Истинската църква Артър Кац Предговор


Глава 11 – Изповедта – врата към единството



страница7/8
Дата01.02.2018
Размер1.61 Mb.
#52683
1   2   3   4   5   6   7   8
Глава 11 – Изповедта – врата към единството

 

Едва ли има автор, който да е разбрал или да е изразил въпроса за изповядването на греховете по-добре от Дитрих Бонхофер. В нацистка Германия преди Втората световна война, в близкото общение с братя по съдба изплуват на повърхността неща, които иначе биха останали скрити и Бонхофер успява да улови какво е църквата и кое я прави израз на живота от Господа.



Той започва последната глава от книгата си “Животът заедно” със следния цитат: “Изповядвайте греховете си един на друг” (Яков 5:16). Тези думи, както и много други предписания на Бога, които признаваме и цитираме, ние просто не изпълняваме – съответно страдаме, като губим дадения ни от Бога скъпоценен начин да бъдем освободени от тегло, което не е нужно да носим – само ако изпълнявахме думите Му. Всяко изпълнение е унижение и всяко подчинение е поредното изкачване към Кръста, но то винаги свършва в поредното възкресение към живот. Да изповядаме греховете си един на друг е деликатно, срамно и неудобно. Склонни сме да се изповядваме скрито и лично като се надяваме, че това ще свърши същата работа, вярвайки, че всъщност сме изпълнили волята на Бога.

Бонхофер започва така:


Този, който е сам с греха си, е абсолютно сам.” (стр.110)
Да водиш отделен, самостоятелен и независим живот не е белег за особен темперамент в характера ни, а е свидетелство за нашия грях. Може и да не сме го разглеждали досега така, но то е защото първата задача на греха е да прикрие следите си. Ние просто не го усещаме като такъв и сме много опитни в това да обобщаваме и да намираме извинения, които да ни позволят да продължим в същия дух на отделяне от светиите, дори когато живеем сред църквата.
Може да стане така, че въпреки общото хваление, общата молитва и цялата църква дошла на служба, християните все пак да бъдат оставени на самотата си.” (стр.110)
Тоест ние не сме в Тялото, а сме отделени. Въпреки че е възможно да сме там на място, всъщност ние не сме там. Грехът ще наруши общението. Неизповяданият грях ни обрича на отделеност и ни лишава от предимството да сме в Тялото.
Окончателното единение в църквата не идва, защото, въпреки че те общуват помежду си като вярващи и посветени, на тях им липсва общуването като неотдадени на Бога и грешници.” (стр.110)
С други думи, ако липсва общението между нас като грешници, то липсва общение въобще. В църквата маската се сваля и претенциите и преструвките отпадат. Там ние се представяме пред братята ни каквито всъщност сме сега пред Бога и пораснали толкова, колкото Неговата благодат ни е помогнала – и нищо повече. Това е основата на истинската църква. Ако общуваме като посветени, тогава това е фалш. Да носиш най-добрата си религиозна маска и да се представяш в най-добрата си светлина не е истинско общение. Истинското общение идва сред братя, които признават, че са грешници, спасени по благодат – и това трябва да е реалност, пред която да треперим, каквато тя действително е, за онези, чиито грях е “винаги пред тях” (псалм 51.3 – бел. прев.). Затова истинското Тяло трябва да осъзнава своите собствени дефекти, слабости и грях. Така то може да допусне присъствието на някой друг като грешник, който не бива да се отдръпва осъзнавайки греха си, защото той може да изповяда прегрешенията си на друг, за да се молят за него и той да се изцели. Това е да говориш истината с любов – дори и истината за себе си.
Набожната /или “религиозната” – А. Кац/ църква не позволява на никой да бъде грешник. Ние не се осмеляваме да бъдем грешници. Много християни са невъобразимо ужасени, когато един истински грешник внезапно е открит между праведните. Така ние оставаме сами с греха си, живеейки в лъжи и лицемерие. А истината е, че сме грешници!” (стр.110)
Това не означава, че сме извършили прелюбодейство или блудство. Сърцето е измамно и отчайващо покварено и затова ние не толкова крием някакъв действителен грях, колкото нашето предразположение и природа, както и начините, по които те се изразяват.
Но благодатта на Евангелието, която е толкова трудна за разбиране от религиозните, ни изправя пред истината и казва: Ти си грешник, голям, безнадежден грешник; сега ела, тъй както си грешник, при Бога, който те обича. Той те иска такъв, какъвто си; Той не желае нищо от теб – жертва, дела…Той иска само теб…Бог е дошъл при теб само за да спаси грешника. Радвай се! Тези думи са освобождението чрез истината.” (стр.110)
Бог би могъл да се срещне с нас само при условие, че се изяви пълната истина, защото Той Самият е истината. Той никога не ще се срещне с нас всред неискреност и фалш. Имаме свободен достъп до изобилната Му благодат, но само въз основа на истинността. Затова толкова много християни са застинали в безизходица и са се застояли на едно нещастно ниво. Те не Го срещат на нивото на истината, защото не посрещат светиите на тази основа. Бихме могли да измерим истинността на нашите отношения с Бога чрез отношенията ни с хората. И ако те са измамни, фалшиви и потайни, сдържани, без любов, то тогава не може да твърдим, че отношенията ни с Бог са някакси по-добри, отделни и различни. Двете са неотменимо свързани заедно. Нашето отношение към хората сваля маската от нас и връзката ни с тях е онова истинско изискване, което разкрива и връзката ни с Бога.

 

Грешници спасени по благодат


Маската, която носиш пред хората, никак няма да ти бъде от полза пред Него. Той желае да те види какъвто си и иска да ти дари благодат. Не е нужно да продължаваш да лъжеш себе си и братята си като че ли си без грях; можеш да си позволиш да бъдеш грешник…чрез Него хората могат да бъдат грешни – и само така може да им се помогне. Всички преструвки свършват в присъствието на Христос. Жалкото състояние на грешника и милостта на Бога – това е била истината в Евангелието на Исус Христос. И това е истината, в която църквата е трябвало да живее.” (стр.111)
Истинската църква се крепи на разбирането за нас самите като за грешници, спасени по благодат, а всяка част в Тялото се убеждава в това благодарение на обстановка на “говорене истината в любов” – място, където човек може да признае грешките си. Да държим в тайна грешките и греховете си означава да задържаме общуването помежду ни и да спираме потока на живота от Бога към нас и в цялото Тяло. Да се говори истината в любов не е лесно всред голямо институционализирано обкръжение, където можеш да носиш религиозната си маска на посветен и в същото време да водиш тайни, лични битки, докато никой от седящите до теб не знае за това. После идват с големите пластмасови чаши за причастие, ти вземаш своята чаша и причастието – но цялото това нещо е имитация. Изпразнили сме от съдържание и сме отнели ефективността на онова, което Бог е определил да бъде животът ни, нашата жизненост и растеж, защото не сме разбрали, че причастието е невъзможно без да има изповядване преди това. Изповядването е свобода – свободата да вземем в ръка чашата и свободата да не обричаме себе си на съд, болест или дори физическа смърт. Нещото, което Бог е отредил да дава живот, може да донесе и смърт – ако го приемем без да разпознаем Тялото. Ако го замажем и не желаем да видим неща, които трябва да се вземат под внимание, да се доведат до светлината и да се предадат на кръвта на Христос, за да имаме общение един с друг, тогава всичко е фалшиво и ние ще си донесем болест и смърт. Ако болестта не бъде облекчена, резултатът е духовна смърт приживе – а такива бродят много, около нас.
В силата и властта на поръчението, дадено от Христос на нашия брат, той самият за нас се превръща в Христос. Нашият брат стои пред нас като свидетел на истината и благодатта на Бога. Той ни е даден, за да ни помогне. Той чува признаването на нашите грехове от мястото на Христа и ни прощава греховете ни в Неговото име. Той пази тайната на признанията ни, както Бог я пази. Когато отивам при брата ми, за да се изповядам, аз отивам при Бога.” (стр.111-112)
Има една динамика, заложена от Бог в църквата, която е в сърцето на истинското общение и която пази свободата, чистотата и истинността му – и това е именно взаимното изповядване на греховете и взаимната молитва, за да бъдем изцелени.
И тъй, когато в християнската общност се появи призивът към братско изповядване и прошка, това е призив към великата благодат на Бога в Църквата.” (стр.112)
Да се освободиш от греха, да ти отнемат бремето му и да изчезне вината, е велика благодат. Не трябва вече със срам да се стаяваме, за да не ни забележат. Можем наистина да бъдем с открити лица и да общуваме с братята без да има нещо, от което да се страхуваме и да крием в себе си. Ние сме се разкрили. Заместителят на това е религиозно да се изповядваме на Бога скришом, да увъртаме и мамим Бога, защото не сме склонни да изживеем срама, тоест “Кръста” да споделим сърцето си с някой брат.

Познатата ни днес църква, в сегашния й вид, не осигурява среда за изповядване на грешките един на друг. Не можеш да се разкриеш пред непознати или ако общуването ни е от време на време, както е в повечето църкви. Не се познаваме достатъчно добре, за да се доверим достатъчно един на друг за такова лично нещо като изповядването на прегрешенията ни. Проповедниците на евангелието най-много страдат от това. Те никога не се осмеляват да промълвят за това в църквите си, от което се е развила една определена професионална, проповедническа мистика, която някак си ги прави недосегаеми за нещата, с които се бори църквата. Истината е, че проповедникът е с повече проблеми, отколкото другите, и се бори в точно същите области на живота – и дори още по-напрегнато, защото той е прицелната точка на врага. Тогава към кого да се обърне? Дали смее да изкаже нещо такова в църква си? На кого може да се довери? Затова той трябва да го запази за себе си и да поддържа фасада, която да говори, че всичко е наред, докато вътрешно е раздиран от противоречия и знае, че врагът знае. И затова, когато стане да говори, ние чуваме някакво слабо хленчене. Не улавяме звънтящата решителност на абсолютното убеждение, просто защото той не е така убеден в живота си.

Това нещо е станало толкова обикновено, че ние го считаме за нормално или си мислим, че това е начинът, по който той си проповядва. И все пак, то въобще няма нищо общо със способността му да говори. То е въпрос на грях и компромиси в основите на вътрешния живот, които не са били извадени на светло, защото човекът не се намира в църковната среда, насърчаваща изповедта и освобождението. Като резултат, цялата църква се превръща в една фасада и разиграва вярата като на театър. А ако това се случва на най-дълбоко ниво в църквата, а именно на лидерите и проповедниците, то какво тогава става в самата църква? Променя се цялата атмосфера и това предизвиква същото двуличие, прикритост и измамност, които заразяват цялата църква, прекарваща седмица след седмица в някаква драматизация, докато светът навсякъде около нея загива.

Не се ползваме от предимствата, подарени ни от Бога в лицето на църквата, заради нашата страхливост, боязънта ни и прекомерната ни загриженост, която се бои да поеме риска и иска всичко да мине безболезнено. Стъпваме на пръсти и преминаваме от илюзия в илюзия, настъпва закоравяване – и то не само в един човек, но, ако този човек се окаже пасторът, това се отразява и на цялата църква.


Изповедта отваря вратата към единството.” (стр.112)
На колкото и химни да се наслаждаваме, и колкото и да са вдъхновени проповедниците ни, все пак сърцето на истинското общение е взаимното признаване на греховете. Нека се посветим на това и химните сами ще се погрижат за себе си. Колко му е инструменти и високоговорители в ръцете на способни личности да създадат обстановка на специфична, еуфорична радост по време на служба, която по-скоро да скрива, отколкото да отразява истинското състояние на църквата. Мамим дори себе си мислейки, че между нас и Бога има отношения от точно определен вид и качество – които всъщност въобще не съществуват, защото липсват между нас самите.
В тъмнината на неизказаното се отравя цялата същина на един човек.” (стр.112)
Непризнатият грях извършва своята разяждаща дейност, когато ние го таим в себе си. В гордостта си по-скоро бихме предпочели да умрем и да понесем духовната смърт, отколкото смъртта на нашето его. Не е възможно да получим нещо от Бога без да се смирим – и това, за което говорим е съвършеният пример за смирение. За нас е приготвено изцеление, чакат ни благодат, милост и избавление, но гордостта ни спира да ги получим, защото единствено смирението може да придобие благодатта, която Бог предлага.
В изповедта светлината на Евангелието изгрява в тъмнината и усамотението на сърцето. Грехът трябва да бъде изведен на видело. Неизказаното трябва открито да се изрази и признае. Има трудна битка, докато грехът бъде изповядан открито.” (стр.112)

 

Това е само бегъл поглед върху църквата, такава каквато я иска Бог! Тя е място за изцеление не само за овцете, но и за пастирите. Нашите пастири се нуждаят от изцеление и освобождение точно толкова, колкото и овцете. В живота им няма никаква магия, и те са от плът и кръв като нас. Те не са хора с дълбока вяра и сила, които някак си са стигнали до място, различно от нашето или отделно от нас. Те може да са помазани при проявлението на техните дарби и призвание, но що се отнася до характера и живота им, нуждите и недостатъците им са точно толкова големи, колкото и нашите. Живеем ли в среда, където това може да се изкаже? Хората биха се шокирали, защото това противоречи на идеалистичните им възгледи. Но всички ние участваме в създаването на една среда и атмосфера, в която можем да си позволим да бъдем истинни, да бъдем грешници добили цялостния си облик в присъствието на другия. Всички ние сме отговорни за подобен вид атмосфера и затова е нужно да внимаваме да не се закоравяваме и повторно да се отдръпваме назад в нашето усамотение.


След като признаването на греха се прави в присъствието на брат в Христа, ние изоставяме и последното убежище на самооправдаването. Грешникът се предава и оставя всяко зло. Той отдава сърцето си на Бога.” (стр.112)
Последното убежище на човека е самооправданието. Опонират ли ни, ние като че ли винаги систематизираме внимателно оправданията си и намираме свои причини да оневиним и защитим себе си. Когато изоставим и това, когато грешникът се предаде, тогава идва и преломът.
Всекидневна бдителност
Той открива прошката за всичките си грехове в общението с Исус Христос и брат си. Изказаният, признатият грях е загубил силата си. Той е бил разкрит и осъден като грях. Не може повече да препятства на общението. Сега вече църквата понася греха на брата. Той вече не е сам със злото в него, защото е отхвърлил греха в изповедта си и го е предал на Бога. Грехът е отнет от него. Сега той стои в една църква от грешници, които живеят чрез благодатта на Бога в Кръста на Исус Христос.” (стр.112-113)
Това изисква ежедневна, ако не и ежечасна бдителност и опазване на сърцето открито. Станал е прелом. Бил е направен отвор, през който нахлува светлината, но колко бързо ще се затвори той, ако не го поддържаме отворен. Ако сме мързеливи, нехайни, страхливи и небрежни, нежелаещи да платим цената за говоренето на истината в любов, отказващи да говорим с брат си на четири очи или да получим думи на поправление, когато те дойдат, тогава този отвор отново ще се затвори, ние ще се закоравим и Тялото ще заболее. Трябва да запазим нашето общо сърце със съвършена бдителност и да ревнуваме за него, защото неговата Глава е Господ, а Той не ще свърши нищо без да използва Тялото Си.
Сега той може да бъде грешник и въпреки това да се радва на Божията благодат. Той може да изповяда греховете си и именно в това действие, той за първи път открива общението. Скритият грях го е отделял от църквата и е превръщал цялото му общение в лъжа. Изповяданият му грях му е помогнал да открие истинските отношения с братята си в Исус Христос... За да се възстанови връзката между един човек и цялата църква не е нужно той да изповяда греха си в присъствието на всички от събранието. Аз се срещам с цялото събрание в лицето на този брат, на когото изповядвам греховете си и той ми ги прощава. И в общението, което откривам с този брат, аз вече съм намерил общение с цялата църква… В изповядването се открива Кръста… Признанието в присъствието на някой брат е най-пълната форма на унижение. То наранява, срива човека и нанася смъртоносен удар на гордостта. Да застанеш пред брат си като грешник е почти непоносим позор. В изповядването на реално съществуващите грехове старият човек понася болезнена и срамна смърт в очите на брат ти.” (стр.113)
Ние не само сме склонни да вкараме нашето състояние в рационални рамки, но и можем успешно да избягваме всякаква конкретност. Кръстът, обаче, се превръща в Кръст само за конкретния, реално съществуващ изповядан грях. Точно тук е болезненото място, където пламва срамът. Тук е мястото, където си личи истинността. Даже и в признанието си ние сме способни да подминем реалността на Кръста. Можем да го превърнем в игра, да го заобикаляме с думи, да правим намеци за него – и все пак да излезем от него с непокътната гордост, когато намерението на Бога е тази гордост да бъде разпъната в самото действие на изповядването и това разпъване е дотолкова истинско доколкото ние сме били конкретни в изповедта си.

Колко много от нас са задавали въпроса, “Кога наистина егото бива умъртвено? Как е станало тъй, че сме изповядали Кръста, смъртта на нашето “Аз”, цитирали сме Римляни 6, и все пак продължаваме да бъдем болезнено живи?” Бонхофер казва, че истинската смърт идва в болезненото, унизително изповядване на грешките ни един на друг. И именно това унижение е смъртта. Това е на дело да умъртвиш нещо, което иначе би продължило да си живее редом с нашите скрити изповеди пред Бога. И това упорито, плътско нещо, което все още води пълноценно съществуване, няма да изчезне, защото единственият начин то да се умъртви наистина е унижението при откритото му изповядване пред някой друг. В това се състои да вкусиш смърт сред опозоряване, чаша, от която самият Господ пи в много по-голяма степен, когато бе разпнат – и то гол – публично и явно пред очите на целия Му народ. Как смеем да си позволим лукса на усамотението и нежеланието да споделим срама от излагането на открито, явното признание и разкриването на греха ни? Той, Който стана грешен, понесе това в пълна степен, явно, гол, сред срам. Егото ни няма да бъде умъртвено докато не изстрадаме това по начина, по който Господ го изстрада, тоест публично и явно. Ако не горим при това унижение, то може би не сме били истинни. Ние все още браним и кътаме нещо и затова лишаваме и себе си, и църквата от потока на живота, извиращ от Бога.



Той не може да се нагоди на инстинкта ни да не се изложим. Бог не би ценял личната изповед, ако не знаеше скритото в сърцата ни и ако не беше наясно, че се стараем да избегнем унижението от изповедта пред някой брат. Ние бихме желали страданието ни да се облекчи тайно, но това е противно на цялото величествено действие на гения на Христовото Тяло. Църквата е “стълб и подпорка на истината”, а тайната изповед би била измама. Ние никога няма да пожелаем това унижение, не и докато ни липсва най-дълбока почит и любов към Главата на това Тяло. Бог не би сглобил една толкова съвършена Глава, с едно деформирано, заболяло и изкълчено Тяло – без същото величие като Самата Глава. Не е възможно да се утешаваме като казваме, че грехът ни е бил простен, защото сме го изповядали пред Бога, а не сме го споделили първо с човек. Точно тук силата на греха се отнема и идва избавлението. Точно тук е възможността кръвта да влезе в приложение. Това е библейското предписание на Бог, защото Той познава покварените ни сърца и разбира, че ние сме способни да превърнем това във фалшива религиозност с мисълта, че сме освободени от нещо, защото сме Му го изповядали скришно.
Кръщение и изповед
Когато отказваме да понесем срамната смърт на съгрешилия чрез изповедта, ние отказваме да понесем Кръста. В изповедта ние откриваме ключа към истинското съучастие в Кръста на Исус Христос, там ние утвърждаваме и приемаме нашия собствен кръст. В силната душевна и физическа болка от унижението пред брата ни – тоест пред Бога – ние изживяваме Кръста на Исус като нашето избавление и спасение. Старият човек умира, но всъщност този, който го е победил, е Бог. Сега ние [действително] участваме в Христовото възкресение и вечен живот.“ (стр.114)
В действителното, екзистенциално единение с Разпънатия и Възкръснал Господ и в общението със светиите ние имаме достъп до възкресенския живот на Бога. Ако сме анемични и изнемощели, то е защото животът на Бога не тече безпрепятствено в частите на Тялото Му. Грехът значи смърт. Той препречва потока на живота.
В изповедта се отваря врата към нов живот. Там, където грехът е мразен, изповядван и простен, там се скъсва с миналото... Там, където се отхвърля греха, има обръщане към Бога. Изповедта е обръщане към Бога.“ (стр.115)
Това е от критична важност. Можем да пропуснем същността – т.е. действието на Кръста. То е най-дълбоко на едно място – в качеството ни на светии, това място е общността на вярващите. Всичко по-малко и различно от това вече не е истинска църква. Същността на общението с Бога и хората – Кръстът – освобождава живота и точно той ще изпълни Божиите цели в края на времето.
Да се изповядаш значи да станеш ученик на Христос и оттук нататък започва животът с Него и Църквата Му… това, което ни се е случило в кръщението, ни се дарява отново в изповедта.“ (стр.115)
Изповядването е възможност, дадена ни, за да се поднови и даде ход отново на това, което кръщението означава – тоест смърт, водеща към живот.
Защо трябва да мислим, че да идем при святия Бог е по-лесно, отколкото при брат ни?…Трябва да се запитаме дали често не сме лъгали себе си с нашите признания пред Бога, дали по-скоро не сме изповядвали прегрешенията пред себе си и сами не сме си давали прошка? И дали точно във факта, че живеем чрез самоопрощаването на греховете си – а не чрез истинска прошка – не се крие причината за безбройните ни провали и неспособността за християнско послушание? Самоопрощаването никога не води до отказ от греха – това може да стане само и единствено чрез осъдителното и опростително Слово на Бога.” (стр.115-116)
Ние мамим себе си чрез нашата лична изповед пред Бога и резултатът е безброй много провали и изпадане в същия грях в най-смущаващите и малко желани моменти. Точно защото сме живели чрез самоопрощаване, а не чрез истинска прошка.
Кой би могъл да ни увери, че при изповядването и прошката на греховете ни ние не се отнасяме към себе си, а към живия Бог? Бог ни дава тази сигурност чрез нашия брат. Именно нашият брат разчупва кръга на самоизмамата. Човекът, който изповядва греховете си в присъствието на брат си, вече не е сам със себе си; той изживява присъствието на Бога в действителното съществуване на другия пред него… И след като така или иначе грехът трябва да излезе на светло, по-добре е това да се случи днес между мен и брат ми, отколкото в последния ден, в пронизващата светлина на последния съд. Милост е, че можем да се изповядваме на братята си. И тази благодат ни спестява ужасите от последния съд.” (стр.116)
Колкото и болезнено и унизително да е истинското признание днес, колко по-страшно би било то, ако трябваше да го преживеем в Деня на Божия Съд. Осъди себе си днес, за да не бъдеш осъден тогава. Защото каквото остане неосъдено сега, ще излезе наяве пред Него в онзи ден.
И именно заради тази сигурност е нужно изповедта да засяга конкретни грехове…Иначе може да стане тъй, че човек да е лицемер дори и в признанията си и така да пропусне ползата от тях.” (стр.117)
Най-голямото заблуждение би било да минем формално през това, да изгубим ползата, която Бог е предвидил за нас, и все пак да мислим, че сме я придобили. Веднъж след като сме се поддали на тази заблуда, от кои други заблуждения сме предпазени? Приемаш цялата истина и нищо освен нея за да важи за теб, че “ходиш в истината” (2 Йоан 4 – бел. прев.). Да си истинен в това значи да си осигуриш истинност във всичко.
В изповедта ние получаваме опрощението на точно определени грехове, които са извадени на светло – и по същата тази причина и прошката за всичките ни грехове, знайни и незнайни.” (стр.117)
С други думи, ако ние сме конкретни в истинското разпознаване на знайните ни грехове, в този същия момент Бог ни прощава незнайните – защото сме назовали знайните. Бог изчаква ние да извършим нещо в истина.
Пред кого да се изповядаме? (Кой би могъл да го понесе и разбере? – Арт Кац)… Всеки, който живее в подножието на Кръста и е съзрял в този Кръст свидетелство за пълната поквареност на всички хора и на собственото си сърце, ще открие, че няма грях, който да му е чужд.” (стр.118)
Можеш да понесеш признанието на някой брат, защото твоите собствени грехове са били също толкова отблъскващи в очите на Бога. Разбрал си това, и си го изповядал пред Кръста и затова можеш да чуеш и брат си. Такъв човек няма да е шокиран от признанието на другия – колкото и да е скандално, мръсно и извратено. Той познава собственото си сърце и ако не е бил виновен за грях като твоя, то е бил виновен за подобен. Той разбира, че ако не е била благодатта на Бог, той е способен на съвсем същото.
Всеки, който някога е бил потресен от ужаса на греха си, който е приковал Исус на Кръста, никога повече няма да бъде отблъскван дори от по-противния грях на брат си. Гледайки към Кръста на Исус, той опознава човешкото сърце…Само братът в подножието на Кръста може да чуе признанието ти. Човек става способен да чуе признанието, не благодарение на житейския си опит, а на житейския си Кръст.” (стр.118)
Не става въпрос за удивителната ни способност да даваме съвети, да разбираме заплетени проблеми и да прилагаме малко човешка мъдрост. Нашата способност да понесем признанията на някой друг се състои в живота ни в подножието на Кръста.
Във всекидневен, открит живот с Кръста на Христос, християнинът изгубва, от една страна, духът на човешката осъдителност, и от друга, духът на лесното опрощение, като така придобива дух на божествена строгост и божествена любов.” (стр.119)
Това е поразително твърдение. Всекидневният живот в сянката на Кръста, в пълна сериозност, ни спасява, от една страна, да не бъдем осъдителни и критични – от духа на порицанието, където ние демонстрираме нещо като надменно презрение към грешника, който желае да се изповяда. Другата слабост, от която сме избавени, е да бъдем твърде неясни, твърде общи, твърде лекомислени, твърде меки, твърде небрежни, твърде отстъпчиви – и въобще от това да не видим сериозността на греха. Спасението и от двете крайности, се крие в нашия собствен живот в истината на Кръста, и то всеки ден с искреност.

 

На кого да се изповядаш?


Всеки, който сам не се изповядва, трябва да се въздържа от изслушването на нечии други признания. Само човекът, който е смирил сам себе си, може безопасно да изслуша изповедта на брат си.” (стр.120)
Отговорността лежи не само върху този, който се изповядва, но и върху този, който го слуша. Забележително е как Бог предявява изискване към този, който слуша изповедта, точно толкова, колкото и към изповядващия се. И това изискване ни призовава към сериозност пред Бога и правилно ходене с Него. Можете ли да си представите човек, който е толкова озлобен и раздразнителен, че поради това не може да прости? Какво жалко състояние. Тогава е желателно да се възползваш от някой друг брат (или сестра), който да те изслуша и да ти прости.

Бог ще ни води, но нека във всяка църква има изобилие от хора, със сърца белязани от Кръста, пред които да можем да се изповядаме. В повечето случаи е трудно да откриеш дори един. Казано другояче, не е безопасно да се изповядаш, освен пред някой, който сам се е смирил и сам той е понесъл позора и унижението да се изповяда пред друг. Търсете и се молете за някой, който да е близо, често и всеки ден. Не търсете някой, който ще затвърди убеждението ви или е симпатичен на плътта ви. По-скоро идете до онзи, който е най-вероятно да ви бъде противник по плът.


Втората опасност, засяга изповядващия се. Нека той, заради спасението на душата си, да се пази от превръщането на изповедта си в религиозно дело. Ако той стори това, това се превръща в най-крайната, най-мерзката, порочна и мръсна проституция на сърцето; това действие се превръща в безполезен, пошъл брътвеж. Изповедта като религиозно дело е изобретение на дявола.” (стр.120)
Способни сме да принизим неща, които са святи. Няма нищо толкова измамно, колкото фалшивата изповед. По-добре да не го правим, отколкото да го правим неискрено. Не бива да правим “хубава” изповед – иначе превръщаме признанието в дяволско изобретение. Чрез фалшивия ни опит, в който никога не сме възнамерявали да видим греха обезсилен, ние му даваме още по-голяма власт за абсолютно господство над нас. Изповедта е свещено, скъпоценно и свято нещо и ние трябва да поддържаме нейната непокътнатост. До изповедта никога не бива да се пристъпва по религиозен начин. По-скоро качеството и характерът на нашия общ живот трябва да освободят място за нея. Нуждаем се от среда, която да насърчава изповедта, среда, в която да ни се удаде случай наистина да се изповядаме.

 

Извадки от “Животът Заедно” на Дитрих Бонхофер, Harper and Row Publishers. Copyright 1954.





Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница