Глава 6 – Църквата като общност

Сложността на задачите, които ще срещне църквата в последните дни ще изисква от нея да покаже характер и естество отвъд конвенционалното Християнство, такова каквото го познаваме и това отново повдига въпроса за един наситен съвместен живот тук и сега. Животът в общност не е самоцел, но по-скоро средство за постигане на една по-голяма цел, а именно “На Него да бъде слава в църквата.” Павел оставя това твърдение във въздуха. Не дава никакво обяснение относно смисъла на думата “църква” нито се опитва да обясни как тази слава ще бъде достигната. Наместо това, той оставя на нас да открием смисъла на думите.

Думата общност предполага души, които споделят общ път и дух, имащи в сърцата си като първа и най-важна подбуда - изявяването на Божията слава сред взаимоотношения установени в голяма съвместна близост. Общността не е някаква бебешка прищявка да докажем нещо. Когато започнахме дори не знаехме какво точно означава тази дума. Но сред терзанията, ужаса, огромното унижение, страшния провал на галените ни Харизматични и Петдесятни убеждения, които се пукаха като мехури в контакт с реалността на близкия живот, нещо започна да ни просветва. При все че от начало не разбирахме, с времето се превърнахме в нещо, което може да се нарече проявление на Божието Царство.

Аз съм враг на всяка форма на социално експериментиране. Царството е нещо твърде славно за да бъде обезобразено от човеци с шарени планове, които те да осъществят. Това е причината много общества да се разпадат. Събранието, или истинската църква, е органичен израз на Неговия живот, който се открива в търпеливото очакване на хората, които са били събрани заедно. Абсолютното ни незнание как да пристъпим към този живот ще бъде за нас спасителна добродетел.

Ако Господ е решил да се открива само чрез Тялото Си, то ние трябва да осъзнаем, че Тялото не е организация, а организъм, изграден на взаимоотношения в Духа с Него и помежду нас. Християнството е било така систематизирано, че хората вече го разглеждат като институция, а не като апостолски организъм. Божието Царство обаче, е проявление на Неговия Живот – споделен всред взаимност, посредством светиите, чрез Духа Му достигащ до всеки един. Църквата е онзи даден от Бога организъм, чрез който светиите да станат съвършени, чрез всекидневно общение, чрез насърчение и често чрез противопоставяне:

Съвместният живот е най-радикалната, трудоемка, мъчителна и въпреки това славна възможност за подобен род екзистенциално общение със светиите. Не е нужно да живеем в един и същи имот, дори и да е желателно, но наистина се нуждаем да бъдем в живи, всекидневни, или чести, искрени, сърдечни и посветени взаимоотношения с Божия народ. Ще сме измъчени преди да сме благословени и болката ще предшества славата. И все пак това ще е изпитанието за нашата т. нар. любов към Бога и аз Му благодаря за мъдростта скрита тук, защото тя ни спасява от всякакъв вид необикновени, оптимистични и раздробени взаимоотношения, които са си абсолютни сънища, плод на въображението ни. Именно заради това сглобяване в едно и защото сам Бог идва между нас, тези наши заветни взаимоотношения се развиват подклаждани от Неговия Живот, ден след ден. Всичко това става разбъркано, бавно, болезнено, недодялано, отнема много време и често напразно, но в дъното на тунела се таи славата.

Разкриване за сърцата ни

Няма да повярвате какво има в Божиите хора, докато не заживеете с тях в най-обикновена делнична обстановка, където няма да ви се разминат всякакви напрежения породени от недоразумения, лична субективност, спорове и различия в мнението заради това или онова. Неуважение, непокорство, егоизъм и самооправдание биват извадени на повърхността и това изваждане е болезнено, но истинно и необходимо. Нужно е да преминем през завесата на разочарованието сбогувайки се с романтичните ни представи за това какво е църквата, какви са Божиите хора и не на последно място, какви сме ние самите. Най-болезненото откровение, с което трябва да се срещнем е истината за нашето състояние. Истинската Църква означава куража и волята да бъдеш с други и да понесем заедно всички тези описани условия.

Съществува идеал, съществува и реалност, и всички сме натровени, когато някой дойде с идеалистичните си представи наместо да стъпи здраво в реалността. Ако търсим нещо повече от Християнските отношения и това ‘повече’ е проекция на нашите въображаеми и романтични очаквания, отравяме цялото тесто и семената на разорението са посети. Всички сме мечтатели и идеалисти в една или друга степен. Въображението ни ражда онова, което ние мислим, че трябва да бъде, и не ни дава да видим нещата в реалността, която Бог е предвидил да бъде. Ние сами позволяваме на илюзиите си да повлияят на виждането ни и ако нещата “се объркат” се разочароваме от другите и в крайна сметка и от себе си.

Илюзиите ни бързо ще се разбият. Разочарованието обаче е милост, но за съжаление единственият начин наистина да се разочароваш е да те заболи, но далеч по-болезнено и по-пагубно е да продължиш да си живееш в нереалните илюзии, които един ден така или иначе ще се окажат лъжливи. Разочарованието не касае само другите; то е да си дадеш сметка за неща, които касаят теб самия и са в теб самия, които иначе не би ти се наложило да изпиташ или да видиш. Когато подобно нещо се случи покрай нас, можем ли да понесем гледката на рухващите у някого илюзии, знаейки, че не бива фалшиво да го утешаваме или да се месим в извършваното от Бога? Можем ли да оставим разочарованието да извърши делото си докрай и да понесем зловонието на смъртта, която е дошла да изпита една от частите на тялото?

Църквата е "стълб и подпорка на истината" и ако не е това, то не е църква. Истината трябва да бъде безпощадна и абсолютна. Не можем да толерираме никаква илюзия, романтизъм или идеализъм. Идеализмът е последното убежище на хуманизма; да си къташ някакъв идеал означава, че все още си хуманист. Бог така е наредил – най-благоприятното място за умъртвяване на тия неща да бъде църквата, като общност. Ако църквата не служеше за друго, а само за това, пак би било достатъчна причина да просъществува. Много християнски комуни са били разпуснати, защото хората не са могли да понесат разочарованието. Били са неподготвени за това и когато ги е връхлетяло, са били изненадани и това е означавало край за тях. Илюзиите са им били по-скъпи.

Общността е по-скоро бойно, а не игрално поле и ако се пукаме по шевовете, не можейки да изтърпим нечий безразличен поглед или видимо отхвърляне или думи, които ни оскърбяват и си скатаваме своите малки предпазни егоцентричности под духовната си външност, как ще бъдем победители в опасните последни дни? Ако помислим, че сме били пренебрегнати и реагираме обидчиво свръхчувствително, какво ще правим, когато силите на тъмнината, които знаят, че времето им е малко, се стоварят върху светиите? Животът заедно е Божият промисъл за последното време. Не че сме злонамерени, но дори и в най-доброжелателните си намерения, по невнимание и под влиянието на момента, ние си доставяме един на друг страдание!

Просто идваме

Въпросът за личния живот и нарушаването му ще ни изпита до дълбините на душите ни. Когато сме заедно личният ни живот ще бъде нарушен; никога не знаеш кой ще озове на вратата да ти поиска нещо. Едно от най-напрегнатите решения е колко време принадлежи на семейството ти и колко на църквата. Доколко ни е приятно да сме сами, не с църквата, и доколко се посвещаваме на целите, които гоним всички заедно? Тук няма предписания, но това са неща, които трябва да се наредят от само себе си. Редно е дълбоко да желаем и търсим самостоятелността на семейството – с бащата начело на цялостта на семейството, но “семейството” може да се превърне в убежище за егоизъм. Най-потайни проявления на егоизма ни са били скривани зад мнимата неприкосновеност на семейството и децата, например “Ами, не мога да дойда на събирането заради децата.” Колко ли пъти това е било употребявано като извинение от хора, които не искат истински да се събират с другите и ползват това свято нещо – семейството, както и други ценности, като параван, зад който да се крият?

Нека Бог направи общия ни живот, християнската комуна, по свой образ – а не както ние мислим, че трябва да изглежда. Може да се окаже, че подготвеният от Него образ за всеки един от нас е единствен по рода си и че онова, което му пречи да се изобрази в нас е настояването ни на нашия си образ. Дано Бог ни дари сърце за истина и неподправеност и да придобием Неговия образ – защото само това Му носи слава.

Общността като организъм

Светът тачи ефикасното и полезното, но в Царството Му, проявено всред църквата, ценностите не са целесъобразност и изгода, защото в църквата като че ли отиват напразно време, личен живот и пари. Ако искаш някой ефикасен човек, иди и си наеми такъв, но не карай Божиите хора да идват и да живеят с теб! Божията цел е растеж в характера, единен живот, взаимоотношения в Духа, носене на товарите на другия и поуките, които извират от всичко това. Няма нищо по-объркано от живота заедно. Наивно е да се мисли или очаква, че всеки върви напълно в Святия Дух. Ако искаш резултати и ефикасност ще ти трябват правила и устави, с които да ги наложиш, превръщайки всичко в законова уредба, която казва на хората какво и как да го правят. Винаги съществува напрежение поради нуждата да имаме някакъв ред и последователност и въпреки това да не ги налагаме и изискваме, защото тогава ще сме възпитали роботи. Това е ужасно напрежение, породено от това да понесеш неудобството и бъркотията на очакването всички светии да пораснат до зрялост и отговорност, като в същото време не се поддаваш на изкушението да наложиш ред насила.

Светското мислене преследва ефикасността, защото тя води до печалби. Този манталитет е ясно изразен дори и в “най-добрите” форми на християнството, например Петдесятничеството, което отразява идеално религията, като ‘система’. Действа на принципа на йерархия от хора и служители, които отговарят за това или онова. Има и светски и утопични модели на съвместен живот. Но в общността на Божиите хора, Христос е Господ и център на всичко. От Него произтича живота. Той е Цар и Неговото Господство е всепроникващо. Той не управлява чрез набор от правила, които да постанови; ние се учим, като живеем живота на вяра и разбира се, има случаи, когато пропускаме волята Му и Го разочароваме.

Оптималната ефикасност е извън целите на Бога. Той търси изграден характер, който не може да се наложи, формулира или структурира. Структурирането в тази област разваля, а не съгражда характера. Това, което хората биха направили по собствена воля пред Бога, когато никой не ги гледа, е истинската основа, върху която се гради характера. Бог следи за онова, което се съгражда при взаимодействието между светиите, когато егоизъм, суета и гордост излизат на повърхността в борбата с проблемите, които изникват. Нашият Бог е Бог, който гледа отвъд удобството и комфорта, а именно към характера, с който ще влезем и ще останем във вечността. Той може да се установи, оформи и моделира само в този живот, и не само в противопоставянето ни на света, но особено чрез търканията, които имаме помежду си като светии.

Неделната служба е удобство, но животът заедно си е сериозно главоболие. Той е онова ходене от "къща на къща, разчупвайки хляб заедно" и минаването през проблеми, напрежения, трудности и недоразумения, за които както вече казахме напреди, човек би се учудил като види, колко лесно се появяват и как неусетно могат да изравнят със земята неща, които са били градени с години. Иска се ежедневна бдителност и зависимост от Бога.

Започваме както можем и когато има посвещение и има души, които искрено търсят да са заедно, животът започва да напъпва, но разцъфването му зависи само от Святия Дух, от Небето. Ето защо църквата започна само с една заповед – думите на Исус:

Това, което описваме е разликата между организацията и живото тяло, родено от Духа на Бога; то живее в измерението на Духа за разлика от създадените от човека системи – това са две различни мъдрости. Едната е глупост в очите на света и много по-мъчна и трудна за постигане, докато другата се основава на ефикасност. Постоянно ще сме изкушавани да систематизираме църковния си живот и да го подложим на човешка подредба. И дори и да е започнал добре, той може да се вкорави и загрубее и да се превърне в институция със собствен живот – вследствие на това, целта се премества към опазването на създадената институция. Тя облича своя дреха, започва свое съществуване, като такова и такова служение, такава и такава деноминация, и неизбежно се налага опазването на това, което е било създадено като цел само за себе си.

Глава 7 – Моделът на Антиохия

“А в Антиохийската църква имаше пророци и учители: Варнава, Симеон, наречен Нигер, Киринееца Луций, Манаин който беше възпитан заедно с четверовластника Ирода и Савел. И като служеха на Господа и постеха, Святият Дух рече: Отделете ми Варнава и Савла за работата, на която съм ги призвал. Тогава, като постиха и се помолиха, положиха ръце на тях и ги изпратиха. И така те, изпратени от Святия Дух слязоха в Селевкия, и оттам отплуваха за Кипър. И когато бяха в Саламин, проповядваха Божието слово в юдейските синагоги; и имаха Йоан за свой прислужник” (Деяния 13:1-5).

Ранните църкви са били тялото от вярващи в даден географски район – малцинство от хора, спасени отсред окръжаващото ги море от езичници, живеещи сред яростна неприязън, оживявайки и устоявайки славно, чрез силата на Духа, имащ пълна власт над живота им, тъй като са живеели истински един с друг, лице в лице. Никой не разглеждал притежанията си, като свои собствени. Те имали “всички неща общи” и ако на някой му липсвало нещо, продавали къщите си и имотите си и оставяли доходите при нозете на апостолите, които разпределяли. След като ги въвеждал във вярата Павел си тръгвал и идвал отново едва след година или повече. Те обаче си оставали и процъфтявали, защото някой имал “език”, друг имал “тълкувание”, а трети “пророчество” или “откровение” или “поучение”. Имали цялото Божие снаряжение. Бог им бил учител с всички съкровища които би дал Духът в едно истинно изображение на Тялото на Христос и следователно те са били сигурни, че Бог няма да ги остави без утеха. Нито са имали, нито са изпитвали нужда да имат платени пастири за да се справят. Всеки е бил призван да участва и да се проявява през него съвършеният живот от Бога, всеки път, когато са се събирали. Никой никога не е трябвало просто да наблюдава врата на седналия пред него. Просто не е имало нищо общо с нашите ялови дейности, прекъсвани от време на време от случайна вечеря, с каквото дал Господ. Божиите хора са се събирали и именно от това са черпели живот.

Днес имаме откъслечни познания за апостолската реалност, но Бог, който не се променя, е решен да ни възстанови в това, което описах току-що, макар че за мнозина от нас, това ще е болезнена пренастройка. Няма да бъдем свидетели на велики дела, освен ако те не бъдат подготвени по тази схема, от Святия Дух, който да отдели хора, поименно, за делото, за което Той ги е призовал – доста по-различно от делата в които ние сме въвлечени. Заразили сме се от организационна мания и всеки, който има дарбата на рекламен агент или знае как да привлече този, който я има, може бързо да се настани в тази мисионерска организация или в друга. Християнството е задръстено от повече централи и дружества, отколкото Бог е имал предвид и по моему, равносметката за повечето от тях в по-голямата им част е – “шум и крясък за нищо”.

Когато условията за истинност си отидат, Святият Дух също си отива и затова се чувстваме принудени да усилим високоговорителите, да постановяваме програми и да прибавяме нашите си малки нововъведения, мислейки че, като умножим дейността, спечелвам по някакъв начин истинското. Онзи Святи Дух, който умъртви един мъж и жена му заради самонадеяността им спрямо Бога, когато донесоха само част от приходите от една продажба, си е все същият Святи Дух. Има много хубави и лъскави сгради и много програми, но нямаме славата или силата на Бога. Произвеждаме хора, които са застопорени в някакъв вид егоистичен инфантилизъм. Всичките ни обучаващи материали, проповеди, литература и конференции са безплодни, когато се отделим от апостолския Божий образец, особено в светлината на подареното ни в разказа за Антиохия.

В църквата

Няма други две призвания от Бога, които да са толкова различни – и в известен смисъл противоречиви едно на друго – колкото тези на учителя и пророка. Истинските пророци и учители са запознати с напрежението между тези две призвания. Учителят е последователен; той разглежда нещата като, "ред след ред, заповед след заповед." Пророкът държи на Писанията като на вдъхновеното Божие мнение, но по-често е воден от интуицията си. На него му стига и етикет от кетчуп Хайнц гърба на кибритена кутия за да получи вдъхновение. Той притежава виждане и улавя по-голямата и по-широка действителност. Учителят обаче се ужасява от широтата и размаха, които си позволява пророка. В очите на пророка обаче, учителят изглежда сухар, ограничен и тесногръд. И все пак тринадесетата глава на Деяния започва с изброяването на законни и приети от Бога призвания, и то призвания които са същностно противоречиви по самото си естество. Въпросът е, че тези хора са били преминали през нещо в условията на реалния живот. Техните противоречия не са ги довели до скъсване или разделение, но по-скоро до приятелски отношения, помирение и единство.

Пъстрота

Антиохия е била и си остава модел на апостолска реалност и на истинска апостолска – посланическа църква. Този модел не е могла да стане църквата в Ерусалим преди нея, защото тя е била само еврейска, но именно Антиохия с нейното етническо, расово и културно разнообразие. Те се оказаха, въпреки тези техни разлики, “служещи на Бога”. Тази “заедност” не е била магия; тя може да се постигне единствено след дълбокото проникване на Кръста в хора, които са били достатъчно дълго и достатъчно истински заедно. Били са достигнали степен на освещение и отделяне от нещата, които засягат хората, правят ги обидчиви, раздразнителни и завистливи, и са били прочее, напълно посветени на Бога заедно. Не можем да служим на Господа в истина, докато има негласни напрежения и трудности, които не са били разрешени като между братя. Можем да продължим с песните и да създадем харизматична атмосфера чрез химните, но това ли е да хвалиш Бога? “Те служеха на Господа” е абсолютно твърдение, описващо връзката с Бога в чистота и свещеническо посвещение, което не може да се постигне встрани от хората, но по-скоро, както тук е описано, се постига чрез хората. Трябва да я има тази свързаност с другите, особено с различните от нас други, онези, които може и да са дразнещите други, именно заради своята различност.

Служение на свещеници

Когато Бог видял това, Святият Дух казал,

Нужно ни е да осъзнаем докъде достига плътското в сърцата ни и колко много ни гъделичка възможността “да служим”. Искаме да докажем правотата си, особено ако сме се родили бедни или непривилегировани и ни е нужно да докажем, че сме успели. Кого от нас не го тегли да постигне нещо, да роди нещо, да бъде приет и одобрен? Не може да се опише колко дълбоко общение с Бога е нужно за да бъдем доведени до почивката, която изпитва в духа си служителя, и до онова посвещение Нему, което развързва ръцете на Бога да ни повика. Ние всички сме пропити с недостатъци. Всеки от нас е сляп за нещо. Всеки е прояден от своята си амбиция. Божият промисъл да се погрижи за всичко това, да ни усъвършенства, направи служители и причасти към апостолското е да ни долепи един до друг. Но ако събиранията ни са формални, подредени по всеки друг начин, но не и по апостолския, и биват още институционални, или са с нагласата за “пастор-лидер”, който води играта, вече сме стъпили на нечиста и мръсна земя. Ако поощряваме някакъв вид пасторска мистика, когато на пастира се гледа като на неспособен на слабости, самоизмама и недостатъци, ние допринасяме за изкривяването на действителността. Църковните водачи трябва да премахнат тези пиедестали, да слязат долу и да се разкрият, да ги видим какви са действително; всъщност ние всички се нуждаем от това.

Присъщо на естеството ни е да искаме да правим нещо преди да бъдем нещо. Когато Исус каза “И ще бъдете Мои свидетели”, Той не е имал предвид, че ние свидетелстваме за Него. Трябва да бъдеш преди да правиш и да бъдеш апостол предшества да бъдеш пратен като апостол. Апостолският живот е най-чист вид живот и затова изисква максимална жертва за да го достигнеш. По необходимост, гореща любов се ражда в нас, едва когато сме преминали през всяка болка и оскърбление, разочарование и обезверяване един спрямо друг, но за жалост именно тук, ние бягаме и си търсим друга общност; именно тук ние се отказваме, подслонявайки се в съседната църква. Ако само бяхме изтърпели този момент и го бяхме преминали и превъзмогнали, достигайки най-сетне до горещата любов, която е отвъд способностите ни да обичаме, щяхме да чуем гласа на Духа “Отделете Ми ...” Наместо това, нашите “пращания” са самозвани мисии или отговори на нужди, отколкото призива на Духа и следователно последствията от нашето отиване са доста по-слаби от истинските дела на Бога.

В Антиохия отдавна са се били простили с расовите си различия, с борбите си, с вражди, подозрения, засегнатост, ревност и дори с религиозните си амбиции. Дотогава докато се наемаме да “служим”, а някаква амбиция още рита в нас, дотогава всичко, което правим ще бъде по-малко и различно всяко истинско дело. Светиите в Антиохия са щели да бъдат също толкова доволни, ако си бяха останали там да хвалят Бога, колкото и ако са били пратени от Бога другаде да Му служат. Колко от нас са пораснали дотолкова, че да нямат нужда да ходят някъде, да не ги сърби да се докажат с някакво постижение? Еднакво доволни да сме от това да останем анонимни, невидяни, незнайни и невъзвестени, колкото и от най-видното място като служители. Само тогава Бог може да ни прати, защото знае, че отивайки, водещият ни мотив ще е ревност за Неговата Слава – а не успеха на нашето служение.

Истинско апостолско дело

Съществува нужда от свещено-служение, което е сърцевината на истинското служение. Исус е Първосвещеник и Апостол на нашата вяра – и не случайно тия две думи са заедно. Апостолският гений не може да се придобие независимо от свещенството, а неговата същина е способността на свещеника да чака Бога и да Му служи в посвещение, за което е безразлично дали ще му служи тук или някъде другаде. Оставайки или тръгвайки ние хвалим Бога, но всички знаем, особено по-младите, че има едно силно желание, почти принуда, да отидем и да правим нещо си, и това изглежда е изискване в много християнски кръгове. Нас ни насърчават в това лъжливо и следователно погледът ни не е отишъл по-далеч и не сме изчакали пълното узряване на църквата, която е онази матка, от която се ражда истинското пратеничество. Това, което наблюдаваме в Антиохия е апостолска матка, утроба, от която произлиза нещо уникално по същност и качество, чието появяване в нашите местни църкви и в нашите народи, вярвам Бог все още очаква.

Те били повикани за делото, на което Той ги викал, без да им каже конкретно какво било това дело. Не били призвани да се посветят на някаква специална етническа група, нито на това или онова призвание, но единствено на Святия Дух, единственото валидно призвание. Докато не се върнем към модела, който Той ни е показал, не можем да мислим за вечни резултати. Можем да правим “добри неща”, но обезсилваме вечното и славното. Служението ни, ако ще е истинско, не бива да е основано върху това да знаем къде отиваме и какво ще направим там, но единствено върху Него. Това са били наистина посветени хора. Ето защо, както в Деяния 16-та глава, Павел е можело да бъде възпрян да отиде в църквите в Азия, които са се умножавали всекидневно, и да бъде изпратен на място, където евангелието никога не е било занасяно, т.е. Македония, чрез видение, което получава през нощта.
“И като видя видението, веднага потърсихме случай да отидем в Македония, като дойдохме до заключение, че Бог ни призовава да проповядваме благовестието на тях.” (стих 10).
Видението дошло на Павел, но всички, които пътували с него приели неговото видение като Божия призив за всички тях. Не е имало обсъждане дали видението е истинско. Те приемали Павловия авторитет, защото помежду им е имало определен вид взаимоотношения, установени не по пътя, а в църквата в Антиохия. Друго щеше да бъде, ако се бяха провалили в Азия – всяка алтернатива на провала щеше да е добре дошла – но когато успеха ти бъде отказан, биваш отделен за Бога.

Фактът, че Бог е запазил мълчание и не повдига завесата за да видим ние как точно са пораснали тези мъже, не означава че такъв растеж не е имало. Всеки, който е живял сериозно за Бога знае, че трябва да са минали през период на растеж. Няма пряк път; да се достигне до такова единство трябва да е било предшествано от противопоставяния, болезнени различия, борби и напрежения и най-сетне, помирение и намиране на решение чрез кръвта на Кръста и Духа на Бога. Животът се ражда от смъртта и тези мъже е трябвало да опитат от нея. Колко ли време е съществувала църквата в Антиохия преди някой да бъде пратен някъде? Не ни е казано, но можем да си представим, че е имало доста страдание преди да дойде тази слава.

Авторитет и взаимоотношения

Те са били църква, която разбира тия неща и са признавали колко важни и съдбовни са щели да бъдат думите на Павел и Варнава. Полагайки ръцете си, те са все едно че са казвали “Ние не само се уеднаквяваме с вас, но ви и подкрепяме със своето ходатайстване, защото и ние ще понесем следствието на това, което правите вие. Заедно сме”. Отсега нататък те са били задължени да подкрепят изпратените с молитвите си. Всяко ходатайство за изпратените, което не би произлязло от подобни отношения е щяло да бъде чиста проба професионализъм. Това е щяло да бъде религиозно задължение, чувство на задължение, което не впечатлява Бога, нито пък силите на нечестието в небесни места.

Истинското ходатайство и истинската молитва са вид умиране. Всички можем да се молим, но молитвата, която е агония от стенания, които дори не могат да бъдат изговорени, е умиране. Когато положим ръцете си на някого с този вид посвещение и разбиране, ние подписваме смъртната си присъда. Колкото и тъжно да е, ние сме далеч от подобно разбиране, защото твърде много отразяваме посредствения свят, където хората се задоволяват с номинални неща и където не се стига по-далеч от думите. Прочее, доволни сме, ако има церемониално “полагане на ръце”, което е далеч по-нищожно и различно от оригинала.

Когато пращаш някого на апостолско пътуване, въобще не е сигурно, че той ще се върне. Каква болка е това, когато си отворил сърцето си за любовта и си станал уязвим. Прекрачил си границата на сладките, мечешки прегръдки в стил “тотално евангелие” и си достигнал момента, в който този брат ти е станал толкова скъп, че ако не се върне, за теб това ще е неизмерима загуба. Това би разкъсало сърцето ти. Искаме ли да стъпим на такава основа или искаме да опазим себе си от болката, която влече след себе си подобен вид любов и обич към братята?

Но ако в умовете си сме индивидуалисти и сме съсредоточени в своите си служения, няма да осъзнаем до каква степен истинското служение е израз на реалността, която идва от отношенията, на които сме се посветили. Служението се ражда от живота, а животът от отношенията. Служението никога не е било плод на нечия виртуозна способност или уникално призвание. Проницателността, съдържанието на посланието и уменията на посланика са били изковани у него, но само благодарение на подобни пълноценни взаимоотношения.

Отделянето на Павел и Варнава става преди да бъдат пратени, и те биват отделени в църквата. Това не са били случайни неделни посетители. Само Господ знае какво е ставало в Антиохия преди изпращането – какви спорове, противопоставяния, делби, викове, обвинения и напрежения е имало докато са били прецеждани, пресявани, пречиствани и очиствани до дълбокото на сърцата им от Божието освещаващо действие. Това може да стане само в и чрез Христовото Тяло, където хората “говорят истината в любов” при всичкото дължимо време, търпение и жертва, които подобно говорене изисква. Няма нищо, от което да се нуждаем повече днес освен от тези мъже и жени, готови отново на подобна жертва – да изоставят къщи, удобство и уют за да рискуват в борбата със светиите от друг град. Нужно ние да отворим себе си към напреженията, които иначе не бихме изпитали, ако продължим със сегашния си силно изолиран начин на живот, в който никога не би ни наранил, защото така е общоприето наред сред християнството. Готови ли сме да изоставим това, да поемем риска, за да станем една бъдеща Антиохия? Това е Кръста.

Портите на ада няма да надделеят на този Кръст, на тази реалност, на това страдание и на това така да се каже, повторение на всичко, което съставлява сърцето на евангелието. Нашият апостолски авторитет, сила и проницателност са право пропорционални на познаването на този Кръст, който винаги се заключава в нашето страдание и саможертва. Ако мислим, че църквата е място за хубави програми, или където ще се посрещнат нуждите ни, тогава въобще не сме разбрали естеството на църквата и евангелието.


Страдание в пълна мярка
Писанията говорят за страданията, които да допълнят Христовата мярка. Винаги мислим, че това означава да те сполети някаква външна злочестина, като гонение от страна на света, но най-силно изпълнение на това страдание имаме в църквата сега. Да си в ситуация на “Неделна църковност” и да се бориш в нея, или да си отхвърлен от нея и да ти се налага да седиш там неделя след неделя без никаква надежда за промяна на хоризонта, с всичките съпътстващи отчаяние и отчуждение ... това е страдание. И все пак, то трябва да бъде понесено. Това е страданието, което трябва да достигне пълната си мярка в Тялото. Ние не сме призвани да избягаме от тези места и да ги отхвърлим, но да останем верни там и да опазим себе си в това как общуваме и живеем с хората там. Не бива да бъде с критичен дух, но по-скоро понасяйки мълчаливо, освен ако Господ не ти даде свободата да говориш, и очаквайки Господ да въздейства по начин, който да размърда нещата в посока на това, в което трябва да се превърнем. Приближаваме се до окончателната криза в края на времето и центробежните сили, които са в действие, или радикално ще ни доближат до Бога или докрай ще ни отделят от Него – тези сили ще принудят църквите да решат накъде ще вървят – към Бога или далеч от Него.

Сега е час за подготовка. Сега е редно да се приготвим за реалности, които хлопат на вратата ни, и за които мнозина от нас не са готови. Сега е време за възрадване на една отпусната и анемична църква, която дълго си е играла с харизматичните си играчки и има нужда да бъде възстановена в апостолската реалност в духа на истината. Не можем да кажем на умиращия свят, който ще се срещне с Божия съд “Покайте се!”, докато не е на лице Царството Божие, което да е наближило сред нас. Отново трябва да се превърнем в апостолски Божии хора изявяващи примера на Царството, за да могат хората да се покаят. Антиохийската църква не е била изключение по волята на Бога, но е нещо, което Той желае да бъде правило през всички поколения.