Глава 4 – Страданието преди славата

Общият живот ще те накара да изоставиш всяка надежда да продължиш напред по плът. Именно заради това подобен живот бива отбягван, презиран и одумван. Институционализираната Църква, като организирана религия, в каквато и да е форма, се радва да чуе за провалени християнски комуни. Подобно отношение бетонира тяхната позиция и структури: “Ами, това няма да се получи. Да, в началото на църквата и заради преследванията е било нужно да споделят всичко и да имат всичко общо – но това няма да проработи днес.” Всъщност, те не искат да проработи и се радват като слушат, че подобни опити са се провалили.

Исус издържа всичкото онова страдание, заради радостта, която Му предстоеше. Той предвиди и предвкуси онова, което във вечността ще е плодът на Неговото страдание и ... същото трябва да предвкусим и ние. Това е Божия мъдрост, защото да се радваш в страдание е противоречие. Това противоречи на здравия разум и на всичко, което ние разглеждаме като естествено за човека. Естественото за човека е стремежът да оцелее: “Гледай главното. Пази се. Грижи се за тялото си. Избягвай болката и неприятностите.” Това е мъдростта на света, но онази мъдрост, която е способна да се радва всред страдание е напълно различна. Само тя побеждава силите на тъмнината. Тя е най-голяма, но не е достатъчно само да я говориш. Тя трябва да се изяви, да бъде онагледена от църквата, чиито вътрешен живот е сам по себе си свидетелство за Божията многообразна мъдрост. И все пак тази мъдрост пониква в нас посредством изпитания и трудности, посредством допуснатите от Бога угнетеност и депресия в духа и всички онези неща, срещу които трябва да се борим изграждайки взаимоотношенията ни. Превръщаме се в едно, както и Той е Един, въпреки всичките си различия, разнородни личности и въпреки нещата, заради които ти се иска понякога да се пръснеш. Първата ти мисъл е веднага да си намериш първата харизматична или евангелска църква, която ти попадне, само и само да се махнеш от тия напрежения и изисквания. И все таки, именно в тези напрежения, Бог може най-лесно да изработи Своя характер.

Божиите пътища

Един брат преживяваше това – той дойде при нас като необикновен харизматик, но след няколко седмици животът му бе толкова изпитан, че започна да се разпада на парчета. Потопен в смърт, той бе така окаян, а ние не можехме да сторим нищо за да облекчим агонията му. Връщайки се от събрание, минавахме край къщата му и жена ми ми каза: “Защо не отидеш и не го утешиш? В крайна сметка ти си отговорен човек.” Отвърнах: “Ами да, добра идея” и понечих да се върна, но това беше всичко. Просто нямаше начин Господ да ми позволи да се намеся в умъртвяването му, носейки преждевременна и фалшива утеха, когато се искаше друго, а не облекчение. Този човек трябваше да вкуси смърт докрай – и така и стана, след това обаче имаше славно освобождение, дошло именно защото не се намесихме. Затова са ни нужни предпазливост, проницателност и водителство от Духа. Тия неща не се прилагат механично. Въпросът опира да нашата собствена зрялост и до това дали Господ е свършил докрай делото си в нас. Няма нито един, който да достигне до това самичък. До тази именно зрялост се достига в ежедневните ни взаимодействия с братята, в общуването ни и в приемането на изобличение и съвет.

Говорейки истината

Всред компромиси отвред и дори в църквата, ние се нуждаем от ежедневна бдителност. Има една мъртва точка във всеки един от нас, докъдето нашият поглед не достига и можем да съзрем само с помощта на братя и сестри. Дали ще ни стигне смирението, когато дойде истината или негодуванието ще ни победи? Истинското смирение е когато се покоряваш не на най-зрелите сред вярващите в църквата, но понякога на най-слабите, незрелите, младите. Ще приемем ли от техните уста словото на Бога, ще разпознаем ли гласа Му, говорещ именно на нас? Аз самият бях освободен от заблуда именно по този начин. След дълги години в ходене с Бога, воден от Святия Дух по един краен начин и, напълно убеден, че това, което правя е абсолютно вярно, думи на изобличение дойдоха, не от зрелите членове на църквата, а от най-младия и най-слабия. В момента, в който чух тия думи наведох глава – това бе словото на Бога за мен.

Каква ли ревност за истината и следователно каква смелост се искат за да изкажем цялата истина, независимо от последствията? Нужно е да имаме любов към истината по-голяма от желанието ни да успеем като проповедници или като деноминация или като църква. Любовта ни към Бога не надвишава любовта ни към истината. Не измервай любовта си към Бога с възторжената възбуда на имагинерни отношения с Бога, обусловени от химни и хваления. Не се заблуждавай. Как изглежда голата ни любов към истината в една студена и сива утрин, когато няма да ни носи удобство и ще ни струва скъпо? Така се измерва любовта ни към Бога. Любовта към истината и правдата изисква действие, независимо от неудобствата и последствията. Истината е скъпа и ако не умрем за нея, не я обичаме истински. Истината не е абстракция встрани от Бога или пък истина относно Бога. Бог е истината. Тази любов трябва да се отгледа с внимание и нежност и ни е нужно обкръжение, което да тачи истината и да не търпи лъжата или да позволява на някой да замазва и да минава метър. Няма да ни стигнат само нашите сили и затова се нуждаем от братята всеки ден.

Спомням си, веднъж говорих в едно събрание, където три от водещите духовни жени бяха напуснали съпрузите си и живееха в прелюбодейство. Как се беше стигнало до подобно падение? Жени, които преди са били наистина духовни, бяха се превърнали в блудници и бяха опозорили цялата църква, името на Бога и доброто име на вярващите в онзи град. В кой момент се беше вмъкнал първият квас на заблудата в тези жени? Първата задача на греха е да се преличи. Това е измамата греха. Така се прикрива неговата същност на грях, действайки под прикритието на оправдано желание. Кога се беше започнало всичко в този случай и как беше станало така, че близките на тези жени не го бяха забелязали? Защо не са били засечени по-рано, когато първите им предразположения към флирт са били видени и разпознати? Защо никой не беше казал “Сестро, така не се става светия. Усещам нещо в очите ти, в гласа ти, в закачливото ти и предразполагащо отношение с мъжете. Знаем, че обичаш братята, но не бива така да го изразяваш. Непристойно е.” От малкото квас най-накрая се заквасва и цялото тесто. Причината е, може би, че те бяха харизматична, а не апостолска църква, което ще рече, че не бяха наистина съединени. Истинността е плод на Кръста, на смирението породено от страдание, на това да бъдеш изобличаван и порицаван и да се повдигат въпроси, над които се налага да се замислиш. Готови ли сме да чуем това болезнено слово един от друг и ... готови ли сме да го изречем? Едното представя Кръста също толкова, колкото и другото.

Павел не се е въздържал от конфронтация с Петър що се касае до неговата непоследователност. Защото се оказа, че Петър е един вид вярващ, когато е с езичниците и съвсем друг в присъствието на евреите. Имаше двойственост и измамност в поведението му, което поставяше в опасност благата вест. Павел му се възпротиви в лице, и то пред братята, заради чистотата на евангелието. Павел показа на Петър измамата, която вече увличаше и Варнава и други братя. Какво ще кажете, ако бяхме сега в първата църква, където, при първия опит да представим нещо, което не е абсолютно истинно, но ние искаме да го представим за такова, по-младите братя ни изнасят с петалата напред и ни погребват? Какво ще кажете тази проницателност да се върне в църквата? Така беше в началото. Църквата тогава е била мощен свидетел и голям страх почиваше на всички тях. Този страх сериозно липсва днес в църквата.

Петър беше този, който усети, че Анания и Сапфира дават само отчасти, и все пак същият този Петър се намери лице в лице с Павел само малко по-късно в посланието до Галатяните. Този, който бе така силно употребен от Бога да разпознае лъжата и компромиса у другите, не след дълго е в плен на собствената си заблуда и са нуждае от изобличението на друг. Казвам всичко това, за да покажа колко се нуждаем един от друг. Всеки от нас има мъртва точка. Никой не е в безопасност или незасегнат. Този, който се мисли за имунизиран срещу заблуждение е най-предразположен към него.

Ето защо се погубват толкова много от нашите телевизионни евангелисти. Къде бяха сътрудниците им, които можеха да посочат с пръст еди кое си... и да не бъдат уволнени? Когато получаваш заплатата си и препитанието си от такива хора си почти принуден да действаш и говориш по един определен начин, който да подсигури твоето благосъстояние. Живеят ли те заедно с други в апостолски контекст или се радват на подредбата на институцията, заобиколени от хора които затвърждават убежденията им и ги имитират? Биха ли живели те в християнска комуна, дори и да са велики телевизионни евангелисти, където най-младият и най-слабият може да бъде инструмент за тяхното поправление? Бог гледа със скръб на цялата тази история и ние всички съучастваме и сме виновни за това. Толкова сме впечатлени от тяхната личност, че им изпращаме чековете си и с това осигуряваме функционирането на системата. Най-силната критика и изследване на техните провали не дойде от църквата, както подобаваше, но от светски журналисти. Църквата се показа неспособна или нежелаеща дори да критикува или да разбере правилно провала на водещите й фигури, затова прозрението трябваше да дойде от светски хора. Какъв срам и конфузност и нито един дори не повдигна въпрос за това дали има нещо същностно изкривено в деноминациите, от които произлязоха тези хора.

Често увещавам църквите да следят за промяна в гласа и интонацията на проповедника им. Когато реално се промени говоренето му в професионално, той се нуждае в този същия момент да му бъде казано, защото самият той едва ли го усеща. Случва се нещо, с което можеш бавно да се плъзгаш ден след ден, неделя след неделя, от състояние на истински мъж говорещ от позицията на истински живот и истинско знание към все по-добър религиозен изпълнител. Но самият човек едва ли се усеща, освен ако не му го кажат. Как да му го кажат? Просто трябва да кажеш: “Иска ми се да ти кажа, че като те слушах през последните седмици, имах странен дискомфорт в духа си. Не мога да кажа точно какво е, но се появи нещо в говоренето ти, интонация някаква и едно такова звучене, което понеже ми убягва друга по-добра дума бих го нарекъл професионално. Словото ти и гласът ти губят истинското си звучене. Преди беше толкова естествен и неподправен, а сега, все повече и повече говориш “като проповедник” и професионално. Прощавай, ако бъркам в това, но чувствах, че трябва да му дам израз.” Това се казва да говориш истината в любов. Когато нещо толкова важно бъде усетено и бъде уловено в зачатък от някой, който има куража, любовта и чувствителността на Духа, в този същия момент имаме истинска църква. Нуждаем се от сърца, които да говорят тия неща и да ги чуват, когато ни бъдат говорени – или ще станем фалшиви. Ето защо въпросът за любовта е също толкова важен, колкото и въпроса за истината. Ако само критично говорим истината, тя няма да има никаква изкупителна стойност.

Един от начините да различиш неподправената любов към Бога и човека от човешкият фалшификат, е като установиш на какви цели служи. Ако има тактики, механизми и маневри за да се придобие нещо, то това не е истинска любов. Лесно е да действаме на сантиментално ниво, без да се усещаме, и да си представяме, че това е истинска любов. Това може да се случи в семейството, където се създава някаква симбиоза и двамата извличат полза от илюзията и й се радват, защото тя носи някаква взаимна толерантност и удовлетворение – но когато реалността я изпита се раздира на две. Предполагаемата “любов” ще се обърне на омраза, защото романтичната идилия се спуква и се оказва, че реалността не отговаря на очакванията. “Любовта”, която никога не е била истинска любов, но по-скоро любов към любовта, отколкото към човека, не може да понесе този провал. Тогава под властта на измамност и предадени мечти, тази фалшива любов се превръща задължително в омраза.

Ако така сме живели в семействата си, на какво се надяваме в църквите си? Има такова забележително съответствие между допускането на илюзорност в личния ни и семеен живот и онова, което внасяме в Тялото и църквите ни. И в двете се нуждаем от най-висока степен на истинност и реалност. Ще имаме ли достатъчно истинска любов един към друг, която да пукне балоните на въображаемите и измамливи неща, когато Господ ни ги открие? Дори, ако други се радват на ползите от своята заблуда, готови ли сме да им кажем истината в любов? Такава е любовта, която Бог иска сред частите на Неговото Тяло; тя е в съвършено съгласие с истината. Любовта към истината и любовта към Бога са едно и също нещо. Иска се горещ копнеж по истинност в църквата, без която няма да има слава за Бога. Божията църква е Неговата противоотрова на илюзията, на преструвките, на самозалъгванията, на фалшивата любов и на всичко останало, с което човечеството се самоубива с бясна скорост.

И обратно, можем ли да обичаме така че да се въздържим от говорене и да останем мълчаливи, когато изглежда имаме причини да изобличим или да насърчим? Не бива автоматически да приемаме, че трябва да помогнем или утешим някого, който стене в битката си с Бога. Ще понесем ли да ни разберат погрешно и да ни вземат за безсърдечни, безразлични и без любов? По ирония, истинската любов е по-вероятно да я обвинят в безсърдечие, докато сантименталността, която трупа точки за себе си, повърхностните ще я приветстват като истинска любов. Дали ще трябва да спукаме балона или да се въздържим ще ни нашепнат нашата проницателност, дисциплина и Божия любов, които са дял на зрелите хора.

Лице в лице

В истинската църква, трябва обезателно да има известна степен на близост и дълбочина. Голямата църква, по естество, препятства потока на истинския живот, дори и да има място за събрания, където да сме стотици и да хвалим Бога за онова, което Бог е извършил в Тялото посред интимното общение на светиите в един по-скромен мащаб. Но не можеш да заместиш с неделното хваление динамиката, от която Тялото черпи своя живот, и която по-често се намира в близкото общение, лице в лице със светиите, където всеки един изразява подареното му от Главата, нещо което само огромната численост не би позволила.

Желанието ни да видим славата на Бога в църквата не значи, че тя веднага ще стане действителност. За нещастие сме повече склонни да говорим за славата на Бога без реалистични очаквания да видим същата тази слава. В скришното на сърцата си, там където ние самите едва ли познаваме своите мотиви, по-скоро имаме голямо желание ние да успеем и да се прославят нашите институции, отколкото да успеят онези, които истински търсят да станат проводник на Божията слава, и които, странно защо, не са посрещани често с отворени обятия. Те биват разглеждани като смущаващи личности, защото всичко за което говорят, интензивността на подобни отношения, поставянето на въпросите касаещи истината, е всичко, което църквите най-често не желаят. Това, което искат е да усилят високоговорителите, искат солисти, водачи на хоровете, музика, чувството на възторженост и усещането за “жива” църква без основополагащата и очевидна истинност на истинската църква. Едно добро определение за голяма част от днешното християнство е, че то иска чувството за силата и дарбите от Бога, но ако може без Кръста на Бога.

Слушал съм проповеди върху Кръста, които не са ме трогвали ни най-малко. Единственият случай, когато говоренето за Кръста се превръща наистина в говорене за Кръста е тогава, когато говорещият е висял на тоя Кръст, а това не се е случвало на всеки. В действителност хората са достатъчно благоразумни да отбягват темата и го правят особено, когато не притежават практическо знание за това страдание и смърт. Лесно можеш да прецениш това – като го чуеш и като прецениш ефекта, който има казваното върху духа ти, разбираш дали това, което слушаш са думи на истина. Истината е силна; тя поставя изискване; тя провокира и дава убеждение. В действителност, истината ни зове към Кръста.

В продължение на седем години бях учител в гимназия и това, което се крие зад цялата образователна система е едно обикновено задоволяване с повтарянето на материала и възможността да го възпроизведеш без да се гони действително познание. Не сме били достатъчно екзистенциални, нито сме изискали истинско лично осмисляне на вярата. Мислим, че като изрецитираме някаква доктрина сме се сдобили с изказваната от нея реалност. Но това е само кредо, а не екзистенциална, жива вяра. Задоволили сме се и сме приели кредото за истина, докато в действителност този подход го превръща в лъжа. Най-често се среща едно негласно споразумение с нашите пастори: “Вие ни поднасяте библейски проповеди; ние плащаме сметката и се радваме на неделна служба, която ще остави живота ни неподвластен на всякакви изисквания, които наистина да засягат истинските ни законни интереси и ценности.” Т.е. не желаем думи, които да разкриват накъде наистина ни влече сърцето. По-скоро ни се иска да можем да кажем “Амин” и “Бяхме на църква”.

Като се събрахме да живеем в християнска комуна, едно от първите неща, които чух от децата ми беше: “Тате, можем ли да отидем до магазина?” После се оказа, че те не искали в действителност да си купят нещо. Просто искали да разглеждат стоките. По-късно видях същото у всички ни. Някои искаха да си тръгнат заради монотонността на мястото. Все едни и същи лица, без пищно разнообразие и забавления. Имаше потребност жадните ни очи да гледат разнообразни и различни неща. Има някакво удоволствие в това да бродиш из търговската част на града, да гледаш витрините, да разглеждаш стоките, да се любуваш на разнообразието: да гледаш, да гледаш, да гледаш. Комуната е пусто място. Няма нищо за гледане; няма забавления; само ти и Бог – това е.

Един от изпитите пред живота заедно, е да видим дали можем да се радваме на общението със светиите и на многообразието на задружния живот без да се нуждаем от несъществени разговори, радвайки се дори на мълчанието и превъзмогвайки нуждата от лигавене, било то и религиозно, защото ценим мълчанието колкото и говоренето и толкова уважаваме Бога и Славата Му, че сме достигнали до разбирането, че няма несъществени разговори.

Нужно ни е също да различим, чрез Духа, кого Господ изпраща при нас; само това е важно. Не е нужно да си зрял; не е нужно да си велик ученик; не е нужно да идваш с пари – просто се вдигаш и идваш. Единственият въпрос е “Бог ли те праща?” Човекът трябва да е наясно и другите трябва да са наясно, защото ще има изпитания и неблагоприятни условия и ако знаеш, че си призован можеш да понесеш изпитанието, когато се появи. Трябва да сме така уверени в Божията сила, че независимо какво ни се случва, ние да го приемаме със съвършен мир и радост. Стоим ли в това сега? Щяхме ли да го постигнем по друг начин, освен по единствения възможен, т.е. чрез саможертва и страдание в Тялото Христово, в общия живот, във взаимните отстъпки, в ситото на взаимоотношенията ни – и щяхме ли да изтърпим всичко това ако не вярвахме, че сме призовани на това?

Глава 5 – Тайната на страданието

Не би било проява на студенина, ако кажем, че докато тайната на страданието не се е врязала дълбоко в съзнанието ни или по-скоро, ако не сме били запленени от тази тайна, не можем с право да твърдим, че сме народ на Бога. Господ познава Своите Си и това познаване е съвършено свързано с проумяването на онова уникално събитие, което повече от всичко друго, открива Бога такъв какъвто Той Е, а именно Неговото разпъване, страдание и смърт на Голгота.

В плен на мрака

Няма да проумеем реалността на Кръста, докато не пожелаем да изпитаме чувството на пълна изоставеност от Бога. Кръстът не е Кръстът, докато не го преживеем като пълна изоставеност. Колко от нас се борят за да избегнат именно това? Колко от нас са разтълкували погрешно обстоятелствата, в които Бог ни поставя и са ги приписали на неприятеля? Колко от нас се борят със зъби и нокти да избегнат онова, което Бог желае да изпитаме всички в себе си – това чувство на пълна безнадеждност и изоставеност – където ни е отнето дори това, което сме мислели, че знаем и разбираме и където сладкодумните ни приказки и изповеди на вярата не струват нищо?

Голяма тъмнина покрила земята, когато Исус бил прикован на Кръста. Колцина са готови да ни застигне голяма тъмнина – душите ни да се потопят в небитието, дотолкова, че дори нещата в които сме се вричали – жалките понятия с които боравим, доктрините в които сме толкова сигурни – да бъдат също стрити на прах всред пълна тъмнина? Тъмнината, която покри Исус на Кръста трябва също да засени и нас като един вид отрицание на всички неща – дори на онова, което сме мислели, че разбираме относно Кръста.

Бог чака душите ни да достигнат до тази нищета. Той се ужасява от “фразовитите” християни, защо дори и това, което казваме да е вярно, то още не е станало вярно за нас и не може да стане вярно, докато не позволим на тази тъмнина да ни сполети. Както беше при Исус, така ще бъде и за нас и докато не дойде същата тази “тъмнина”, докато не изпитаме същото чувство на тотална самота и изоставеност, не можем да проникнем в реалността на събитието, което е в центъра на вярата. Бог ни чака да се изпразним от голословност и да пожелаем страданието на ‘тъмничните окови’ или на каквото е нужно за да придобием истинско знание за Него.

Същността на страданието

Сърцата ни са естествено предразположени към това да търсят известно блаженство или удовлетворение тук и сега. Вродено е в човека да не иска да се примири с Кръста и да не иска да признае, че пътят на вярата е Кръстен път. Не от тази страна на долината на плача очакваме ние наслада и радост, но от другата, дори и да ни е дадена наистина част от Неговата радост сега. Има нещо присъщо на страданието, което Бог очаква да потърсим и намерим. В онзи последен миг, когато хората умират заради Христос, очите ни се отварят за неща, които говорят повече за живота, отколкото десетки отегчителни и еднообразни години преживяни безопасно и кротко в християнска порядъчност. В миг съзираме, че животът ни е добре защитен срещу всяка опасност от страдание.

Павел пише:
“защото бях решил да не зная между вас нещо друго, освен Исуса Христа, и то Христа разпнат.” (1 Коринтяни 2:2).
Това е била мъдра решителност и сигурно му е коствала много. Има нещо в интелекта, което просто обича да знае много неща просто така. Да лишиш ума си от удоволствието да размишлява върху онова, което си избере, е болезнено упражнение. Всеки акт на себеотрицание носи страдание. Нужно е да се насърчим един друг в разбирането и приемането на вродената нужда от страдание като неразделна част от нормалния християнски живот.

Истинското откровение за Бога

Действително, нищо не е било по-грубо пренебрегвано в съвременното Християнство, както Кръста на Исус Христос и едва ли някой може да каже колко сме загубили от това. Самият Кръст е безмилостен и безусловен и се явява отвес слизащ право от Бога. Това е една непоколебима мярка, с която всичко друго трябва да бъде съобразено и измерено. Ако тя липсва или е била пренебрегната или пък е била заместена с нещо, дори и да се позоваваме на него като на “Кръста”, ако то не е точно Кръста на разпнатия Христос, всичко в нас ще се разминава с истината.

Човешката ни природа предпочита да отнеме от Кръста неговия ужас, да го омекоти и да го превърне в теология от принципи на вярата. Изглежда лесно намираме начин да говорим словоохотливо за изкупление и дори да пеем “Той бе наранен за нашите беззакония…” и после да си отидем вкъщи и да вършим най-отвратителни грехове. Ако някога сме се нуждаели от светлина от небето то това е сега – откровение от Бога за това страдание и това разкриване на Бога като разпнат. Не мисля, че нещо друго би ни спасило. Нищо друго няма да ни накара да намразим греха. Нищо друго няма да ни попречи да разпънем отново Божия Син, освен истинско разбиране за това какво пострада Бог в унижението си и в неописуемата болка на позора, който Му нанесоха хората. Бог Го остави, извън града, на бунището, в мястото на срама.

Коренът на всичките ни болести, конфликти, разделения, страхове, зависти, амбиции и всичко, което води до разпокъсването и раздробяването на браковете ни и църквите ни, е това че сме пропуснали да осъзнаем докрай Бога, такъв какъвто Той Е. Ако можехме само да видим сърцата си и да познаваме себе си! Дори и гласовете ни да са възторжени и да се вълнуваме, когато произнасяме името Исус, до каква степен прославяме наистина разпнатия и възкръснал Христос? И до каква степен просто пеем песен на замъглената представа, която сме си направили и която е в услуга на законното ни себелюбие и благосъстояние? Погрешни представи ще доведат до погрешни плодове в живота ни и те могат да се поправят единствено чрез познаването на Бога, какъвто Той Е, взирайки се в това, в което Той се е изявил изчерпателно и вярно – страданието и смъртта на Своя Син.

Когато един груб стотник езичник – професионален изпълнител на смъртни присъди, видял Исус на Кръста, въпреки че бил виждал множество мъже разпънати – гърчещи се, стенещи, кълнящи и хулещи Бога – имало нещо в начина, по който Исус умирал, което предизвикало следните негови думи: “Този наистина беше Божий Син.” Струва ми се не сме разсъждавали правилно върху тези думи – езичник, без всякакво познание за Писанията, е заставен несъмнено да признае истинската самоличност на Човека на Кръста, заради онова, което се е проявило в Неговите последни смъртни мъки. Той бил виждал обожествявани “Цезари” и е възхвалявал все що е имало като грешни ценности по онова време, и възниква въпросът защо той би имал дори и капка уважение за тоя жалък евреин висящ на Кръста? И все пак, колкото и блестящ да е бил Исус, като Човешки Син и като Божий Син във всичко, което е казвал и в чудесата, които е правел – не е било достатъчно! Наложило се е именно това като последно свидетелство за това Кой е бил Той. То е съставлявало спасението на човек, който инак би погинал завинаги, бидейки самият той убиец, ако не беше изповядал че “наистина, Този беше Божий Син”.
“Но виждаме Исуса... че е увенчан със слава и чест поради претърпяната смърт...” (Евреи 2:9 [цитирано отчасти]).
Да видиш Исус в страданието Му означава да зърнеш най-точното описание на Бога, никъде и никога няма да видим по-точен израз на Неговото естество. В Исус виждаме славата на Бога, а да видиш славата на Бога, значи да си се срещнал с Исус. Ако страдаме от грешно разбиране за Бога, ще имаме и също толкова изкривено разбиране за нас самите. Пророк Исая, виждайки Господ, извиква
“Горко ми, защото загинах; понеже съм човек с нечисти устни, и живея между люде с нечисти устни” (Исая 6:5).
Какво да кажем тогава ние, които не сме Божии пророци? Нужно е виждането и погледа ни да бъдат изправени. Нужно ни е животът ни да бъде приравнен към Божия отвес, Божия стандарт – Кръстът на Христос Исус – не академично, религиозно и повърхностно, но в действителната ни житейска опитност, като хора дошли при Него за да изоставят всичко друго. Нужно ни е да влезем в тъмното и да разкъсаме всяка завеса, която препречва пътя към светилището. Когато Го видим в истинската Му светлина, не ни остава вече нищо друго, освен да се покаем за егоцентричното си съществуване и за живота ни, който не напомня по нищо Неговата жертва. Едва тогава има място за истинската вяра.

Той понесе неописуем срам за да можем ние да застанем пред Него без да има от какво да се срамуваме, без да сме опозорили Името Му с нашата невярност и изневяра. Той дойде на света гол и гол умря и напусна този свят. Трябва да разберем, че Бог дойде на земята и беше роден, като безпомощно, зависимо дете. За Бога бе унижение да дойде във вид на човек. Той слезе от Небето, остави Славата Си, живя в неизвестност, преживя отхвърлянето на Своя народ и завърши живота Си в неизказани мъчения, които думите не смогват да опишат, за които самите Писания казват само: “И те Го разпнаха”. Дори Бог не се наема да го опише. И това е твоят Цар?

Истинско страдание

Страданието въобще не е зловещо преживяване, запазено за тия дето не познават Бога. Това е друго нещо, но страданието в името на Христос – тъй като живеем в чужд и враждебен свят, хранещ неприязън и омраза към Бога – това е друг вид страдание. То е спасително и върви заедно с една специфична и особена благодат, която го придружава и която е неизразима радост, неописуема слава.

Рядко се случва да слушаме за Кръста, освен що се отнася до спасението чрез него и поради това сме изневерили на славата на Бога. Има една друга страна на Кръста, която прониква в царството на славата наречена възкресение, за онези, които са възприели Кръста като лична смърт. Защо има толкова болезнено несъответствие между нашите устни заявления и истинското състояние на живота ни? Защо сме безсилни да повлияем на света? Ами истината е, че пропускайки Кръста, сме пропуснали и силата на възкресението.

Банкрута на днешното християнство

Треперят ли сърцата ни, когато се докосваме до каквото и да било от този свят? Дали светът е за нас също толкова отвратителен колкото е за Бога – дотолкова, че да ни побиват тръпки? Не говоря единствено за най-грозните му грехове, но и за нещата, които са възхвалявани като добродетелни и добри, и които са също част от този свят. Това, което ценят високо хората, е мерзост за Бога. Разглеждаме ли света като обречен на Божий съд? Дали всички негови аспекти, включително културата и внушителните му, изящни и похвални постижения, са за нас също толкова адски, и също толкова във властта на княза на тъмнината? Дали отвращението ни от този свят е така силно, че да искаме по-скоро да се махнем от него?

Напротив, изглежда ушите и очите ни са се радвали на неспирни оргии от “сетивни преживелици”. Мъчно е да се лишим от нещичко. Като влезе някой в църквата и главите ни автоматично се обръщат за да видят – ние трябва да видим; трябва да чуем; тишината е неприемлива; умът ни трябва да е зает с нещо; пръстите ни трябва да се занимават с нещо. Самовъздържанието под каквато и да е форма е страдание и никой не ни е насърчавал в това. Нито сме способни, нито пък искаме да се срещнем с проблема за болката. Разглезили сме до крайност и сме развалили децата си, направили сме компромиси с истината в браковете си, понесли сме тежки жертви и загуби сред служителите на евангелието и сме дали широта на духа на независимост и бунт в църквите и всичко това просто, защото не търпим никаква болка.

Избягването на болката струва доста скъпо и символът на Кръста, сърцето на вярата, е покана да споделим Неговите страдания. Днешното ни християнство наистина не е нищо повече от култура, свято покривало за статуквото, безсмислен певчески кръжок, извличащ дивиденти от благочестието и удобна религиозност която оставя непокътнати истинските ни интереси, чрез умело заобикаляне Кръста на Исус Христос. Колко от нас живеят днес, както живеят и атеистите – без съществена разлика между нашия живот и този на хората в света около нас?

Предполага се ние да носим Христово благоухание. Факта, че светът така лесно ни възприема, и че никой не ни отправя какъвто и да било упрек, камо ли да сме преследвани, е сам по себе си срамно свидетелство, че ние толкова много приличаме на света, че не могат да ни различат от него. Редно е по-скоро да сме граждани на друго Царство, граждани на Небето, но проблемът е, че няма начин да стигнем там освен, чрез Кръста.

В религиозната нереалност, която се е просмукала в нашите църковни събрания, несъзнателно се предаваме все повече и повече на манипулация с цел да възпроизведем някакво подобие на живот. Свикнали сме със замъртвялост и сивота – резултат от нерешени конфликти, неизповядан грях, скрито негодувание, невъзможност да простим. Все доказателства за пренебрежение към Кръста. Как да постъпим с плътско събрание от хора, които носят на служба своите мъртви товари и сивота? По принуда ще прибегнеш до манипулация, ако се стремиш към това, което хората наричат “успешна служба”. Манипулацията е антитезата на вярата. Позорно и срамно е, че толкова много от службите ни, особено в харизматичните и петдесятните среди, изглеждат като гимназиални футболни мачове, където насъсканата плът носи етикет “духовност” – и всичко това заради заобикалянето на Голгота. Хората просто си държат на злобата, горчивината и неизповяданите грехове и тъй като сме били страхливци зад амвона, и не сме искали разтърсване или смущение, покриваме цялата каша с фино лустро. Естествено, после се опитваме донякъде да докараме вид на благополучна религия, която ни дарява с червени бузи и ни осигурява приятна неделност.

Да очакваш Бога сред тишина би разкрило дълбочината на духовния ни банкрут, но наместо това ние я удавяме в нашите високоговорители и неспирна активност. И има защо да не обичаме тишината. Съществува негласно споразумение между проповедниците и събранието, по силата на което, шоуто трябва да продължи и да запази безопасното статукво, в което плътщина и грях остават незабелязани и неназовани както в живота на отделните членове, така и в този на свещеника. Представяйки се за защитници на вярата, страхливи люде се оказва, че по-скоро застават срещу нея, лишени от онази вяра, която е била предадена веднъж завинаги на светиите. Прочее тия дето се имат за най-бдителни пазители на вярата, смазват същата тази вяра и я задушават.

Спонтанността на Духа се е спекла до неизменна литургия от песни, следвани от напрегнати паузи, после банални пророчества, които не са нищо повече от общоизвестни истини и които биват забравени още щом бъдат изговорени. Пророчествата са от възможно най-общ вид, дотолкова че се питаш дали Бог би си направил труда да каже такива неща – по всяка вероятност не би. Приемат се като “нищожност” каквато и са – понеже необезпокоявани ние си продължаваме както обикновено. Станало е представление и нашето безгрижие е само по себе си доказателство за истинското ни отношение към подобно “оживление от Святия Дух”.

Единствено Кръстът на Исус Христос поставя разграничителна линия между вярата и неверието. Готови ли сме да оставим на Кръста нашите мечтания, субективни блянове и въобще целия си живот за основен ремонт? Ако за нас Кръстът не е отвес и мярка, с която живота ни да бъде съобразен, как да сме сигурни, че се изграждаме правилно в Него? Привлича ли ни Цар, който е бил прикован на Кръст и как ни действа идеята да се съединим с Него там, на Кръста? Колко от нас, говорейки за Кръста, желаят в сърцата си Исус да слезе от него? Човек се пита дали покривалото от нереалност, което ни отделя от славата на Бога и Неговото Царство, въобще някога ще бъде разкъсано, освен ако не “предадем дух и не извикаме с висок глас”.

Последствията от кръста

Кръстът е най-нерелигиозният символ, който може да бъде измислен. Разпъването на Исус, завършека в голота на един живот, който започна в голота, е в пълно противоречие с всякакъв вид общоприета мъдрост и религиозно понятие, към което хората биха призовали. Няма начин да го разберем със собствени разсъждения. Мислим, че сме успели, но нашият живот ни опровергава. До кръста се отива само в тъмнина и покаяние, и по никакъв друг начин. Той е твърде гнусен, грозен и отблъскващ, поради което само гнусни, грозни и отблъскващи хора не са имали никога проблем да отидат до Кръста.

Нужно ни е не само да видим Исус, но и да разберем целта, към която сме призовани:
“Защото беше уместно, щото Онзи, заради Когото е всичко, и чрез Когото е всичко, като привежда много синове в слава, да усъвършенства чрез страдания начинателя на тяхното спасение.” (Евреи 2:10).
Ние не сме били призовани към успех, щастие и собственото ни задоволство или просто да бъдат посрещнати нуждите ни. В действителност, не е нужно да сме много умни за да си зададем следния въпрос, а именно, ако подобно изкупително страдание е било нужно за да доведе до съвършенство Исус, по какъв ли начин ние ще станем съвършени? Отговорът е разбира се, чрез абсолютно същото, чрез което и Исус достигна съвършенство – чрез това, което претърпя.

Разнежвайки и изкривявайки Кръста, лишавайки го от парещото му действие, ние отричаме, че той е символ на смърт и страдание. И все така, той би трябвало да е централната ос за целия ни живот и вяра. Трябва да ни се смрачи всичко и да стане като нощ, посред удобното ни религиозно ежедневие и разбиране. Твърде свикнахме с Кръста и го обърнахме на теория и формула за спасение. Призиви след призиви от амвона и покана след покана, оставяме живота си пред Исус отново и отново и все пак по някакъв начин сме все още доста живи. Покривалото от себелюбие, корист, суета и гордост още не е раздрано. Каменните ни сърца още не са разцепени. Кръстът на Исус трябва да се превърне за нас в “събитие”.

Има само един начин да достигнем до това, т.е. до пълното отричане от живота ни, до това да умрем, като предадем дух. Ако въобще славата Му трябва да се яви на тая земя, то това ще стане единствено, чрез Неговия възкресенски живот, който е действителност само в онези, които са били съединени с Него в смърт и погребение и са били възкресени с Него за този нов живот. Бог погребва само мъртвото. Ще знаем, че сме преминали през смърт, когато видим в живота си доказателство за възкресението.

При всеки завет с Бога има рязане и се пролива кръв и ние встъпваме в този завет дотолкова, доколкото сме участвали в това обрязване. Дали не сме видели във водното си кръщение някакво библейско задължение или наистина сме видели себе си като погребани с Него? Бог знае кои живеят нов живот и кои не. Онези, които изказват и се ползват с Новозаветни термини и дори действително участват в Новозаветно “служение”, така да се каже, но може би несъзнателно уповават на своята плът и своята естествена надареност и способност. На такава основа, можеш да постигнеш нещо доста ефектно – но това не е нов живот. И това не са религиозни брътвежи. Говорим за абсолютно свръхестествена реалност, която води вярващия до едно ново измерение на съществуванието, реалността и живота. Или сме в този живот или не сме. Бог ги е направил така крайни нещата. Само да се ползваме с думичката “възкресение” или да се позоваваме на нея, да я цитираме и да я проповядваме не значи, че я притежаваме. За какво свидетелства живота ни като цяло и всъщност? В плътта ли сме или в Духа? Колко от нас са се опитвали да обезсилят осъждението цитирайки Писанието отново и отново: “Сега прочее, няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса" (Римляни 8:1) – и пак не са се освободили от товара си. Можеш да цитираш това Писание докато посинееш и пак да си под осъждение, ако не си в Христос Исус. Натискът, който упражнява осъждението има за цел да те доведе именно до това обрязване, и не бива да го обезсилваме с цитати от Писанията. Кой иска да го режат и да гледа кръв? Плътта се отдръпва от това. Само ония, които обичат Разпнатия имат въобще желание да бъдат съединени с Него.

Отсечен и изхвърлен

Исус засегна веднъж темата за евнусите. Евнухът е човек, чиито корени са били отсечени с брадва. Каза, че някои се раждат такива, с малформации по рождение. Те никога няма да имат физическите способности, които са дял на всички мъже. Има и такива, които хората са направили евнуси, и трети, които сами са скопили себе си заради небесното царство. Само на евнух можеш да се довериш безрезервно, защото няма начин той да си присвои нещо от царството, над което е отговорно поставен. Няма да отклони нищо за себе си, защото брадвата е имала своята дума тук. Той е бил “отсечен отсред” и Бог ни предлага същата защита – Кръстът на Христос Исус, порязал основите на живота ни, отсичайки ни и изхвърляйки ни от земята на живите. По моему, единственият човек в безопасност в края на този свят изпълнен с безчестие е мъртвият човек, чиито живот е бил изчистен до корен, осъзнал ужасните склонности на плътта си. Разбрал, че прилежното ученичество не е отговорът, че да казваш “Няма да правя повече така” не е отговорът, че пеенето на песни не е отговорът. Има само един отговор. Кръстът на Исус Христос! Не пластмасовото менте, но КРЪВТА на Кръста, там където е страданието и срама, където Бог ни призовава “Ела!”.

Исус каза,
“Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си, и така нека Ме последва.” (Матей16:24).
Както пише Дитрих Бонхофер “Когато Христос кани някого, Той го кани да дойде и да умре”. За онези, които са “отсечени отсред” които ще се съединят с Него на Голгота, които са станали евнуси за Христа, които не са бранили корените си от брадвата, това е “Божия сила за спасение”. Нуждаем се да вникнем в това и да достигнем до него и да се държим здраво за него до края на света. Вземеш ли това решение, каниш ежедневната смърт, ежедневното претворяване на тая тайна по начини, които съответстват напълно и само за твоя живот, твоето призвание и вървеж. Това не значи, че си за окайване, меланхоличен и обезверен. Има радост и в смъртта.

Имаме право да говорим за възкресението, само ако последователно изявяваме неговия живот в нашия живот, а този възкресенски живот няма никога да се изяви, освен като следствие на едно определено състояние – смъртта. Пълното претворение, цялостната картина, и окончателното осъществяване са все още в бъдещето и същевременно са тук и сега. Върховната мъдрост, която е скрита тук, е пред нас всеки ден. Т.е., ако този Кръст не действа всеки ден, ако страним от умирането, което става на него, например, когато плътта надава глас и успяваме да намерим начин да заобиколим някой проблем, тогава ставаме лесна плячка и сами отваряме вратата на измамата.

Любов към истината

Най-силен израз на тази истина е Христос и то разпнат. Всяка църква или отделен човек, които се отдалечават от Кръста и позволяват Кръстът да стане само церемония и част от мебелировката, отварят широко вратата на измамата. Ако не водим разпнат живот и не ни се иска да опитаме от страданието на Кръста, и все пак искаме да се ползваме от благословението му, тогава и ние си играем с огъня на измамата. И тази измама най-вероятно ще дойде от самия Бог, който ще изпрати подвеждащи измами на ония, които са отказали да обичат истината. Толерантност към истината или дори уважение към истината не стигат. Само любов към истината ще ни спаси от заблуда. Истината е тежка, особено истината за нас самите. Какво ли не опитваме за да оправдаем и обясним действията си, просто защото не искаме ние самите да се изправим пред истината. Нужно е да бъдем безкомпромисни в това отношение и да дадем свобода на Кръста да умъртви онова, което Бог ни открива.

Най-наситен израз на тази болка и на това страдание намираме не в противопоставянето, което невярващият и неновороден свят ни оказва, но в това на най-скъпите ни и обични хора. Ако идваше от плътския свят, щяхме да го понесем, но когато идва чрез някой от собствения ни дом, страданието е в най-тежката си форма и ние се запознаваме с него отблизо. Вярвам, че всяко по-слабо страдание не може да извърши очистителната работа, която Бог желае. И Той знае това, а хората, които ни се противопоставят са в действителност в услуга на Неговите цели – оформянето на нашия характер на Божии синове и дъщери. Ако можем да осъзнаем святата дълбочина на делото Божие, посредством което дори братята ни или съпругите ни изглежда се превръщат в наши неприятели, или ние за тях, ще се избавим от това да ги разглеждаме, като неприятели и ще започнем да се отнасяме с тях по нов спасителен начин и ще видим, че самите те страдат в ролята, която трябва да изпълнят. Прочее, можем да си позволим едно по-спасително и съчувствено разбиране за страданието, което те трябва да понесат, докато се претвори тайната. Това ни извежда на по-свята и непорочна основа, иначе ги разглеждаме, като ‘врагове на вярата’ или ‘трън в плътта’, когато в действителност не е така.

Не толкова смъртта плаши Божиите хора, колкото страхът от смъртта. Перспективата да страдаме ни смущава повече, отколкото самото страдание. Колко ли от философските ни постройки и оправдания да не общуваме отблизо с Божиите деца като общност, се коренят в действителност, в страха ни от себеоткриване? Страх ни е, че ще ни хванат в крачка, че ще се провалим пред останалите, че ще претърпим унижение и затова се обграждаме с мисловните крепостни стени на оправданието и дори намираме цитати от Библията за да се застраховаме срещу подобна опасност.

Бог е Бог на истина, и затова, всяка поза, всичко престорено и въображаемо, всичко, което е превземка или шоу е лъжа. Бог уби Анания и Сапфира, защото задържаха част от парите на направената продажба и представиха частичното за цяло. Това си е истинска религиозна игра – да криеш от Бога и от ближния – да представяш частичното, което даваш, за цяло. Несравнимо по-добре е да пострадаш от знанието, и от това другият да узнае, твоето истинско сърце, наместо да живеем някакъв лъжовен живот пред другите и Бога.

Всеки ден ни представя възможност кой път да изберем за да стигнем до живота. Може да я караме предпазливо и и да си изживеем живота тайно и частно, като станем малък остров насред тълпа, или можем да открием себе си. Можем да обичаме истината, да търсим истината, да гоним истината и да страдаме за истината, или да живуркаме разумно и условно и да не надскочим никога това да не направим от другите нищо повече от това, което сме самите ние. Можем да знаем правилните думички и да ги предадем на други, но можем и все повече да се потапяме в изобилната радост и слава на Господа, чрез страдание. Ден след ден, ние правим своя избор.