Истинската духовност франсис А. Шефър



страница1/11
Дата10.04.2018
Размер2.1 Mb.
#65723
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11


ИСТИНСКАТА ДУХОВНОСТ

ФРАНСИС А. ШЕФЪР



ИСТИНСКАТА ДУХОВНОСТ

Франсис А. Шефър

Copyright (c) 1971 by Tyndale House Publishers

Wheaton, Illinois 60187, USA

All rights reserved

Originally published in English under the title of:

TRUE SPIRITUALITY by Francis A. Schaeffer

Първо българско издание

(c) 1997 г., Издателство Нов Човек

София 1303, ул. Антим I, 28

ISBN 954-407-085-0

Превод от английски: Цв.Барекова

Редактор: Владимир Райчинов

Художник: Калина Сертева
Библейските цитати в книгата са взети от Ревизираното издание на Библията от 1924 г., освен в случаите, където е отбелязано друго (СИ -- Синодално издание, 1982 г.; Верен -- Новият Завет, преработка на Издателство "Верен").


Съдържание:


Съдържание: 2

Предговор 3

I част - Освободени от връзките на греха 4

1 - Законът и Законът на любовта 4

2 - Важността на смъртта 12

3 - През смърт към възкресение 19

4 - Във властта на Духа 27

5 - Свръхестественият всемир 34

6 - Спасението – минало, бъдещо, настоящо 40

7 - Плодоносната невяста 45

II част - Освободени от последствията на греха 51

8 - Свобода от съвестта 51

9 - Свобода в мислите 58

10 - Комплексно изцеление от психологическите проблеми 67

11 - Комплексно изцеление на личността 73

12 - Комплексно изцеление в личните взаимоотношения 81

13 - Комплексно изцеление в църквата 90

Послеслов - Прахът на живота 98




Предговор

Тази книга бе публикувана след няколко други заглавия, но в известен смисъл трябваше да бъде първа. Без нейното съдържание институтът L'Abri (Убежището) нямаше да съществува. През 1951-52 г. преживях духовна криза в своя живот. Години бяха минали откакто от агностик бях станал християнин. Междувременно бях пастир в САЩ около десет години, после с моята съпруга Едит работихме в Европа. През това време ревностно защитавах историчността на християнската позиция и чистотата на видимата църква. Постепенно обаче започнах да осъзнавам един проблем -- реалността бе по-различна. Първо, мнозина от онези, които имаха правилно виждане, почти не практикуваха нещата, за които Библията така ясно казва, че трябва да са резултат от християнството. Второ, постепенно разбрах, че моят собствен живот е изгубил доста в сравнение с първите дни, когато станах християнин. Трябваше да се върна назад във времето и отново искрено да премисля позицията си.

По това време живеехме в Шампри. Казах на Едит, че желая искрено да извървя обратно целия път до агностицизма и да премисля всичко. Сигурен съм, че макар да не й е било лесно, в онези дни тя много се е молила за мен. Когато времето беше ясно, се разхождах в планините, а когато беше дъждовно, крачех напред-назад в плевнята на старата хижа, където живеехме. Молех се и обмислях това, което учат Писанията, и преразглеждах собствените си мотиви да бъда християнин.

Когато премислях причините да стана християнин, отново и отново се уверявах, че има напълно задоволителни основания, че съществува безкраен, личностен Бог и че християнството е истинно. Отивайки по-нататък, стигнах до още нещо, което щеше да промени из основи живота ми. Изследвах какво казва Библията за практическото християнство. Постепенно схванах, че въпреки цялото обучение, което бях получил след като станах християнин, бях чул твърде малко какво казва Библията относно значението на завършеното дело на Христос в настоящия ни живот. Слънцето се показваше, дойде и песента. Много интересно -- въпреки че не бях писал стихове от години, по това време поезията у мен отново заблика -- пълна с увереност, жизненост, благодарение и прослава. Признавам, че като поезия бе доста слаба, но тя даде израз на една чудна радост, която извираше от сърцето ми.

Това беше и е истинската основа за създаването на L'Abri. Преподаването на историческата християнска позиция и предлагането на честни отговори на честните въпроси бе съществено, но всичко това трябваше да доведе до онази практичност на християнството, без която начинание като L'Abri би било немислимо. Всички можем само да бъдем благодарни, че това стана.

Принципите, до които достигнах в Шампри, представих като лекции на библейски семинар в една стара конюшня в Дакота. Беше през юли 1953 г. Плановете си изготвях на хвърчащи листове на приземния етаж. Господ започна нещо специално чрез тези послания и днес още срещам хората, които като младежи промениха там своя живот и мислене. След като през 1955 г. бе създаден L'Abri, проповядвах същото послание и в Юмоз. По-нататък тези лекции бяха доразвити и допълнени в Пенсилвания през 1963 г. Отново ги представих в Юмоз в края на зимата и ранната пролет на 1964 г. Това беше окончателната им форма, така и са записани на касетите от L'Abri. Господ употребява тези касети (и по-късно книгата) по начин, който ни насърчава и радва. Чрез тях Той помага не само на хората с духовни проблеми, а и на онези, които се нуждаят от психологическа подкрепа. Молитвата ни към Бога е писмената форма на тези лекции да се окаже също толкова полезна, колкото и достигналите до целия свят касети.


Франсис Шефър

Юмоз, Швейцария

май, 1971 г.


I част - Освободени от връзките на греха



1 - Законът и Законът на любовта
Въпросът, с който ще започнем, е какво в действителност е християнският живот и как истинската духовност може да се практикува в края на ХХ век.

Преди всичко трябва да отбележим, че е невъзможно да започнеш християнски живот или въобще да знаеш каквото и да е за истинската духовност, преди да си станал християнин. А единственият начин да станеш християнин не е като се опитваш да живееш християнски живот, нито като разчиташ на някакво религиозно преживяване, а като приемеш Христос за свой Спасител. Независимо дали сме интелигентни, възпитани и изтънчени или пък неуки и неграмотни, всички ние трябва да минем по един и същи път, за да станем християни. Както царете и просяците се раждат по абсолютно същия начин, така и най-интелигентният човек трябва да стане християнин по съвсем същия начин, както и най-неукият. Това се отнася за всички хора, навсякъде и във всяко време. Няма изключения. Исус заяви това категорично: "Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене."

Причината за това е, че всички хора са отделени от Бога поради своята нравствена вина. Бог съществува, има характер, и е свят Бог, и когато съгрешим (а трябва да признаем, че съгрешаваме не само по невнимание, а и умишлено) ние получаваме истинска морална вина пред Бога. Не говоря само за съвременното психологическо чувство за вина. Това е истинската нравствена вина пред безкрайния, личностен и свят Бог. Само завършеното, заместническо дело на Христос на кръста като Божий Агнец -- в историята, пространството и времето -- е способно да я премахне. Нашата истинска вина, тази огромна медна бездна между нас и Бога, може да се отстрани само на основата на завършеното дело на Христос, без участие от наша страна. Библията настоява, че не трябва да има никаква човешка намеса, в който и да е момент от спасението ни. Единствената основа, върху която вината ни може да се премахне, е безценното завършено дело на Христос (втората Личност на Троицата) на кръста, без нищо друго от наша страна. Когато по този начин се доверим на Бога, Библията казва, че Той ни обявява за оправдани. Вината е премахната и общението ни с Него е възстановено -- а именно за това бяхме сътворени първоначално.

Както единствената основа за премахването на вината ни е завършеното дело на Христос на кръста в историята, така и единственото средство да приемем жертвата на Христос е вярата. Това не е съвременната вяра, Киркегоровият скок в неизвестното, при който разрешението идва, когато повярваме във вярата. Говоря за това, да се довериш на конкретните Божии обещания, вместо да им обръщаш гръб, да не наричаш Бога лъжец, а да вдигнеш празните си ръце и с вяра да приемеш завършеното дело на Христос на кръста -- така, както е станало в историята. Библията казва, че в този миг преминаваме от смъртта в живота, от царството на тъмнината в царството на Божия възлюбен Син. Ние ставаме -- всеки един поотделно -- Божии чеда. От този миг сме Божии чеда. Повтарям: Няма друг начин човек да започне християнски живот, освен чрез вратата на духовното раждане, както няма друг начин да започне и физически живот, освен през вратата на телесното раждане.

Новорождението е необходимо, за да започне християнският живот, но то е само началото. Не трябва да се заблуждаваме, че след като сме приели Христос като Спасител и така сме станали християни, това е всичко в християнския живот. В известен смисъл физическото раждане е най-важната част в телесния ни живот, защото не можем да оживеем за външния свят, докато не се родим. От друга страна обаче, това е най-маловажният от всички аспекти на нашия живот, защото е само началото и е в миналото. След като се родим, най-важното е да заживеем с всички свои взаимоотношения, възможности и слабости. Съвсем същото важи за новорождението. В един смисъл новорождението е най-важната част на нашия духовен живот, защото не можем да станем християни, докато не минем по този път. От друга страна обаче, след като сме станали християни, то не трябва постоянно да заема първото място в мислите ни. Важното, след като се родим духовно, е да заживеем. След новорождението започва християнският живот, който трябва да се живее. Това е началото на освещението, което продължава през настоящия живот, докато Исус дойде или докато умрем.

Често, след като се новороди, човек пита: "Какво да правя сега?" Тогава той получава списък с правила, обикновено ограничителни и предимно забранителни. Нерядко му се дава да разбере, че ако избягва да върши тези неща (каквито и да са те в неговата страна и населено място), това ще означава, че е "духовен". Това не е така. Истинският християнски живот, истинската духовност не означава просто да се покоряваш на някакъв набор от забрани. Дори ако списъкът първоначално е бил превъзходен в конкретния исторически и културен контекст, трябва все пак да помним, че християнският живот или истинската духовност е много повече от механичната повторяемост на някакъв наложен списък с табута.

На това място се появява и друга група християни, които започват да протестират срещу забраните. Това е причината за многовековното противопоставяне в християнските кръгове между тези, които поставят забраните, и тези, които чувстват нещо нередно в това и казват: "Долу всички забрани, долу всички списъци!" И двете групи могат да са прави или да грешат -- в зависимост как подхождат към проблема.

Това ми направи впечатление една съботна вечер в L'Abri. Всички присъстващи бяха християни, мнозина от тях -- от страни, където се набляга върху "списъците". Те започнаха да говорят против забраните и отначало, докато ги слушах, лесно се съгласявах с направлението на мислите им. Но с напредването на вечерта от ожесточението, с което отричаха забраните в своите страни, ми стана ясно, че те всъщност искаха да вършат нещата, против които бяха забраните. В действителност те желаеха един по-ленив християнски живот. Необходимо е обаче да разберем, че отказването от подобни списъци не трябва да става, за да можем да живеем по-отпуснато -- мотивът трябва да е по-дълбок. Затова казах, че и двете страни могат да бъдат прави и да грешат. Истинската духовност и истинският християнски живот не се постигат просто чрез някакъв списък. От друга страна обаче няма да стигнем доникъде и ако отхвърлим списъка, повдигнем рамене и заживеем по-отпуснато.

Ако разглеждаме външната страна на истинската духовност, ще се изправим лице в лице не просто с някакъв малък списък, а и с всичките десет заповеди, и с целия закон на Бога. С други думи, ако разглеждам списъка като покривало, ако го считам за банален, мъртъв и елементарен и реша да отмахна покривалото, тогава няма да видя нещо по-леко. Пред мен ще стоят всичките десет Божии заповеди и целият закон, включен в тях. Нещо повече: тук ме очаква и най-голямата заповед -- Законът на любовта: да любя и Бога, и ближния си.

В Римляни 14:15 четем: "Ако брат ти се оскърби поради това, което ядеш, ти вече не ходиш по любов. С яденето си не погубвай онзи, за когото е умрял Христос." Това е една заповед. Отвсякъде погледнато, тук няма свобода. Ясно е, че трябва да се покорим. Знаем обаче, че пазейки заповедите, не можем да се спасим. Не можем да се справим със собствени сили, а и никой не е опазил тази заповед съвършено в своя живот. И все пак, това е заповед, категорична Божия заповед. Същото четем в I Коринтяни 8:12-13: "Като съгрешавате така против братята и наранявате слабата им съвест, вие съгрешавате против Христа. Затова, ако това, що ям, съблазнява брата ми, аз няма да ям месо до века, за да не съблазня брата си." И така, ако искам да отхвърля някой пореден списък с правила, твърдейки, че е повърхностен, аз трябва да внимавам какво правя. Положението ми съвсем не става по-свободно, защото сега вече стоя пред всичките десет Божии заповеди, заедно със Закона на любовта. По този начин, ако и да сме прескочили повърхностните заповеди, ние не заживяваме по-отпуснато, а започваме много по-дълбока самопроверка. И когато вътрешната ни борба със себе си утихне, много често ние откриваме, че сме започнали да пазим поне част от тези забрани. Сега обаче с изненада осъзнаваме, че ги спазваме от съвсем различни подбуди. Любопитното е, че след като сме започнали от нашата свобода и сме слезли до дълбините на християнското познание, накрая откриваме, че все пак желаем да спазваме някои от тези неща. Но сега вече това не е поради същата причина -- социалният натиск. Вече не става въпрос да се придържаме към някакъв възприет списък, за да спечелим одобрението на другите християни.

Християнският живот и истинската духовност не трябва да се разглеждат външно, а вътрешно. Кулминацията на десетте Божии заповеди е в последната: "Не пожелавай къщата на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито слугата му, нито слугинята му, нито вола му, нито осела му, нито какво да е нещо, което е на ближния ти" (Изход 20:17). Заповедта да не пожелаваш е изцяло вътрешна. Пожеланието никога не е външно поради самата му природа. Интересно е, че това е последната от десетте заповеди и в този смисъл е сърцевината на всичко. В крайна сметка ние разбираме, че проблемът е вътрешен, а не външен. И наистина, преди да нарушим коя да е от другите заповеди, ние нарушаваме заповедта да не пожелаваме. Всеки път, когато престъпим някоя от другите Божии заповеди, ние вече сме престъпили тази. Това също така означава, че едновременно с нарушаването на която и да е от другите ние нарушаваме и тази. По този начин, независимо коя от десетте заповеди престъпваме, ние престъпваме две, втората от които е да не пожелаваме. Тя е оста на колелото.

В Римляни 7:7-9 Павел обяснява, че именно тази заповед му е дала усещането, че е грешен: "Да речем ли, че законът е грях? Да не бъде! Но напротив, не бих познал греха, освен чрез закона, защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казвал: "Не пожелавай!" Но грехът, понеже взе повод чрез заповедта, произведе в мен всякакво пожелание, защото без закон грехът е мъртъв. И аз бях жив някога без закон. Но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях."

Павел не твърди, че е бил съвършен преди това. Мисълта му тук е: "Не знаех, че съм грешник. Мислех, че съм праведен, защото спазвах външните неща и живеех добре в сравнение с другите." За критерий той взимал външната форма на заповедите, които евреите спазват по традиция. Но когато отгърнал закона и прочел последната заповед да не пожелаваме, той разбрал, че е грешен. Кога е станало това? Не ни се казва, но лично аз чувствам, че Бог е работил в него и го е подготвил да осъзнае своята греховност още преди срещата на пътя за Дамаск. В светлината на десетата заповед той вече е размишлявал върху факта, че е грешен -- и тогава Христос му е проговорил.

Да не пожелаваш е забранителната страна на най-голямата заповед: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум... Да възлюбиш ближния си като себе си" (Матей 22:37, 39).

Любовта е вътрешна, а не външна сила. Тя има външни изяви, но винаги идва отвътре. Пожеланието също е винаги вътрешно. Външната изява е резултатът. Трябва да разберем, че да обичаме Бога с цяло сърце, ум и душа означава да не пожелаваме онова, което е Негово. Да обичаме нашия ближен както себе си означава да не пожелаваме онова, което му принадлежи. Когато пожелавам Божиите прерогативи за себе си, това е доказателство, че не обичам истински Бога. Когато пожелавам нещата на друг човек, в мен няма истинска любов към този човек.

"Не пожелавай" е вътрешната заповед, която показва на "моралния" човек, че се нуждае от Спасител. Сравнявайки се с другите хора според някой относително лесен списък с правила (а дори и списъкът да не е толкова елементарен), "моралният" човек обикновено чувства, подобно на Павел, че всичко му е наред. Но внезапно, когато се сблъска със заповедта да не пожелава, той е изобличен. Съвсем същото е с нас като християни. Важно е да преминем през това, ако искаме да разбираме и да практикуваме истински християнски живот и истинска духовност. Мога да възприема човешки списъци, може да изглежда, че ги спазвам, но за това не е необходимо преклонено сърце. Когато обаче дойда до вътрешния смисъл на десетте заповеди, когато стигна до вътрешния смисъл на Закона за любовта, ако слушам, даже да не се вслушвам винаги в гласа на Святия Дух, аз вече не мога да се чувствувам горд. Аз съм поставен на колене. В този живот никога няма да мога да кажа: "Постигнах го: завършено е. Погледнете ме -- аз съм свят." Ако говорим за християнски живот и истинска духовност, ако говорим за свобода от връзките на греха, тогава трябва не да пазим списъци с външни заповеди, а да се захванем с вътрешната страна -- пожелаването -- и да започнем да обичаме Бога и хората.

Тук незабавно изниква един въпрос. Означава ли това, че всяко желание е пожелание и следователно -- грях? Библията обяснява, че това не е така -- не всяко желание е грях. Тогава как желанието става пожелание? Мисля, че отговорът е прост: желанието става грях, когато не включва любов към Бога или към хората. Според мен има две практически проверки на пожеланието: първо, дали аз любя достатъчно Бога, за да съм доволен във всичко; второ, дали обичам достатъчно хората, за да не им завиждам.

Нека да разгледаме тези две самопроверки. Първо, относно Бога: любя ли Бога достатъчно, за да съм доволен във всичко? Ако това не е така, дори естествените ми желания водят до бунт срещу Бога. Бог ме е сътворил с добри желания, но ако от моя страна има претенции, аз се бунтувам срещу Бога, а бунтът е централният проблем на греха. Когато намирам поводи за недоволство, аз забравям, че Бог е Бог. С други думи, ставам непокорен. Говорим за практическата проверка дали пожелаваме спрямо Бога. Спокойното разположение и сърдечната благодарност е реалният тест за степента на любовта към Бога в този миг. Искам да напомня един силен цитат от Библията, за да подчертая, че това е Божият стандарт за християните: "Блудство и всякаква нечистота или сребролюбие да не се даже споменават между вас, както прилича на светии, нито срамотни или празни приказки, нито подигравки, които са неприлични неща, но по-добре благодарение" (Ефесяни 5:3-4).

Ето как благодарението се противопоставя на целия списък по-горе. В Ефесяни 5:20 това е дори по-силно: "... като винаги благодарите за всичко на Бога и Отца в името на нашия Господ Исус Христос." Колко всеобхватно е това "всичко", за което трябва да благодарим? Същото "всичко" се споменава в Римляни 8:28: "Всичко съдейства за добро на тия, които любят Бога, които са призовани според Неговото намерение." Това не е някакъв вид магия. Безкрайния личностен Бог обещава, че ще насочи всички неща към доброто на християнина.

Тук се казва, че ако съм истински християнин, Бог ще направи всичко да съдейства за мое добро. Не "всичко без страданието" или "всичко без битката", а абсолютно всичко.

Правилното разбиране на Римляни 8:28 се основава на целия библейски обзор на сегашния свят -- такъв, какъвто е понастоящем.

С грехопадението всичко стана ненормално. Не само отделянето на човека от Бога посредством истинската му нравствена вина. Никой от нас не е това, което Бог ни е предназначил да бъдем. Общението между нас не е такова, каквото първоначално е замислил Бог. Освен това природата е ненормална -- цялата причинно-следствена история1 досега е неестествена. Иначе казано: в историята има много, което не трябва да съществува.

И така, връщайки се към Римляни 8:28, този текст не твърди, че нещата все пак са добри, докато в същото време ние виждаме и чувстваме скърбите на настоящия свят. Не. Тъй като Бог е неограничен, Той е способен в крайна сметка да донесе добро за Своя народ, независимо колко ненормални са обстоятелствата.

Християните не бива да благодарят с изкуствена усмивка, твърдейки, че всичко е прекрасно, когато това не е така. Трябва да признаем, че тежките неща са наистина тежки като резултат от грехопадението, и същевременно да не се бунтуваме срещу Бога, когато все пак трудностите дойдат.

Когато ненормалното се разрази над мен, аз мога да вляза в схватка с неправдата, без обаче да се бунтувам срещу Бога. По този начин мога да имам благодарно сърце, въпреки че живея в един ненормален според библейския възглед свят. Ето защо е толкова важно да кажа "благодаря" и в най-страшните моменти на борбата. Не бива да обърквам удоволствието от самоналоженото страдание с удовлетворението в Бога. Ето така мога да бъда доволен дори в центъра на бурята.

Очертахме думата "всичко" от Римляни 8:28 като всеобхватна. Включвайки "всички" неща в благодарността си, ние прославяме Бога за завършеното дело на Христос: Бог насочва всичко за доброто на тези, които Го любят, които са призовани според Неговото намерение. Всеобхватността на думата "всичко" обаче ни довежда до Ефесяни 5:20: "... винаги благодарите за всичко на Бога и Отца..." Не можем да отделим двата стиха. "Всичко" от Ефесяни 5:20 е толкова изчерпателно, колкото и "всичко" от Римляни 8:28. Трябва да сме благодарни за всичко -- това е Божият стандарт.

Посланието към филипяните също се занимава с това. В 4:6 четем: "Не се безпокойте за нищо, но във всяко нещо с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение."

"Не се безпокойте за нищо" означава да не бъдем погълнати от никаква грижа или притеснение, а чрез молитва и молба с благодарност да откриваме пред Бога своите нужди. Очевидно тук молитвата се противопоставя на притеснението. Същевременно обаче има и пряка заповед -- да благодарим на Бога за всяко нещо. Можем да отбележим и Колосяни 2:7: "... вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата си, както бяхте научени, и изобилстващи в нея с благодарение." Забележете, че изречението започва в шестия стих: "Както сте приели Христа Исуса Господа, така и се обхождайте в Него..." Какво означава да се обхождаме в Него? Това е да бъдем вкоренени и назидавани в Него, утвърждавани във вярата си (вярата е средството за това),... изобилстващи в нея с благодарение." Заключителният акорд е благодарността.

След това четем в Колосяни 3:15: "Нека царува в сърцата ви Христовият мир, за който бяхте и призовани в едно тяло. И бъдете благодарни." И 17 стих: "Каквото и да вършите, словом или делом, вършете всичко в името на Господа Исуса, благодарящи чрез Него на Бога Отца." Отново Колосяни 4:2: "Постоянствайте в молитва и бдете в нея с благодарение."

Заповедта да благодарим за всичко е доста взискателна. Тя е прекрасна, но не ни дава възможност да избираме. "Всичко" означава всичко.

В I Солунци 5:18 четем: "За всичко благодарете, защото това е Божията воля за вас в Христа Исуса." А това е свързано със следващия, 19 стих: "Духа не угасвайте." Ясно е едно. Бог ни казва: благодарете за всичко.

Мисля, че можем да разберем това по-добре, ако се върнем към Римляни 1:21: "Като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, но извратиха се чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи." Ето началото: хората отказаха да благодарят. Впоследствие "те се извратиха чрез своите мъдрувания и несмисленото им сърце се помрачи." Наричайки себе си мъдри, те обезумяха. Началото на човешкия бунт срещу Бога беше и е липсата на благодарно сърце. Хората нямаха прави, благодарни сърца -- не виждаха себе си като творения пред Твореца, не коленичеха и не прекланяха коравите си сърца. Бунтът е умишлен отказ да бъдеш творение пред Твореца, отказ да бъдеш благодарен. Любовта трябва да казва "благодаря!" не по повърхностния, "официален" начин, а вътрешно -- независимо дали благодарността ще остане в мислите или ще се изяви гласно. Както ще видим по-надолу, благодарността за всичко не бива да се бърка с примирението с неправдата в сегашния свят. Благодарното сърце е спрямо Бога, Който е.

Две неща пряко следват оттук, ако подхождаме от християнска, а не от нехристиянска гледна точка. Първо, като християни, ние изповядваме, че живеем в личностен свят, в смисъл, че е създаден от личностен Бог. Ако приемем Христос като наш Спасител, Бог става наш Баща. Когато казваме, че живеем в личностен свят и че Бог е наш Баща, а не проявяваме достатъчно упование в Него, ние отричаме това, което твърдим, че вярваме. Казваме, че като християни по избор сме заели мястото си на творение пред Твореца, но ако в нас проличава недоверие към Него, практически в този миг ние показваме, че не сме направили наистина този избор.

Второто нещо, което трябва да схванем, за да разберем благодарността на християнското сърце (която липсва у нехристиянското), е илюстрирано в дилемата на Камю в Чумата. Като християни, ние казваме, че живеем в свръхестествен свят и че от грехопадението насам съществува война както във видимия, така и в невидимия свят. Твърдим, че вярваме това. Държим на това пред натуралистите и противниците на свръхестественото. Ако наистина вярваме в това, (първо) можем да бъдем доволни и все пак да се борим със злото и (второ) можем да признаем, че е Божие право като християни да ни постави в битката там, където сметне за най-добре.

Според християнското разбиране доволството е пряко свързано с тези неща. Да обобщим: съществува личностен Бог. Той е мой Баща, ако съм приел Христос като свой Спасител. Но ако не Му се доверявам, отхвърлям това което казвам, че вярвам. В същото време твърдя, че има война във всемира и че Бог наистина е Бог. Тогава, ако не се доверявам напълно на решенията Му, практически аз отричам, че Той има право като мой Бог да ме употреби където Му е угодно в духовната война във видимия и невидимия свят. Упованието и доволството трябва да бъдат част от християнския живот и доволството е изключително важно.

Ако изчезне доволството и ако няма благодарение, ние не любим Бога както трябва и правилното желание е станало пожелание спрямо Него. Правилни желания съществуват и ние трябва да отхвърляме греха в нашия ненормален свят. Но когато не казвам на Бога "Благодаря!" всред битката, аз забравям, че Бог е Бог, и то -- мой Бог. Пожелал съм Неговата роля вместо своето място в битката.

Тази вътрешна област е първото място, където пропада истинската духовност. Външната проява винаги е само резултат от това.

Втората проверка кога едно добро желание става пожелание е дали обичаме хората дотолкова, че да не им завиждаме. Не само завист за пари, а за всичко. Може например да бъде завист за духовните дарби на другия. За това има един прост тест. Естествените желания стават пожелание спрямо себеподобния, спрямо съчовека, когато в мислите си ние таим задоволство от неговия неуспех. Ако някой човек изгуби нещо ценно, злорадстваме ли, изпитваме ли тайно удовлетворение от неговата загуба? Не казвайте прибързано, че това не се случва никога, защото ще направите себе си лъжец. Всички трябва да признаем, че дори когато напредваме в християнския живот, дори и в тези области, за които твърдим, че копнеем църквата Исус Христова да се съживи в нашето време, често изпитваме онова ужасяващо, тайно злорадство от неуспеха на другите хора, даже и да са наши братя в Христос! И ако по какъвто и да е начин аз допускам тези мисли, това е знак, че моите естествени желания са станали пожелания. Вътрешно аз пожелавам и не показвам онази любов към хората, която се очаква от мен.

Вътрешното пожелание -- липсата на любов към хората -- бързо проличава на бял свят. То не може изцяло да се задържи вътре в нас. Това става по различни начини. Когато завиждам на друг, че има нещо, което аз не притежавам и допускам завистта да расте, много бързо тя създава у мен неприязън към самия човек. Сигурно всички познаваме това. И тъй като Святият Дух ни помага да растем в честността към самите себе си, трябва да признаем, че често изпитваме неприязън към даден човек, защото користно сме пожелали нещо негово. Освен това, ако знам, че загубата му на този предмет или способност ще ме направи щастлив, следващата ми стъпка ще бъде тайно или явно, доколкото мога, да ускоря тази загуба, като излъжа, открадна или сторя нещо друго.

В I Коринтяни 10:23-24 се казва, че стремежът ми към любов трябва да търси доброто на другите, а не само моето собствено: "Всичко е позволено, но не всичко е полезно. Всичко е позволено, но не всичко е назидателно. Никой да не търси своята лична полза, но всеки ползата на другиго." Същото се изявява в I Коринтяни 13:4-5: "Любовта дълготърпи и е милостива; любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло."

Когато прочетем тези неща и разберем, че несъответствието ни на този стандарт наистина е пожелание -- т.е. липса на любов, всеки от нас трябва да застане на колене, както Павел, когато проумя заповедта да не пожелава. Тази заповед веднага разрушава лековерния тип християнски живот.

Това е стандартът на истинската духовност. Това е истинският християнски живот. В основата си това не е външен, а вътрешен и дълбок стандарт. Той стига до вътрешността на сърцето ни, която не признаваме дори пред себе си. Вътрешната област е първото място в християнския живот, където губим битката. Съгрешаването е само външният резултат. Ако само можем да разберем, че вътрешното е основата, а външното -- само резултат, ще сме положили основата за едно добро начало.

Ала истинската духовност, християнският живот, отива по-далеч. Дотук ние преминахме през малкия ограничен списък и достигнахме до десетте Божии заповеди и Закона на любовта. След това се придвижихме от външното към вътрешното. Но и в двата случая се занимахме предимно с ограничителната част. Християнският живот обаче е по-дълбок и от най-задълбочения списък със забранителни заповеди. Истинската духовност накрая представлява точно обратното. Вече се докоснахме до това: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум... Да възлюбиш ближния си както себе си" (Матей 22:37,39). Нека да наблегнем, че истинската духовност, истинският християнски живот, не е само отричане -- дори и в най-вътрешната част на естеството ни. След библейското отрицание идва библейското утвърждение.

С развитието на това изследване ще се занимаем повече в следващите пасажи, но нека все пак ги погледнем бегло още сега. Римляни 6:4а е библейският негатив: "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт." Това е отричането. Ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта. Намираме същото твърдение в първата част на шести стих: "Нашето старо естество бе разпнато с Него." Когато аз приех Христос като Спасител, когато Бог като Съдия ме обяви за праведен, всичко това стана истина. Призванието в християнския ми живот е те да станат истина в живота ми на практика. В Галатяни 2:20а намираме същото с негативно ударение: "Съразпнах се с Христа."

Тази негативна страна не бива да се пренебрегва нито при оправданието, нито в практиката, защото така не бихме били в състояние да разберем позитивната страна, която следва. В Галатяни 6:14 се казва така: "Далеч от мен да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът за мене е разпнат и аз за света." Това е превъзходно отричане. То не е само теоретично твърдение: то трябва (както ще видим по-късно) да се практикува чрез Божията благодат. Оттук следва колко важно е истинското библейско отричане. Но нека продължим и отбележим, че християнският живот, истинската духовност не спира с това отричане. Има и утвърждение.

Нека се върнем на Галатяни 2:20: "Съразпнах се с Христа..." На това място стихът прекъсва (чрез съюза "и"). В Библията си съм го отбелязал с две отвесни черти, така че дори и при бързо четене да го виждам ясно: "Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мен. А животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мен." Така, въпреки че има отричане, то преминава в утвърждение и ако спрем по средата, ще загубим целия смисъл. Истинският християнски живот не е нито външно, нито вътрешно изцяло негативен. Той не е горчив живот -- какъвто често сами си го правим, когато изпадаме в униние или имаме други проблеми. Християнското отричане не е нихилизъм, а истинско библейско отричане; но християнският живот не спира с отричането. Съществува истинен живот сега, както и в бъдеще.

В Римляни това се подчертава в 6:4: "Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт, тъй щото както Христос биде възкресен от мъртвите чрез славата на Отца, така и ние да ходим в нов живот." Ето къде пада ударението: "Така и ние да ходим в нов живот." Това е утвърждението. Има възможност да ходим в нов живот в настоящето -- именно сега, между новорождението ни и смъртта ни или повторното идване на Исус. В Римляни 6:6 е същото: "Нашето старо естество бе разпнато с Него, за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха." Ние умряхме в Христос, но и възкръснахме в Него. Тук е ударението. Христовата смърт е исторически факт в миналото, а ние ще бъдем възкресени от мъртвите в бъдещата история. Но настоящето съществува сега, преди бъдещото ни възкресение. Като илюстрация да прочетем отрицанието в Галатяни 5:15: "Но ако се хапете и се ядете един друг, пазете се да не би един друг да се изтребите." Павел говори на християни. Това е призив за отричане. Но има и утвърждение (14 ст.): "Целият закон се изпълнява в една дума, сиреч в тая: да възлюбиш ближния си както себе си." Утвърждение има в ст. 22 и 23 на същата глава: "Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание. Против такива неща няма закон." Така контекстът ни води от отричането от злото към утвърждението в християнския живот.

Ето и обобщението на тази глава, която е въведение към това, което следва:

1. Истинският християнски живот не означава само, че сме новородени. Тя трябва да започне тук, но това не е всичко. Че ще отидем на небето е истина, но християнството е много повече. Истинският християнски живот, истинската духовност в настоящето е много повече както от оправданието, така и от знанието, че ще бъда в небето.

2. Отричането на забраните не трябва да става заради желанието да живеем по-лесно, а поради стремежа към по-посветен живот. И когато започна да мисля за това, Библията поставя пред мен заповеди и Закона на любовта.

3. Истинската духовност, истинският християнски живот съществува не само отвън, а и отвътре. Не пожелавай спрямо Бог и хората.

4. Истинското християнство е дори повече от това: то е утвърждение. Първо -- във вътрешната действителност и след това -- във външните резултати. Отвътре трябва да има утвърждаване, а не само отричане. И едва след като негативното премине в позитивно, ще се изяви и външното утвърждение. Не само да бъдем мъртви спрямо различни неща, трябва и да любим Бога, да бъдем живи за Него и да имаме общение с Него в настоящия исторически момент. И второто утвърждение: да обичаме хората, да живеем сред тях и да общуваме с тях -- в настоящия исторически момент.

Когато говоря за християнски живот или за свобода от властта на греха, или за истинска духовност, четирите точки, изброени по-горе, са онова, което Библията казва, че трябва да разбираме. Отнемем ли нещо, ние принизяваме Бога -- принизяваме Онзи, Който създаде всемира, Онзи, Който умря на кръста. Трябва да помним това, когато започваме подобно изследване. В противен случай няма смисъл да говорим за практическа свобода от връзките на греха или за практически християнски живот и истинска духовност. Ако това не ни ръководи дори и в малка степен, ако поне малко не се стремим към него, тогава най-добре е да спрем. Всичко друго е принизяване на Бога. А принизяването на Бога е грях.


Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница