Истинската църква Артър Кац Предговор


Глава 8 – Истински призив



страница5/8
Дата01.02.2018
Размер1.61 Mb.
#52683
1   2   3   4   5   6   7   8
Глава 8 – Истински призив
Ако Бог въобще ни е призовавал към нещо, то е било към това да бъдем носители на Словото Му и в това отношение има голяма празнина в християнството. Има изобилие от говорене; има камари от аудио и видео касетки, и каквото можете да си представите още като материали, и все пак посред всичко това има глад за думи, които дават живот. Нуждаем се от по-дълбоко и ново усещане за това “свято тайнство”. Наблюдавал съм вярващи и особено проповедници и съм на мнение, че хората винаги търсят да затвърдят своя авторитет и да бъдат приети въз основа на нещо друго и различно от проповядваното слово.

Първите думи от благословеното служение на Исус, били изговорени в синагога, когато Му подали книгата на пророк Исая и Той започнал да чете от шестдесет и първа глава:


“Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам...” (Лука 4:18а).
Съществува връзка между помазанието и истинското проповядване и всяко проповядване, което не е помазано е проста реторика. Затова именно съществува едно особено и неповторимо качество, което откроява апостолското или истинско проповядване от всяко друго говорене. Това е забележително явление и е въпрос на живот и смърт, защото:
“Как, прочее, ще призоват Този, в Когото не са повярвали? И как ще повярват в Този за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник? И как ще проповядват, ако не бъдат пратени?” (Римляни 10:14-15a).
Това е ядрото на цялата задача и призвание на църквата – и особено за призванието й спрямо евреите. Целият невярващ свят очаква определен вид говорене, а именно, апостолско проповядване, което ще рече, проповядването на някой, който е пратен. Този, когото Бог изпраща е надарен с Духа без мярка. Прочее подобно пращане е жизненоважно, поради което Бог установява общности или тела, които да “пращат”. Хората трябва да бъдат изпратени от някъде и свързващото звено между пращаните и Богът, който ги праща е онази общност от вярващи, обладаваща качествата, които описвах по-горе.

 

Словото на кръста


“Защото словото на кръста е безумие за тия, които погиват; а за нас, които се спасяваме, то е Божия сила” (1 Коринтяни 1:18).

“Защото, понеже в Божията мъдра наредба светът с мъдростта си не позна Бога, благоволи Бог чрез глупостта на това, което се проповядва, да спаси вярващите” (1 Коринтяни 1:21).


Словото на Кръста Е Божията сила, съдържайки в самото си естество, Божествената способност да прониква и да записва Божествени истини въпреки най-жестока религиозна, културна и етническа съпротива, както и способността да създава вяра у слушателя, карайки го да повярва и да се спаси. Това е Божието слово като “събитие” и то не на всяка цена случващо се при благоприятни обстоятелства. То работи във вярващите или пък води към вярата неповярвалите. То е Божествено слово, прогласено на Земята, не само на онези, които го слушат доброволно, но също така и също толкова на онези, които се противят. Земята се съпротивлява на Небето и всяка тъмна сила иска да замъгли хорските умове и да ги възпрепятства да разберат и да откликнат. Тази съпротива изисква прочее, слово от друг порядък, което да подейства както чукът действа на камъка.

Изразът “слово на Бога” е по-лесен за разбиране, когато е представен по-буквално, т.е. като слово от Бога; то черпи началото си в Бога. Но лесно можем да обърнем в клише това свято ‘тайнство’. Доста бързо приемаме, че нещо, което е библейски обосновано и по всяка вероятност правилно Е словото на Бога. Това не е така. По-скоро е вярно това, че словото на Бога са божествени думи с неповторима сила, предадени нам чрез човек–инструмент. Павловото собствено изострено разбиране за това явление е изразено в неговото първо послание до солунците:


“И за туй и ние непрестанно благодарим на Бога загдето, като приехте чрез нас словото на Божието послание, приехте го, не като човешко слово, а като Божие слово, каквото е наистина, което и действува между вас, вярващите” (Глава 2:13).
Павел с право е можел да се похвали и ние трябва да прочетем това като буквално и точно описание на определен вид говорене, което е рядкост днес. Ако то се отличава със силата си, каква ли е тогава същността му? Павел внимателно напътства своите гръцки получатели обратно на това, което ги е научила собствената им култура и любов към реториката, че проповядването на евангелието може в действителност да бъде лишено от силата си, ако бъде изразено с красноречива човешка мъдрост. Словото на Бога е нещо напълно и качествено различно от това и ако се подлъжем по човешко красноречие, изпразваме думите си от силата им.

