Истинската духовност франсис А. Шефър

Римляни 6:4а: Чрез кръщението ние се погребахме с Него да участваме в смърт.

Римляни 6:6а: Нашето старо естество бе разпнато с Него.

Галатяни 2:20а: Съразпнах се с Христа.

Галатяни 6:14: Далеч от мен да се хваля, освен с кръста на нашия Господ Исус Христос, чрез Който светът за мен е разпнат, и аз за света.

От тези изложения виждаме, че когато приемем Христос като Спасител, ние умираме в очите на Бога заедно с Него. Но има и още нещо -- изискването практически да умираме ежедневно. Това е негативният аспект, който споменахме в 1 гл. и който смятаме да проследим по-нататък.

Както казахме, Библията ни дава доста недвусмислена заповед -- заповед, която не може да се омаловажи и която стига до твърдата сърцевина на делничния живот. Словото на Бога е категорично, че във всички неща трябва да сме доволни и да казваме "Благодаря!" на Бога. Тук има отрицание и то е съвсем истинско: от нас се иска да казваме "не" както на влиянието на външния свят, така и на себето.

Виждаме също така, че Библията ни казва да обичаме хората не в романтично-идеализиран смисъл, а така, че да не им завиждаме. Тук би следвало да посочим, че думата "любов" е безсмислена, чисто романтична и съвсем утопична (в лошия смисъл) дума, ако тя не включваше много силен негативен аспект. Отново това означава да казваме "не" на определени неща в някои строго определени области, както и да казваме "не" на самите себе си.

Пак ще повторим, че не говорим за нещо романтично, което цели да раздвижи някакво чувство вътре в нас. Думата "не" е изключително силно отрицание. Трябва да бъдем готови да казваме "не" на себе си и на нещата около нас. Само така заповедите да любим Бога и хората ще имат действителен смисъл. Дори в онези неща, които са правилни за мен и които не нарушават десетте заповеди, не трябва да търся своето, а доброто на другите. На това място всеки който е искрен със себе си, ще забележи, че тук Библията ни поставя в трудна позиция. Когато от обичайната житейска перспектива честно изследваме тези неща в Библията, трябва да изберем между две позиции. Или ще мислим романтично и ще кажем, че тези заповеди са дадени, за да ни насърчат, и ще означават нещо на практика едва в бъдещото царство на Христос на небето. Или, ако не казваме това и се опитаме да приложим Библията в действителност, веднага ще изпитаме затруднения. Не можете спокойно да слушате тези стихове, които така ясно определят негативната страна на християнския живот, ако не ги разбирате в сантиментална светлина. Сигурно това е било винаги така от грехопадението насам, но най-вече в материалистичния манталитет на ХХ век. Живеем в свят, който не казва "не" на нищо. А когато сме обиколени от начин на мислене, според който всяко нещо се оценява по мащаба и успеха му, трудно бихме приели, че християнският живот изисква силната воля да се каже "не" на света и на себе си. Ако пък това не ни е толкова трудно, в действителност ние като че ли не го разбираме.

В нашата култура често се говори, че не трябва да казваме "не" на децата си. Наистина, в нашето общество потискането често се разглежда като зло. Живеем в свят, който не се въздържа от нищо, с изключение на случаите, когато е по-изгодно да се насочи интересът към друга област. Всяко категорично "не" по възможност се избягва. Ние, които сме малко по-възрастни, можем да кажем, че това е точно описание на младото поколение. Мнозина от днешните младежи са наистина такива: те не умеят да казват "не" на себе си или на каквото и да е друго. Но това е вярно само наполовина, защото и по-възрастните не са по-различни. Днешното зряло поколение е произвело атмосферата на материализъм и благополучие. Създали сме манталитет на изобилие, където всяко нещо се оценява на базата на възможностите за печалба. Всичко останало трябва да остане на заден план. Абсолюти от какъвто и да е вид, етични принципи -- всичко трябва да отстъпи на забогатяването и задоволяването на собствените нужди.

Разбира се, тази атмосфера -- на въздържане от всякакви забрани -- съвсем точно приляга на нашето естествено положение, защото след грехопадението ние никога не сме искали да се отречем от себе си. Наистина правим всичко възможно, било във философски, било в практически смисъл да застанем в центъра на всемира. Нашето естество ни кара да се стремим да живеем там. И то отговаря напълно на духа на ХХ век.

Това е причината за падението. Когато Сатана каза на Ева: "Никак няма да умрете... Ще бъдете като Бога" (Битие 3:4-5), Ева пожела да бъде като Бога. Тя не искаше да каже "не" на плода, който беше приятен за очите, въпреки че Бог й бе заповядал да откаже и я бе предупредил за последствията. Тя се постави в центъра на всемира. Тя пожела да бъде като Бога.

Когато започвам християнския живот, трябва честно да се изправя пред факта, че у християнина съществува потенциалната възможност много бързо да се настрои на честотата на материализма и благополучието, които го заобикалят.

Следователно когато приема това отрицание, не е нормално да не срещна трудности. Това би означавало, че заблуждавам себе си и не съм честен. Ако изхождам от позицията на грешния човек -- и по-специално на този от ХХ век, -- ще ми бъде наистина много тежко. Но ако променя своята гледна точка, всичко се променя -- и именно това се опитвам да обясня в тази втора глава.

Вземайки това предвид, нека разгледаме Лука 9:20-23, 27-31, 35.

Тогава им каза: "А според както вие мислите, Кой съм Аз?" Петър в отговор рече: "Божият Христос." А Той им заръча и заповяда да не казват никому, като рече: "Човешкият Син трябва много да пострада и да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Каза още и на всички: "Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека Ме следва... Казвам ви наистина, има някои от тук седящите, които никак няма да вкусят смърт, докле не видят Божието царство.

Около осем дни след като каза това, Той взе със Себе Си Петър, Йоан и Яков, и се качи на планината да се моли. И като се молеше, видът на лицето Му се измени и облеклото Му стана бяло и бляскаво. И ето, двама мъже разговаряха с Него. Те бяха Мойсей и Илия, които се явиха в слава и говореха за смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим... И дойде из облака глас, Който каза: Този е Моят Син, избраник Мой. Него слушайте!

"Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си" (ст. 23). Това е същото, което видяхме в I Коринтяни -- да не търсим своето си, дори когато имаме право на това.

"Като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му." Забележете, че глаголът "говореха" е в несвършено време. Разговорът им е продължителен, не е просто размяна на няколко думи. Те говорят дълго и темата им е бъдещата смърт на Христос.

Ст. 35 ни поставя в нова позиция. "Този е Моят Син, избраник Мой. Него слушайте." На планината на Преображението ние предварително виждаме Христос в славата Му. Получаваме предварителна представа за една част от Божието царство, в което вече стоим, след като сме приели Христос като Спасител. Пренасяме се отвъд смъртта до възкресението -- не само Христовото възкресение, но нашето бъдещо възкресение. Придвижваме се до Царството на Христос и до вечността.

Това е една нова перспектива, изцяло противоположна на гледната точка на света, който ни заобикаля. Ние започваме да гледаме на тези думи от различен ъгъл, със съвършено различна перспектива. Гледната ни точка е вече от позицията на Божието царство, а не от позицията на грешния свят и на собствената ни грешна природа. Подложени сме на натиск от свят, който не желае да каже "не" на себето -- не само поради някаква второстепенна причина, но вследствие на изначалното решение на хората да бъдат центърът на всемира. Когато прекрачим тази твърде мрачна позиция и пристъпим в светлината на Божието царство, тогава всички отрицателни страни на спасението приемат изцяло различни очертания.

Забелязахте, че те надълго говорят за бъдещата Христова смърт. Това е темата на разговора. Не ни се казва колко време е продължило всичко, но не е било просто размяна на няколко изречения. Разговорът е продължителен. Те обсъждат бъдещата Му смърт. Спомнете си, че когато представя Исус Христос, Йоан Кръстител казва: "Ето Божият Агнец." Когато сочи към Христос, той сочи и към Христовата смърт. Тук, на планината на Преображението, в атмосферата на Божието царство, разговорът се състои от обширно разискване на бъдещата смърт на Христос.

Ето чудото на чудесата, чудото на вековете. Ето вярната перспектива, при която разговорът има една тема: Този, Който е Бог, трябва да умре. За Него се отнася ст. 35: "Този е Моят Син. Него слушайте!" Вижте и думите "...смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим" (ст. 31). Тук Бог идва като истински човек, за да вземе върху Себе Си греха на света като жертвено агне.

Нека сега да потърсим правилната гледна точка. Обърнете внимание кой е истинският център на християнското благовестие. Това не е животът на Христос, нито чудесата Му, а Неговата смърт. Цялото днешно либерално богословие, разглеждайки човешкия проблем като метафизичен, търси същността на благовестието във Въплъщението на Христос. (Не че те вярват в истинското Въплъщение. За тях важна е идеята на Въплъщението.) Но не това е най-важното според Писанията. Рождеството е необходимо, за да се открие пътят към благовестието, но самото благовестие е в смъртта на Господ Исус Христос. В Изход 12 гл. (празникът пасха е преобраз на идването на Христос) се убива пасхалното агне. В Битие 3:15, където е първото обещание за идването на Месия, се казва, че когато дойде, Месия ще бъде наранен. Той ще смаже Сатана, но по този начин и Той ще бъде наранен. В Битие 3:21 как беше облечен човекът след греха си? С кожи, което означава проливане на кръв. В Битие 22 гл. четем за великото събитие, с което Авраам показа вярата си в идващия Месия. Синът му трябваше да бъде положен на олтара като жертва, и едва тогава беше осигурен овенът, като по този начин беше изявен двойният образ на заместничеството. Къде е центърът на Исая 53 гл., това велико пророчество, направено 700 г. преди идването на Исус? "Наранен", "бит", "агне, водено на клане", "отсечен отсред земята на живите", "изложи душата си на смърт". Тези пророчески думи звучат през вековете, докато стигнем до Йоан Кръстител, който казва: "Ето Божият Агнец, Който носи греха на света." Това е темата на хиляди пророчества. Центърът на християнското благовестие е изкупителната смърт на Исус Христос.

Самият Исус Христос посочва същия център, говорейки на Никодим. "Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син." Ако сравним това с Йоан 12:32-33, ще видим, че Христос говори конкретно за бъдещата Си смърт.

Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави като умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори, за да покаже правдата Си в прощаване на греховете, извършени по-напред, когато Бог дълготърпеше, а да покаже правдата Си в настоящето време, та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса. (Римляни 3:23-26)

Той няма нужда всеки ден като онези първосвещеници да принася жертви първо за своите грехове, после за греховете на людете, защото стори това веднъж завинаги, като принесе Себе Си. (Евреи 7:27)

Където и да отворите, навсякъде срещате същото. В последната книга на Библията, Откровение 5:9, виждаме възклицанието за изкуплението: "И пеят нова песен, думайки: Достоен Си да вземеш книгата и да разпечаташ печатите й, защото Си бил заклан и със Своята кръв си изкупил за Бога човеци от всяко племе и език, люде и народ."

Ако отгърнете богословието на ранната църква (не допускайте грешката да казвате, че ранната църква не е имала богословие), ще видите, че заместническата смърт на Христос отново е в центъра на всичко.

Коя е същината на християнското благовестие -- добрата вест за погиващия свят? Центърът е само един -- изкупителната смърт на Господ Исус Христос.

От времето на грехопадението и първото обещание за Месия, до самия край на света -- това е благовестието.

Така ние не се изненадваме, че Илия и Мойсей, срещайки се с Исус на планината на Преображението имаха за тема на разговора именно това. "И ето, двама мъже разговаряха с Него. Те бяха Мойсей и Илия, които се явиха в слава и говореха за смъртта Му, която Му предстоеше да изпълни в Ерусалим." Разбира се, че говореха за нея, защото от това зависеше животът им. За тях смъртта Му беше важна не просто като богословска доктрина, а защото спасението на Мойсей, и на Илия почиваше върху тази единствена точка -- обещаната смърт на Исус на Голготския кръст. Учениците, присъстващи през този ден, също бяха заинтересувани от това, защото ако Исус не беше умрял на кръста, те също нямаше да бъдат спасени. И нека кажем на всеки, който чете това. Ние всички се включваме тук, защото и за нас не е възможно спасение, без Исус да умре на Голготския кръст.

Смъртта на Господ Исус е абсолютно уникална. Тя е заместническа. Няма смърт, подобна на Исусовата. Това трябва да бъде като аксиома в нашето мислене. Заместническата Му смърт на кръста във времето и пространството -- в историята -- има безгранична стойност преди всичко защото Той е Бог. По този начин нищо не трябва (и не може) да се прибавя към заместническата стойност на смъртта Му. Той умря веднъж за всички. Казвайки това колкото може по-категорично, ще добавим, че независимо от всичко Исус изяви един хронологически ред в Лука 9:22-24. Ст. 22: "Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен." Редът е от три стъпки -- отхвърлен, убит, възкресен. Темата тук е Неговата уникална бъдеща заместническа смърт. Но редът -- отхвърлен, убит, възкресен -- незабавно се пренася от самия Исус Христос в ст. 23 и 24 и върху нас, християните: "Каза още и на всички: Ако иска някой да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и нека ме следва. Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мен, той ще го спаси." Тук Исус пренася в християнския ни живот реда, който е така необходим за нашето изкупление чрез Неговата уникална заместническа смърт. Редът -- отхвърлен, убит, възкресен -- е и редът в християнския живот на истинската духовност. Няма друг.

Ако забравим абсолютната уникалност на Христовата смърт, ние ставаме еретици. Ако пренебрегнем или омаловажим по някакъв начин (както либералите) неповторимостта и заместническия характер на Христовата смърт, нашето учение не е вече християнско. От друга страна, нека си припомним обратната страна на предмета. Ако забравим връзката на това с нас като християни, ще си изградим стерилно правоверие, но ще ни липсва истинският християнски живот. Ще изчезне духовността в нейния библейски смисъл.

Тук Исус говори за решението ни да умрем сега. Той го прилага в специфична ситуация, за да го направи по-конкретно. Ст. 26: "Ако се срамува някой от Мен и от думите Ми, то и Човешкият Син ще се срамува от него, когато дойде в славата Си и в славата на Отца и на светите ангели." Библията не говори за някакво романтично чувство, за някакъв възвишен героизъм, за нещо абстрактно. Исус поставя темата за отхвърлянето и убиването на една съвсем практична основа: това е сблъсъкът с един твърде враждебен свят. То означава да кажеш "не" на себето, когато то се стреми да бъде прието от враждебния свят, който се бунтува срещу Твореца си и нашия Господ. Ако погледнем Новия Завет като цяло, ще открием, че тази Христова заповед не се ограничава в една ситуация. Тя трябва да бъде манталитет и кръгозор на християнския живот. Тук се поставя въпросът за християнския манталитет в живота въобще, а редът е същият: отхвърлен, убит, възкресен. Както Христовото отхвърляне и смърт са първите стъпки в реда на изкуплението, така и нашето отхвърляне и смърт към света и към себето са първите стъпки на истинската растяща духовност. Както не може да има следваща стъпка в реда на Христовото изкупление, докато не се премине смъртта, така при християните не може да има по-нататъшна стъпка, докато не се сблъскаме с тези първи две стъпки -- не само на теория, но най-малкото отчасти на практика. Отхвърлен, убит.

Колко централна беше Христовата смърт за нашето изкупление? Вижте Мойсей и Илия как седят там, на планината на Преображението с Христос, обсъждайки нашироко Неговата бъдеща смърт. Не по-малко може да се говори колко съществена и фундаментална е личната ни и продължителна смърт, която избираме като християни.

Смъртта е централна за Христовото дело и затова е основна тема за обсъждане. Пророците говорят за нея в Стария Завет. Мойсей, Илия и Христос разговарят за нея в Новия. В християнския живот тя е не по-малко централна. Не следва ли тогава тя да предизвиква продължително обсъждане, разговори и непрестанна молитва от наша страна? И така, трябва да запитам много внимателно колко размишления отделяме за необходимостта от смърт по избор, колко разговори, колко молитви провокира тя у самите нас за тези които обичаме? Не е ли вярно, че мислите ни, молитвите ни за самите нас и за тези, които обичаме, и нашите думи почти винаги се опитват да избегнат негативното на всяка цена -- вместо да го посрещат по подходящия начин? Колко молитви отправяме за нашите деца и за тези, които обичаме, за да могат с Божията благодат да изминат стъпките на отхвърлянето и смъртта? Ние сме пропити от светския модел на мислене, забравяйки позицията си на участници в Божието царство. Не че трябва да живеем само в сферата на отрицанието -- животът е много повече от това. Преди всичко обаче е важно да разберем последователността на нещата. Не трябва да мислим, че можем да изживеем живота си, без да бъдем нееднократно отхвърляни и без да умираме ежедневно.

И така, имайки новата перспектива на Божието царство, нека да разгледаме негативните аспекти в Десетте заповеди от Изход 20 гл.

Първата заповед е рязко отрицание на нашето желание да бъдем на мястото на Бога. Ето кое предизвиква всяко наше действие -- желанието да бъдем в центъра на вселената. Ние трябва да решим да умрем към това.

Останалите заповеди показват същото. Трябва да се отречем от себе си през почивния ден, който Бог е отделил като свят. Трябва категорично да отхвърлим всеки авторитет, който не би следвало да стои над нас. Трябва да кажем "не" на това, да посягаме на човешки живот. Трябва да отблъснем сексуалното влечение към всичко, което по право не е наше. Трябва да се откажем чрез лъжа да опетняваме чужда репутация.

Последната заповед "не пожелавай" показва, че тези забрани са свързани не само с външното поведение, но с вътрешното отношение. Ето тук всъщност трябва да умрем. Как и кога става това? Разбира се, това не значи да изчакаме докато физическите ни тела загубят желанията и апетитите си. Трябва да кажем "не" (да умрем към себето) тъкмо тогава, когато сме жизнени и активни, когато можем да пожелаваме различни неща и да изпитваме удоволствие от тях. Тази смърт не бива да се пренебрегва или изтласква на заден план, нито да се свързва само с момента на физическата смърт. Наистина можем да кажем, че когато Исус дойде и ни възкреси от мъртвите, ние ще бъдем съвършени, но не за това говорим сега. Тук, всред самия живот, изпълнен с борби и напрежения, трябва да кажем ясно "не" чрез нашата воля и с Божията благодат. Не да чакаме, докато изчезнат силните сексуални желания, а всред суматохата на живота, обкръжени от свят, който си присвоява всичко в бунт най-напред срещу Бога и след това срещу хората, да разберем какво има предвид Исус, когато казва да се отречем от себе си спрямо това, което по право не е наше.

Това няма да е безболезнен процес. Наистина по кръста на християнина има грапавини. В настоящето ние живеем в атмосфера, враждебна на Божието царство. Но това е пътят на кръста: "Човешкият Син трябва много да пострада, да бъде отхвърлен от старейшините, главните свещеници и книжниците, да бъде убит и на третия ден да бъде възкресен" (Лука 9:22). Можем да видим как тази последователност добива смисъл за нас, като християни, и след оправданието: отхвърлен, убит, възкресен. Тук става дума за отхвърлянето на Исус от религиозните водачи по Неговото време, поели пътя на света, вместо Божия. Но в основата си това е отхвърляне от света и това отхвърляне трябва да предхожда всяка възможност за някакво познание на възкресенския живот.

По-нататък виждаме, че отхвърлянето не е еднократна случка. Христос призова последователите Си да носят кръста си всеки ден. Ние приемаме Христос като Спасител веднъж, след което сме оправдани и вината ни изчезва завинаги. Тогава обаче започва всекидневният, ежечасният, непрекъснатият нов живот. (Екзистенциалистът е прав, когато поставя ударението върху съществуването миг след миг. Той греши в много неща, но тук е прав.)

В Лука 14:27 Исус казва нещо подобно: "Който не носи своя кръст и не върви след Мен, не може да бъде Мой ученик." Не се казва, че не можеш да се спасиш без това, а че не си последовател, ако животът ти не се характеризира с ежедневно отхвърляне и убиване! Това условие Исус поставя не в абстрактна, а в крайно практична ситуация. В ст. 26 свързва умирането с бащите, майките, жените, децата, братята, сестрите и самия живот на последователите Си. Той поставя смъртта всред реалността на ежедневието. Ето къде ние трябва да умрем.

"Защото кой от вас, когато иска да съгради кула, не сяда първо да пресметне разноските -- дали ще има с какво да я доизкара? Да не би като положи основа, а не може да я доизкара, всички, които гледат, да почнат да му се присмиват и да казват: Този човек почна да гради, но не можа да доизкара" (Лука 14:28-30). "Пресметни разноските", казва Той. И действително, когато проповядваме на погиналия човек, трябва да наблегнем на факта, че част от това да бъдеш християнин, е всекидневното носене на кръста. В един враждебен свят, изграден върху човешкия бунт срещу Бога, християнинът не е изцяло освободен от елементите на този бунт вътре в себе си.

Както казах, Римляни 6 гл. започва с рязко наблягане на отрицателната страна и макар че бихме желали да избързаме към втората половина на ст. 4 ("както Христос беше възкресен от мъртвите... така и ние да ходим в нов живот"), в действителност е опасно да пропускаме елемента на умирането. "Ние се погребахме с Него да участваме в смърт", "ние сме умрели към греха", "ние... се кръстихме да участваме в смъртта Му" -- пътят към свободата във втората част от 4 гл. е през тези действия, а не около тях. Редът е категоричен: отхвърлен, убит, възкресен. Същото е в ст. 6 на същата глава. Трябва да преминем през първата част ("Нашето старо естество бе разпнато с Него"), преди да можем да продължим с втората ("за да се унищожи тялото на греха, та да не робуваме вече на греха"). Мисля, че повечето християни четат първата част по-бързо, за да достигнат до втората, "щастлива" страна на стиховете. Това е грешка. Бихме желали да ги прескочим, но никой не се оказва от другата страна на една врата, без да е преминал през нея. Не можем да достигнем до въодушевяващата част на тези стихове, без да преминем през първата част.

Преди всичко, това се отнася за момента на оправданието. След това обаче то е вярно и през всеки един миг в практиката на християнския живот. Искам да подчертая това. В момента когато приемем Исус Христос като наш Спасител, ние сме оправдани и нашата вина е премахната веднъж завинаги. Това е неоспоримо. Но ако искаме действителен християнски живот и истинска духовност, трябва да "носим кръста си всеки ден". Принципът да казваме "не" на себето лежи в сърцевината на моята позиция спрямо света, който е неизменно враждебен и непокорен на Твореца. Христовата смърт и възкресение като заместнически са изцяло уникални. Но ние сме призвани да подражаваме на Христос в нашето поведение. Нашето ежедневно, ежеминутно ходене трябва да следва примера Му както Той "смири Себе Си и стана послушен до смърт -- даже смърт на кръст" (Филипяни 2:8) Ако използвам своите интелектуални възможности, за да бъда почитан в един свят, който е непокорен на своя създател, тогава ще изгубя. Това е така ако използвам за същата цел и невежеството си. Трябва да приема Христовия кръст във всяка част от живота си. Христовият кръст трябва да бъде реалност за мен не само еднократно при моето обръщение, но и непрекъснато в живота ми като християнин. Истинската духовност не спира с отрицателната страна, но без нейното разбиране и практика ние не сме готови да продължим.