- Комплексно изцеление в църквата

Съществува тенденция в съвременното богословие да се говори за възкресението на Исус Христос, като че ли възкръсналото Му тяло, "Неговото тяло", е църквата. Това е опасно и объркващо разбиране. Библията е категорична, че нещата не стоят така и че самият Исус физически възкръсна от мъртвите.

Независимо от това нека никога не забравяме, че в Божието Слово църквата наистина се нарича тяло на Исус Христос. Не бива да забравяме това, докато отхвърляме другото. "Както имаме много части, в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние, мнозината, сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас, един на друг" (Римляни 12:4-5). Ние сме едно тяло в Христос. "Както тялото е едно, а има много части и всичките части на тялото, ако и да са много, пак са едно тяло, така е и Христос. Защото всички ние, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло. И всички от един Дух се напоихме. Защото тялото не се състои от една част, а от много" (I Коринтяни 12:12-14).

Исус Христос възкръсна физически, а също така църквата беше родена на Петдесятница в този вид, в който днес я познаваме. Тя е по изключително особен начин Негово тяло. И като Негово тяло Църквата трябва да свидетелства за Него пред света, докато Той дойде отново. Също както нашите тела са средството за общуване с външния свят, така и църквата, като Христово тяло трябва да бъде средство, чрез което Той общува с външния свят. Ние първо мислим наум и едва след това предаваме нашите мисли на външния свят посредством телата си. Нашето физическо тяло е допирната точка с външния свят, както и начинът, по който ние се докосваме до света. Така и Църквата като тяло на Исус Христос е призвана да бъде средството, чрез което Той може да се изявява и чрез което Той действа в сегашния външен свят, докато дойде отново.

От грехопадението насам има две човечества, а не само едно. Едните са в бунт срещу Бога, а другите чрез Божията благодат са се завърнали при Него на основата на Христовото дело. Във всяко поколение църквата трябва да бъде доказателството и изявата на тази разлика. Не трябва никое поколение да може да каже: "Не виждаме нищо да свидетелства за комплексно възстановено взаимоотношение между хората в настоящия живот." Всяко едно поколение трябва да е в състояние да погледне на църквата през своите очи и да види в нея изявление на свръхестествено възстановената връзка не само на човека с Бога (въпреки че това е на първо място), не само между човека и неговото "аз" (въпреки че това е решаващо), а и между отделните хора в църквата.

На гръцки църква (еклезия) означава "това, което е отделено", хора, които са отделени от едно погинало човечество. Това е призванието на църквата на Исус Христос. В нашето поколение в изкуството, музиката, философията, драмата и навсякъде, където се обърнете, ще видите, че човекът заема по-ниско положение от подобаващото му. Нашето поколение разбира това и проблемът му не е нов. От грехопадението насам бунтовният човек винаги е бил такъв. Църквата е отделена от това човечество, за да бъде истинското човечество пред погледа на погиналото човечество.

Основата на църквата не е организационното единство, въпреки че и организацията има своето значение. Човешкото тяло се управлява от главата. Ръцете не са в пряка връзка една с друга. Причината, поради която те си съдействат, е, че всяка от ръцете, всяка от ставите, всеки от пръстите са под контрола на един общ контролен център -- главата. Отделете тялото от главата и то се парализира, съгласуването на движенията се прекратява.

Същото е с църквата на Исус Христос. Истинското единство не е в основата си организационно, то не е съгласуване на една част с другите части, а подчинение на всяка част под контрола на Главата. Само така частите могат да работят съвместно. Единството на църквата е в основата си единство с Главата, контролираща всяка от частите. Ако аз като отделен човек или ние като група християни не сме под ръководството на Главата, църквата на Исус Христос би функционирала като ръце, които не могат да се намерят една друга. Всичко би било разрушено и тялото би се парализирало. Църквата ще функционира твърде несъгласувано. Това се отнася не само за цялата църква на Господ Исус Христос, а и за всяка отделна група християни. Всяка местна църква, всяко училище, което се счита за християнско, всяка мисия или друга християнска организация в зависимост от това, доколко всеки отделен християнин там се покорява или не на водителството на Святия Дух и на ръководството на Христос, съответно ще бъдат дееспособни или парализирани.

Спомнете си "двата стола". Когато редовно живея в свръхестествения всемир, аз имам свои лични постижения и свое свидетелство. Също така, ако като свързано тяло живеем в светлината на свръхестествения всемир, ще имаме общи постижения и общо свидетелство. Трябва не само отделният човек да мисли и живее по този начин, а цялата група като общност да бъде настроена да живее съзнателно и неотклонно в светлината на свръхестественото. Това произвежда свидетелството, а оттам следва и резултатът.

Съвместната работа на християните се предхожда от специално призвание и единство, което не е само организационно или абстрактно. То няма да бъде съвършено в този живот. Библията не казва, че ще бъдем съвършени в настоящето. Но на основата на завършеното дело на Христос общението между християните в този живот трябва да е комплексно възстановено. Мислейки за тези неща, идваме до непосредствените практически изводи. Преди всичко, тъй като църквата изявява на всяко поколение кой и какъв е Бог, тя трябва категорично да заяви, че Бог има характер. Ние не можем да говорим за "непознатия Бог" на Тилих. Бог има характер. И тъй като Неговият характер се проявява, пред нас се очертават някои ясни законови норми на поведение. Тези законови норми намират израз преди всичко в учението на църквата, защото в противен случай тялото ще говори лъжи за Главата.

Законовите норми не са произволни. Те се коренят в Божието съществуване и в Неговия характер, за който Той ни говори в Библията. Църквата не си измисля идеи. Тя е нагледно свидетелство за това, което Бог разкрива за Себе Си в Писанието. Така законовите норми се потвърждават от самия Бог. Църквата трябва да представлява свръхестествено възстановената човешка раса и като такава е очевидно, че ще притежава ясни законови норми за разлика от човечеството извън нея.

Много хора настояват, че християните не трябва да се женят за нехристияни. Същевременно обаче те са готови да останат в църква, в която мнозина, включително и някои от изявените служители, открито отхвърлят библейския Бог. Да се опитваме по този начин да развиваме истинска любов и богоугодно общение е същото като да се опитваме да водим богоугоден сексуален живот с чужда съпруга или съпруг. Библейските законови норми трябва да са на първо място, или тази църква не е истинска църква. Хората няма да могат винаги да практикуват повеленията на Библията относно принципите на чистотата във видимата църква. Действително, ако принципът като такъв се отхвърли, истинската законова норма се нарушава така сигурно, както ако отхвърлим заповедта на Христос и на Библията относно святостта на брака. Така църквата трябва да изразява законовите взаимоотношения в себе си както чрез учението, така и чрез живота си.

Но макар, че законовите норми са важни и имат своето значение, те не са всичко. В истинските взаимоотношения в църквата чрез думи и свидетелства трябва да се изявява Личността на Бога и целият Му характер. Бог е безкраен, а ограниченият човек не може да изяви това. Но тъй като сме сътворени по Негов образ, поотделно и заедно ние сме призвани и да изявяваме факта, че Той е личностен. Това можем и сме призвани да направим. Наистина, поради грехопадението свидетелството ни няма да бъде съвършена изява. Но тъй като сме християни, то може и трябва да е истинно и всред всички взаимоотношения това е най-категоричното призвание на църквата като Христово тяло.

Истинската битка срещу лъжеученията и греха няма да приключи в този живот. Но законовото взаимоотношение, само по себе си добро, трябва да бъде само преддверие към житейската реалност на личното взаимоотношение -- най-напред на църквата с Бога, а после и между тези, които са в църквата. Да прославяме Бога, да се радваме в Него и да свидетелстваме за Него никога не могат да бъдат механични действия, отредени по закон. Това е личностно общение. Когато Христовата църква общува на неличностно равнище, тя изявява непълноценно кой е Бог и следователно е непълноценна като църква. Нейното свидетелство трябва да демонстрира личностни взаимоотношения между изкупени хора.

В своето учение църквата винаги е подчертавала тези взаимоотношения. Ние казваме, че вярващите са братя и че когато приемем Христос като Спасител ние встъпваме в ново взаимоотношение с другите християни. При новорождението си аз започвам нов вид взаимоотношение с всяка от трите Личности в Троицата и ставам брат на всички други християни в Божието семейство. Бог е предвидил действително да бъдем братя и ние трябва видимо да изявяваме това. Като библейски християни ние отхвърляме сегашната размита граница между спасените и погиналите хора. Либералният богослов умишлено унищожава разликата между спасен и погинал. Горко на всяка Христова църква, която полага усилия да запази това различие, но не показва белези на братство. В Апостолското верую се казва: "Вярвам в общението на светиите." Ние изповядваме това така категорично, както и всички други заявления във веруюто. Това обаче не трябва да бъде просто богословска фраза. И все пак колко малко реално общение виждаме днес! Не е достатъчно само да признаем, че братството съществува и че обхваща през времето и пространството всички повярвали. Единството на светиите е тайна според веруюто, но общението на светиите трябва да се изявява.

Каква тогава трябва да бъде църквата съзнателно? Църквата трябва съзнателно (искам силно да подчертая думата "съзнателно"), да бъде такава, че да насърчава своите членове към истинска духовност, която се опитах да представя в тази книга. Тя трябва да ги насърчава към свобода от последствията на връзките на греха в този живот. Тя трябва да ги насърчава към комплексно изцеление на отделянето им от самите тях и от околните (и по-специално от другите християни).

Независимо колко законово добра е една църква, ако не осигурява атмосфера за истински взаимоотношения, тя не е такава, каквато следва да бъде. В нея трябва да има не само правилно учение, а и добро общение.

Най-напред църквата трябва да предава истината, а след това -- да изявява съществуването на Бога и реалността на Божия характер, състоящ се от святост и любов. Църквата не може просто да изкаже тези неща с думи. Тя трябва да покаже практическата им стойност, функционирайки като едно цяло тяло. Може ли вярата да бъде преподавана? Често хората ме питат това и аз винаги отговарям: да, вярата може да бъде преподавана, но само чрез свидетелство. Не можете да я преподавате просто като някаква абстракция. Ако вярата се изучава, тя трябва да бъде онагледена. Всяко църковно общество трябва да живее на основата на Божието конкретно призвание за тях -- било във финансова, било във някаква друга област. Абсолютното правило обаче е, че ако примерът ни не говори за вяра, той е отрицателен. Може да има много призвания, но няма призвание да се събаря вярата на околните. Църквата и всяка християнска група, която не работи с вяра като едно цяло, никога не може да бъде школа за вяра. Има само един начин тя да бъде школа за вяра и той е като функционира съзнателно във вяра.

Църквата или християнската група трябва чрез думи да преподава смисъла на Христовото дело днес. Освен това като едно функциониращо тяло тя трябва съзнателно да живее на тази основа. Не бива да мислим, че ако църквата или организацията е законово изрядна, нейният общ християнски живот ще дойде автоматически. Това никога няма да стане. Бог не работи с нас като с машини. Всяка група християни може да действа миг след миг чрез съзнателни решения (на основата на Христовото дело и със силата на Святия Дух) чрез вяра. Групата само увещава отделните хора в нея да живеят така, но и самата тя като общност живее така. Опасно е да мислим, че нещата ще дойдат автоматически само поради минали правилни решения. Миг след миг, днес и сега ние трябва съзнателно да действаме на основата на Христовото дело.

Всяка християнска група следва да подчертава задължението да се свидетелства, че Бог съществува и че Той е личностен, след което като организъм да практикува истината. Това изисква някаква жертва, защото църковните способи трябва да се избират с много молитва и внимание и само резултатите не могат да оправдават средствата. В делото си тя трябва да прилага онези способи, които изявяват съществуването на Бога.

Със слово и на практика, като сплотено тяло, църквата трябва да покаже, че се отнася сериозно към святостта, любовта и общението. А как може да го направи, ако съзнателно не практикува святост и любов, и общение вътре в църквата и извън нея?

Накратко, ако църквата (или християнската група) като сплотено тяло не търси съзнателно свободата от връзките на греха и свободата от последствията от връзките на греха -- на базата на завършеното дело на Христос чрез силата на Духа и с вяра, -- как ще може последователно да преподава тези неща чрез думи? А и въобще как ще изгражда своето свидетелство? И ако църквата, групата или мисията, не си прави труда да функционира като организъм във вътрешните си отношения на братя и сестри в Христос, а след това и във външните си взаимоотношения с хората извън групата, как да очакваме отделните християни да вземат насериозно тези неща в личния си живот, във връзките между съпруг и съпруга, родител и дете, работодател и работник и т.н.?

По този начин методите, по които църквата или християнската група функционира, са също толкова важни, колкото и нейното благовестие. Това означава да живеем съзнателно в реалността на свръхестественото. Всичко, което изразява неверие, е грешка или дори общ грях. Либералните богослови се освобождават от свръхестественото в своите учения, но неверието на евангелските християни може да се освободи от свръхестественото и на практика. С други думи, ако утре сутринта се събудим и открием, че това, което Библията казва за молитвата и за Святия Дух е премахнато от страниците й (не както един либерал може да го премахне чрез грешно обяснение, а наистина премахнато), как ще повлияе това практически на начина, по който се молим сега? Простият трагичен факт е, че в много от църквите на Господ Исус Христос -- и то, в евангелските църкви -- няма да се промени нищо. Ние се държим като че ли свръхестественият всемир не съществува.

Ако църквата не изяви свръхестественото в днешното време, кой друг ще го направи? Божието дело, извършено по Божия начин, не се отнася само до благовестието. То включва и метода. Трябва да има нещо, което светът не може да обясни с човешки способи или с психология. Въобще не говоря за външните особени изяви на Святия Дух, а за всеобхватното обещание към църквата относно делото на Духа.

Ето трите повсеместни обещания към църквата относно Святия Дух. Първо, "ще приемете сила, когато дойде върху вас Светият Дух. И ще бъдете свидетели за Мен както в Ерусалим, тъй и в цяла Юдея и Самария, и до края на земята" (Деяния 1:8). Обърнете внимание на реда. Църквата няма да бъде свидетел чрез собствената си сила. Всеобщото обещание за църквата е, че с идването на Святия Дух тя ще получи сила.

Второ, съществува повсеместно обещание за плода на Духа: "Плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание. Против такива неща няма закон. А които са Исус Христови, разпнали са плътта заедно със страстите и похотите й. Ако по Духа живеем, по Духа и да ходим" (Галатяни 5:22-25). Ако сме приели Христос като Спасител, ние живеем в Духа, но нека и да позволяваме на Духа да работи чрез нас. Плодовете на Духа не са нещо специално. Те са всеобщо обещание, дадено на всички християни.

Третото нещо, обещано на всички относно Святия Дух, е, че възкръсналият и прославен Спасител ще бъде с църквата посредством действието на Святия Дух: "Аз ще поискам от Отца и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва във вас довеки -- Духът на истината, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и във вас ще бъде. Няма да ви оставя сираци. Ще дойда при вас" (Йоан 14:16-18).

Забележете думите: "Няма да ви оставя сираци. Ще дойда при вас." Обещанието на разпнатия, възкресен, възнесен и прославен Христос е, че Той ще бъде със Своята църква между възнесението и повторното Си идване чрез действието на обитаващия Свят Дух. Това са всеобхватни обещания, дадени на църквата за всички времена.

Тези обещания трябва да се изявяват така, че когато гледа църквата, светът да види нещо, което да не може да си обясни. Църквата трябва да възприема обещанията като реалност, а не само да е съгласна с тях. Има разлика между това, хора (дори и спасени) да градят Христовата църква, и това, Христос да гради Своята църква чрез спасени и осветени хора.

Организационни и финансови въпроси не трябва да препречват пътя на личното и групово водителство на Святия Дух. Няма полза да говорим абстрактно за тези неща, без да ги доведем до мястото на истинската война. Организационните и финансови разпореждания в църквата не бива да управляват нашата вяра или да противоречат на свръхестественото. Те не бива да управляват изявата на реалността на Божието съществуване. През църковната история се забелязва, че опасността винаги идва във време на изпитание. Възниква някакво критично положение и то ни кара да прекъснем изявата на вярата и да намалим възможността Бог да води във финансовите и другите въпроси. Винаги може да се намери законова причина да протегнем ръка и да закрепим ковчега. Когато Оза посегна да закрепи ковчега, той считаше, че има причина да не послуша Божието Слово (II Царе 16:6-7). Той вече не разчиташе на Бог да подкрепя ковчега. Може ли ковчегът да падне? Може ли да се поклати Божието дело и Божията слава? Опасността да мислим така често идва при организационни и финансови затруднения, когато започва да изглежда, че Божията слава е застрашена.

Както за групата, така и за отделния християнин свръхестествената реалност трябва да съществува всеки миг. Това е най-важното нещо. В сравнение с него всичко останало е второстепенно. Няма нито една организационна форма, нито един финансов метод, който да може автоматично да осъществи това в настоящето или в бъдещето. Решаващ е начинът на мислене, основан на духовната реалност, а не само външната форма.

Често ние мислим, че Христос изгражда невидимата Си църква, а ние -- видимата църква. При такова раздвоение изграждането на видимата църква става като всяко друго занаятчийско дело -- с естествени сечива и с естествени мотиви. Колко пъти, когато вършим делото на Господ Исус Христос, ние започваме с кратка молитва и завършваме с кратка молитва (след като половината хора са си отишли), но в промеждутъка не се забелязва дали наистина вършим Божията работа, или всичко е едно добре организирано предприятие.

Вместо това трябва винаги да гледаме към Него и винаги да очакваме и да се молим за Неговото водителство. Тогава всичко започва да изглежда различно. Наистина няма да можем да правим нещата идеално. Докато Исус не дойде отново, ние винаги ще бъдем слаби в този погинал свят. Но Църквата на Господ Исус Христос вече ще действа миг след миг в нов, свръхестествен план. Това е църквата, която живее чрез вяра, а не в неверие. Това е църквата, която практикува Христовото ръководство. Тя не смята, че Христос някъде далече гради невидимата Си църква, докато ние градим настоящето със собствена мъдрост и сила. Така църквата вече участва в една свръхестествена борба в небесни места, а не само във видимия свят. Това издига нейната борба и тя вече не е просто срещу хора или организации, а е реална част както от всемирната война, така и от невидимата война, която се води в невидимата част на действителността. Именно това прави църквата църква. С оглед на обективния стандарт на Божието Слово и обитаването на Святия Дух в тези области ние трябва да сме напълно предадени на Христос.

Молитвата става нещо повече от абстрактен религиозен акт на поклонение. Тук е мястото, където църквата е църква, а Христос е в центъра на нещо специално, конкретно и реално. Организацията не е нещо лошо -- нека подчертаем това. Организацията е ясно заповядана в Божието Слово и е необходима в един паднал свят. Но тя става погрешна, ако застане на пътя на съзнателното отношение на църквата към Христос. Следователно трябва да предпочитаме простотата в организацията, въпреки че същевременно е прекалено лесно да приковем погледа си върху простотата на организацията и да забравим причината за тази простота -- а именно, че Христос наистина е Глава на църквата.

Нашият погинал свят се нуждае от организация и от християнско ръководство. А водачите, всеки в длъжността си, са във взаимовръзка с църквата на Исус Христос, с Божия народ, като братя и сестри в Христа, а не само като водачи. Църквата като цяло и нейните служители трябва да действат съзнателно на основата на обстоятелството, че всеки един е равен с другия, защото е сътворен по Божия образ и защото е грешник, изкупен с кръвта на Агнето. По този начин, като приемат свещенството на всички повярвали, свръхестествено възстановеното общение с Бога на тези, които са в Христос и обитаването на Святия Дух във всеки един християнин, организацията и християнското ръководство не противоречат на истинската духовност.

С това разбиране за същността на църквата ние можем да кажем и няколко думи за верността. Верността на Христовата църква трябва да върви по възходяща стълбица. Да обърнеш стълбицата означава да разрушиш църквата. Началната вярност трябва да бъде към Бога като Бог, на личностно ниво. Верността към Личността на живия Бог е необходима и стояща над всяка друга преданост. Чувствам това така дълбоко, че бих сложил втората вярност -- към принципите на изкупеното християнство -- под нея. Не бих желал да отделям тези принципи от природата на личностния Бог, но те имат някакъв авторитет единствено защото идват от Него.

Трета по важност е верността към организациите. Тя има значение не защото те са наречени църковни организации и имат историческа приемственост в течение на години (векове или хилядолетия), а само дотолкова, доколкото те са библейски. След това, на четвърто място, трябва да бъде това, което често се поставя на първо -- верността към човешкото ръководство. Тези неща трябва да се спазват в точния им порядък. Размяната на реда би довел до разруха. Ако верността към човешкото ръководство стане централна, ние се опитваме да покажем вярност дори не към собствената ни организация (което само по себе си би било ужасно), а към нашата малка група вътре в организацията. Но ако, от друга страна, се съсредоточим върху верността към личностния Бог като наша "първа любов", ние ще сме склонни да обичаме на едно практично равнище всички, които са Христови.

Още веднъж нека да подчертаем, че целта, която трябва да бъде достигната при очистването на видимата църква, е любов най-напред към Бога, а после -- и към нашите братя.

Нека сведем това до нашето разбиране. Да обичаме цялата църква не означава да обичаме цялата църква безлично, както хуманистът обича Човека, но малко го е грижа за личността. Ние сме ограничени и не можем да познаваме цялата църква, която сега е на земята, а още по-малко цялата църква в пространството и времето въобще. Тогава какво означава практически "да любим църквата на Исус Христос"? Съвсем ясно е от Новия Завет, че християните трябва да общуват в местни събрания и групи. В тези църкви и групи всеобщата църква се смалява до собствените ни възприятия. Ние можем да се познаваме на личностно равнище и да имаме личностна любов и общение.

Бог ни повелява да не преставаме да се събираме, докато дойде Исус (Евреи 10:25). Заповядано ни е не само да се събираме, но и да бъдем внимателни един към друг (ст. 24). Християнството е лично, но не само това. Истинската общност дава и истинска духовна и материална подкрепа на всички. В новозаветната църква любовта и общението се простират в своето предназначение под водителството на Святия Дух до всички житейски нужди, включително и материалните. В местната църква християните от всяка отделна общност са призовани да изграждат лична и тясна връзка помежду си. А това се наблюдава внимателно не само от хората, но и от Бога, и от ангелите и демоните в невидимия свят. Много деца на християни са погивали, защото не са виждали истинска любов и общение в това общество, което ги е наблюдавало и се е опитвало да ги "скрои" според своите представи. Няма библейско правило колко голяма следва да бъде една църква. Но независимо от големината трябва да има възможност за общение и взаимодействие на истинска лична основа.

Това е особено важно за съвременния човек, който е изгубил своята човечност. Проблемът на съвременния човек не е достигането на звездите. Проблемът е загубата на човечността. Днешният човек ще може да наблюдава взаимодействието на истински човешки същества само в група, която е достатъчно малка, за да бъде това възможно. Разбира се, това веднага ще застраши стерилната атмосфера на собственото ни семейство. Появява се опасност собствените ни тесногръди мисловни форми и социален кръг да бъдат засегнати. Но какво друго означава общението на светиите? То не е просто група непознати, събрани под един покрив. Това, което има реална стойност, трябва да бъде извадено на показ, докато реалните ценности станат ценности за групата и за хората в нея. Именно по този начин църквите на средната класа, от които всички ние сме така смутени, ще се променят и ще отворят врати за интелектуалците, работниците и новите езичници. Това ще застраши порядъка, на който сме свикнали, но чрез светлината на Писанието и под водителството на Святия Дух то ще открие и път за слава.

Ранните църкви показват това на местна основа. В Деяния 2:42-46 виждаме първия пример: "Те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитвите. И страх обзе всяка душа. И много чудеса и знамения ставаха чрез апостолите. И всички вярващи бяха заедно и имаха всичко общо. Продаваха стоката и имота си и разпределяха парите на всички, според нуждата на всеки. И всеки ден прекарваха единодушно в храма. И разчупваха хляб по къщите си и приемаха храна с радост и простосърдечие."

Назначаването на дяконите в ранната църква е друг пример за това. Тези мъже прислужваха в една определена ситуация. Тяхната работа не беше идея или принцип. Те служеха на конкретни хора, в определено време и на определено място (Деяния 6:1-5). Проблемът беше, че гръкоезичните вдовици християнки бяха пренебрегвани при материалната помощ поради езиковия проблем. Това беше реална ситуация, а не просто идея. Действителни хора прислужваха на реално място. Колко много правоверни местни църкви не практикуват това и имат толкова слаба любов и общение! Ако няма реалност на местно ниво, ние изцяло отричаме изповяданата вяра, защото така отричаме и че Бог е личностен. Схващанията ни трябва да се отразят в частния случай като интерес към хората като хора, а не само като църковни членове, посетители или дарители. Те са хора и това е свързано с нашето твърдение, че вярваме в един личностен всемир и че всичко започва с един личностен Бог. В местната църква се проявява чудесно възможността за разнообразие в любовта и общението не само между двама души (какъвто е случаят между съпруг и съпруга). В Стария Завет животът и културата се основаваха на отношението на Божия народ първо към Бога и след това един към друг. Това важеше не само при религиозния им живот, но и в цялата култура. И макар че Новият Завет не разглежда Божия народ като държава, все пак се подчертава, че цялата култура и начин на живот зависят от жизненото разнообразие на любовта и общението. Не съществува Платоновото раздвоение между "духовното" и другите неща от живота. И наистина в Деяния 4:31-32 четем: "Като се помолиха, потресе се мястото, където бяха събрани. И всички се изпълниха със Святия Дух и с дързост говореха Божието Слово. А множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа. И нито един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо".

Библията пояснява тук, че това не беше някакъв законов комунизъм вследствие на външен натиск. И така, когато Петър говори на Анания относно неговата собственост, той подчертава: "Докато стоеше непродадена [нивата], не беше ли твоя? И след като я продаде, не бяха ли парите в твоя власт?" (Деяния 5:4) Тази особена форма за подялба не става по принуда. Истинското общение между човек и човек е чрез Божията любов, която ни принуждава.

По-нататък виждаме да се случва същото. Езичници християни дадоха на Павел пари, за да ги занесе на евреите християни. Защо? За да споделят материалните си притежания. Това е хиляди пъти по-реално от мъртвите, студени жертви на много християни. То не е хладен и безличен акт от задължение, а подялба на себе си с друг човек. Истинският християнин дава с любов и общение и изразява личностно отношение.

Видяхме по-горе, че истинската духовност има смисъл във всички практически житейски отношения (съпруг и съпруга, родител и дете, работодател и работник). Тези неща следва да се поучават в църквата като аспект от съзнателната страна на освещението, за да може то да се разбере и да се осъществи чрез волята. Атмосферата на местната църква и на другите християнски групи трябва да насърчава развитието на тези неща. Такова израстване не може да се осъществи за кратко време. Като всички неща от нашия живот, то също е непрекъснат процес. Преподаването и онагледяването на сегашния смисъл на Христовото дело трябва да стават всеки един миг, докато отделните хора и цялата група решат да го приемат.

Църквата трябва да действа съзнателно на основата на завършеното дело на Христос, а не на основата на каквато и да е добра сама по себе си ценност или реално превъзходство. Тя трябва съзнателно да действа на основата на свръхестествено възстановеното взаимоотношение с Бога и на Неговата изява, а не само на основата на естествените си дарби и таланти. И ако тези неща са забравени или омаловажени на основата на минали и сегашни законови отношения, цялата група може да огорчи Святия Дух така сигурно, както може да го стори и отделният християнин. Святият Дух е Този, Който споява Христовото тяло. А ако тялото нехае за подходящото свързване, това Го наскърбява.

Както при брака, всичко това е възможно само ако самият Бог е крайната опорна точка и членовете на местната църква не зависят твърде много един от друг. Църквата трябва да бъде такава, каквато може, без да се опитва да надхвърли възможностите си. Пастирът не трябва да разчита за всяко нещо на хората и хората не трябва да разчитат за всяко нещо на пастира. Всичко трябва да се опира само на Този, Който е неограничен и личностен и Който може да извършва всичко съвършено. Това не значи да се опираме на доктрините за безкрайния и личностен Бог, а на Него като личност, защото Той съществува и защото познава по име местната група, както и отделните хора в нея.

Алтернативата не е между това, да бъдеш съвършен, и това, да бъдеш нищо. Точно както хората разбиват брака си, защото търсят романтичното и сексуалното съвършенство и не могат да го намерят в този нещастен свят, така човешките същества често разрушават потенциала на една истинска църква или християнска група. Не става въпрос само за "другите", които не са още съвършени. "Аз" също не съм още съвършен. При липсата на сегашно съвършенство християните трябва да си помагат един на друг да израстват в комплексното изцеление на основата на завършеното дело на Христос.

Това е нашето призвание. То е част от нашето богатство в Христос. То е реалността на истинската духовност, на християнския живот след отделянето ми от другите хора, включително от тези, които са мои братя и сестри в Христос (в църквата като цяло и в местната общност или християнска група). То не трябва да се практикува по глупав и грозен начин, защото е нещо прекрасно и за тези отвътре, и за тези отвън. То е важна част от проповядването на евангелието на човечеството, което е все още в бунт срещу Бога. Но преди всичко друго, то е единственото истинско призвание, основано на съществуването на личностния Бог, основано на извършеното от Христос за нас в историята на кръста.

Едва тук истинската духовност, християнският живот, се прелива в цялостната култура на човека.