Значи, ‘словото на Кръста’ не е обезателно разказването или описанието на действителното разпятие на Христос. Има един неизказан смисъл в това словосъчетание – дори, когато самият Кръст не е обезателно обект на разговора ни, ние пак можем да говорим ‘словото на Кръста’. Същината на събитието, претворена в смирението на самото проповядване, е повторното изживяване на самия Кръст. Всеки път, когато Кръстът е преживян наново в нечие смирение, произлязло от послушание, ние отново даваме възможност на силата, която бе първо изявена на Кръста, да се изрази съразмерно със степента на понесеното или изстраданото от нас в настоящето ни смирение. Истинската проповед е смирение. Истинското благовестие е смирение. Истинската молитва е смирение. Смирението е още дума за да кажем страдание и смърт, и когато то доведе до истинност, Божията сила винаги ще го съпровожда. Причината да не видим Божията сила в проповед е, че хората полагат кански усилия да избегнат това смирение, като се подсигурят “справянето” си с подготвителни бележки, очертаване на главните линии и други такива патерици, които да осигурят “справянето”. Хич не ни се иска да поемем риска да се провалим, като застанем изправени с лице към всички, уверени в действието на Божието слово в този същия момент. Подготовката за проповедта има своето истинско място, но когато се стигне до самата проповед е редно да се отстъпи място на Бога и ако се отделим от Бога със собственото си религиозно, човешко и професионално подготвяне, ние скопяваме Кръста и глупостта, която той представлява, а именно страданието и смирението т.е. самата сила на това, което представлява Кръста.

Залогът е огромен; вечността е под въпрос и отвъд възможностите е на единия човек да говори Божиите думи по начина, по който те трябва да бъдат изразени, макар и мнозина да опитват с искреност и добри намерения. Няма значение какви са естествените човешки заложби и умения, той трябва в този вълнуващ миг да бъде немощен, страхлив и треперещ – това е едно трепетно разбиране, че всяка дума сега е въпрос на живот и смърт.

Проповедник, който съзнателно обръща гръб на собствените си идеи надявайки се, че ще му бъде дадено слово от Бога, лично опитва какво означава страдание, в степен съизмерима с тази на разпънатия Христос, защото умира към собствените си възможности за изказ. Става глупав в унижение подобно на това на Спасителя – до смърт. Това е сърцевината на всяко истинско говорене. Говорещият следи за това да не е зависим от своята собствена способност да говори и да не стане заложник на своите възможности. Той смирено получава живот, който му се дава. Има страдание, смирение и смърт в говоренето, което отприщва същата сила, която се прояви на Кръста и ще се проявява пак, всеки път, когато това Събитие бъде претворено. Бог желае вярата на хората да не бъде основана на човешко красноречие, но на Божията сила, която извира от този, който не се съпротивлява, колкото и скъпо да му струва смирението.

Едва ли можем да обясним това достатъчно добре. Смъртта и смирението се състоят в това да не се облягаме на своето разбиране, да не се доверяваме или да разчитаме на своите заложби. В голяма част от проповядването и служението си, по-често се облягаме на човешките си способности. Словото само по себе си притежава доза помазание, така че независимо дали ти самия ще си помазан или ще живееш в тази сила, то ще има своя авторитет и мисля, че с това описвам в основни линии какво става на неделните служби. Самото Писание съдържа нещо, което го прави животворно, инак хората наистина не биха имали никаква полза, но проповедта, която е сила от Бога идва, когато човек забрави за себе си и не уповава повече на своя опит, сила или способности. Да издърпаш този щепсел означава смърт. Това е нещо, с което никога не можеш да свикнеш, но трябва да опитваш отново и отново. При всеки следващ случай е също толкова страшно, противоречиво и унизително, както ако не си го правил въобще – всеки път вкусваш смърт като за първи път. Има ли желаещи да вкусят тази смърт? Кой е готов да изхвърли своите доказани и надеждни способности и увереност и да заложи на същата сила, която възкреси Исус от мъртвите и която сега ще възкреси говорещия и неговото послание?

