Испор елохим работни дела част II посолство на Русия



страница1/9
Дата23.02.2017
Размер1.57 Mb.
#15550
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
ИСПОР ЕЛОХИМ

РАБОТНИ ДЕЛА

Част II

Посолство на Русия.

София 21.30 ч.

Лебедев допиваше чая си, четейки информацията подадена от един от агентите в Министерството на външните работи. Два месеца преди това сътрудникът им беше заплашен от провал и се наложи да скалъпят набързичко камуфлираща операция. Мероприятието беше по-скоро представление на шпионска тематика. Един маловажен агент се беше приближил до оградата на посолството и направил опит да заметне над нея снопче документи със съмнителна оперативна стойност. Естествено бившият военен беше следен и задържан от местните контраразузнавателни служби. Задържана беше и служителка в Министерство на отбраната като част от шпионската схема. Естествено последва шум в медиите и вече се търкаляше съдебен процес. Документите бяха старателно подготвени от бате Федя и представляваха нищо повече от вестникарски публикации, но интерпретирани и оформени като секретни документи. Пък и документ с такъв номер в Министерството на отбраната нямаше. За свободата на двамата естествено бяха взети предварително необходимите мерки, пък и за възстановяване вредите от преживяното бяха приготвени съответните “бонуси”. Важното е, че прикритието свърши работа и местните контраразузнавачи имаха “необходимият грешник”.

Разиграната комбинация му напомняше евтин милиционерски номер от руската провинция. Той обичаше простите решения, но това вече граничеше с опростенчество. Не, така не бива! Подценяването на противника накрая струва скъпо!

Лебедев затвори папката, разписа се за работата с нея на гърба на корицата и я прибра в касата. Той седна отново на стола и написа предложение за изплащането на възнаграждението на информатора в щатски долари, с ирански купюри и го подписа със секретната си сигнатура. Парите щяха да “протекат” като комисионна по договор за консултантки услуги от една фирма-касичка на “кантората”. “Консултантът” щеше да си получи парите чрез една друга местна консултантска фирма. В конкретния случай маскировката беше “проучване на пазара за инвестиции в строителството”. На сумата щяха да бъдат платени и данъците, разбира се.

В България сега беше времето на консултантите. Сибирякът се усмихна. Спомни си, че един такъв “консултант” се перчеше, че консултирал навлизането на западни компании в местния пазар на бира. В същност човекът просто беше изпълнил поръчката да продаде държавните пивоварни за добра комисионна и пренесъл куфарчетата с кеша по сделките. Беше от “царевичака”, тоест от партията на Самуил Вторични.

Лебедев се замисли. Той позвъни по телефона и търпеливо изчака отговора.

- Здравей, тук при мен има нещо близко до твоите интереси.

- Така. Откъде звъниш. – прошумя в слушалката гласът на Якорцев.

- В кабинета си съм.

- Добре, минутка!

Минаха четиринадесет. Якорцев влезе по анцуг и кърпа на врата. Явно позвъняването го беше заварило във фитнеса. Дръпна стола и се отпусна тежко. Лицето му беше потно.

Лебедев му подаде ситно изписаните листа с красноречиво кимване и шефът зачете.

Някъде в Брюксел се водеха, секретни естествено, преговори за закупуването на тридесетгодишна бойна фрегата за нуждите на потопеният от политиците български боен флот. Според източника коритото се държеше на вода благодарение на няколкото слоя боя по корпуса, а електронното оборудване се вписваше в изискванията на ламповите телевизори. Оръдията на “Рейнметал” били в добро състояние. Няколко десетки вехти ракети от типа “стреляй и забрави… за попадението”. Следваха подробности за капитален ремонт и възстановяване на енергетичната установка, въоръжението, навигационната апаратура и т.н. И всичко това в изпълнение на Седмата Божа Заповед на флотската бюрокрация: “Най-сигурният начин да станеш адмирал е да обявиш потъващия кораб за подводница.”… Първа естествено си оставаше: ”Обичай долара на ближния си както своя”. За стотина милиона евро. Уха-а-а! Цената си я бива! Значи, за да не си я режат за скрап белгийците…Ама нали техния Крал /дали наистина нещо е крал/ си е поръчал яхта за някой и друг милион евро от компанията “Кватуор”. Те с местният Самуил Вторични нали са все Секс Готски, някакви братовчеди там…

От друга страна, за какво им е на българите ескадрен миноносец? Пардон, фрегата! Фрегатата е нападателно оръжие. Такъв кораб може да извършва самостоятелни плавания и да изпълнява по-сложни задачи. Дори може да демонстрира присъствие в Средиземно море /докато не поеме повечко вода/. За какво, по дяволите, на българите им бе такъв кораб. Такова оръжие, особено на тридесет години, носи повече разходи отколкото ползи. Белгия и Холандия разработваха своя програма за бойните кораби основаващи се на ”контейнеризацията”. Контейнер вместо оръдейна кула, контейнер за радиоелектонното оборудване, контейнер за навигационните средства, контейнер за капитански мостик. При повреда сменяш контейнера с нов, закачаш кабелите, завиваш болтовете, всичко за два-три часа и отново в морето. Евтино и бързо. А тук? Тридесетгодишният борд може да получи чудесна фатална пробойна от изстрел на седемдесет и шест милиметровото оръдие от танк Т-34 от времето на Втората световна война. Една по-бърза лодка с СПГ* /противатанков гранатомет на тринога с управляеми реактивни снаряди/ на борда и за петнадесет минути е на дъното. Да си бяха взели дървена гемия, поне радарите не ги засичаха и мините с магнитни взриватели не се задействаха. Интересно! Колко ли е комисионната? Кой по дяволите се финансира от сделката?

Иначе смислено обяснение нямаше. По принцип всеки боен кораб остарява като идея още щом заложат кила на стапела. Якорцев си припомни колко пъти бе отлагано пускането на вода на тежкият атомен ракетен крайцер “Петър Велики”, последният от клас “Слава”, заради въвеждане на нови и нови оръжейни и технологични разработки. Българското правителство свиваше собствената си програма за строителството на “корвети”, корабостроителните им заводи тънеха в бездействие, корабостроителите в мизерия, а сега - на ти…

- Ще проверяваме значи и ще докладваме нагоре. Но е интересно. Какво ли ще правят с това корито? – като на всеки моряк и на Якорцев солената вода си оставаше в кръвта и костите.

- Добре, веднага ще я включа в справката и след два дни – за Москва.

- Справката си е справка! Ти подготви шифрограма и веднага я изпратете за “Аквариума”. Информацията си е по тяхната специалност.

- Разбрано, още днес я пускаме.

Капитан-лейтенантът се изправи, избърса потта от челото си и изпи вече хладния чай на един дъх.

- Шеф, ти какво, вече във фитнеса ли се криеш от Валентина Фьодоровна?

- Нямам още такива идеи, на тебе в Русе ли ти дойдоха?

В отговор и двамата се разсмяха преди шефът да затвори вратата след себе си.


Кафе-сладкарницата на

Хотел “Радисън”

София 11.20 ч.

В кафе-сладкарницата или както беше по-известна като Втора пленарна зала на Народното събрание, отмаряха от тежките парламентарни баталии народните избраници. По-точно тук те работеха основната си дейност – провеждаха лобистките си срещи, договаряха условия, сделки, комисионерски врътки и “всяка друга дейност /не/забранена от закона” включително и приемането на “чистата човешка благодарност”. Зевзеците от “жабешките” новинарски агенции твърдяха, че през тази зала са сменили притежателите си повече пари отколкото в една малка търговска банка. И май имаха право, въпреки, че никой не знаеше със сигурност. И понеже на никой от службите не му идваше и на ум да си търси белята, а и присъстващите се познаваха по име, издънки в тези твърдо наложили се практики не се случваха. Тук беше рядко виждано явление депутат да чете вестник, мястото за това беше на парламентарните банки в промеждутъците между гласуванията с по няколко карти. На чашка кафе или нещо друго представителите на народния вот провеждаха целевите “срещи с избирателите” си. Гражданите по финансови причини нямаха възможност за участие в такива срещи, но истинските “избиратели” финансирали кампании и партии идваха и представяха корпоративните си интереси. Преди да вземеш /дори от Европейските пари/ - помисли какво си дал! Пък дори да не си дал точно на Касим Дал. Пък който е дал, пак ще вземе! Дошло е такова време. В тази зала нямаше партии, коалиции и независими, всички бяха от Единната Партия, тази на трите П-та. Политика, Пари и пари Прим. Така действаше обърнатата пирамида на властта, не икономиката беше висша форма на политиката, а политиката /уж наука за доброто управление/ беше се превърнала във висша форма на икономиката.

На една маса седяха и пиеха кротко кафе и фреш Мими Мургава и едър строителен предприемач съвместяващ поста на народен представител. Ставаше реч за сложна схема за прочистване на насъбралото се от продажбите на апартаменти ДДС през цял обръч от търговски дружества и други такива със земеделска дейност контролирани от двамата в региона на Силистра. Успоредно с това от силата на високия си началнически пост, Мими с прозвището “Каката”, договаряше супер изгодни условия за покупката на скромно жилище, нищо и никакъв апартамент от над петстотин квадратни метра с три входа, и други дребни удобства за които обикновеният човечец научаваше единствено от сериалите за свръхбогатите. Години по-късно тръгнаха някакви слухове за златни душбатерии, ръкохватки на врати, бързи яхти с двигатели от по хиляда и двеста коня и други подобни, но по това време се обсъждаха едни “дъвки и близалки” за четиринадесет милиона на Вальо Топлото.

Договорките вече отиваха към края си и принципно страните застанаха на “правилни партийни позиции” засрещайки интересите си. Имотите в патримониума на госпожа Мургава се увеличиха с още един, а огромните задължения от продажбата на активите на бълващият цветни облаци Комбинат, тровещ цяла София, се “разсрочваха” с погасителен план. Бизнесменът наистина смяташе да се издължи към фиска ведно с предвидените от закона лихви,… ама друг път. Оставаше да се съгласува готовата схема с шефа на Централния Софийски затвор, по-точно с брат му и можеше да се пристъпи към окончателното изпълнение на договореното. Брат брата не храни, но тежко му който го няма. А иначе да се излива държавна помощ във въпросния комбинат беше като да събуждаш умрял…с целувка.

Мургава стана, взе си скъпата дамска чанта, евтинееща пред чантата на министърката на социалната политика, качи се на служебното беемве и потегли към работното си място в данъчното. По данъчните служби и офиси работни пчелички се стараеха да вкарат някоя рошава сума в бюджета от бизнеса, но без да притискат големите предприемачи защото те бяха много опасни и отмъстителни. И с право – защо ще си спонсор на партии, ако ще те „ощавят” втори път в данъчното… Данъчната дама се замисли, преди два дни бе успяла да отсвири от борбата за поста „Биг Бос” на данъчната администрация своята пряка конкурентка Димка Шекерлиева от лобито на Болната от Старост Партия и ползваща се с подкрепата на Лидера на Движението за Пара и Благини. Тоя сокол-птица от години управляваше огромен дял от икономиката на страната и вече се наместваше в енергийния комплекс на страната чрез олигарха Ковачев, което пък вече сериозно вбесяваше Овчаря на същата тази енергетика познат в половината свят с псевдонима „Дългия инкасатор”. Между хищният пернат вид и „инкасатора” прехвръкваха искри, които заплашваха да прераснат във огромна високоволтова дъга на полето на политическото /паричното/ противостоене. Сблъсъкът между тези два полюса обещаваше да бъде сериозен и да хвърчи стопилка нищо, че тия полюси бяха от един е същ акумулатор. Накъсо … Казано! Стой далече защото може да отнесеш сериозни изгаряния.

Пред кабинета, при секретарката я очакваше очилат плейбой известен със стотината манекенки-златотърсачки, които оправяйки го, поддържаха мъжкото му самочувствие като се показваха по нощните столични заведения в компанията му. Имаше един оборотен мерцедес кабрио, който всяка нова фаворитка гордо яхваше по софийските улици. За два-три месеца. Кой казва, че спонсорството е неблагодарна работа.

Разходите по един детски футболен отбор са в стотина пъти по-големи в сравнение с еднократната инвестиция в силиконов бюст, например. Пък и като я подложиш тази бившата девойка на „заменка” поне един спомен ще й остане. Ще си го доизноси, какво толкова. Както казваха сърбите „Ово йе стандарт, ползваш и хвърляш”.

Мургава подаде ръка без да обърне внимание на незабавно пуснатия в ход чар. Сега работим за пари. Влязоха в кабинета оставяйки няколкото служители чакащи с документи за подпис. Плейбоят се настани сякаш се канеше тук да го удари на заслужен отдих, но каката беше категорична.

– Добър ден! Радвам се, че дойдохте лично и може би сега е

момента да ви кажа, че нещата ще ви бъдат преведени по вашата сметка.

- Здравейте госпожо Му…

- Главната ми счетоводителка – прекъсна го Мургава – е поела ангажимент това да стане вдруги ден…- очилата свериха нещо с календара – 16-ти. Така, че Вие можете да изпълните вашия ангажимент.

- Разбира се госпожо…

В този момент в кабинета влезе секретарката по предварително съставения план и прекъсвайки бизнесмена изрече бързо:

- Съжалявам госпожо, но министъра е в заседателната зала, подранил е с пет-десет минути, но настоява…

- Извинете, но наистина съжалявам – Мургава направи полуусмивка и се запъти към вратата.

- Разбирам. Няма проблеми. Ще звънна да потвърдя превода.

- О,кей, От банката ще го потвърдят с есемес. Ще се чуем…- и Шефката напусна кабинета си, премина покрай чакащите служители и се загуби в някакъв крив коридор. Посети тоалетната, телефона й звънна и прекъсна връзката. Позвъняването беше от секретарката й, което значеше, че оня дето тичаше след всяка фуста се е разкарал. На първата среща започна да й се слага докато се опитваше да прецака гаджето й в бизнеса. Дотегнало й беше от мачовци и в кабинета. Сега работим с пари бе момчета, не с пениси, как не разбирате. Толкова са предвидими, че да ти е драго да ги пре…цакаш. Но първо да превъртим нещата пък после ще видим. Една „близка до него фирма” за ремонти правеше козметичен ремонт на една сграда под нейно управление, щяха да го минат като основен ремонт и той вече беше превел първата комисионна по сметката на гаджето й. Май прекалиха с тези врати от по деветстотин четиридесет и седем лева едната, но пък имаше демонтаж, смяна на кабели, доставка и монтаж. Пък и кой ще ги брои, двайсет бройки нагоре – двайсет надолу… Защото всеки ден е…бал…Такааа, сега да видим как ще решим въпроса с „Гларус фарма”, щом са се обадили, че в митниците са се оправили…


Сградата „Ламберет”

Лос Анджелис 10.35 ч.

Калифорнийско времe

Магистърът по право се излегна на стола в просторния офис на „Гаретстрийт” и заразгръща току-що получения алманах на „Лиърджет”. След първоначалното запитване сега на всеки шест месеца го бомбардираха с нови луксозно отпечатани описания на бизнес самолета. Потенциалният клиент трябва да се подгрява. Всеки продаден дори и на лизинг авион прави добра печалба за компанията. Да, на тези хора им е по-трудно. В България нещата са различни, бизнесът е разпределен, бизнесмените определени дори и при бандитските формирования. Благодареше на Бога и на един от учителите си в университета, че го избра. Иначе какво щеше да прави едно току-що завършило юристче от Монтанско. Без баща. Е, ясно! Най-много да беше станал съдия в някой районен съд с две-три хиляди лева заплата и някой и друг лев от „чиста човешка благодарност”. От глад разбира се, нямаше да умре. Когато го избраха, трябваше да се преперат парите от една издънена камионджийска фирма в Монтана. Тя беше толкова „Агро” колкото и „Аеро”, „промстрой” но на кой му пука. Първо почна с хранителни стоки в един тих готин квартал до Ловния парк. Дадоха му квартален супермаркет и оттам за някоя и друга година се легализираха нещата. Изкупи супермаркета и го насочиха към друга бизнес далавера. Здравеопазване. Никога нямаше да забрави учтивия, но нетърпящ възражение глас:

- Почваш с лекарства! Договорите ще уредим! Сега болниците минават на „пряко” договаряне. Знаеш ли нещо за бизнеса с лекарства?

-Не, освен че криво-ляво се продават по аптеките.

- Нищо подобно. Това е твърд пазар. Болници, стационари, диспансери, домове за стари хора и така нататък, аптеките са последни, но и оттам се въртят немалки количества. Има аптечни управления във всеки окръжен град. Има кой да те представи. До две седмици ще си получиш подробен списък с всичкия асортимент. Дотогава ще се справиш ли с нормативната база? Лукавия е уредил да получиш копия от цялата книжнина направо от Министерството. Заедно със секретните постановления, наредбите и т.н.

- Значи ще трябва да се оправя с базата, складове, дистрибуция и всичко останало.

- Да. Но забравяш митничарите. Това е списъкът. Те са в час с лекарствата, с обмитяването им, с фармацевтичния контрол и всичко по границата. Ти там не се притеснявай, те са печени и не са от вчера. Ще обмитяваш само на „Аерогара”-та… До дни ще се срещнеш и с човека от Сигурността. Цял полковник. И не се опитвай да го гъбаркаш. С такива като тебе се разправя вече двадесет и една години. Преди работеше в 12-ти самостоятелен отдел, трансгранична трансферна търговия. Контрабанда! Какво се пулиш…

- А контрагентите оттатък…те са свикнали само с държавните предприятия да работят.

- Бъди спокоен. Държавните предприятия са спрели плащанията от почти половин година. Така беше наредено на обслужващите банки. Няма кредити – няма плащания. И идва частния бизнес да спасява болниците. На 27-ми има полет на „Балкан” до Франкфурт. Там ще те представят. После отиваш в „Баер”, те не са само аспирин. Оттам в Цюрих. Програмата ти е пълна. Ние поемаме банковите гаранции в „Креди Суис”. Проучвай лекарствата. Утре ще ти пратя фармацевт от министерството да ти разкаже как стават нещата. Той е пред пенсия, знае всичко за тази търговия в страната и навън. Ми то и аз не правя много разлика между фармацевт и фармаколог, но пазара е сигурен. На първо време ще поемеш вноса на най-необходимите препарати пък после ще се доуточняваме.

- Не съм много в час с международното частно право, тия търговски операции…

- Добре, добре! Стига! Менте-ракия можеш да продаваш в „супера”, а тук сега ще ми се правиш на девствен. С теб ще работи, както ти казах и преди, юрисконсултът на Министерството. Ще ти изпратим един оперативен от пето районно, беше по държавна, после в УБО-то, сега е в пето в Икономическа полиция. Той ще ти прави охраната. СОТ-а и т.н. Той ще ти подбере и ще работи с пазвантите. Не се притеснявай – проверен е. Е, хайде, че ме чакат.

И така се положиха основите на сегашното му състояние. Имаше и други „акционери”, които не можеха да се покажат зад завесата. Но го бяха оставили да работи. Разведе се с първата си жена. Много се бяха обтегнали отношенията помежду им в първите години на бума и растежа на дружеството. Тя се вбесяваше, че докато гледаше децата нейните връзки го правеха бизнесмен, а той се беше отдал на хазарт. Отначало през казиното плащаше комисионните. Инкасираше загуби когато се налагаше, но после му отпусна края и стигна дотам, че една нощ три пъти се наложи да отварят касата в офиса да вземе пари. Съпругата му побесня и се изнесе в Щатите с децата още преди развода. После една архитектка му привлече вниманието и …успя да го вкара в поносими релси. Не, че не играеше, но нейното влияние и недвусмислени намеци от страна на „акционерите” го накараха да намали повече от драстично ставките на залаганията. Те можеха бързичко да му намерят жив заместник. Премести се в Швейцария. В България остави директорче, което с времето се отрака. Юристът остана Председател на Контролния съвет. Така нещата вървяха и сега. Внос на лекарства. Понякога „генерични”. Понякога се препакетираха. Разликата в цената беше в пъти. Болниците плащаха или задлъжняваха. Но това бяха пари на държавата. И директорите на болниците оставаха доволни. В лечебните заведения се водеше свирепа борба да станеш член на комисията по избора на лекарствата и фирмите-доставчици. Бонусите варираха от пътувания в чужбина на организиран и платен от някой фармацевтичен гигант семинар по проблемите на някакви си, примерно съдови заболявания с включени луксозни нощувки и „леки коктейли”, през връчването на „скромни финансови помощи”, до открито плащане на цената за определен важен пост. Цена разбира се имаше. В обществото се въртяха слуховете за двеста-триста хиляди в зелено за креслото на незначителен Зам. Министър. Що да не ги дадеш. За три месеца се избиват /от спонсорство/. Какво като се смени правителството! Нови са само лицата и някои „такси”, но всички идваха от едно котило. Болната от Старост Партия. Болна-болна, ама безсмъртна…

„Акционерите” го запазиха през всичките тези години, съхраниха го. За това не го закачаха нито Маймуняка, нито Ди Маджо, нито държавата. Е, имаше непредвидени грешки на държавните служби, не можеш да следиш всички, но нещата се оправяха бързо, лесно и евтино. За това много-много работната ръка не се задържаше. Сменяха ги на всеки шест месеца. Особено в складовото стопанство. Някога беше прочел в „Тихия Дон” /каква ирония с италианския*/ „Много знать будеш – скоро состаришься! Много знать хочеш – тебе не дадут состарится!*/ако много знаеш, скоро ще се състариш. Ако искаш много да знаеш, няма да ти позволят да се състариш/

Телефонът иззвъня мелодично и секретарката свърза Каменев с търсещия го. Позвъняването беше от България.

- Здрасти Шефе! – в София беше среднощ. Гласът на изпълнителния директор звучеше псевдободро.

- Здрасти! Ти не спиш, нали? За това ти плащам. Ти и охраната трябва да сте нащрек. Ти, защото конкуренцията също не спи, те защото са кияци и друго не заслужават.- Шефът се засмя на шегата си, която в неговите представи беше гениална.

- Не се оплаквам.

- На твое място и аз не бих се оплаквал? Докъде стигна с къщата?-изпълнителния директор градеше копие на „Пале Роял” в Бояна.

- Остави се! Аман от строители, хвани единия – удари другия! Кажи му майстор и не го обиждай повече. Вчера тия кретени от енергото ми пуснаха тока, вместо както си трябва пуснали две фази. Всичко изгърмяло на секундата. Таблото, електроуредите, всичко. Само в хола бяха двеста лунички на тавана. Два месеца работа. Краят му не се вижда. И пари се плащат. За какво? Като ги видя вечер с ракията ми идва да ги пребия. Моите пари накрая отиват при Миньо Апаша в Карнобат! Моите пари изпиват!

- Така е. Работници… – но на ума си премисли: ”Твоите пари – цървул такъв! Ако не те бях прибрал още щеше да изправяш джанти. Моите пари пропиват, ама не рева като вдовица за …” но на глас продължи - Нищо, нека пият ракия сега, после ще пият нашите лекарства. Къде ще ходят, нали ще се пенсионират и като бройлерите ще живеят само на хапчета. Ние пък ще им ги доставим. „Дал Бог живот и здраве!” Ха-ха-ха! Не се коси.! Отрежи им от парите!

- Шефе. Много ме натиска оная смотла от Министерството на водите. Не подписва екологичната оценка на отпадъчните водите. Написали ми едно предписание за пречиствателна станция - не ти е работа. Половин милион само станцията.

- Ходи ли на „Стамболийски” 31 при Ахмед-ага.

- Ходих! Вдига рамене – оправяйте се, в нейния ресор си е. Ние не можем да се месим. Предлагат ни турска, уж по немски лиценз. Вземай от нас, вика, на половин цена е. Явно играят в един театър. Вече втори месец завода е готов, не го пускат.

Дружеството беше изградило завод за лекарствени средства на морето и сега се готвеше да произвежда по лиценз генерични лекарства. Стига са ги обвинявали в контрабанда! При лекарствата въпросът с контрабандата, беше като при цигарите. Най-големите контрабандисти бяха производителите. И най-големите фирми бяха най-големите курви. Защото и при двата вида изделия срокът на годност беше сравнително кратък. Като има пазар за една стока и производител на големи количества от нея, винаги ще се намери някой който да я „промуши” през границата и да я продаде.

- Какво предлагаш! Давай, ти си на там на място.

- Знам ли. На министърката мъжът й се върти без работа. Та си мислех…

- Аха. Да го вземем на заплата и да купим турската пречиствателна станция. Пък тя като подпише…тоя мандат вярно, че сега почна, ама…Но знаеш ли, ще го назначим като прокурист. Така ще подписва без да знае какво става и ще носи отговорност. Пък като го видим колко му е … акъла! А и тя ще подписва като селски кмет докато мъжа й е при нас, „сокола” и той ще е доволен. То Черно море отдолу е мъртво от сероводорода,… какво толкова. Добре, прави се на ударен една седмица. Аз ще дойда за два дни. Назначаваме го тоя и с някой лев напред…

- О,кей Шефе. Пак намери решение!

- Какво да ви правя. Чак тука избягах от вас, ама спасение няма.

- Да предупредя ли шефа на охраната, че те чакаме?

- Не! Вметни му, че мога да прескоча. Ще му се обадя от самолета за Цюрих. На куки не вярвам. Те имат друго мислене. Ще ме пазят… Ако им наредят техните… най-много един презерватив да си сложат на пръста преди да дърпнат спусъка. Хайде чао, сега. Ще ти звънна около обяд.

Каменев се замисли. Преди два часа се бе обадил очилатия генерал. Слабичък, невисок, оприличаше го с африканско хиеново куче. Захапе ли те, до там си. Навремето беше вербувал зам. председателя на Болната от Старост Партия. Даде му за псевдоним част от името си. Пръв ловец на държавата го направи. Сега генералът искаше услуга, която не можеше да се откаже. Това е положението. Да видим каква е тази птица дето ще му кацне в Цюрих. Предният път уреди офис и кола. Сега какво ли ще искат? Дано са пари, това поне не е проблем…Кога ли ще ме оставят на мира?- помисли си бизнесмена и си отговори веднага – Никога, поне докато съм жив!

Иначе всичко в тази държава беше куриозно. Обратните ставаха политици, политиците се изпедепцваха. Бизнесмените се назначаваха. Полицаите от глад ставаха бандити. Бандитите станаха “добре облечени бизнесмени”. Предателите – в службите. Работещите обедняваха. Крадците забогатяваха. Богатите крадяха. Рекетьорите определяха данъците. Данъчните – рекетьорстваха. Митничарите ставаха милионери, милионерите ръководеха митниците. Курвите ставаха министри, министрите – курви. Царят стана министър-председател! Министър–председателите се държаха като царе. Комунистите станаха демократи. Демократите – популисти. Агентите ръководеха оперативните офицери. Офицерите даваха интервюта. Блюдолизците ставаха генерали. Генералите – помияри. Сервитьорите – перачи на пари. Перачите – милионери. Докато съдиите вземаха подкупи, а адвокатите боледуваха, подсъдимите лудуваха. Прокурорите - гангстери. Гангстерите – приватизатори. Приватизаторите – ликвидатори. Безработни професионалисти. Професионални безработни. Работниците – без пари. Свещениците правеха пари. Футболистите – в чалготеките. Чалгаджийките – по стадионите. Банките на хартия чужди. Капиталите им български. Учениците не можеха да пишат, но от малки се учеха трева да пушат. Вместо да спрат или поне да намалят по телевизията порното, вдигаха парното. Наркотици на хапчета като лекарства. Лекарствата - по-скъпи от наркотиците. Трудът поевтиняваше. Токът поскъпваше. В съда помазваха. Отвличащите наказваха. ….Ега ти държавата….

За какво да живееш в тази дупка? Но само в дупка можеше да изкопаеш имане. За това Каменев не стоеше в България повече от два дни. Не е ясно кой можеше да те поръча там. Всеки може. От конкурента до президента. То и без да те поръчват, самодейци много. Веднъж вече го бяха стреляли на околовръстното. Слава Богу! Размина се. Но вяра да нямаш на никого, че то няма наши – няма ваши, всички са апаши. Че и враговете се намножиха…Най-опасни са тези дето не ги знаеш. На някой се бутнал щерката с джипа, смачкал си делото още в районна прокуратура, а той си навил на пръста …купил си един „макаров” и сега търка бавно цевта…

Каменев не живя дълго. Около 2007 година се нагря положението. Ръфаха го за контрабанда! Проверяваха го данъчни. Ограничаваха достъпа му до болниците. Дъвкаха го в медиите. И така, докато една петилетка по-късно, точен изстрел с малокалибрена пушка калибър 22 Winchester Magnum не го улучи в главата пред вратата на мерцедеса в чистичката и подредена Конфедерация Хелвеция, както беше в същност официалното име на Швейцария, страната в която кравите определено бяха по-красиви от жените, а парите намираха покой и забвение в дълбоките сейфове.

Стрелецът, съсухрен човек на прага на петдесетте заключи пушката в калъфа от виола, седна до шофьора и промълви „Барух Хашем”.*/Велик е господ - на иврит/.

Един от големите задкулисни играчи в Болната от Старост Партия загуби важна фигура от управлението на доста сериозни парични потоци. Ударът беше сериозен. Докато се намери подготвен кадър за тази дейност загубите щяха да са огромни, а да се създава тепърва…нямаше време. Но и да се мамят рускоговорящи жители на Петах Тиква наистина не беше никак здравословно. Все пак те бяха гаранти по сделки с лекарства за Югославия по време на американските бомбардировки над Белград и се наложи да плащат... А сръбските служби така и не си получиха пратките с лекарствата...




Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница