Глава 3 – Църквата и евреина

Ако преобладаващо нееврейската църква знаеше, че Бог е допуснал езичниците до нещо, което е било запазено най-вече за Израел, тогава тя би имала съвсем различно отношение и разбиране за това, какво е да си вярващ. Това би донесло на църквата известно обуздание и смирение, виждайки че благостта на Бога сега е достъпна и за езичниците. Разбира се, за това си има причина:

“Тогава казвам: Спънаха ли се, та да паднат? Да не бъде! Но чрез тяхното отклонение дойде спасението на езичниците, за да ги възбуди към ревност.” (Римляни 11:11).

Бог преследва някаква цел с допускането на езичниците. Ние евреите, бяхме отрязани от собствения си корен заради бунта и непослушанието си, и тогава вие езичниците бяхте присадени – не за да се радвате на служби – но за да достигнете до такава пълнота на вярата, че да струи от вас това, което трябваше да бъде нашето благословение. Вие сте в заветни отношения с нашия Бог и сте били присадени към Неговия корен и сега Божията мъзга може да тече през вас и да дава плод и други благословения. Нужно е видимо свидетелство в езичниците, което да разбуди невярващите евреи и да ги доведе до усещане за техния собствен Бог, карайки ги да ревнуват.

Църквата, която е израснала дотам, че да изяви многообразната мъдрост на Бога пред небесните началства и власти, е същевременно и църквата, която е достигнала зрялостта, ръста и силата да провокира ревност у евреите. Двете тайни са в действителност една и съща тайна. Всеки не евреин, който би застанал зад евреите без оглед на това дали той самият ще пострада, изявява Божията Мъдрост. Такъв човек не само че няма да се противи, но правейки го ще го счита за чест, дори и особено, ако се налага и да пострада, знаейки, че има на небето вечна и по-голяма награда. Бог дава една по-голяма мъдрост, т.е. Собствения Си характер и Живот, за да станат те характера и живота на Неговите хора.

За църквата, Израел е постановеният от Бога тест, който да изпита нейната истинност и степента на нейното действително освещение. Историята разказва за много велики духовни водачи, провалили се на този тест. Лутер, титанът на Реформацията, се проваля на този изпит. Той прекарва известно време с трима прочути равина, надявайки се наивно, че ще ги убеди в истината на Реформацията, и че те ще видят в реформираната църква откровение за вярата на Бога на Израел ... те обаче не се убедили. Евреите били толкова безразлични към Реформираното Протестантство, колкото към Католицизма. Еврейското опровержение на библейските аргументи на Лутер, касаещи Месианството на Исус и изпълнението на всичко написано, били толкова ужасяващи, че граничели с богохулство. Вследствие на това, Лутер решава, че самото присъствие на еврейска, т.е. на противопоставяща се юдейска общност в Реформирана Европа, ще представлява заплаха за младата Реформация. С пяна на уста, той написва книга озаглавена “Лъжите на евреите”, подклаждала нацисткото преследване на евреите в Германия четири века по-късно. Евреинът винаги е бил най-тежкия тест за църквата. Те са остен, трън, който боде. В поведението и подигравките на евреите има нещо толкова провокативно и сплашващо.

Един от първите всеизвестни мъченици на църквата е мъж на име Поликарп, който според “Книга на Мъчениците” на Фокс, е бил изправен на кладата за да бъде изгорен жив. Пише, че евреите били сред първите да сложат дърва и добавя “И това те правят винаги”. Изглежда са намирали голямо и злобно удовлетворение да спомагат и да подбуждат към убиването на най-изтъкнатите Божии светии, разкривайки така дълбочината на омразата си спрямо Християнството.

Главната роля на Израел

Като църква, трябва да знаем, че има неща, които ще се изискат от нас поради отпадането на Израел. В Божиите очи, целта на спасението ни е да ги доведем до ревност. Ако не погледнем с Божиите очи и не съзрем Неговите цели за нашето спасение, тогава не стоим на апостолска основа и не сме истински ‘Негови’. Може и да имаме службите си, мисиите си и програмите си и да благославяме хората – и Господ няма да ни попречи, но не бива да мислим, че ще споделим и ще вземем участие в действията Му, касаещи Неговите вечни цели, а Израел е в центъра на тези цели.

Първото и най-важно нещо, което отличава истинската църква от всяко друго религиозно тяло, е именно поставянето на ударение не върху нашите ползи, но върху ползата за Бога. Да изявим многообразната Божия мъдрост пред небесните началства и власти на нечестието не е от полза за нас, но за Него. Недостатъкът, който разяжда сърцето на църквата и я прави неспособна да бъде църква в апостолския смисъл на думата е, че не е приела за себе си да гони Божиите цели и Божията радост. Църквата все още мисли за себе си – “Нашето благословение. Нашата полза. Какво печелим ние като повярваме. Ние сме спасени от скръбта. Ние отиваме на небето. Службата хубава ли беше? Как ти се стори проповедта? Какво извлече от нея?” Всичко се върти около нас, нашите вкусове, нашата радост. Донесохме в църквата егоизма, който ни занимаваше и в света и му сложихме друго лице – религиозно и духовно – но пак си остана егоизъм. Усещате ли, че несъзнателно и от невнимание, ние сме страшно заети със себе си, и че дори въздухът, който дишаме – егоцентричната мъдрост на този свят, е проникнал самата църква? Всяка тема в крайна сметка се свежда до това каква е ползата за нас. Нужно е нещо да сломи силата на това гравитиране около нас самите и Бог ни е възложил задача, която надминава нашите способности, а именно, че целта на нашето съществуване и спасение от Божия гледна точка, е да “подбудим Израел към ревност.”

Живеем за себе си и това е видимо в отражението на този живот върху телата ни. Това ни боли, онова ни тормози, и така и ще бъде, защото никога целта на нашето спасение не е била отвъд нас самите, цел която да стане нашето здраве. Задоволили сме се с нещата, които касаят нас, вместо с единствения критерий, който би зарадвал Бога, т.е. Неговата Слава и то завинаги.

Онези, които познават Божията Слава, знаят, че преди да се стигне до нея винаги е нужно известно страдание, което я предшества. Колцина са онези, които не биха се поклатили и биха понесли това страдание в църквата, преди то да се превърне в слава? Ако сме заедно достатъчно дълго и достатъчно близко, неминуемо ще възникнат ситуации, в които душата ни ще излиза всред предателства и разочарования, като ще бъдем еднакво наскърбявани и от това, което съзираме в собствените си сърца. Единствената причина, поради която може би не знаем за какво става въпрос е, че не сме достатъчно дълго и качествено заедно за да изпитаме тия неща. Почне ли да става конфузно си тръгваме и намираме съседната църква, защото някак си вярваме, че църквата е място за удовлетворение и не разбираме, че тя е място на страдание преди да стане хранилище на слава. Няма да бъдем истинско тяло, освен ако единственият ни мотив за съществуването ни не стане Славата на Бога – каквото и да ни коства това.

Ако църквата провокира ревност у евреите, то няма да е защото високоговорителите ни са по-мощни от тези на съседната църква, или защото музикантите ни са талантливи. Това ще е проявление от различно естество и предусещам, че това естество ще е небесно, пълно с правда, истина и реалност. Ключът към спасението на Израел е нееврейската църква, а ключът към превръщането на предимно нееврейската Църква в инструмент за изпълнението на Божиите цели е именно тази съвкупност от проявления на Духа, които са наше задължение спрямо евреите и които Църквата никога не би си избрала. Тази взаимност в отношенията е предначертана от Бога да спаси църквата от религиозно самовглъбяване и духовен егоцентризъм, които биха я лишили от апостолския й вид. В противен случай бихме станали необратимо и неизбежно егоцентрични, както и е станало с повечето църкви, движения и отделни хора.

Дори бих казал, че самото усещане за това изискване повече или по-малко липсва в мирогледа на църквата. Какъв ли ще е този пример от страна на църквата, че да възбуди народ, който винаги през историята е бил противник на евангелието, към ревност, към желание да притежава онова, което те винаги са презирали, и на което се противят и до днес? Може би ни липсва малко харизматичност? Може би трябва да сме по-петдесятни? Какво значи ‘истинска църква’? Какво трябва да видят евреите? Как да го постигнем? Забележителното е, че Павел оставя този въпрос висящ. Не дава обяснение какво има предвид с това или как трябва да се постигне. Но знаем поне това, че църквата, която може да възбуди към ревност евреите е същата, която може да победи и силите на тъмнината. Това което изисква едното служи и за другото. Знаем, че две тайни трябва да изпълнят. Едната е тайната на Израел, а другата е вечната цел на Бога, посредством църквата – да се изяви многообразната премъдрост на Бога пред небесните началства и власти на нечестието. Тези две тайни очакват изпълнението си и Бог създаде всичко именно заради това.

Както в началото

Независимо към какво се стремим с напипване и налучкване, ние няма да го намерим в неделя сутрин и от време навреме в библейския урок през седмицата. Ясно е, че подобни нужди изискват абсолютно посвещение. Неделната служба е приятно удобство, но това, което предлагам е крайно неудобно. Това значи отново да се тръгне от къща в къща, разчупвайки хляб ежедневно. Това значи занимаването ни с проблеми, напрежения, трудности и неразбирателства, и човек би се учудил като види, колко лесно те се появяват и колко бързо могат да изпепелят взаимоотношения, които са били градени с години. Изисква се ежедневна бдителност и зависимост от Бога.

Не бихме могли да произведем от собствената си природа онази несъмнена искреност и истинност, които се искат от нас. Не можем да ги възпроизведем под калъп на поточната линия. Няма да ги придобием на тримесечен християнски курс. Това са по-скоро усилия в любов, жертва и страдание под десницата на Бога и можеш да се сдобиеш с тях само в църква, която е самата тя място на страдание. Църквата е първо страдание и после слава. И това не го дължим толкова на атаките отвън, колкото на скръбта която е наш дял отвътре всред недоразуменията, бъркотиите и обвиненията. Не можеш да си представиш как хората могат да бъдат понякога притиснати от напрежението на възникналите ситуации, което ще ги накара да ти кажат неща, които не си и сънувал! Тук не важат обяснения, няма арбитър. Това са просто неща, които трябва да бъдат понесени, защото трябва да си претърпяваме един на друг. Всеки от нас е с различна зрялост, себеобуздание и разбиране.

Църквата, ако е църква, ако общуването е живо, ако отношенията са истински, ако е лице в лице, ако си говорим за истински неща, ако говорим истината в любов, ако поправяме, изобличаваме и увещаваме, по необходимост ще бъде място, където да бъдеш разбран погрешно. Ще има търкания. Ще има моменти, когато тези търкания са толкова тежки, че дъх не ти стига, моменти когато си мислиш “Ей т’ва е. Няма изход. Няма начин да се разберем и помирим.” Озоваваме се в състояние на абсолютна зависимост от Бога и Неговата милост. Където се намесват тъмните сили, разбира се ще има предразсъдъци и изкривявания, но не е само това – съществува и нашата собствена непохватност и неспособност да се изразяваме, откъдето и субективното чуване на казаното от нас. Имахме предвид едно, но се разбра точно наопаки. За да се развърже този възел и да достигнем в крайна сметка до разбирателство се изискват толерантност и търпение, които са отвъд възможното ни. Времето, което това отнема, терзанията и всичко останало, е за нас истинско страдание. Няма обаче да трогнем Израел, докато не си пробием път отвъд нашето търпение и не се доберем до търпението от Бога.

По-лесно е да изпращаш месечно някаква сума на разни мисии за евангелизиране на евреите и да ги оставиш те да вършат благовестието, наместо църквата, във всеки град или село, да се отзове на призива и на задължението си спрямо евреите, които са им съседи. Това е и Божият критерий за успешност на църквата – не дали ни харесват службите или каквото било там, но дали това, което сме изработили и изградили досега може да докосне евреите. Затова Павел изплаква: “На това дело кой е способен?” Нужно ни е да усещаме своята неадекватност и недостатъчност – това ще ни хвърли в обятията на Бога. Това ни поставя натясно с въпроса за Божията любов, която не е абстракция, но която покълва в нас от благодарност, която изпитваме за Неговата вярност – особено, когато сме разчитали на Него отново и отново в кризисни ситуации, с които никога не бихме се справили въоръжени със своите способности и мъдрост. Ако не беше Евреина, едва ли би имало такава спешност да пораснем. Като църква, щяхме да се задоволим с нещо доста по-обикновено от това, което би прославило Бога, защото църквата, която възбуди към ревност и вяра евреите е църквата, която принася слава на Бога. Нямаше да бъдем за такава слава, ако не ни беше отправено именно такова Божествено изискване спрямо Евреина.

Заради вас

От хиляда църкви няма и една, която да се е замисляла над възможността критерият за нейното духовно здраве да не е онова, което се харесва на членовете й, а нейната способност да подбуди ревност у евреите в съответното населено място. Този критерий не е обект дори на разглеждане, понеже инстинктивно усещаме, че е доста краен. Те са неприятели на евангелието. Те не просто се съпротивляват на благата вест, те не са просто безразлични – те открито се опълчват срещу нея. Павел казва, че те са противници на евангелието и после ни сервира “...заради вас”. Разбирате ли защо тази страница е била откъсната от Библията в днешно време? Изглежда църквата и нейните учители са я подминали, защото изискването тук стига до крайност. Ние обаче сме изгубили невероятно много от този пропуск.

Какво иска да каже Павел с това “...заради вас”? Нима се нуждаем от неприятели и то точно от такива? Тук не става дума за банда аматьори. Евреите са силни; те са блестящи; те са интелигентни; те са властни. Някога да сте спорили с равин, или с евреин интелектуалец, или с някоя еврейска радикална фигура? Като бивш мисионер сред евреите и бидейки аз самият такъв от доста време, трябва да кажа, че няма по-страхотен противник на благата вест от самия еврейски народ. Единствената причина, поради която този факт е неизвестен за нас, е защото не сме се срещали с тях очи в очи. Никога не са ни затръшвали врата под носа. Никога не сме ставали свидетели на наежена ярост и негодувание. Никога не сме били смилани на кайма от най-жестоките думи, които човешкото остроумие може да изнамери. Карат те да се чувстваш глупак: “Как смеете да ни говорите за това на нас, които сме били потърпевшите през две хилядолетия Християнски гонения завършили с Холокоста! Само не ми казвайте, че се нуждая от вашия Христос!?” Не можеш да си представиш какво е конфронтация, докато не се сблъскаш с тия момчета челно. Изведнъж се чувстваш едно слабо, малко нищожество; твоята блага вест е толкова ужасяващо глупава, иска ти се просто да се сбръчкаш и да изчезнеш. Бог не е изненадан от тези фактори, защото Той е запознат с тях отблизо. В действителност, именно Той е Авторът на причините, които да превърнат Евреина в последните дни в най-очебийния и мощен противник на Исус Христос. Затова Павел казва,

“Защото не се срамувам от благовестието Христово (колкото и глупаво да е то, погледнато интелектуално); понеже е Божия сила за спасение на всекиго, който вярва (и ето го пак) първо на юдеина, а после и на езичника.” (Римляни 1:16).

Добре звучи, “Ако можехме само да изпробваме евангелието първо с езичниците и ако действа при тях да отидем и при евреите. Защо да започваме с най-трудното?” Обаче Господ е категоричен: “първо на Евреина”. Бог мъдро е подредил да не започваме с най-лесното, а с най-трудното. “Идете по целия свят, но започнете от Ерусалим, където бях разпънат и където бяха убити с камъни пророците. После можете да отидете и в Самария и по всички други места, но започнете първо с Евреина.”

Дали даваме някакъв знак на силите на тъмнината, когато не взимаме насериозно тази заповед? Те ни поглеждат извисоко: “Вие момчета, дори не взимате насериозно Господа. Вие не послушахте словото Му, което ви повеляваше да отидете по целия свят и да занесете тази блага вест на всяка твар, започвайки от Ерусалим и първо от Евреина. Затова и ние се отнасяме с вас така лековато, както вие с Него. Вие не сте признали господството на Неговото Слово. Не сте признали първостепенното значение, което Той е отделил на Израел. Занимавали сте се с вашите си неща и чудесно успяхте да заобиколите най-трудното от всички изисквания, защото сте страхливци. Страх ви е и не сте много сигурни в собствената си духовност. Избрахте лесния път. Позволихте на евреите да си живеят както си знаят, защото синагогите им са досами църквите ви, което свидетелства, че признавате статута на синагогата, като своего рода подобна на Християнството и имаща своя авторитет, логика и валидност.”

Признаването на Юдеизма, отдаването на почит и уважение спрямо синагогата като институция и провеждайки разговори с тях, като че представляват също толкова валидна вяра, би накарало Павел да повърне. Как би си позволил той да постъпи по този начин и да започне Римляни 9 глава, с думите:

“Защото бих желал сам аз да съм проклет, отлъчен от Христа, заради моите братя, моите по плът роднини” (стих 3).

Ако Юдеизмът беше валиден, тогава защо му е на Павел да иска за себе си проклятие?

Ако има нещо, което да накара църквата да осъзнае своята неадекватност, това е конфронтацията с Евреина. Евреинът е символ на този свят и то в неговата най-престижна и могъща форма. Евреите са печелили, спрямо броя на населението си, повече Нобелови награди, отличия и ордени в областта на медицината, литературата, културата и науката, отколкото всеки друг народ. Те са надарени, но покваряват дарбите си с духа на този свят, срещу Бога вместо за Него, и това ги прави наистина смущаващи.

Когато Бог казва “Първо на Евреина”, Той знае за какво говори. Докоснеш ли се до Еврейския начин на живот, се докосваш до цялата световна система, до хуманизма и до цялата сложна, морална, етична, религиозна и светска система, която противостои на Бога в абсолютно всяко отношение. При все че е фалшива светлина, Юдеизмът би бил достоен избор, от хуманистична гледна точка – той притежава най-неустоими разсъждения и примамки. Ако все пак обаче Бог е Жива Реалност, същата тази съвкупност от хуманизъм се превръща в абсолютна мерзост.

“Защото, братя, за да не се мислите за мъдри, искам да знаете тая тайна, че частично закоравяване сполетя Израиля, само докато...” (Римляни 11:25а).

Огради думата ‘докато’. Има условие и тук е разковничето. Условие, което само църквата може да изпълни. Говорим ли за Израел говорим и за църквата.

“... докато влезе пълното число на езичниците” (стих 25б).

Когато Бог казва ‘пълен’, това означава изпълнението на онова, което Той е имал предвид. Има пълнота, която Бог очаква, пълнота от призвани за Неговото Име от всеки народ, и това е призванието на църквата. Според този текст, най-големият мотив, който Бог дава на църквата за да отиде по целия свят и да занесе благата вест е:

“... Избавител ще дойде от Сион” (стих 26а).

Когато задачата е изпълнена, ще се случи нещо, независимо от духовното състояние на Израел. Избавителят е изпратен в момента, в който пълнотата на езичниците е достигната. Израел е спасен, а Избавителят си възвръща трона на святия хълм Сион и управлява над народите. Светът е в безнадеждно състояние, докато сам Господ не дойде. Едва тогава може да се установи ново небе и нова земя, където да царува правда.

Ясно е, че тази позиция противоречи на мисленето, обусловено от вяра в ‘грабване преди голямата скръб’, мислене, което разглежда църквата, като грабната преди да дойде голямата скръб. Това е широко приета доктрина, но ако я поставиш под съмнение гледат на теб, като че поставяш под въпрос основни доктрини на вярата. Като че въвеждаш някаква ерес, когато това въобще не е доктрина на вярата. Нищо не е ограбило църквата толкова от нуждата да се подготви, от послушание, от зрялост и от това да бъде наистина църква, която да устои в Последните Времена, надмогвайки скръбта, колкото увереността, че няма да има такава скръб за нас.

Заради това виждане, че ще бъдем грабнати преди голямата скръб, църквата днес общува с Израел от позицията на виновния. Всяко служение на църквата, което е със скрития мотив да успокои съвестта ни, действайки подтиквани от вина, наместо като свещеници, е невалидно като служение. Само свещеническото отношение е действително. Сърцевината на това служение е, че свещеникът не придобива нищо и не печели нищо за себе си, когато действа като свещеник. Ако обаче си движен от чувство на вина или неспокойна съвест, тогава си присвояваш нещичко от благоприятното ти отношение спрямо евреите. Вярвам, че голяма част от отношението към днешния Израел е отношение на снизхождение.

Ако въздигаме и възхваляваме себе си като църква, разглеждайки себе си като нещо отделно, независимо или по-висше от Евреите, само поради този факт ние вече не сме църква. Църквата губи същността си, губи смирението си. Нужно ни е да си припомним, че бяхме присадени към техния корен и че, посредством благата вест, ние съ-участваме с тях. Църквата не е някакъв феномен встрани от Израел, но е израз на Божията благост да допусне и езичниците да участват в обещанията към евреите, в тяхната надежда и в тяхното очакване, което самите те са загубили и вече не помнят. Част от нашата задача е да напомним на Израел, не с думи, но наяве, какво означава да си бил допуснат до Израилевото гражданство.

“Да породим ревност у Евреина” – ето истинският лакмус на нашето духовно здраве. За днешната църква е присъщо да се задоволява със себе си. Тя сравнява себе си със самата нея или с другите църкви, и се задоволява с радостта от боравенето с нещата, които Бог й е открил, като осуетява целта, за която тия неща са й били открити. Бог зове към абсолютни стойности и към цел отвъд нас, цел, която не се измерва с нас, но само с нашата способност да възбудим ревността на евреите посредством недвузначно слово, изговорено с думите на единен живот. Това може да се направи само от хора, които са достигнали до един ум, едно сърце, едно разбиране и еднакво говорене. Това не е приканване към роботизация, към щамповане върху църковната поточна линия, създавайки хора монотонно подчинени на това да говорят едно и също нещо. Имат се предвид силно индивидуални личности, страхотни сами по себе си, живи и свободни да имат свое собствено мнение и виждания, но доведени посредством действието на Бога, което предполага страдание чрез изпитания, до пълно единодушие с Бога. И в момента, в който Той пожелае, вече можем да говорим слово, което е съзидателно и живото даряващо, защото е словото на единодушието с Бога. Ако в настоящия момент ние не се подготвяме за тази цел, е безпредметно да мислим, че когато Последните Дни ни се стоварят внезапно на главите, ще можем да си отворим устата, както подобава. Имаме ли стимул за подобно съчетаване, единение на живота ни и единодушие, с присъщите му дълбоки води? Това ще означава края на нашите малки, тайни резерви и укрити постъпки, на едва доловимите ни бунтарства, своеволия и егоизми. Има само един начин това да се сбъдне, по-точно само едно място, където потенциално би се реализирало наистина – в общия живот, във всекидневния живот със светиите.