 

Слово творец


Накратко, чрез послушание, Господ страда до смърт, която раздра завесата на Храма; послушанието на проповедника отново раздира покривалото, спуснато над разума и помрачения ум на слушателя. Словото му, не само че осветлява всичко, което иначе е явна глупост и обида за човешкия мироглед, но поражда или създава благодатта на покаянието и вярата, които водят до посвещение. Завесата бе раздрана при разпъването на Исус и бива раздирана всеки път, когато същата сила е освободена от подобно смирение, но този път не говорим за завесата на Храма, но за покривалото на сърцето и разума на слушателя.

Правилно рецитирано слово от Библията не е словото на Бога. Можем да говорим за слово от Бога, само когато това слово е дадено и не е необходимо на всяка цена да е здраво съобразено с Библията за да бъде слово от Бога. Може да бъде подигравка, оскърбление или противопоставяне, странно и налудничаво слово, но пък е слово, което трябва да ти бъде дадено, и за него свидетелства Божията сила. Хората, които говорят думите на Бога, са достатъчно умрели за себе си, че силата и живота от Бога да им бъдат поверени без опасност славата на Бога да бъде присвоена. Човекът, който носи и предава Божиите думи, трябва самият той да заслужава доверието ни, както го заслужават и думите, които ни носи, колкото и оскърбителни да са те за слушателя или дори за говорещия.

Имайки предвид отсъствието на дълбоки обръщения породени от проповядваното слово в нашето поколение, човек се пита дали достатъчно сме разбрали значението на думата пратено. Май наивно сме се съгласили, че всяко оповестяване на благата вест, или евангелизиране, е благословено и прието от Бога. Също така, ще е може би мъдро, ако размислим дали всяко послание, било то и съвсем правилно доктринално, е наистина словото на Бога, особено, ако е по човешки съчинено за да се избегне точно онова унижение, за което казвам, че е сърцевината на “пратената” блага вест. Ако да проповядваш Христос е повече от това да говориш относно Него, а е по-скоро, да изразиш самия Него, тогава Богът, който праща, по всяка вероятност все още очаква подходящи кандидати, за да бъдат те пратени от Бога. Всичко се свежда до Кръста и с право можем да очакваме, че Кръстът няма да бъде убедително изявен на хората, освен чрез устните на онези, които го познават от собствен опит и са готови отново и отново да бъдат унижени върху него, заради самото безумие на тяхното послание. Ако говоренето ни не е безумие, тогава не е истинско говорене. Може да забавлява хората, може да ги информира или дори вдъхновява, но то никога няма да е събитие.

И нашето поколение, както това на Коринтяните, на които пише Павел, проявява голяма склонност към усложняване и самоласкателство, за разлика от Бога, който съзнателно изгуби всяка репутация. Главното изискване пред проповядващия, ако бъде то правилно разбрано, би било ние често да си припомняме колко сме жалки, така че единствено да презираме себе си и способностите си. Да проповядваш истински не е въпрос на умения или научена техника, но е божествена тайна. Самата дума “проповядвам” произлиза от латинския глагол praedikare, който означава “правя познат”. Именно под Кръста, един непросветен стотник, с безчувствено заради многото му убийства сърце, бива принуден да каже, “Наистина, Тоя беше Божий Син”. Всеки път, когато Христовото унижение бъде ясно очертано пред нас в проповедта, Той бива отново открит и представен нам като спасител. Защото колкото е вярно това, че Бог дава благодат на смирения, толкова е истина и че Бог, който е пълен с благодат и истина, има силата да смеси времето и вечността, небето и земята, в онзи миг на истинска кротост, когато проповедникът се отказва от себе си.

Добре познато описание на този разпънат живот намираме в Павловото първо писмо до Коринтяните, където той възкликва:
“И аз, братя, когато дойдох при вас, не дойдох с превъзходно говорене или мъдрост да ви известя Божията тайна; защото бях решил да не зная между вас нещо друго, освен Исуса Христа, и то Христа разпнат.” (Глава 2:1-2).
За Павловата ерудиция и религиозно познание, този вид самоналожено ограничение е болезнено решение. Проблемът ни е, че знаем много, и това наше знание иска толкова много да намери израз. Затова е нужна решимост – за да отстраним достъпното и лесното в нашето проповядване.

 

Истинската проповед следва истинското пратеничество


Всичко се състои в това проповедникът да бъде пратен. Това означава църквата, която го праща да е на един ум с него. Те по необходимост ще споделят един и същи манталитет и любов към Кръста, инак Бог няма да каже, “Отделете ми”, освен ако този човек не е бил вече отделен и е можел да бъде пратен, чрез полагането ръцете на хора със същия ум, сърце и дух. Пратеният е пратен вместо Христос и онези, които ще го слушат, ще чуват точно онова, което биха чули, ако им беше говорил самия Христос. Да си пратен е повече от това да тръгнеш с поръчение; това е по-скоро да заминеш вместо някой друг и този Друг е самия Христос. В пратениците, хората чуват Христовия глас и думи.
“Но що казва тя? Казва, че “ДУМАТА Е БЛИЗО ПРИ ТЕБ, В УСТАТА ТИ И В СЪРЦЕТО ТИ”, сиреч думата на вярата която проповядваме. Защото, ако изповядваш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш със сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите ще се спасиш; Защото със сърце вярва човек и се оправдава, и с устата прави изповед и се спасява. Защото писанието казва: “НИКОЙ, КОЙТО ВЯРВА В НЕГО, НЯМА ДА СЕ ПОСРАМИ”. Понеже няма разлика между юдеин и грък, защото същият Господ е Господ на всички, богат към всички, които Го призовават. Защото “ВСЕКИ, КОЙТО ПРИЗОВЕ ГОСПОДНЕТО ИМЕ, ЩЕ СЕ СПАСИ”. Как, прочее, ще призоват Този, в Когото не са повярвали? И как ще повярват в Този за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник? И как ще проповядват, ако не бъдат пратени? Както е писано: – “КОЛКО СА ПРЕКРАСНИ НОЗЕТЕ НА ТИЯ, КОИТО БЛАГОВЕСТВАТ ДОБРОТО!” Но не всички послушаха благовестието, защото Исая казва: “ГОСПОДИ, КОЙ Е ПОВЯРВАЛ ИЗВЕСТИЕТО НИ”? И тъй, вярването е от слушане, а слушането – от Христовото слово.” (Римляни 10:8-17).
Реално, в по-голямата част от днешния евангелизъм, тези думи се свеждат до формула и на слушателя – а особено на евреина – се предлага някакъв вид ‘лесно повярване’, което оставя мнозина извън Царството. Слушателите рецитират една молитва “повтаряй след мен” и пропускат цялата същност на нещата. Иска се определен вид чуване за определен вид вяра; и следователно това изисква определен вид говорене – определен вид слово. Павел в действителност цитира от книгата на Исая, където пророкът казва
“Колко са прекрасни върху планините нозете на онзи, който благовества, който проповядва мир! Който благовества добро, който проповядва спасение! Който казва на Сиона: ‘Твоят Бог царува!’”(Исая 52:7).
Този стих обаче, е предшестван от нещо забележително в стих 6,
“Затова людете Ми ще познаят Моето име; затова ще познаят в оня ден, че Аз съм, Който говоря ето, Аз.'
Думата казвам ще разберем по-добре, като носеща смисъл на съобщавам или прогласявам. Това не е просто някакво съобщение или буквоядство, но слово, което се превръща в събитие, когато бъде съобщено. Истинската проповед не е разказ. Истинското прогласяване е повече от информативно; това е съзидателна ‘рема’ и дъх от Бога, и когато бъде чуто се случва нещо – ражда се вяра там, където преди това не е имало.

Бог не ни е заръчал да излагаме подредено вярата за да угодим на логиката на хората, та белким те бъдат спечелени с някакъв вид необорима логика в нашите твърдения. Той по-скоро ни открива, че ключът към тяхното обръщане и упование в името на Господа, е това да чуят определен вид слово, т.е. словото на самия Христос. Нозете на тия, които носят добри вести са наречени красиви или благословени, защото “Аз съм , Който говоря ето, Аз”. Този, който говори чрез пратениците с добри вести по планините не е земният инструмент, но Този, Който притежава този живот и говори посредством своя земен инструмент. Действително, това е Неговото си Слово. Те чуват гласа на Бога и Неговото слово е деятелно също толкова, колкото в началото, когато Бог говореше и Словото Му се сбъдваше веднага.

Гласът, говоренето, съдържанието и думите, които дават живот и пораждат вяра – вярата, даваща сили на враждебно настроения и противящ се човек, да призове Бога – са в действителност Божий глас, Божие говорене и Божии думи. Ние сме убедени, че те могат да дойдат от такива титани на вярата, като Павел, но вярваме ли, че могат да дойдат и чрез нас? Т.е. че Бог би могъл да притежава нас – синове и дъщери на възкресението, дотолкова че ние да можем да кажем с абсолютна убеденост “Ето Той говори, Той !”? И не говорим единствено за индивидуално спасение – колкото и велико да е то, защото за да се изпълнят времената трябва да се появи онзи остатък от народа Израел - така непреклонно противопоставял се на същото това евангелие през историята, който и до днес е неприятел на евангелието “заради нас”. Как ще повярват в това, което толкова дълго са отхвърляли? Бог казва чрез Павел, че те ще чуят особен вид слово.

Ако не чуят Него, именно Христовия глас и думи, те няма да повярват в истината за смъртта и възкресението Му. Ако вярваш в сърцето си, че Исус е Господ, и че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш, но как те да повярват в Него, ако не повярват, че е бил възкресен от мъртвите? И как ще повярват, че Той е бил възкресен от мъртвите, освен ако не видят доказателство за възкресението в думите, поведението, гласа, характера и нравите на човека стоящ пред тях, чиито нозе са благословени на светата Божия планина и който е живо свидетелство, самият той възкресен, за истината на възкресението, и чиито думи са думи на възкресение и имат силата да създават вяра в слушателите? Ето това е ключът към спасението на погубените и особено към евреите в последните дни. Ние самите и това, което сме за тях е силата, която ще доведе до спасението им.

 

Възкресен живот


Въпросът за възкресението е неразривно свързан с Господството на Исус в живота на вярващия.
“…и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст. Затова и Бог Го превъзвиши и Му подари Името, което е над всяко друго име; така щото в Исусовото име да се поклони всяко коляно от небесните и земните и подземните същества, и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца.” (Филипяни 2:8-11).
Възкресението на Исус е прославянето на Този, който изстрада крайно унижение до смърт. Неговото Господство се състои в това, че е бил превъзвишен над всяко име и това Му е било подарено, чрез възкресението, задето бе послушен до смърт и то смърт на Кръст. Ето защо всеки, който повярва че Исус е Господ, и че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спаси. Това са двете основни доктрини и те са неразривно свързани помежду си. Ако не беше имало възкресение, нямаше да има Господство.

Т. е. виждайки възкресението на Христос и чувайки гласа на възкресения Христос в посланика, невярващият, неподготвен за тази среща, се оказва лице в лице с края на своето господство на своя си живот. Това е краят на банковата му сметка, бизнеса и всичко, което е щял да прави – всичко свършва. Всичкият този “пълнеж” свършва, когато Исус става Господ и казва “Сега ще изпълняваш Моите заповеди.” Причината хора, които иначе се радват на Бога като Бог, но все пак се отдръпват от Него, е че не им харесва тая част с Господството. Господството им пресяда и особено на моите сънародници евреите, защото обичат да са господари на собствения си живот. Да признаеш, че Исус е Господ изисква силата, която Го възкреси от мъртвите.

Прочее, да видиш и чуеш пратеник, който говори Христовите думи, означава да чуеш и видиш доказателство, че Исус е бил възкресен, защото самият пратеник е плод на това възкресение, инак не би бил Негов свидетел, което ще рече, че не се е свързал все още истински с Него. Църквата, от която той идва, трябва да е църква от възкресени хора, които живеят в силата и реалността на възкресението, в противен случай няма пращане, което да прави ‘пратеници’. Целият проблем е дали истината на възкресението е изпитана наяве от хора на тази земя, иначе и евреина и езичника си остават вързани в неверието си. Нищо друго няма да ги освободи.

Да повярваш във възкресението значи да повярваш, че Исус е Господ. Да повярваш, че Исус е Господ значи да повярваш във възкресението. Въобще да повярваш си е чудо – самият Бог го прави посредством пратеника, носещ добрата вест – та всеки, който чуе думите му да повярва и да призове Името на Господа. Това надминава отдаването на почит и признание на Бога. Това означава предаване на независимия живот на пълно Божие разпореждане веднъж завинаги. Ето това е спасение и всичко различно от това е лъжа.

Защо Бог благославя нозете на тия, които не само че носят добри вести и говорят за мир, но и чието слово е само по себе си мир и спасение, казвайки на Сион, “Твоят Бог царува”? То е защото, носещият добри вести е човек в когото Бог де факто царува. Дори и слушащият да не може да обясни какво точно чувства, истината относно Кой владее в човека отсреща е очевидна. Бог царува и свидетелство за това царуване като Господ е състоянието, гласът, лицето, поведението и характерът на носещия добрите новини. Посланикът е всичко. Той е пратеният. Той има нужда да е повече от добронамерен евангелски християнин или харизматичен въздух под налягане. Той самият трябва да е частичка възкресение.

Бог няма да даде славата Си на друг, освен когато изрично Той Самият не се изразява чрез проповядващия и това е причината да не виждаме тази слава, именно защото малцина от нас желаят да живеят на острието на бръснача. Не ни засяга толкова много славата на Бога или поне не толкова колкото искаме да избегнем неудобни положения, подобно скатаване виждаме всяка неделя на амвона. Ето защо имаме толкова малко възкресение в проповядването си. Ето защо истинското проповядване е различно и съвсем друго от общоприетото. Традиционната проповед никога не поражда случка, опитност с Бога. То не възкресява мъртвите. Както някой беше казал, и аз вярвам в това заради личния си опит: Всяко истинско проповядване е възкресение на мъртвите. Нужно ни е по-добро разбиране за това, какво е възкресението, като ‘Божие дело’, в думите изговорени с възкресяваща сила. Никога устата ни няма да бъде инструмент на това, ако се опитваме да запазим репутацията си, или ако ние самите се страхуваме от смъртта. Ами ако не подейства словото? Ами какво ще стане, ако съм се доверил напълно на Бога без да се опирам на своите способности, и Той не дойде на срещата? Какво ще стане, ако се окажем един срещу друг изпъчени и вместо силно възкресяващо слово, се чуе само едно нищожно писукане, което глуха тупва на пода? Тогава какво? Огънали сме се пред тези страхове и затова никога не виждаме славата на Бога.

Кой е единственият способен да проповядва подобно слово? Човекът, който не иска да проповядва, човекът, който иска да избяга на другата страна, Йона, който иска да избяга от Божия призив. Този обаче, който обича да говори, обича публиката и се радва да го гледат и слушат, не може и да се надява, че такова слово ще излезе някога от неговата уста. Човекът, който въздиша и стене, когато излиза на амвона и по-скоро би желал земята да се отвори и да го погълне, който не иска да е там, който се чувства ужасно неудобно и който знае, че няма да го разберат, е човекът от чиито уста е най-вероятно да дойде истинската проповед.

 

Белег на власт


Властта е белег на проповедника, пратен от Бога. Някой може да е прав без да е убедителен, камо ли пък проникващ дълбоко, но от самото начало на служението на Исус, именно властта, с която говореше, пленяваше вниманието на слушателите Му:
“...и учудваха се на учението Му, защото Неговото слово беше с власт.” (Лука 4:32).
Признавайки, че всяка власт принадлежи на Бога, човек трябва да си направи извода, че проповедникът не може да надскочи мярката на това, което му е дадено. Властта е самия Бог, дотолкова доколкото Той Самия участва в проповедта.

Във време, когато библейската вяра ерозира, мнозина от нас се задоволяват само с библейска или доктринална правилност. Затова е много належащо, цялото виждане на църквата за властта на словото, както и да умножим очакванията си за това, че словото ще бъде съзидателно – пораждащо промяна и предизвикващо вяра в слушателя, слово, което надминава простата информация. По мое мнение, ние нямаме подобни очаквания. Ние не идваме за да чуем словото на Бога, но слово за Бога, от човек, който, самият той, не вярва, че говори словото на Бога.

Може би това, от което се нуждаем за тези времена е не само подчертано уважение към това как се говори словото на Бога, но също и към мълчанието. Ако Бог не ни е дал слово за определен случай, а ние сме били поканени да говорим, тогава е нужно да съобщим този факт и да не се опитваме да изпълним тишината и да избегнем напрежението с нещо, което така лесно можем да дадем от себе си. Бог ще ни изпита, защото иска да види дълбочината на нашата ревност за словото на Бога. Проблемът на говоренето е, като се замислим в крайна сметка, проблем на мълчанието, т.е. способността да понесеш напрежението от това да не говориш. Почитта ни към истинските думи трябва да е толкова голяма, че да не приветстваме какъвто и да е заместител, като по-скоро предпочетем да понесем напрежението от тишината отколкото да я изпълним с нещо палиативно, което да е добро и дори библейско. Това изисква ревност за славата на Бога и настояване словото, което слушаме или говорим да бъде Негово.

Копнеем за неща, които да запълнят очите и ушите ни, и на всяка цена нещо трябва да виждаме или да слушаме. Когато просто тия неща ги няма, ние се пукаме по шевовете. Не можем ли да поседим в покой, в мира на Бога? В действителност, не би трябвало да искаме да променяме или оформяме начина на говорене или настроението – те са също толкова Божий промисъл колкото и съдържанието. Словото е събитието, а не стиловото му поднасяне, и когато се опитаме да опаковаме в даден стил, лишаваме словото от силата му и изпадаме в човешко красноречие. Самото слово е хлябът на живота, който идва от небето, но той трябва да бъде даден както си е.

Там, където ги няма тази дързост и авторитет, и следователно не могат да бъдат и изразени, проповедта е в опасност да се превърне в проста церемония, проява на добре позната омръзнала ни предсказуемост. Тя не иска нищо от слушателите и те са оставени на мира; само се изпълва ефира, който е бил отделен за това – и в църквата няма слава. Само са ни проповядвали. Изпуснали сме онова, което поражда живота. Наместо това, точно обратното се е случило – били са притъпени духовете ни, проницателността и духовната ни оценка. По този начин, сме били обезсилени като Божии инструменти в света и съставляваме само заспала неделна религиозна култура, която светът с лекота подминава. Вярата е свята. Не можем да живеем, работим и управляваме своя живот като че това не е така и да си мислим, че няма да има последици от каквото и да е естество. Както природата не понася вакуум, така пространството, предвидено в нас за Духа, ще се изпълни с размазани и подозрителни заместители, които са винаги твърде лесна алтернатива.

Не на последно място сред греховете ни като служители идва и общият дух на изказванията ни – угодни на хората и безразлични, посред всичко останало. Доволни сме от себе си, ако проповедта ни е била “библейска”, или ако е имало някаква нотка на морални заръки, от които някой може и да се поучи при добро желание. Колко фалшиво е това съпоставено с цялата насока, в която се движи Павловото увещание до Тимотей във 2 Тимотей 4:2


“...проповядвай словото, настоявай на време и без време, изобличавай, порицавай, увещавай с голямо търпение и непрестанно поучаване.”
Очевидно, да проповядваш благовестието е означавало да говориш доста конкретно, рязко и безкомпромисно изправяйки се лице в лице със светиите и техния начин на живот, говорейки за нуждата от промяна ... и те са знаели това.

В нашето време на служителски професионализъм, степенувани акредитивни писма от институции за обучение носят по-голяма тежест от това да си истински и апостолски натоварен да изнесеш призванието на служението. Това е само симптом на един по-голям проблем, а именно замяната на славата на Бога в църквата с угоден на хората етнос. Затова имаме толкова плитко поучение и проповед. Бог не дава Своя авторитет и дълбочина на хора, които биха ги използвали и узурпирали за собствени цели, за собственото си име и за собствените си движения и религиозни успехи.

Ако искаме да имаме творящо живот слово, което ражда нещо в слушателите, тогава то трябва да дойде от хора, които не са водени от страха от хората, но от Бога. Само такъв човек ще има стимул да чака Бога и ще има достатъчно общение с Него, че да Го търси с цел да чуе словото, което Той е предвидил. Именно там, където бяха заедно хора разчитащи на Бога, готови както да си останат където са, така и да бъдат пратени, Святият Дух изпрати тези думи: “Отделете ми Варнава и Савел...”. Веднъж дошло в обстановка на взаимност, словото трябва да продължи да идва при същите обстоятелства, вече и в живота им като апостоли. Трябва да си напомним, че завесата се раздра. Бог ни зове да влезем смело и ни казва, че наистина съществува единение – там, в пресвятото място, над ковчега на завета, между херувимите, при умилостивилището на Бога и в Неговата Шекина, където се чува съкровеният Му шепот.

Властта на словото е в зависимост от това дали проповедникът познава Бога и то интимно, лично, в противен случай то няма никаква власт, а именно тя е тази, която отличава фалшивото проповядване от истинския призив. Нашата способност да ги различим пък идва нашето собствено единение с Бога. В крайна сметка, светът умира, защото не Му се представя самия Бог. Това е апостолското послание, основата на църквата и на самата реалност.



Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница