книгата си “Защитник на света” от 1320 г. Марсилий ясно критикува намесата на църквата в държавната власт. Той смята, че една от основните причини за войните и безпорядките в Европа са опитите на църквата да се намесва в светската власт. Той различава 2 вида закони – божествени и човешки. Но вижданията му за тези закони се различават от тези на Аристотел.

Божествения закон оказва пътя по който може да се достигне божествено блаженство, той указва какво е грях. Цел на човешкия закон е човешкото благо на земята, твърдостта и целостта на властта. На базата на това разграничение той казва: До тук е територията на държавата, а от тук започва територията на църквата. Църквата не следва да се меси в светските закони, духовенството има само право да учи, да проповядва църковната религия, но няма право да указва насилие, наказанието е изцяло работа на Бог, а не на неговите наместници на земята. По този начин той се противопоставя на съществуването на институции като църковните съдилища, дори еретиците могат да бъдат наказани само от Бог тук на земята, но не и от божествените наместници или други хора. Той приема, че ересите са вредни за хората, но църквата може да повлияе по пътя на знанието и убеждението на хората и да ги . Той се изказва силно за реформа в църквата – за избор на свещеници, за отмяна на редица привилегии на римския папа.

Доста своеобразно за своето време, Марсилия решава въпроса за човешкия закон, той трябва да се решава от самия народ. Марсилий издига някои мотиви, в това направление: Закона защитава човешките интереси, затова следва да е създаден от народа; Народа много по лесно би се подчинил на закон, който сам е създал; Закони, създадени по този начин са всеизвестни на населението; Това би подсилило и упражняването на някаква форма на въздействие върху непокорните; Това е най-мъдрия човешки закон.

Той смята че цялата дейност на правителството има подзаконов характер, че правителството подвежда в действие закона, правителството би следвало да е избрано от народа.

Ако се обобщи се стига до извода, че той издига следните идеи:


  • обосновава се идеята че законодателната власт принадлежи на народа.

  • Дейността на правителството следва да има строго подзаконов характер, т.е. да произтича от дейността и съдържанието на закона;

  • Той обосновава идеята за изборност от народа на държавния глава.

Всичко това стои малко странно по това време. Той се опира на Аристотел, на държавната власт и на някои италиански градски републики.

УЧЕНИЕТО НА НИКОЛО МАКИАВЕЛИ ЗА ДЪРЖАВАТА И ПОЛИТИКАТА


1469 – 1527 г.

Макиавели е изваден от системата на държавната власт и той започва да се занимава с литературна дейност, пиши както политически, така и исторически произведения, а също и някои художествени произведения. Смята се че с неговото учение се слага началото на новото политическо време. Прави впечатление че неговото политическо учение е освободено от теологията. То е основано на изучаваното то страна на Макиавели, на политически и държавен опит на самия него.

Държавата, независимо от нейната форма, е отношение между правителството и поданиците. Тези отношения могат да се базират или на страха или на любовта на поданиците. До голяма степен книгите на Макиавели са посветени на въпросите около правилата за правенето на практическа политика. Основна цел на държавата той счита защитата на отделната личности и защитата на собствеността, той до голяма степен възпроизвежда идеите на Полибий за възникването на държавата и цикличността на формата на управление. Той е за смесена форма на държавно управление – монархия, аристокрация, демокрация.

Свободната форма на държавно управление трябва да се осонвава на компромис, заедно с това той говори с ненавист за феодалното дворянство и приканва към неговото унищожение. Той отдава много голямо значение на Законите на Ликург, благодарение на тях Спарта просъществува 20 год.

Макиавели счита религията за важно средство на политиката. Там където има силна религия лесно се създава силна армия. Т.е. религията я вижда като едно средство за управление на хората. В същото време не одобрява съвременното християнство, което проповядва смирение и самоунищожение.

Макиавели допуска, че християнството би следвало да се преобрази по начин, по който да служи за прослава и защита на населението. Неговата идея е че не политиката трябва да служи на религията, а религията трябва да служи на политиката. Той настоява за разделение на сферата на политиката и сферата на морала. Политиката е особена сфера на човешката дейност, имаща свои закономерности, които трябва да бъдат изведени от практиката. Това всъщност е една грамадна крачка напред в политико-правната теория. Той продължава напред и до голяма степен противопоставя политиката на общоразпрстранените представи за човешко и нечовешко, срамно и позорно. Той смята че права на морала регулират отношенията между от

Макиавели казва: действията на държавниците трябва да се оценяват по това да ли са допринесли за човешкото благо, а не от морална гледна точка.

Макиавели пише, че методите за осъществяване на властта са коварството, измамата, държавния деец не винаги е длъжен да спазва договори.

Което изисква от съответния политик мъжество и героизъм.

По добре държавника да внушава страх, а не любов.

Вероломството и жестокостта трябва да се извършват така че да не накърняват авторитета на държавната власт.

Макиавели съветва държавниците да се преструват на носители на религиозни и нравствени добродетели.

Всички тези съвети ги е взаимствал от обичайната политическа държавна практика.

ПОЛИТИКО ПРАВНИ ИДЕИ НА РЕФОРМАЦИЯТА


Латинската дума reformatio означава промяна, преустройство и с термина реформация се обозначава масовото движение против кат църква, появило се в редица държави от западна Европа през 16 в. Началото на реформацията в Германия слага професор Мартин Лутер (1483 – 1546 г.). Той е професор по богословие и именно в хода на своята преподавателска работа той достига до изводи, че съвременната католическа църква към (16 в изключително много се е отдалечила от идеите на първоначалното християнство. Опирайки се на анализ на светото писание Мартин Лутер доказва, че цялата йерархия на католически църква, целия монархически институт, обредните служби не намират опора в светото писание. Той смята ,че източник на вярата е самото слово божие – светото писание. Именно той превежда Библията на немски език и смята, че това е единствения източника на християнството. Един от елементите, с който той не е съгласен и не присъства в Библията е продажбата на т.нар. индулгенции На 31.10.1517г. той заковава на врата на една църква свои 95 тези, в които доказва, че продажбата на индулгенции нарушава християнството. Лутер се опира на една база, която дава популярност на неговите идеи: Всичко от Библията има свещен характер и ние трябва да се съобразяваме с него, всичко останало от религия има добавъчен характер и е създадено от хората за това подлежи на критика. Така същността на църквата от 16 век е отхвърлена от Мартин Лутер.

Той твърди че човек живее в 2 сфери – сферата на евангелието и сферата на закона.

Ако целия свят се състои от истински християни, то няма да има нужда нито държава, нито от монарси, нито от закон, нито от държавно насилие, обаче Лутер казва, че винаги тези които се държат като християни ще бъдат малцинство. За това той утвърждава 2 системи на управление – за истински вярващите и една светска система, предназначена да задържа злото. Истинския християнин е длъжен да се грижи за хората, да почита светското началство, да плаща данъци. Лутер всъщност защитава идеята за самостоятелността на държавата по отношение на църквата. Църквата трябва да разпространява божието слово, но всичко останало трябва да се прави от държавата.

Лутер смята, че в религиозните дела принудата няма място.

Стига се до религиозна война, която на територията на Германия завършва с т.нар. Алзбуртски мир от 1555 година, съгласно който

  1   2


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница